Съдържание на „Капиталът. Първи том.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Книга I.
Процесът на производството на капитала
1867
ОТДЕЛ ТРЕТИ
Производството на абсолютна
принадена стойностГлава девета
Норма и маса на принадената стойностВ тази глава ние, както и досега, приемаме, че стойността на работната сила, т. е. онази част на работния ден, която е необходима за възпроизводството, или поддържането, на работната сила, е дадена, постоянна величина.
При такава предпоставка заедно с нормата е дадена същевременно и масата на принадената стойност, която отделният работник доставя на капиталиста в определен период от време. Ако напр. необходимото работно време възлиза дневно на 6 часа, които, изразени в количество злато, правят 3 шилинга = 1 талер, то 1 талер представлява еднодневната стойност на една работна сила, или авансираната за купуване на една работна сила капиталова стойност. Ако, по-нататък, нормата на принадената стойност е 100%, то този променлив капитал от 1 талер произвежда една маса принадена стойност от 1 талер, или работникът доставя дневно една маса принаден труд от 6 часа.
Но променливият капитал е паричният израз на целокупната стойност на всички работни сили, които капиталистът употребява едновременно. Неговата стойност е равна следователно на средната стойност на една работна сила, умножена с броя на употребяваните работни сили. Следователно при дадена стойност на работната сила величината на променливия капитал е право пропорционална на броя на едновременно заетите работници. Така че ако еднодневната стойност на една работна сила е равна на един талер, то необходимо е да се авансира един капитал от 100 талера, за да се експлоатират дневно 100 работни сили, и от n талера, за да се експлоатират дневно n работни сили.
По същия начин, ако един променлив капитал от един талер, който представлява дневната стойност на една работна сила, произвежда дневна принадена стойност от 1 талер, то един променлив капитал от 100 талера ще произведе дневна принадена стойност от 100 талера, а един капитал от n талера — дневна принадена стойност от един талер х n. Така че масата на произведената принадена стойност е равна на принадената стойност, която дава работният ден на отделния работник, умножена с броя на заетите работници. Но понеже, по-нататък, масата на произведената от отделния работник принадена стойност, при дадена стойност на работната сила, се определя от нормата на принадената стойност, то от това произтича следният пръв закон: масата на произведената принадена стойност е равна на величината на авансирания променлив капитал, умножена с нормата на принадената стойност, или се определя от сложното отношение между броя на едновременно експлоатираните от един капиталист работни сили и степента на експлоатацията на отделната работна сила.[*1]
Така че ако означим масата на принадената стойност с М, средната дневна принадена стойност, произведена от отделния работник, с m, променливият капитал, който всекидневно се авансира за купуване на отделната работна сила с v, общата сума на променливия капитал с V, стойността на една средна работна сила с к,степента на нейната експлоатация с a'/a (принаден труд/необходим труд) и броя на заетите работници с n, ще получим:
M = {
(m/v) × V k × (a'/a) × n Ние постоянно приемаме, че не само стойността на средната работна сила е постоянна величина, но и че заетите от един капиталист работници са сведени към средни работници. Има изключителни случаи, когато произведената принадена стойност не расте пропорционално на броя на експлоатираните работници, но тогава и стойността на работната сила не остава постоянна величина.
Затова при производството на една определена маса принадена стойност намалението на единия фактор може да бъде компенсирано с увеличението на другия. Ако променливият капитал се намали и същевременно нормата на принадената стойност се увеличи в същата пропорция, то масата на произвежданата принадена стойност остава непроменена. Ако при по-рано приетите от нас предположения капиталистът трябва да авансира 100 талера, за да експлоатира дневно 100 работника, и ако нормата на принадената стойност е 50%, то този променлив капитал от 100 талера доставя принадена стойност от 50 талера, или 100х3 работни часа. Ако нормата на принадената стойност се удвои, или работният ден се продължи не от 6 на 9, а от 6 на 12 часа, то един намален наполовина променлив капитал от 50 талера ще даде също така принадена стойност от 50 талера, или 50 х 6 работни часа. Следователно намалението на променливия капитал може да бъде компенсирано чрез пропорционално покачване на степента на експлоатация на работната сила, или намалението на броя на експлоатираните работници може да бъде компенсирано чрез пропорционално удължаване на работния ден. Така че в известни граници предлагането на труд, което може да бъде наложено от капитала, става независимо от предлагането на работници.202) Напротив, намалението на нормата на принадената стойност не изменя масата на произвежданата принадена стойност, ако пропорционално расте величината на променливия капитал, или броят на заетите работници.
