Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингПЪРВИ ОТДЕЛ: ФИЛОСОФИЯ
VI. Натурфилософия. Космогония, физика, химия
По-нататък стигаме до теориите за начина, по който е възникнал сегашният свят.
Състоянието на всеобща разпръснатост на материята - казва г. Дюринг - било изходна представа още на йонийските философи, но особено от времето на Кант хипотезата за първоначалната мъглявост отново започва да играе роля, при което с гравитацията и излъчването на топлината трябвало да се обясни постепенното образуване на отделните твърди небесни тела. Съвременната механическа теория за топлината давала възможност да придадем много по-определен характер на заключенията за по-раншните състояния на вселената. При всичко това „състоянието на газообразна разпръснатост може да послужи за изходна точка на сериозни заключения само в случай, че преди това имаме възможност по-определено да охарактеризираме дадената в него механическа система. В противен случай не само идеята наистина остава извънредно мъглява, но и първоначалната мъглявост, с по-нататъшните изводи, става все по-гъста и по-непроницаема;... засега всичко си остава в неопределеното и безформено състояние на идеята за разпръснатостта, която не може да се определи по-точно“, и по такъв начин ние имаме „в лицето на тази газообразна вселена само една твърде въздушна концепция“.
Кантовата теория за възникването на всички сегашни небесни тела от въртящи се мъглявинни маси е най-голямата крачка напред, която астрономията е направила от времето на Коперник. За пръв път бе разклатена представата, че природата няма история във времето. Дотогава се считаше, че небесните тела са се намирали неизменно от самото начало в едни и същи орбити и състояния и че макар на отделните небесни тела да са измирали отделни същества от органическия свят, все пак родовете и видовете се смятали за неизменни. Наистина очевидно е било за всички, че природата се намира в постоянно движение, но това движение било смятано като непрекъснато повторение на едни и същи процеси. В тази представа, която напълно отговаря на метафизическия начин на мислене, Кант направи първия пробив и при това по такъв научен начин, че повечето от приведените от него доводи остават в сила и досега. Наистина, теорията на Кант и досега още, строго взето, си остава хипотеза. Но и Коперниковата система за света и до ден-днешен не е нещо повече от хипотеза[48]. А когато чрез спектроскопа беше доказано с убедителност, която разбива всяко възражение, съществуването на нажежени газообразни маси в звездното небе, тогава замлъкна и научната опозиция против теорията на Кант. И г. Дюринг не може да скърпи своята конструкция на света без такъв мъглявинен стадий, но пък си отмъщава за това, като изисква да му покажат дадената в това мъглявинно състояние механическа система и - тъй като това е невъзможно - като назовава мъглявинното състояние с всевъзможни пренебрежителни епитети. Съвременната наука, за съжаление, не може да охарактеризира тази система така, че да задоволи г. Дюринг. Но също тъй малко тя може да отговори и на много други въпроси. На въпроса, защо жабата няма опашка, науката и досега може да даде само един отговор: „защото я е изгубила“. И ако някой се разсърди на този отговор и каже, че в такъв случай всичко си остава в неопределеното и безформено състояние на една идея за изгубването, която не може да се определи по-точно и представлява крайно въздушна концепция, от подобно приложение на морала върху природознанието ние не бихме отишли нито крачка напред. Подобен род нападки и прояви на раздразненост са възможни всякога и навсякъде и тъкмо затова те навсякъде и всякога са неуместни. Та кой пречи на г. Дюринг сам да открие механическата система на първоначалната мъглявина?
За щастие ние узнаваме сега, че
Кантовата мъглявинна маса „далеч не съвпада с напълно идентично състояние на световната среда или, с други думи, с равното на себе си състояние на материята“.
Истинско щастие е за Кант, че като намери обратния път от съществуващите днес небесни тела към мъглявинното кълбо, той можа да се задоволи с това и не му идваше даже на ум мисълта за равното на себе си състояние на материята! Ще отбележим мимоходом, че ако в съвременното природознание мъглявинното кълбо на Кант се нарича първоначална мъглявина, от само себе си е ясно, че това трябва да се разбира само относително. Тази мъглявина е първоначална, от една страна, като произход на съществуващите небесни тела, а от друга страна - като най-ранната форма на материята, до която ние досега сме имали възможност да стигнем. Това съвсем не изключва, а, напротив, предполага мисълта, че преди тази първоначална мъглявина материята е преминала през безкрайно много други форми.
