Към съдържанието на „Анти-Дюринг“

АНТИ-ДЮРИНГ

Превратът в науката,
извършен от господин Ойген Дюринг

УВОД


I. Общи бележки

Съвременният социализъм по своето съдържание е преди всичко резултат на наблюдаването, от една страна, на господстващите в съвременното общество класови противоречия между имотни и безимотни, буржоа и наемни работници, а от друга страна - на господстващата в производството анархия. Но по своята теоретическа форма той се явява отначало като по-нататъшно и, така да се каже, по-последователно развитие на принципите, издигнати от великите френски просветители на XVIII век*2. Като всяка нова теория социализмът трябваше да изхожда преди всичко от натрупания преди него идеен материал, макар че корените му лежаха дълбоко в икономическите факти.

Великите мъже, които във Франция просвещаваха умовете за наближаващата революция, сами действаха крайно революционно. Те не признаваха никакви външни авторитети от какъвто и да било род. Религия, възгледи върху природата, общество, държавен строй - всичко беше подложено на най-безпощадна критика; всичко трябваше да оправдае пред съда на разума своето право на съществуване или да прекрати съществуването си. Мислещият разсъдък стана единствено мерило за всичко съществуващо. Това беше времето, когато, както казва Хегел, светът бе поставен с главата надолу[24], отначало в смисъл, че човешката глава и откритите с помощта на нейното мислене положения предявяваха претенцията да бъдат признати за основа на всички човешки действия и обществени отношения, а сетне и в по-широк смисъл, че противоречащата на тези положения действителност беше фактически обърната наопаки от горе до долу. Всички дотогавашни форми на общество и държава, всички традиционни представи бяха обявени за неразумни и отхвърлени като ненужна вехтория; дотогава светът се ръководел само от предразсъдъци и цялото му минало заслужавало само съжаление и презрение. Едва сега изгряло слънцето и отсега нататък суеверието, несправедливостта, привилегиите и потисничеството трябвало да отстъпят място на вечната истина, на вечната справедливост, на произтичащото от самата природа равенство и на неотчуждаемите права на човека.

Сега ние знаем, че това царство на разума не беше нищо друго освен идеализираното царство на буржоазията, че вечната справедливост се осъществи в буржоазното правосъдие, че равенството бе сведено до буржоазното равенство пред закона, че за едно от най-съществените права на човека бе обявена... буржоазната собственост. Държавата на разума - общественият договор на Русо[25] - се осъществи и можеше да се осъществи само като буржоазна демократична република. Великите мислители на XVIII век, както и всички техни предшественици, не можаха да прекрачат границите, които им беше поставила тяхната собствена епоха.

Но наред с противоположността между феодалното дворянство и буржоазията съществуваше и общата противоположност между експлоататори и експлоатирани, между богати лентяи и трудещи се бедняци. Именно това обстоятелство даде възможност на представителите на буржоазията да играят ролята на представители не на една отделна класа, а на цялото страдащо човечество. Нещо повече. Още с появяването си буржоазията бе обременена със своята собствена противоположност: капиталистите не могат да съществуват без наемни работници - и в каквато степен средновековният цехов майстор се е развивал в съвременен буржоа, в такава степен и цеховият калфа, и извънцеховият надничар се развиваха в пролетарии. И макар че общо взето буржоазията имаше известно право да претендира, че в борбата против дворянството тя същевременно представлява и интересите на разните трудещи се класи от онова време, все пак при всяко голямо буржоазно движение избухваха самостоятелни движения на оная класа, която беше повече или по-малко развит предшественик на съвременния пролетариат. Такова беше движението на Томас Мюнцер в епохата на реформацията и на Селската война в Германия, на левелерите[26] през време на великата английска революция, на Бабьоф през време на Великата френска революция. Тези революционни въоръжени акции на още неоформилата се класа се съпровождаха от съответни теоретически прояви: в XVI и XVII век утопични описания на идеален обществен строй,[27] а в XVIII век вече направо комунистически теории (Морели и Мабли). Искането за равенство вече не се ограничаваше само с политическите права, а се искаше разпростирането му и върху общественото положение на отделните личности; доказваше се необходимостта от премахване не само на класовите привилегии, но и на самите класови различия. Така аскетично-суровият спартански комунизъм беше първата форма на проява на новото учение. След това се появиха тримата велики утописти: Сен-Симон, у когото наред с пролетарската насока беше запазила още известно значение и буржоазната, Фурие и Оуен, който в страната на най-развитото капиталистическо производство и под впечатлението на породените от него противоположности разработи своите проекти за премахване па класовите различия в система, непосредствено свързана с френския материализъм.

Общо за тримата е това, че те не излизат като представители на интересите на исторически създалия се през това време пролетариат. Както просветителите и те искат да освободят цялото човечество, а не само определена обществена класа. Като тях и те искат да установят царството на разума и вечната справедливост; но тяхното царство е далеч от царството на просветителите както земята от небето. Построеният съгласно принципите на тези просветители буржоазен свят бил неразумен и несправедлив и затова също трябвало да бъде захвърлен на бунището както феодализмът и всички по-раншни обществени строеве. Истинският разум и истинската справедливост досега не са господствали в света само защото не били правилно опознати. Просто липсвал онзи гениален човек, който сега се явил и познал истината. Че той се появил сега, че истината е разкрита именно сега - това съвсем не било необходим резултат от общия ход на историческото развитие, неизбежно събитие, а просто щастлива случайност. Този гениален човек можел да се роди и преди петстотин години и щял по този начин да спести на човечеството пет века заблуждения, борби и страдания.

