Към съдържанието на „Анти-Дюринг“

АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген Дюринг

ПЪРВИ ОТДЕЛ: ФИЛОСОФИЯ


III. Класификация. Априоризъм

Философия, според г. Дюринг, е развитието на висшата форма на съзнанието за света и живота, а в по-широк смисъл тя обхваща принципите на всяко знание и воля. Навсякъде, където човешкото съзнание има работа с някаква поредица от познания или от стимули или пък с каквато и да било група от форми на съществуване, принципите на всичко това трябвало да бъдат предмет на философията. Тези принципи били простите - или досега смятани за прости - елементи, от които може да се състави многообразието на знанието и волята. Общото устройство на нещата можело - също както химическият състав на телата - да бъде сведено до основни форми и основни елементи. Тези последните елементи или принципи, щом като бъдат веднъж открити, важали не само за непосредствено познатото и достъпното, но и за света, който ни е непознат и недостъпен. По такъв начин философските принципи съставяли последното допълнение, което е нужно на науките, за да образуват единна система за обясняване на природата и на човешкия живот. Освен основните форми на всичко съществуващо философията имала само два същински обекта на изследване: природата и човешкия свят. Така че за подреждане на нашия материал съвсем непринудено се получавали три групи: обща световна схематика, учение за принципите на природата и, най-сетне, учение за човека. В тази поредица се съдържал същевременно известен вътрешен логически ред, тъй като формалните основни положения, които важат за всичко съществуващо, стоят на предно място, а предметните области, към които тези положения трябва да се прилагат, следват след тях по реда на тяхната подчиненост.

Така твърди г. Дюринг - и то приведено почти буквално. Следователно у него става дума за принципи, извлечени от мисленето, а не от външния свят, за формални основни положения, които трябва да се прилагат към природата и човечеството, с които следователно трябва да се съобразяват природата и човекът. Но откъде мисленето взема тези принципи? От себе си ли? Не, защото сам г. Дюринг казва: областта на чисто идеалното се ограничава до логически схеми и математически форми (последното, както ще видим, при това е и невярно). Но логическите схеми могат да се отнасят само до формите на мисленето, а тук става дума само за формите на битието, за формите на външния свят, а тези форми мисленето никога не може да черпи и извлече от себе си, а само от външния свят. Но с това се преобръща и цялото съотношение: принципите не са изходен пункт на изследването, а негов краен резултат; те не се прилагат към природата и към човешката история, а се извличат от тях; не природата, не човечеството се съобразяват с принципите, а, обратно, принципите са верни само дотолкова, доколкото съответстват на природата и историята. Такова е единственото материалистическо схващане за предмета, а противоположното схващане на г. Дюринг е идеалистическо, то обръща действителното съотношение с главата надолу и конструира действителния свят от мислите, от съществуващи някъде си открай време, още преди света схеми, признаци или категории, точно както прави това... някой си Хегел.

И наистина, да сравним „Енциклопедията“ на Хегел[35] и всичките ѝ трескави бълнувания с окончателните истини на г. Дюринг от последна инстанция. У г. Дюринг ние имаме, първо, общата световна схематика, която у Хегел се нарича логика; след това и у двамата имаме прилагането на тези схеми, респективно логически категории към природата: натурфилософия; и, най-сетне, прилагането им към човечеството или онова, което Хегел нарича философия на духа. По такъв начин „вътрешният логически ред“ на Дюринговата „последователност“ ни връща „съвсем непринудено“ обратно към „Енциклопедията“ на Хегел, откъдето този ред е взет с такава точност, която ще трогне до сълзи вечния евреин на Хегеловата школа - професор Мишле в Берлин.[36]

Така е, когато „съзнанието“, „мисленето“ се приема напълно натуралистически, просто като нещо дадено, предварително противопоставяно на битието, на природата. В такъв случай не може да не ни се стори извънредно странно обстоятелството, че съзнанието и природата, мисленето и битието, законите на мисленето и законите на природата така много се съгласуват помежду си. Но ако по-нататък поставим въпроса що е всъщност мислене и съзнание и откъде се вземат те, ще видим, че те са продукти на човешкия мозък и че самият човек е продукт на природата, който се е развил в определена среда и заедно с нея. Поради това от само себе си се разбира, че продуктите на човешкия мозък, които при последна сметка са също продукти на природата, не противоречат, а съответстват на останалата връзка в природата.[37]

Но г. Дюринг не може да си позволи такова просто разглеждане на въпроса. Той мисли не само от името на човечеството - самото това би било вече твърде значително постижение, - а от името на съзнателните и мислещи същества на всички небесни тела.

