Към съдържанието на „Анти-Дюринг“

АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген Дюринг

ПЪРВИ ОТДЕЛ: ФИЛОСОФИЯ


V. Натурфилософия. Време и пространство

Да преминем сега към натурфилософията. И тук г. Дюринг има всички основания да бъде недоволен от своите предшественици.

Натурфилософията е „паднала така ниско, че се е превърнала в объркана лъжепоезия, основана на невежеството“, и е „станала плячка на проституиращото философстване на един Шелинг и подобни на него хитреци, които ровят в светилището на абсолюта и мистифицират публиката“. Умората ни е спасила от тези „уродства“, но засега тя е разчистила почвата само за „лутанията“; „а що се отнася до широката публика, то за нея, както е известно, оттеглянето на един по-голям шарлатанин често пъти само дава възможност на някой по-малък, но по-ловък приемник да повтори под друга форма всички номера на първия.“ Самите природоизследователи не проявяват голяма „склонност към екскурзии в царството на светообхващащите идеи“ и затова дават в областта на теорията само „несвързани, недозрели изводи“.

Тук е наложителна бърза помощ и за щастие г. Дюринг е на своя пост.

За да оценим правилно следващите по-нататък открития за развоя на света във времето и за неговата ограниченост в пространството, трябва отново да се върнем към някои места от „световната схематика“.

На битието, също в съгласие с Хегел („Енциклопедия“, § 93), той приписва безкрайност - онова, което Хегел нарича лоша безкрайност[43] - и след това подлага тази безкрайност на изследване.

„Най-ясният образ на безкрайността, мислена без противоречия, е неограниченото натрупване на числа в числения ред... Както към всяко число можем да прибавим още една единица, без да изчерпваме някога възможността за по-нататъшно броене, така и след всяко състояние на битието се редува следващо състояние и в неограниченото създаване на тези състояния се състои безкрайността. Тази точно мислима безкрайност има, поради това, само една-единствена основна форма с една-единствена посока. Защото макар за нашето мислене и да е безразлично дали ще си представи натрупването на състоянията в тази или в противоположна посока, то все пак такава една вървяща назад безкрайност не е нищо друго освен образ, създаден от твърде прибързана представа. И наистина, тъй като тази безкрайност би трябвало в действителност да бъде премината в обратна посока, то при всяко свое отделно състояние тя би имала зад себе ои един безкраен ред от числа. Но тогава бихме получили недопустимото противоречие на преброен безкраен числен ред и по такъв начин става безсмислено допускането и на една втора посока на безкрайността.“

Първото заключение, което произтича от това схващане за безкрайността, е, че свързването на причините и следствията в света трябва да е имало някога своето начало:

„Безкраен брой от причини, които вече са се наредили една до друга, е немислим вече затова, защото той предполага безбройността като преброена“.

Следователно доказано е съществуването на първопричина.Второто заключение е

„законът за определеното количество: натрупването на идентични елементи от какъвто и да е реален род от самостоятелни предмети е мислимо само като образуване на определено число“. Сам по себе си определен трябва да бъде във всеки даден момент не само началният брой на небесните тела, но и общият брой на всички съществуващи в света най-малки самостоятелни частици на материята. Тази последната необходимост била истинското основание за това, че никое съединение не е мислимо без атоми. Всяка реална делимост всякога притежавала кратка определеност и трябвало да я притежава, тъй като иначе ще се получи противоречието на преброена безбройност. По същата причина не само трябва да бъде определен броят на направените вече от земята обиколки около слънцето, макар той и да не може да се изчисли, но и всички периодически процеси в природата трябва да са имали някакво начало; а всяка диференциация, всички следващи едно след друго многообразия на природата трябвало да имат своя корен в някое равно на себе си състояние. Такова състояние могло без противоречие да се мисли като вечно съществуващо, но и тази представа би била изключена, ако времето само по себе си се състоеше от реални части, а, напротив, не се делеше произволно само от нашия разум чрез идеално поставяне на възможности. Иначе стоял въпросът с реалното и вътрешно нееднородно съдържание на времето; това действително запълване на времето с разнородни факти, както и формите на съществуване в тази област спадали, поради своите различия, тъкмо към категорията на изброимото. Ако си представим такова състояние, което не познава изменения и в своето саморавенство не показва никакви различия в последователността, то и по-специалното понятие за времето щяло да се превърне в по-общата идея за битието. Какво трябва да означава натрупването на една лишена от съдържание продължителност - това ние не можем дори да си представим.

