Съдържание на „Капиталът. Първи том.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Книга I.
Процесът на производството на капитала
1867
ОТДЕЛ ЧЕТВЪРТИ
Производството на относителна
принадена стойностГлава десета
Понятието за относителна принадена стойностОнази част от работния ден, която произвежда само еквивалент на заплатената от капитала стойност на работната сила, се приемаше досега от нас като постоянна величина, каквато тя е и наистина при дадени производствени условия, при дадено стъпало от икономическото развитие на обществото. Свръх това необходимо работно време работникът може да работи още 2, 3, 4, 6 и т. н. часа. От размера на това удължение зависеха нормата на принадената стойност и величината на работния ден. Докато необходимото работно време беше постоянно, целият работен ден, напротив, беше променлив. Да си представим сега един работен ден, чиято величина и чието разделение на необходим труд и принаден труд са дадени. Нека линията ас, или a—b—c представлява напр. един 12-часов работен ден, частта аb — 10 часа необходим труд, а частта bс — 2 часа принаден труд. И тъй, как може да бъде увеличено производството на принадена стойност, т. е. да бъде удължен принаденият труд, без всякакво по-нататъшно удължение или независимо от всякакво по-нататъшно удължение на ас?
Въпреки дадените граници на работния ден ас, частта bс очевидно може да бъде продължена, ако не чрез продължаването ѝ отвъд крайния пункт с, който е същевременно краен пункт и на работния ден сс, то чрез преместване на нейния начален пункт b в противоположна посока към а. Да предположим, че частта b'-b в линията
a——b'—b—c
е равна на половината от bс, или е равна на един работен час. Ако сега в 12-часовия работен ден ас точката b се премести в b', то bс ще се разшири до размерите на b'c, принаденият труд ще нарасне с една втора, от 2 на 3 часа, макар работният ден, както и преди, да си остава само 12 часа. Но това удължаване на принадения труд от bс на b'c, от 2 на 3 часа, е очевидно невъзможно без едновременното скъсяване на необходимия труд от ab на ab', от 10 на 9 часа. На удължаването на принадения труд ще отговаря скъсяване на необходимия труд, или една част от онова работно време, което работникът досега фактически е употребявал за себе си, се превръща в работно време за капиталиста. При това би се изменила не дължината на работния ден, а неговото деление на необходим труд и принаден труд.
От друга страна, самата величина на принадения труд е очевидно дадена, щом са дадени величината на работния ден и стойността на работната сила. Стойността на работната сила, т. е необходимото за нейното производство работно време, определя работното време, необходимо за възпроизводството на нейната стойност. Ако един работен час се изразява в количество злато, равно на половин шилинг, или 6 пенса, и ако еднодневната стойност на работната сила възлиза на 5 шилинга, то работникът трябва да работи дневно по 10 часа, за да замести платената му от капитала еднодневна стойност на работната му сила, или за да произведе един еквивалент на стойността на необходимите му за един ден средства за живот. Със стойността на тези средства за живот е дадена стойността на неговата работна сила1), а със стойността на неговата работна сила — величината на неговото необходимо работно време. А величината на принадения труд се получава чрез изваждане на необходимото работно време от целокупния работен ден. Като извадим десет часа от дванадесет часа, остават два часа, и при дадените условия очевидно няма възможност принаденият труд да бъде продължен на повече от два часа. Наистина, капиталистът може да плати на работника вместо 5 шилинга само 4 шилинга и 6 пенса или още по-малко. За да се възпроизведе тази стойност от 4 шилинга и 6 пенса, биха стигнали 9 работни часа и следователно от 12-часовия работен ден биха се паднали на принадения труд 3 вместо 2 часа, а самата принадена стойност би се покачила от 1 шилинг на 1 шилинг и 6 пенса. Но този резултат би бил постигнат само чрез намаляване на работната заплата на работника под стойността на неговата работна сила. С 4-те шилинга и 6 пенса, които той произвежда за 9 часа, той разполага с 1/10 по-малко средства за живот, отколкото по-рано и затова се извършва само непълно възпроизводство на неговата работна сила. Принаденият труд тук би се удължил само благодарение на прекрачване на неговите нормални граници, областта му би се разширила само поради узурпаторско заграбване на част от областта на необходимото работно време. Въпреки важната роля, която този метод играе в действителното движение на работната заплата, тук той се изключва по силата на нашата предпоставка, че стоките, а следователно и работната сила, се купуват и продават по тяхната пълна стойност. Щом веднъж сме приели тази предпоставка, работното време, необходимо за произвеждането на работната сила или за възпроизвеждането на нейната стойност, не може да се скъсява чрез намаляване на заплатата на работника под стойността на неговата работна сила, а само чрез намаляване на самата тази стойност. При дадена дължина на работния ден удължаването на принадения труд трябва да произтича от скъсяването на необходимото работно време, а не обратно — скъсяването на необходимото работно време да произтича от удължаване на принадения труд. В нашия пример стойността на работната сила трябва действително да спадне с 1/10, за да се намали и необходимото работно време с 1/10, от 10 на 9 часа, а следователно и принаденият труд да се удължи от 2 на 3 часа.
