Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингПЪРВИ ОТДЕЛ: ФИЛОСОФИЯ
IV. Световна схематика
„Всеобхватното битие е единствено. В своята самостойност то не допуска нищо друго край себе си или над себе си. Да поставим наред с него друго битие, би значило да го направим такова, каквото то не е, а именно да го направим част или съставен елемент на по-широко цяло. Тъй като ние като в рамка обхващаме всичко с нашата единна мисъл, то нищо от онова, което по необходимост влиза в това мисловно единство, не може да запази в себе си двойственост. Но и нищо не може да остане вън от това мисловно единство... Същността на всяко мислене се състои в обединяването на елементите на съзнанието в единство... Именно благодарение на обединяващата способност на мисленето възниква неделимото понятие за света, а под универсум, както показва и самата дума, се разбира нещо, в което всичко е обединено в едно единство“.
Тъй казва г. Дюринг. Математическият метод, според който
„всеки въпрос трябва да се решава аксиоматически в прости основни форми, както ако става дума за прости... принципи на математиката“ -
този метод тук е приложен за пръв път.
„Всеобхватното битие е единствено“. Ако тавтологията - простото повтаряне в сказуемото на онова, което вече е казано в подлога - представлява аксиома, то тук ние имаме най-чистопробна аксиома. В подлога г. Дюринг ни казва, че битието обхваща всичко, а в сказуемото безстрашно твърди, че в такъв случай нищо не съществува извън това битие. Каква колосална „системосъздаваща мисъл“!
Наистина - „системосъздаваща“. Още не сме прочели и шест реда по-нататък и г. Дюринг с помощта на „нашата единна мисъл“ вече превръща единствеността на битието в негово единство.
Тъй като според г. Дюринг същността на всяко мислене се състояла в обединяване в нещо единно, то битието, когато мислим за него, го мислим само като нещо единно и понятието за света е неделимо; а тъй като мисленото битие, понятието за света, било единно, то и реалното битие, реалният свят, също така бил неделимо единство. И затова
„щом духът се научи да обхваща битието в неговата еднородна универсалност, то за трансценденталности няма вече място“.
Това е поход, пред който съвсем бледнеят Аустерлиц и Йена, Кьонигрец и Седан.[41] С някакви си две-три изречения, едва една страница - след като мобилизирахме първата аксиома, - ние вече премахнахме, отстранихме, унищожихме всичко отвъдсветовно: бог, небесното войнство, небесата, ада и чистилището, заедно с безсмъртието на душата.
По какъв начин стигаме от единствеността на битието до неговото единство? Твърде просто: като си представяме това битие. Едва обхванали с единната си мисъл като в рамка битието - и единственото битие става в мисълта единно битие, мисловно единство, понеже същността на всяко мислене се състои в това, че то обединява елементите на съзнанието в едно единство.
Последното положение е просто невярно. Първо, мисленето се състои толкова в разлагане на предметите на съзнанието на техните елементи, колкото в обединяване на свързаните един с друг елементи в единство. Без анализ няма синтез. Второ, мисълта, ако не прави грешки, може да обедини елементите на съзнанието в единство само в случай че в тях или в техните реални първообрази това единство вече преди това е съществувало. От това, че ще зачислим четката за обуща в една категория с млекопитаещите, на нея няма да ѝ израснат млечни жлези. Така че единството на битието и съответно оправданието на разбирането на битието като единство е тъкмо това, което трябваше да се докаже. И ако г. Дюринг ни уверява, че той си представя битието единно, а не, да речем, двойствено, с това той изказва само свое лично, за никого незадължително мнение.
Ако поискаме да си представим хода на неговите мисли в чист вид, този ход ще бъде такъв: „Аз започвам с битието. Значи аз си мисля битието. Мисълта за битието е единна. Но мисленето и битието трябва да отговарят едно на друго, те взаимно си съответстват, те „се покриват“. Следователно битието е единно и в действителността. Значи не съществуват никакви „трансценденталности“.“ Но ако г. Дюринг би говорил така открито, вместо да ни поднася посочените по-горе оракулски изрази, неговият идеологически подход щеше да бъде ясен. Опитът да докаже реалността на какъвто и да е резултат на мисленето от идентичността на мисленето и битието - тъкмо това беше едно от най-безумните трескави бълнувания на... някой си Хегел.
