Немска идеология

Съдържание на „Немска идеология“

КАРЛ МАРКС И ФРИДРИХ ЕНГЕЛС

1846

ТОМ I.

II.

СВЕТИ БРУНО.

1) „Поход“ срещу Фойербах

Преди да се обърнем към тържественото обяснение, в което Бауеровото самосъзнание влиза със самото себе си и със света, ние трябва да издадем една тайна. Свети Бруно нададе вик и разпали война само затова, защото трябваше да „осигури“ самия себе си и своята застояла, прокиснала Критика срещу неблагодарната забрава на публиката - само затова, защото трябваше да покаже, че и при изменилите се условия на 1845 г. Критиката непреклонно е останала равна на самата себе си и неизменна. Той написа втория том на „Правото дело и своето собствено дело“^[26]; той защищава своята собствена територия, той се сражава pro aris et focis^*1. Но като истински теолог той прикрива тази самоцел с привидността, че иска да „характеризира“ Фойербах. Бедният Бруно съвсем беше забравен, както най-добре доказа това полемиката между Фойербах и Щирнер, в която той съвсем не беше взет под внимание. Именно поради това той се залови за тази полемика, за да може да провъзгласи своя антагонизъм по отношение на двамата антагонисти, да се обяви за тяхно висше единство - за светия дух.

Свети Бруно открива своя „поход“ с артилерийски огън по Фойербах, c'est-à-dire^*2, с подобреното и разширено издание на една статия, която вече фигурираше в „Norddeutsche Blätter“. Фойербах се посвещава в рицар на „субстанцията“, за да може да очертае по-релефно Бауеровото „самосъзнание“. Пред това превъплъщение на Фойербах, което се било доказвало от всички съчинения на последния, нашият свят мъж скача от книгите на Фойербах за Лайбниц и Бейл изведнъж към „Същност на християнството“, като прескача статията срещу „позитивните философи“ в „Hallische Jahrbücher“^[27]. Това „недоглеждане“ е „напълно уместно“. Работата е там, че във въпросната статия Фойербах разкрива в противовес на позитивните представители на „субстанцията“ цялата мъдрост на „самосъзнанието“ във време, когато свети Бруно още се отдаваше на спекулативни размишления за непорочното зачатие.

Едва ли е нужно да се споменава, че свети Бруно все още препуска на своя старохегелиански боен кон. Чуйте първите фрази на най-новите му откровения от царството божие:

„Хегел съедини в едно субстанцията на Спиноза и Фихтевото Аз; в единството на двете, в съединението на тези противоположни сфери и т. н. се състои своеобразният интерес на Хегеловата философия, но заедно с това и нейната слабост. Това противоречие, в което блуждаеше Хегеловата система, трябваше да бъде разрешено и унищожено. Но той можеше да осъществи това само защото постановката на въпроса: как се отнася самосъзнанието към абсолютния дух... беше направена завинаги невъзможна. Това можеше да бъде направено в две направления. Или самосъзнанието трябва отново да изгори в пламъка на субстанцията, т. е. трябва да се установи и запази чистата субстанциалност, или трябва да бъде показано, че личността е творецът на своите атрибути и на своята същност, че на понятието личност изобщо е присъщо да полага себе си“ („понятието“ или „личността“?) „ограничено и отново да снема това ограничение, което личността полага по силата на своята всеобща същност, защото тъкмо тази същност е само резултат на вътрешното саморазличаване иа личността, на нейната дейност“ (Виганд, стр. 87, 88).

Хегеловата философия беше характеризирана в „Светото семейство“ (стр. 220)^[28] като единство на Спиноза и Фихте и същевременно беше подчертано противоречието, което се съдържа в това. Специфичната особеност на свети Бруно се състои в това, че той, за разлика от авторите на „Светото семейство“, смята въпроса за отношението на самосъзнанието към субстанцията не за „спорен въпрос в пределите на Хегеловата спекулация“, а за световноисторически и дори за абсолютен въпрос. Това е единствената форма, в която той може да изразява колизиите на съвременността. Той действително вярва, че победата на самосъзнанието над субстанцията има най-съществено влияние не само върху европейското равновесие, но и върху цялото бъдещо развитие на въпроса за Орегон^[29]. Доколко от това зависи отменянето на житните закони в Англия, засега още е малко известно.

Абстрактният и задоблачен израз, в който у Хегел се отразява - в изопачен вид - действителната колизия, придобива за тази „критическа“ глава значение на самата действителна колизия. Бруно приема спекулативното противоречие и противопоставя едната му част на другата. Философската фраза за действителния въпрос е за него самият действителен въпрос. У него следователно на едната страна вместо действителните хора и тяхното действително съзнание за обществените им отношения, които им противостоят като нещо привидно самостоятелно, намираме голата абстрактна фраза: самосъзнанието, така както вместо действителното производство у него фигурира станалата самостоятелна дейност на това съзнание; а на другата страна вместо действителната природа и действително съществуващите социални отношения - философско свеждане в едно на всички философски категории или назоваване на тези отношения с фразата: субстанцията; защото Бруно заедно с всички философи и идеолози погрешно приема мислите, идеите, станалия самостоятелен мисловен израз на съществуващия свят за основа на този съществуващ свят. От само себе си се разбира, че с тези две абстракции, станали безсмислени и безсъдържателни, той може да прави всевъзможни фокуси, без да знае решително нищо за действителните хора и за техните отношения. (Виж освен това какво е казано за субстанцията в раздела за Фойербах и по повод на „хуманния либерализъм“ и на „Светията“ в раздела за свети Макс.) За да разреши противоречието на спекулацията, той следователно не напуска спекулативната почва; той маневрира, оставайки си на тази почва, и сам стои на специфично Хегелова почва още толкова здраво, че отношението на „самосъзнанието“ към „абсолютния дух“ все още не му дава покой. С една дума, тук пред нас е онази философия на самосъзнанието, която беше възвестена в „Критика на синоптиците“, осъществена в „Разкритото християнство“, и колкото и жалко да е това, отдавна предусетена в Хегеловата „Феноменология“^[30]. Изчерпателен разбор на тази нова философия на Бауер беше даден в „Светото семейство“ на стр. 220 и сл. и 304-307^[31]. Свети Бруно обаче се измайсторява още да окарикатури самия себе си, като промъква контрабандно „личността“, за да получи възможност да изобрази заедно с Щирнер отделния индивид като негово „собствено изделие“, а Щирнер - като изделие на Бруно. Тази крачка напред заслужава да бъде отбелязана накратко.

