Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингПЪРВИ ОТДЕЛ: ФИЛОСОФИЯ
VII. Натурфилософия. Органически свят
„От механиката на натиска и тласъка до свързването на усещанията и мислите води една единна и единствена стълба от междинни стъпала.“
С това твърдение г. Дюринг се избавя от необходимостта да каже нещо по-определено за възникването на живота, макар че би трябвало да се очаква, че един мислител, който е проследил развитието на света в обратна посока чак до равното на себе си състояние и който се чувства на другите небесни тела като у дома си, ще бъде точно осведомен и по тоя въпрос. Впрочем приведеното по-горе твърдение на г. Дюринг е вярно само наполовина, докато не бъде допълнено с вече*11 споменатата Хегелова възлова линия на отношенията на мярата. При цялата си постепенност преходът от една форма на движение към друга всякога си остава скок, решителен обрат. Такъв е преходът от механиката на небесните тела към механиката на по-малките маси върху дадено отделно небесно тяло; също такъв е преходът от механиката на масите към механиката на молекулите, като се включат тук движенията, които, изследва тъй наречената същинска физика: топлина, светлина, електричество, магнетизъм. Също така и преходът от физиката на молекулите към физиката на атомите - химията - се извършва пак чрез решителен скок; това важи още повече за прехода от обикновеното химическо действие към химизма на белтъчните вещества, който ние наричаме живот[50]. По-нататък в сферата на живота скоковете стават все по-редки и по-незабележими. - И така, пак Хегел ще трябва да поправя г. Дюринг.
За логическия преход към органическия свят г. Дюринг се ползва от понятието цел. И това също е заимствано от Хегел, който в своята „Логика“ - в учението за понятието - прави преход от химизма към живота с помощта на телеологията или на учението за целта. Където и да погледнем у г. Дюринг, ние навсякъде се натъкваме на някоя Хегелова „несмилаема идея“, която той без всякакво стеснение представя за своя собствена, проникваща до корените наука. Бихме отишли твърде далеч, ако се заемем тук да изследваме доколко е оправдано и уместно представите за цел и средство да се прилагат към органическия свят. Във всеки случай дори прилагането на Хегеловата „вътрешна цел“, т. е. цел, която не се внася в природата от преднамерено действащ страничен елемент, например от мъдростта на провидението, а се съдържа в необходимостта на самия предмет - дори това прилагане на понятието цел постоянно заставя хората, които философски не са основно школувани, безсмислено да приписват на природата съзнателна и преднамерена дейност. Същият г. Дюринг, който и при най-малкия „спиритически“ импулс на другите хора изпада в неизмеримо нравствено негодувание, твърди
„напълно определено, че инстинктите... са създадени главно за такова задоволяване, което е свързано с тяхната игра“.
Той ни разказва, че
бедната природа „трябва винаги все отново и отново да туря в ред предметния свят“ и че освен това тя има да върши още много други работи, „които изискват от природата по-тънък усет, отколкото обикновено ѝ признаваме“. Но природата не само знае защо създава това или онова, тя не само трябва да върши работата на домашна прислужница, тя не само обладава тънък усет, което вече само по себе си е чудесно усъвършенстване в субективното съзнателно мислене, но тя има още и воля; защото допълнителната роля на инстинктите да изпълняват между другото и реални природни функции: хранене, размножаване и т. н. - „ние трябва да разглеждаме не като пряко, а само като косвено желана“.
По такъв начин ние стигнахме до съзнателно мислеща и съзнателно действаща природа, значи вече стоим на „моста“, който води наистина не от статичното към динамичното, но все пак от пантеизма към деизма. Или може би и на самия г. Дюринг се иска понякога да се позанимае с „натурфилософска полупоезия“?
Не, по никакъв начин. Всичко, което нашият философ на действителността може да ни каже за органическата природа, се ограничава с полемиката против тази „натурфилософска полупоезия“, против „шарлатанството с неговите повърхностни лекомислия и, така да се каже, научни мистификации“, против „напомнящите лоша поезия черти“ на дарвинизма.
Преди всичко г. Дюринг упреква Дарвин, че пренасял Малтусовата теория за народонаселението от политическата икономия в природознанието, че бил под властта на представите на скотовъдеца, че неговата борба за съществуване била ненаучна полупоезия и че целият дарвинизъм - като се изключи онова, което той е заимствал от Ламарк - представлявал порядъчна доза бруталност, насочена против хуманността.
