Съдържание на „Немска идеология“
Немска идеология
КАРЛ МАРКС И ФРИДРИХ ЕНГЕЛС
1846
ТОМ I.
I.
ФОЙЕРБАХ.
Противоположност на материалистическия и идеалистическия възглед
Както възвестяват немските идеолози, през последните години Германия е направила преврат, който няма равен на себе си. Започналият с Щраус процес на разлагане на Хегеловата система се превърна в световно брожение, което обхвана всички „сили на миналото“. Във всеобщия хаос възникнаха мощни държави, за да изчезнат веднага отново, появиха се мигновено герои, които отново биваха захвърляни в мрака от по-смели и по-силни съперници. Това беше революция, в сравнение с която френската революция е детска игра, това беше световна борба, пред която борбата на диадохите[3] изглежда нищожна. С нечувана стремителност едни принципи изтласкваха други, едни герои на мисълта съкрушаваха други и за три години - от 1842 до 1845 - в Германия беше извършена по-основна чистка, отколкото преди за три столетия.
Всичко това било станало в областта на чистата мисъл.
Както и да е, ние имаме работа с интересно събитие: с процес на разлагане на абсолютния дух. Когато в него угасна последната искра на живот, различните съставни части на тази caput mortuum*1 се разпаднаха, влязоха в нови съединения и образуваха нови вещества. Хората, занимаващи се с философия, които съществуваха дотогава от експлоатация на абсолютния дух, се нахвърлиха сега върху тези нови съединения. Всеки с най-голямо старание започна да се занимава с пласмент на частта, която му се е паднала. Работата не можа да мине без конкуренция. В началото тя имаше доста солиден, бюргерски-порядъчен характер. Но по-късно, когато немският пазар се оказа препълнен, а на световния пазар въпреки всички усилия стоката не биваше търсена, цялата работа по обикновен немски маниер беше развалена от фабричното и фиктивно производство, от влошаването на качеството, от фалшификация на суровините, подправяне на етикетите, фиктивни закупки, фалшифициране на полици и от една лишена от всякаква реална почва кредитна система. Конкуренцията се превърна в ожесточена борба, която сега ни хвалят и изобразяват като преврат със световноисторическо значение, като фактор, който е породил огромни резултати и постижения.
За да се оцени по достойнство цялото това философско шарлатанство, което предизвиква толкова приятни национални чувства дори в гърдите на почтения немски бюргер, за да се покаже нагледно дребнавостта, провинциалната ограниченост на цялото това младохегелианско движение, а особено, за да се разкрие трагикомичният контраст между действителните деяния на тези герои и илюзиите по повод на тези деяния, необходимо е да погледнем целия този спектакъл от позиция, която се намира вън от Германия*2.
A) Идеологията изобщо и немската по-специално
Немската критика до най-последните си напъни не е напускала почвата на философията. Всички проблеми на тази критика, която е твърде далеч от това, да изследва своите общофилософски предпоставки, все пак са израснали на почвата на определена философска система, а именно - на системата на Хегел. Не само в нейните отговори, но вече в самите ѝ въпроси се криеше мистификация. Тази зависимост от Хегел е причината за това, че нито един от тези новоизпечени критици дори не се опита да се заеме с всестранна критика на Хегеловата система, макар всеки от тях да твърди, че е излязъл извън пределите на философията на Хегел. Тяхната полемика срещу Хегел и един срещу друг се ограничава с това, че всеки от тях се залавя за някоя страна на Хегеловата система и я насочва както срещу системата като цяло, така и срещу ония страни, за които другите са се хванали. В началото се хванаха за Хегеловите категории в техния чист, неподправен вид, като например субстанцията и самосъзнанието; след това профанираха тези категории, като ги назоваха с по-светски имена, като например „род“, „единствен“, „човек“ и т. н.
Цялата немска философска критика от Щраус до Щирнер се ограничава с критика на религиозните представи*3. За изходна точка служеха действителната религия и теологията в собствения смисъл на думата. Що е религиозно съзнание, религиозна представа - това се определяше по-нататък по различни начини. Целият прогрес се състоеше в това, че мнимо господстващите метафизически, политически, правни, морални и други представи също се свеждаха към областта на религиозните, или теологичните представи, и още в това, че политическото, правното, моралното съзнание се обявяваше за религиозно, или теологично съзнание, а политическият, правният, моралният човек - в последна сметка „човекът изобщо“ - се провъзгласяваше за религиозен човек. Господството на религията се предпоставяше. Малко по малко всяко господстващо отношение биваше обявявано за религиозно отношение и се превръщаше в култ - култ на правото, култ на държавата и др. т. Навсякъде фигурираха само догми и вяра в догмите. Светът се канонизираше във все по-големи размери, докато най-после достопочтеният свети Макс успя да го обяви за свещен en bloc*4 и така да го ликвидира веднъж завинаги.
Старохегелианците смятаха, че са разбрали всичко, щом като то е подведено под една или друга Хегелова логическа категория. Младохегелианците критикуваха всичко, като навсякъде виждаха религиозни представи или обявяваха всичко за теологично.
Младохегелианците споделят със старохегелианците тяхната вяра в това, че в съществуващия свят господстват религията, понятията, всеобщото. Но едните въстават срещу това господство като срещу узурпация, а другите го прославят като нещо законно.
Тъй като тези младохегелианци смятат, че представите, мислите, понятията, изобщо продуктите на съзнанието, превърнато от тях в нещо самостоятелно, са истински окови за хората - така както старохегелианците ги обявяват за истинските връзки на човешкото общество, - става ясно, че младохегелианците трябва да водят борба само срещу тези илюзии на съзнанието. Тъй като според тяхната фантазия отношенията между хората, всичките им действия и цялото им поведение, техните окови и граници са продукти на съзнанието им, младохегелианците напълно последователно предявяват на хората моралното изискване да заменят сегашното им съзнание с човешко, критическо или егоистично съзнание и по такъв начин да премахнат стесняващите ги граници. Това изискване да се измени съзнанието се свежда до изискването другояче да се изтълкува съществуващото, което значи то да бъде признато, като му се даде друго тълкувание. Младохегелианските идеолози, въпреки техните мнимо „светоразтърсващи“ фрази, са най-големи консерватори. Най-младите от тях намериха точен израз за своята дейност, като заявиха, че се борят само срещу „фразите“. Те забравиха само, че самите те не противопоставят на тези фрази нищо освен фрази и че съвсем не се борят срещу действителния, съществуващия свят, ако се борят само срещу фразите на този свят. Единственият резултат, който можа да постигне тази философска критика, се заключава в няколко, и то едностранчиви, историко-религиозни разяснения относно християнството; всичките други техни твърдения са само по-нататъшни украсявания на претенцията им, че с тези незначителни разяснения те били направили световноисторически открития.
Нито на един от тези философи и през ум не му е минало да си зададе въпроса за връзката на немската философия с немската действителност, за връзката на тяхната критика със собствената им материална среда.
Предпоставките, с които започваме, не са произволни, те не са догми; това са действителни предпоставки, от които човек може да се абстрахира само във въображението си. Това са действителни индивиди, тяхната дейност и материалните условия на техния живот, както ония, които те заварват вече готови, така и тези, които са създадени от собствената им дейност. Следователно тези предпоставки могат да се констатират по чисто емпиричен път.
Първата предпоставка на всяка човешка история е, разбира се, съществуването на живи човешки индивиди*5. Ето защо първият конкретен факт, който трябва да бъде констатиран, е телесната организация на тези индивиди и обусловеното от нея тяхно отношение към останалата природа. Разбира се, ние тук не можем да се задълбочаваме нито в изучаването на физическите свойства на самите хора, нито в изучаването на природните условия - геологични, оро-хидрографски, климатични и други отношения, които те заварват*6. Всяка историография трябва да изхожда от тези природни основи и от видоизмененията, на които те се подлагат в хода на историята благодарение на дейността на хората.
Хората могат да бъдат различени от животните по съзнанието, по религията - изобщо по каквото желаете. Самите те започват да различават себе си от животните веднага щом започнат да произвеждат необходимите им средства за живот - крачка, която е обусловена от тяхната телесна организация. Произвеждайки необходимите им средства за живот, хората косвено произвеждат и самия си материален живот.
Начинът, по който хората произвеждат необходимите им средства за живот, зависи преди всичко от свойствата на самите тия средства, които те заварват в готов вид и които подлежат на възпроизвеждане. Този начин на производство не трябва да се разглежда само в смисъл, че е възпроизводство на физическото съществуване на индивидите. Това е по-скоро определен начин на дейност на дадени индивиди, определен облик на тяхната жизнена дейност, техен определен начин на живот. Каквато е жизнената дейност на индивидите, такива са и самите те. Това, което те представляват, съвпада следователно с тяхното производство - съвпада както с това, какво произвеждат, така и с това, как произвеждат. Какво представляват индивидите - това зависи следователно от материалните условия на тяхното производство.
Това производство започва най-напред с увеличаването на населението. Самото то отново предполага общуване (Verkehr) на индивидите помежду им. Формата на тава общуване на свой ред се обуславя от производството[4].
Взаимоотношенията между различните нации зависят от това, доколко всяка от тях е развила производителните си сили, разделението на труда и вътрешното общуване. Това положение е общопризнато. Но не само отношението на една нация към другите, а и цялата вътрешна структура на самата нация зависи от стъпалото на развитие на нейното производство и от нейното вътрешно и външно общуване. Равнището на развитие на производителните сили на нацията се разкрива най-нагледно от степента, в която е развито разделението на труда. Всяка нова производителна сила - доколкото това не е просто количествено разширяване на известните вече преди това производителни сили (например разработването на нови земи) - влече след себе си ново развитие на разделението на труда.
Разделението на труда в пределите на една или друга нация довежда преди всичко до отделяне на промишления и търговския труд от земеделския труд и с това до отделяне на града от селото и до противоположност на техните интереси. По-нататъшното развитие на разделението на труда довежда до обособяване на търговския труд от промишления. Същевременно благодарение на разделението на труда в тези различни отрасли се развиват на свой ред различни подразделения индивиди, които сътрудничат в един или друг отрасъл на труда. Съотношението на тия различни подразделения се обуславя от начина, по който се прилага земеделският, промишленият и търговският труд (патриархализъм, робство, съсловия, класи). При по-развито общуване същите отношения се разкриват и във взаимоотношенията между различните нации.
Различните стъпала в развитието на разделението на труда са заедно с това и различни форми на собственост, т. е. всяко стъпало на разделение на труда определя и отношенията на индивидите един към друг съответно на тяхното отношение към материала, оръдията и продуктите на труда.
Първата форма на собственост е племенната собственост[5]. Тя съответства на неразвития стадий на производство, когато хората живеят от лов и риболов, скотовъдство или, най-многото, от земеделие. В последния случай тя предполага огромна маса от още необработена земя. На този стадий разделението на труда е още много слабо развито и се ограничава от по-нататъшното разширяване на съществуващото в семейството естествено възникнало разделение на труда. Ето защо обществената структура се ограничава само от разширяването на семейството: патриархалните глави на племето, подчинените им членове на племето и най-после - робите. Робството, съществуващо в скрит вид в семейството, се развива само постепенно, паралелно с увеличаването на населението и потребностите и с разширяването на външните сношения - както във формата на война, така и във формата на разменна търговия.
Втората форма на собственост е античната общинна и държавна собственост, която възниква благодарение на обединяването - чрез договор или завоевание - на няколко племена в един град и при която робството се запазва. Наред с общинната собственост се развива вече и движимата, а по-късно и недвижимата частна собственост, но като изключителна, подчинена на общинната собственост форма. Гражданите на държавата владеят само общо своите работещи роби и вече по силата на това са свързани с формата на общинната собственост. Това е съвместна частна собственост на активните граждани на държавата, принудени да запазват пред лицето на робите тази естествено възникнала форма на асоциация. Ето защо цялата основаваща се на този фундамент структура на обществото, а заедно с нея и народовластието запада в същата степен, в каквато именно се развива недвижимата частна собственост. Разделението на труда е вече по-развито. Ние срещаме вече противоположността между града и селото, по-късно - противоположността между държавите, едни от които представляват градските, а други - селските интереси, а в самите градове - противоположността между промишлеността и морската търговия. Класовите отношения между граждани и роби вече са достигнали своето пълно развитие.
На цялото това разбиране на историята изглежда, че противоречи фактът на завоеванието. Досега насилието, войната, грабежът, разбойничеството и т. н. се обявяваха за движеща сила на историята. Ние можем тук да се спрем само на главните моменти и затова избираме най-яркия пример - разрушаването на стара цивилизация от един варварски народ и образуването след това на нова структура на обществото (Рим и варварите, феодализмът и Галия, Източно-римската империя и турците). У варварския народ-завоевател самата война е още, както вече беше посочено по-горе, редовна форма на сношения, която се използува толкова по-широко, колкото повече прирастът на населението при традиционния и единствено възможен за него примитивен начин на производство създава потребност от нови средства за производство. В Италия, обратно, в резултат на концентрацията на поземлената собственост (предизвикана не само от закупуването и задлъжнялостта, но също и от наследяването, защото вследствие на голямата разпуснатост, която царяла тогава, и редките бракове древните родове постепенно измирали и тяхното имущество преминавало в ръцете на малцина) и в резултат на превръщането на орната земя в пасбища (предизвикано не само от обикновените и сега действуващи икономически причини, но и от вноса на награбеното и получено като дан жито и произтичащата оттук липса на потребители за италианските зърнени храни) - в резултат на всичко това свободното население почти изчезнало; дори робите измирали непрекъснато и се налагало постоянно да бъдат заменяни с нови. Робството оставало основата на цялото производство. Плебеите, които стояли между свободните и робите, никога не се издигали над равнището на лумпенпролетариата. Рим изобщо винаги си е оставал само град и неговата връзка с провинциите била почти изключително политическа и, разбира се, можела да бъде нарушена също така от политически събития.
С развитието на частната собственост тук за пръв път се установяват отношенията, които ще срещнем отново - само че в по-голям мащаб - при съвременната частна собственост. От една страна, концентрацията на частната собственост, която започнала в Рим много рано (доказателство - аграрният закон на Лициний[6]) и се развивала много бързо от времето на гражданските войни и особено при императорите; от друга страна, във връзка с това - превръщането на плебейските дребни селяни в пролетариат, който обаче вследствие на междинното си положение между имотните граждани и робите не се развивал самостоятелно.
Третата форма е феодалната или съсловната собственост. Ако за античността като изходен пункт е служел градът и неговата неголяма околност, за средновековието изходна точка е било селото. Това изменение на изходната точка било обусловено от рядкостта и разпръснатостта върху обширна площ на първоначалното население, което не се увеличавало що-годе значително от притока на завоевателите. Ето защо противоположно на Гърция и Рим феодалното развитие започва върху много по-широка територия, подготвена от римските завоевания и от свързаното с тях в началото разпространение на земеделието. Последните векове на западащата Римска империя и самото ѝ завоюване от варварите разрушили маса производителни сили; земеделието западнало, промишлеността залиняла поради липса на пласмент, търговията замряла или била насилствено прекъсната, селското и градското население намаляло. Съществуващите отношения и обусловеният от тях начин на осъществяване на завоеванието развили под влиянието на военния строй на германците феодалната собственост. Подобно на племенната и общинната собственост, тя също така почива върху известна общност, на която обаче противостоят, като непосредствено произвеждаща класа, не робите, както в античния свят, а дребните крепостни селяни. Заедно с пълното развитие на феодализма се появява и антагонизмът по отношение на градовете. Йерархичната структура на земевладението и свързаната с нея система на въоръжени дружини давали на аристокрацията власт над крепостните. Тази феодална структура, както и античната общинна собственост, била асоциация, насочена срещу поробената, произвеждаща класа; различни били само формата на асоциация и отношението към непосредствените производители, защото били налице различни условия за производство.
На тази феодална структура на земевладение съответствала в градовете корпоративната собственост, феодалната организация на занаята. Тук собствеността се заключвала главно в труда на всеки отделен индивид. Необходимостта от обединяване срещу обединената разбойническа аристокрация, нуждата от общи пазарища в периода, когато промишленикът бил същевременно и търговец, засилващата се конкуренция на избягалите крепостни, които се стичали в процъфтяващите тогава градове, феодалната структура на цялата страна - всичко това породило цеховете; благодарение на това, че отделни занаятчии, броят на които оставал неизменен при нарастващо население, постепенно натрупвали чрез спестявания малки капитали, развила се системата на калфите и чираците, която създала в градовете йерархия, подобна на йерархията на селското население.
По този начин главна форма на собственост във феодалната епоха била, от една страна, поземлената собственост заедно с прикования към нея труд на крепостните, а от друга - собственият труд с малък капитал, който господствал над труда на калфите. Структурата и на двата вида собственост се обуславяла от ограничените производствени отношения - от слабата и примитивна обработка на земята и от занаятчийския тип промишленост. В епохата на разцвета на феодализма разделението на труда било незначително. Във всяка страна съществувала противоположност между града и селото; съсловната структура имала наистина рязко изразен характер, но освен деленето на князе, аристокрация, духовенство и селяни в селото и на майстори, калфи, чираци, а скоро след това и на плебеи-надничари в градовете не е имало що-годе значително разделение на труда. В земеделието то се затруднявало от парцелното обработване на земята, наред с което възникнала домашната промишленост на самите селяни; в промишлеността, в отделните занаяти, съвсем не съществувало разделение на труда, а между отделните занаяти то било само твърде незначително. Разделението между промишленост и търговия в по-старите градове съществувало и преди; в по-новите то се развило едва по-късно, когато градовете влезли във взаимоотношения един с друг.
Обединяването на по-широки области във феодални кралства било потребност както за поземлената аристокрация, така и за градовете. Ето защо начело на организацията на господстващата класа - аристокрацията - винаги стоял монарх.
И така, работата се състои в следното: определени индивиди, които по определен начин се занимават с производствена дейност, влизат в определени обществени и политически отношения. Емпиричното наблюдение трябва във всеки отделен случай да разкрие емпирически и без всякаква мистификация и спекулация връзката на обществената и политическата структура с производството. Обществената структура и държавата постоянно възникват от жизнения процес на определени индивиди - не такива, каквито те могат да изглеждат в собствената или в чуждата представа, а такива, каквито са в действителност, т. е. както те действат, материално произвеждат и следователно както действено се проявяват в определени материални, независещи от техния произвол граници, предпоставки и условия*7.
Производството на идеи, представи, съзнание първоначално е вплетено непосредствено в материалната дейност и в материалното общуване на хората, в езика на реалния живот. Образуването на представи, мисленето, духовното общуване на хората се явяват тук още като непосредствен продукт на материалното отношение на хората. Същото се отнася до духовното производство, както то се проявява в езика на политиката, законите, морала, религията, метафизиката и т. н. на един или друг народ. Хората са производители на своите представи, идеи и т. н., но действителните, действащите хора, обусловени от определено развитие на техните производителни сили и от съответстващото на това развитие общуване, до най-отдалечените му форми. Съзнанието [das Bewußtsein] никога не може да бъде нещо друго освен осъзнато битие [das bewußte Sein], а битието на хората е реалният процес на техния живот. Ако в цялата идеология хората и техните отношения се оказват поставени с главата надолу също като в камера обскура, то и това явление произтича също така от историческия процес на техния живот, както обратното изображение на предметите в ретината на окото произтича от непосредствено физическия процес на техния живот.