В това г. Дюринг вижда някаква изгода за себе си. Докато ние, заедно с науката, засега се спираме при съществуващата някога първоначална мъглявина, той със своята наука на науките прониква много по-далеч в миналото, в онова
„състояние на световната среда, което не може да се схване нито като чисто статично, в съвременния смисъл на тази представа, нито като динамично“,
следователно, което изобщо не може да се схване.
„Единството на материята и механическата сила, което ние наричаме световна среда, е, така да се каже, логически реална формула, която има за цел да набележи равното на себе си състояние на материята като предпоставка на всички преброими стадии на развитието.“
Очевидно ние още съвсем не сме се отървали от равното на себе си първоначално състояние на материята. Тук то се означава като единство на материята и механическата сила, а това единство се нарича логически реална формула и т. н. Следователно, щом се прекрати единството на материята и механическата сила, започва движението.
Тази логическа реална формула не е нещо друго, освен безсилен опит да се използват за философията на действителността Хегеловите категории „в себе си“ и „за себе си“. Според Хегел в състоянието „в себе си“ съществува първоначалното тъждество на неразвитите противоположности, скрити в дадено нещо, в даден процес или понятие; в състоянието „за себе си“ настъпва оразличаване и обособяване на тези скрити елементи и започва тяхната взаимна борба. Ние, значи, трябва да си представим Дюринговото първоначално неподвижно състояние като единство на материята и механическата сила, а преминаването към движение - като разделяне и противопоставяне на двата елемента. Но с това ние не доказваме реалността на Дюринговото фантастично първоначално състояние, а само това, че то може да се подведе под Хегеловата категория „в себе си“, а също тъй фантастичното прекратяване на това състояние - под категорията „за себе си“. Хегел, помагай!
Материята, казва г. Дюринг, е носител на всичко действително; следователно никаква механическа сила не може да съществува вън от материята, По-нататък, механическата сила е състояние на материята. В първоначалното състояние, когато не ставало нищо, материята и нейното състояние, т. е. механическата сила, съставлявали нещо единно. След това, когато започнало нещо да става, състоянието изглежда трябвало да стане различно от материята. И тъй, ние трябва да се оставим да ни залъгват с подобни мистични фрази и с уверението, че равното на себе си състояние не било нито статично, нито динамично, че то не се намирало нито в равновесие, нито в движение. Ние все още не знаем къде е била механическата сила през време на онова състояние и как ние без тласък отвън, т. е. без бог, ще можем да преминем от абсолютната неподвижност към движение.
Материалистите още преди г. Дюринг са говорили за материя и за движение. Г-н Дюринг свежда движението до механическа сила, като негова уж основна форма, и с това се лишава от възможността да разбере действителната връзка между материята и движението, която впрочем не е била ясна и на всички по-раншни материалисти. А работата е доста проста. Движението е форма на съществуване на материята. Никъде и никога не е имало и не може да има материя без движение. Движение в световното пространство, механическо движение на по-малки маси на отделните небесни тела, трептения на молекулите във вид на топлина или във вид на електрически или магнитен ток, химическо разлагане и съединение, органически живот - в една или друга от тези форми на движението или в няколко едновременно се намира всеки отделен атом материя в света във всеки даден момент. Всеки покой, всяко равновесие са само относителни, имат смисъл само по отношение на тази или онази определена форма на движението. Така например известно тяло може да се намира на земята в механическо равновесие, т. е. механически в покой, но това не му пречи да участва в движението на земята и в движението на цялата слънчева система, като не пречи и на неговите най-малки физически частици да извършват обусловените от неговата температура трептения или пък на атомите на неговото вещество да участват в един или друг химически процес. Материя без движение е също така немислима, както и движение без материя. Затова движението е също тъй несътворимо и неразрушимо, както и самата материя - мисъл, която предишната философия (Декарт) е изразявала така: количеството на съществуващото в света движение е всякога едно и също. Следователно движението не може да бъде създадено, то може да бъде само пренасяно. Когато движението се пренася от едно тяло върху друго, то - доколкото само се пренася, доколкото е активно - може да се разглежда като причина на движението, доколкото последното бива пренасяно, пасивно. Това активно движение ние наричаме сила, а пасивното - проява на силата. Оттук е ясно като бял ден, че силата има същата величина, както и нейната проява, понеже и в двете се извършва едно и също движение.