След своите научни пътешествия Дарвин се връща в родината си с възгледа, че видовете на растенията и животните не са постоянни, а се изменят. За да проследи в родината си по-нататък тази мисъл, той не намерил по-добро поле за наблюдения от развъждането на животни и растения. Тъкмо Англия е класическата страна в това отношение; резултатите в другите страни, например в Германия, не могат да дадат дори приблизителен мащаб на онова, което е постигнато в това отношение в Англия. При това повечето успехи са постигнати през последните сто години, тъй че констатирането на фактите не представлява големи трудности. И ето, Дарвин намерил, че подборът е предизвиквал изкуствено у животни и растения от един и същ вид по-значителни различия, отколкото ония, които се срещат у видове, признавани от всички за различни. По такъв начин, от една страна, била доказана изменяемостта на видовете до дадена известна степен, а от друга - възможността за съществуване на общи прадеди за организми, които притежават различни видови признаци. След това Дарвин изследвал дали не може в самата природа да се намерят такива причини, които - без съзнателното и преднамерено въздействие на селекционера - биха могли да предизвикат у живите организми изменения, подобни на тези при изкуствения подбор. Тия причини той намерил в несъответствието между грамадния брой зародиши, създавани от природата, и незначителния брой на организмите, които действително достигат до зрелост. Тъй като всеки зародиш се стреми към развитие, по необходимост възниква борба за съществуване, която се проявява не само като пряка, физическа борба или изяждане, но и като борба за пространство и светлина - дори и при растенията. Ясно е, че в тази борба най-голям шанс да достигнат зрелост и да се размножават имат онези индивиди, които притежават някаква, макар и незначителна, но в борбата за съществуване изгодна индивидуална особеност. Тези индивидуални особености имат тенденцията да се предават по наследство, а ако се срещат у повече индивиди от същия вид, да се усилват във веднъж взетата насока чрез натрупване на наследственост. И обратно: индивиди, които не притежават такива особености, по-лесно загиват в борбата за съществуване и постепенно изчезват. По такъв начин, чрез естествен подбор, т. е. чрез оцеляване на най-приспособените, става изменение на видовете.
Против тази Дарвинова теория г. Дюринг възразява, че както бил признал сам Дарвин, произходът на идеята за борбата за съществуване трябвало да се търси в едно обобщаване на възгледите на икономиста, теоретик на народонаселението, Малтус и че поради това тази идея страдала от всички ония недостатъци, които са присъщи на попските малтусиански схващания за свръхнаселението. А на Дарвин дори през ум не му е минавало да казва, че произходът на идеята за борбата за съществуване трябва да се търси у Малтус. Той казва само, че неговата теория за борбата за съществуване е Малтусовата теория, приложена към цялото растително и животинско царство. Колкото и голяма грешка да е направил Дарвин, като е приел наивно и тъй безкритично учението на Малтус, все пак всеки от пръв поглед вижда, че не са нужни Малтусовите очила, за да се забележи борбата за съществуване в природата, да се забележи противоречието между безбройно многото зародиши, които природата прахоснически създава, и незначителния брой на ония от тях, които изобщо могат да достигнат до зрелост - противоречие, което действително се разрешава в по-голямата си част чрез борбата за съществуване, понякога извънредно жестока. И както законът за работната заплата е запазил валидността си и след като отдавна вече са забравени малтусианските аргументи, с които го е обосновавал Рикардо, също така и борбата за съществуване може да съществува в природата и без каквото и да е малтусианско тълкуване. Впрочем организмите в природата имат също така свои закони за населението, които още почти никак не са изследвани, но тяхното установяване ще има решаващо значение за теорията за развитието на видовете. А кой е дал и в тая насока решителния тласък? Никой друг освен Дарвин.