Преди всичко нека читателят сравни тази карикатура с нейния оригинал, с обяснението на самосъзнанието в „Разкритото християнство“, стр. 113, а след това нека сравни това обяснение с неговия първообраз, с Хегеловата „Феноменология“, стр. 575, 583 и др.“ (И двете места са препечатани в „Светото семейство“, стр. 221, 223, 224^[32].) Но да се обърнем към карикатурата: „Личност изобщо“! „Понятие“! „Всеобща същност“! „Да полагаш себе си ограничено и отново да снемаш това ограничение“! „Вътрешно саморазличаване“! Какви грамадни „резултати“! „Личност изобщо“ е или „изобщо“ безсмислица, или абстрактното понятие за личност. Следователно на „понятието“ за понятието за личност е свойствено „да се полага ограничено“. Веднага след това личността полага това ограничение, съдържащо се в „понятието“ за нейното понятие, „по силата на своята всеобща същност“. И след като тя отново е снела това ограничение, оказва се, че „тъкмо тази същност“ е само „резултат на вътрешното саморазличаване на личността“. Целият грандиозен резултат на тази дълбоко обмислена тавтология се свежда следователно до отдавна известния Хегелов фокус на саморазличаването на човека в мисленето, саморазличаване, което нещастният Бруно упорито възвестява като единствената дейност на „личността изобщо“. Вече измина доста много време, откакто на свети Бруно бе разяснено, че няма никакъв смисъл една „личност“, чиято дейност се ограничава с тези станали вече тривиални логически скокове. Същевременно приведеното място съдържа наивното признание, че същността на Бауеровата „личност“ е понятието за едно понятие, абстракцията от една абстракция.

Критиката, на която Бруно подлага Фойербах - доколкото тя е нова, - се ограничава с това, да представя лицемерно упреците на Щирнер по адрес на Фойербах и Бауер като упреци на Бауер по адрес на Фойербах. Така например той твърди, че „същността на човека е същност изобщо и нещо свето“, че „човекът е бог на човека“, че човешкият род е „абсолютното“, че Фойербах разделя човека, „на Аз, свързано със същността, и Аз, несвързано със същността“ (макар че Бруно постоянно обявява абстрактното за съвпадащо със същността и като противопоставя Критиката и масата, си представя това разделяне много по-чудовищно, отколкото Фойербах), че борбата следва да се води срещу „предикатите на бога“ т. н. По въпроса за користната и безкористна любов Бруно, полемизирайки с Фойербах, преписва от Щирнер почти дословно цели три страници (стр. 133-135), както и твърде нескопосно копира фразите на Щирнер: „всеки човек е свое собствено творение“, „истината е призрак“ и т. н. При това „творението“ се превръща у Бруно в „изделие“. Ние ще се върнем пак на това, как свети Бруно експлоатира Щирнер.

И така, първото, което открихме у свети Бруно, това е постоянната му зависимост от Хегел. На неговите бележки, преписани от Хегел, ние, разбира се, няма да се спираме повече. Ще приведем още само няколко места, от които ще стане ясно как непоколебимо е повярвал той в могъществото на философите и как споделя тяхната илюзия, че едно изменено съзнание, една нова отсенка в тълкуванието на съществуващите отношения може да преобърне целия съществуващ досега свят. Преизпълнен с тази вяра, свети Бруно си издава чрез един от своите ученици в IV том на Вигандовия тримесечник, стр. 27, атестацията, че неговите приведени по-горе фрази за личността, които той провъзгласява в III том, представляват „светоразтърсващи мисли“.

Свети Бруно казва (Виганд, стр. 95):

„Философията никога не е била нещо друго освен теология, доведена до своята най-обща форма, до своя най-разумен израз“.

Това място, насочено срещу Фойербах, е почти дословно преписано от Фойербаховата „Философия на бъдещето“ (стр. 2):

„Спекулативната философия е истинска, последователна, разумна теология“.

Бруно продължава:

„Самата философия в съюз с религията винаги се е стремила към абсолютната несамостоятелност на индивида и действително я е осъществила, като е изисквала и се е стремила да разтвори единичния живот във всеобщия, да разтвори акциденцията - в субстанцията, човека - в абсолютния дух“.

А нима „философията“ на Бруно не „изисква“ - „в съюз с“ Хегеловата и в неговото все още продължаващо незаконно общуване с теологията - „разтваряне на човека“ в представата на една от неговите „акциденции“, в представата на самосъзнанието като „субстанция“ - нима тя не „изисква“ това, макар и да не се „стреми към него“? От цялото това място се вижда с каква радост „елейно-красноречивият“ църковен отец все още изповядва своята „светоразтърсваща“ вяра в тайнствената мощ на светите теолози и философи. Разбира се, в интерес на „правото дело на свободата и на своето собствено дело“.

На стр. 105 нашият богобоязлив мъж има безсрамието да упреква Фойербах в това, че

„Фойербах е направил от индивида, от обезчовечения човек на християнството, не човек, не истинския“(!), „действителния“(!!) „личния“(!!!) „човек“ (тези предикати дължат своя произход на „Светото семейство“ и на Щирнер), „а скопения човек, роба“,

и със самото това да твърди между другото безсмислицата, че той, свети Бруно, можел да прави хора с главата си.

По-нататък ние четем пак там:

„У Фойербах индивидът трябва да се подчинява на рода, да му служи. Родът, за който говори Фойербах, това е абсолютът на Хегел, и той също така никъде не съществува.“

Тук, както и на всички други места, свети Бруно се е покрил със славата, че е поставил действителните отношения на индивидите в зависимост от философското им тълкуване. Той няма и най-малко понятие за това, в каква връзка със съществуващия свят се намират представите на Хегеловия „абсолютен дух“ и Фойербаховия „род“.

На стр. 104 светият отец намира за страшно скандална ереста, посредством която Фойербах превръща божественото триединство на разума, любовта и волята в нещо „съществуващо в индивидите и господстващо над тях“, като че ли в наше време всички заложби, всяко влечение, всяка потребност не се утвърждават като сила, „съществуваща в индивида и господстваща над него“, щом обстоятелствата препятстват за нейното задоволяване. Ако светият отец Бруно почувства например глад, без да има средства да го утоли, то дори неговият стомах ще стане сила, „съществуваща в него и господстваща над него“. Грешката на Фойербах се състои не в това, че той установи този факт, а в това, че той идеалистично му придаде самостоятелност, вместо да го разглежда като продукт на определено, преходно стъпало на историческото развитие.

Стр. 111: „Фойербах е роб и неговата робска натура не му позволява да осъществи делото на човек, да познае същността на религията“ (хубаво „дело на човек“!)... „Той не познава същността на религията, защото не знае моста, по който може да стигне до източника на религията.“

Свети Бруно все още сериозно вярва, че религията има собствена „същност“. А що се отнася до „моста“, „по който“ се стига до „източника на религията“, този магарешки мост^*3 непременно трябва да бъде аквадукт. Свети Бруно същевременно се установява като забавно модернизиран и благодарение на моста пенсиониран Харон, искайки като tollkeeper^*4 полагащото му се halfpenny^*5 от всеки, който минава по моста, водещ в призрачното царство на религията.

На стр. 120 светецът бележи:

„Как би могъл Фойербах да съществува, ако не съществуваше истината и ако истината беше само призрак“ (Щирнер, помогни!), „от който човекът се боеше досега?“

„Човекът“, който се бои от „призрака“ на „истината“, не е никой друг освен самия достопочтен Бруно. Още десетина страници преди това, на стр. 110, пред лицето на „призрака“ на истината той нададе следния светоразтърсващ вик на ужас:

„Истината, която сама по себе си не се среща никъде като готов обект и която само в развитието на личността се разгръща и възхожда към единството“.