Така казва г. Дюринг, който не малко се гордее със значителността на своите открития. Отначало той само се надява, че на тях „ще погледнат поне като на немаловажна истина“; но по-нататък той казва:

„Да напомним за ония крайно прости похвати, чрез които ние придадохме на понятията за безкрайността и на тяхната критика едно непознато досега значение... Да си припомним елементите на универсалното разбиране на времето и пространството, така просто изобразени благодарение на съвременното задълбочаване и заостряне“.

Ние придадохме! Съвременното задълбочаване и заостряне! Кои са тези „ние“ и кога се разиграва тази съвременност? Кой задълбочава и заостря?

„Тезис. Светът има начало във времето и по пространство също е включен в граници. - Доказателство. И наистина, ако допуснем, че светът няма начало във времето, то до всеки даден момент е изтекла вечност и следователно изтекъл е безкраен ред от следващи едно след друго състояния на нещата в света. Но безкрайността на един ред се състои именно в това, че той никога не може да бъде завършен чрез последователен синтез. Следователно безкраен изтекъл световен ред е невъзможен; значи началото на света е необходимо условие за неговото съществуване, това е първото, което трябваше да се докаже. - Що се отнася до втората половина на тезиса, нека пак допуснем противоположното твърдение, че светът е безкрайно дадено цяло от едновременно съществуващи неща. Но ние можем да си представим величината на едно количество, което не е дадено в известни граници на каквато и да било нагледна представа, само с помощта на синтез на частите, а тоталността на такова количество - само с помощта на завършения синтез или с помощта на все ново прибавяне на единица към самата нея. Поради това, за да се мисли като едно цяло светът, който изпълва цялото пространство, би трябвало последователният синтез на частите на безкрайния свят да се разглежда като завършен, т. е. би трябвало безкрайното време, необходимо за изброяване на всички едновременно съществуващи неща, да се разглежда като изтекло, което е невъзможно. И така, един безкраен агрегат на действителните неща не може да бъде разглеждан като дадено цяло, а значи и като едновременно даден. Следователно светът по своето протежение в пространството не е безкраен, а затворен в граници - и това е второто“ (което трябваше да се докаже).

Тези положения са буквално преписани от една доста известна книга, излязла за пръв път в 1781 г. и озаглавена; „Критика на чистия разум“ от Имануел Кант; в нея всеки може да ги прочете в част I, отдел 2 на книга 2, глава 2, параграф 2; Първата антиномия на чистия разум.[44] Така че на г. Дюринг принадлежи само славата, че върху мисълта, изразена от Кант, той е лепнал названието: „закон на определеното количество“, и е направил откритието, че е имало такова време, когато още не е имало време, но светът вече е съществувал. А що се отнася до всичко останало, т. е. до всичко, което в разсъжденията на г. Дюринг има още някакъв смисъл, оказва се, че „ние“ - това е Имануел Кант, а „съвременността“ е всичко на всичко на 95 години. Безспорно, „крайно просто“! Забележително „непознато досега значение“!

При това Кант съвсем не твърди, че горецитираните положения са окончателно доказани от него. Напротив, на следващата страница той твърди и доказва обратното - че светът няма начало във времето и край в пространството. Той вижда антиномията, неразрешимото противоречие, именно в това, че и едното, и другото са еднакво доказуеми. Хора от по-малък калибър може би биха се позамислили малко, щом „един Кант“ е намерил тук неразрешима трудност. Не е такъв нашият смел фабрикувач на „основно своеобразни изводи и възгледи“: той старателно преписва от антиномията на Кант онова, което може да му бъде полезно, а останалото отхвърля настрана.