Но компенсирането на броя на работниците, или на величината на променливия капитал, чрез покачване на нормата на принадената стойност, или чрез удължаване на работния ден, среща непреодолими прегради. Каквато и да е стойността на работната сила, дали работното време, необходимо за поддържането на работника, е 2 или 10 часа — общата стойност, която един работник може да произвежда ден след ден, е винаги по-малка от стойността, в която са овеществени 24 работни часа, е винаги по-малка от 12 шилинга или 4 талера, ако това е паричният израз на 24 овеществени работни часа. При нашето предишно предположение, според което дневно са необходими 6 работни часа, за да се възпроизведе самата работна сила, или за да се замести стойността на капитала, авансиран за нейното купуване, един променлив капитал от 500 талера, който употребява 500 работника при норма на принадената стойност 100%, или при 12-часов работен ден, произвежда дневно принадена стойност от 500 талера, или от 6 х 500 работни часа. Един капитал от 100 талера, който употребява дневно 100 работника при норма на принадената стойност 200%, или при 18-часов работен ден, произвежда една маса принадена стойност от само 200 талера, или от 12х100 работни часа. А цялата новопроизведена от него стойност, т. е. еквивалентът на авансирания променлив капитал плюс принадената стойност, никога не може за един ден да достигне сумата от 400 талера, или от 24х100 работни часа. Абсолютната граница на средния работен ден, който по природа винаги е по-малък от 24 часа, образува абсолютна граница на компенсирането на намаления променлив капитал чрез увеличаване на нормата на принадената стойност, или на намаления брой на експлоатираните работници чрез покачване на степента на експлоатацията на работната сила. Този ясен до очевидност втори закон е важен за обяснението на много явления, които произтичат от тенденцията на капитала — която ще бъде разгледана по-късно — да намалява колкото се може повече броя на заетите от него работници, или своята променлива съставна част, превърната в работна сила, в противоположност на другата му тенденция — да произвежда колкото може по-голяма маса принадена стойност. И обратно. Ако масата на заетите работни сили, или величината на променливия капитал, се увеличава, но не пропорционално с намалението на нормата на принадената стойност, то масата на произведената принадена стойност се намалява.