И така, тук не само истината - този призрак - е превърната в лице, което се разгръща и възхожда към единството, но и освен това този фокус подобно на тениите е направен вън от нея, в някаква трета личност. За предишната любовна връзка на светия мъж с истината, когато той беше още млад и в него бушуваха все още въжделенията на плътта, виж „Светото семейство“, стр. 115 и сл.^[33]

Колко очистен от всякаква плътска похот и светски въжделения се явява сега оветият мъж показва неговата разпалена полемика срещу Фойербаховата сетивност. Бруно съвсем не се обявява срещу крайно ограничения начин, по който Фойербах признава сетивността. Несполучливият опит на Фойербах - вече като опит да изскочи из идеологията - е грях в неговите очи. Разбира се! Сетивността е похот на очите, похот на плътта и високомерие, ужас и мерзост пред лицето на господа! Нима не знаете, че плътските помисли са смърт, а духовните помисли са живот и мир; защото плътските помисли са вражда към Критиката и всичко плътско е от мира cero; и нима не знаете, че е писано: Делата на плътта са известни, те са прелюбодеяние, блудство, нечистота, разврат, идолопоклонство, магьосничество, вражда, кавги, завист, гняв, разпри, разногласия, нечестиви шайки, ненавист, убийства, пиянство, лакомия и тем подобни. Предсказвам ви, както и преди ви предсказвах, че онези, които вършат подобни дела, няма да наследят царството на Критиката; но горко им, защото те вървят по пътя на Каин, в своята жажда за наслаждения те се предават на заблудата на Валаам и вдигайки бунтове, загиват като Корей. Тези нечестивци се угояват, като без страх изяждат вашите дарове. Това са безводни облаци, носени от вятъра, голи, безплодни дървета, дважди умрели и изтръгнати с корена, това са свирепи морски вълни, които бълват собствените си срамоти, блуждаещи звезди, осъдени на веки веков на мрак и тъма. Защото ние сме чели, че в последните дни ще настъпят страшни времена, ще се появят хора, които имат високо мнение за себе си, хулители, развратници, обичащи сластолюбието повече от Критиката, главатари на шайки - с една дума, роби на плътта. От такива се гнуси свети Бруно, който има духовни помисли и ненавижда греховната обвивка на плътта; и затова той проклина Фойербах, когото смята за главатар на шайката, като го оставя зад вратата, където има кучета и магьосници, прелюбодейци и убийци. „Сетивност“ - пфу, мръсотия! Тя не само поваля светия църковен отец в най-жестоки гърчове, но и го довежда дори дотам, че той започва да пее и на стр. 121 пее „песента на края и края на песента“. Сетивност - знаеш ли ти, нещастнико, какво е това сетивност? Сетивността, това е „тояга“ (стр. 130). Обхванатият от гърчове свети Бруно се бори на едно място дори с една от своите собствени тези, както някога Яков се е борил с бога, само с тази разлика, че бог навяхнал бедрото на Яков, а светият епилептик изкъртва всички членове и сухожилия на своята теза и така разяснява тъждеството на субекта и обекта с няколко поразителни примери:

„Нека Фойербах казва каквото желае... той все пак „унищожава“(!) „Човека, защото превръща думата човек в гола фраза... защото той не прави“(!) „и не твори(!) „Човека изцяло, а въздига цялото човечество в абсолют, защото той плюс всичко това обявява за орган на абсолютното не човечеството, а сетивото и признава за абсолютно, несъмнено, непосредствено достоверно обекта на сетивата, на съзерцанието, на усещането, с една дума - сетивното“, с което Фойербах - такова е мнението на свети Бруно - „макар и да може да раздруса въздушните слоеве, не може да унищожи явленията на човешката същност, защото неговата най-съкровена“(!) „същност и неговата животворяща душа вече разрушава външния“(!) „звук и го прави празен и дрезгав“ (стр. 121).

Свети Бруно сам ни дава макар и тайнствено, но решително обяснение за причините на своята вражда към сетивността:

„Като че ли моето Аз не притежава също този определен пол, единствен в сравнение с всички други, и тези определени единствени полови органи“. (Освен своите „единствени полови органи“ този юнак притежава още особен „единствен пол“!)

Този единствен пол е пояснен на стр. 121 в смисъл че

„сетивността, изсмукваща като вампир целия мозък и цялата кръв от живота на човека, е непреодолимата преграда, натъкнал се на която, човек неизбежно си нанася смъртен удар“.

Но и най-светият не е чист! Всички те са грешници и са лишени от славата, която би трябвало да имат пред „самосъзнанието“. Лекомислените писания на еретика Фойербах навеждат свети Бруно - когато в полунощ си блъска главата в самотната килия над „субстанцията“ - на мисълта за жената и женската красота. Внезапно погледът му се помрачава; чистото самосъзнание се осквернява и греховната сетивна фантазия обсажда изплашения критик със сладострастни образи. Духът е бодър, но плътта - немощна. Бруно се препъва, той пада, той забравя, че е властта, която „със своята сила свързва, освобождава и господства над света“, че тези изчадия на неговата фантазия са „дух от неговия дух“; той губи всякакво „самосъзнание“ и опиянен бъбри дитирамб за женската красота, за нейната „изнеженост, мекота, женственост“, дитирамб за „разкошните закръглени членове“ и за „трептящото, люлеещо се, кипящо, бушуващо и шипящо вълнообразно телосложение“ на жената. Невинността обаче винаги се издава, дори там, където тя греши. Кой не знае, че „трептящото, люлеещо се, вълнообразно телосложение“ е нещо, което никое око никога не е видяло, никое ухо никога не е чуло? Затова - по-тихо, мила душо, духът скоро ще вземе връх над метежната плът и ще постави пред кипящите страсти непреодолима „преграда“, „натъкнали се на която“, те скоро ще си нанесат“ „смъртен удар“.

„Фойербах“ - светията най-после е стигнал до това с помощта на критическо разбиране на „Светото семейство“ - „е пропит от хуманизъм и разложен под негово влияние материалист, т. е. материалист, който не е в състояние да издържи пребиваването на земята и на нейното битие“ (свети Бруно познава битие на земята, което се отличава от земята, и знае как трябва да се постъпи, за да „се издържи пребиваването на битието на земята“!), „но иска да се одухотвори и да възлезе на небето; Фойербах с хуманист, който не може да мисли и да изгради духовен свят, а е обременен от материализма и т. н.“ (стр. 123).

Както хуманизмът у свети Бруно, ако съдим по тези думи, се състои в „мисленето“ и в „изграждането на духовен свят“, така и материализмът се състои в следното:

„Материалистът признава само наличната, действителната същност, материята“ (като че ли човекът с всичките му свойства, включително и мисленето, не е „налична, действителна същност“) и я признава като дейно разгръщаща и осъществяваща себе си в множеството - като „природа“ (стр. 123).