Този въпрос се решава много просто. Вечността във времето и безкрайността в пространството по начало и по самия смисъл на тези думи не могат да имат край откъм никоя страна - нито отпред или отзад, нито отгоре или отдолу, нито отляво или отдясно. Тази безкрайност е съвсем различна от онази на един безкраен ред, понеже последният започва винаги с единица, с първия член от реда. Неприложимостта на тази представа за реда върху нашия предмет проличава веднага, щом се опитаме да я приложим върху пространството. Безкрайният ред, приложен в областта на пространството, е линия, прокарана от известна точка в известна посока в безкрайността. Изразява ли се с това, макар и смътно, безкрайността на пространството? Съвсем не: напротив, необходими са шест линии, прекарани от една такава точка към трояко противоположни посоки, за да се даде представа за измеренията на пространството; по такъв начин ние бихме имали шест такива измерения. Кант така добре е разбирал това, че само косвено, по околен път е пренасял своя числен ред върху пространствеността на света. Г. Дюринг, напротив, ни заставя да приемем шест измерения в пространството, а веднага след това не намира достатъчно думи, за да изрази негодуванието си срещу математическия мистицизъм на Гаус, който не искаше да се задоволи с трите обикновени измерения на пространството.[45]

Когато безкрайната от двете страни линия или безкрайният от двете страни ред от единици бъдат приложени върху времето, те имат известен образен смисъл. Но ако си представим времето като ред, който започва от единица, или като линия, започваща от определена точка, то със самото това ние предварително вече казваме, че времето има начало; ние предпоставяме тъкмо онова, което трябва да докажем. Ние придаваме на безкрайността на времето едностранчив, половинчат характер; но едностранчивата, разполовена безкрайност е също така вътрешно противоречие, пряка противоположност на „мислената без противоречия безкрайност“. Ние можем да избегнем това противоречие само като приемем, че единица, от която почваме да броим реда, точката, от която измерваме по-нататък линията, е която и да било единица от реда, която и да било точка от линията и че за линията или реда е безразлично къде ще ги поставим.

А противоречието „на преброения безкраен числен ред“? Ние ще бъдем в състояние да го изследваме отблизо, щом г. Дюринг извърши фокуса да преброи този безкраен ред. Когато той сполучи да преброи от -∞ (минус безкрайност) до нула, нека ни се обади. Очевидно е, че откъдето и да започне своето броене, той ще остави зад себе си безкраен ред, а заедно с него и задачата, която трябваше да реши. Нека той обърне своя собствен безкраен ред 1+2+3+4... и се опита отново да преброи назад от безкрайния край до единица; ясно е, че това е опит на човек, който никак не вижда същността на работата. Нещо повече - ако г. Дюринг твърди, че безкрайният ред на изтеклото време е преброен, то със самото това той твърди, че времето има начало, тъй като иначе той не би и могъл да започне „да брои“. Той следователно отново пробутва като предпоставка онова, което трябва да докаже. Така че представата за преброения безкраен ред, с други думи - обхващащият света Дюрингов закон на определеното количество, е contradictio in adjecto,*7 съдържа в себе си противоречие, при това абсурдно противоречие.

Ясно е: безкрайност, която има край, а няма начало, не е ни повече, ни по-малко безкрайна от оная, която има начало, но няма край. Най-малката диалектическа проницателност трябваше да подскаже на г. Дюринг, че краят и началото непременно са свързани помежду си, както северният и южният полюс, и че когато се отхвърля краят - началото става край, единственият край на реда, и обратно. Цялата илюзия би била невъзможна без математическата привичка да оперираме с безкрайни редове. Тъй като в математиката по необходимост изхождаме от определеното, крайното, за да дойдем до неопределеното, безкрайното - всички математически редове, положителни или отрицателни, трябва да започват от единица, иначе с тях не може да се оперира. Но мисловната потребност на математика далеч не може да бъде принудителен закон за реалния свят.

Впрочем г. Дюринг никога не ще може да си представи действителната безкрайност без противоречия. Безкрайността е противоречие и е пълна с противоречия. Противоречие е вече това, че безкрайността трябва да се образува само от пределни величини - и все пак е тъкмо така. Ограничеността на материалния свят също тъй води към противоречия, както и неговата неограниченост, и всеки опит за премахване на тези противоречия води, както видяхме, към нови и по-лоши противоречия. Именно защото е противоречие, безкрайността е безкраен процес, който се развива във време и пространство без край. Премахването на това противоречие би било край на безкрайността. Това правилно е разбрал още Хегел и затова той се отнасял със заслужено презрение към господата, които мъдрували около това противоречие.