Но такова спадане на стойността на работната сила с 1/10 предполага от своя страна, че същата маса от средства за живот, която преди се е произвеждала за 10 часа, се произвежда сега за 9 часа. А това е невъзможно без повишаване на производителната сила на труда. С дадени средства за производство един обущар може напр. да направи един чифт обуща за един 12-часов работен ден. За да може той за същото това време да направи два чифта обуща, производителната сила на неговия труд трябва да cе удвои, а тя не може да се удвои, без да се изменят средствата или методите на неговия труд, или и двете едновременно. Следователно трябва да настъпи революция в производствените условия на неговия труд, т. е. в начина на неговото производство, а следователно и в самия трудов процес. Под повишаване на производителната сила на труда ние тук изобщо разбираме всяко изменение в трудовия процес, благодарение на което обществено необходимото работно време за произвеждане на дадена стока се скъсява, така че по-малко количество труд придобива способността да произвежда по-голямо количество потребителна стойност2). И така, ако при производството на принадена стойност в досега разглежданата форма начинът на производството бе приет за даден, за производството на принадената стойност чрез превръщане на необходим труд в принаден труд в никой случай не е достатъчно капиталът да е завладял трудовия процес в неговата исторически унаследена или съществуваща форма и само да е удължил неговата продължителност. Той трябва да направи преврат в техническите и обществените условия на трудовия процес, а следователно и в самия начин на производство, за да повиши производителната сила на труда, а чрез повишаването на производителната сила на труда да понижи стойността на работната сила и по този начин да скъси онази част от работния ден, която е необходима за възпроизводството на тази стойност.
Принадената стойност, която се произвежда чрез удължаване на работния ден, аз наричам абсолютна принадена стойност; а принадената стойност, която възниква от скъсяване на необходимото работно време и от съответно изменение в съотношението на величините на двете съставни части на работния ден, аз наричам относителна принадена стойност.
За да се понижи стойността на работната сила, повишаването на производителната сила на труда трябва да обхване такива отрасли на промишлеността, продуктите на които определят стойността на работната сила, т. е. или направо влизат в кръга на обичайните средства за живот, или могат да ги заместят. Но стойността на една стока се определя не само от количеството труд, което ѝ придава окончателната форма, а и от масата труд, която се съдържа в средствата за производство на тази стока. Така напр. стойността на една обувка се определя не само от труда на обущаря, но и от стойността на кожата, смолата, конците и т. н. Така че повишаването на производителната сила на труда и съответното поевтиняване на стоките в онези отрасли на промишлеността, които доставят веществените елементи на постоянния капитал, средствата на труда и работните материали за производството на необходимите средства за живот, също така намаляват стойността на работната сила. Напротив, повишаването на производителната сила на труда в такива отрасли на промишлеността, които не доставят нито необходими средства за живот, нито средства за производство на тези средства за живот, оставя стойността на работната сила незасегната.