Този възглед е характерен за всички английски, френски и за първите немски социалисти, включително и Вайтлинг. За всички тях социализмът е израз на абсолютната истина, на разума и справедливостта и е достатъчно само да бъде открит, за да завладее със собствената си сила целия свят; а тъй като абсолютната истина не зависи от времето, пространството и историческото развитие на човечеството, то чиста случайност е кога и къде ще бъде тя открита. При това абсолютната истина, разумът и справедливостта са различни у всеки основател на школа; у всеки основател на школа особеният характер на абсолютната истина, разум и справедливост е обусловен от неговия субективен разсъдък, от условията на неговия живот, от количеството на неговите знания и от степента на развитие на неговото мислене. Затова при сблъскване на подобни абсолютни истини конфликтът може да бъде разрешен само чрез изглаждане на техните взаимни противоречия. А от това не можеше да се получи нищо друго освен особен род еклектичен среден социализъм, какъвто в действителност и досега господства в главите на мнозинството работници-социалисти във Франция и Англия. Този еклектичен социализъм представлява смесица от по-умерени критически бележки, икономически положения и представи на различните основатели на секти за бъдещото общество - смесица, която допуска извънредно разнообразни отсенки и която се получава толкова по-лесно, колкото повече отделните ѝ съставни части загубват в потока от спорове острите си ъгли и ръбове, както камъчетата в ручея. За да стане наука, социализмът трябваше най-напред да бъде поставен на реална почва.

През това време наред с френската философия от XVIII век и след нея възникна най-новата немска философия, която намери своя завършък в Хегел. Нейната най-голяма заслуга беше връщането към диалектиката като най-висша форма на мисленето. Древногръцките философи бяха всички родени, стихийни диалектици и още Аристотел - най-универсалният ум между тях - е изследвал най-съществените форми на диалектическото мислене*3. Напротив, новата философия - макар че и в нея диалектиката имаше блестящи представители (например Декарт и Спиноза), все повече и повече затъваше - особено под влиянието на английската философия - в така наречения метафизически начин на мислене, от който също така бяха завладени почти напълно французите от XVIII век, най-малкото в техните специални философски трудове. Обаче извън пределите на същинската философия те можаха да ни оставят прекрасни образци на диалектика: ще припомним само за „Племенникът на Рамо“ от Дидро[28] и трактата на Русо „За произхода на неравенството между хората“. Ще изложим тук накратко най-същественото в двата метода на мислене; по-долу ще се върнем по-подробно на този въпрос.

Когато мислено разглеждаме природата или историята на човечеството, или нашата собствена духовна дейност, пред нас най-напред изпъква картината на безкрайно преплитане на връзки и взаимодействия, в която нищо не остава неподвижно и неизменно, а всичко се движи, изменя се, възниква и изчезва. Този първоначален, наивен, но по същество правилен възглед за света е възгледът на древната гръцка философия, който за пръв път е ясно изразен от Хераклит: всичко съществува и в същото време не съществува, тъй като всичко тече, всичко постоянно се изменя, постоянно възниква и изчезва. Но макар че този възглед вярно схваща общия характер на цялостната картина на явленията, той все пак е недостатъчен за обясняване на подробностите, които я съставят, а докато не знаем тях, не ни е ясна и общата картина. За да познаем тези подробности, трябва да ги откъснем от тяхната природна или историческа връзка и да изследваме всяка една поотделно - нейните свойства, нейните особени причини и следствия и т. н. В това се състои преди всичко задачата на природознанието и на историята, т. е. на ония клонове на науката, които поради напълно ясни причини са заемали у гърците от класическата епоха само второстепенно място, защото гърците трябвало най-напред да натрупат нужния за това материал. Наченки на точно изследване на природата почнали да се развиват най-напред едва у гърците от александрийската епоха[29], а по-късно, в средновековието - у арабите. Истинското природознание започва едва от втората половина на XV век и оттогава насам то се развива все по-бързо. Разлагането на природата на отделните ѝ части, обособяването на различните природни явления и предмети в определени класове, изследването на разнообразните анатомически форми във вътрешния строеж на органичните тела - всичко това беше главното условие за гигантските успехи, които ни донесе развитието на природознанието през последните четири века. Но този начин на изследване ни е оставил и навика да разглеждаме предметите и явленията в природата изолирано, вън от тяхната голяма обща взаимна връзка, и поради това - не в тяхното движение, а в техния покой, не като променливи по своята същност, а като вечно неизменни, не като живи, а като мъртви. Този мироглед, който Бейкън и Лок пренесоха от природознанието във философията, създаде специфичната ограниченост на последните столетия - метафизичния начин на мислене.