Третият закон произтича от това, че масата на произвежданата принадена стойност се определя от двата фактора, от нормата на принадената стойност и от величината на авансирания променлив капитал. Ако са дадени нормата на принадената стойност, или степента на експлоатация на работната сила, и стойността на работната сила, или величината на необходимото работно време, то от само себе си се разбира, че колкото по-голям е променливият капитал, толкова по-голяма е масата на произвежданата стойност и на принадената стойност. Ако е дадена границата на работния ден, а също и границата на необходимата му съставна част, тогава масата на стойността и на принадената стойност, произвеждана от един отделен капиталист, очевидно зависи изключително от масата на труда, която той поставя в движение. А тази маса, при дадените предпоставки, зависи от масата на работната сила, или от броя на работниците, които той експлоатира, докато този брой от своя страна се определя от величината на авансирания от него променлив капитал. Следователно при дадена норма на принадената стойност и при дадена стойност на работната сила масите на произвежданата принадена стойност са право пропорционални на величините на авансираните променливи капитали. Но ние знаем, че капиталистът дели своя капитал на две части. Едната част той влага в средства за производство. Това е постоянната част на неговия капитал. Другата част той превръща в жива работна сила. Това е неговият променлив капитал. На базата на един и същ начин на производство в различните отрасли на производството се извършва различно разделение на капитала на постоянна и променлива съставна част. В рамките на един и същ отрасъл на производството това съотношение се изменя заедно с изменението на техническата основа и на обществената комбинация на производствения процес. Но както и да се разпада даден капитал на постоянна и променлива съставна част, дали последната се отнася към първата както 1:2, 1:10 или 1: х — това не засяга току-що установения закон, тъй като стойността на постоянния капитал, както ни е известно от предишния анализ, наистина се явява отново в стойността на продукта, но не влиза в новосъздадената стойност. За да се вземат на работа 1000 предачи, нужен е, естествено, повече суров материал, вретена и т. н., отколкото за да се вземат на работа 100 предачи. Но макар че стойността на тези добавъчни средства за производство може да се покачва, да спада, да остава без промяна, да бъде голяма или малка, тя все пак не оказва никакво влияние върху процеса на нарастването на стойността, осъществяван от работните сили, които движат тези средства за производство. Така че установеният по-горе закон приема следната форма: масите на стойността и на принадената стойност, произвеждани от различни капитали при дадена стойност и еднаква степен на експлоатация на работната сила, са право пропорционални на величините на променливите съставни части на тези капитали, т. е. на техните превърнати в жива работна сила съставни части.
Този закон явно противоречи на целия опит, основан на външния вид на явленията. Всеки знае, че един собственик на памукопредачна фабрика, който в процентно отношение към целия вложен капитал употребява относително много постоянен и малко променлив капитал, не получава от това по-малко печалба, или принадена стойност, отколкото един хлебар, който привежда в движение относително много променлив и малко постоянен капитал. За разрешаването на това привидно противоречие са потребни още много междинни звена, също както в елементарната алгебра са потребни още много междинни звена, за да се разбере, че може да представлява една действителна величина. Макар че класическата икономия никога не е формулирала този закон, тя инстинктивно се опира на него, защото той е необходим извод от закона за стойността изобщо. Чрез насилствена абстракция тя се старае да го спаси от противоречията в неговата външна проява. По-сетне203) ще видим, че школата на Рикардо се спъна о това препятствие. А вулгарната икономия, която „наистина нищо не е научила“[113], и тук, както и навсякъде другаде, се улавя за външното привидно противоречие срещу закона на самото явление. В противоположност на Спиноза тя мисли, че „невежеството е достатъчно основание“[114].
Трудът, който съвкупният капитал на едно общество поставя всеки ден в движение, може да се разгледа като един-единствен работен ден. Ако напр. броят на работниците е един милион, а средният работен ден на един работник — 10 часа, общественият работен ден ще се състои от 10 милиона часа. При дадена продължителност на този работен ден — все едно дали границите му са физически или социално определени — масата на принадената стойност може да бъде увеличена само с увеличаване на броя на работниците, т. е. на работническото население. Нарастването на населението образува тук математическата граница за производството на принадена стойност от страна на съвкупния обществен капитал. И обратно. При дадена величина на населението тази граница се образува от възможното най-голямо удължаване на работния ден204). В следната глава ще видим, че този закон важи само за досега разгледаната форма на принадената стойност.