Да минем по-нататък. И така, времето е имало начало. А какво е било преди това начало? Свят, който се намирал в равно на себе си, неизменно състояние. И тъй като в това състояние не стават никакви последователни изменения, по-частното понятие за времето се превръща в по-общата идея за битието. Първо, нас съвсем не ни интересува какви понятия се изменят в главата на г. Дюринг. Въпросът не е за понятието време, а за действителното време, от което г. Дюринг в никой случай няма да се отърве така евтино. Второ, понятието време може колкото си иска да се превръща в по-общата идея за битието, но с това ние не правим нито крачка напред. Защото основните форми на всяко битие са пространството и времето и битие вън от времето е толкова голяма безсмислица, колкото и битие вън от пространството. Хегеловото „извън времето протекло битие“ и новошелинговското „предвечно битие“[46] са все още рационални представи в сравнение с това битие извън времето. Затова и г. Дюринг твърде предпазливо пристъпва към въпроса: по същество то пак било време, само че такова време, което всъщност не може да се нарече време, понеже времето само по себе си не се състои от реални части и само нашият разум произволно го дели на части; само действителното изпълване на времето с разнородни факти се поддава на изчисление; а какво трябва да означава натрупването на една лишена от съдържание продължителност - това ние не можем дори да си представим. Какво трябва да означава това натрупване за нас, тук е съвсем безразлично; пита се, дали светът продължава в предположеното тук състояние, дали той има продължителност във времето? Че от измерването на подобна, лишена от съдържание продължителност нищо не излиза, също както и от безсмисленото и безцелно измерване на празно пространство - това ние отдавна знаем, а и Хегел, тъкмо поради отегчителния характер на тази процедура, нарича тази безкрайност лоша. Според г. Дюринг времето съществува само чрез изменението, а не изменението съществува във и чрез времето. Именно защото времето е нещо различно, независимо от изменението, можем да го измерваме чрез изменението, тъй като за измерването всякога е нужно нещо различно от онова, което подлежи на измерване. А времето, в течение на което не стават никакви забележими изменения, далеч не е никакво време; напротив, то е чисто, неусложнено от никакви чужди примеси, следователно истинско време, времето като такова. И наистина, ако искаме да схванем понятието време в цялата му чистота, отделено от всички чужди и странични примеси, ние сме принудени да оставим настрана, като неспадащи към това понятие, всички различни събития, които стават едно до друго или едно след друго във времето - и по този начин да си представим време, в което не става нищо. Следователно с това ние съвсем не сме довели понятието време дотам, че да потъне в общата идея за битието, а само за пръв път идваме до чистото понятие време.

Но всички тези противоречия и несъобразности са още детска игра в сравнение с оная обърканост, в която изпада г. Дюринг със своето равно на себе си първоначално състояние на света. Ако светът е бил някога в такова състояние, когато в него не е ставало абсолютно никакво изменение, как е можал той от това състояние да премине към изменение? Абсолютно неизменното, още повече пък когато то се намира в такова състояние от памтивека, не може в никой случай от само себе си да излезе от това състояние и да премине в състояние на движение и изменение. Значи пръв тласък, който да приведе света в движение, е трябвало да дойде отвън, от друг свят. Но „първият тласък“, както е известно, е само друг израз за обозначаване на бога. Г-н Дюринг, който ни уверяваше, че в своята световна схематика напълно си бил разчистил сметките с бога и с отвъдния свят, отново сам ги въвежда тук - в заострен и задълбочен вид - в натурфилософията.