За метафизика нещата и техните мисловни отражения, т. е. понятията, са изолирани, неизменни, застинали, веднъж завинаги дадели предмети, които трябва да бъдат изследвани само един след друг и независимо един от друг. Метафизикът мисли само чрез неопосредствани противоположности; неговата реч се състои от: „Да - да, не - не, всичко друго е от лукаваго“[30]. За него нещото или съществува, или не съществува: нещото не може да бъде то самото и същевременно нещо друго. Положителното и отрицателното се изключват абсолютно едно друго; причината и следствието се намират също така в неизменна противоположност помежду си. Този начин на мислене на пръв поглед ни се струва съвсем приемлив, защото е присъщ на така наречения здрав човешки разсъдък. Но здравият човешки разсъдък, колкото и почтен спътник да е той в домашната обстановка между четирите стени, преживява най-чудни приключения, щом дръзне да излезе на широкия простор на изследването. Метафизичният начин на мислене, макар и да е оправдан и дори необходим в известни области, повече или по-малко обширни в зависимост от характера на предмета, рано или късно достига до предели, отвъд които той става едностранчив, ограничен, абстрактен и се заплита в неразрешими противоречия, тъй като поради отделните неща той не вижда тяхната взаимна връзка, поради тяхното битие - тяхното възникване и изчезване, поради техния покой забравя тяхното движение, поради дърветата не вижда гората. Ние например във всекидневния живот знаем и можем със сигурност да кажем съществува ли дадено животно или не; но при по-точно изследване намираме, че това понякога е извънредно сложен въпрос: това е много добре известно на юристите, които напразно са се блъскали да открият рационалната граница, отвъд която умъртвяването на детето в майчината утроба трябва да се смята за убийство. Също тъй невъзможно е да се определи и моментът на смъртта, тъй като физиологията показва, че смъртта не е внезапен, мигновен акт, а твърде продължителен процес. Също така всяко органично същество във всеки даден миг е същото и все пак не същото; всеки миг то преработва получавани отвън вещества и отделя други вещества, всеки миг умират едни клетки на неговия организъм и се образуват други, така че след по-дълго или по-късо време веществото на дадения организъм напълно се обновява, заменя се с други атоми. Ето защо всяко органично същество винаги е същото и все пак е друго. При по-точно изследване ние намираме също, че двата полюса на една противоположност - като например положително и отрицателно - са също толкова неотделими един от друг, колкото са и противоположни, и че те, въпреки всичката си противоположност, взаимно се проникват един друг. Ние виждаме по-нататък, че причина и следствие са представи, които имат значение като такива само когато се прилагат към даден отделен случай; но ако разглеждаме отделния случай в неговата обща връзка със световното цяло, тези представи се схождат и се сливат в представата за универсалното взаимодействие, където причините и следствията постоянно си менят местата: онова, което сега или тук е причина, става там или тогава следствие, и обратното.

Всички тези процеси и методи на мислене не се побират в рамките на метафизичното мислене. А за диалектиката, която схваща нещата и техните мисловни отражения главно в тяхната взаимна връзка, в тяхната обусловеност, в тяхното движение, в тяхното възникване и изчезване - такива явления като горепосочените само потвърждават нейния собствен метод на изследване. Природата е пробният камък на диалектиката и ние трябва да кажем, че съвременното природознание доставя за тази проба извънредно богат и всекидневно нарастващ материал и с това доказва, че в природата всичко се извършва при последна сметка диалектически, а не метафизически. Но тъй като и досега може на пръсти да се изброят природоизследователите, които са се научили да мислят диалектично, то с този конфликт между достигнатите научни резултати и традиционния начин на мислене напълно се обяснява безкрайната обърканост, която господства сега в теоретичното природознание и еднакво докарва до отчаяние както учителите, така и учениците, както писателите, така и читателите.

И така, точна представа за вселената, за нейното развитие и за развитието на човечеството, както и за отражението на това развитие в главите на хората, може да бъде получена само по диалектичен път, като постоянно се взема предвид общото взаимодействие между възникването и изчезването, между прогресивните и регресивните изменения. Именно в този смисъл веднага се прояви най-новата немска философия. Кант започна своето научно поприще с това, че превърна слънчевата система на Нютон, вечна и неизменна - след като веднъж вече ѝ бил даден прословутият пръв тласък, - в исторически процес: в процес на възникване на слънцето и на всички планети от въртяща се около оста си мъглявинна маса. При това той вече стигна до извода, че това възникване на слънчевата система предполага и нейната бъдеща неизбежна гибел. Половин век по-късно неговият възглед бе математически обоснован от Лаплас, а след още половин век спектроскопът показа, че във вселената съществуват такива нажежени газообразни маси с различни степени на сгъстяване[31].

Тази най-нова немска философия намери своя завършък в системата на Хегел, чиято велика заслуга се състои в това, че той за пръв път представя целия природен, исторически и духовен свят като процес, т. е. като намиращ се в непрекъснато движение, изменение, преобразуване и развитие, и направи опит да разкрие вътрешната взаимна връзка в това движение и развитие*4. От това гледище човешката история престана вече да изглежда като див хаос от безсмислени насилия, които пред съда на зрелия сега философски разум еднакво заслужават само осъждане и най-скорошна забрава; напротив, тя се явява като процес на развитие на самото човечество и задачата на научната мисъл се сведе сега до това, да проследи последователните стъпала на този процес през всичките негови блуждения и да докаже вътрешната му закономерност сред всички привидни случайности.