И наистина, би било „унижение за основните форми на съзнанието и знанието, ако ние, прибавяйки към тях епитета „човешки“, бихме поискали да отхвърлим или дори само да поставим под съмнение тяхното суверенно значение и безусловно право на истинност“.

По такъв начин, за да не се появи подозрение, че на някоя планета две по две прави пет, г. Дюринг лишава себе си от правото да нарича мисленето „човешко“ и поради това е принуден да го откъсне от единствената реална основа, на която ние го срещаме, т. е. от човека и природата. Поради това г. Дюринг безнадеждно затъва в една идеология, която го превръща в епигон на същия оня Хегел, когото той нарече „епигон“. Впрочем ние още неведнъж ще имаме случай да поздравяваме г. Дюринг на други небесни тела.

От само себе си се разбира, че върху такава идеологическа основа не може да се построи материалистическо учение. По-нататък ние ще видим, че г. Дюринг е принуден неведнъж да приписва на природата съзнателни действия, т. е. това, което на прост език се казва бог.

Впрочем нашият философ на действителността е имал и други мотиви, за да пренесе основата на цялата действителност от действителния свят в света на идеите. Та нали именно науката за тази всеобща световна схематика, за тези формални принципи на битието съставя основата на Дюринговата философия! Ако извличаме световната схематика не от главата си, а само с помощта на главата от действителния свят, ако извличаме принципите на битието от това, което съществува, за тази цел ни е нужна не философия, а положителни знания за света и за това, което става в него; онова, което се получава в резултат, също не е философия, а положителна наука. Но в такъв случай целият том на г. Дюринг ще се окаже само напразно положен труд.

По-нататък: щом философията като такава повече не е нужна, не е нужна и никаква система, даже и естествена система, на философията. Осъзнаването на това, че всички природни явления се намират в систематическа връзка, подтиква науката да доказва тази систематическа връзка навсякъде - и в единичното, и в цялото. Но адекватното, изчерпателно научно изобразяване на тази връзка, създаването на точно мисловно отражение на световната система, в която живеем, си остава както за нас, така и за всички бъдещи времена нещо невъзможно. Ако в някой момент от развитието на човечеството бъде построена подобна окончателно завършена система на световните взаимоотношения, както физически, така и духовни и исторически, то с това областта на човешкото познание би била завършена и всяко по-нататъшно историческо развитие би било прекратено от момента, в който обществото ще бъде уредено съобразно с тази система - нещо, което би било абсурд, чиста безсмислица. По такъв начин се оказва, че хората са поставени пред противоречието: от една страна, да познаят изчерпателно световната система в нейната обща връзка, а, от друга страна, тяхната собствена природа, както и природата на световната система, никога не им позволява да разрешат напълно тая задача. Но това противоречие не само лежи в природата на двата фактора - света и хората; то е и главният лост на целокупния умствен прогрес и се разрешава всекидневно и постоянно в безкрайното прогресивно развитие на човечеството - също както например някои математически задачи намират своето разрешение в безкраен ред или в периодична дроб. Фактически всяко мисловно отражение на световната система е и си остава ограничено: обективно - от историческите условия, субективно - от физическите и духовните особености на неговия автор. Но г. Дюринг отнапред обявява своя начин на мислене за такъв, който изключва всяко залитане към субективистично-ограничена представа за света. Ние видяхме вече, че г. Дюринг е вездесъщ, присъствайки на всички възможни небесни тела. Сега виждаме, че той е и всезнаещ. Той е разрешил последните задачи на науката и по такъв начин здраво е заковал за цялата наука вратите към бъдещето.

Г-н Дюринг смята също така за възможно да измъкне из главата си не само основните форми на битието, но и цялата чиста математика априорно, т. е. без да използва опита, който получаваме от външния свят.

В чистата математика - твърди г. Дюринг - разумът трябва да оперира „с продуктите на собственото си свободно творчество и въображение“; понятията число и фигура били „достатъчен за нея и създаван от самата нея обект“ и затова математиката „има значение, независимо от особения опит и реалното съдържание на света“.