От досегашното разглеждане на производството на принадената стойност следва, че не всяка произволна сума от пари или стойности може да бъде превърната в капитал; напротив, за това превръщане е необходим като предварително условие известен минимум от пари, или разменна стойност, в ръцете на отделния притежател на пари или стоки. Минимумът от променлив капитал — това е костуемата цена на една работна сила, използувана всеки ден в течение на цялата година за получаване на принадена стойност. Ако работникът притежаваше свои собствени средства за производство и ако се задоволяваше да живее като работник, то за него щеше да бъде достатъчно онова работно време, което е необходимо за възпроизводство на неговите средства за живот, да кажем 8 часа дневно. Следователно щяха да му бъдат потребни средства за производство само за 8 работни часа. А капиталистът, който освен тези 8 часа го кара да работи напр. още 4 часа принаден труд, има нужда от една допълнителна парична сума за набавяне на допълнителните средства за производство. Но според нашето предположение той би трябвало да заангажира двама работника, за да може от всекидневно присвояваната принадена стойност да живее като работник, т. е. да може да задоволява своите необходими потребности. В този случай целта на неговото производство би била само поддържане на живота, а не увеличаване на богатството — а пък последното е предпоставка за капиталистическото производство. За да може той да живее само два пъти по-добре от обикновения работник и да превръща отново в капитал половината от произвежданата принадена стойност, той би трябвало заедно с броя на работниците да увеличи 8 пъти минимума на авансирания капитал. Разбира се, той може също, както и неговият работник, да участва непосредствено в производствения процес, но тогава той е само нещо средно между капиталист и работник, той е „дребен майстор“. Известно стъпало от развитието на капиталистическото производство изисква, щото капиталистът да може да употребява за присвояване и следователно за контролиране на чужд труд и за продажба на продуктите на този труд всичкото време, през което той функционира като капиталист, т. е. като олицетворен капитал.205) Средновековният цехов строй се е старал насилствено да попречи на превръщането на майстора-занаятчия в капиталист, като ограничавал до твърде незначителен максимум броя на работниците, които можел да държи един отделен майстор. Притежателят на пари или стоки се превръща наистина в капиталист едва когато авансираната в производството минимална сума става много по-голяма от средновековния максимум. Тук, както и в природознанието, се потвърждава правилността на закона, открит от Хегел в неговата „Логика“ — че на известна степен чисто количествените изменения преминават в качествени различия.205а)
Минималната сума от стойности, с която отделният притежател на пари или стоки трябва да разполага, за да се превърне в капиталист, е различна за различните степени на развитие на капиталистическото производство, а при дадена степен на развитие е различна в различните сфери на производството в зависимост от техните особени технически условия. Известни сфери на производството още в началото на капиталистическото производство изискват такъв минимум капитал, който още не се намира в ръцете на отделни личности. Това предизвиква отчасти отпускането на държавни субсидии на частни лица както във Франция през времето на Колбер и в някои германски държави до наше време, а отчасти — образуването на дружества с определен от закона монопол за експлоатирането на известни отрасли на промишлеността и търговията206) — предтечи на съвременните акционерни дружества.
***
Ние не се спираме върху подробностите на измененията, които претърпя отношението между капиталист и наемен работник в хода на производствения процес, следователно не се спираме и на по-нататъшното развитие на определенията на самия капитал. Нека изтъкнем само някои по-главни точки.
В рамките на производствения процес капиталът се разви в командване над труда, т. е. над действащата работна сила, или над самия работник. Олицетвореният капитал, капиталистът, бди, щото работникът да изпълнява своята работа старателно и с нужната степен на интензивност.
По-нататък, капиталът се разви в едно принудително отношение, заставящо работническата класа да влага повече труд, отколкото изисква тесният кръг на нейните собствени жизнени потребности. Като подбудител на чуждо трудолюбие, като изсмуквач на принаден труд и експлоататор на работна сила капиталът далеч надминава по енергия, ненаситност и активност всички предишни производствени системи, почиващи върху пряк принудителен труд.
Капиталът най-напред подчинява труда при ония технически условия, в които той го заварва исторически. Следователно той не изменя изведнъж начина на производството. Затова производството на принадена стойност в разгледаната досега форма, чрез просто удължаване на работния ден, изглеждаше независимо от всяка промяна в самия начин на производство. В старомодната хлебарница то беше не по-малко ефикасно, отколкото в модерната памукопредачна фабрика.