Г-н Дюринг благоразумно се пази да се впуска в тази положителна страна на въпроса. Вместо това той непрекъснато държи отговорна теорията за борбата за съществуване. По начало не можело и дума да става за борба за съществуване сред лишените от съзнание растения и сред добродушните тревопасни:
„Борбата за съществуване, в точния смисъл на думата, се среща в света на зверовете, доколкото храненето става чрез хищничество и изяждане.“
И след като свежда понятието борба за съществуване до такива тесни граници, той вече може да даде пълен простор на цялото си възмущение от зверския характер на това понятие, в което той сам е вложил такъв смисъл. Но стрелите на това нравствено възмущение улучват само самия г. Дюринг, който е единственият съчинител на борбата за съществуване в тоя ѝ ограничен смисъл и затова той единствено е отговорен за нея. Значи не Дарвин „търси в кръга на зверовете законите и разбирането на всяка дейност на природата“ - именно Дарвин е включил цялата органична природа в борбата за съществуване, - а стъкменото от самия Дюринг фантастично плашило. Впрочем ние на драго сърце можем да пожертваме пред високонравствения гняв на г. Дюринг наименованието борба за съществуване; но че самият факт на такава борба съществува и сред растенията - това може да му докаже всяка ливада, всяка нива, всяка гора; и работата не е в наименованието, не е в това, дали ще го наречем „борба за съществуване“ или „недостиг на условия за съществуване и механически въздействия“; работата е в това как този факт влияе върху запазването или изменението на видовете. По този въпрос г. Дюринг пази упорито равно на себе си мълчание. Така че с естествения подбор засега всичко си остава по старому.
Но дарвинизмът „произвежда своите изменения и различия от нищо.“
Наистина, когато Дарвин говори за естествения подбор, той се абстрахира от ония причини, които са предизвикали измененията в отделните индивиди, и разглежда предимно начина, по който подобни индивидуални отклонения постепенно стават признаци на известна раса, разновидност или вид. За Дарвин е важно преди всичко да намери не толкова тези причини - досега те отчасти са съвсем неизвестни, а отчасти могат да бъдат посочени само в най-общи черти, - колкото оная рационална форма, в която техните резултати се затвърдяват и придобиват трайно значение. Че Дарвин е приписвал на своето откритие прекалено широка сфера на действие, че той го е направил изключителен фактор за изменението на видовете и е пренебрегнал причините на повтарящите се индивидуални изменения заради формата, в която те стават общовалидни, това е недостатък, общ за повечето хора, които действително тласкат науката напред. При това, ако Дарвин произвежда своите предполагаеми индивидуални изменения от нищо, като прилага изключително „мъдростта на селекционера“, от това следва, че всеки селекционер произвежда също от нищо своите не само предполагаеми, а действителни изменения на животинските и растителните форми. Но тласъка за изследване на въпроса въз основа на какво възникват всъщност тези изменения и различия, е дал също така не някой друг, а Дарвин.
В най-ново време представата за естествения подбор беше разширена, особено от Хекел, и изменяемостта на видовете почна да се схваща като резултат на взаимодействието между приспособяване и наследственост, при което приспособяването се смята за променящия, а наследствеността - за запазващия фактор на процеса. Но и това не се харесва на г. Дюринг:
„Истинското приспособяване към условията на живота, както природата ги дава или отнема, предполага такива стимули и форми на дейност, които се определят от представите. Иначе приспособяването е само привидно и действащата в този случай причинност не се издига над низшите степени на физическото, химическото и растително-физиологичното.“
Пак наименованието ядосва г. Дюринг. Но както и да нарече той този процес, тук въпросът е - дали подобни процеси предизвикват изменения във видовете на организмите или не. Но г. Дюринг пак не дава никакъв отговор.
„Когато едно растение в растежа си се стреми натам, откъдето получава най-много светлина, този резултат от дразненията не е нищо друго освен комбинация на физически сили и химически агенти и ако тук се говори за приспособяване не метафорично, а по същество, това непременно ще внесе в понятията спиритическа бъркотия.“
Така строго се отнася към другите същият този човек, който абсолютно точно знае с каква цел природата прави това или онова, който приказва за тънкия усет на природата, та дори и за нейната воля! Наистина, спиритическа бъркотия, само че у кого: у Хекел или у г. Дюринг?
И не само спиритическа, но и логическа бъркотия. Ние видяхме, че г. Дюринг с всички сили настоява понятието цел да важи и за природата:
„Отношението между средство и цел ни най-малко не предполага съзнателно намерение“.
Но не е ли приспособяването без съзнателно намерение и без посредничеството на представи, което той толкова решително отхвърля, именно такава несъзнателна целесъобразна дейност?