За нас тук е безразлично, че Хегел не разреши тази задача. Епохалната му заслуга е, че той я постави. Защото това е задача, която никога няма да може да бъде решена от отделен човек. Макар че Хегел - наред със Сен-Симон - беше най-универсалният ум на своето време, той все пак беше ограничен, първо, от неизбежно ограничения обем на своите собствени знания и, второ, от също тъй ограничените по обем и дълбочина знания и възгледи на своята епоха. Но към това се прибавя и трето обстоятелство. Хегел беше идеалист, т. е. за него мислите на нашата глава не бяха повече или по-малко абстрактни отражения на действителните неща и процеси, а, напротив, нещата и тяхното развитие за Хегел бяха осъществени отражения на някаква „идея“, съществувала някъде още преди възникването на света. По такъв начин у него всичко беше обърнато надолу с главата и действителната връзка между световните явления беше напълно изопачена. И макар че Хегел схвана много вярно и гениално някои отделни връзки между явленията, все пак, поради посочените причини, и в подробностите на системата му много нещо неизбежно се оказа пресилено, изкуствено, измислено - с една дума изопачено.

Хегеловата система, като такава, бе колосално недоносче, но затова пък и последното в рода си. Тя именно страда от още едно неизлечимо вътрешно противоречие: от една страна, нейна съществена предпоставка бе схващането, че човешката история е процес на развитие, който по своята природа не може да намери интелектуален завършък с откриването на една така наречена абсолютна истина; но, от друга страна, неговата система претендира, че е именно завършък на тази абсолютна истина. Една всеобхватна, веднъж завинаги завършена система на познание на природата и историята противоречи на основните закони на диалектическото мислене; но това съвсем не изключва, а, напротив, предполага, че с всяко ново поколение систематичното познаване на целия външен свят може да прави гигантски успехи.

Схващането, че съществуващият немски идеализъм има съвършено превратни възгледи, неизбежно доведе до материализма, само че, разбира се, не до чисто метафизичния, изключително механически материализъм на XVIII век. В противовес на наивно-революционното, просто отричане на цялата минала история съвременният материализъм вижда в историята процес на развитие на човечеството и си поставя за задача да открие законите на движението на този процес. В противовес на господстващата както у французите от XVIII век, така и у Хегел представа за природата като за цяло, винаги равно на себе си, движещо се в едни и същи ограничени кръгове, с вечни небесни тела, както учи Нютон, и с неизменни видове на органическите същества, както учи Линей, съвременният материализъм обобщава най-новите успехи на природознанието, съгласна които природата също има своя история във времето, небесните тела възникват и изчезват, както и всички видове организми, които при благоприятни условия населяват тези тела, а кръговратите, доколкото изобщо могат да съществуват, придобиват безкрайно по-грандиозни размери. И в двата случая материализмът е по същество диалектически и не се нуждае повече от философия, която да стои над другите науки. Щом при всяка отделна наука се поставя искането да изясни мястото си в общата връзка на нещата и в познанието на тези неща, става излишна всяка специална наука за тази обща връзка. И тогава от цялата предишна философия самостоятелно остава да съществува само учението за мисленето и неговите закони, т. е. формалната логика и диалектиката. Всичко останало влиза в положителните науки за природата и историята.

Но докато посоченият преврат във възгледите за природата можеше да се извършва само дотолкова, доколкото изследванията доставяха съответния положителен материал за познанието - вече значително по-рано бяха станали исторически събития, които предизвикаха решителен поврат в разбирането на историята. През 1831 г. в Лион избухна първото работническо въстание; от 1838 г. до 1842 г. първото национално работническо движение, движението на английските чартисти, достигна най-високата си точка. Класовата борба между буржоазията и пролетариата изпъкваше все повече на пръв план в историята на най-напредналите европейски страни колкото повече се развиваше в тях едрата индустрия, от една страна, и новозавоюваното политическо господство на буржоазията, от друга страна. Фактите все по-очебийно показваха цялата лъжливост на учението на буржоазната политическа икономия за тъждество на интересите на капитала и труда, за обща хармония и за общо благоденствие на народа като последица от свободната конкуренция*5. Всички тези неща повече не можеше да бъдат отричани, нито пък можеше да бъде отричан френският и английският социализъм, който беше техен теоретически, макар и крайно несъвършен израз. Но старото идеалистическо разбиране на историята, което още не бе изместено, не познаваше никакви класови борби, основани на материалните интереси, и изобщо не познаваше никакви материални интереси; производството и всички икономически отношения се споменаваха само между другото като подчинени елементи на „историята на културата“. Новите факти наложиха да бъде подложена на ново изследване цялата дотогавашна история и се оказа, че цялата дотогавашна история е била история на класова борба[32], че тези борещи се една против друга обществени класи винаги са били продукт на производствените отношения и на отношенията на размяната, с една дума - на икономическите отношения на своята епоха; а това значи, че икономическата структура на обществото във всяка дадена епоха образува реалната основа, с която се обяснява в последна сметка цялата надстройка на правните и политическите институции, както и на религиозните, философските и други възгледи на всеки даден исторически период. По такъв начин идеализмът бе изгонен от неговото последно убежище, от разбирането на историята; сега бе създадено материалистическо разбиране на историята и бе намерен пътят за обясняване на човешкото съзнание с неговото битие, вместо по-раншното обясняване на човешкото битие с човешкото съзнание.