Ако разглеждаме производствения процес от гледна точка на трудовия процес, то работникът се отнася към средствата за производство не като към капитал, а като към просто средство и материал на своята целесъобразна производителна дейност. В кожарската фабрика напр. той се отнася към кожите само като към предмети на своя труд. Той щави кожа, но не кожата на капиталиста. Друг е въпросът, когато разглеждаме производствения процес от гледна точка на процеса на нарастване на стойността. Средствата за производство веднага се превръщат в средства за всмукване на чужд труд. Сега вече не работникът употребява средствата за производство, а средствата за производство употребяват работника. Вместо да бъдат потребени от него като веществени елементи на неговата производителна дейност, те го потребяват като фермент на техния собствен жизнен процес, а жизненият процес на капитала се състои само в неговото движение като самонарастваща стойност. Топилни пещи и работилници, които нощем спират и не всмукват никакъв жив труд, са „чиста загуба“ („mere loss“) за капиталиста. Затова топилните пещи и работилници обосновават известна „претенция за нощен труд“ на работните сили. Простото превръщане на парите в материални фактори на производствения процес, в средства за производство, превръща последните в правни основания и в принудителни основания върху чужд труд и принаден труд. Нека в заключение още един пример ни покаже как се отразява в съзнанието на капиталистическите глави това свойствено на капиталистическото производство и характеризиращо го превръщане, даже извращаване на отношението между мъртъв и жив труд, между стойността и силата, която твори стойност. По време на бунта на английските фабриканти през 1848-1850 г. „шефът на ленопредачната и памукопредачна фабрика в Пейсли, една от най-старите и най-почтени фирми на Западна Шотландия, фирмата Карлайл, синове & Сие, която съществува от 1752 г. и от поколение на поколение се ръководи все от една и съща фамилия“ — този извънредно интелигентен джентълмен написал в „Glasgow Daily Mail“ от 25 април 1849 г. едно писмо207) под заглавие „Relaissystem“, в което между другото се среща следното невероятно наивно място:
„Нека сега разгледаме злините, които произлизат от едно скъсяване на работното време от 12 на 10 часа... Те „се свеждат“ към най-сериозно увреждане на перспективите и собствеността на фабриканта. Ако той (т. е. неговите „работни ръце“) е работил 12 часа и бъде ограничен на 10 часа, то всеки 12 машини или вретена на неговото предприятие се намаляват на 10 („then every 12 machines or spindles, in his establishment, shrink to 10“), и ако той рече да продаде своята фабрика, те биха били оценени само за 10, така че по този начин всяка фабрика в цялата страна би загубила една шеста част от своята стойност“208).
За тази наследствено-капиталистическа западношотландска глава стойността на средствата за производство, на вретената и т. н. дотолкова се слива с тяхното капиталово свойство да самонарастват или всеки ден да поглъщат определено количество чужд безплатен труд, че шефът на фирмата Карлайл & Сие наистина си въобразява, че при продажбата на неговата фабрика ще му платят не само стойността на вретената, но отгоре на това и нарастването на тяхната стойност, не само труда, който се съдържа в тях и е необходим за производството на този вид вретена, но и принадения труд, който с тяхна помощ се извлича от добрите западни шотландци от Пейсли — и тъкмо затова, мисли си той, със скъсяването на работния ден с 2 часа продажната цена на всеки 12 предачни машини ще спадне на цената на 10 машини!
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА
202) Този елементарен закон е, както изглежда, неизвестен на господа представителите на вулгарната икономия, които обратно на Архимед си въобразяват, че в определянето на пазарната цена на труда чрез търсенето и предлагането са намерили необходимата опорна точка не за да преобърнат света, а за да го спрат.
203) По-подробно за това в „Четвъртата книга“.
204) „Трудът на едно общество, т. е. времето, употребено за стопанството, представлява дадена величина, да кажем, по 10 часа дневно от един милион души, или 10 милиона часа... Капиталът има своя граница на нарастване. Във всеки даден период тази граница се състои в действителното количество на употребеното за стопанството време.“ („An Essay on the Political Economy of Nations“, London, 1821, p. 47, 49).