Разбира се, поевтинялата стока понижава стойността на работната сила само pro tanto, т. е. само в онова съотношение, в което тя участва във възпроизводството на работната сила. Ризите напр. са необходимо средство за живот, но само едно от многото. Тяхното поевтиняване намалява само разходите на работника за ризи. А общият сбор на необходимите средства за живот се състои от различни стоки, всички до една продукт на отделни отрасли на промишлеността, и стойността на всяка такава стока винаги образува само съответна част от стойността на работната сила. Тази стойност се намалява заедно с намалението на необходимото за нейното възпроизводство работно време, чието общо скъсяване е равно на сбора от неговите скъсявания във всички споменати по-горе отделни отрасли на производството. Ние тук разглеждаме този общ резултат така, че той изглежда като непосредствен резултат и непосредствена цел във всеки единичен случай. Когато един отделен капиталист чрез повишаване на производителната сила на труда поевтинява, напр. ризите, той съвсем не си поставя за цел да намали pro tanto стойността на работната сила, а следователно и необходимото работно време, но той може да допринесе за повишаването на общата норма на принадената стойност само доколкото в края на краищата допринася за достигането на този резултат.3) Трябва да се прави разлика между общите и необходимите тенденции на капитала — и техните форми на проява.
Сега задачата ни не е да разглеждаме по какъв начин иманентните закони на капиталистическото производство се проявяват във външното движение на капиталите, действат като принудителни закони на конкуренцията и достигат до съзнанието на отделния капиталист като движещи мотиви на неговата дейност — но още отсега става ясно, че научният анализ на конкуренцията е възможен само когато бъде опозната вътрешната природа на капитала, също както привидното движение на небесните тела става ясно само за онзи, който знае тяхното действително, но неуловимо за сетивата движение. Все пак, за да се разбере производството на относителната принадена стойност, и то само въз основа на вече получените резултати, трябва да отбележим следното.
Ако един работен час се изразява в едно количество злато, равно на 6 пенса, или ½ шилинг, то за един дванадесетчасов работен ден ще се произведе стойност от 6 шилинга. Да приемем, че при дадената производителна сила на труда в тези 12 работни часа се произвеждат 12 парчета от определена стока. И нека стойността на средствата за производство, суров материал и т. н., употребени за всяко парче, да бъде равна на 6 пенса. При тези условия парчето стока ще струва 1 шилинг, а именно 6 пенса за стойността на средствата за производство, 6 пенса за стойността, която е новоприбавена при тяхната преработка. Да допуснем, че някой капиталист успее да удвои производителната сила на труда, така че в дванадесетчасовия работен ден да произведе 24 вместо 12 парчета от същата стона. Ако стойността на средствата за производство остане непроменена, стойността на парчето стока ще спадне на 9 пенса, а именно 6 пенса за стойността на средствата за производство и 3 пенса за стойността, която е новоприбавена от последния труд. Въпреки удвоената производителна сила работният ден създава, както и преди, нова стойност от само 6 шилинга, само че тя сега се разпределя върху двойно повече продукти. Затова на всеки отделен продукт се пада вече само 1/24 вместо 1/12 от тази обща стойност, 3 пенса вместо 6 пенса, или, което е същото, към средствата за производство при превръщането им в готов продукт сега се прибавя за всяко парче само половин работен час, а не цял, както беше преди. Индивидуалната стойност на тази стока сега е по-малка от нейната обществена стойност, т. е. тя струва по-малко работно време, отколкото грамадната маса от същите продукти, произведени при средните обществени условия. Едно парче струва средно 1 шилинг, или представлява 2 часа обществен труд; при изменения начин на производство то струва само 9 пенса, т. е. съдържа само 1½ работни часа. Но действителната стойност на една стока не е нейната индивидуална, а нейната обществена стойност, т. е. тя не се измерва с работното време, което стоката в отделния случай фактически струва на производителя, а с обществено необходимото за нейното производство работно време. Така че, ако капиталистът, който прилага новия начин на производство, продава своята стока по нейната обществена стойност от 1 шилинг, той я продава с 3 пенса над нейната индивидуална стойност и по този начин реализира една добавъчна принадена стойност от 3 пенса. От друга страна, дванадесетчасовият работен ден сега се изразява за него в 24 парчета стока вместо в предишните 12. Следователно, за да продаде продукта от един работен ден, той се нуждае от двоен пласмент, или двойно по-голям пазар. При равни други условия неговите стоки завладяват по-голям пазар само чрез понижаване на техните цени. Затова той ще ги продава над тяхната индивидуална стойност, но под тяхната обществена стойност, да речем — по 10 пенса парчето. По този начин той все пак печели от всяко парче добавъчна принадена стойност от 1 пенс. Той реализира това увеличение на принадената стойност независимо от това, дали неговите стоки спадат или не спадат към необходимите средства за живот, т. е. дали оказват определящо влияние върху общата стойност на работната сила. Така че независимо от това последно обстоятелство за всеки отделен капиталист съществува подтикът да поевтинява стоката чрез повишаване на производителната сила на труда.