И така, ако дървесните жаби или хранещите се с листа насекоми имат зелен цвят, ако животните, които живеят в пустинята, имат пясъчножълт цвят, а полярните животни - предимно снежнобял, те, разбира се, са придобили такъв цвят не преднамерено и без да се ръководят от някакви представи; напротив, този цвят се обяснява само с действието на физически сили и химически агенти. И все пак безспорно е, че благодарение на този цвят тези животни са целесъобразно приспособени към средата, в която живеят, защото с това те стават много по-незабележими за своите врагове. Също така и органите, с които някои растения ловят и изяждат кацващите върху тях насекоми, са приспособени - и даже целесъобразно приспособени - за такова действие. Така че ако г. Дюринг настоява, че приспособяването трябва да се извършва посредством представи, той казва, само че с други думи, че целесъобразната дейност също трябва да се извършва посредством представи, да бъде съзнателна, преднамерена. С това ние отново, както обикновено във философията на действителността, стигнахме до целесъобразно действащия творец, т. е. до бога.
„Някога наричаха едно такова обяснение деизъм (казва г. Дюринг) и много не го уважаваха; но, изглежда, че сега и в това отношение някои регресираха.“
От приспособяването преминаваме към наследствеността. И по този въпрос дарвинизмът според г. Дюринг е на напълно погрешен път. Дарвин бил твърдял, че целият органически свят е произлязъл от един прародител, представлявал, така да се каже, потомство на едно-единствено същество. Самостоятелната успоредна поредица от еднородни природни създания, които родословно не са свързани помежду си, съвсем не съществували за Дарвин и затова той със своите обърнати към миналото схващания веднага попада в задънена улица, щом му се прекъсне нишката на половия или друг начин на размножаване.
Твърдението, че Дарвин извеждал всички сегашни организми от един прародител, е, да се изразим учтиво, „продукт на собственото свободно творчество и въображение“ на г. Дюринг. На предпоследната страница на „Произход на видовете“ (6-о издание) Дарвин изрично казва, че смята
„всички живи същества не за обособени създания, а за потомци по права линия на малък брой същества“[51].
А Хекел отива значително по-далеч и допуска
„едно съвършено самостоятелно родословно дърво за растителното царство и второ - за животинското царство“, а между двете - „известен брой самостоятелни родове протисти, всеки от които се е развил съвършено независимо от първите две, от някаква своеобразна архигонна форма на монерата“ („История на сътворението“, стр. 379)[52].
Г-н Дюринг е измислил този прародител, та като го съпостави с праевреина Адам, да го компрометира колкото може повече; при това за негово нещастие - т. е. на г. Дюринг - той не е знаел, че благодарение на асирийските открития на Смит този праевреин се оказа прасемит и че целият библейски разказ за сътворението на света и за потопа се оказва откъслек от цикъла древноезически религиозни легенди, общо достояние на евреите, вавилонците, халдейците и асирийците.
Наистина строг, но заслужен е упрекът по отношение на Дарвин, че той веднага попада в задънена улица там, където му се прекъсне родословната нишка. За съжаление такъв упрек заслужава цялото наше природознание. Там, където за него се скъса генеалогическата нишка, то попада в „задънена улица“. То и досега не е сполучило да създаде органически същества, които да не са възпроизведени от други същества; то все още не може да произведе дори проста протоплазма или други белтъчни вещества от химически елементи. Така че за произхода на живота природознанието засега може да твърди с положителност само това, че той трябва да е възникнал по химически път. Но може би философията на действителността е в състояние да ни помогне в случая, щом като тя разполага със самостоятелни успоредни поредици от еднородни природни създания, несвързани помежду си с общ произход. Как са възникнали тези създания? Чрез самозараждане? Но досега даже най-смелите привърженици на самозараждането не са претендирали, че по този път се е създавало нещо друго освен бактерии, зародиши на гъби и други твърде първични организми, но съвсем не и насекоми, риби, птици или бозайници. Но щом като тези еднородни природни създания (разбира се, органически: само за тях става дума тук) не са свързани родословна помежду си, то там, „където се прекъсва нишката на произхода“, те или всеки от техните прадеди е трябвало да се появят на света чрез нарочен акт на сътворяване. И тъй, ние отново се връщаме при твореца и при онова, което се нарича деизъм.
По-нататък г. Дюринг обявява, че Дарвин е много повърхностен, като
„издига простия акт на половата композиция на особеностите като фундаментален принцип за възникване на тези особености“.