По-нататък г-н Дюринг казва:

„Там, където величината принадлежи на един постоянен елемент на битието, тя си остава неизменна в своята определеност. Това важи... за материята и за механическата сила.“

Ще отбележим мимоходом, че първото изречение дава прекрасен пример за високопарния аксиоматично-тавтологичен маниер на изразяване на г. Дюринг: там, където известна величина не се променя, тя си остава същата. И така, количеството на механическата сила, съществуваща в света, си остава вечно същото. Ние оставяме настрана факта, че доколкото това е вярно, то е било известно и формулирано във философията от Декарт[47] още преди около 300 години; че в природознанието от 20 години насам широко се разпространява учението за съхранение на силата и че като го ограничава върху механическата сила, г. Дюринг съвсем не го подобрява. Но къде е била механическата сила по време на неизменното състояние на света? На този въпрос г. Дюринг упорито отказва да ни даде какъвто и да било отговор.

Къде, г. Дюринг, е била тогава вечно оставащата равна на себе си механическа сила и какво е привеждала тя в движение? Отговор:

„Първоначалното състояние на вселената, или, по-ясно казано, първоначалното състояние на едно неизменно, несъдържащо в себе си никакво натрупване на изменения във времето битие на материята - това е въпрос, който може да бъде отклонен само от онзи ум, който вижда върха на мъдростта в самоосакатяването на своята оплодяваща способност“.

Следователно: или ще приемете без разсъждения моето неизменно първоначално състояние, или аз, способният за оплодяване Ойген Дюринг, ви обявявам за умствени скопци. Това наистина може да уплаши някого. Но ние, които вече видяхме няколко образци от оплодителната способност на г. Дюринг, ще си позволим засега да оставим елегантната ругатня на г. Дюринг без отговор и още веднъж да попитаме: Все пак, г. Дюринг, с ваше позволение, как стои въпросът с механическата сила?

Г-н Дюринг веднага се обърква.

Действително - запъва той - „абсолютното тъждество на онова първоначално пределно състояние само по себе си не дава никакъв преходен принцип. Но нека си опомним, че всъщност също така стои работата с всяка даже най-малка нова брънка в добре известната ни верига на битието. Затова оня, който иска да изтъкне затруднения в дадения главен случай, нека внимава да не би да ги отмине при не толкова очевидни случаи. При това ние имаме възможност да вмъкнем постепенно градирани междинни състояния, а с това - моста на непрекъснатостта, за да стигнем назад до пълното загасване на изменяемостта. Наистина, чисто логически тази непрекъснатост не помага да намерим изход от главното затруднение, но тя е за нас основната форма на всяка закономерност и на всеки изобщо известен ни преход, така че ние имаме право да се възползваме от нея като опосредстващо звено между споменатото първоначално равновесие и неговото нарушение. Но ако ние бихме пожелали да си представим това, така да се каже(!), неподвижно равновесие съответно на понятията, които в нашата съвременна механика се допускат без особени съмнения(!), съвсем невъзможно би било да си обясним как материята е могла да стигне до състоянието на изменяемост.“ Но освен механиката на масите съществува още - казва г. Дюринг - превръщане на движението на масите в движение на най-малките частици; как става обаче това превръщане – „за това ние досега не разполагаме с никакъв общ принцип и затова не трябва да се учудваме, ако тия явления донякъде преминат в областта на тъмното“.

Това е всичко, което има да ни каже г. Дюринг. И действително ние би трябвало да видим върха на мъдростта не само в самоосакатяването на оплодителната сила, но и в сляпата и тъмна вяра, ако бихме искали да се задоволим с тези наистина жалки, празни извъртания и фрази. Господин Дюринг сам признава, че абсолютното тъждество не може от само себе си да дойде до изменение. Няма средство, с помощта на което абсолютното равновесие да може от само себе си да премине в движение. А какво остава тогава? Три фалшиви и жалки извъртания.

Първо: също тъй трудно било според г. Дюринг да се установи преминаването от всяка, дори и най-малка брънка на добре известната ни верига на наличното битие към следващата брънка. - Изглежда, че г. Дюринг смята читателите си за кърмачета. Именно установяването на отделните преходи и връзки на всички, дори и най-малките брънки във веригата на наличното битие съставя съдържанието на природознанието и ако при това тук- там работата засича, то никой, дори г. Дюринг, и не помисля да обяснява, че движението се е извършило от „нищо“, а напротив - винаги се предполага, че това движение е резултат от пренасяне, превръщане или развитие на някое предшестващо движение. Тук, както г. Дюринг признава, у него се касае за извеждане на движението от неподвижността, т. е. от нищото.