Впрочем дори и в този случай увеличеното производство на принадена стойност произтича от скъсяването на необходимото работно време и от съответното удължаване на принадения труд.3а) Нека необходимото работно време да бъде 10 часа, т. е. дневната стойност на работната сила да бъде 5 шилинга, а принаденият труд да бъде 2 часа, т. е. всекидневно произвежданата принадена стойност да бъде равна на 1 шилинг. Но нашият капиталист произвежда сега 24 парчета, които той продава по 10 пенса парчето, или всичко за 20 шилинга. Тъй като стойността на средствата за производство е равна на 12 шилинга, то само 14 2/5 парчета стока заместват авансирания постоянен капитал. Дванадесетчасовият работен ден се изразява в другите 9 3/5 парчета. Тъй като цената на работната сила е = 5 шилинга, то в продукта от 6 парчета се изразява необходимото работно време, а в 3 3/5 парчета — принадения труд. Съотношението между необходимия труд и принаденият труд, което при средните обществени условия беше 5:1, сега е само 5:3. Същият резултат се получава и по следния начин: Стойността на продукта от дванадесетчасовия работен ден е 20 шилинга. От тях 12 шилинга се падат на стойността на средствата за производство, която отново се появява в стойността на продукта. Така че остават 8 шилинга като паричен израз на стойността, в която се изразява работният ден. Този паричен израз е по-висок от паричния израз на средния обществен труд от същия вид, 12 часа от който се изразяват само в 6 шилинга. Онзи труд, който има изключително висока производителна сила, действа като умножен труд, създава в еднакви периоди време по-високи стойности, отколкото средният обществен труд от същия вид. Но нашият капиталист, както и преди, плаща само 5 шилинга за еднодневната стойност на работната сила. Така че за да възпроизведе тази стойност, работникът сега има нужда само от 7½ часа вместо от предишните 10. Затова пък неговият принаден труд нараства с 2½ часа, а произвежданата от него принадена стойност — от 1 на 3 шилинга. Ето защо капиталистът, който прилага подобрения начин на производство, присвоява като принаден труд по-голяма част от работния ден, отколкото другите капиталисти от същия отрасъл. Той прави в отделния случай това, което капиталът в неговата цялост прави при производството на относителната принадена стойност. Но, от друга страна, онази добавъчна принадена стойност изчезва, щом новият начин на производство стане общоприет и с това изчезне разликата между индивидуалната стойност на по-евтино произвежданите стоки и тяхната обществена стойност. Същият закон за определянето на стойността чрез работното време, който капиталистът с новия метод почувства под формата на необходимост да продава своята стока под нейната обществена стойност, тласка неговите съперници, под формата на принудителен закон на конкуренцията, да въвеждат новия начин на производство.4) Така че в края на краищата целият този процес засяга общата норма на принадената стойност само тогава, когато повишаването на производителната сила на труда обхване такива отрасли на производството и следователно поевтинява такива стоки, които влизат в кръга на необходимите средства за живот и поради това образуват елементи на стойността на работната сила.
