Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген Дюринг[1]ПРЕДГОВОРИ
I.
Предлаганият труд съвсем не е плод на някакъв „вътрешен подтик“. Напротив.
Когато преди три години г. Дюринг като адепт и същевременно реформатор на социализма внезапно призова на съд своя век[2], моите приятели в Германия почнаха настойчиво да се обръщат към мен с молба да разгледам критически в тогавашния централен орган на социалдемократическата партия - „Volksstaat“[3], тази нова социалистическа теория. Те смятаха това за крайно необходимо, за да не се даде нов повод за сектантско разцепление и смут в още младата и току-що окончателно обединила се партия. Тъй като те можеха по-добре от мене да преценяват условията в Германия, аз бях длъжен да им вярвам. При това се оказа, че новопокръстеният бе посрещнат от една част от социалистическия печат с топлота, която макар и да се отнасяше само до добрата воля на г. Дюринг, все пак същевременно даваше основание да се мисли, че тази част от партийния печат не е далеч от желанието, именно предвид на добрата воля на Дюринг, да приеме на вяра и Дюринговата доктрина. Намериха се и хора, които вече се готвеха да разпространяват в популярна форма тази доктрина сред работниците. И, най-после, г. Дюринг и неговата малка секта пуснаха в ход всички хитрини на рекламата и интригата, за да принудят „Volksstaat“ да вземе решително становище спрямо появилото се с такива огромни претенции ново учение.
Въпреки това измина цяла година, докато аз можах да се реша да изоставя другите работи и да се заема с този кисел плод. А плодът беше такъв, че веднъж нахапал го, човек трябваше да го изяде целия. При това той беше не само много кисел, но и много голям. Новата социалистическа теория се яви като окончателен практически резултат на една нова философска система. Трябваше следователно тя да се разгледа във вътрешна връзка с тази система, а с това да се направи разбор и на самата система. Трябваше да последваме г. Дюринг в онази пространна област, където той разглежда всички възможни неща, а дори и някои други свръх това. Така възникнаха редица статии, които от началото на 1877 т. се печатаха в лайпцигския „Vorwärts“, наследника на „Volksstaat“, и сега са събрани в тази книга.
По такъв начин самата същност на предмета наложи на критиката такова подробно разглеждане, което се намира в пълно несъответствие с научното съдържание на този предмет, т. е. на Дюринговите съчинения. Но и две други съображения могат да оправдаят тази обстойност. От една страна, тя ми даде възможност да развия положително моето схващане по отнасящите се към твърде различни области на знанието опорни въпроси, които днес представляват по-общ теоретически или практически интерес. Това бе сторено във всяка отделна глава и макар че това съчинение по начало няма за цел да противопостави на „системата“ на г. Дюринг друга система, все пак се надявам, че за читателя няма да остане скрита вътрешната връзка между изложените от мене възгледи. Аз и сега вече имам достатъчно доказателства, че моят труд в това отношение не е бил съвсем безплоден.
От друга страна, „системосъздателят“ г. Дюринг не е единично явление в днешна Германия. От известно време в Германия никнат като гъби десетки системи по космогония и изобщо по натурфилософия, по политика, по политическа икономия и т. н. Най-нищожният доктор по философия, даже студентът, не се задоволява с нещо по-малко от създаването на цяла „система“. Както в съвременната държава се предполага, че всеки гражданин е способен да се произнася по всички въпроси, по които той трябва да гласува; както в политическата икономия се приема, че всеки консуматор основно познава всички стоки, които купува за своите нужди - също така, изглежда, стои сега и въпросът с науката. Свободата на науката се разбира като право на човека да пише по всичко, което не е изучил, и да представя това за единствения строго научен метод. А г. Дюринг е един от най-характерните типове на тази креслива лъженаука, която сега в Германия навсякъде се тика на преден план и заглушава всичко със своите гръмогласни надути фрази. Надути фрази в поезията, философията, политиката, политическата икономия и историческата наука; надути фрази от катедри и трибуни; надути фрази навсякъде, с претенция за превъзходство и дълбочина на мисълта, за разлика от простото, плосковулгарно фризьорство на другите нации - надутите фрази са най-характерният и най-масов продукт на германската интелектуална индустрия, евтин, но долнокачествен - също като другите германски фабриканти, сред които той, за съжаление, не бе представен във Филаделфия[4]. Дари германският социализъм, особено след добрия пример, даден от г. Дюринг, напоследък доста порядъчно фабрикува такива празни фрази и изтъква не едного и не двамина, които се пъчат с „наука“, в областта на която „наистина нищо не са научили“.[5] Това е детска болест, която показва, че германските студенти са започнали да преминават към социалдемокрацията; и макар тая болест да е неотделима от този процес, при забележително здравата си натура нашите работници сигурно ще я преодолеят.