Най-напред материята е налична действителна същност, но само в себе си, в скрит вид; едва когато „дейно разгръща и осъществява себе си в множеството“ (една „налична действителна същност“ „се осъществява“!!), едва тогава тя става природа. Най-напред съществува понятието за материята, абстракцията, представата и тази последната се осъществява в действителната природа. Дословно Хегеловата теория за предсъществуванието на категориите, на които е придадена творческа сила. От тази гледна точка става напълно понятно, че свети Бруно неправилно взема философските фрази на материалистите относно материята за действително ядро и съдържание на техния мироглед.

2) Размишления на свети Бруно за борбата между Фойербах и Щирнер

И така, след като казва няколко тежки думи по адрес на Фойербах, свети Бруно започва да се вглежда в борбата между него и Единствения. Първото, с което той изразява своя интерес към тази борба, е една издигната в метод трикратна усмивка.

„Критикът неудържимо върви по своя път, уверен в победата и победоносен. Него го клеветят - той се усмихва. Обявяват го за еретик - той се усмихва. Старият свят се готви за кръстоносен поход срещу него - той се усмихва.“

И така свети Бруно - ние току-що чухме това - върви по своя път, но върви не така, както другите хора, а с критическа крачка, той извършва това важно дело с усмивка.

„Усмихне ли се, на лицето му се появяват повече линии, отколкото на картата с двете Индии. Може да се случи някоя госпожица да му удари плесница и ако тя направи това, той ще се усмихва и ще смята това за голямо изкуство“^[34] - като Малволио у Шекспир.

Самият свети Бруно дори пръст не помръдва, за да опровергае двамата си противници, той знае по-удобен начин да се отърве от тях, той ги предоставя - divide et impera^*6 - на техния собствен спор. На Щирнер той противопоставя Фойербаховия Човек (стр. 124), а на Фойербах - Щирнеровия Единствен (стр. 126 и сл.); той знае, че те са ожесточени един срещу друг като двете котки от Килкени в Ирландия, които целите се изяли една друга, така че накрая от тях останали само опашките. Над тези именно опашки свети Бруно изрича своята присъда, като заявява, че те са „субстанция“ и следователно са навеки проклети.

Като противопоставя Фойербах и Щирнер, той повтаря същото, което Хегел е казал за Спиноза и Фихте, представяйки, както е известно, пунктираното Аз като една и при това най-здрава страна на субстанцията. Колкото и да беснееше Бруно преди срещу егоизма, като го заклейми дори като odor specificus^*7 на масата, това не му пречи на стр. 129 да заимства от Щирнер егоизма, само че това трябва да бъде „не Максщирнеров“, а, разбира се, Брунобауеров егоизъм. Той заклеймява Щирнеровия егоизъм с моралното петно, „че неговото Аз се нуждае за поддържане на своя егоизъм от лицемерие, от лъжа, от външно насилие“. В останалото той вярва (виж стр. 124) в критическите чудеса на свети Макс и вижда в неговата борба (стр. 126) „действителен стремеж да се унищожи субстанцията из основи“. Вместо да вникне в Щирнеровата критика на Бауеровата „чиста критика“, той твърди на стр. 124, че критиката на Щирнер е също така неопасна за него, както и всяка друга критика, „защото той именно бил въплътеният критик“.

В края на краищата свети Бруно опровергава и двамата, свети Макс и Фойербах, като прилага почти дословно към Фойербах и Щирнер една антитеза, която Щирнер прокарва между критика и догматика Бруно Бауер.

Виганд, стр. 138: „Фойербах противопоставя себе си на Единствения и с това“(!) „му противостои. Той е комунист и иска да бъде такъв. Единственият е егоист и трябва да бъде такъв; първият е светия, вторият - мирянин, първият е добър, вторият - лош, първият е бог, вторият - човек. Но и двамата са догматици.“

Следователно цялата работа е в това, че той упреква и двамата в догматизъм.

„Единственият и неговата собственост“, стр. 194: „Критикът се бои да не изпадне в догматизъм или да не издига догми. Разбира се, той би се превърнал тогава от критик в неговата противоположност, в догматик, той, който като критик беше добър, би станал лош, или би се превърнал от безкористен“ (комунист) в егоист и т. н. Долу догмите! - това е неговата догма.“

3) Свети Бруно против авторите на „Светото семейство“

След като се справя по посочения начин с Фойербах и Щирнер и „след като отрязва на Единствения всяка възможност за по-нататъшно развитие“, свети Бруно се обръща сега срещу немските комунисти, които се били опирали на Фойербах, и особено срещу авторите на „Светото семейство“. Изразът „реален хуманизъм“, който той срещнал в предговора към това полемично съчинение, е главната основа на неговата хипотеза. Той, разбира се, ще си спомни следното място от библията:

„И аз не можех да говоря с вас, братя, като с духовни, а като с плътски“ (в разглеждания от нас случай работата стоеше тъкмо наопаки), „като с младенци во Христа. Аз ви храних с мляко, а не с твърда храна, защото вие още не можехте да я приемете“ (Първо послание към коринтяните, 3, 1-2).

Първото впечатление, което „Светото семейство“ е направило на достопочтения църковен отец, е впечатлението на дълбока скръб и сериозна, добросърдечна печал. Единствената добра страна на книгата - че тя

„показа какво неизбежно трябваше да стане Фойербах и каква позиция може да заеме неговата философия, ако желае да се бори срещу критиката“ (стр. 138),

че тя следователно така непринудено съедини „желая“ с „мога“ и „трябва“, тази добра страна не може все пак да изкупи множеството ѝ печални страни. Фойербаховата философия, която тук комично е взета за предпоставка,

не смее и не може да разбере критика, не смее и не може да знае и да познае критиката в нейното развитие, не смее и не може да знае, че по отношение на всичко трансцендентно критиката е непрестанна борба и победа, непрекъснато унищожаване и създаване, единствено“(!) „творческо и произвеждащо начало. Тя не смее и не може да знае как е работил и още продължава да работи критикът, за да признае и направи“ (!) „трансценденталните сили, които досега смазваха човечеството и не му даваха да диша и живее, това, което те са в действителност, т. е. дух от духа, съкровено от съкровеното, родно“ (!), израснало от родната почва и на нея - да ги признае и ги направи продукти и творения на самосъзнанието. Тя не смее и не може да знае, че единствено критикът и само критикът е съкрушил религията в нейната цялост, държавата в различните и прояви и т. н.“ (стр. 138, 139).