Стойността на стоките е обратно пропорционална на производителната сила на труда. Това се отнася и до стойността на работната сила, тъй като тя се определя от стокови стойности. Напротив, относителната принадена стойност е право пропорционална на производителната сила на труда. Тя расте с повишаването и спада с понижаването на производителната сила. Един среден обществен работен ден от 12 часа — при предпоставката, че паричната стойност е неизменна — произвежда постоянно все същата нова стойност от 6 шилинга, както и да се разпада тази стойностна сума на еквивалент на стойността на работната сила и на принадена стойност. Но ако поради повишаване на производителната сила стойността на всекидневните средства за живот, а следователно и еднодневната стойност на работната сила, спадне от 5 шилинга на 3 шилинга, то принадената стойност нараства от 1 шилинг на 3 шилинга. За да се възпроизведе стойността на работната сила, преди бяха потребни 10 работни часа, а сега само 6. Четири работни часа останаха свободни и могат да бъдат присъединени към областта на принадения труд. Затова иманентен нагон и постоянна тенденция на капитала е да повишава производителната сила на труда, за да поевтинява стоката, а чрез поевтиняване на стоката да поевтинява самия работник.5)
Абсолютната стойност на стоката сама по себе си е безразлична за капиталиста, който я произвежда. Него го интересува само принадената стойност, която се съдържа в нея и може да бъде реализирана при продажбата. Реализацията на принадена стойност сама по себе си съдържа и заместване на авансираната стойност. Но тъй като относителната принадена стойност расте право пропорционално на развитието на производителната сила на труда, докато стойността на стоките спада обратно пропорционално на същото това развитие, следователно тъй като един и същ процес поевтинява стоките и увеличава съдържащата се в тях принадена стойност, то с това се разрешава загадката, че капиталистът, когото интересува само производството на разменна стойност, постоянно се стреми да понижи разменната стойност на стоките — едно противоречие, с което един от основателите на политическата икономия, Кене, е измъчвал своите противници и на което те не са му дали никакъв отговор.
„Вие признавате — казва Кене, — че колкото повече разходи или скъпа работа човек може да спести без вреда за производството при фабрикуването на промишлени продукти, толкова по-изгодно е това спестяване, понеже то намалява цената на продукта. И въпреки това вие вярвате, че производството на богатството, което произлиза от труда на индустриалците, се състои в увеличението на разменната стойност на техните произведения.“6)
Така че при капиталистическото производство икономията на труд чрез развитие на производителната сила на труда7) съвсем няма за цел скъсяването на работния ден. Тя цели само да скъси работното време, необходимо за произвеждането на едно определено количество стоки. Обстоятелството, че работникът при повишена производителна сила на своя труд произвежда за 1 час напр. 10 пъти повече стоки от по-рано, следователно за всяко парче стока има нужда от 10 пъти по-малко работно време, съвсем не пречи на капиталиста и сега да го заставя да работи по 12 часа, както и по-преди, и в тези 12 часа да произвежда 1200 парчета вместо предишните 120. Неговият работен ден може дори да бъде и удължен, така че той сега в 14 часа да произвежда 1400 парчета и т. н. Ето защо у икономисти от калибъра на Мак-Кълък, Юър, Сениор и tutti quanti [тем подобни] човек може на една страница да прочете, че работникът трябва да бъде благодарен на капитала за развитието на производителните сили, понеже то скъсявало необходимото работно време, а на следващата страница — че тази си благодарност той трябва да докаже на дело, като работи по 15 часа на ден вместо предишните 10. Развитието на производителната сила на труда в рамките на капиталистическото производство има за цел да скъсява онази част от работния ден, в която работникът трябва да се труди за себе си, и именно по този начин да удължава другата част от работния ден, през която работникът може да работи даром за капиталиста. Доколко този резултат може да бъде постигнат и без поевтиняване на стоките — това ще стане ясно при прегледа на отделните методи на производство на относителна принадена стойност, към чието разглеждане ние сега минаваме.
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА
1) „Стойността на средната дневна заплата се определя с това, от което работникът има нужда, за да живее, да работи и да се размножава.“ (William Petty, „Political Anatomy of Ireland“, 1672, p. 64). „Цената на труда винаги се определя от цената на необходимите средства за живот.“ Работникът не получава полагащата му се заплата, „ако работната заплата не му позволява да поддържа съответно на неговото, ниско жизнено равнище и на положението му като работник едно тъй голямо семейство — каквото е участ на мнозина от тях.“ (J. Vanderlint, цит. съч., стр. 15). „Простият работник, който няма нищо друго освен своите ръце и своето старание, получава само толкова, за колкото успее да продаде своя труд на други... При всички видове труд трябва да се стигне дотам и в действителност се стига дотам, че работната заплата на работника се ограничава върху това, което му е необходимо за поддържане на неговия живот.“ (Turgot, „Réflexions sur la Formation et la Distribution des Richesses“, Oeuvres, ed. Daire, t. 1, p. 10). „Цената на средствата за съществуване в действителност е равна на разноските по производството на труда.“ (Malthus, „Inquiry into the Nature and Progress of Rent and the Principles by which it is regulated“, London, 1815, p. 48, бележката).