Но дотогавашният социализъм беше също така несъвместим с този материалистически възглед върху историята, както и възгледите на френските материалисти върху природата бяха несъвместими с диалектиката и с най-новото природознание. Наистина дотогавашният социализъм критикуваше съществуващия капиталистически начин на производство и неговите последици, но той не можеше да го обясни, а следователно и да се справи с него - той можеше само да го обяви просто за негоден. Но задачата се състоеше в това, от една страна, да се обясни неизбежността на възникването на капиталистическия начин на производство в неговата историческа връзка и необходимост за определен исторически период, а следователно и неизбежността на гибелта му, а от друга - да се разкрие вътрешният, досега още неразкрит характер на този начин на производство, тъй като по-раншната критика се насочваше повече към вредните последици, отколкото към самото капиталистическо производство. Това бе извършено чрез откриването на принадената стойност. Доказано бе, че присвояването на незаплатен труд е основната форма на капиталистическия начин на производство и на присъщата му експлоатация на работниците; че дори когато купува работната сила на своя работник по пълната ѝ стойност, каквато тя има на стоковия пазар като стока, капиталистът все пак извлича от нея по-голяма стойност от оная, която е заплатил за нея, и че тази принадена стойност в последна сметка образува стойностната сума, от която в ръцете на имотните класи се натрупва постоянно увеличаващата се маса на капитала. Така беше обяснено как се извършва капиталистическото производство, а също така как се произвежда и самият капитал.

Тези две велики открития - материалистическото разбиране на историята и разкриването на тайната на капиталистическото производство чрез принадената стойност - ние дължим на Маркс. Благодарение на тях социализмът стана наука и сега задачата е най-вече в това, тя да бъде доразработена във всичките ѝ подробности и взаимни връзки.

Приблизително така стояха работите в областта на теоретическия социализъм и на покойната сега философия, когато г. Ойген Дюринг изскочи с голям шум на сцената и възвести за извършения от него пълен преврат във философията, политическата икономия и социализма.

Да видим какво ни обещава г. Дюринг и... как той изпълнява своите обещания.


II. Какво обещава г-н Дюринг

Най-тясна връзка с нашия въпрос имат следните съчинения на г. Дюринг: „Курс по философия“, „Курс по политическа и социална икономия“ и „Критическа история на политическата икономия и на социализма“[33]. Нас ни интересува предимно първото произведение.

Още на първата страница г. Дюринг се провъзгласява за „човека, който претендира да представлява тази сила“ (философията) „за своето време и за най-близкото, поддаващо се на предвиждане бъдеще“*6.

Така той се провъзгласява за единствения истински философ на съвременността и на „поддаващото се на предвиждане“ бъдеще. Който се отклонява от Дюринг, той се отклонява от истината. Мнозина и преди г. Дюринг са мислили за себе си същото, но - с изключение на Рихард Вагнер - той е сигурно първият, който спокойно го казва за себе си. При това истината, за която той говори, е

„окончателна истина от последната инстанция“.

Философията на г. Дюринг е

„естествена система или философия на действителността... в нея действителността се представя по такъв начин, че се изключва всяко попълзновение към мечтателна и субективно-ограничена представа за света“.

Значи тази философия има такава особеност, че извежда г. Дюринг отвъд границите на неговата лична, субективна ограниченост, които той сам не може да отрече. Впрочем това му е необходимо, за да бъде в състояние да установи окончателни истини от последна инстанция, макар че ние още не сме проумели как трябва да стане това чудо.

Тази „естествена система на само по себе си ценното за духа знание“ е „установила основните форми на битието, без да жертва ни най-малко дълбочината на мисълта“. От своето „действително критическо становище“ тя ни предлага „елементите на една действителна и съобразно с това ориентирана към действителността на природата и живота философия, която не признава никакъв просто видим хоризонт, а в своето предизвикващо могъщ преврат движение разгръща всички земи и всички небеса на външната и вътрешната природа“. Тази система е „нов метод на мислене“, а неговите резултати са „в самата си основа своеобразни извода и възгледи... идеи, които създават система... твърдо установени истини“. В нейно лице ние имаме пред себе си „труд, който трябва да черпи своята сила в съсредоточената инициатива“ (все едно какво значи всичко това)... „изследване, което прониква до самите корени... коренна наука... строго научен възглед за нещата и хората... всестранно проникваща мисловна дейност... творческо разгръщане на достъпните за мисълта предпоставки и последици... нещо абсолютно фундаментално.“

В областта на политическата икономия г. Дюринг ни дава не само

„всеобхватни исторически систематически трудове“, от които историческите на всичко отгоре се отличават „с моята историческа обрисовка“ от голям стил, а в икономическата наука са извършили „творчески поврати“.

Освен това той завършва със собствен, напълно разработен социалистически план за бъдещото общество, който е

„практическият плод на ясна и проникваща до последните корени теория“

и затова е също тъй безпогрешен и единствено спасителен, както и Дюринговата философия; защото

„само в онази социалистическа система, която аз охарактеризирах в моя „Курс по национална и социална икономия“, едно истинско притежаване може да заеме мястото на само привидната и временна или пък насилствена собственост“. Бъдещето трябва да се съобразява с това.