В пълна противоположност на немската философия, която слиза от небето на земята, тук ние се издигаме от земята на небето, т. е. изхождаме не от това, което хората говорят, въобразяват си и си представят, не от съществуващите само на думи, мислими, въображаеми, представляеми хора, за да стигнем от тях до истинските хора; за нас изходна точка са действително дейните хора и от техния действителен жизнен процес ние извеждаме и развитието на идеологическите отражения и отзвуци на този жизнен процес. Дори мъглявите образования в мозъка на хората са необходими продукти, своего рода изпарения на техния материален жизнен процес, който може да бъде установен емпирично и който е свързан с материални предпоставки. По този начин моралът, религията, метафизиката и другите видове идеология и съответстващите им форми на съзнание изгубват привидността на самостоятелност. Те нямат история, те нямат развитие; хората, които развиват своето материално производство и своето материално общуване, изменят заедно с тази си действителност и своето мислене и продуктите на своето мислене. Не съзнанието определя живота, а животът определя съзнанието. При първия начин на разглеждане се изхожда от съзнанието, както ако то би било жив индивид; при втория, съответстващ на действителния живот, се изхожда от самите действителни живи индивиди и съзнанието се разглежда само като тяхно съзнание.
Този начин на разглеждане не е лишен от предпоставки. Той изхожда от действителните предпоставки, като нито за миг не ги напуска. Неговите предпоставки са хората, взети не в някаква фантастична затвореност и изолираност, а в своя действителен, емпирично наблюдаван процес на развитие, който протича в определени условия. Когато се изобразява този деен жизнен процес, историята престава да бъде сбор от мъртви факти както у емпириците, които сами още са абстрактни, или пък въображаема дейност на въображаеми субекти, каквато тя е у идеалистите.
Там, където се прекратява спекулативното мислене - пред лицето на действителния живот, - там именно започва действителната положителна наука, изобразяването на практическата дейност, на практическия процес на развитие на хората. Прекратяват се фразите за съзнание, тяхното място трябва да заеме действителното знание. Изобразяването на действителността лишава самостоятелната философия от жизнената ѝ среда. В най-добрия случай тя може да бъде заместена от сумирането на най-общите резултати, които се абстрахират от разглеждането на историческото развитие на хората. Тези абстракции сами по себе си, откъснати от реалната история, нямат абсолютно никаква стойност. Те могат да служат само за това - да облекчат подреждането на историческия материал, да набележат последователността на отделните му слоеве. Но за разлика от философията тези абстракции съвсем не дават рецептата или схемата, по които могат да бъдат нагласени историческите епохи. Обратно, трудностите започват едва тогава, когато се пристъпи към разглеждане и подреждане на материала - все едно дали той се отнася към минала епоха или към съвременността, - към действителното му изобразяване. Премахването на тези трудности е обусловено от предпоставки, които съвсем не могат да бъдат дадени тук, а произтичат само от изучаването на реалния жизнен процес и дейността на индивидите на всяка отделна епоха. Тук ние ще вземем някои от тези абстракции, от които се ползваме противоположно на идеологията, и ще ги поясним с исторически примери.
1) Историята
Имайки работа със свободни от всякакви предпоставки германци, ние трябва преди всичко да констатираме първата предпоставка на всяко човешко съществуване, а следователно и на всяка история, а именно предпоставката, че хората трябва да имат възможност да живеят, за да бъдат в състояние „да правят история“*8. Но за живота са нужни преди всичко храна и питие, жилище, облекло и още нещо. И така първият исторически акт е производството на средствата, необходими за задоволяване на тези потребности, производството на самия материален живот, а именно това е такава историческо дело, такова основно условие на всяка история, което (както сега, така и преди хиляди години) трябва да се изпълнява всекидневно и всекичасно - дори само за това, за да могат хората да живеят. Дори ако сетивността се свежда, както у свети Бруно, до такъв минимум като тоягата, тя предполага дейност, насочена към производството на тази тояга. Ето защо при изясняването на всяка историческа действителност е необходимо най-напред да се има предвид основният факт в цялото му значение и обем и да му се предостави мястото, което той заслужава. Германците, както е известно, никога не са правили това, ето защо те никога не са имали земна основа за историята, а оттук и никога не са имали нито един историк. Французите и англичаните, макар крайно едностранчиво да разбираха връзката на този факт с така наречената история - особено докато се намираха в плен на политическата идеология, - все пак направиха първите опити да дадат материалистическа основа на историографията, като най-напред написаха историята на гражданското общество, търговията и промишлеността.
Вторият факт се състои в това, че самата задоволена първа потребност, действието за задоволяване и вече придобитото оръдие на задоволяването водят към нови потребности и това пораждане на нови потребности е първият исторически акт. Оттук изведнъж става ясно чие духовно дете е голямата историческа мъдрост на германците, които твърдят, че там, където не им достига положителен материал и където няма място за теологична, политическа или литературна безсмислица, там няма и никаква история, а има само „предисторическо време“, без при това да ни разясняват как се извършва преходът от тази безсмислена „предистория“ към истинската история. Впрочем, от друга страна, тяхната историческа спекулация особено охотно се нахвърля върху тази „предистория“, защото тук те се смятат за осигурени срещу нахлуването на „грубия факт“ и заедно с това могат да дадат пълна свобода на спекулативното си влечение, създавайки и разрушавайки хиляди хипотези.
Третото отношение, което от самото начало се включва в хода на историческото развитие, се заключва в това, че хората, които всеки ден отново произвеждат своя собствен живот, започват да произвежда, други хора, да се размножават: това е отношението между мъжа и жената, между родителите и децата, семейството. Това семейство, което в началото е било единственото социално отношение, по-късно, когато умножилите се потребности пораждат нови обществени отношения, а увеличеното население - нови потребности, става (като се изключи Германия) подчинено отношение и тогава трябва да се разглежда и изучава съгласно съществуващите емпирични данни, а не според „понятието семейство“, както правят обикновено в Германия*9. Впрочем тези три страни на социалната дейност трябва да се разглеждат не като три различни стъпала, а именно като три страни, или - за да бъде ясно на германците - като три „момента“, които са съществували съвместно от самото начало на историята, от времето на първите хора, и които и сега още имат сила в историята.
И така, производството на живот - както на собствения, посредством труда, така и на чуждия, посредством раждането - се явява изведнъж като двояко отношение: от една страна, като природно, а, от друга, като обществено отношение, обществено, в смисъл че се подразбира сътрудничеството на много индивиди безразлично при какви условия, по какъв начин и за каква цел. Оттук следва, че определен начин на производство или определено промишлено стъпало винаги са свързани с определен начин на съвместна дейност, с определено обществено стъпало - самият този начин на съвместна дейност е „производителна сила“, - че съвкупността на достъпните за хората производителни сили обуславя общественото състояние и че следователно „историята на човечеството“ трябва винаги да се изучава и разработва във връзка с историята на промишлеността и размяната. Но ясно е също, че в Германия не може да бъде написана такава история, тъй като на германците им липсват за това не само способност да разбират и материал, но и „сетивна достоверност“; а от другата страна на Рейн не може да се придобие никакъв опит по отношение на тези неща, защото там не се твори вече никаква история. Следователно още от самото начало се разкрива една материалистическа връзка между хората, връзка, която е обусловена от потребностите и начина на производство и е толкова стара, колкото и самите хора - връзка, която взема все нови форми и следователно представлява „история“, без ни най-малко да се нуждае от съществуването на каквато и да било политическа или религиозна нелепост, която отгоре на това да съединява хората.
Едва сега, след като вече разгледахме четирите момента, четирите страни на първоначалните, исторически отношения, ние намираме, че човекът притежава също и „съзнание“*10. Но и него човек притежава във вид на „чисто“ съзнание не от самото начало. Върху „духа“ от самото начало тежи проклятието - да бъде „обременен“ от материята, която тук се явява във вид на движещи се слоеве въздух, звукове - с една дума, във вид на езика. Езикът е също така древен, както и съзнанието; езикът е практическо, съществуващо и за другите хора и само с това съществуващо и за самия мен действително съзнание, и подобно на съзнанието езикът възниква само от потребността, от настоятелната необходимост за общуване с другите хора*11. Там, където съществува едно отношение, то съществува за мен; животното не се „отнася“ към нищо и изобщо не се „отнася“; за животното неговото отношение към другите не съществува като отношение. Следователно съзнанието от самото начало е обществен продукт и си остава такъв, докато изобщо съществуват хора. Съзнанието, разбира се, е в началото само осъзнаване на най-близката сетивно възприемана среда и осъзнаване на ограничената връзка с други лица и неща, които се намират вън от започващия да съзнава себе си индивид; същевременно то е осъзнаване на природата, която първоначално противостои на хората като съвсем чужда, всемогъща и непристъпна сила, към която те се отнасят съвсем по животински и на чиято власт те се подчиняват като добитък; следователно това е чисто животинско осъзнаване на природата (обожествяване на природата).
Тук веднага се вижда, че това обожествяване на природата, или това определено отношение към природата се обуславя от формата на обществото, и обратно. Тук, както и навсякъде, тъждеството на природата и човека се разкрива и в това, че ограниченото отношение на хората към природата обуславя ограниченото им отношение един към друг, а ограниченото им отношение един към друг - тяхното ограничено отношение към природата, именно защото природата още почти не е видоизменена от хода на историята; но, от друга страна, съзнаването на необходимостта да се влезе във връзка със заобикалящите индивиди е начало на осъзнаването на това, че човекът изобщо живее в общество. Това начало има също толкова животински характер, както и самият обществен живот на това стъпало; това е чисто стадно съзнание и тук човек се отличава от овена само по това, че за него съзнанието заменя инстинкта, или че неговият инстинкт е осъзнат. Това овнешко, или племенно съзнание получава по-нататъшното си развитие благодарение на увеличаване на производителността, нарастване на потребностите и на лежащото в основата на едното и на другото увеличаване на населението. Заедно с това се развива и разделението на труда, което в началото е било само разделение на труда в половия акт, а след това разделение на труда, което се извършва от само себе си или „възниква естествено“ благодарение на природните заложби (например физическа сила), потребностите, случайностите и т. н. и т. н. Разделението на труда става действително разделение едва от момента, когато се появява разделението на материалния и духовния труд*12. От този момент съзнанието може действително да си въобрази, че е нещо различно от осъзнаването на съществуващата практика, че може действително да си представя нещо, без да си представя нещо действително - от този момент съзнанието е в състояние да се еманципира от света и да мине към образуване на „чистата“ теория, теология, философия, морал и т. н. Но ако дори тази теория, теология, философия, морал и т. н. влизат в противоречие със съществуващите отношения, това може да става само благодарение на обстоятелството, че съществуващите обществени отношения са влезли в противоречие със съществуващата производителна сила. Впрочем в пределите на отношенията на определена нация това може да стане също благодарение на обстоятелството, че противоречието се проявява не в дадени национални рамки, а между дадено национално съзнание и практиката на други нации*13, т. е. между националното и общото съзнание на една или друга нация (както става понастоящем в Германия).
Впрочем съвсем безразлично е какво ще предприеме съзнанието само по себе си; от цялата тази глупост ние получаваме само един извод, а именно че трите посочени момента - производителната сила, общественото състояние и съзнанието - могат и трябва да влязат в противоречие един с друг, защото разделението на труда прави възможно - нещо повече: действително - духовната и материалната дейност, наслаждението и трудът, производството и потреблението да се падат на различни индивиди; възможността те да не влизат в противоречие помежду си лежи само в премахване разделението на труда. Впрочем от само себе си се разбира, че „призраците“, „оковите“, „висшето същество“, „понятието“, „съмнението“ са само идеалистически, духовен израз, представа на мнимо изолирания индивид, представа за твърде емпиричните вериги и граници, в които се движи начинът на производство на живота и свързаната с него форма на общуване.
Заедно с разделението на труда, което съдържа всички тези противоречия и почива на свой ред върху естествено възникналото разделение на труда в семейството и върху разпадането на обществото на отделни, противостоящи едно на друго семейства - заедно с това разделение на труда е дадено и разпределението, което при това е - както количествено, така и качествено - неравно разпределение на труда и неговите продукти; следователно дадена е собствеността, зародишът и първоначалната форма на която съществува още в семейството, където жената и децата са роби на мъжа. Робството в семейството - наистина още твърде примитивно и прикрито - е първата собственост, която впрочем дори в тази форма напълно съответства на определението на съвременните икономисти, според което собствеността е разпореждане с чужда работна сила. Впрочем разделението на труда и частната собственост са тъждествени изрази: в единия случай по отношение на дейността се казва същото, което в другия по отношение на продукта на дейността.
По-нататък заедно с разделението на труда е дадено и противоречието между интереса на отделния индивид или на отделното семейство и общия интерес на всички индивиди, които се намират в общуване един с друг; при това този общ интерес съществува не само в представата като „всеобщо“, но преди всичко в действителността като взаимна зависимост на индивидите, между които е разделен трудът. И най-после разделението на труда ни дава и първия пример за това, че докато хората се намират в стихийно възникналото общество, докато следователно съществува противоположността между частния и общия интерес, докато следователно разделението на дейността се извършва не доброволно, а стихийно - собствената дейност на човека става чужда, противостояща на него сила, която го подчинява, вместо той да господства над нея. Работата е там, че щом се появява разделението на труда, всеки придобива свой определен, изключителен кръг на дейност, който му се натрапва и от който той не може да излезе: той е ловец, рибар или овчар, или критически критик и трябва да си остава такъв, ако не иска да се лиши от средства за живот - докато в комунистическото общество, където никой не е ограничен от изключителен кръг на дейност, а всеки може да се усъвършенства в който и да било отрасъл, обществото регулира цялото производство и именно поради това ми създава възможност да правя днес едно, а утре - друго, сутрин да ходя на лов, следобед да ловя риба, вечер да се занимавам със скотовъдство, след вечеря да се отдавам на критика - както ми се иска, - без да ме прави по силата на това ловец, рибар, овчар или критик. Това закрепване на социалната дейност, това консолидиране на нашия собствен продукт във веществена сила, господстваща над нас, изплъзнала се от нашия контрол, отиваща в разрез с нашите очаквания и унищожаваща нашите сметки, е един от главните моменти в досегашното историческо развитие.
Именно благодарение на това противоречие между частния и общия интерес последният във формата на държава взема самостоятелна форма, откъсната от действителните - както отделни, така и съвместни - интереси, и заедно с това форма на илюзорна общност. Но това се извършва винаги върху реалната основа на съществуващите във всеки семеен или племенен конгломерат връзки по плът и кръв, по език, по разделение на труда в по-широк мащаб и по други интереси, по-специално - както ще покажем по-нататък - върху основата на интересите на класите, които - вече обособени в резултат на разделението на труда - се обособяват във всяка подобна човешка съвкупност и една от които господства над всички други. Оттук следва, че всички борби в държавата - борбата между демокрация, аристокрация и монархия, борбата за избирателно право и т. н. и т. н. - не са нищо друго освен илюзорни форми, в които се води действителната борба между различните класи (за което немските теоретици нямат ни най-малко понятие, въпреки че в „Deutsch- Französische Jahrbücher“ и в „Светото семейство“[7] това им беше посочено достатъчно определено). Оттук следва по-нататък, че всяка стремяща се към господство класа - дори ако това господство обуславя, както е при пролетариата, унищожаването на цялата стара обществена форма и на господството изобщо - трябва преди всичко да завоюва политическата власт, за да може на свой ред да представи своя интерес за всеобщ, което тя е принудена да направи в първия момент. Именно поради това, че индивидите преследват само своя особен интерес, който за тях не съвпада с общия им интерес - всеобщото е изобщо илюзорна форма на общността, - те смятат този общ интерес за „чужд“, „независим“ от тях, т. е. пак за особен и своеобразен „всеобщ“ интерес, или те самите трябва да се движат в пределите на тази разединеност, както при демокрацията. А, от друга страна, практическата борба на тези особени интереси, които винаги действително противостоят на общите и илюзорно общите интереси, прави необходима практическата намеса и обуздаването на особените интереси посредством илюзорния „всеобщ“ интерес, който действа във формата на държава. Социалната сила, т. е. умножената производителна сила, която възниква благодарение па обусловената от разделението на труда съвместна дейност на различните индивиди - тази социална сила поради това, че самата съвместна дейност възниква не доброволно, а стихийно, се представя на тези индивиди не като тяхна собствена обединена сила, а като някаква чужда, стояща вън от тях власт, за чийто произход и тенденции на развитие те нищо не знаят, над която следователно те вече не могат да господстват и която, напротив, преминава сега една своеобразна редица от фази и стъпала на развитие, които не само не зависят от волята и поведението на хората, но дори направляват тази воля и това поведение.
Това „отчуждаване“, казано на разбираем за философа език, може да бъде унищожено, разбира се, само при наличността на две практически предпоставки. За да стане „непоносима“ сила, т. е. сила, срещу която се извършва революция, необходимо е това отчуждаване да е превърнало болшинството от човечеството в съвсем „лишени от собственост“ хора, противостоящи в същото време на съществуващия свят на богатството и образованието, а и двете тези условия предполагат огромно увеличение на производителната сила, висока степен на развитието ѝ. От друга страна, това развитие ма производителните сили (с което вече е дадено емпиричното осъществяване на световноисторическото, а не на тясно местното битие на хората) е абсолютно необходима практическа предпоставка още и затова, защото без него се извършва само всеобщо разпространение на бедността, следователно при крайната нужда отново би трябвало да започне и борбата за необходимото и да възкръсне цялата стара мръсотия. Това развитие е, по-нататък, необходима предпоставка, защото с това универсално развитие на производителните сили се установява универсално общуване на хората, благодарение на което, от една страна, фактът на съществуването на „лишена от собственост“ маса се проявява едновременно у всички народи (всеобщата конкуренция) - всеки от тези народи става зависим от превратите у другите народи - и, най-после, местно ограничените индивиди се сменят от световноисторически, емпирично универсални индивиди. Без това 1) комунизмът би могъл да съществува само като нещо местно, 2) самите сили на общуването не биха могли да се развият като универсални, а поради това непоносими сили: те биха останали на стадия на местните и заобиколени от суеверие „обстоятелства“ и 3) всяко разширяване на общуването би унищожило местния комунизъм. Комунизмът е емпирично възможен само като дело на господстващи народи, извършено „изведнъж“, едновременно, което предполага универсално развитие на производителната сила и свързаното с него световно общуване[8]. Как в противен случай би могла например собствеността да има изобщо някаква история, да взема различни форми, как би могла например поземлената собственост, в зависимост от различните налични условия, да се развива - във Франция от парцеларната форма към централизирането ѝ в малко ръце, а в Англия - от централизация в ръцете на малцина към парцеларната форма, както действително става понастоящем? Или как става така, че търговията, която собствено не е нищо друго освен размяна на продукти на различни индивиди и страни, господства над целия свят благодарение на отношението на търсене и предлагане - отношение, което според думите на един английски икономист витае като древна съдба над земята, разпределяйки с невидима ръка щастието и нещастието между хората, създавайки царства и разрушавайки ги, извиквайки на живот народи и заставяйки ги да изчезват, - докато с унищожаването на базата, на частната собственост, с комунистическото регулиране на производството, което премахва отчуждеността, с която хората се отнасят към своя собствен продукт, изчезва също и господството на отношението на търсене и предлагане и хората отново подчиняват под своята власт размяната, производството, начина на взаимните си отношения?