Не е ли това точно копие на стария Йехова, който бяга след своя лукав народ, който предпочита да има работа с веселите езически богове, и вика след него:

„Слушай ме, Израиле, и не затваряй ухото си, Юда! Нима аз не съм господ бог твой, който те изведе от земята Египетска в земята, където тече мляко и мед, а ето вие от самата си младост сте правили само зло пред моите очи и сте ме огорчавали с делата на моите ръце и сте се обърнали към мене с гръб, а не с лице, макар че аз винаги съм ви учил; и сте внесли мръсотия в моя дом, за да го оскверните, и сте издигнали капища на Ваал в долината на сина Еномов, което аз не съм ви заповядал - и на ум не ми е идвало, че вие можете да направите подобна мръсотия; и аз ви изпратих моя раб Иеремия, към когото съм обръщал своето слово от тринадесетата година на царствуването на Носия, син Амонов, до днес - и той усърдно ви проповядва двадесет и три години, но вие не искахте да слушате. Затова господ бог казва: чувал ли е някой нещо подобно: много мръсотии направи дъщерята Израилева. Защото още неуспяла да изтече дъждовната вода, и моят народ ме забравя. О, земя, земя, земя, слушай словото господне!“

И така свети Бруно твърди в дълга реч по повод на понятията „смея“ и „мога“, че неговите комунистически противници не го били разбрали. Начинът, по който той изобразява тоя път критиката в тази реч, по който превръща предишните сили, потискащи „живота на човечеството“, в „трансцендентни“, а тези трансцендентни сили - в „дух от духа“, начинът, по който той представя „Критиката“ за единствения отрасъл на производството, доказва, че мнимото неразбиране е всъщност разбиране, което не е приятно на Бауер. Ние доказахме, че Бауеровата критика е под всяка критика, благодарение на което естествено попаднахме в числото на догматиците. Той дори съвсем сериозно ни упреква в дръзко неверие в неговите изтъркани фрази. Цялата митология на самостоятелните понятия начело с гръмовержеца Зевс - самосъзнанието, отново минава тук в церемониален марш със „звъна от фрази на цял еничарски оркестър от тривиални категории“ („Literatur-Zeitung“, ср. „Светото семейство“, стр. 234^[35]). Начело шества, разбира се, митът за сътворението на света, т. е. за тежката „работа“ на критика, която е „единственото творческо и произвеждащо начало, непрестанна борба и победа, непрекъснато унищожаване и създаване“, „работа сега“ и „работа в миналото“. Нещо повече, достопочтеният отец упреква „Светото семейство“ даже в това, че разбрало „Критиката“ така, както той сам я разбира в настоящата реплика. След като въдворява „субстанцията“ „обратно и я захвърля в родната ѝ обител, в самосъзнанието, в сферата на критикуващия“ (а след „Светото семейство“ също) „и на критикувания човек“ (тук самосъзнанието играе, както изглежда, ролята на идеологически килер за вехтории), той продължава:

„Тя“ (мнимата Фойербахова философия) „не смее да знае, че критиката и критиците през цялото време на тяхното съществуване“ (!) „са насочвали и творили историята, че дори техните противници и всички движения и пориви на съвременността са тяхно творение, че те единствени държат властта в своите ръце, защото тяхната сила е в тяхното съзнание и защото черпят мощта от самите себе си, от своите дела, от критиката, от своите противници, от своите творения; че едва с акта на критиката се освобождава човекът, а с това и хората, създава се“ (!) „човекът, а с това и хората“.

И така, критиката и критиците са преди всичко два съвсем различни, намиращи се вън един от друг и действащи субекти. Критикът е субект, различен от критиката, както и критиката е субект, различен от критика. Та нали олицетворената критика, критиката като субект, е именно „критическата критика“, срещу която се обяви „Светото семейство“. „Критиката и критиците през цялото време на тяхното съществуване са насочвали и творили историята.“ Ясно е, че те не са могли да правят това „през цялото време, когато“ не са „съществували“, и също тъй ясно е, че „през цялото време на тяхното съществуване“ те по своему са „творили историята“. Накрая свети Бруно стига дотам, че „смее и може“ да ни съобщи едно от най-дълбоките откровения относно мощта на критиката, която съкрушава държавата, а именно откровението, че „критиката и критиците държат властта в свои ръце, защото“ (много хубаво „защото“!) „тяхната сила е в тяхното съзнание“, и, второ, че тези велики фабриканти на историята „държат властта в свои ръце“, защото „черпят мощта от самите себе си и от критиката“ (т. е. пак от самите себе си), при което за съжаление все още не е доказано, че там вътре, в „самите себе си“, в „критиката“, може изобщо да се „почерпи“ нещо. Поне въз основа на собствените думи на критиката трябва да се мисли, че едва ли оттам може „да се почерпи“ нещо освен „захвърлената“ там категория „субстанция“. Най-после критиката „черпи“ „от критиката“ още „сила“ за едно съвсем чудовищно оракулско пророчество. А именно тя ни разкрива тайната, която беше скрита за нашите бащи и неизвестна на дедите ни, тайната, че „едва с акта на критиката се създава човекът, а с това и хората“, докато досега критиката погрешно бе смятана за акт на хората, съществували преди нея благодарение на съвсем други актове. По такъв начин свети Бруно сам е дошъл „в света, от света и към света“ благодарение на „критиката“, т. е. чрез generatio aequivoca^*8. Възможно е впрочем всичко това да е само друго тълкувание на следното място от Книгата на битието: И Адам позна, т. е. подложи на критика, Ева, своята жена, и тя зачена и т. н.

И така ние виждаме как цялата тази отдавна позната критическа критика, достатъчно характеризирана още в „Светото семейство“, отново - и като че ли нищо не се е случило - се явява пред nas с всичките си мошеничества. Няма защо да се чудим на това, защото нали нашият свят мъж сам се оплаква на стр. 140, че „Светото семейство“ „отрязва на критиката всяка възможност за по-нататъшно развитие“. С най-голямо негодувание упреква свети Бруно авторите на „Светото семейство“, че те с помощта на един химически процес са превърнали Бауеровата критика от нейното „течно“ агрегатно състояние в „кристалично“ състояние.