Този букет от възхвали, които г. Дюринг поднася на самия г. Дюринг, лесно би могъл да бъде удесеторен. Но той и така навярно възбуди вече у читателя известни съмнения дали наистина той има работа с философ или пък с... - но ние трябва да помолим читателя да отложи своята присъда, докато се запознае по-подробно с гореказаната способност за проникване до последните корени. И ние цитираме този букет само за да покажем, че имаме работа не с обикновен философ и социалист, който изказва просто своите мисли и предоставя на историята да реши въпроса за тяхната ценност, а със съвършено необикновено същество, което претендира, че е не по-малко непогрешимо от папата - с човек, чието единствено спасително учение ще трябва чисто и просто да приемеш, ако не искаш да изпаднеш в най-престъпна ерес. Така че ние съвсем нямаме тук работа с някой от ония трудове, с каквито изобилства социалистическата литература във всички страни, а напоследък и немската - трудове, в които хора от най-различен калибър най-искрено се стараят да си изяснят въпроси, за отговора на които може би повече или по-малко не им достига материал; трудове, на които, при всичките им научни и литературни недостатъци, трябва да се признае наличността на добра социалистическа воля. Г-н Дюринг, напротив, ни поднася тезиси, които той провъзгласява за „окончателни истини от последна инстанция“, наред с които значи всяко друго мнение е отнапред погрешно. Като владее изключителната истина, г. Дюринг притежава също и единствения строго научен метод на изследване, в сравнение с който всички други методи са не- научни. Или той е прав, и тогава пред нас се намира най-великият гений на всички времена, първият свръхчовек - защото е непогрешим; или пък той не е прав, и в такъв случай, каквато и да бъде нашата присъда, всяка благосклонна снизходителност с оглед на неговите евентуално добри намерения ще бъде все пак най-смъртно оскърбление за г. Дюринг.

Когато притежаваш окончателната истина от последна инстанция и единствената строга научност, от само себе си се разбира, че ще трябва да изпитваш значително презрение към останалото заблуждаващо се и непосветено в науката човечество. Затова нас не бива да ни учудва, че г. Дюринг се изказва крайно пренебрежително за своите предшественици и че само малцина - по изключение обявени от него самия за велики хора - намират милост пред съда на неговата „проникваща до корените“ основателност.

Да чуем най-напред неговото мнение за философите:

„Лишеният от всякакви честни убеждения Лайбниц... този най-добър измежду всички възможни философстващи придворни“.

Кант как да е, още може да се търпи; но след него всичко тръгнало с главата надолу:

появили се „бъркотиите и колкото нелепите, толкова вятърничави дивотии на последвалите го епигони и особено на такива като Фихте и Шелинг... чудовищни карикатури на невежествена натурфилософска галиматия... чудовищностите след Кант“ и „трескави бълнувания“, венец на които поставил „някой си Хегел“. Този последният говорел на „хегеловски жаргон“ и разпространявал „хегеловска зараза“ чрез своя „отгоре на това още и по форма ненаучен метод“ и своите „несмилаеми идеи“.

Участта на природоизследователите не е по-добра, но от тях е споменато само името на Дарвин, та и ние ще трябва да се ограничим само с него:

„Дарвиновата полупоезия и фокуси с метаморфозите, с тяхната грубо- сетивна ограниченост на схващането и притъпена различителна способност... Според нашето мнение специфичният дарвинизъм, от който, разбира се, трябва да се изключат построенията на Ламарк, представлява бруталност, насочена против човещината“.

Но най-лошо си изпащат социалистите. С изключение може би само на Луи Блан - най-незначителния от всички - те са до един грешници и не заслужават славата, която са имали преди (или след) г. Дюринг, и то не само от гледна точка на истината и на научността, не, но и от гледна точка на техния личен характер. С изключение на Бабьоф и на някои комунари от 1871 г. нито един от тях не е „мъж“. Тримата утописти той нарича „социални алхимици“. От тях със Сен-Симон той се отнася все пак донякъде снизходително, тъй като го упреква само в „екзалтираност“, при което със състрадание намеква, че той страдал от религиозна лудост. Затова пък, когато става дума за Фурие, г. Дюринг губи всяка сдържаност, защото Фурие

„проявил... всички елементи на безумието... идеи, които, освен у него, може да се намерят преди всичко в лудниците... най-объркани бълнувалия... продукти на безумието... Неизказано гламавият Фурие“, таза „детинска главичка“, този „идиот“ при това не бил никакъв социалист: неговият фаланстер[34] не съдържал никакъв рационален социализъм, а бил „уродливо построение, конструирано по най-обикновен търговски шаблон“.

И най-после:

„този, за когото тези отзиви“ (на Фурие за Нютон) „... не са достатъчни, за да се убеди, че в името на Фурие и в целия фуриеразъм има нещо вярно само в първата сричка (fou - луд), би следвало сам да бъде зачислен към някаква категория на идиотите“.

Най-после Роберт Оуен

„имаше мътни и бедни идеи... неговото толкова грубо мислене в областта на морала... няколко банални идейки, изродили се в нелепост... безсмислени и груби възгледи... Ходът на идеите у Оуен едва ли заслужава сериозна критика... неговата суетност“ и т. н.

И когато г. Дюринг извънредно остроумно характеризира утопистите според техните имена: Сен-Симон - светия (saint), Фурие - луд (fou), Анфантен - детински (enfant), остава само да се прибави: Оуен - о уви (oweh) - и един много важен период от историята на социализма е просто разгромен с четири думи. А ако някой се усъмни в това, той би следвало „сам да бъде зачислен към някаква категория на идиотите“.