Комунизмът за нас не е състояние, което трябва да бъде установено, не е идеал, с който трябва да се съобразява действителността. Ние наричаме комунизъм действителното движение, което унищожава сегашното състояние. Условията на това движение са породени от съществуващата сега предпоставка. Впрочем, наличността на маса хора, които живеят само от своя труд, на маса работна сила, която е откъсната от капитала или от възможността макар и ограничено да задоволява своите потребности и която се характеризира поради това вече не само с временно загубване на самата тази работа като осигурен източник на живот, но и изобщо със съвсем нестабилно положение - всичко това предполага по силата на конкуренцията съществуване на световен пазар. Пролетариатът може да съществува следователно само в световноисторически смисъл, както комунизмът - неговото дело - изобщо е възможен само като „световноисторическо“ съществуване. Световноисторическо съществуване на индивидите означава такова тяхно съществуване, което е непосредствено свързано със световната история.
Формата на общуване, която на всички досегашни исторически стъпала се обуславя от производителните сили и на свой ред ги обуславя, е гражданското общество, което, както следва вече от предидущото, има за предпоставка и основа простото семейство и сложното семейство, така наричания племенен бит; по-подробно определение на гражданското общество се съдържа в това, което е казано по-горе. Тук вече се вижда, че това гражданско общество е истинското огнище и арената на цялата история, вижда се нелепостта на предишното, пренебрегващо действителните отношения разбиране на историята, което се ограничаваше с гръмките и пищни дела*14.
Гражданското общество обхваща цялото материално общуване на индивидите в рамките на определено стъпало на развитие на производителните сили. То обхваща целия търговски и промишлен живот на дадено стъпало и дотолкова излиза извън пределите на държавата и нацията, макар, от друга страна, то отново да трябва да действа навън като националност и да се изгражда вътре като държава. Изразът „гражданско общество“ възникна в XVIII век когато отношенията на собственост вече са се освободили от античната и средновековна общност [Gemeinwesen]. Буржоазното общество [bürgerliche Gesellschaft] като такова се развива едва с буржоазията; обаче със същото име*15 винаги е била означавана развиващата се непосредствено от производството и общуването обществена организация, която във всички времена образува базата на държавата и на всяка друга идеалистическа надстройка.
2) За производството на съзнанието
В досегашната история безусловно емпиричен факт е също и обстоятелството, че отделните индивиди заедно с разширяването на тяхната дейност до световноисторическа дейност все повече са попадали под властта на чужда за тях сила (в този гнет те виждали интригите на така наречения световен дух и т. н.) - сила, която става все по-масова и в крайна сметка се проявява като световен пазар. Но също тъй емпирично обосновано е, че тази толкова мистериозна за немските теоретици сила ще бъде унищожена чрез събарянето на съществуващия обществен строй от комунистическата революция (за това - по-долу) и чрез тъждественото с тази революция унищожение на частната собственост; при това освобождението на всеки отделен индивид ще се извърши в същата степен, в която историята ще се превърне напълно в световна история. Че действителното духовно богатство на индивида зависи всецяло от богатството на неговите действителни отношения, е ясно от казаното по-горе. Само по силата на това отделните индивиди се освобождават от различните национални и местни рамки, влизат в практическа връзка с производството (също и с духовното) на целия свят и за тях става възможно да придобият способността да се ползват от това всестранно производство на цялото земно кълбо (от всичко, което е създадено от хората). Всестранната зависимост, тази стихийно възникнала форма на световноисторическа съвместна дейност на индивидите, се превръща благодарение на комунистическата революция в контрол и съзнателно господство над силите, които, породени от въздействието на хората един на друг, досега са им изглеждали съвсем чужди сили и като такива са господствали над тях. Този възглед може отново да се разглежда спекулативно-идеалистически, т. е. фантастично, като „самозараждане на рода“ („обществото като субект“), а по този начин цялата поредица от следващи един след друг и свързани помежду си индивиди да се схваща като един-единствен индивид, който извършва тайнството на раждането на самия себе си. Тук се разкрива, че макар индивидите да се създават един друг както физически, така и духовно, те все пак не създават самите себе си нито в духа на безсмислицата на свети Бруно, нито в смисъла на „Единствения“, на „сътворения“ човек.
Следователно това разбиране на историята се заключва в следното - като се изхожда именно от материалното производство на непосредствения живот, да се разгледа действителният процес на производството и да се схване свързаната с този начин на производство и породена от него форма на общуване - т. е. гражданското общество на различните му стъпала - като основа на цялата история; след това е необходимо да се изобрази дейността на гражданското общество в сферата на държавния живот, а също така да се обяснят, като се изхожда от него, всички различни теоретически продукти и форми на съзнанието - религия, философия, морал и т. н. и т. н., и да се проследи процесът на тяхното възникване върху тази основа, благодарение на което, разбира се, може да се изобрази целокупният процес (а поради това и взаимодействието между различните му страни). Това разбиране на историята за разлика от идеалистическото не търси във всяка епоха някаква категория, а си остава през цялото време на почвата на действителната история, обяснява не практиката чрез идеята, а обяснява идейните образувания чрез материалната практика и съобразно с това стига също така до извода, че всички форми и продукти на съзнанието могат да бъдат унищожени не чрез духовна критика, чрез разтварянето им в „самосъзнанието“ или чрез превръщането им в „привидения“, „призраци“, „причуди“ и т. н., а само чрез практическото събаряне на реалните обществени отношения, от които е произлязла цялата тази идеалистическа глупост - че не критиката, а революцията е движещата сила на историята, както и на религията, философията и на всяка друга теория. Тази концепция показва, че историята не се разтваря в „самосъзнанието“ като „дух от духа“, а че всяко нейно стъпало заварва определен материален резултат, определена сума производителни сили, исторически създадено отношение на хората към природата и един към друг, заварва предаваната на всяко следващо поколение от поколението, което го предшества, маса производителни сили, капитали и обстоятелства, които макар, от една страна, да се видоизменят от новото поколение, от друга страна, му предписват неговите собствени условия на живот и му придават определено развитие, особен характер. Тази концепция показва следователно, че обстоятелствата създават хората в същата степен, в каквато хората създават обстоятелствата. Сумата от производителни сили, капитали и социални форми на общуване, която всеки индивид и всяко поколение заварват като нещо дадено, е реалната основа на това, което философите са си представяли като „субстанция“ и като „същност на човека“, което те са обожествявали и с което са се борили - реална основа, на чието действие и влияние върху развитието на хората не пречи ни най-малко обстоятелството, че тези философи в качеството на „самосъзнание“ и на „Единствени“ въстават срещу нея. Условията на живот, които различните поколения заварват, решават също дали периодично повтарящите се в историята революционни сътресения са достатъчно силни или не, за да разрушат основите на всичко съществуващо; и ако тези материални елементи на всеобщия преврат - а именно: от една страна, наличните производителни сили, а, от друга, формирането на революционна маса, която въстава не само срещу отделните страни на предишното общество, но и срещу самото предишно „производство на живот“, срещу „съвкупната дейност“, върху която то се е базирало - ако тези материални елементи не са налице, то, както доказва историята на комунизма, за практическото развитие няма никакво значение обстоятелството, че идеята за този преврат е била изказвана вече стотици пъти.
Цялото досегашно разбиране на историята или съвсем игнорираше тази действителна основа на историята, или я разглеждаше само като страничен фактор, който няма каквато и да било връзка с историческия процес. При такъв подход винаги бяха принудени да пишат история, като се ръководят от някакъв мащаб, който лежи вън от нея; действителното производство на живот се явяваше като нещо праисторическо, а историческото - като нещо откъснато от обикновения живот, стоящо вън от света и над света. С това от историята се изключва отношението на хората към природата, и така се създава противоположност между природата и историята. Ето защо тази концепция можеше да вижда в историята само гръмки и пищни деяния и религиозна, изобщо теоретическа борба и всеки път при изобразяването на една или друга историческа епоха тя биваше принудена да споделя илюзиите на тази епоха. Така например, ако някоя епоха си въобразява, че се определя от чисто „политически“ или „религиозни“ мотиви - макар „религията“ и „политиката“ да са само форми на нейните действителни мотиви, - то нейният историк приема това мнение. „Въображението“, „представата“ на тези определени хора за тяхната действителна практика се превръща в единствено определяща и активна сила, която господства над практиката на тези хора и я определя. Ако примитивната форма, в която се осъществява разделението на труда у индусите и египтяните, поражда кастовия строй в държавата и в религията на тези народи, историкът си въобразява, че кастовият строй е силата, която е породила тази примитивна обществена форма. Докато французите и англичаните се придържат поне към политическата илюзия, която все пак е най-близка до действителността, немците се въртят в сферата на „чистия дух“ и въздигат религиозната илюзия в движеща сила на историята. Хегеловата философия на историята е последният, доведен до своя „най-чист израз“ плод на цялата тази немска историография, от гледна точка на която целият въпрос не е в действителните, нито дори в политическите интереси, а в чистите мисли, които се явяват по-късно също и на свети Бруно като редица от „мисли“, където едната изяжда другата и накрая изчезва в „самосъзнанието“*16, а още по-последователен е свети Макс Щирнер, който решително нищо не знае за действителната история и който си представя историческия процес просто като история на „рицари“, разбойници и призраци, история, от виденията на която той може да се спаси, разбира се, само посредством „безбожието“. Тази концепция в действителност е религиозна: тя приема религиозния човек като прачовек, от когото изхожда цялата история, а действителното производство на средствата за живот и самия живот заменя във въображението си с религиозно производство на фантазии. Цялото това разбиране на историята заедно с разлагането му и произтичащите оттук съмнения и колебания е само национално дело на германците и има само местен интерес към Германия; такъв е например важният, неведнъж обсъждан в последно време въпрос, как собствено може „да се попадне от царството божие в царството человеческо“, като че ли това „царство божие“ някога е съществувало някъде освен във фантазията, а учените мъже не са живели постоянно - без сами да знаят това - в „царството человеческо“, към което сега те търсят път, и като че ли научното развлечение - защото това не е нищо повече от развлечение - да се разясни куриозният характер на това образуване на теоретически задоблачни царства, не се заключваше, обратно, тъкмо в това, да се покаже тяхното възникване от действителните земни отношения. Изобщо тези германци винаги се занимават само с това - да свеждат всяка вече съществуваща безсмислица към някаква друга глупост, т. е. да предполагат, че цялата тази безсмислица има изобщо някакъв особен смисъл, който трябва да бъде разкрит, докато цялата работа се състои само в това, да се обяснят тези теоретически фрази от съществуващите действителни отношения. Действителното, практическо унищожаване на тези фрази, премахването на тези представи от съзнанието на хората се извършва, както вече казахме, с изменение на условията, а не с теоретически дедукции. За масата хора, т. е. за пролетариата, тези теоретически представи не съществуват и следователно по отношение на него не е нужно да бъдат унищожавани, а ако тази маса е имала някога някакви теоретически представи, например религия, те вече отдавна са унищожени от обстоятелствата.
Чисто националният характер на посочените въпроси и на техните решения се разкрива още и в това, че тези теоретици съвсем сериозно мислят, че разни измислици като „богочовек“, „Човек“ и т. н. били ръководили отделните епохи на историята - свети Бруно стига дори до твърдението, че само „критиката и критиците са правили историята“. А когато самите тези теоретици се залавят за исторически построения, те бързо бързо прескачат цялото минало, като изведнъж преминават от „монголството“ към истински „съдържателната“ история, а именно към историята на „Hallische Jahrbücher“ и „Deutsche Jahrbücher“[9] и към историята на изграждането на Хегеловата школа във всеобща караница. Всички други нации и всички действителни събития се забравят, theatrum mundi*17 се ограничава с Лайпцигския книжен панаир и с взаимните препирни на „Критиката“, „Човека“ и „Единствения“. Ако пък нашите теоретици се залавят някога за действително исторически теми, като например историята на XVIII век, те дават само история на представите, откъсната от фактите и практическите процеси, които лежат в основата на тези представи, а и тази история те дават само с цел да изобразят разглежданата епоха като несъвършено, предварително стъпало, като още ограничена предшественица на истински историческата епоха, т. е. на епохата на немската философска борба от 1840-1844 г. Съобразно с тази цел - да напишат история на миналото, за да покажат в особено ярка светлина славата на някоя неисторическа личност и на нейните фантазии, те съвсем не споменават за действително историческите събития, дори за случаите на действително историческа намеса на политиката в хода на историята, а вместо това дават повествование, основано не върху изследвания, а върху произволни построения и литературни сплетни, както направи свети Бруно в своята сега забравена история на XVIII век. Тези високопарни и надути търговци на мисли, които си въобразяват, че се възвисяват безкрайно над всякакви национални предразсъдъци, всъщност са още повече национално ограничени от филистерите от бирариите, които мечтаят за обединението на Германия. Те не признават за исторически делата на другите народи. Те живеят в Германия, с Германия и за Германия. Те превръщат песента за Рейн[10] в духовна кантата и завоюват Елзас и Лотарингия, като ограбват не френската държава, а френската философия, като германизират не френските провинции, а френските мисли. Г-н Венедай е космополит в сравнение със светите Бруно и Макс, които под флага на световното господство на теорията възвестяват световното господство на Германия.
От целия този анализ се вижда също до каква степен греши Фойербах, когато той („Wigand's Vierteljahrsschrift“, 1845, т. 2)[11] с помощта на определението „обществен човек“ се обявява за комунист, като превръща това определение в предикат на „човека“ и смята следователно, че може отново да превърне в гола категория думата „комунист“, която в съществуващия свят означава привърженик на определена революционна партия. Цялата дедукция на Фойербах по въпроса за отношението на хората един към друг е насочена само към това - да докаже, че хората се нуждаят и винаги са се нуждали един от друг. Той иска да укрепи съзнанието на този факт, иска следователно, както и другите теоретици, да постигне само правилно осъзнаване на един съществуващ факт, докато задачата на действителния комунист се състои в това - да събори това съществуващо. Ние впрочем признаваме напълно, че Фойербах, в стремежа си да постигне осъзнаването именно на този факт, отива толкова далеч, колкото изобщо може да отиде теоретикът, без да престане да бъде теоретик и философ. Но характерното е това, че светите Бруно и Макс незабавно поставят Фойербаховата представа за комуниста на мястото на действителния комунист, което отчасти се прави, за да могат да се борят и с комунизма като с „дух от духа“, като с философска категория, като с равностоен противник, а свети Бруно прави това още и от прагматични интереси. Като пример за признаването и същевременно за неразбирането на съществуващото, което Фойербах все още споделя с нашите противници, ще напомним онова място във „Философия на бъдещето“[12], където той доказва, че битието на всяко нещо или на човека е същевременно негова същност, че определените условия на съществуване, начин на живот и дейност на един животински или човешки индивид са това, в което неговата „същност“ се чувства задоволена. Всяко изключение изрично се схваща тук като нещастен случай, като ненормалност, която не може да се измени. Ако следователно милионите пролетарии съвсем не се чувстват задоволени от условията на техния живот, ако „битието“ им противоречи на техните...*18
...в действителност и за практическите материалисти, т. е. за комунистите, целият въпрос се заключва в това, да революционизират съществуващия свят, да се опълчат практически срещу съществуващото положение на нещата и да го изменят. Макар у Фойербах и да се срещат понякога подобни възгледи, те все пак никога не излизат извън пределите на разпокъсаните догадки и оказват твърде нищожно влияние върху неговия общ мироглед, за да може да се види в тях нещо повече от способни за развитие зародиши. Фойербаховото „разбиране“ на сетивния свят се ограничава, от една страна, само със съзерцаването на този свят, а, от друга - само с усещането: Фойербах говори за „човека като такъв“, а не за „действителния, исторически човек“. „Човекът като такъв“ всъщност е „немец“. В първия случай, при съзерцанието на сетивния свят, той неизбежно се натъква на неща, които противоречат на съзнанието и на усещането му, нарушават предполаганата от него хармония на всички части на сетивния свят и по-специално хармонията на човека с природата*19. За да премахне тези неща, той е принуден да прибегне до някакво двояко съзерцание, заемащо междинно положение между обикновеното съзерцание, което вижда само това, което „се намира под носа му“, и по-висшето, философско съзерцание, което съзира „истинската същност“ на нещата. Той не забелязва, че заобикалящият го сетивен свят съвсем не е някакво непосредствено, отвеки дадено, винаги равно на себе си нещо, а е продукт на промишлеността и на общественото съзнание, и то в смисъл, че е исторически продукт, резултат на дейността на цяла редица поколения, всяко от които е стояло на плещите на предидущото, продължило е да развива неговата промишленост и неговия начин на общуване и е видоизменяло съобразно с изменилите се потребности неговия социален строй. Дори предметите на най-простата „сетивна достоверност“ му са дадени само благодарение на общественото развитие, благодарение на промишлеността и търговския обмен. Вишневото дърво, както почти всички плодни дървета, се е появило в нашия пояс, както е известно, едва преди няколко века благодарение на търговията и следователно то е дадено на „сетивната достоверност“ на Фойербах само благодарение на това действие на определено общество в определено време.
Впрочем при такова разбиране на нещата, когато те се вземат такива, каквито са в действителност, и както са възникнали, всеки дълбокомислен философски проблем - както ще бъде показано още по-ясно по-нататък - се свежда просто до някой емпиричен факт. Така например важният въпрос за отношението на човека към природата (или, както казва Бруно (стр. 110)[13], за „противоположностите в природата и историята“, като че ли това са две обособени едно от друго „неща“, като че ли човек няма винаги пред себе си историческа природа и природна история) - въпрос, който породи всички „безмерно велики творения“ за „субстанцията“ и „самосъзнанието“, този въпрос отпада от само себе си, ако се има предвид че прословутото „единство на човека с природата“ винаги е съществувало в промишлеността, видоизменяйки се във всяка епоха в зависимост от това, дали промишлеността е повече или по-малко развита, също както и „борбата“ на човека с природата, която довежда до развитие на неговите производителни сили върху съответна база. Промишлеността и търговията, производството и размяната на необходимите за живот средства от своя страна обуславят разпределението, разграничаването на различните обществени класи и на свой ред се обуславят от тях във формите на своето движение. И ето че в резултат Фойербах вижда например в Манчестър само фабрики и машини, докато преди сто години там можеше да се видят само чекръци и тъкачни станове, или пък намира в Римска Кампания само пасбища и блата, когато през времето на Август той би намерил там само лозя и вили на римските капиталисти. Фойербах говори особено за съзерцанието на природознанието, споменава за тайни, които са достъпни само за окото на физика и химика, но какво би било природознанието без промишлеността и търговията? Дори това „чисто“ природознание получава целта си, както и материала си само благодарение на търговията и промишлеността, благодарение на сетивната дейност на хората. Тази дейност, този непрекъснат сетивен труд и изграждане, това производство е до такава степен основата на целия сетивен свят, както той съществува сега, че ако би се прекратило, макар и само за една година, Фойербах щеше да види огромни изменения не само в света на природата - много скоро не би имало и помен и от целия човешки свят, от неговата, Фойербаховата, собствена способност за съзерцание и дори от собственото му съществуване. Разбира се, при това се запазва приоритетът на външната природа и всичко това е, разбира се, неприложимо към първичните, възникнали чрез generatio aequivoca*20 хора. Но това различаване има смисъл само дотолкова, доколкото човекът се разглежда като нещо различно от природата. При това тази предшестваща човешката история природа не е природата, в която живее Фойербах, не е природата, която като изключим може би отделни австралийски коралови острови от по-нов произход, сега вече никъде не съществува, следователно не съществува и за Фойербах.