Следователно „институциите на просията“, „официалното свидетелство за пълнолетие“, „сферата на патоса и на гръмоподобните аспекти“, „мюсюлманската афектация на понятията“ („Светото семейство“, стр. 2, 3, 4^[36] според критическия „Literatur-Zeitung“) са безсмислица само докато се схващат „кристалично“; а двадесет и осемте исторически грешки, открити в екскурса, който критиката прави в областта на „злободневните въпроси на английския живот“, нима те, ако погледнем на тях от „течна“ гледна точка, не са грешки? Държи ли критиката на това, че от течна гледна точка тя a priori^*9 пророчески е предсказала Науверковия инцидент, след като той отдавна беше станал пред собствените ѝ очи, а не го е конструирала post festum^*10? Държи ли тя още на това, че думата maréchal от „кристалична“ гледна точка може да означава „ковач“, но от „течна“ във всеки случай трябва да означава „маршал“ или че ако при „кристаличното“ разбиране думите „un fait physique“ могат да значат „факт, който се отнася до материалната природа“, техният истински, „течен“ превод трябва да гласи „факт на физиката“, или че „lа malveillance de nos bourgeois juste-milieux“^*11. B „течно“ състояние все пак значи „безгрижието на нашите добри бюргери“? Държи ли тя на това, че от „течна“ гледна точка „дете, което не става на свой ред баща или майка, е по своята същност дъщеря“? Че някой може да има за задача „да изобрази като че ли последната скръбна сълза на миналото“? Че различните портиери, „лъвове“, гризетки, маркизи, мошеници и дървени врати в Париж в своята „течна“ форма не са нищо друго освен фази на тайнството, „на понятието на което изобщо е присъщо да се полага ограничено и отново да снема това ограничение, в което това тайнство се изразява благодарение на всеобщата си същност, защото тъкмо тази същност е само резултат на своето вътрешно саморазличаване, на своята дейност“? Че критическата критика в „течния“ смисъл на тази дума „върви неудържимо по своя път, победоносна и уверена в победата“, когато по който и да било въпрос тя най-напред твърди, че е разкрила неговото „истинско и всеобщо значение“, след това признава, че не е искала и не е имала право да излезе вън от пределите на критиката“, а в края на краищата заявява, „че би трябвало да направи още една крачка, но тази крачка била невъзможна, защото... била невъзможна“ („Светото семейство“, стр 184^[37])? Че от „течна“ гледна точка „бъдещето все още е дело“ на критиката, макар „съдбата и да може да решава, както желае“, че от течна гледна точка критиката не е извършила нища свръхчовешко, когато „влезе в противоречие със своите истински елементи, противоречие, което вече е намерило своето разрешение в същите елементи“?

Наистина авторите на „Светото семейство“ бяха така лекомислени, че разбраха тези и стотици други фрази като фрази, изразяващи твърда, „кристалична“ безсмислица, но човек трябва да чете синоптиците в „течен“ вид, т. е. съгласно смисъла на техните автори, а - пази боже - не в „кристаличен“ вид, т. е. съгласно тяхната действителна безсмислица, за да стигне до истинската вяра и да се възхити от хармонията, която цари в домакинството на критиката.

„Ето защо Енгелс и Маркс знаят само критиката на „Literatur-Zeitung“. Това е съзнателна лъжа, която доказва колко „течно“ е чел нашият светия книгата, в която последните му работи са изобразени само като венец на цялата му „работа в миналото“. Но нашият църковен отец не е имал спокойствието да чете кристалически, защото се бои от своите противници като от конкуренти, които му оспорват честта да бъде канонизиран и „искат да го лишат от ореола на святост, за да провъзгласят самите себе си за светии“.

Ще отбележим още мимоходом факта, че според сегашното заявление на свети Бруно неговият „Literatur-Zeitung“ съвсем не е имал за цел да основе „обществено общество“ или „да изобрази като че ли последната скръбна сълза“ на немската идеология; той също не е преследвал и целта да противопостави най-рязко духа на масата и да развие критическата критика в цялата и чистота, а само „да изобрази либерализма и радикализма на 1842 г. и техните отзвуци в половинчатостта и фризьорството им“, т. е., с други думи, да се бори с „отзвуците“ на това, което вече отдавна е заглъхнало.

Tant de bruit pour une omlette!^*12 Впрочем именно тук разбирането на историята, свойствено на немската теория, се проявява отново в своя „най-чист“ вид. 1842 г. се обявява за период на най-големия блясък на германския либерализъм, защото тогава философията взе участие в политиката. Либерализмът изчезва за критика с прекратяване излизането на „Deutsche Jahrbücher“ и „Rheinische-Zeitung“^[38], органите на либералната и радикалната теория. След това остават като че ли само „отзвуците“ - докато всъщност едва сега, когато немската буржоазия изпитва действителна, породена от икономическите отношения потребност от политическа власт и се стреми да задоволи тази потребност, либерализмът придоби в Германия практическо съществуване и с това - шансове за успех.

Дълбокото огорчение на свети Бруно от „Светото семейство“ не му е позволило да анализира критически това съчинение „от самото себе си, чрез самото себе си и със самото себе си“. За да овладее своята скръб, той трябваше най-напред да си достави тази книга в „течна“ форма. Той намери тази течна форма в обърканата и гъмжаща от недоразумения рецензия във „Westphälisches Dampfboot“, майската книжка, стр. 206-214. Всичките му цитати са взети от пасажите, цитирани във „Westphälisches Dampfboot“, и не се цитира нищо, което не е цитирано в този последния.

Езикът на светия критик също се определя от езика на вестфалския критик. Най-напред всички положения, които вестфалецът привежда („Dampfboot“, стр. 206) от предговора, се пренасят в тримесечника на Виганд (стр. 140-141). Това пренасяне съставлява главната част на Бауеровата критика по стария, препоръчан още от Хегел принцип:

„Да се разчита на здравия човешки смисъл, а при това - за да се върви в крак с времето и с философията - да се четат рецензии на философски съчинения, а може би и предговорите и встъпителните параграфи към тях, защото последните дават общите основни положения, към които се свежда всичко, а първите наред с историческите бележки дават и оценка, която именно защото е оценка, стои над това, което се преценява, по този утъпкан път може да се върви по домашен халат; но високото чувство за вечното, святото, безкрайното крачи важно в първосвещеническо одеяние по един път“, по който, както видяхме, умее „да върви“ и свети Бруно, „събаряйки в праха всичко наоколо“ (Хегел, „Феноменология“, стр. 34).

След няколко цитата от предговора вестфалският критик продължава:

„Така самият предговор води на полесражението, което се открива в книгата“, и т. н. (стр. 206).

Светият критик, пренасяйки същите цитати в тримесечника на Виганд, прави по-тънки различия и казва:

„Такава е почвата и такъв е врагът, които са си създали за сражение Маркс и Енгелс“.

Вестфалският критик привежда от разбора на критическия тезис: „работникът нищо не създава“, само резюмиращото заключение.

Светият критик сериозно мисли, че за тоя тезис не е било казано нищо повече, преписва на стр. 141 вестфалския цитат и се радва на откритието, че на критиката били противопоставени само „твърдения“.

От това, което беше казано по повод на критическите излияния за любовта, вестфалският критик най-напред преписва частично на стр. 209 corpus delicti^*13, а след това привежда няколко фрази or опровержението без каквато и да било връзка, като се опитва да се опре на тях като на авторитетна основа, за да оправдае своята разводнена сладникава сантименталност.

Светият критик на стр. 141-142 преписва всичко това дословно, фраза по фраза, в същия ред, в който са приведени цитатите у неговия предшественик.

Вестфалският критик възклицава над трупа на г. Юлиус Фаухер: „Такава е съдбата на прекрасното в света!“^[39]

Светият критик смята за невъзможно да завърши своята „тежка работа“, без да повтори на стр. 142 съвсем не на място това възклицание.

Вестфалският критик дава на стр. 212 мнимо резюме на разсъжденията, насочени в „Светото семейство“ срещу самия свети Бруно.