Че чистата математика има значение, независимо от особения опит на всяка отделна личност - това, разбира се, е вярно, но то важи за всички твърдо установени факти на всички науки, както и изобщо за всички факти. Магнитните полюси, фактът, че водата се състои от водород и кислород, че Хегел е умрял, а г. Дюринг е жив - тези факти имат значение независимо от моя опит или от опита на други отделни личности, дори независимо от опита на г. Дюринг, когато той спи със съня на праведник. Но в чистата математика разумът съвсем не оперира само с продуктите на собственото си творчество и въображение. Понятията число и фигура са взети не от някъде другаде, а от действителния свят. Десетте пръста, на които хората са се научили да броят, т. е. да извършват първата аритметична операция, са всичко друго, но не и продукт на свободното творчество на разума. За да броим, нужни са не само предмети, които могат да се преброят, но и способността при разглеждане на тези предмети да се абстрахираме от всички други техни свойства освен от техния брой - а тази способност е резултат на дълго историческо развитие, опиращо се на опита. Както понятието число, така и понятието фигура са взети изключително от външния свят, а не са възникнали в главата от чисто мислене. Трябвало е да съществуват неща, имащи определена форма, и човек е трябвало да сравнява тези форми, преди да стигне до понятието фигура. Чистата математика има за свой предмет пространствените форми и количествените отношения на реалния свят, значи - една твърде реална материя. Обстоятелството, че тази материя има извънредно абстрактна форма, може слабо да прикрие факта, че произхожда от външния свят. Но за да можем да изследваме тези форми и отношения в техния чист вид, трябва напълно да ги отделим от тяхното съдържание, да оставим последното настрана като нещо безразлично; така получаваме точките без измерения, линиите без дебелина и широчина, разните а и в, х и у, постоянните и променливите величини и едва съвсем на края стигаме до продуктите на свободното творчество и въображение на разума, а именно - до имагинерните величини. Също така и привидно априорното извличане на математически величини една от друга доказва не техния априорен произход, а само тяхната рационална взаимна връзка. Преди човек да дойде до мисълта да извежда формата на цилиндъра от въртенето на правоъгълника около една от неговите страни, той е трябвало да изследва цяла редица действителни правоъгълници и цилиндри, макар и с още твърде несъвършени форми. Математиката, както и всички други науки, е произлязла от практическите нужди на хората; от измерването на земните площи и на вместимостта на съдовете, от пресмятането на времето и от механиката. Но както и във всички други области на мисленето извлечените от реалния свят закони при известно стъпало на развитието се отделят от реалния свят, противопоставят му се като нещо самостойно, като появили се отвън закони, с които светът трябва да се съобразява. Така е било с обществото и с държавата - и също така, а не иначе чистата математика по-късно се прилага към света, макар и да е извлечена от същия този свят и само да отразява част от присъщите му форми на връзка - и именно само поради това тя изобщо може да се прилага.

Но както г. Дюринг си въобразява, че от математическите аксиоми, които „и чисто логически нито се поддават на обосновка, нито се нуждаят от нея“, ще може, без да прибягва към някакъв опит, да извлече цялата чиста математика и след това да я приложи към света - също така той си въобразява, че е в състояние отначало да създаде в главата си основните форми на битието, простите елементи на всяко знание, аксиомите на философията, да извлече от тях цялата философия или световна схематика и след това с височайше благоволение да дари тази своя конституция на природата и на човечеството. За съжаление природата съвсем не се състои от мантойфелски прусаци от 1850 г.[38], а при човечеството те са само една най-нищожна част от него.

Математическите аксиоми са израз на крайно оскъдното мисловно съдържание, което математиката е принудена да заимства от логиката. Всичките те могат да се сведат до две:

1) Цялото е по-голямо от частта. Това положение е чиста тавтология, тъй като, взета в количествен смисъл, представата „част“ предварително се намира в определено отношение към представата „цяло“, а именно: „част“ направо означава, че количественото „цяло“ се състои от няколко количествени „части“. От това, че споменатата аксиома изрично констатира този факт, ние не сме направили нито крачка напред. Тази тавтология може даже до известна степен да се докаже по следния начин: цяло е онова, което се състои от няколко части; част е нещо такова, което, като се вземе няколко пъти, дава цяло; следователно частта е по-малка от цялото - при това празнотата на повторението още по-рязко подчертава празнотата на съдържанието.