Ако даже цялата аргументация на г. Дюринг бе вярна, то и тогава той не би отвоювал нито педя земя от спиритуалистите. Те накъсо ще му отговорят: „светът и за нас е неделим; деленето на света на земен и отвъден съществува само за нашата специфично земна, обременена с първородния грях гледна точка; само по себе си, т. е. в бога, цялото битие е единно“. И те ще последват г. Дюринг на любимите му други небесни тела и ще му посочат едно или няколко от тях, където не е имало грехопадение, където значи няма противоположност между този и онзи свят и където единството на света е догма на вярата.
Най-комичното във всичко това е, че г. Дюринг, за да докаже, въз основа на понятието за битието, че няма бог, си служи с известното онтологическо доказателство за наличното битие на бога. То гласи: „Когато си мислим бога, ние си го мислим като съвкупност от всички съвършенства. Но към тази съвкупност от съвършенства спада преди всичко наличното битие, тъй като същество, което няма налично битие, по необходимост е несъвършено. Значи ние трябва да включим в съвършенствата на бога и наличното му битие. Следователно бог непременно съществува“. - Точно така разсъждава г. Дюринг: „Когато си мислим битието, ние го мислим като едно понятие. Онова, което се обхваща в едно понятие, е единно. По такъв начин битието не би отговаряло на своето понятие, ако не е единно. Следователно то трябва да бъде единно: следователно не съществува бог и т. н.“
Когато говорим за битието и само за битието, то единството може да се състои само в това, че всички предмети, за които става дума, съществуват. В единството на това битие - и не в някакво друго единство - те са обединени и общото твърдение, че всички те съществуват, не само не може да им придаде някакви други общи или необщи свойства, но и на първо време изключва от разглеждане всички такива свойства. Защото щом се отделим, макар и на милиметър, от простия основен факт, че битието е присъщо на всички тези неща, пред нашия поглед веднага започват да изпъкват различията между тези неща. Дали тези различия се състоят в това, че едни неща са бели, други черни, едни одушевени, други неодушевени, че едни са, да речем, от този свят, а други от онзи - за всичко това ние не можем да отсъждаме само въз основа на това, че на всички тях еднакво се приписва само съществуване.
Единството на света не е в неговото битие - макар че неговото битие е предпоставка за неговото единство, тъй като светът трябва най-напред да съществува, преди да бъде единен. Битието е изобщо открит въпрос отвъд оная граница, където свършва нашият кръгозор. Действителното единство на света се състои в неговата материалност, а последната се доказва не с няколко фокуснически фрази, а с дългото и трудно развитие на философията и природознанието.
По-нататък. Битието, с което ни занимава г. Дюринг, не е
„онова чисто битие, което, бидейки равно на себе си, не се нуждае от никакви особени определения и в действителност представлява само корелат на мисловното нищо, или на отсъствието на мисъл“.
Но ние твърде скоро ще видим, че светът на г. Дюринг наистина започва с такова именно битие, което е лишено от всякаква вътрешна диференцираност, от всяко движение и изменение и следователно фактически е корелат на мисловното нищо, значи е истинско нищо. Едва от това битие-нищо се развивало сегашното диференцирано, изменчиво състояние на света, представляващо развитие, ставане; и едва след като сме разбрали това, ние сполучаваме, въпреки вечното изменение,
„да установим като равно на себе си понятието универсално битие“.
По такъв начин ние сега имаме понятието битие на по-висока степен, на която то съдържало в себе си и постоянство, и изменение, и битие, и ставане. Стигнали до този пункт, ние намираме, че
„родът и видът или изобщо общото и частното са най-простите средства за разпознаване, без които не можем да разберем устройството на нещата“.
Но това са средства за разпознаване на качеството; след като свършим с него, ние отиваме по-нататък:
„Противоположност на рода е понятието величина, онова еднородно, в което вече няма никакви видови различия“,
т. е. от качеството ние преминаваме към количеството, а последното е винаги „измеримо“.
Да сравним сега това „строго очертаване на общовалидните схеми“ и тяхната „наистина критическа гледна точка“ с несмилаемите идеи, бъркотиите и трескавите бълнувания на някой си Хегел. Ние намираме, че Хегеловата „Логика“ започва с битието, както почва и г. Дюринг; че битието се оказва нищо, както и у г. Дюринг; че от това „битие-нищо“ се преминава към ставането, чийто резултат е наличното битие, т. е. по-висша, по-пълна форма на битието - също както у г. Дюринг. Наличното битие води към качество, качеството - към количество, пак също както у г. Дюринг. И за да не липсва нито един съществен елемент, г. Дюринг по друг повод ни разказва:
„Преминаването от сферата на нечувствителността в сферата на усещанията се извършва - въпреки цялата количествена постепенност - само с качествен скок, за който ние... можем да твърдим, че безкрайно се различава от простата градация на едно и също свойство“.