Така че неподвижното състояние на материята се оказва една от най-безсъдържателните и нелепи представи, истинско „трескаво бълнуване“. За да дойдем до него, нужно е да си представим относителното механическо равновесие, в което може да се намира дадено тяло на нашата земя, като абсолютен покой и след това да пренесем тази представа върху цялата вселена. Това нещо, разбира се, става по-лесно, ако сведем световното движение само до механическа сила. При това такова ограничаване на движението само като механическа сила има и предимството, че позволява да си представим дадена сила като намираща се в покой, като свързана, следователно като бездействаща в дадения момент. Така, ако пренасянето на едно движение представлява - както се случва твърде често - що-годе сложен процес, към който спадат различни междинни брънки, то действителното пренасяне може да отсрочим до който си искаме момент, като пропуснем последната брънка на веригата. Така става например, ако след като напълним пушката, ние оставяме сами да изберем момента, в който чрез натискането на спусъка ще се произведе изстрелът, т. е. ще се извърши пренасянето на освободилото се поради възпламеняването на барута движение. Значи ние можем да си представим, че през време на неподвижното, равно на себе си състояние, материята е била заредена със сила, очевидно това именно подразбира и г. Дюринг, ако изобщо разбира нещо под единство на материята и механическата сила. Но такава представа е безсмислена, понеже тя пренася върху цялата вселена, като нещо абсолютно, такова състояние, което по своята природа е относително и в което, следователно, във всеки даден момент може да се намира едновременно само една част от материята. Но дори ако оставим настрана това обстоятелство, затруднението все още си остава: първо, по какъв начин светът се е оказал зареден, тъй като в наши дни пушките не се зареждат сами, и, второ, чий пръст е натиснал след това спусъка? Можем да се извъртаме, усукваме както си щем, но когато ни води г. Дюринг, винаги ще се връщаме към... божия пръст.
От астрономията нашият философ на действителността преминава към механиката и физиката, като се оплаква, че механическата теория за топлината, за едно цяло поколение след откриването ѝ, не е отишла много по-напред от точката, до която постепенно я е довел сам Роберт Майер. Освен това цялата работа била още твърде тъмна:
Ние сме принудени „отново да напомним, че заедно със състоянията на движението на материята са дадени и статични отношения и че последните не могат да се измерят в механическа работа... ако по-рано ние нарекохме природата велика работничка и сега вземам този израз в строгия му смисъл, ще трябва още да добавим, че равните на себе си състояния и намиращите се в покой отношения не представляват никаква механическа работа. Така че на нас пак ни липсва мостът от статичното към динамичното, и ако така наречената скрита топлина и досега си остава непреодолима пречка за теорията, то и тук трябва да признаем празнота, която най-малко би следвало да отричаме в приложението на теорията към космическите проблеми.“
Всички тези оракулски бръщолевения също така не са нищо друго освен излияния на нечиста съвест, която твърде добре чувства, че като произвежда движение от абсолютната неподвижност, се е заплела безнадеждно, но все пак се срамува да апелира към единствения спасител, именно към твореца на небето и земята. Щом като даже в механиката, включвайки тук и механиката на топлината, не може да се намери мостът от статичното към динамичното, от равновесието към движението - то защо тогава г. Дюринг е длъжен да намира мост от своето неподвижно състояние към движението? Ако това беше така, той щастливо би се отървал от бедата.
В обикновената механика мост от статичното към динамичното е тласъкът отвън. Ако камък, който тежи един центнер, бъде издигнат на десет метра височина и бъде закачен свободно, така че да виси там в равно на себе си състояние и в покой - човек трябва да разчита на публика от кърмачета, за да може да твърди, че сегашното положение на това тяло не представлява никаква механическа работа или че разстоянието му от неговото предишно положение не може да се измери в механическа работа. Всеки срещнат човек без труд ще обясни на г. Дюринг, че камъкът не се е озовал от само себе си там горе, на въжето, а първият попаднал му учебник по механика ще му каже, че ако той пак пусне този камък надолу, при падането си камъкът ще произведе точно толкова механическа работа, колкото е била нужна, за да бъде той издигнат на десет метра височина. Дори този най-прост факт, че камъкът виси там горе, изразява вече механическа работа, защото ако камъкът виси доста много време, въжето ще се скъса, щом поради химическото си разлагане стане недостатъчно здраво, за да удържа камъка. Но към такива „прости основни форми“ - нека употребим израза на г. Дюринг - могат да се сведат всички механически процеси и трябва тепърва да се роди такъв инженер, който да не може да намери моста от статичното към динамичното, стига да разполага с достатъчен подтик.