Наистина, Фойербах има огромното предимство пред „чистите“ материалисти, че признава и човека за „сетивен предмет“; но като се абстрахираме от това, че той разглежда човека само като „сетивен предмет“, а не като „сетивна дейност“, тъй като и тук той остава в сферата на теорията и разглежда хората не в тяхната дадена обществена връзка, в окръжаващите ги жизнени условия, които ги правят това, което са в действителност - като се абстрахираме от това, Фойербах никога не стига до реално съществуващите, дейните хора, а замръзва на абстракцията „човек“ и се ограничава само с това, да признава „действителния, индивидуалния, телесния човек“ в областта на усещането, т. е. той не познава други „човешки отношения“ „на човек към човека“ освен любовта и дружбата, и то идеализирани. Той не дава критика на сегашните жизнени отношения. Следователно Фойербах никога не стига до разбирането на сетивния свят като съвкупна, жива, сетивна дейност на съставляващите го индивиди и поради това е принуден, когато вижда например вместо здрави хора тълпа от скрофульозни, съсипани от работа и туберкулозни бедняци, да прибягва към „висшето съзерцание“ и към идеалното „изравняване в рода“, т. е. да изпада в идеализъм тъкмо там, където комунистическият материалист вижда необходимост и същевременно условие за преобразуване както на промишлеността, така и на обществения строй.
Доколкото Фойербах е материалист, историята лежи вън от неговото зрително поле, а доколкото разглежда историята - той съвсем не е материалист. У него материализъм и история са напълно откъснати едно от друго, което впрочем е ясно вече от казаното*21.
Историята не е нищо друго освен последователна смяна на отделни поколения, всяко от които използва материалите, капиталите, производителните сили, завещани му от всички предшестващи поколения; по силата на това дадено поколение, от една страна, продължава наследената дейност при напълно изменени условия, а от друга - видоизменя старите условия посредством напълно изменена дейност, което в областта на спекулацията добива толкова изопачен вид, че по-късната история става цел на предидущата, че например на откриването на Америка се приписва като основна цел предизвикването на френската революция. По този начин историята придобива свои особени цели и се превръща в „лице наред с други лица“ (като „Самосъзнание“, „Критика“, „Единствения“ и т. н.), докато всъщност това, което се означава с думите „предназначение“, „цел“, „зародиш“, „идея“ на предишната история, не е нищо друго освен абстракция от по-късната история, абстракция от активното влияние, което предшестващата история упражнява върху следващата.
Колкото повече се разширяват в хода на това развитие отделните въздействащи един на друг кръгове, колкото по-далеч отива унищожаването на първоначалната затвореност на отделните националности благодарение на усъвършенствания начин на производство, на общуването и по силата на това - на стихийно развилото се разделение на труда между различните нации, в толкова по-голяма степен историята става световна история, така че ако например в Англия се изнамира машина, която лишава от хляб безброй работници в Индия и Китай и извършва преврат в цялата форма на съществуването на тези държави, това изобретение става световноисторически факт; също така захарта и кафето проявиха през XIX век световноисторическото си значение с това, че предизвиканият от Наполеоновата континентална система недостиг на тези продукти тласна германците на въстание срещу Наполеон и по този начин стана реалната основа на славните освободителни войни през 1813 г. Оттук следва, че това превръщане на историята в световна история не е никакво абстрактно дело на „самосъзнанието“, на световния дух или на някакъв друг метафизически призрак, а съвсем материално, емпирично установимо дело, дело, за доказателство на което служи всеки индивид, такъв, какъвто е в живота.
Мислите на господстващата класа във всяка епоха са господстващите мисли. Това значи, че класата, която представлява господстващата материална сила на обществото, е същевременно и неговата господстваща духовна сила. Класата, която има в свое разпореждане средствата за материално производство, разполага същевременно и със средствата за духовно производство и по силата на това мислите на ония, които нямат средства за духовно производство, се оказват общо взето подчинени на господстващата класа. Господстващите мисли не са нищо друго освен идеален израз на господстващите материални отношения, изразените в мисли господстващи материални отношения; следователно те са израз на отношенията, които именно правят само тази класа господстваща, те са следователно мислите на нейното господство. Индивидите, които образуват господстващата класа, притежават между другото и съзнание и следователно мислят; доколкото те господстват именно като класа и определят дадена историческа епоха в целия ѝ обем, те, от само себе си се разбира, правят това във всичките ѝ области, значи господстват и като мислещи, като производители на мисли, те регулират производството и разпределението на мислите на своето време; а това значи, че техните мисли са господстващите мисли на епохата. Например в страна, където през даден период от време между кралската власт, аристокрацията и буржоазията се води спор за господство, където следователно господството е разделено, там господстваща мисъл се оказва учението за разделението на властите, за което се говори като за „вечен закон“.
Разделението на труда, в което ние вече намерихме по-горе (стр. [30-33]) една от главните сили на досегашната история, се проявява сега и в средата на господстващата класа като разделение на духовния и материалния труд, така че вътре в тази класа една част се явява като мислители на тази класа (това са нейните активни, способни за обобщения идеолози, които правят главен източник на своето препитание разработването на илюзиите на тая класа за самата себе си), докато другите се отнасят към тези мисли и илюзии по-пасивно и с готовност да ги възприемат, защото в действителност тези именно представители на дадена класа са нейните активни членове и поради това имат по-малко време да си създават илюзии и мисли за самите себе си. В тази класа това разделение може да се разрасне дори до известна противоположност и вражда между двете части, но тази вражда отпада от само себе си при всяка практическа колизия, когато самата класа е застрашена, когато изчезва дори привидността, че господстващите мисли не са мисли на господстващата класа и че те имат власт, различна от властта на тази класа. Съществуването на революционни мисли в определена епоха също предполага вече съществуването на революционна класа, за предпоставките на която необходимото е казано вече по-горе (стр. [32—35]).
Когато обаче при разглеждането на историческото движение мислите на господстващата класа се отделят от самата господстваща класа, когато им се придава самостоятелност, когато, без да се вземат под внимание условията за производство на тези мисли и техните производители, упорито се настоява, че в дадена епоха са господствали едни или други мисли, когато следователно се игнорира основата на тези мисли - индивидите и историческата обстановка, - то може например да се каже, че през периода на господството на аристокрацията са господствали понятията чест, вярност и т. н., а през периода на господството на буржоазията - понятията свобода, равенство и т. н. Общо взето, самата господстваща класа си създава подобни илюзии. Това разбиране на историята, свойствено - като се почне главно от XVIII век - на всички историци, по необходимост се натъква на явлението, че започват да господстват все по-отвлечени и по-отвлечени мисли, т. е. мисли, които все повече вземат формата на всеобщност. Работата е там, че всяка нова класа, която се поставя на мястото на господствала преди нея класа, е принудена за постигането вече на своята цел да представи своя интерес като общ интерес на всички членове на обществото, т. е. изразявайки се абстрактно, да предаде на своите мисли формата на всеобщност, да ги изобрази като единствено разумни, общоважащи. Класата, която извършва революция - вече поради това, че противостои на друга класа, - от самото начало действа не като класа, а като представител на цялото общество; тя се явява като цялата маса на обществото в противовес на единствената господстваща класа*22. Това става, защото в началото нейният интерес действително още е повече или по-малко свързан с общия интерес на всички останали, негосподстващи класи, още не е успял под натиска на отношенията, съществували дотогава, да се развие като особен интерес на особена класа. Ето защо за много индивиди от другите класи, които не могат да стигнат до господство, победата на тази класа е също от полза, но само дотолкова, доколкото тя поставя тези индивиди в положение, което им позволява да се издигнат в редовете на господстващата класа. Когато френската буржоазия събори господството на аристокрацията, пред много пролетарии се откри по силата на това възможността да се издигнат над пролетариата, но само доколкото се превръщаха в буржоа. Така че основата, на която всяка нова класа установява своето господство, е по-широка от основата, на която се е опирала класата, господствала преди нея; затова впоследствие и противоположността между негосподстващата класа и класата, постигнала господство, се развива толкова по-остро и по-дълбоко. На тези две обстоятелства се дължи, че борбата, която предстои да се води срещу новата господстваща класа, е насочена на свой ред към по-решително, по-радикално отрицание на предшестващия обществен строй, отколкото са могли да направят това всички предишни класи, които са се стремили към господство.
Цялата тази привидност, че господството на определена класа е само господство на известни мисли, ще изчезне, разбира се, от само себе си, щом господството на класите престане изобщо да бъде форма на обществения строй, щом следователно изчезне необходимостта един особен интерес да се представя като всеобщ, или „всеобщото“ като господстващо.
След като господстващите мисли са отделени от господстващите индивиди и преди всичко от отношенията, породени от дадено стъпало на начина на производство, и по такъв начин е направен изводът, че в историята винаги господстват мислите - много лесно е след това да се абстрахира от тези различни мисли „мисълта изобщо“, идеята и т. н. като това, което господства в историята, и така всички тези отделни мисли и понятия да се представят като „самоопределения“ на „понятието“, което се развива в историята. В такъв случай напълно естествено е, че всички отношения на хората могат да се извеждат от понятието на човека, от въображаемия човек, от същността на човека, от „Човека“. Това именно правеше спекулативната философия. Хегел сам признава в края на „Философия на историята“[14], че „разглеждал движението само на понятието“ и изобразил в историята „истинската теодицея“ (стр. 446). Сега можем отново да се върнем към производителите на „понятието“, към теоретиците, идеолозите и философите и да направим извода, че философите, мислителите като такива открай време са господствали в историята - извод, който, както видяхме, беше изказан вече от Хегел. И така, целият фокус, с който се доказва суверенността на духа (йерархията у Щирнер) в историята, се свежда до следните три похвата.
№ 1. Мислите на господстващите индивиди - господстващи по силата на емпирични основания, при емпирични условия и в качеството на материални индивиди - трябва да се отделят от тези господстващи индивиди и по този начин да се признае господството на мислите или илюзиите в историята.
№ 2. В това господство на мислите трябва да се внесе известен ред, трябва да се докаже съществуването на някаква мистична връзка между следващите една след друга господстващи мисли, което се постига с това, че те се разглеждат като „самоопределения на понятието“ (това е възможно, защото тези мисли действително са свързани една с друга посредством емпиричната си основа и защото взети само като мисли те стават саморазличения, различия, които са породени от мисленето).
№ 3. За да се отстрани мистичният вид на това „понятие, определящо самото себе си“, то бива превърнато в лице - „Самосъзнание“ - или - за да се даде вид на истински материализъм - в редица лица, които се явяват в историята като представители на „понятието“, в „мислещи“, „философи“, идеолози, които на свой ред биват определяни като творци на историята, като „съвет на стражите“, като господстващи*23. По такъв начин от историята се отстраняват всички материалистически елементи и сега могат спокойно да се отпуснат юздите на спекулативния кон.
Докато в обикновения живот всеки shopkeeper*24 отлично умее да различава това, за което се представя един или друг човек, от това, което той действително представлява, нашата историография още не е стигнала до това банално познание. Тя вярва безрезервно на всяка епоха, каквото и да говори и да си въобразява тя за себе си.
Този исторически метод, който господстваше в Германия, а също и причината, поради която той господстваше предимно там, трябва да бъде обяснен, като се изхожда от неговата връзка с илюзиите на идеолозите въобще, например с илюзиите на юристите, политиците (включително и практическите държавни дейци), както и от догматичните фантазии и извращения на тези приятели. Тяхното практическо положение в живота, тяхната професия и съществуващото разделение на труда обясняват много просто този метод.
B) Действителната база на идеологията
1) Общуване и производителна сила
Най-голямото разделение на материалния и духовния труд е отделянето на града от селото. Противоположността между града и селото започва с преминаването от варварството към цивилизацията, от племенния строй към държавата, от местната ограниченост към нацията и преминава през цялата история на цивилизацията до наше време (Лигата срещу житните закони[15]).
Заедно с града се появява и необходимостта от администрация, полиция, данъци и т. н. - с една дума от общинно политическо устройство, а значи и от политика изобщо. Тук за пръв път се прояви разделянето на населението на две големи класи, непосредствено основано върху разделението на труда и върху оръдията за производство. Градът вече представлява фактът на концентрацията на населението, на оръдията за производство, капитала, насладите, потребностите, докато в селото се наблюдава диаметрално противоположният факт - изолираност и разпокъсаност. Противоположността между града и селото може да съществува само в рамките на частната собственост. Тя изразява в най-рязка форма подчинението на индивида на разделението на труда и на определена, натрапена му дейност - подчинение, което превръща едного в ограничено градско животно, а другиго - в ограничено селско животно и всекидневно отново поражда противоположността между техните интереси. Трудът отново е тук най-главното, той е силата, която стои над индивидите; и докато съществува тази сила, дотогава трябва да съществува и частната собственост. Унищожаването на противоположността между града и селото е едно от първите условия за обществено единство - условие, което на свой ред зависи от множество материални предпоставки и което, както се вижда още от пръв поглед, не може да бъде осъществено само от волята. (Тези условия трябва тепърва подробно да се разгледат.) Отделянето на града от селото може да се разглежда също и като отделяне на капитала от поземлената собственост, като начало на едно независимо от поземлената собственост съществуване и развитие на капитала, т. е. на собственост, основана само върху труда и размяната.
В градовете, които средновековието не получи в готов вид от миналата история, а които бяха образувани наново от освободили се крепостни, единствената собственост на всеки индивид - ако не се смята малкият капитал, който той е донасял със себе си и който почти целият се е състоял от най-необходимите занаятчийски инструменти - е бил неговият особен труд. Конкуренцията на постоянно пристигащите в града избягали крепостни; непрекъснатата война на селото срещу града, а следователно и необходимостта от организирана градска военна сила; оковите на общата собственост върху определена специалност; необходимостта от общи здания за продажба на своите стоки - тогава занаятчиите са били същевременно и търговци - и свързаното с това недопускане на външни лица в тези здания; противоположността на интересите на отделните занаяти; необходимостта от охрана на усвоения с такъв труд занаят; феодалната организация на цялата страна - такива са били причините за обединяването на тружениците от всеки отделен занаят в цехове. Ние тук няма да се спираме подробно на многобройните видоизменения на цеховия строй, породени от по-късното историческо развитие. В продължение на цялото средновековие непрекъснато продължава бягството на крепостните в града. Тези крепостни, преследвани в селата от своите господари, пристигали поотделно в града, където заварвали организирана община, по отношение на която те били безсилни и в рамките на която те били принудени да заемат положение, което се определяло от нуждата от техния труд и от интересите на техните организирани градски конкуренти. Тези работници, които идвали поотделно в града, никога не можели да станат сила, тъй като в случаите, когато техният труд имал цехов характер и изисквал обучение, цеховите майстори ги подчинявали на себе си и ги организирали според своите интереси; ако пък този труд не изисквал обучение и поради това имал не цехов, а надничарски характер, работниците не можели да се организират и завинаги оставали неорганизирани плебеи. Нуждата на градовете от надничарска работа създала плебса.
Тези градове били истински „съюзи“, породени от непосредствените потребности, от грижата за охрана на собствеността и за увеличаване на средствата за производство и средствата за защита на отделните членове. Плебсът в тези градове бил съвсем безсилен вследствие на това, че се състоял от чужди един на друг, дошли тук поотделно индивиди, които неорганизирано противостояли на една организирана, военно снаряжена и ревниво следяща ги сила. Калфите и чираците били организирани във всеки занаят така, както това най-добре съответствало на интересите на майсторите; патриархалните отношения между тях и майсторите придавали на последните двойна сила: първо, майсторите упражнявали непосредствено влияние върху целия живот на калфите и, второ, работата на калфите при един и същ майстор била действителната връзка, която ги обединявала срещу калфите на другите майстори и ги обособявала от последните; най-после, калфите били свързани със съществуващия строй вече по силата на своята заинтересованост сами да станат майстори. Ето защо, докато плебеите дигали понякога бунтове срещу целия този градски строй - бунтове, които впрочем не довеждали до никакъв резултат поради безсилието на тези плебеи, - калфите не отивали по-далеч от дребни стълкновения в рамките на отделните цехове, стълкновения, неразривно свързани със самото съществуване на цеховия строй. Всички големи въстания на средновековието изхождали от селото, но и те поради разпокъсаността и свързаната с нея крайна изостаналост на селяните също оставали напълно безрезултатни.
Разделението на труда в градовете между отделните цехове било още [съвсем примитивно], а в самите цехове между отделните работници съвсем не било провеждано. Всеки работник трябвало да знае цяла редица работи, трябвало да умее да прави всичко, което можело да се прави с неговите инструменти; ограничеността на търговията и слабата връзка между отделните градове, рядкото население и ограничеността на потребностите пречели на по-нататъшното разделение на труда и затова всеки, който искал да стане майстор, трябвало да овладее занаята си в цялата му пълнота. Ето защо у средновековните занаятчии още се наблюдава известен интерес към тяхната специална работа и към сръчното ѝ изпълнение, интерес, който можел да се издига до степента на примитивния художествен вкус. Но по същата причина всеки средновековен занаятчия бил изцяло погълнат от своята работа и се отнасял към нея с робска преданост и ѝ бил много по-подчинен, отколкото съвременният работник, който се отнася равнодушно към своята работа.
Капиталът в тези градове бил естествено възникнал капитал; той се заключавал в жилището, в занаятчийските инструменти и в естествено възникналата, наследствена клиентела; вследствие на неразвитото общуване и на недостатъчното обръщение капиталът не можел да се реализира и поради това преминавал по наследство от бащата у сина. Този капитал за разлика от съвременния не се оценявал в пари - в последния случай е безразлично в каква именно вещ се заключва той, - а бил непосредствено свързан с определения труд на собственика, съвсем неделим от него и затова -съсловен капитал.
Следващото разширяване на разделението на труда било обособяването на търговията от производството, образуването на особена класа търговци - обособяване, което било наследено в запазените от историческото минало градове (между другото с еврейско население) и много скоро се появило в нововъзникналите градове. С това се създавала възможност за търговска връзка, излизаща извън пределите на най-близката околност - възможност, осъществяването на която зависело от съществуващите средства за съобщение, от обусловеното от политическите отношения състояние на обществената безопасност по пътищата (както е известно, през цялото средновековие търговците се движели във въоръжени кервани) и от обусловеното от съответното стъпало на културата по-голямо или по-малко развитие на потребностите в достъпните за сношения области.
С концентрацията на търговските връзки в ръцете на особена класа и с разширяването, което - благодарение на търговците - получила търговията, която излязла извън пределите на най-близките околности на града, веднага възниква и едно взаимодействие между производството и търговията. Градовете влизат във връзка един с друг, от един град в друг се докарват нови оръдия на труда и разделението между производство и търговия скоро предизвиква ново разделяне на производството между отделните градове, във всеки от които преобладава особен отрасъл на промишлеността. Постепенно започва да изчезва първоначалната местна ограниченост.