Не е моя вината, че трябваше да следвам г. Дюринг в области, в които мога да се движа най-многото с претенциите на дилетант. В такива случаи аз най-често се ограничавах да противопоставям на фалшивите или изопачени твърдения на моя противник верните, неоспоримите факти. Така е в юридическата област и по някои въпроси на природознанието. В други случаи става дума за общи възгледи в областта на теоретическото природознание, следователно за област, където и специалистът природоизследовател трябва да прескочи отвъд своята специалност в съседни области - т. е. в области, където той, според признанието на г. Вирхов, е също такъв „недоук“,[6] както и ние останалите. Надявам се, че и към мене ще бъде проявена онази снизходителност към малките неточности и недостатъци на изложението, каквато в такива случаи се проявява взаимно.
Когато свърших този предговор, попадна ми едно съчинено от г. Дюринг издателско съобщение за излизането на ново „меродавно“ съчинение на г. Дюринг, „Neue Grundgesetze zur rationellen Physik und Chemie“. Колкото и да съзнавам недостатъчността на познанията си по физика и химия, все пак мисля, че достатъчно познавам нашия г. Дюринг, и затова, дори без да съм видял това съчинение, мога да предскажа, че и установените в него „закони“ на физиката и химията по своята безсмисленост или баналност могат достойно да се наредят до откритите по-преди от г. Дюринг и разгледани в моето съчинение закони на политическата икономия, на световната схематика и т. н. и че конструираният от г. Дюринг ригометър, или инструмент за измерване на много ниски температури, ще послужи не за измерване на температури - високи или ниски, - а само за измерване на невежествената арогантност на г. Дюринг.
Лондон, 11 юни 1878 г.
Фридрих Енгелс
II.
За мен беше изненада, че настоящият труд ще трябва да претърпи ново издание. Критикуваният в него предмет днес е почти забравен; самият труд не само излезе на части, за много хиляди читатели, в лайпцигския „Vorwärts“ през 1877 и 1878 г., но бе отпечатан и в отделно издание в голям тираж. Кого ли пък може още да интересува онова, което писах преди няколко години за г. Дюринг?
Това се дължи преди всичко вероятно на обстоятелството, че настоящият труд - както изобщо почти всички мои трудове, които тогава все още се намираха в продажба - бе забранен в Германия веднага след влизането в сила на закона против социалистите.[7] За всеки, който не беше напълно закостенял в наследствените бюрократически предразсъдъци на страните от Свещения съюз[8], трябваше да бъде ясно какви последици можеше да има тази мярка: двойно и тройно по-голяма продажба на забранените книги, излагаща на показ безсилието на берлинските господа, които издават заповеди за забраняване, а не могат да ги приложат. В действителност любезността на имперското правителство докарва на моите малки трудове повече нови издания, отколкото бих могъл да издам сам; аз нямам време да прегледам, както трябва, техния текст и в повечето случаи съм принуден просто да ги препечатвам.
Тук се прибавя и едно друго обстоятелство. Разкритикуваната тук „система“ на г. Дюринг обхваща твърде обширна теоретическа области това ме принуди да по следвам навсякъде и да противопоставям на неговите възгледи моите собствени. По такъв начин отрицателната критика стана положителна; полемиката се превърна в повече или по-малко свързано изложение на застъпвания от Маркс и от мен диалектически метод и комунистически мироглед - изложение, обхващащо твърде много области на знанието. Този наш мироглед, който за пръв път се появи пред света в Марксовата „Нищета на философията“ и в „Комунистическия манифест“, преживя повече от 20-годишен инкубационен период, докато с появяването на „Капиталът“ той започна да обхваща с нарастваща бързина все по-широки кръгове[9] и сега се ползва с внимание и има привърженици далеч зад пределите на Европа, във всички страни, където има, от една страна, пролетарии, а от друга - безкомпромисни учени-теоретици. Така че очевидно има публика, която достатъчно се интересува от въпроса, та заради положителното съдържание на книгата да се примири с полемиката против Дюринговите схващания, която сега в много отношения е станала вече безпредметна.
Ще отбележим мимоходом: тъй като развитият в тази книга мироглед в преобладаващата си част бе обоснован и развит от Маркс и само в незначителна част от мене, от само себе си се разбираше, че това мое изложение не можеше да излезе без негово знание. Аз му прочетох целия ръкопис, преди да го дам под печат, а десетата глава от отдела, в който се разглежда политическата икономия („Из „Критическата история““), е написана от Маркс и само по технически съображения аз трябваше за съжаление малко да я съкратя. Такъв е бил открай време нашият обичай: да си помагаме взаимно в специалните области.