205) „Фермерът не бива да разчита на своя собствен труд; а ако го прави, то той според мене от това ще губи. Неговата дейност би трябвало да се състои в надзираването на цялото предприятие: той трябва да наглежда своя вършач, защото иначе заплатата на последния ще отиде на вятъра, а житото не ще бъде овършано; той трябва да наглежда и своите косачи, жътвари н т. н.; той трябва винаги да обикаля своите огради; той трябва да внимава, щото нищо да не изостава. А така ще бъде, когато той е прикован на едно място.“ („An Inquiry into the Connection between the present Price of Provisions and the Size of Farms etc. By a Farmer“, London, 1773, p. 12). Това съчинение е твърде интересно. По него човек може да изучи възникването на „capitalist-farmer“ [фермера-капиталист] или на „merchant- farmer“ [фермера-търговец], както авторът изрично го нарича, и да послуша неговите самохвалства пред „small-farmer“ [дребния фермер], за когото съществува само въпросът как да поддържа своя живот. „Класата на капиталистите отначало отчасти, а сетне съвсем се освобождава от необходимостта на ръчния труд.“ („Text-book of Lectures on the Political Economy of Nations. By the Rev. Richard Jones“, Hertford, 1852, Lecture III, p. 39).
205а) Прилаганата в съвременната химия молекулярна теория, за пръв път научно разработена от Лоран и Жерар, се основава именно на този закон. {Добавка към третото издание, За обяснение на тази бележка, доста тъмна за читателите- нехимици, ще кажем, че тук авторът говори за въглеводородните съединения, наречени от Жерар през 1843 г. „хомоложни редове“, всеки от които има своя алгебрична формула. Така редът на парафините е СпН2„ + 2’, редът на нормалите алкохоли — Сп Н2п+2 О; този на нормалните мастни киселини — Сп Н2п 02 и мн. др. В гореприведените примери чрез проста количествена прибавка на СН2 към молекулярната формула всеки път се образува качествено различно тяло. За преувеличеното от Маркс участие на Лоран и Жерар в установяването на тоя важен факт виж и Корр, „Entwicklung der Chemie“, München, 1873, S, 709 и 716, и Schorlemmer. „Rise and Development of Organic Chemistry“, London, 1879, p. 54 — Ф. E.}
206) Мартин Лутер нарича такива институти „die Gesellschaft Monopolla“ [дружество-монопол].
207) „Reports of Insp. of Fact. for 30th April 1849“, p. 59.
208) „Reports of lnsp. of Fact. for 30th April 1849“, p. 60. Фабричният инспектор Стюарт, сам шотландец и в противоположност на английските фабрични инспектори напълно в плен на капиталистическия начин на мислене, заявява изрично, че това писмо, което той прибавя към своя отчет, било „най-полезното съобщение, което някога е било направено от някой от фабрикантите, прилагащи Relaissystem, и изрично цели премахването на предубежденията и съмненията против тази система“.
БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКЦИЯТА
[*1] В авторизираното френско издание втората част на тази фраза е дадена така: „или е равна на стойността само на работната сила, умножена на степента на нейната експлоатация и на броя на едновременно употребяваните сили.“ Ред.
[113] Получилата широка популярност фраза „наистина нищо не е научила“ се съдържа в едно от писмата на френския адмирал дьо Пана. Понякога тя се приписва на Талейран. Казана била по адрес на роялистите, които не могли да извлекат каквито и да било поуки от френската буржоазна революция от края на XVIII век.
[114] Че невежеството не е достатъчно основание, Спиноза казва в „Етика“ (част първа, допълнението), когато се обявява против представителите на попско-телеологическия възглед за природата, които изтъквали „божията воля“ като първопричина на всички явления и единственият аргумент на които било позоваването на непознаването на други причини.