Светият критик спокойно и дословно преписва тази смет с всичките вестфалски възклицания. На него и през ум не му минава, че в цялото това полемично произведение никой никъде не го упреква, че „превръща въпроса за политическата еманципация във въпрос за човешката еманципация“, че „иска да убие евреите“, че „превръща евреите в теолози“, че „превръща Хегел в господин Хинрикс“ и т. н. Светият критик доверчиво повтаря брътвежа на вестфалския критик, че Маркс в „Светото семейство“ изявявал готовност да напише схоластично трактатче „в отговор на глупавия самоапотеоз на Бауер“. Обаче привежданите от свети Бруно като цитат думи „глупав самоапотеоз“ нито веднъж не се срещат в цялото „Свето семейство“, но затова пък ние ги намираме у вестфалския критик. А споменатото трактатче съвсем не се проектира като отговор на „самоапологията“ на критиката на стр. 150-163 на „Светото семейство“, а едва в следващия раздел, на стр. 165^[40], във връзка със световноисторическия въпрос: „Защо г. Бауер беше принуден да се занимава с политика?“

Накрая, на стр. 143, свети Бурно представя Маркс като „забавен комедиант“, следвайки и тук своя вестфалски образец, у когото „световноисторическата драма на критическата критика“ се превръща на стр. 213 в „най-забавна комедия“.

Ето така именно противниците на критическата критика „смеят и могат“ да „знаят как е работил и още продължава да работи критикът“!

4) Последно прости на „М. Хес“

„Това, което още не можаха да направят Енгелс и Маркс, завършва го М. Хес.“

Такъв е великият, божествен преход, който - благодарение на изследванията на светия мъж върху това, което за евангелистите е относително „възможно“ и „невъзможно“ - толкова здраво е заседнал в неговия мозък, че непременно трябва да фигурира, намясто или не намясто, във всяка статия на нашия църковен отец.

„Това, което още не можаха да направят Енгелс и Маркс, завършва го М. Хес.“ - Но „какво“ именно „Енгелс и Маркс още не можаха да направят“? Излиза, ни повече ни по-малко, освен... да критикуват Щирнер. А защо Енгелс и Маркс „още не можаха“ да критикуват Щирнер? На достатъчното основание, че... книгата на Щирнер още не беше излязла, когато те пишеха „Светото семейство“.

Тази спекулативна уловка - да конструира каквото желае и да привежда най-разнородни неща в мнима причинна връзка - е влязла действително в плътта и кръвта на нашия светец. Тя достига у него най-пълна безсъдържателност и се изражда във фарсовия маниер да произнася тавтологии с важен вид. Така например още в „Allgemeine Literatur-Zeitung“ (I, 5) четем:

„Разликата между моята работа и листовете, които изписва например един Филипсон“ (значи празните листове, на които пише „например един Филипсон“),трябва поради това да бъде такава, каквато тя е в действителност“!!!

„М. Хес“, за писанията на когото Енгелс и Маркс не поемат абсолютно никаква отговорност, се представя на светия критик като толкова забележително явление, че той може само да преписва дълги пасажи от „Последните философи“ и да отсъди, че „в отделни точки тази критика не е разбрала Фойербах, или пък“ (о, теология!) „че грънците искат да се разбунтуват срещу грънчаря“. Ср. Послание до римляните, 9, 20-21. Извършил още веднъж „тежката работа“ на цитирането, нашият свети критик стига най-после до извода, че Хес преписва Хегел, тъй като употребява думите „съединен“ и „развитие“. Разбира се, свети Бруно се е опитал по околен път да насочи срещу Фойербах доказателството за пълната си зависимост от Хегел, приведено в „Светото семейство“.

„Ето как трябваше да свърши Бауер! Той се бореше, колкото можеше, срещу всички Хегелови категории“ с изключение на самосъзнанието, особено през периода на прословутата борба на „Literatur-Zeitung“ срещу г-н Хинрикс. Ние вече видяхме как той се бореше срещу тях и как ги победи. Ще цитираме пак Виганд, стр. 110, където той твърди, че

„истинското“ (1) „разрешение“ (2) на „противоречията“ (3) „в природата и историята“ (4), „истинското единство“ (5) на „отделените едно от друго отношения“ (6), „истинската“ (7) „основа“ (8) „и бездната“ (9) на „религията, истински безкрайната“ (10), „неотразима, самотворческа“ (11) „личност“ (12) - „още не е намерена“.

В три реда - не две съмнителни Хегелови категории както у Хес, а цяла дузина „истински, безкрайни, неотразими“ Хегелови категории, които се разкриват като такива благодарение на „истинското единство на отделените едно от друго отношения“ - „ето как трябваше да свърши Бауер!“ И ако светият мъж си въобразява, че открива в Хес един вярващ християнин не затова, защото Хес е „изпълнен с надежда“ - както казва Бруно, - а затова, защото е лишен от надежда и затова, защото говори за „възкресението“, то нашият велик църковен отец ни дава възможност да го изобличим, въз основа на все същата страница 110, в най-явно юдейство. Той заявява там,

„че действителният, жив, реален човек още не се е родил“!!! (ново откровение относно предназначението на „единствения пол“) „и че роденото недоносче“ (Бруно Бауер?!?) „още не е в състояние да се справи с всички догматични формули“ и т. н.

Това значи, че Месия още не се е родил, че синът человечески тепърва трябва да се яви на света и че този свят като свят на стария завет още се намира под гнета на закона, на „догматичните формули“.

Както свети Бруно използува по-горе „Енгелс и Маркс“, за да премине към Хес, така сега Хес му служи, за да приведе накрая и Фойербах в причинна връзка със своите екскурси върху Щирнер, „Светото семейство“ и „Последните философи“.

„Ето как трябваше да свърши Фойербах!“ „Философията трябваше да свърши с благочестие“ и т. н. (Виганд, стр. 145).

Но истинската причинна връзка се състои в това, че това възклицание е подражание на един насочен между другото срещу Бауер пасаж от „Последните философи“ на Хес (Предговор, стр. 4):

„Така - а не иначе - трябваше да се простят със света последните потомци на християнските аскети.“

***

Свети Бруно завършва своята обвинителна реч срещу Фойербах и мнимите му съучастници с обръщение към Фойербах, в което го упреква, че можел само „да тръби“, „да оглася въздуха с тръбни звуци“, докато Monsieur^*14 Б. Бауер или Madame la critique^*15, това „родено недоносче“, да не говорим за непрестанното „унищожаване“, „шества на своята триумфална колесница и жъне нови триумфи“ (стр. 125), „събаря от трона“( стр. 119), „съкрушава“ (стр. 111), „поразява като гръм“ (стр. 115) „разрушава до основи“ (стр. 120), „разбива на парчета“ (стр. 121), позволява на природата само да „вегетира“ (стр. 120), строи „по-сурови“ (!) „тъмници“ (стр. 104) и най-после със „съкрушително“ попско красноречие развива на стр. 105 бодро-благочестиво-весело-свободни мисли за „трайно-здраво-твърдо-съществуващото“, на стр. 110 сгромолясва върху главата на Фойербах „каменни грамади и скали“ и накрай преодолява с диверсия дори свети Макс, като на стр. 124 допълня „критическата критика“, „общественото общество“ и „каменните грамади и скали“ още с „най-абстрактна абстрактност“ и „най-твърда твърдост“.