В средните векове гражданите във всеки град били принудени за защита на своя живот да се обединяват срещу селската аристокрация; разширяването на търговията и установяването на средства за съобщение дали възможност на отделни градове да узнаят за други градове, които защитавали същите интереси в борба срещу същия противник. От многото местни обединения на жителите на отделните градове само много постепенно възниква класата на гражданите. Жизнените условия на отделните граждани по силата на тяхната противоположност на съществуващите отношения и на обусловения от тях начин на труд станали условия, общи за всички тях и независими от всеки един поотделно. Гражданите създали тези условия, доколкото те се откъснали от феодалните връзки, и на свой ред били създадени от тези условия, доколкото били обусловени от своята противоположност на съществуващия феодализъм. С възникването на връзката между отделните градове тези общи за всички тях условия се развили в класови условия. Едни и същи условия, една и съща противоположност, едни и същи интереси трябвало да създадат общо взето навсякъде и едни и същи нрави. Самата буржоазия се развива само постепенно, заедно с условията на своето съществуване, разпада се отново в зависимост от разделението на труда на различни групи и в края на краищата поглъща всички заварени имотни класи*25 в степента, в която цялата заварена собственост се превръща в промишлен или търговски капитал (същевременно буржоазията превръща по-голямата част от заварените безимотни класи и част от класите, които преди са били имотни, в нова класа - пролетариата). Отделните индивиди образуват класа само дотолкова, доколкото им се налага да водят обща борба срещу някоя друга класа; във всяко друго отношение те самите противостоят враждебно един на друг като конкуренти. От друга страна, и класата на свой ред става самостоятелна по отношение на индивидите, така че последните намират вече предварително установени условията на своя живот: класата определя тяхното жизнено положение, а с това и личната им съдба, подчинява ги на себе си. Това е явление от същата категория, както подчинението на отделните индивиди на разделението на труда, и може да бъде премахнато само по пътя на унищожаването на частната собственост и на самия труд*26. Как това подчиняване на индивидите на класата се развива същевременно в подчиняване на всевъзможни представи и т. н. ние вече сме посочвали неведнъж.
Само от обсега на сношенията зависи дали се губят - или не - за по-нататъшното развитие създадените в една или друга местност производителни сили, особено изобретенията. Докато сношенията се ограничават с непосредственото съседство, всяко изобретение трябва да се прави отделно във всяка отделна местност; достатъчни са прости случайности като нашествията на варварските народи или дори обикновени войни, за да се доведе която и да било страна с развити производителни сили и потребности до необходимостта да започва всичко отначало. На първите стъпала на историческото развитие трябвало всекидневно да се изобретява отново и във всяка местност - независимо от другите. Колко малко са били гарантирани от пълна гибел развитите производителни сили дори при сравнително широка търговия показва примерът на финикийците*27, повечето от изобретенията на които били изгубени задълго в резултат на изтикването на тази нация от търговията, на покоряването им от Александър и последвалия поради това упадък. Друг пример е съдбата на средновековната живопис върху стъкло. Само тогава, когато връзките придобиват световен характер и се базират върху едрата промишленост, когато всички нации са въвлечени в конкурентната борба, само тогава се осигурява запазването на създадените производителни сили.
Най-близко следствие от разделението на труда между различните градове било възникването на манифактурите, производствени отрасли, които надраснали рамките на цеховия строй. Историческа предпоставка на първия разцвет на манифактурите в Италия, а по-късно във Фландрия били връзките с чужди нации. В други страни - например в Англия и Франция - манифактурите първоначално се ограничавали с вътрешния пазар. Освен от посочените предпоставки възникването на манифактурите било обусловено също от нарасналата концентрация на населението, особено на селското, и на капитала, който започнал да се натрупва в отделни ръце - отчасти в цеховете въпреки цеховите закони, отчасти у търговците.
Онзи вид труд, който от самото начало предполагал макар и още най-примитивната машина, скоро проявил най-голяма способност за развитие. Тъкачеството, с което дотогава селяните се занимавали между другото, за да си изготвят необходимото облекло, било първият вид труд, който получил тласък към по-нататъшно развитие благодарение на разширяването на сношенията.
Тъкачеството било първата и си оставало главната манифактура. Нарасналото с увеличаването на населението търсене на платове за облекло; натрупването и мобилизирането на естествено възникналия капитал започнали в резултат на ускореното обръщение; потребността от луксозни предмети, породена от това и стимулирана от постепенното разширяване на търговията - всичко това дало тласък на количественото и качественото развитие на тъкачеството, измъкнало го от рамките на предишната форма на производство. Наред със селяните, които тъчели за собствено потребление и продължавали - продължават и сега - да правят това, в градовете възникнала нова класа тъкачи, тъканите на които били предназначени за целия вътрешен пазар - а в по-голямата си част и за външните пазари.
Тъкачеството - тази разновидност на труда, която в повечето случаи не изисква голяма сръчност и скоро се разпада на безбройно множество отрасли - по силата на цялата си вътрешна природа се противяло на цеховите окови. Ето защо с тъкачество се занимавали в повечето случаи вън от рамките на цеховата организация в селата и паланките, които постепенно се превърнали в градове и при това скоро в най-цветущите градове на всяка страна.
С появяването на свободната от цехови окови манифактура изведнъж се изменили и отношенията на собственост. Първата крачка напред от естествено възникналия съсловен капитал била появяването на търговците, чийто капитал от самото начало бил движим, бил капитал в съвременния смисъл на думата, доколкото може да става дума за това при тогавашните отношения. Втората крачка напред било появяването на манифактурата, която на свой ред мобилизирала една маса на естествено възникналия капитал и изобщо увеличила количеството на движимия капитал в сравнение с количеството на естествено възникналия.
В същото време манифактурата станала убежище за селяните от цеховете, които не ги приемали или пък лошо ги заплащали, така както преди цеховите градове са служили на селяните за убежище от [потискащата ги селска аристокрация].
Едновременно с възникването на манифактурите започнал период на скитничество, причинен от премахването на феодалните дружини, от разпускането на войските, които били образувани от всякаква сбирщина и служили на кралете срещу техните васали, от подобряването на земеделието и от превръщането на огромни пространства орна земя в пасища. Оттук вече е ясно, че това скитничество било тясно свързано с разпадането на феодализма. Още през XIII век имало отделни периоди на подобно скитничество, но то става всеобщо и продължително явление едва в края на XV и в началото на XVI век. Тези скитници, които били толкова много, че само Хенрих VIII английски заповядал да бъдат обесени 72 000, можело да бъдат заставени да работят само с огромен труд, след като били доведени до най-крайна нужда, и при това трябвало да се преодолява тяхната най-упорита съпротива. Бързо разцъфтяващите манифактури, особено в Англия, постепенно ги погълнали.
С появяването на манифактурата различните нации започват да се конкурират, влизат в търговска борба, която водят във вид на войни, покровителствени мита и запретителни системи, докато по-рано народите, доколкото се намирали във връзка един с друг, водили помежду си мирна размяна. Търговията от този момент придобива политическо значение.
С появяването на манифактурата се изменя и отношението на работника към работодателя. В цеховете между калфите и майстора съществували патриархални отношения; а в манифактурата тези отношения били сменени от паричните отношения между работниците и капиталиста; докато в селата и в малките градове тези отношения продължавали да имат патриархална окраска, в големите, истински манифактурни градове от тази окраска още в ранния период не останала почти никаква следа.
Манифактурата и изобщо цялото развитие на производството достигнали огромен подем благодарение на разширяването на сношенията, предизвикано от откриването на Америка и на морския път за Източна Индия. Новите, внесени оттам продукти, особено влезлите в обръщение маси злато и сребро, които радикално изменили взаимоотношенията на класите и нанесли жесток удар на феодалната поземлена собственост и на трудещите се, авантюристичните походи, колонизацията и преди всичко станалото сега възможно и от ден на ден все по-растящо разширяване на пазарите до размерите на световен пазар - всичко това породило нова фаза на историческото развитие, върху общата характеристика на която тук няма да се спираме по-надълго. В резултат на колонизацията на новооткритите земи търговската борба между нациите получила нова храна, а с това и по-голям обсег и по-ожесточен характер.
Разширяването на търговията и манифактурата ускорило натрупването на движимия капитал, докато в цеховете, които не получавали никакъв стимул за разширяване на производството, естествено възникналият капитал си оставал неизменен или дори намалявал. Търговията и манифактурата създали едрата буржоазия; а в цеховете се концентрирала дребната буржоазия, която сега за разлика от преди вече не господствала в градовете и трябвало да се преклони пред господството на едрите търговци и собствениците на манифактури*28. Оттук упадъкът на цеховете, щом те влезли в съприкосновение с манифактурата.
В епохата, за която говорим, отношенията между нациите вземат две различни форми. В началото нищожното количество злато и сребро, което се намирало в обръщение, довело до забрана на износа на тези метали; от друга страна, промишлеността - станала необходима поради нуждата да се даде работа на растящото градско население и най-вече импортирана - не можела без привилегии, които, разбира се, можели да бъдат предоставени за борба не само срещу вътрешната, но главно срещу външната конкуренция. Посредством тези първоначални забрани местните цехови привилегии били разпрострени върху цялата нация. Митата възникнали от данъците, които феодалите събирали от минаващите през техните владения търговци, които по този начин се откупували срещу ограбване - данъци, които по-късно се събирали също от градовете и които при възникването на съвременните държави станали най-удобното средство за хазната да се снабдява с пари.
Появяването на американското злато и сребро на европейските пазари, постепенното развитие на промишлеността, бързият подем на търговията и предизвиканият от това разцвет на свободната от цехови окови буржоазия и разпространяването на парите - всичко това придало друго значение на посочените мероприятия. Държавата, която с всеки ден все повече се нуждаела от пари, запазвала и сега по фискални съображения забраната на износа на злато и сребро; буржоата, за които тези току-що хвърлени на пазара парични маси станали главен предмет на спекула, били напълно доволни; предишните привилегии станали източник на доход за правителството и се продавали срещу пари; в митническото законодателство се появили износните мита, които само спъвали развитието на промишлеността и преследвали чисто фискални цели.
Вторият период настъпил от средата на XVII и продължил почти до края на XVIII век. Търговията и корабоплаването се разширявали по-бързо от манифактурата, която играела второстепенна роля; колониите започнали да придобиват значение на големи потребители; отделните нации разделяли помежду си в продължителни битки откриващия се световен пазар. Този период започва със законите за мореплаването и колониалните монополи. Конкуренцията между нациите се отстранявала по възможност посредством тарифи, забрани, договори; а в последна сметка борбата между конкурентите се водела и решавала с войни (особено морски). Най-могъщата морска държава, Англия, получила надмощие в търговията и манифактурата. Тук вече става тяхната концентрация в една страна.
Манифактурата постоянно се охранявала с всички средства - с покровителствени мита на вътрешния пазар, с монополи на колониалния пазар и с диференциални мита на външния пазар. Оказвало се покровителство на обработването на произвежданите в дадена страна суровини (вълна и платно в Англия, коприна във Франция), забраняван бил износът на произвежданите в страната суровини (вълната в Англия) и се пренебрегвал или се забранявал износът на вносни суровини (памук в Англия). Господстващата в морската търговия и най-мощната колониална нация си осигурявала, разбира се, и най-широко - както в количествено, така и в качествено отношение - развитие на манифактурата. Манифактурата изобщо не можела без охрана, тъй като била достатъчна и най-малката промяна в другите страни, за да се лиши тя от своя пазар и да бъде разорена; при що-годе благоприятни условия тя лесно можела да бъде въведена в една или друга страна, но именно поради това било лесно и да бъде разрушена. Същевременно благодарение на методите, по които тя се водела, особено през XVIII век в селата, тя така се сраства с жизнените отношения на огромна маса хора, че нито една страна не се осмелява да постави на карта съществуването на манифактурата, като разреши свободната конкуренция. Ето защо манифактурата, доколкото тя успява да изнася своите продукти, всецяло зависи от разширяването или ограничаването на търговията, оказвайки от своя страна сравнително нищожно обратно въздействие върху нея. С това се обяснява нейното второстепенно значение, а също влиянието на търговците през XVIII век. Именно търговците и особено притежателите на кораби най-много държали на държавното покровителство и на монополите; наистина и притежателите на манифактури искали и получавали покровителство, но по политическо значение те винаги отстъпвали на търговците. Търговските градове, особено крайморските, достигнали известна цивилизованост и придобили едробуржоазен характер, докато във фабричните градове продължавала да цари дребнобуржоазната стихия. Ср. Ейкин и т. н.[16]. XVIII век бил векът на търговията. Пинто изрично казва това[17]: „Търговията - това е страстта на нашия век“; и още: „от известно време се говори само за търговия, мореплаване, флота“*29.
Този период се характеризира също с отменянето на забраната на износа на злато и сребро, с възникването на търговията с пари, на банките, държавните дългове, книжните пари, на спекулациите с акции и ценни книжа, с ажиотаж с всички стоки; той се характеризира с развитие на паричната система изобщо. Капиталът отново изгубил в значителна степен първоначалния си натурален характер, с който бил още свързан.
Неудържимо развиващата се през XVII век концентрация на търговията и манифактурата в една страна - в Англия - постепенно създала за тази страна относителен световен пазар, а с това и търсене на нейните манифактурни продукти, което вече не можело да бъде задоволено от предишните промишлени производителни сили. Това именно надраснало производителните сили търсене е движещата сила, която породила третия от времето на средновековието период в развитието на частната собственост, като създала едрата промишленост - използуването на природните сили за промишлени цели, машинното производство и най-широкото разделение на труда. Другите условия на тази нова фаза - свобода на конкуренцията в пределите на страната, създаването на теоретическата механика (механиката, която била завършена от Нютон, била изобщо най-популярната наука във Франция и Англия през XVIII век) и т. н. - вече съществували в Англия. (Свободната конкуренция вътре в страната навсякъде се завоювала с революция - 1640 и 1688 г. в Англия, 1789 г. във Франция.) Конкуренцията скоро заставила всяка страна, която не желаела да изгуби историческата си роля, да прибегне за охрана на своите манифактури към нови митнически мероприятия (предишните мита вече не били годни за борба с едрата промишленост) и да въведе след това едрата промишленост, охранявана от покровителствени мита. Въпреки тези охранителни мерки едрата промишленост направила конкуренцията универсална (последната представлява практическа свобода на търговията; покровителствените мита в нея са само палиатив, отбранително оръжие в границите на свободата на търговията), създала съобщителните средства и съвременния световен пазар, подчинила търговията, превърнала целия капитал в промишлен капитал и породила по такъв начин бързото обръщение (развитата парична система) и централизация на капиталите. С помощта на универсалната конкуренция тя поставила всички индивиди пред необходимостта от крайно напрягане на цялата им енергия. Там, където могла, тя унищожила идеологията, религията, морала и т. н., а там, където не успяла да постигне това, тя ги превърнала в явна лъжа. За пръв път тя създала световната история, доколкото поставила задоволяването на потребностите на всяка цивилизована страна и на всеки индивид в нея в зависимост от целия свят и доколкото унищожила предишната естествено създадена обособеност на отделните страни. Тя подчинила природознанието на капитала и лишила разделението на труда от последните следи от неговия естествен характер. Тя унищожила изобщо естествено образувалите се отношения, доколкото това е възможно в рамките на труда, и ги превърнала в парични отношения. Вместо предишните естествено възникнали градове тя създала съвременните големи промишлени градове, които израствали с мълниеносна бързина. Навсякъде, където прониквала, тя разрушавала занаята и изобщо всички предишни стъпала на промишлеността. Тя завършила победата на търговския град над селото. [Нейната първа предпоставка] е автоматичната система. [Нейното развитие] породило маса производителни сили, за които частната [собственост] станала също такива окови, каквито цеховият строй - за манифактурата, а дребното селско производство - за развиващия се занаят. При господството на частната собственост тези производителни сили се развиват само едностранчиво, като стават за мнозинството разрушителни сили, а множество подобни производителни сили съвсем не могат да си намерят приложение при частната собственост. Едрата промишленост създала навсякъде общо взето еднакви отношения между класите на обществото и с това унищожила особеностите на отделните националности. И най-после, докато буржоазията на всяка нация още запазва отделни национални интереси, едрата промишленост създала класа, на която във всички нации са присъщи едни и същи интереси и у която вече е унищожена националната обособеност - класа, която действително е откъсната от целия стар свят и същевременно му противостои. Едрата промишленост прави непоносими за работника не само неговото отношение към капиталиста, но и самия труд.
Разбира се, едрата промишленост не достига във всички места на дадена страна еднакво равнище на развитие. Това обаче не забавя класовото движение на пролетариата: слоят пролетарии, породен от едрата промишленост, застава начело на това движение и увлича след себе си цялата останала маса, а невъвлечените в едрата промишленост работници се оказват по вина на тази едра промишленост в още по-лошо жизнено положение от работниците, заети в самата едра промишленост. Също така страните, в които е развита едра промишленост, въздействат върху plus ou moins*30 непромишлените страни, доколкото последните благодарение на световната търговия биват въвличани във всеобщата конкурентна борба*31.
Тези различни форми са също форми на организация на труда, а значи и на собствеността. Във всеки период е ставало обединяване на съществуващите производителни сили, доколкото потребностите са правели необходимо това обединяване.
2) Отношение на държавата и правото към собствеността
Първата форма на собственост както в античния свят, така и в средните векове е племенната собственост, обусловена у римляните главно от войната, а у германците - от скотовъдството. У античните народи - поради това, че в един град са живеели съвместно няколко племена - племенната собственост се явявала като държавна собственост, а правото на отделния индивид върху нея се ограничавало с простото владение [possessio], което обаче, както и племенната собственост изобщо, се разпростирало само върху поземлената собственост. Истинската частна собственост се появява у древните, както и у съвременните народи едва с движимата собственост. - (Робство и общност [Gemeinwesen]) (dominium ех iure Quiritum*32). У народите, които водят своя произход от средновековието, племенната собственост преминава редица различни стъпала - феодална поземлена собственост, корпоративна движима собственост, манифактурен капитал, - преди да се превърне в съвременния, породен от едрата промишленост и от всеобщата конкуренция капитал, в чиста частна собственост, отхвърлила всяка привидност на общност [Gemeinwesen] и изключила каквото и да било въздействие на държавата върху развитието на собствеността. На тази съвременна частна собственост съответства съвременната държава, която посредством данъците постепенно била откупувана от частните собственици и благодарение на държавните дългове се оказала напълно в тяхната власт; самото съществуване на тази държава, регулирано от повишаването и спадането на курса на държавните ценни книжа на борсата, изцяло зависи от търговския кредит, който частните собственици, буржоата, ѝ оказват. Тъй като буржоазията не е вече съсловие, а класа, тя е принудена вече да се организира не в местен, а в национален мащаб и да придаде на обикновените си интереси всеобща форма. Благодарение на освобождаването на частната собственост от общността [Gemeinwesen] държавата получила самостоятелно съществуване наред с гражданското общество и извън него; но всъщност държавата не е нищо друго освен форма на организация, която буржоата неизбежно трябва да приемат, за да могат - както вън, така и вътре в държавата - да гарантират взаимно своята собственост и своите интереси. Самостоятелността на държавата съществува в наше време само в такива страни, в които съсловията още не са се развили докрай в класи, в които съсловията, ликвидирани вече в по-напредналите страни, още продължават да играят известна роля, образувайки неопределена смесица, в които поради това нито една част от населението не може да постигне господство над другите му части. Такова именно е положението в Германия. Най-съвършеният пример на съвременна държава е Северна Америка. Най-новите френски, английски и американски писатели единодушно твърдят, че държавата съществува само заради частната собственост, така че това разбиране вече е проникнало и в обикновеното съзнание.