Това пак е продукт на свободното творчество и въображение на нашия проникващ до корена на нещата философ. Напротив, Дарвин определено заявява: изразът „естествен подбор“ включва само запазването на измененията, а не тяхното възникване (стр. 03). Но това ново приписване на неща, които Дарвин никога не е казвал, има задачата да ни доведе до следното дълбокомислие на г. Дюринг:
„Ако ни се удадеше да намерим във вътрешния схематизъм на половото размножаване някакъв принцип на самостоятелно изменение, тази идея би била съвършено рационална; защото напълно естествена е мисълта да се обединят принципът на общия генезис с принципа на половото размножаване в едно цяло и така нареченото самозараждане да се разглежда от по-висша гледна точка не като абсолютна противоположност на възпроизвеждането, а именно като зараждане.“
И човекът, който е бил способен да съчини подобна галиматия, не се стеснява да упреква Хегел за неговия „жаргон“!
Но стига вече с това раздразнително и противоречиво бръщолевене и мърморене, с което Дюринг излива яда си от гигантския подем, който природознанието дължи на тласъка, даден от Дарвиновата теория. Нито Дарвин, нито неговите последователи измежду природоизследователите не мислят да омаловажават по някакъв начин големите заслуги на Ламарк; та нали именно те първи отново изтъкнаха неговото значение. Но ние не бива да забравяме, че по времето на Ламарк науката още далеч не разполагаше с достатъчно материал, за да може да отговори на въпроса за произхода на видовете другояче освен с предугаждане, така да се каже - пророчески. А от времето на Ламарк насам не само е натрупан грамаден материал от областта както на описателната, така и на анатомическата ботаника и зоология, но и са създадени два съвършено нови клона на науката, които имат решаващо значение за този въпрос, а именно: изследване на развитието на растителните и животинските зародиши (ембриологията) и изследване на запазилите се в различните пластове на земната кора органически останки (палеонтологията). Така се открива именна характерно съответствие между постепенното развитие на органическите зародиши в зрелите организми и последователния ред от растения и животни, появили се едни след други в историята на земята. И тъкмо това съответствие даде най-сигурната основа на еволюционната теория. Но самата еволюционна теория е още твърде млада и затова е несъмнено, че по-нататъшното изследване твърде много ще модифицира сегашните, в това число и строго дарвинистките представи за процеса на развитието на видовете.
И така, какво положително има да ни каже философията на действителността за развитието на органическия живот?
„Изменяемостта на видовете е приемлива хипотеза.“ Но наред с нея важала и „самостоятелната успоредна поредица от еднородни природни създания, които родословно не са свързани помежду си“.
Въз основа на това би трябвало да смятаме, че нееднородните природни създания, т. е. изменящите се видове, произхождат едни от други, а еднородните - не. Но и това не е точно така, тъй като и при изменящи се видове
„родословната връзка, напротив, е напълно второстепенен акт на природата“.
Значи все пак родословна връзка, макар и „от втора класа“. Трябва да бъдем доволни, че г. Дюринг все пак в края на краищата отново е пуснал родословната връзка през задната врата, след като наговори за нея толкова много лоши и тъмни работи. Също така стои работата и с естествения подбор, тъй като след щялото нравствено възмущение против борбата за съществуване - а именно чрез нея се извършва естественият подбор - ние изведнъж четем:
„Така че по-дълбоката причина за строежа на органическите форми трябва да се търси в условията на живота и в космическите отношения, докато подчертаваният от Дарвин естествен подбор може да се вземе под съображение само на второ място“.
Значи все пак естествен подбор, макар и от втора класа. Но заедно с естествения подбор се признава и борбата за съществуване, а следователно и попскомалтусианското свръхнаселение! - Това е всичко; за останалото г. Дюринг ни отпраща към Ламарк.
Най-после г. Дюринг ни предупреждава против злоупотребата с думите: метаморфоза и развитие. Метаморфозата била неясно понятие, а понятието развитие било допустимо само доколкото законите на развитието могат да бъдат фактически доказани. Вместо едното и другото трябвало да казваме „композиция“ и тогава всичко щяло да бъде наред. Повтаря се пак старата история: нещата си остават такива, каквито са си били, и г. Дюринг е напълно доволен, ако изменим само наименованията. Когато говорим за развитието на пилето в яйцето, ние сме създавали бъркотия, тъй като сме можели само незадоволително да докажем законите на развитието. Но ако говорим за „композиция“ на пилето - всичко става ясно. Следователно отсега нататък няма да казваме: това дете се развива великолепно, а: детето отлично се композира - и ни остава да поздравим г. Дюринг, че той заслужено се нарежда до създателя на „Пръстена на нибелунгите“ не само поради благородното си самомнение, но и в качеството си на композитор на бъдещето[53].