2) „Усъвършенстването на занаятите означава само откриване на нови методи, благодарение на които една стока може да бъде произведена с по-малко работници, или (което е все едно) в по-кратко време, отколкото преди.“ (Galiani,цит. съч., стр. 158, 159). „Икономията в производствените разходи не може да бъде нищо друго освен икономия в количеството труд, употребен в производството.“ (Sismondi. „Études etc.“, t. I, p. 22).
3) „Когато фабрикантът чрез усъвършенстване на машините удвоява количеството на своите продукти... той печели (в края на краищата) само дотолкова, доколкото с това сполучва по-евтино да облича работника... и no такъв начин на работника се пада една по-малка част от общия продукт.“ (Ramsay, цит. съч., стр. 168, 169).
3а) „Печалбата на един човек не зависи от неговото господство над продукта на чуждия труд, а от неговото господство над самия този труд. Ако той може да продава своите стоки на по-висока цена, докато заплатата на неговите работници остава непроменена, той очевидно извлича печалба от това... Тогава една по-малка част от това, което той произвежда, е достатъчна, за да постави в движение същия труд, и следователно една по-голяма част остава за него самия.“ ([J. Cazenove.] „Outlines of Political Economy“, London, 1832, p. 49, 50).
4) „Ако моят съсед, произвеждайки много стока с малко труд, може да продава евтино, то аз трябва да смогна да продавам също тъй евтино като него. Така всяко изобретение, всеки инструмент или всяка машина, които работят с по-малко работни ръце и следователно работят по-евтино, пораждат у другите един вид принуда и едно съревнование — или и те да приложат същия метод, същия инструмент или същата машина, или пък да изнамерят нещо подобно, за да се намират всички в еднакви условия, та никой да не може да продава по-евтино от своя съсед.“ („The Advantages of the East-lndia Trade to England“, London, 1720, p. 67).
5) „В каквато пропорция и да се намаляват разходите на един работник, в същата пропорция ще се намалява и неговата работна заплата, ако промишлеността през това време бъде свободна от всякакви ограничения.“ („Considerations concerning taking of the Bounty on Corn exported etc.“, London, 1753, p. 7). „Интересите на промишлеността изискват житото и всички други средства за живот да бъдат колкото може по-евтини; всичко, което ги прави по-скъпи, по необходимост поскъпява и труда... Във всички страни, в които промишлеността няма ограничения, цената на средствата за живот по необходимост влияе върху цената на труда. Последната винаги ще бъде намалявана, когато поевтинеят средствата за живот.“ (пак там, стр. 3). „Работната заплата спада в същата пропорция, в каквато нарастват производителните сили. Машината наистина поевтинява необходимите средства за живот, но тя освен тях поевтинява и работника.“ („А Prize Essay on the comparative Merits of „Competition and Co-operation“, London, 1834, p. 27).
6) Quesnay, „Dialogues sur le Commerce et sur les Travaux des Artisans“, p. 188, 189.
7) „Тези спекуланти, които толкова пестят труда на работниците, който би трябвало да плашат.“ (J. N. Bidaut, „Du Monopole qui s’établit dans les Arts industriels et le Commerce“, Paris 1828, p. 13). „Предприемачът винаги ще прави всичко възможно, за да пести време и труд.“ (Dugald Stewart, „Works“, ed. by Sir W. Hamilton. Edinburgh 1855, „Lectures on Political Economy“, стр. 318). „Те (капиталистите) имат всичкия интерес производителните сили на работниците, които те заангажират, да бъдат колкото е възможно по-големи. Тяхното внимание е насочено почти изключително към увеличението на тази сила.“ (R. Jones, „Textbook of Lectures on the Political Economy of Nations“. Herford, 1852, Lecture III [стр. 39]).