От присъдите на Дюринг за по-късните социалисти ние за по-кратко ще цитираме само отнасящите се до Ласал и Маркс.

Ласал: „Педантично дребнави опити за популяризация... избуяла схоластика... чудовищна смесица от обща теория и дребнави гламавщини... безсмислено и безформено хегелианско суеверие... ужасяващ пример... свойствената му ограниченост... важничене с най-нищожни дреболии... нашият еврейски герой... памфлетен драскач... посредствен... вътрешна несъстоятелност на възгледите за живота и света“.

Маркс: „Ограниченост на възгледите... неговите трудове и резултати сами по себе си, т. е. разглеждани чисто теоретически, нямат трайно значение за нашата област“ (критическата история на социализма), „а в общата история на умствените течения трябва да бъдат споменати най-многото като симптоми на влияние на един клон на най-новата сектантска схоластика... безсилие на концентриращите и систематизиращите способности... хаос на идеите и на стила, недостойни похвати на езика... англичанизирано тщеславие... измамничество... объркани концепции, които в действителност са само уродлива смесица на историческа и логическа фантастика... измамни обрати... лична суетност... жалки маниерчета... нахалство... банални шегички с претенции за остроумие... китайска ученост... философска и научна изостаналост“.

И така нататък, и така нататък - защото всичко това е само малък, набързо набран букет от Дюринговата градина. От само себе си се разбира, че засега ние не засягаме ни най-малко въпроса доколко са окончателни истини от последна инстанция тези любезни ругателства, които, при известна възпитаност на г. Дюринг, не трябваше да му позволят да намира за мръсно и гнусно каквото и да е. Ние ще се пазим също да изразим засега каквото и да било съмнение в проникващата до корените основателност на тези любезности на г. Дюринг, защото в противен случай може да ни бъде забранено дори да си изберем категорията идиоти, към която принадлежим. Ние счетохме само за свой дълг, от една страна, да дадем пример за това, което г. Дюринг нарича

„образци на деликатен и наистина скромен начин на изразяване“,

а, от друга страна, да констатираме, че за г. Дюринг негодността на неговите предшественици е не по-малко твърдо установена от собствената му непогрешимост. Така че ние онемяваме в най-дълбоко благоговение пред този най-велик гений на всички времена - ако, разбира се, всичко е именно така.


БЕЛЕЖКИ

*2 В черновката на „Увода“ тези редове са дадени в следната редакция: „Съвременният социализъм, макар по същество да е възникнал от наблюдаването на съществуващите в обществото класови противоречия между имотни и безимотни, работници и експлоататори, по своята теоретическа форма се явява отначало като по-последователно, по-нататъшно развитие на принципите, провъзгласени от великите френски просветители, на XVIII в. - първите представители па този социализъм, Морели и Мамбли, също принадлежаха към просветителите.“ Ред.

*3 В черновката на „Увода“ това място е формулирано по следния начин: „Всички древни гръцки философи бяха родени стихийни диалектици и още Аристотел - този Хегел на древния свят - е изследвал най-съществените форми на диалектическото мислене“. Ред.

*4 В черновката на „Увода“ Хегеловата философия се характеризира по следния начин: Хегеловата система беше последната, най-завършена форма на философията, доколкото я вземаме като специална наука, стояща над всички други науки. Заедно с нея претърпя поражение и цялата философия. Останаха само диалектическият начин на мислене и разбирането на целия естествен, исторически и интелектуален свят като свят, който безкрайно се движи, изменя се и се намира в постоянен процес на възникване и изчезване. Сега не само пред философията, но и пред всички науки беше поставено искането да се открият законите на движението на този вечен процес на преобразуване във всяка отделна област. И в това се състоеше наследството, оставено от Хегеловата философия на нейните приемници. Ред.

*5 В черновката на „Увода“ след тези думи идват следните редове: „Въз Франция Лионското въстание през 1834 г. също възвести борбата на пролетариата против буржоазията. Английските и френските социалистически теории придобиха историческо значение и трябваше да намерят отзвук също и в Германия и да предизвикат критика, макар че там промишлеността едва беше започнала да се развива от дребното производство. Теоретическият социализъм, който сега се създаваше - не толкова в Германия, колкото сред германците - трябваше следователно да внася целия си материал...“ Ред.

*6 Курсивът във всички цитати от съчиненията на Дюринг е на Енгелс. Ред.

[24] Към това място в «Развитието на социализма от утопия в наука» Енгелс дава бележка, в която привежда съответен цитат от произведението на Хегел «Философия на историята», ч. IV, отд. III, глава 3. Виж G. W. F. Hegel. «Vorlesungen über die Philosophie der Geschichte»; Werke, Bd. IX, 2. Aufl., Berlin, 1840, S. 535-536 (Г. В. Ф. Хегел. «Лекции по философия на историята»; Съчинения, т. IX, 2 изд., Берлин, 1840, стр. 535-536).