Тъй като държавата е формата, в която индивидите, принадлежащи към господстващата класа, осъществяват своите общи интереси и в която се съсредоточава цялото гражданско общество на дадена епоха, от това следва, че всички общи институции се опосредстват от държавата, получават политическа форма. Оттук именно произлиза илюзията, че законът се основава на волята, и то на откъснатата от реалната си основа свободна воля. Също така и правото на свой ред се свежда след това до закона.
Частното право се развива едновременно с частната собственост от процеса на разлагането на естествено възникналите форми на общност [Gemeinwesen]. У римляните развитието на частната собственост и на частното право нямало по-нататъшни промишлени и търговски последици, защото техният начин на производство оставал неизменен.*33 За съвременните народи, у които промишлеността и търговията разлагат феодалната форма на общност [Gemeinwesen], с възникването на частната собственост и частното право започва нова фаза, която се оказва способна за по-нататъшно развитие. Първият град, който разгърнал широка морска търговия през средните векове, Амалфи, създал и морското право. Щом промишлеността и търговията - най-напред в Италия, а по-късно и в другите страни - развили по-нататък частната собственост, веднага било възстановено и отново получило силата на авторитет грижливо разработеното римско частно право. Когато по-късно буржоазията се засилила до такава степен, че князете започнали да защитават нейните интереси, за да съкрушат с нейна помощ феодалната аристокрация, във всички страни - във Франция през XVI век - започнало истинското развитие на правото, което навсякъде, с изключение на Англия, се извършвало на основата на римския кодекс. Но и в Англия за по-нататъшното развитие на частното право (особено в оная негова част, която се отнася до движимото имущество) се наложило да се обърнат към принципите на римското право. (Не трябва да се забравя, че правото също няма своя собствена история, както и религията.)
В частното право съществуващите отношения на собственост се изразяват като резултат на всеобщата воля. Самото jus utendi et abutendi*34 свидетелства, от една страна, за това, че частната собственост е станала съвсем независима от общността [Gemeinwesen], и от друга - за илюзията, че самата частна собственост била основана изключително върху частната воля, върху произволното разпореждане с вещта. На практика понятието abuti*35 има много определени икономически граници за частния собственик, ако той не иска неговата собственост, а значи и неговото jus abutendi*36 да преминат в други ръце; защото вещта, разглеждана само по отношение на неговата воля, съвсем не е вещ; тя става вещ, действителна собственост, едва в процеса на общуването и независимо от правото (едно отношение, това, което философите наричат идея*37). Тази юридическа илюзия, която свежда правото до чистата воля, неизбежно довежда - при по-нататъшно развитие на отношенията на собственост - до това, че едно или друго лице може юридически да има право върху някаква вещ, без фактически да я притежава. Ако например вследствие на конкуренцията някой поземлен участък престава да дава рента, собственикът му все пак продължава юридически да има право върху него заедно с jus utendi et abutendi. Ho той няма какво да прави с това право: като поземлен собственик той няма нищо, ако не притежава свръх това достатъчно капитал, за да обработва своята земя. Със същата илюзия на юристите се обяснява обстоятелството, че за тях и за всеки кодекс е изобщо проста случайност, че индивидите влизат помежду си в отношения, например сключват договори; тези отношения се разглеждат от тях като такива, в които по желание може да се влиза и да не се влиза и съдържанието на които всецяло зависи от индивидуалния произвол на договарящите страни.
Всеки път, когато развитието на промишлеността и търговията е създавало нови форми на общуване, например застрахователни и т. н. дружества, правото е бивало принудено да ги санкционира като нови видове придобиване на собственост.
3) Естествено възникнали и създадени от цивилизацията оръдия за производство и форми на собственост
...*38 От първото произтича предпоставката за развито разделение на труда и за широка търговия, от второто - местната ограниченост. В първия случай индивидите трябва да бъдат събрани заедно, във втория те вече се намират до самото налично оръдие за производство в качеството на оръдия за производство. Следователно тук изпъква разликата между естествено възникналите оръдия за производство и оръдията за производство, създадени от цивилизацията. Нивата (водата и т. н.) може да се разглежда като естествено възникнало оръдие за производство. В първия случай, при естествено възникналите оръдия за производство индивидите се подчиняват на природата, а във втория случай те се подчиняват на един продукт на труда. Ето защо и собствеността в първия случай (поземлената собственост) се явява като непосредствено, естествено възникнала господство, а във втория - като господство на труда, по-специално на натрупания труд, на капитала. Първият случай предполага, че индивидите са обединени от някаква връзка - семейна, племенна или дори териториална и т. н., а вторият случай предполага, че те са независими един от друг и са свързани само посредством размяната. В първия случай размяната представлява главно размяна между човека и природата, при която трудът на човека се разменя срещу продукти на природата, а във втория случай - това е предимно размяна, извършвана между хората. В първия случай е достатъчен обикновеният здрав смисъл, физическата и умствената дейност още съвсем не са отделени една от друга; във втория случай вече трябва практически да се извърши разделението между умствен и физически труд. В първия случай господството на собственика над несобствениците може да се опира на личните отношения, на един или друг вид общност [Gemeinwesen], във втория случай то трябва да вземе веществена форма, като се изрази в нещо трето, в парите. В първия случай съществува дребна промишленост, но тя е подчинена на използването на естествено възникнало оръдие за производство и поради това тук няма разпределение на труда между различните индивиди; във втория случай промишлеността се базира върху разделението на труда и съществува само благодарение на това разделение.
Досега ние изхождахме от оръдията за производство и още тук се прояви необходимостта от частна собственост на известни стъпала на промишленото развитие. В industrie extractive*39 частната собственост още изцяло съвпада с труда; в дребната промишленост и досега навсякъде в земеделието собствеността е необходимо следствие от съществуващите оръдия за производство; в едрата промишленост противоречието между оръдието за производство и частната собственост се проявява най-напред като продукт на едрата промишленост, за създаването на който последната трябва да е достигнала вече високо развитие. Следователно едва при нея става възможно унищожаването на частната собственост.
В едрата промишленост и в конкуренцията всички условия за съществуване, всички обусловености, всички едностранчивости на индивидите са се слели в двете най-прости форми - в частната собственост и труда. Парите правят всяка форма на общуване и самото общуване нещо случайно за индивидите. Следователно вече в парите се корени явлението, че всяко общуване досега е било само общуване на индивидите при определени условия, а не на индивидите като индивиди. Тези условия се свеждат до две: до натрупан труд, или частна собственост, и до действителен труд. Ако едното от двете се прекратява, то и общуването спира. Съвременните икономисти - например Сисмонди, Шербюлие и т. н. - сами противопоставят association des individus*40 на association des capitaux*41. Но, от друга страна, самите индивиди са напълно подчинени на разделението на труда и поради това са поставени в най-пълна зависимост един от друг. Частната собственост, доколкото противостои на труда в рамките на труда, се развива от необходимостта на натрупването. В началото тя все още запазва формата на общност [Gemeinwesen], но в хода на развитието все повече се приближава до съвременната форма на частната собственост. С разделението на труда още от самото начало е дадено и разделение на условията на труда, на оръдията на труда и материалите, а с това и раздробяването на натрупания капитал между различни собственици, а с това и разцеплението между капитал и труд, а също и различните форми на самата собственост. Колкото повече се развива разделението на труда и колкото повече расте натрупването, толкова по-силно се развива и това разцепление. Самият труд може да съществува само при условие на това разцепление.
По този начин тук се разкриват два факта.*42 Първо, производителните сили се явяват като нещо съвършено независимо и откъснато от индивидите, като особен свят наред с индивидите; причината за това е, че индивидите, чиито сили са те, са раздробени и противостоят един на друг, докато тези сили, от своя страна, стават действителни сили само в общуването и във взаимната връзка на тези индивиди. Следователно на едната страна - съвкупност от производителни сили, които са взели тъй да се каже веществен вид и за самите индивиди са вече не сили на индивидите, а сили на частната собственост, и следователно са сили на индивидите само дотолкова, доколкото последните са частни собственици. В нито един от предишните периоди производителните сили не са вземали тази форма, безразлична към общуването на индивидите в качеството на такива, защото самото им общуване е било още ограничено. На другата страна се намира противостоящото на тези производителни сили болшинство на индивидите, от които тези сили са откъснати и които - лишени от всякакво реално жизнено съдържание - са станали абстрактни индивиди, но само поради това именно получават възможност да влязат във връзка един с друг в качеството на индивиди.
Единствената връзка, в която те още се намират с производителните сили и със своето собствено съществувание - трудът, е изгубила у тях всяка привидност на самодейност и запазва живота им само с това, че го осакатява. Докато в предишните периоди самодейността и производството на материалния живот са били разделени вследствие на това, че са били осъществявани от различни лица и производството на материалния живот още се е смятало поради ограничеността на самите индивиди за второстепенен вид самодейност - сега те толкова са се отдалечили, че изобщо материалният живот се явява като цел, а производството на този материален живот - трудът (който сега е единствено възможната, но както ще видим, отрицателна форма на самодейност), се явява като средство.
И така сега работата стигна дотам, че индивидите трябва да присвоят съществуващата съвкупност от производителни сили не само за да постигнат самодейност, но и изобщо да осигурят своето съществуване. Това присвояване е обусловено преди всичко от обекта, който трябва да бъде присвоен, от производителните сили, които са се развили в определена съвкупност и съществуват само в рамките на универсалното общуване. Вече по силата на това присвояването трябва да има универсален характер, съответстващ на производителните сили и на общуването. Самото присвояване на тези сили не е нищо друго освен развитие на индивидуалните способности, съответстващи на материалните оръдия за производство. Вече поради това присвояването на определена съвкупност оръдия за производство е равносилно на развитието на определена съвкупност способности у самите индивиди. По-нататък това присвояване е обусловено от присвояващите индивиди. Само съвременните пролетарии, откъснати напълно от самодейността, са в състояние да извоюват своята пълна, не вече ограничена самодейност, която се състои в присвояването на една съвкупност от производителни сили и в произтичащото оттук развитие на една съвкупност от способности. Всички предишни революционни присвоявания са били ограничени; индивидите, чиято самодейност е била скована от ограниченото оръдие за производство и от ограниченото общуване, присвоявали това ограничено оръдие за производство и стигали по силата на това само до нова ограниченост. Тяхното оръдие за производство ставало тяхна собственост, но самите те си оставали подчинени на разделението на труда и на своето собствено оръдие за производство. При всички минали присвоявания масата индивиди оставала подчинена на едно единствено оръдие за производство; при пролетарското присвояване масата оръдия за производство трябва да бъде подчинена на всеки индивид, а собствеността - на всички индивиди. Съвременното универсално общуване не може да бъде подчинено на индивидите по никакъв друг начин, освен като бъде подчинено на всички.
Присвояването е обусловено по-нататък от начина, по който то трябва да бъде осъществено. То може да бъде осъществено само посредством обединяване, което по силата на свойствата, присъщи на самия пролетариат, може да бъде само универсално, и посредством революция, в която, от една страна, се събаря властта на предишния начин на производство и общуване, а също и на предишната структура на обществото, от друга - се развива универсалният характер на пролетариата и енергията, която му е необходима, за да осъществи това присвояване, при което пролетариатът отхвърля от себе си всичко, което още е останало у него от предишното му обществено положение.
Едва на това стъпало самодейността съвпада с материалния живот, което съответства на развитието на индивидите в цялостни индивиди и на премахването на всякаква стихийност. Също така си съответстват превръщането на труда в самодейност и превръщането на предишното принудително общуване в общуване на индивидите като такива. Присвояването на цялата съвкупност на производителните сили от обединилите се индивиди унищожава частната собственост. Докато в историята досега едно или друго особено условие винаги се е явявало като случайно, сега случайно става самото обособяване на индивидите, особената частна професия на едни или друг индивид.
В индивидите, които вече не са подчинени на разделението на труда, философите виждаха идеал под името „Човек“, а целия изобразен от нас процес на развитие те разглеждаха като процес на развитието на „Човека“, при което на мястото на съществувалите досега във всяка историческа епоха индивиди поставяха този „Човек“ и го изобразяваха като движеща сила на историята. Така целият исторически процес се разглеждаше като процес на самоотчуждаването на „Човека“; това се обяснява по същина с обстоятелството, че на мястото на човека от едно минало стъпало те винаги поставяха средния човек от по-късно стъпало и приписваха на предишните индивиди по-късно съзнание. В резултат на това преобръщане, което по начало се абстрахира от действителните условия, стана възможно да се превърне цялата история в процес на развитие на съзнанието.
***
Най-после ние получаваме още следните резултати от разбирането на историята, което развихме: 1) В своето развитие производителните сили достигат такова стъпало, на което възникват производителни сили и средства на общуване, които при съществуващите условия носят със себе си само бедствия и които вече не са производителни, а разрушителни сили (машини и пари). Заедно с това възниква класа, която е принудена да носи върху себе си всички тежести на обществото, без да се ползва от неговите блага, и която, изтикана от обществото, бива тласната в най-решително противоречие с всички останали класи; тази класа съставлява болшинството от всички членове на обществото и от нея изхожда съзнанието за необходимостта от коренна революция, комунистическото съзнание, което може, разбира се - благодарение на разбирането на положението на тази класа, - да се образува и сред други класи; 2) условията, при които могат да бъдат приложени определени производителни сили, са условия на господството на определена обществена класа, социалната власт на която, произтичаща от нейното имуществено положение, намира всеки път своя практическо-идеалистически израз: в съответната държавна форма и поради това всяка революционна борба се насочва срещу класата, която е господствала преди това*43; 3) при всички минали революции характерът на дейността винаги е оставал незасегнат - винаги въпросът е бил само за друго разпределяне на тази дейност, за ново разпределяне на труда между други лица, докато комунистическата революция се насочва срещу предишния характер на дейност, премахва труда*44 и унищожава господството на каквито и да било класи заедно със самите класи, тъй като тази революция се извършва от класата, която в обществото вече не се смята за класа, не се признава като класа и вече е израз на разлагането на всички класи, националности и т. н. в сегашното общество; и 4) както за масовото създаване на това комунистическо съзнание, така и за постигането на самата цел е необходимо масово изменение на хората, което е възможно само в практическо движение, в революция; следователно революцията е необходима не само поради това, че по никакъв друг начин не е възможно да се събори господстващата класа, но и затова, защото събарящата класа може да отхвърли от себе си цялата стара мръсотия и да стане способна да създаде нова основа на обществото само в революцията*45.
C) Комунизъм. - Производство на самата форма на общуване
Комунизмът се отличава от всички предишни движения по това, че извършва преврат в самата основа на всички предишни отношения на производство и общуване и за пръв път съзнателно разглежда всички стихийно възникнали предпоставки като творения на предшестващите поколения, лишава тези предпоставки от стихийност и ги подчинява на властта на обединените индивиди. Ето защо установяването на комунизма има по своята същност икономически характер: то е създаване на материалните условия на това обединяване; то превръща наличните условия в условия на обединяването. Строят, създаван от комунизма, е тъкмо такава действителна база, която изключва всичко, което съществува независимо от индивидите, тъй като съществуващият строй не е нищо друго освен продукт на съществувалото досега общуване между самите индивиди. Следователно към условията, създадени от предишното производство и общуване, комунистите практически се отнасят като към неорганични, но при това те съвсем не си въобразяват, че намерението или предназначението на миналите поколения е било да им доставят материал, и не смятат, че тези условия са били неорганични за индивидите, които са ги създали. Разликата между индивида като личност и случайния индивид не е просто логическа разлика, а исторически факт. В различно време тя има различен смисъл, например съсловието, а също така plus ou moins*46 и семейството е през XVIII век нещо случайно за индивида. Това е разлика, която не ние трябва да правим за всяка епоха, а която всяка епоха сама прави между различните елементи, които тя намира в готов вид, действайки при това не съгласно понятието, а под натиска на материалните жизнени колизии. Между всичко, което изглежда случайно на по-късната епоха, противоположно на предшестващата - следователно и между наследените от миналата епоха елементи, - е и формата на общуване, която е съответствала на определено стъпало на развитие на производителните сили. Отношението на производителните сили към формата на общуване е отношението на формата на общуване към действията или дейността на индивидите. (Основната форма на тази дейност е, разбира се, материалната дейност, от която зависи всяка друга дейност: умствена, политическа, религиозна и т. н. Една или друга организация на материалния живот зависи, разбира се, всеки път от развилите се вече потребности, а самото пораждане на тези потребности, както и тяхното задоволяване, е исторически процес, който не се наблюдава при овцете или кучетата (главен аргумент на Щирнер, упорито изтъкван от него adversus hominem*47), макар че овцете и кучетата в своя сегашен вид несъмнено са - наистина malgré eux*48 - продукт на исторически процес.) Условията, при които се извършва общуването на индивидите - докато още не е възникнало посоченото по-горе противоречие, - са условия, които се отнасят към тяхната индивидуалност и не са нещо външно за тях; това са условия, при които тези определени, съществуващи в определени отношения индивиди, могат единствено да произвеждат своя материален живот и това, което е свързано с него; следователно те са условия за самодейността на тези индивиди и се създават от тази тяхна самодейност*49. И така определени условия, при които хората произвеждат, съответстват - докато още не е възникнало посоченото противоречие - на тяхната действителна обусловеност, на тяхното едностранчиво битие, едностранчивостта на което проличава едва при възникването на противоречието и съществува следователно само за по-късните поколения. Тези условия изглеждат тогава случайни окови и съзнанието, че те са окови, се приписва и на миналото време.
Тези различни условия, които в началото са условия на самодейността, а по-късно се оказват нейни окови, образуват в цялото историческо развитие свързана редица от форми на общуване, връзката между които се състои в това, че на мястото на предишната, станала окови форма на общуване идва нова - съответстваща на пo-развитите производителни сили, а значи и на по-прогресивния вид самодейност на индивидите - форма па общуване, която â son tour*50 се превръща в окови и се замества от друга форма. Тъй като тези условия на всяко стъпало на историческото развитие съответстват на едновременно извършващото се развитие на производителните сили, тяхната история е същевременно история на развиващите се и поемани от всяко ново поколение производителни сили, а с това история на развитието на силите на самите индивиди.
Тъй като това развитие се извършва стихийно, т. е. тъй като то не е подчинено на един общ план на свободно обединили се индивиди, то изхожда от различни местности, племена, нации, отрасли на труда и т. н., всеки от които първоначално се развива независимо от другите и едва постепенно влиза във връзка с тях. По-нататък това развитие става само много бавно; различните стъпала и интереси никога не се преодоляват напълно, а само се подчиняват на побеждаващите интереси, продължавайки в течение на векове да влачат своето съществуване наред с тях. Оттук следва, че дори в рамките на една и съща нация индивидите, дори ако се абстрахираме от техните имуществени отношения, преминават съвсем различно развитие и че един по-ранен интерес, когато съответстващата му форма на общуване вече е изтласкана от формата на общуване, която съответства на по-късен интерес, още дълго продължава по традиция да има власт в лицето на обособилата се от индивидите илюзорна общност (държава, право) - власт, която в последна сметка може да бъде сломена само чрез революция. С това се обяснява също така защо по някои въпроси, които допускат по-обобщен израз, съзнанието може понякога да изглежда като изпреварило съвременните му емпирични отношения, така че в битките на някоя по-късна епоха хората могат да се опират на авторитета на теоретиците на миналото.