БЕЛЕЖКИ
*11 Виж настоящия том, стр. 45. Ред.
[50] През 1885 г. при подготовката на второто издание на «Анти-Дюринг» Енгелс възнамерявал да даде към това място бележка, черновата на която («За «механичното» разбиране на природата») той отнесъл по-късно към материалите на «Диалектика на природата» (виж настоящия том, стр.553 -557).
[51] Ch. Darwin. «The Origin of Species by Means of Natural Selection, or the Preservation of Favoured Races in the Struggle for Life.». 6th ed., London, 1872, p. 428 (Ч. Дарвин. «Произход на видовете чрез естествения подбор, или Запазване на благоприятствуваните породи в борбата за живот». 6 изд., Лондон, 1872, стр. 428); курсивът на Енгелс. Това е последното издание, в което Дарвин внесъл допълнение и поправки. Първото издание на книгата под заглавие «On the Origin of Species» etc. («За произхода на видовете» и т. н.) излязло в Лондон в 1859 г.
По-долу, на страница 74, Енгелс се позовава на същото издание на книгата на Дарвин.
[52] Е. Haeckel.«Natürliche Schöpfungsgeschichte. Gemeinverstängliche wissenschaftliche Virträge über die Entwickelungslehre im Allgemeinen und diejenige von Darwin, Goethe und Lamarck im Besonderen» 4. Aufl., Berlin, 1873 (Е. Хекел. «Естествена история на сътворението на света. Общодостъпни научни лекции за еволюционното учение изобщо и за еволюционното учение на Дарвин, Гьоте и Ламарк по-специално». 4 изд., Берлин 1873). Първото издание на книгата е излязло в Берлин в 1868 г.
Протисти (от гръц. Πρώτιστα - най-пръв) - според класификацията на Хекел обширна група от най-прости организми, обхващаща както едноклетъчните, така и безклетъчните организми и образуваща наред с двете царства на многоклетъчните (растенията и животните) - особеното, третото царство на органичната природа.
Монера (от гръц. μονήρης - прост) - според Хекел белтъчина, която няма ядро и абсолютно никаква структура и изпълнява всички съществени жизнени функции: хранене, движение, реагиране на раздразнение, размножение. Хекел различава първоначални, сега измрели монери, които са възникнали по пътя на самопроизволно зараждане (архигонни монери), и съвременни, още живеещи монери. Първите били изходен пункт на развитието на трите царства на органичната природа; от архигонната монера исторически се развива клетката. Вторите се отнасят към царството на протистите и образуват неговия пръв, най-прост клас; съвременните монери са представени според Хекел в различни видове. Protamoeba primitiva (протамеба), Protomixa aurantiaca, Bathybias Haeckelii (батибий).
Термините «протисти» и «монера» били въведени от Хекел в 1866 г. (в неговата книга «Обща морфология на организмите»), в науката обаче не са се утвърдили. Сега организмите, разглеждани от Хекел като протисти, се класифицират било като растения, било като животни. Съществуването на монерите в по-нататъшното развитие също не се потвърдило. Но общата идея за развитието на клетъчните организми от доклетъчни образувания и идеята за диференциация на първоначалните живи същества в растения и животни станали в науката общопризнати.
[53] «Пръстенът на нибелунгите» - монументален оперен цикъл на Рихард Вагнер, който се състои от четири музикални драми: «Рейнско злато», «Валкирия», «Зигфрид» и «Залезът на боговете». В 1876 г. с постановка на «Пръстенът на нибелунгите» бил открит специален Вагнеров театър в Байройт.
«Композитор на бъдещето» Енгелс нарича шеговито тук Р. Вагнер, музиката на когото неговите противници иронично наричали «музика на бъдещето», повод за което била неговата книга «Художественото произведение на бъдещето» (R. Wagner. «Das Kunstwerk des Zukunft». Leipzig, 1850).