[25] Според теорията на Русо първоначално хората са живеели в условия на естествено състояние, където всички са били равни. Възникването на частната собственост и развитието на имущественото неравенство обусловили преминаването на хората от естественото в гражданското състояние и довели до образуването на държавата, основана върху обществения договор. По-късно обаче развитието на политическото неравенство довежда до нарушаването на обществения договор и до възникването на ново състояние на безправие. Това последното е призвано да премахне разумната държава, основана върху новия обществен договор.

Тази теория е развита в съчиненията на Русо: «Discours sur l’origine et les londemens de l’inégalité parmi les hommes». Amsterdam, 1755 («Разсъждение за произхода и основанията за неравенството между хората». Амстердам, 1755) и «Du contract social; ou Principes du droit politique». Amsterdam, 1762 («За обществения договор, или Принципите на политическото право». Амстердам, 1762).

[26] Енгелс има предвид «истинските левелери» («истинските уравнители»), или «дигери» («копачи») - представители на крайното ляво течение през периода на английската буржоазна революция от XVII век. «Дигерите», които изразявали интересите на най-бедните слоеве в селото и града, искали ликвидиране на частната собственост върху земята, пропагандирали идеите на примитивния уравнителен комунизъм и се опитвали да ги осъществят на практика чрез колективното обработване на общинските земи.

[27] Енгелс има предвид преди всичко произведенията на представителите на утопичния комунизъм - Т. Мор («Утопия», издадено в 1516 г.) и Т. Кампанела («Градът на слънцето», издадено в 1623 г.).

[28] Диалогът на Д. Дидро «Племенникът на Рамо» («Le neveu de Rameau») бил написан около 1762 г. и по-късно два пъти бил преработван от автора. За пръв път бил издаден, в немски превод на Гьоте, в Лайпциг през 1805 г. Оригиналното френско издание било осъществено в книгата «Oeuvres inédites de Diderot». Paris, 1821 («Неиздадени произведения на Дидро». Париж, 1821), излязла фактически в 1823 г.

[29] Александрийският период в развитието на науката се отнася до периода от III век преди нашата ера до VII век на нашата ера. Той е получил своето име от египетския град Александрия (по крайбрежието на Средиземно море), който бил един от най-големите центрове на международните стопански отношения по онова време. През александрийския период се развили много науки: математиката и механиката (Евклид и Архимед), географията, астрономията, анатомията, физиологията и др.

[30] Библията, Евангелие от Матея, глава 5, стих 37.

[31] Небуларната хипотеза на Кант, според която слънчевата система се развила от първоначална мъглявина (лат. nebula - мъгла), изложена в неговото съчинение «Allgemeine Naturgeschichte und Theorie des Himmels, oder Versuch von der Verfassung und dem mechanischen Ursprünge des ganzen Weltgebäudes nach Newtonischen Grundsätzen abgehandelt». Königsberg und Leipzig, 1755 («Всеобща естествена история и теория за небето, или Опит за излагане на устройството и механическият произход на цялата вселена според принципите на Нютон». Кьонигсберг и Лайпциг, 1755). Книгата била издадена анонимно.

Хипотезата на Лаплас за образуването на слънчевата система била за пръв път изложена в последната глава на неговото съчинение «Exposition du système du monde». T. I-II, Paris, IV de la République Français (1796) («Изложение на системата на света». T. I-II, Париж, IV година на Френската република [1796]). В последното подготвено още докато Лаплас е бил жив шесто издание на книгата, излязло след смъртта на автора, в 1835 г., изложението на хипотезата било дадено като последна, VII бележка към съчинението.

Съществуването в световното пространство на нажежени газови маси, подобни на първоначалната мъглявина, която се предполагаше от небуларната хипотеза на Кант-Лаплас - спектроскопически доказа през 1864 г. английският астроном У. Хъгинс, който приложи широко в астрономията създадения през 1859 г. от Г. Кирхов и Р. Бунзен спектрален анализ. Енгелс използвал тук книгата на А. Секи «Слънцето» (виж А. Secchi. «Die Sonne». Braunschweig, 1872, S. 787, 789-790; виж настоящия том, стр. 577).

[32] Още в първото немско издание на «Развитието на социализма от утопия в наука» (1882) Енгелс внася съществено уточняване, като формулира даденото положение по следния начин: «всяка предишна история, с изключение на първобитното състояние, е била история на борбата между класите».

[33] Е. Dühring. «Cursus der Philosophie als streng wissenschaftlicher Weltanschauung und Lebensgestaltung». Leipzig, 1875. (O. Дюринг. «Курс по философия като строго научен мироглед и животоформиране». Лайпциг, 1875).

Е. Dühring. «Cursus der National-und Socialökonomie einschliesslich der Hauptpunkte der Finanzpolitik». 2. Aufl., Leipzig, 1876 (O. Дюринг. «Курс по политическа и социална икономия, включително основните въпроси на финансовата политика». 2 изд., Лайпциг, 1876). Първото издание на книгата излязло в Берлин през 1873 г.

Е. Dühring. «Kritische Geschichte der Nationalökonomie und des Socialismus». 2. Aufl., Berlin, 1875 (O. Дюринг. «Критическа история по политическа икономия и социализма». 2 изд., Берлин, 1875). Първото издание на книгата излязло в Берлин през 1871 г.

[34]  Фаланстери - дворци, в които според представите на френския социалист-утопист Ш. Фурие трябвало да живеят и работят членовете на производствено- потребителните асоциации в идеалното социалистическо общество.