Тъкмо това е и Хегеловата възлова линия на измеримите отношения, при която чисто количественото увеличение или намаление причинява в известни определени възлови точки качествен скок, например при нагряването или изстудяването на водата, където точката на кипенето и точката на замръзването са възловите точки, при които - при нормално налягане - се извършва скокът в ново агрегатно състояние, където следователно количеството преминава в качество.
Нашето изследване също се опита да стигне до корена на нещата и в корена на проникващите до корен Дюрингови основни схеми то намира... „трескавите бълнувания“ на някой си Хегел, намира категориите на Хегеловата „Логика“ (част I, учение за битието)[42] в строга, старохегеловска „последователност“ и почти без всякакъв опит да се замаскира плагиатът!
Но като не се задоволява с това да задигне цялата схема на битието от тъй оклеветения свой предшественик, г. Дюринг, след като дава гореприведения пример за скокообразно преминаване на количеството в качество, преспокойно заявява за Маркс:
„Колко комично изглежда например позоваването“ (на Маркс) „върху забърканата и мъглява Хегелова представа, че количеството се превръща в качество!“
Забъркана, мъглява представа! Кой тук се превръща и кой изглежда комичен, г. Дюринг?
По такъв начин всички тези прекрасни нещица не само не са „решени аксиоматически“, както се обещаваше отначало, но просто са внесени отвън, т. е. от „Логиката“ на Хегел. И то така, че в цялата глава няма дори и помен от вътрешна връзка, доколкото тя не е заимствана също от Хегел, и всичко в края на краищата се свежда до безсъдържателно мъдруване за пространството и времето, за постоянството и изменчивостта.
От битието Хегел преминава към същността, към диалектиката. Тук той разглежда определенията на рефлексията, техните вътрешни противоположности и противоречия - например положително и отрицателно, а след това преминава към причинността или към отношението между причина и действие и завършва с необходимостта. Точно така прави и г. Дюринг. Онова, което Хегел нарича учение за същността, г. Дюринг нарича на свой език „логически свойства на битието“. Те се заключават преди всичко в „антагонизма на силите“, в противоположностите. Но г. Дюринг радикално отрича противоречието; по-късно ние отново ще се върнем на този въпрос. По-нататък той преминава към причинността, а от нея към необходимостта. Следователно, ако г. Дюринг казва за себе си:
„Ние, които не философстваме от клетката“,
с това, изглежда, той иска да каже, че философства вътре в клетката, именно - в клетката на Хегеловия схематизъм на категориите.
БЕЛЕЖКИ
[41] Енгелс изброява редица големи сражения в европейските войни от XIX век.
Сражението при Аустерлиц на 2 декември (20 ноември) 1805 г. между руските и австрийските войски, от една страна, и френските - от друга, завършило с победата на Наполеон I.
Сражението при Йена между френската армия под командването на Наполеон и пруските войски станало на 14 октомври 1806 г. Завършило с разгромяването на пруската армия, това сражение предизвикало капитулацията на Прусия пред Наполеонова Франция.
Сражението при Кьониггрец (сега Храдец Кралове) станало на 3 юли 1836 г. в Чехия между австрийските и саксонските войски, от една страна, и пруските войски - от друга, и било решаващо сражение в австро-пруската война през 1866 г., която завършила с победата на Прусия над Австрия. В историята това сражение е известно също като битката при Садова.
Сражението при Седан на 1-2 септември 1870 г., в което пруските войски нанесли поражение на френската армия на Мак-Махон и я принудили да капитулира, било решаващо сражение във френско-пруската война от 1870-1871 г.
[42] G. W. F. Hegel. «Wissenschaft der Logik». Nürnberg, 1812-1816 (Г. В. Ф. Хегел. «Наука за логиката». Нюрнберг, 1812-1816). Това произведение се състои от три книги: 1) обективна логика, учение за битието, (год. на изд. 1812); 2) обективна логика, учение за същността (год. на изд. 1813); 3) субективна логика, или учение за понятието (год. на изд. 1816).