Обратно, в страни, които подобно на Северна Америка са започнали развитието си във вече развита историческа епоха, то се извършва много бързо. Подобни страни нямат други стихийно възникнали предпоставки освен индивидите, които се заселват там и които са били принудени да сторят това от несъответстващите на техните потребности форми на общуване в старите страни. Ето защо те започват своето развитие, разполагайки с най-прогресивните индивиди на старите страни, а следователно и със съответстващата на тези индивиди най-развита форма на общуване, преди още тази форма на общуване да може да се утвърди в старите страни*51. Това се отнася до всички колонии, доколкото те не са само военни или търговски лагери. Като примери могат да служат Картаген, гръцките колонии и Исландия през XI и XII век. Подобен процес се наблюдава и при завоюване, ако в завоюваната страна се пренася в готов вид развилата се на друга почва форма на общуване. Докато в своята родина такава форма на общуване е още обременена с интереси и отношения, наследени от миналите епохи - на новото място тя може и трябва да бъде утвърдена напълно и без препятствия, макар и само за това - да осигури продължително господство на завоевателите. (Англия и Неапол след завоюването им от норманите, когато те получили най-завършената форма на феодална организация.)
Няма нищо по-обикновено от представата, че в историята досега всичко се е свеждало до завоюване. Варварите завоюваха Римската империя и с факта на това завоюване е прието да се обяснява преходът от античния свят към феодализма. Но при завоюването от варварите всичко зависи от това, развил ли е вече завоюваният народ по това време промишлени производителни сили, както това се наблюдава у съвременните народи, или неговите производителни сили се базират главно само на обединението му и на съществуващата форма на общност [Gemeinwesen]. По-нататък характерът на завоюването е обусловен от обекта на завоюването. Състоянието на банкера, което се състои от ценни книжа, не може ни най-малко да бъде завоювано, ако завоевателят не се подчини на условията на производство и общуване, които съществуват в завладяната страна. Същото се отнася и до целия промишлен капитал на една или друга съвременна промишлена страна. И, най-после, навсякъде много скоро идва краят на завоюването. Когато вече не остава нищо за завоюване, трябва да се премине към производство. От тази настъпваща много скоро необходимост от производство следва, че формата на обществения строй, приета от установилите се завоеватели, трябва да съответства на стъпалото на развитие на производителните сили, което те заварват, а ако първоначално няма такова съответствие, формата на обществения строй трябва да се измени съобразно с производителните сили. С това се обяснява също и един факт, отбелязан навсякъде в епохата след преселението на народите, а именно: робът стана господар и завоевателите много скоро приеха езика, образованието и нравите на завоюваните народи. Феодализмът съвсем не е бил пренесен в готов вид от Германия; неговият произход се корени в организацията на военното дело у варварите през време на самото завоюване и тази организация едва след завоюването - благодарение на въздействието на производителните сили, намерени в завоюваните страни - се разви в истински феодализъм. Доколко тази форма е била обусловена от производителните сили, показват неуспешните опити да се установят други форми, основани на староримските отживелици (Карл Велики и т. н.).
Следователно всички исторически колизии според нашето разбиране се коренят в противоречието между производителните сили и формата на общуване. Впрочем за възникване на колизии в някоя страна съвсем не е необходимо това противоречие да бъде доведено до крайност именно в тази страна. Конкуренцията, породена от разширеното международно общуване с по-развити в промишлено отношение страни, е достатъчна причина да предизвика и в страните, които имат по-малко развита промишленост, подобно противоречие (така например конкуренцията на английската промишленост разкри в Германия скрития пролетариат).
Това противоречие между производителните сили и формата на общуване, което, както видяхме, вече неведнъж е съществувало в предшестващата история, без обаче да застраши нейните основи, е трябвало всеки път да избива в революция, вземайки същевременно разни странични форми - като съвкупност от колизии, като колизии между различни класи, като противоречия на съзнанието, идейна борба и т. н., политическа борба и т. н. Ако се изхожда от ограничена гледна точка, може да се вземе една от тези странични форми и да се разглежда като база на тези революции; това е толкова по-лесно, защото самите индивиди, от които са изхождали тези революции, са си създавали в зависимост от културното си равнище и от стъпалото на историческото развитие всевъзможни илюзии относно своята собствена дейност.
Превръщането на личните сили (отношения) във веществени благодарение на разделението на труда не може да бъде унищожено, като индивидите изхвърлят от главите си общата представа за него, а само като отново подчинят на себе си тези веществени сили и унищожат разделението на труда*52. Това не може да бъде осъществено без общност. Едва в общността с другите всеки индивид получава средствата, които му дават възможност да развива всестранно своите заложби, и следователно едва в общността е възможна личната свобода. В сурогатите на общност - в държавата и т. н., - които са съществували досега, личната свобода е съществувала само за развитите в рамките на господстващата класа индивиди и само дотолкова, доколкото те са били индивиди на тази класа. Мнимата общност, в която са се обединявали досега индивидите, винаги им се е противопоставяла като нещо самостоятелно; а тъй като тя е била обединение на една класа срещу друга, за подчинената класа тя е била не само съвсем илюзорна общност, но и нови окови. В условията на действителна общност индивидите получават в своята асоциация и посредством нея същевременно своята свобода.
От всичко изложено по-горе следва, че обществените отношения, в които са влезли индивидите от една класа и които са били обусловени от техните общи интереси срещу друга класа, винаги са били общност, към която индивидите са принадлежали само като средни индивиди, само дотолкова, доколкото са живели в условията на съществуване на своята класа; те са се намирали в тези обществени отношения не като индивиди, а като членове на класата. Съвсем обратното се наблюдава при общността на революционните пролетарии, които поставят под свой контрол както условията на своето съществуване, така и условията на съществуване на всички членове на обществото: в тази общност индивидите участвуват като индивиди. Тя е такова обединение на индивиди (разбира се, на основата на вече развитите по това време производителни сили), което поставя под техен контрол условията за свободното развитие и движение на индивидите, условия, които досега са били предоставяни на случая и са противостояли като нещо самостоятелно на отделните индивиди именно вследствие на тяхното разединение като индивиди, вследствие на неизбежното за тях обединение, което е било създадено от разделението на труда и което вследствие на тяхното разединение е станало чужда за тях връзка. Предишното обединение е било само (съвсем не произволно, както това е изобразено например в „Обществения договор“[20], а необходимо) съглашение (сравни например образуването на североамериканската държава и на южноамериканските републики) относно условията, в рамките на които индивидите са получили след това възможност да използват случайността в свой интерес. Това право на безпрепятствено използване - в рамките на известни условия - на случайността бе наричано досега лична свобода. Такива условия на съществуване са, разбира се, само наличните производителни сили и форми на общуване.
Ако това развитие на индивидите, което се извършва в рамките на общите условия на съществуване на исторически следващите едни след други съсловия и класи, а също и в рамките на натрапените им вследствие на това общи представи - ако това развитие бъде разгледано философски, лесно, разбира се, възниква фантазията, че в тези индивиди се е развил Родът, или Човекът, или че те са развили Човека, една фантазия, която е гавра с историческата наука*53. След това различните съсловия и класи може да се разглеждат като спецификации на всеобщия израз, като подвидове на Рода, като фази в развитието на Човека.
Това подвеждане на индивидите под категорията на определени класи не може да бъде унищожено дотогава, докато не се образува такава класа, която не трябва да защитава какъвто и да било специален класов интерес срещу господстващата класа.
Изходната точка за индивидите винаги са били самите те, взети, разбира се, в рамките на дадени исторически условия и отношения, а не „чистият индивид“ в разбирането на идеолозите. Но в хода на историческото развитие - и тъкмо вследствие на това, че при разделението на труда обществените отношения неизбежно се превръщат в нещо самостоятелно - се появява разлика между живота на всеки индивид, доколкото този живот е личен и доколкото е подчинен на един или друг отрасъл на труда и на свързаните с него условия. (Това не следва да се разбира в смисъл че например рентиерът, капиталистът и т. н. престават да бъдат личности, а в смисъл че тяхната личност е обусловена и определена от напълно конкретни класови отношения и че разликата се проявява едва в тяхната противоположност към друга класа, а за самите тях - едва тогава, когато те банкрутират.) В съсловието (а още повече в племето) това още е прикрито: така напр. един аристократ винаги си остава аристократ, един roturier*54 - винаги roturier, независимо от другите условия на техния живот; това е неделимо от индивидуалността им качество. Отликата на индивида като личност от класовия индивид, случайният характер, който имат за индивида жизнените му условия, се появява едва с появяването на класата, която сама е продукт на буржоазията. Едва конкуренцията и борбата между индивидите поражда и развива този случаен характер като такъв. Ето защо при господството на буржоазията индивидите си представят, че са по-свободни, отколкото са били преди, защото техните жизнени условия са случайни за тях; в действителност те, разбира се, са по-малко свободни, защото са повече подчинени на веществена сила. Отликата от съсловието особено ярко проличава в противоположността на буржоазията към пролетариата. Когато съсловието на гражданите, корпорациите и т. н. се вдигнали срещу земевладелската аристокрация, условията на тяхното съществуване - движимото имущество и занаятчийският труд, които съществували латентно още преди откъсването им от феодалната система - се явили като нещо положително, което се противопоставяло на феодалната поземлена собственост и поради това скоро взело отново своето рода феодална форма. Във всеки случай избягалите крепостни гледали на предишното си крепостно състояние като на нещо случайно за тяхната личност. Но в това отношение те постъпвали като всяка класа, която се освобождава от своите окови, и освен това те се освобождавали не като класа, а поотделно. По-нататък, те не излезли извън рамките на съсловния строй, а само образували ново съсловие и в новото положение запазили дотогавашния си начин на труд и го развили по-нататък, като го освободили от предишните окови, които вече не съответствали на достигнатото от тях стъпало на развитие*55.
Напротив, у пролетариите собственото им условие за живот, трудът, а с това и условията за съществуване на цялото сегашно общество са станали нещо случайно за тях, над което отделните пролетарии нямат никакъв контрол, а и никаква обществена организация не може да им даде този контрол. Противоречието между личността на отделния пролетарий и труда, това натрапено му жизнено условие, става сега явно за самия него, особено защото той още от ранни години е жертва и защото в пределите на своята класа той няма шансове да получи условията, които правят възможно преминаването му в друга класа.
И така, докато избягалите крепостни се стремели само към това, свободно да развият и укрепят своите вече налични условия за съществуване и поради това в последна сметка стигнали само до свободния труд, то пролетариите, за да се проявят като личности, трябва да унищожат съществуващото досега условие на своето собствено съществуване, което е същевременно и условие за съществуването на цялото предшестващо общество, т. е. трябва да унищожат труда. Ето защо те се намират в пряка противоположност към формата, в която индивидите, съставляващи обществото, са давали досега израз на себе си като цяло, а именно към държавата, и трябва да съборят държавата, за да се утвърдят като личности.
ЛАЙПЦИГСКИЯТ ЦЪРКОВЕН СЪБОР
В третия том на тримесечника на Виганд от 1845 г. всъщност се води битката на хуните, пророчески нарисувана от Каулбах[21]. Духовете на убитите, чиято ярост не стихва и след смъртта, вдигат шум и вой във въздуха, чува се грохотът на сраженията, войнствени викове, звън на мечове, щитове и железни колесници. Но борбата се води тук не за земни неща. Свещената война се води не заради покровителствени мита, конституции, картофена болест, не заради банково дело и железопътни линии , а в името на най-свещените интереси на духа, в името на „Субстанцията“, „Самосъзнанието“, „Критиката“, „Единствения“ и „Истинския човек“. Ние присъстваме на събор на църковните отци. Тъй като тези отци са последните екземпляри от своя род и тъй като тук, да се надяваме, за последен път се защищава делото на всевишния, сиреч на абсолютния, заслужава да се състави procès-verbal*56 на пренията.
Ето преди всичко свети Бруно, който лесно може да бъде познат по неговата тояга („стани сетивност, стани тояга", Виганд, стр. 130). Неговата глава е увенчана с ореола на „чистата критика“ и преизпълнен от презрение към света, той се облича в своето „самосъзнание“. Той „съкруши религията в нейната цялост и държавата в нейните прояви“ (стр. 138), като извърши насилие над понятието „субстанция“ в името на всевишното самосъзнание. Развалините на църквата и „отломките“ на държавата лежат в краката му, докато погледът му „поваля“ „масата“ в праха. Той е подобен на бога, няма нито баща нито майка, той е „свое собствено творение, свое собствено изделие“ (стр. 136). С една дума, той е „Наполеон“ на духа, той по дух е „Наполеон“. Неговите духовни упражнения се състоят в това, постоянно да „се вслушва в самия себе си, и това самопостигане му дава тласък към самоопределение“ (стр. 136); в резултат на такова уморително самопротоколиране той явно слабее. Той „се вслушва“ не само в самия себе си - от време на време той „се вслушва“, както ще видим, още и в списание „Westphálisches Dampfboot“[22].
Срещу него стои свети Макс, чиито заслуги към царството божие се състоят в това, че той по собствените му думи е констатирал и доказал - на около 600 печатни страници - своето тъждество със себе си, доказал е, че той не е кой да е, не е някой си „Иван или Петър“, а е именно свети Макс и никой друг. За неговия ореол и за другите му отличителни знаци може да се каже само, че те са „неговият предмет и затова негова собственост“, че те са „единствени“ и „несравними“ и че са „неизразими“ (стр. 148). Той едновременно е „фраза“ и „собственик на фразата“, едновременно е Санчо Панса и Дон Кихот. Неговите аскетични упражнения се състоят в скръбни мисли за липсата на мисли, в изложени на много страници съмнения относно несъмненото, в канонизиране на безбожието. Впрочем няма защо да се разпростираме върху неговите достойнства, защото за всички свойства, които му се приписват - дори те да са повече от имената на бога у мохамеданите, - той е свикнал да казва: Аз съм Всичко и още нещо свръх това. Аз съм Всичко на това Нищо и Нищо на това Всичко. Той има това предимство пред своя мрачен съперник, че притежава известна възвишена „безгрижност“ и от време на време прекъсва сериозните си размишления с „ликуващ критически вик“.
Тези двама първомайстори на светата инквизиция извикват на съд еретика Фойербах, като му предявяват тежко обвинение в гностицизъм. Еретикът Фойербах - разразява се в гръмовита реч свети Бруно - държи в ръцете си hyle*57, субстанцията, и отказва да я предаде, за да не се отрази в нея моето безкрайно самосъзнание. Самосъзнанието трябва да броди като призрак, докато не поеме обратно в себе си всички неща, които произтичат от него и се вливат в него. И ето, то вече е погълнало целия овят освен тази hyle, субстанцията, която гностикът Фойербах здраво държи под ключ и не иска да предаде.
Свети Макс обвинява гностика, че се съмнява в догмата, възвестена от неговата, на свети Макс, уста - догмата, според която „всяка гъска, всяко куче, всеки кон“ е „съвършеният и дори - ако някой предпочита превъзходната степен - най-съвършеният човек“ (Виганд, стр. 187[23]: „На гореспоменатия не липсва дори най-малката частица от онова, което прави човека човек. Разбира се, същото се отнася и до всяка гъска, до всяко куче, до всеки кон“).
Освен излагането на тези важни обвинения се изрича още и присъда по делото, възбудено от двамата светии срещу Мозес Хес, и по делото, възбудено от свети Бруно срещу авторите на „Светото семейство“. Но тъй като тези обвиняеми бяха заети по това време „с дела от мира cero“ и поради това не се явиха пред santa casa[24], те са осъдени задочно на вечно изгнание от царството на духа, докато трае техният земен живот.
В заключение и двамата първомайстори отново кроят някакви странни интриги помежду си и един срещу друг*58.
БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ
*1 - буквално: мъртва глава, тук в смисъл: тленни останки. Ред.
*2 По-нататък в ръкописа е зачеркнато: „Ето защо преди специалната критика на отделните представители на това движение ние ще дадем някои общи бележки, които по-отблизо изясняват общите за всички тях идеологически предпоставки. Тези бележки ще бъдат достатъчни, за да се характеризира гледната точка на нашата критика дотолкова, доколкото това е необходимо, за да се разберат и обосноват следващите отделни критически очерци. Ние насочваме тия бележки именно срещу Фойербах, защото той е единственият, който направи макар и известна крачка напред и чиито работи може да се разглеждат de bonne foi [сериозно].
1. Идеологията изобщо и по-специално немската философия
А. Ние познаваме само една-единствена наука, историческата наука. Историята може да се разглежда от две страни, тя може да бъде разделена на история на природата и история на хората. Обаче тези две страни са неразривно свързани; дотогава докато съществуват хора, историята на природата и историята на хората взаимно се обуславят. Историята на природата, така наричаното природознание, тук не ни засяга; а с историята на хората ще имаме случай да се занимаваме, тъй като почти цялата идеология се свежда или до превратно разбиране на тази история, или до пълно абстрахиране от нея. Самата идеология е само една от страните на тази история“. Ред.
*3 По-нататък в ръкописа е зачеркнато: „която предяви претенция за ролята на абсолютна спасителка на света от всякакво зло. Религията през цялото време биваше разглеждана и трактувана като последна причина на всички противни на тези философи отношения, като непримирим враг“. Ред.
*4 - изцяло. Ред.
*5 По-нататък в ръкописа е зачеркнато: „Първият исторически акт на тези индивиди, благодарение на който те се отличават от животните, се състои не в това, че те мислят, а в това, че те започват да произвеждат необходимите им средства за живот“. Ред.
*6 По-нататък в ръкописа е зачеркнато: „Но тези отношения обуславят не само първоначалната, естествено възникнала телесна организация на хората, по-специално расовите различия между тях, но и цялото и по-нататъшно развитие или липса на развитие - до ден-днешен“. Ред.
*7 По-нататък в ръкописа е зачеркнато: „Представите, които си създават тези индивиди, са представи или за тяхното отношение към природата, или за взаимните им отношения, или за тяхната собствена телесна организация. Ясно е, че във всички тия случаи тези представи са съзнателен израз - действителен или илюзорен - на техните действителни отношения и дейност, на тяхното производство, на тяхното общуване, на тяхната обществена и политическа организация. Да се допуска обратното е възможно само тогава, когато освен духа на действителните, материално обусловени индивиди се предполага още някакъв особен дух. Ако съзнателният израз на действителните отношения на тези индивиди е илюзорен, ако те поставят в представите си своята действителност надолу с главата, това е пак вследствие на ограничеността на начина на тяхната материална дейност и на техните произтичащи оттук ограничени обществени отношения.“ Ред.
*8 Бележка на Маркс на полето: „Хегел, Геологически, хидрографски и т.н. условия. Човешките тела. Потребност, труд“. Ред.