Второ: ние имаме „моста на непрекъснатостта“. Наистина, както казва г. Дюринг, чисто логически той не отстранявал затрудненията ни, но ние все пак сме имали право да се възползваме от него като опосредстващо звено между неподвижността и движението. За съжаление непрекъснатостта на неподвижността се състои в това, че тя не се движи; затова по-тайнствен от когато и да било си остава въпросът, как от нея да се създаде движение. И на колкото и безкрайно малки частици да разлага г. Дюринг своето преминаване от пълната липса на движение към универсално движение и колкото и дълъг период да приписва той на това преминаване, все пак ние с това не се помръдваме от мястото си нито на една десетохилядна част от милиметъра. От нищо ние без акта на сътворяването не можем да минем към нещо, пък дори и това „нещо“ да е толкова малко, колкото един математически диференциал. Така че мостът на непрекъснатостта не е дори магарешки мост*8; по него може да премине само г. Дюринг.

Трето: докато съвременната механика запазва значението си - а тя според г. Дюринг е един от най-важните лостове за оформяне на мисленето, - съвсем не можело да се обясни по какъв начин се преминава от неподвижността към движението. Но механическата теория за топлината ни показва, че движението на масата при известни обстоятелства се превръща в молекулярно движение (макар че и в този случай движението възниква от друго движение, но никога не от неподвижността), и това, плахо намеква г. Дюринг, може би можело да ни послужи като мост между строго статичното (намиращото се в равновесие) и динамичното (намиращото се в движение) състояние. Но тези явления преминават „донякъде в областта на тъмното“. И г. Дюринг така ни и оставя да седим на тъмно.

Ето къде стигнахме след цялото това задълбочаване: като се задълбахме все по-дълбоко във все по-дълбоките безсмислици, ние, най-сетне, се озовахме там, където неизбежно трябваше да се озовем - в „областта на тъмното“. Но това малко смущава г. Дюринг. Още на следващата страница той има дързостта да твърди, че той

„можал да изпълни понятието за равното на себе си постоянство с реално съдържание, изхождайки непосредствено от свойствата на материята и на механическите сили“.

И този човек нарича другите хора „шарлатани“!

За щастие, при цялата тази безпомощна обърканост и лутаница „в тъмно“, на нас ни остава още една утеха и тя безспорно ободрява духа:

„Математиката на жителите на другите небесни тела не може да се основава на никакви други аксиоми освен на нашите!“


БЕЛЕЖКИ

*7 - противоречие по същество, т. е. абсурдно противоречие от типа на „кръгъл квадрат“, „дървено желязо“. Ред.

*8 Игра на думи: на немски Eselsbrücke (магарешки мост) означава листче с бележки, което слабите ученици използват тайно от учителя, през време на изпит. Ред.

[43] Хегел. «Енциклопедия на философските науки», § 94.

[44] Kant. «Kritik der reinen-Vernunft». Riga, 1781. S. 426-433.

[45] Става дума за нападките на Дюринг против идеите на великия немски математик К. Ф. Гащ относно построяването на неевклидовата геометрия, особено относно построяването на геометрията за многомерното пространство.

[46] Виж Хегел. «Наука за логиката», кн. II, началото на Учение за същността.

За категорията «предвечно битие» на по-късния Шелинг виж в труда на Енгелс «Шелинг и откровението» (К. Маркс и Ф. Енгельс. Из ранньх произведений, стр. 424 и сл.).

[47] Мисълта за запазването на количеството на движението била изказана от Декарт в неговия «Трактат за светлината» (първата част на съчинението «Свят», написано през 1630-1633 г., издадена посмъртно през 1664 г.) и в неговото писмо до дьо Бон от 30 април 1639 г. Най-пълно това положение било развито в книгата R. Des-Cartes. «Principia Philosophiae». Amstelodami, 1644, Pars secunda, XXXVI (P. Декарт «Принципите на философията». Амстердам, 1644 г. Част втора, § 36).