2) Две величини, поотделно равни на трета, са равни помежду си. Както още Хегел доказа, това положение представлява умозаключение, за верността на което гарантира логиката[39] - което значи е доказано, макар и вън от сферата на чистата математика. Другите аксиоми за равенството и неравенството са само логическо разширение на това умозаключение.

С тези хилави положения доникъде няма да отидем - нито в математиката, нито където и да било. За да отидем по-нататък, трябва да прибегнем към реални отношения, към отношения и пространствени форми, взети от реални тела. Представите за линии, повърхнини, ъгли, многоъгълници, кубове, кълба и т. н. - всички те са извлечени от действителността и нужна е доста голяма доза идеологическа наивност, за да повярваме на математиците, че първата линия се е получила от движението на една точка в пространството, първата повърхнина - от движението на линия, първото тяло - от движението на повърхнина и т. н. Самият език се бунтува против това. Математическата фигура с три измерения се нарича тяло, corpus solidum на латински, следователно - дори осезаемо тяло, значи носи име, което съвсем не е взето от свободното въображение на разума, а от грубата действителност.

Но за какво са всички тези дълги разсъждения? След като на стр. 42-43[40] г. Дюринг вдъхновено е възпял независимостта на чистата математика от емпиричния свят, нейната априорност, нейното опериране с продуктите на свободното творчество и въображение на разума, на стр. 63 той заявява:

„Някои лесно изпускат изпредвид, че тези математически елементи (число, величина, време, пространство и геометрическо движение) са идеални само по своята форма... поради това абсолютните величини от която и да било категория представляват нещо напълно емпирично“ ... Обаче „математическите схеми се поддават на изолирана от опита и при все това достатъчна характеристика“,

което повече или по-малко важи за всяка абстракция, но съвсем не доказва, че последната не е извлечена от действителността. В световната схематика чистата математика е възникнала от чистото мислене, а в натурфилософията тя е нещо напълно емпирично, нещо взето от външния свят и след това обособено. Но на кое трябва да вярваме?


БЕЛЕЖКИ

[35] G. W. F. Hegel. «Encyclopädie der philosophischen Wissenschaften im Grundrisse». Heidelberg, 1817 (Г. В. Ф. Хегел. «Енциклопедия на философските науки в кратък очерк». Хайделберг, 1817). Това произведение се състои от три части: 1) логика, 2) философия на природата, 3) философия на духа.

Когато работел «Анти-Дюринг» и «Диалектика на природата», Енгелс използвал трудовете на Хегел главно по изданието на неговите съчинения, осъществено след смъртта на Хегел от неговите ученици (виж Показалец на цитираната и споменаваната литература).

[36] «Скитника евреин на Хегеловата школа» Енгелс нарича Михелет, изглежда, заради неговата неизменна привързаност към повърхностно разбраното хегелианство. Така например в 1876 г. Михелет започнал да издава петтомната «Система на философията», общата структура на която възпроизвела плана на «Енциклопедията» на Хегел. Виж С. L. Michelet. «Das System der Philosphie alsexacter Wissenschaft enthaltend Logik, Naturphilosophie und Geistesphilosophie». Bd. 1-5, Berlin, 1876-1881 (K. Л. Михелет «Системата на философията като точна наука, съдържаща логика, философия на природата и философия на духа». Т. 1-5, Берлин, 1876-1881).

За Вечния евреин виж Показалец на имената (литературни и митологични герои).

[37] В 1885 г. при подготовката на второто издание на «Анти-Дюринг» Енгелс е възнамерявал да даде към това място бележка, черновата на която («За първообразите на математичното безкрайно в действителния свят») той отнесъл по-късно към материалите на «Диалектика на природата» (виж настоящия том, стр. 566-572).

[38] Намек за робската покорност на прусаците, приели конституция, която била октроирана («дарена») от краля на 5 декември 1848 г. едновременно с разпускането на пруското Учредително събрание. Конституцията, в изработването на която е взимал участие реакционният министър Мантойфел, била окончателно одобрена от Фридрих Вилхелм IV на 31 януари 1850 г.

[39] Виж Хегел.«Енциклопедия на философските науки», § 188; също така «Наука за логиката», кн. III, отд. I, гл. 3, параграф за четвъртата фигура на умозаключението за наличното битие, и отд. III, гл. 2, параграф за теоремата.

[40] В първия отдел на «Анти-Дюринг» всички подобни позовавания на страници се отнасят до книгата на Дюринг «Курс по философия».