Безспорно, за нашия метафизик е костелив орех и горчив хап фактът, че движението трябва да намира своята мярка в своята противоположност, в покоя. Та това е крещящо противоречие, а всяко противоречие по мнението на г. Дюринг, е безсмислица.*9 И при все това факт е, че висящият камък представлява определено количество механическо движение, което може да се измери точно по тежината на камъка и по неговата отдалеченост от повърхността на земята и съобразно с нашата воля може да бъде използвано по различен начин (например чрез пряко падане, чрез спущане по наклонена плоскост или чрез въртене на някаква ос); същото важи и за напълнената пушка. За диалектическото гледище тази изразимост на движението в неговата противоположност, в покоя, не представлява никакво затруднение. За него цялата тази противоположност, както видяхме, е само относителна; абсолютен покой, безусловно равновесие не съществува. Отделното движение се стреми към равновесие, общото движение отново нарушава равновесието. По такъв начин покоят и равновесието там, където се наблюдават, са резултат на ограничено движение и от само себе си се разбира, че това движение може да бъде измерено с неговия резултат, може да се изразява чрез този резултат и от него отново да се получава в една или друга форма. Но г. Дюринг не може да се задоволи с едно така просто изложение на работата. Като истински метафизик, той най-напред изкопава между движението и равновесието зееща пропаст, която в действителност не съществува, а след това се учудва, че не може да намери мост през тази изфабрикувана от самия него пропаст. Той можеше със същия успех да яхне своя метафизически Росинант и да препусне подир Кантовото „нещо в себе си“; защото именно това, а не нещо друго се крие в края на краищата зад този непонятен мост.
Но как стои работата с механическата теория на топлината и с несвободната или скрита топлина, която за тази теория си оставала „непреодолима пречка“?
Ако при нормално атмосферно налягане превърнем чрез нагряване един фунт лед, чиято температура е на точката на замръзването, в един фунт вода със същата температура, изчезва количество топлина, което би било достатъчно, за да нагрее същия фунт вода до 79,4°С, или да нагрее 79,4 фунта вода с 1°. Ако, по-нататък, нагреем този фунт вода до точката на кипенето, т. е. до 100°, то докато водата напълно се превърне в пара с температура 100°, изчезва почти седем пъти по-голямо количество топлина, достатъчно, за да повиши с един градус температурата на 537,2 фунта вода[49]. Тази изчезнала топлина се нарича скрита. Ако чрез изстудяване превърнем парата отново във вода и водата - в лед, същото количество топлина, превърнато по-рано в скрито състояние, пак става свободно, т. е. става осезаемо и измеримо като топлина. Това освобождаване на топлина при сгъстяване на парата и при замръзване на водата е причина за това, че парата, която е изстудена до 100°, само постепенно се превръща във вода и че дадено количество вода, чиято температура е на точката на замръзването, само твърде бавно се превръща в лед. Такива са фактите. Пита се сега: какво става с топлината през времето, когато тя се намира в скрито състояние?
Според механическата теория на топлината последната представлява по-големи или по-малки - в зависимост от температурата и агрегатното състояние - трептения на най-малките физически активни частици на телата (молекулите) - трептения, които при известни условия могат да преминат във всяка друга форма на движение; тази теория обяснява приведените по-горе факти с това, че изчезналата топлина е извършила известна работа, че се е превърнала в работа. При топенето на леда тясното, здраво сцепление между отделните молекули се премахва, като се превръща в свободен допир; при превръщането на водата в пара в точката на кипенето възниква такова състояние, при което отделните молекули не оказват никакво забележимо влияние една на друга и под действието на топлината дори се разпиляват в разни посоки. Ясно е, че отделните молекули на дадено тяло в газообразно състояние притежават много по-голяма енергия, отколкото в течно състояние, а в течно - повече, отколкото в твърдо състояние. Така че скритата топлина не е изчезнала, а просто се е превърнала и е взела формата на молекулярно напрежение. Щом се прекрати условието, при което отделните молекули могат да запазват помежду си тази абсолютна или относителна свобода, т. е. щом като температурата спадне под минимума от 100°, съответно под 0°, това напрежение отслабва, молекулите пак се стремят една към друга със същата сила, с каквато по-рано са се откъснали една от друга, и тази сила изчезва, но само за да се появи отново във вид на топлина, и то в точно същото количество топлина, която по-рано се е намирала в скрито състояние. Това обяснение, разбира се, е само хипотеза, както и цялата механическа теория на топлината, тъй като никой досега не е видял молекула, а още по-малко нейните трептения. Тъкмо затова то сигурно е пълно с недостатъци, както и изобщо цялата тази твърде млада теория, но тази хипотеза поне може да обясни целия процес, без да влиза в някакво противоречие с принципа за неразрушимостта и несътворимостта на движението; това обяснение дори дава точна сметка за това, къде се дява топлината през време на нейното превръщане. По такъв начин латентната, или скрита, топлина съвсем не е непреодолима пречка за механическата теория на топлината. Напротив, тази теория за пръв път дава рационално обяснение на процеса и пречка може да представлява най-много това, че физиците продължават да наричат топлината, превърната в друга форма на молекулярна енергия, с остарелия и вече неподходящ термин „скрита“.