Свети Бруно е извършил всичко това „чрез самия себе си, в самия себе си и със самия себе си“, защото той е „самият Той“, нещо повече, той „самият е именно винаги най-великият и може да бъде най-великият (е и може да бъде!) „чрез самия себе си, в самия себе си и със самия себе си“ (стр. 136). Това е.

Свети Бруно би бил несъмнено опасен за женския пол, защото той е „неотразима личност“, ако само, „от друга страна“, не се боеше „в същата степен“ „от сетивността като от оная преграда, натъкнал се на която човек неизбежно ще си нанесе смъртен удар“. Затова „чрез самия себе си, в самия себе си и със самия себе си“ той едва ли ще откъсне, макар и едно цвете, но ще остави всички цветя да увяхнат в безпределен копнеж и истерична страст по „неотразимата личност“, която „притежава този единствен пол и тези единствени, определени полови органи“^*16.

БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

*1 - буквално: за олтарите и огнищата; в преносен смисъл: за своя дом и покрив, за своето собствено дело. Ред.

*2 - тоест. Ред.

*3 В оригинала игра на думи: Eselsbrücke (магарешки мост) означава помагало за слаби или лениви ученици. Ред.

*4 - събирач на данъци. Ред.

*5 - половин пени. Ред.

*6 - разделяй и владей. Ред.

*7 - специфична миризма. Ред.

*8 - зараждане от само себе си. Ред.

*9 - независимо от опита; тук в смисъл: предварително. Ред.

*10 - след празника, т. е. след като събитието е станало, със задна дата. Ред.

*11 - злата воля на нашите буржоа, които се придържат о златната среда. Ред.

*12 - Толкова шум за един омлет! Ред.

*13 - състав на престъплението. Ред.

*14 - господин. Ред.

*15 - госпожа критиката. Ред.

*16 По-нататък в ръкописа е зачеркнато:

„5. Свети Бруно на своята „триумфална колесница“.

Преди да се разделим с нашия „победоносен и уверен в победата“ църковен отец, да се смесим за миг със зяпащата маса, която се стича, когато той „шества на своята триумфална колесница и жъне нови триумфи“ - със същия жар, както и по времето, когато генерал Том Там прави диверсия със своите четири пони. Ако при това се разнасят улични песни, то нали обстоятелството, че човек бива посрещнат с улични песни, „се съдържа в понятието“ за триумфа „изобщо““. Ред.

БЕЛЕЖКИ

[26] Втори том от книгата на Б. Бауер „Die gute Sache der Freiheit und meine eigene Angelegenheit“. Zürich und Winterthur, 1842 („Правото дело на свободата и моето собствено дело“. Цюрих и Вингертур, 1842) тук така иронично се нарича статията на Б. Бауер за Фойербах в списание „Wigand's Vierteljahrsschrift“ (виж бележка 13).

[27] Става дума за книгите на Л. Фойербах: „Geschichte der neueren Philosophie. Darstellung, Entwicklung und Kritik der Leibnitz'schen Philosophie“. Ansbach, 1837 („История на новата философия. Изложение, анализ и критика на философията на Лайбниц“. Ансбах, 1837); „Pierre Bayle“. Ansbach, 1838 („Пиер Бейл“, Ансбах, 1838); „Das Wesen des Christenthums“. Leipzig. 1841 („Същност на християнството“. Лайпциг, 1841) и за статията на Л. Фойербах „Zur Kritik der „positiven Philosophie“ („Към критиката на „позитивната философия“), напечатана анонимно в „Hallische Jahrbücher“, 1838 г.

[28] Виж настоящото издание, том 2, стр. 150.

[29] Въпросът за Орегон - въпросът за владеенето на областта Орегон на тихоокеанския бряг на Северна Америка. Борбата за завладяването на Орегон завършила през 1846 г. с разделяне на тази област между САЩ и Англия.

[30] В. Bauer. „Kritik der evangelischen Geschichte der Synoptiker“. Bd. 1 - Leipzig, 1841; Bd. 3, Braunschweig, 1842 (Б. Бауер. „Критика на евангелската история на синоптиците“. Т. 1-2, Лайпциг, 1841; т. 3, Брауншвайг. 1842).

В. Bauer. „Das entdeckte Christenthum“. Zürich und Winterthur, 1843 (Б. Бауер. „Разкритото християнство“. Цюрих и Винтертур, 1843). G. W. F. Hegel. „Phänomenologie des Geistes“. Bamberg und Würzburg, 1807 (Г. В. Ф Хегел. „Феноменология на духа“. Бамберг и Вюрцбург, 1807); това произведение се цитира в „Немска идеология“ по изданието: G. W. F. Hegel. Werke, 2-te Aufl., Bd. II, Berlin, 1841). (Г. В. Ф. Хегел. Съчинения, 2 изд., т. 2, Берлин, 1841).

[31] Виж настоящото издание, т. 2, стр. 150 и сл. и 204-206.

[32] Виж настоящото издание, т. 2, стр. 150-152.

[33] Виж настоящото издание, т. 2, стр. 85 и сл.

[34] Перифраза на репликата от 2-а сцена на 3-о действие на немския превод на Шекспировата комедия „Дванадесета нощ“: думата „милост“ (Gunst) е заменена с думата „изкуство“ (Kunst).

[35] Цитираният из „Literatur-Zeitung“ израз бил приведен в „Светото семейство“ (виж настоящото издание, т. 2, стр. 159).

„Literatur-Zeitung“ - съкратено заглавие на месечника „Allgemeine Literatur-Zeitung“ („Всеобщ литературен вестник“); издаван от младохегелианеца Б. Бауер в Шарлотенбург от декември 1843 до октомври 1844 г.

[36] Виж настоящото издание, т. 2, стр. 10.

[37] Виж настоящото издание, т. 2, стр. 128.

[38] „Rheinische Zeitung für Politik, Handel und Gewerbe“ („Рейнски вестник по въпросите на политиката, търговията и промишлеността“) - всекидневен вестник, излизал в Кьолн от 1 януари 1842 до 31 март 1843 г. Вестникът бил основан от представители на рейнската буржоазия, опозиционно настроена към пруския абсолютизъм. За сътрудничество във вестника били привлечени н някои младохегелианци. От април 1842 г. К. Маркс станал сътрудник на „Rheinische Zeitung“, а от октомври същата година - един от неговите редактори. В „Rheinische Zeitung“ били публикувани също редица статии на Ф. Енгелс. При редакторството на Маркс вестникът започнал да взема все по-определен революционно-демократичен характер. Правителството въвело за „Rheinische Zeitung“ особено строга цензура, а след това го спряло.

[39] Думи из драмата на Шилер „Смъртта на Валенщайн“, действие IV, явление дванадесето.

[40] Виж настоящото издание, т. 2, стр. 107-115 и 116.