*9 Жилищно строителство. От само себе си се разбира, че у диваците всяко семейство си има пещера или колиба, както у номадите - отделна шатра. Това разделно домашно стопанство става още по-необходимо вследствие на по-нататъшното развитие на частната собственост. У земеделските народи общото домашно стопанство е също така невъзможно, както и общото земеделие. Голяма крачка напред е построяването на градовете. Обаче във всички предишни периоди унищожаването на обособеното стопанство, неделимо от унищожаването на частната собственост, е невъзможно вече затова, защото няма още материални условия за това. Организацията на общо домашно стопанство предполага развитие на машините, използване на природните сили и на много други производителни сили, например водопровода, газовото осветление, парното отопление и т. н., премахване [противоположността] между града и селото. Без тези условия самото общо стопанство на свой ред няма да стане нова производителна сила, ще бъде лишено от всякаква материална база, ще бъде основано върху чисто теоретична основа, т. е. ще бъде проста прищявка и ще доведе само до манастирско стопанство. Това, което се оказа още възможно, е концентрацията в градовете и построяването на общи здания за различни определени цели (затвори, казарми и т. н.). От само себе си се разбира, че премахването на разделното стопанство е неделимо от премахването [Aufhebung] на семейството.
*10 Бележка на Маркс на полето: „Хората имат история, защото трябва да произвеждат своя живот, и то по определен начин. Това е обусловено от физическата им организация също така, както и тяхното съзнание.“ Ред.
*11 По-нататък в ръкописа е зачеркнато: „Отношението ми към моята среда е мое съзнание.“ Ред.
*12 Бележка на Маркс на полето: „С това съвпада първият вид идеолози, поповете.“ Ред.
*13 Бележка на Маркс на полето: „Религията. Германците с идеологията като такава.“ Ред.
*14 По-нататък в ръкописа следва бележката: „Досега ние разглеждахме главно само едната страна: на човешката дейност - обработката на природата от хората. Другата страна, обработката на хората от хората...
Произходът на държавата и отношенията на държавата към гражданското общество“. Ред.
*15 Терминът „bürgerliche Geeslleschaft“ означава „буржоазно общество“, а също и „гражданско общество“. Ред.
*16 Бележка на Маркс на полето: „Така наречената обективна историография се състоеше именно в това, да разглежда историческите отношения откъснато от дейността. Реакционен характер.“ Ред.
*17 - световната арена. Ред.
*18 Прекъсване в ръкописа. Ред.
*19 NB. Грешката на Фойербах се заключва не в това, че той подчинява лежащата под носа му сетивна видимост на сетивната действителност, установявана по пътя на по-точно изучаване на сетивните факти, а в това, че в последна сметка той не може да се справи със сетивността, без да я разглежда „с очите“ т. е. през „очилата“ - на философа.
*20 - зараждане от само себе си. Ред.
*21 По-нататък в ръкописа е зачеркнато: „Ако ние все пак се спираме тук по-подробно на историята, то е само защото германците свикнаха при думите „история“ и „исторически“ да си представят всичко, каквото щете, но не и действителността, блестящ пример за което е „елейно-сладкодумният“ свети Бруно“. Ред.
*22 Бележка на Маркс на полето: „(Всеобщността съответства: 1) на класата contra [против] съсловието, 2) на конкуренцията, на световния обмен и т. н., 3) на по-голямата численост на господстващата класа, 4) на илюзията за общи интереси. В началото тази илюзия е правдива, 5) на илюзиите на идеолозите и на разделението на труда)“. Ред.
*23 Бележка на Маркс на полето: „Човекът като такъв = „мислещия човешки дух“.“ Ред.
*24 - бакалин. Ред.
*25 Бележка на Маркс на полето: „Тя най-напред поглъща принадлежащите непосредствено на държавата отрасли на труда, а след това - всички [повече или по-малко] идеологически съсловия.“ Ред.
*26 За това какво означава тук изразът „унищожаване на труда“ (Aufhebung der Arbeit) - виж настоящия том, стр. 65-70, 78, 189. Ред.
*27 Бележка на Маркс на полето: „и производството на стъкло в средните векове“. Ред.
*28 Бележка на Маркс на полето: „Дребна буржоазия, средно съсловие, едра буржоазия.“ Ред.
*29 Макар че движението на капитала значително се ускорило, то все още си оставало сравнително бавно. Раздробяването на световния пазар на отделни части, всяка от които се експлоатирала от отделна нация, премахването на конкуренцията между нациите, непохватността на самото производство и неразвитостта на паричната система, която още преминавала първите стъпала на развитие - всичко това силно спъвало обръщението. Следствие на това бил дребнавият, мръсен търгашески дух, свойствен на всички тогавашни търговци и на всички методи на търговия. В сравнение с притежателите на манифактури, а още повече със занаятчиите, те били, разбира се, крупни бюргери - буржоа, но в сравнение с търговците и промишлениците от следващия период те си оставали дребни бюргери. Ср. А. Смит.[18]
*30 - повече или по-малко. Ред.
*31 Конкуренцията изолира индивидите - не само буржоата, но още повече и пролетариите, въпреки че ги събира на едно място. Ето защо минава много време, докато тези индивиди успеят да се обединят, да не говорим за това, че за това обединение - ако то не остане само местно - едрата индустрия трябва тепърва да създаде необходимите средства, а именно големите промишлени градове и евтините, бързи съобщителни средства. Ето защо едва след дълга борба може да бъде победена всяка организирана власт, противостояща на тези изолирани индивиди, живеещи в условия, които всекидневно възпроизвеждат тази изолираност. Да се иска противното е равносилно да се иска в тази определена историческа епоха да не съществува конкуренция или индивидите да избият от главата си отношенията, над които те нямат никакъв контрол поради своята изолираност.
*32 - владение на основание на правото на римските граждани. Ред.
*33 Бележка на Енгелс на полето: „(Лихварството!)“. Ред.
*34 - право на употреба и злоупотреба, т. е. право на разпореждане с вещта по своя воля. Ред.
*35 - злоупотребявам. Ред.
*36 - право на злоупотреба. Ред.
*37 Бележка на Маркс на полето: „Отношението за философите е равнозначно на идеята. Те познават само отношението на „Човека“ към самия себе си и поради това всички реални отношения стават за тях идеи.“ Ред.
*38 Тук липсват четири страници от ръкописа. Ред.
*39 - добивна промишленост. Ред.
*40 - асоциацията на индивидите. Ред.
*41 - асоциацията на капиталите. Ред.
*42 Бележка на Енгелс на полето: „Сисмонди“. Ред.
*43 Бележка на Маркс на полето: „Тези хора са заинтересовани да запазят сегашното състояние на производството“. Ред.
*44 По-нататък в ръкописа е зачеркнато: „съвременна форма на дейност, при която господството...“ Ред.
*45 По-нататък в ръкописа е зачеркнато: „Докато по отношение на тази необходимост на революцията всички комунисти както във Франция, така и в Англия и Германия са отдавна вече съгласни помежду си, свети Бруно продължава спокойно да бленува и мисли, че „реалният хуманизъм“, т. е. комунизмът, се поставя „на мястото на спиритуализма“ (който не заема никакво място) само за да се ползва с почит. И тогава - продължава да мечтае той - „ще дойде най-после спасението, земята ще стане небе, а небето - земя“. (Богословът съвсем не може да забрави небето.) „Тогава радостта и блаженството ще звучат като небесни хармонии от век на век“ (стр. 140). Светият отец на църквата ще бъде доста учуден, когато неочаквано за него настъпи денят на страшния съд, в който ще стане всичко това - ден, утринната заря на който ще бъде заревото на горящи градове, - когато сред тези „небесни хармонии“ ще се раздаде мелодията на „Марсилезата“ и „Карманьолата“ с неизбежната при това оръдейна стрелба, а тактът ще бъде даван от гилотината; когато подлата „маса“ зареве Ça ira, Ça ira и унищожи „самосъзнанието“, като го обеси на фенера[19]. Свети Бруно има най-малко основания да си рисува утешителна картина на „радостта и блаженството от век на век“. Ние се въздържаме от удоволствието да конструираме априорно поведението на свети Бруно в деня на страшния съд. Трудно е също да се реши дали пролетариите, които извършват революция, трябва да се схващат „като субстанция“, като „маса“, която иска да събори критиката, или като „еманация“ на духа, на която още липсва нужната за смилане на Бауеровите мисли консистенция.“ Ред.
*46 - повече или по-малко. Ред.
*47 - против човека. Ред.
*48 - против волята си. Ред.
*49 Бележка на Маркс на полето: „Производство на самата форма на общуване“. Ред.
*50 - на свой ред. Ред.
*51 Лична енергия на индивидите от отделни нации - германци и американци, - енергия вече благодарение на кръстосване на расите - затова германците са кретенообразни; във Франция и Англия и т. н. чуждоземните са се заселили на вече развита почва, в Америка на съвсем нова почва, а в Германия първоначалното население не е мръднало от мястото си.
*52 Бележка на Енгелс на полето: „(Фойербах: Битие и същност.)“. Ред.
*53 Често срещащото се у свети Макс положение, че всеки става всичко, каквото е, благодарение на държавата, по същина е равносилно на положението, че буржоата е само екземпляр от рода на буржоата; тук се предполага, че класата на буржоазията е съществувала още преди индивидите, от които тя се състои. (Написано от Маркс на полето: „Предсъществане на класата у философите“.) Ред.
*54 - в средните векове хората, които не принадлежали към аристокрацията или духовенството. Бълг. ред.
*55 NB. Не трябва да се забравя, че вече необходимостта да се запази съществуването на крепостните и невъзможността за едро стопанство, която влечала след себе си разпределянето на allotmenies [дребните поземлени участъци] между крепостните, много скоро свели повинностите на крепостните към феодалите до такова средно равнище на данъците в натура и ангарията, което направило възможно за крепостния натрупването на движимо имущество, а това улеснявало бягството му от неговия господар и му давало възможност да се установи като гражданин, а също пораждало диференциация сред крепостните; по такъв начин избягалите крепостни били вече наполовина буржоа. При това е ясно също, че крепостните селяни, които знаели някакъв занаят, имали най-много шансове да придобият движимо имущество.
*56 - протокол. Ред.
*57 - първична, още безформена материя. Ред.
*58 По-нататък в ръкописа е зачеркнато: „В дълбочината на сцената се появява Dottore Graziano[25], иначе Арнолд Руге, във вид на необикновено хитроумна и политическа глава“ (Виганд. стр. 192)“. Ред.
БЕЛЕЖКИ
[3] Диадохи - пълководци на Александър Македонски, които след неговата смърт влезли в ожесточена борба един с друг за власт. В хода на тази борба (края на IV - началото нa III век преди н. е.) монархията на Александър, която била нестабилно военно-административно обединение, се разпаднала на редица отделни държави.
[4] Терминът „Verkehr“ в „Немска идеология“ има много широко съдържание. Този термин включва материалното и духовно общуване на отделните индивиди, социални групи и на цели страни. Маркс и Енгелс показват в този труд, че материалното общуване, и преди всичко общуването на хората в процеса на производството, е основа на всяко друго общуване. В термините „Verkehrsform“, „Verkehrsweise“, „Verkehrsverhältnisse“ („форма на общуване“, „начин на общуване“, „отношения на общуването“), които се употребяват в „Немска идеология“, е намерило израз образуващото се през това време у Маркс и Енгелс понятие за производствените отношения.
[5] Терминът „Stamm“, който се превежда в „Немска идеология“ с „племе“, е имал през 40-те години на XIX век в историческата наука по-широко значение, отколкото сега. Той означавал съвкупност от хора, които имат общ произход от един и същ прадед, и обхващал съвременните понятия „род“ (Gens) и „племе“ (Stamm). Точното определение и различаване на тези понятия било дадено за пръв път в книгата на Л. Г. Морган „Древното общество“ (1877). В това главно произведение на видния американски етнограф и историк за пръв път било изяснено значението на рода като основна ядка на първобитно-общинния строй и с това била положена научната основа на цялата история на първобитното общество. Като обобщава резултатите от изследванията на Морган, Енгелс всестранно разкрива съдържанието на понятията „род“ и „племе“ в произведението си „Произход на семейството, частната собственост и държавата“ (1884).
[6] Аграрният закон на римските народни трибуни Лициний и Секстий, приет през 367 г. преди н. е. в резултат на борбата на плебеите срещу патрициите, забранява на римските граждани да владеят повече от 500 югера (около 1,250 декара) земя от държавния поземлен фонд (ager publicus).
[7] „Deutsch-Franzosisrhe Jahrbücher“ („Немско-френски годишници“), издавани в Париж под редакцията на К. Маркс и А. Руге на немски език. Излязъл само първият, двоен свитък през февруари 1884 г. В него били публикувани произведенията на К. Маркс: „По еврейския въпрос“ и „Към критиката на Хегеловата философия на правото. Увод“, а също и произведенията на Ф. Енгелс „Очерци към критика на политическата икономия“ и „Положението в Англия. Томас Карлайл. „Минало и настояще““ (виж настоящото издание, том 1, стр. 368-398, 399-413, 523-550, 551-575). Тези трудове ознаменуват окончателното преминаване на Маркс и Енгелс към материализма и комунизма. Главната причина за прекратяването на излизането на списанието били принципиалните разногласия между Маркс и буржоазния радикал Руге.
F. Engels und К. Marx. „Die heilige Familie, oder Kritik der kritischen Kritik. Gegen Bruno Bauer und Consorten.“ Frankfurt a. M., 1845 (K. Маркс и Ф. Енгелс. „Светото семейство, или Критика на критическата критика. Срещу Бруно Бауер и компания.“ Франкфурт на Майн, 1845).
[8] Този извод за възможността на победата на пролетарската революция само едновременно в напредналите капиталистически страни и следователно за невъзможността на победата на революцията в една страна, който беше най-завършено формулиран в произведението на Енгелс „Принципи на комунизма“ (1847), е бил верен за периода на домонополистическия капитализъм. В новите исторически условия, през периода на монополистическия капитализъм, В. И. Ленин, изхождайки от открития от него закон за неравномерността на икономическото и политическото развитие на капитализма в епохата на империализма, стига до нов извод - за възможността на победата на социалистическата революция първоначално в няколко и дори в една отделно взета страна и за невъзможността на едновременната победа на революцията във всички страни или в повечето страни. Формулировката на този нов извод е дадена за пръв път в статията на В. И. Ленин „За лозунга „Европейски съединени щати““ (1915).
[9] „Höllische Jahrbücher“ и „Deutsche Jahrbücher“ - съкратено заглавие на литературно-философското списание на младохегелианците, издавано като всекидневни свитъци в Лайпциг от януари 1838 до юни 1841 г. подзаглавие „Hallische Jahrbücher für deutsche Wissenschaft und Kunst“ („Халески годишници по въпросите на немската наука и изкуство“) и от юли 1841 до януари 1843 г. под заглавие „Deutsche Jahrbücher für Wissenschaft und Kunst“ („Немски годишници но въпросите на науката и изкуството“). До юни 1841 г. списанието е редактирано от А. Руге и Т. Ехтермайер в Хале, а от юли 1841 г. - от А. Руге в Дрезден.
[10] Песен за Рейн - широко използвано от националистите стихотворение на немския дребнобуржоазен поет Н. Бекер „Немският Рейн“; това стихотворение било написано през 1840 г. и оттогава многократно е нотирано.
[11] Има се предвид статията на Л. Фойербах „За същността на християнството“ във връзка с „Единственият и неговата собственост“ в списание „Wigand's Vierteljahrsschrift“ за 1845 г.. т. II.
„Wigands Vierteljahrsschrift“ („Тримесечния на Виганд“) - философско списание на младохегелианците, издавано от О. Виганд в Лайпциг през 1844-1845 г. В списанието участвали Б. Бауер, М. Щирнер, Л. Фойербах и др.
[12] L. Feuerbach. „Grundsätze der Philosophie der Zukunft“. Zürich und Winterthur, 1843 (Л. Фойербах. „Основни положения на философията на бъдещето“. Цюрих и Винтертур, 1843).
[13] Има се предвид статията на Б. Бауер „Характеристика на Лудвиг Фойербах“ в списание „Wigand's Vierteljahrsschrift“, 1845 г., т. III, стр. 86-146.
[14] G. W. F. Hegel. „Vorlesungen über die Philosophie der Geschichte“; Werke, Bd. IX, Berlin, 1837 (Г. В. Ф. Хегел. „Лекции по философия на историята“, Съчинения, т. IX, Берлин, 1837).
[15] Лигата срещу житните закони била основана през 1838 г. от манчестърските фабриканти Кобден и Брайт. Така наречените житни закони, насочени към ограничаване или забрана на вноса на пшеница от чужбина, били въведени в Англия в интерес на едрите земевладелци - лендлордовете. Издигайки искането за пълна свобода на търговията Лигата се стремяла към отменяне на житните закони с цел да се намали работната заплата на работниците и да се отслабят икономическите и политическите позиции на поземлената аристокрация. В борбата си срещу земевладелците Лигата се опитвала да използва работническите маси. Обаче именно по това време съзнателните работници на Англия тръгнали по пътя на самостоятелното политически оформено работническо движение (чартизма).
Борбата между промишлената буржоазия и поземлената аристокрация по повод на житните закони завършила с приемане на биля за тяхното отменяне през 1846 г.
[16] J. Aikin. „А Description of the Country from thirty to forty Miles round Manchester*. London, 1795 (Дж. Ейкин. „Описание на околностите на Манчестър на протежение от тридесет до четиридесет мили“. Лондон, 1795).
[17] Цитира ce „Lettre sur la Jalousie du Commerce“ („Писмо за съперничеството в търговията“) из книгата на И. Пинто „Traité de la Circulation et du Crédit“. Amsterdam, 1771 („Трактат за обръщението и кредита“. Амстердам, 1771), стр. 234 и 283.
[18] А. Smith. „An Inquiry into the Nature and Causes of the Wealth of Nations“. London, 1776 (А. Смит. „Изследване върху природата и причините на богатството на народите“. Лондон, 1776).
[19] „Марсилезата“, „Карманьолата“, „Ça ira“ - революционни песни от периода на френската буржоазна революция в края на XVIII век. Последната песен имала рефрен: „Ah! ça ira, ça ira, ça ira. Les aristocrates à la lanterne!“ („Работата ще тръгне добре. Аристократите на фенера!“).
[20] J. J. Rousseau. „Du Contract social, ou Principes du droit politique“. Amsterdam, 762 (Ж. Ж. Русо. „За обществения договор, или Принципи на политическото право“. Амстердам, 1762).
[21] „Китката на хуните“ - известна картина на Каулбах, нарисувана през 1834-1837 г. Картината изобразява битката на духовете на падналите воини, която се развива във въздуха над полесражението.
[22] „Das Westphälische Dampfboot“ („Вестфалски параход“) - месечно списание на „истинските социалисти“, издавано под редакцията на О. Люнинг в Билефелд от януари 1845 до декември 1846 г. и в Падерборн от януари 1847 до март 1848 г.
[23] Има се предвид статията на М. Щирнеп „Рецензентите на Щионер“ в списанието „Wigand's Vierteljahrsschrift“, 1845 г., т. III, стр. 147-194.
[24] Santa casa (свят дом) - така се наричало зданието на инквизицията в Мадрид.
[25] Dottore Graziano (Доктор Грациано) - действащо лице в италианска комедия на маските ; тип на лъжеучен, педант.