И така, в равните на себе си състояния и в покоя на твърдото, течното и газообразното агрегатно състояние е изразена все пак механическа работа, доколкото тя е мерило на топлината. Както твърдата земна кора, така и водата на океана представляват в своето сегашно агрегатно състояние едно напълно определено количество от освободила се топлина, на което, от само себе си се разбира, отговаря също такова определено количество механическа сила. При преминаването на газообразното кълбо, от което е възникнала земята, в течно, а по-късно в предимно твърдо агрегатно състояние в световното пространство е било излъчено във вид на топлина определено количество молекулярна енергия. Следователно затруднението, за което тайнствено шепне г. Дюринг, не съществува и макар при разглеждането на космическите явления да се натъкваме на недостатъци и празноти, които се дължат на несъвършенството на нашите познавателни средства, все пак ние никъде не се натъкваме на теоретически непреодолими пречки. Мост от статичното към динамичното и тук е външният тласък - изстудяването или нагряването, причинено от други тела, които действат върху намиращия се в равновесие предмет. Колкото повече навлизаме в Дюринговата натурфилософия, толкова повече се открива безнадеждността на всички опити да се обясни движението от неподвижното състояние или да се намери мост, по който чисто статичното, намиращото се в покой, да може от само себе си да премине в динамично, в движение.
Сега ние за известно време като че ли щастливо се избавихме от равното на себе си първоначално състояние. Г-н Дюринг преминава към химията и по този случай разкрива пред нас три закона за постоянството на природата, постигнати досега от философията на действителността, а именно:
1) количеството на цялата материя изобщо, 2) количеството на простите (химическите) елементи и 3) количеството на механическата сила - всички те представляват неизменни величини.
И така, несътворимостта и неразрушимостта на материята, както и на нейните прости съставни части, доколкото тя се състои, от такива, а също несътворимостта и неразрушимостта на движението - тези стари, общоизвестни факти, изложени крайно незадоволително, - ето единственото положително нещо, което г. Дюринг е в състояние да ни представи като резултат от своята натурфилософия на неорганическия свят. Та всичко това ние отдавна го знаем. Но това, което не сме знаели, то е, че това били „закони за постоянството“ и като такива те представляват „схематични свойства на системата на нещата“. Получава се същото, което по-горе*10 се случи и с Кант: г. Дюринг взема някаква общоизвестна вехтория, лепва ѝ своя етикет и нарича това „основно своеобразни изводи и възгледи... системосъздаващи идеи... проникваща до корените наука“.
Но това ни най-малко не трябва да ни довежда до отчаяние. От каквито и недостатъци да страдат тази най-коренна наука и предлаганото от г. Дюринг най-добро обществено устройство, едно нещо г. Дюринг с увереност може да твърди:
„Наличното злато във вселената във всички времена е било в едно и също количество и, както изобщо цялата материя, не е могло нито да се увеличи, нито да се намали“.
За съжаление, г. Дюринг не ни казва какво можем да си купим с това „налично злато“.
БЕЛЕЖКИ
*9 На немски - непреводима игра на думите: Widerspruch - противоречие, Widersinn - безсмислица. Ред.
*10 Виж настоящия том, стр. 48-49. Ред.
[48] В произведението си «Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия Енгелс казва през 1886 г. следното за системата на Коперник: «Слънчевата система на Коперник в продължение на триста години си оставала хипотеза във висша степен вероятна, но все пак хипотеза. А когато Леверие въз основа на данни от тази система не само доказал, че трябва да съществува още една, неизвестна дотогава планета, но и определил чрез изчисляване мястото, което заема тя в небесното пространство, и когато след това Хале действително открил тази планета, системата на Коперник била доказана» (виж настоящото издание, т. 21, стр. 284). Планетата Нептун, за която тук става дума, била открита през 1846 г. от наблюдателя на Берлинската обсерватория Йохан Хале.
[49] Според уточнени по-късно данни скритата топлина за образуването на пара при 100° е равна на 538,9 кал./г.