Настоящото ново издание, с изключение на една глава, представлява препечатване на предишното издание без изменения. От една страна, аз нямах време за основна проверка, колкото и да желаех да променя нещо в изложението. Но аз имам дълга да приготвя за печат останалите от Маркс ръкописи, а това е много по-важно от всичко друго. Освен това съвестта ми въстава срещу всякакви промени. Моето съчинение е полемично и аз мисля, че съм длъжен спрямо своя противник да не поправям нищо, щом и той не може нищо да поправи. Бих могъл само да претендирам за правото да възразя на отговора на г. Дюринг. Но не съм чел и без особена нужда няма да чета това, което г. Дюринг е писал за моя удар срещу него; в теоретическата област си разчистих сметките с него. Впрочем аз съм толкова по-задължен да запазя към него всички правила на приличието в литературната борба, тъй като след излизането на моята книга Берлинският университет постъпи с него позорно несправедливо. Наистина университетът беше достатъчно наказан за това. Университетът, който при известни обстоятелства се съгласява да лиши г. Дюринг от свобода на преподаване, не трябва да се учудва, когато при също така известни обстоятелства му натрапват г. Швенингер.[10]
Единствената глава, в която аз си позволих да направя пояснителни добавки, е втората глава от третия отдел: „Теоретически бележки“. Тук, гдето става дума изключително за излагане на една от основните точки на застъпваните от мене възгледи, моят противник не ще може да се оплаче от това, че съм се старал да се изразявам по-популярно и че съм правил някои допълнения за поясняване на общата връзка. За това имаше и външен повод. Три глави на книгата (първата глава на увода и I и II глава на третия отдел) преработих за моя приятел Лафарг в самостоятелна брошура, предназначена за издаване във френски превод, и след като френското издание послужи за основа на едно италианско и едно полско, пуснах издание на немски под заглавие „Развитието на социализма от утопия в наука“. Тази брошура претърпя
за няколко месеца три издания и излезе и в руски, и в датски превод.[11] Във всички тия издания бяха направени добавки само в посочената по-горе глава и би било педантизъм от моя страна при новото издание на оригинала да се държа за първоначалния текст при наличността на по-нов текст, който е станал международен.
Онова, което бих искал още да променя, се отнася главно до две точки. Първо, до историята на първобитното общество, ключа за разбирането на която ни даде Морган едва в 1877 г.[12] Но тъй като оттогава насам имах случай в своето съчинение „Произход на семейството, частната собственост и държавата“ (Цюрих 1884)[13] да използвам материала, който ми бе станал известен през това време, достатъчно ще бъде да посоча тоя по-късен труд.
Второ, бих искал да изменя онази част, която се отнася до теоретическото природознание. Тук, в изложението, цари голяма непохватност и днес много нещо би могло да се изрази по-ясно и по-определено. И тъй като не мога да си позволя да правя в тоя случай подобрения, тъкмо затова съм длъжен да подложа тук самия себе си на критика.
Маркс и аз бяхме едва ли не единствените, които спасихме съзнателната диалектика, като я изтръгнахме от немската идеалистическа философия и я приложихме в материалистическото разбиране на природата и историята. Но за едно диалектическо и същевременно материалистическо разбиране на природата е необходимо да се знае математиката и природознанието. Маркс беше основно подготвен математик, но с природните науки ние можехме да се занимаваме само откъслечно, нередовно, спорадично. Ето защо, когато се оттеглих от търговията и се преселих в Лондон[14] и по този начин спечелих време за това, аз се подложих, доколкото ми беше възможно, в областта на математиката и природознанието на пълно „линеене“, както се изразява Либих,[15] и употребих за това по-голямата част от времето си в продължение на осем години. Бях тъкмо по средата на този процес, когато стана необходимо да се занимая е така наречената натурфилософия на г. Дюринг. Затова напълно естествено е, че понякога не ми се удаваше да намеря правилния технически израз и че изобщо се движех с известна несръчност в областта на теоретическото природознание. Но, от друга страна, съзнанието, че още не съм преодолял своята несигурност, ме направи предпазлив; никой не може да посочи мои действителни прегрешения по отношение на известните по онова време факти и невярно изложение на признатите тогава теории. В това отношение само един непризнат велик математик се оплака с писмо до Маркс, че светотатствено съм бил засегнал честта на √-1.[16]
От само себе си се разбира, че като правех равносметка на постиженията на математиката и природните науки, аз исках и в частното да се убедя в оная истина, която в общото не пораждаше у мен никакви съмнения, а именно, че в природата през хаоса на безбройните изменения си пробиват път същите диалектически закони на движението, които господстват и в историята над привидната случайност на събитията - същите тези закони, които, преминавайки като червена нишка и през историята на развитието на човешкото мислене, постепенно идват до съзнанието на мислещите хора; тези закони, които бяха за пръв път развити всеобхватно, но в мистифицирана форма от Хегел и които ние се стремяхме да измъкнем изпод тази мистична форма и да ги покажем ясно в цялата им простота и общовалидност. От само себе си се разбира, че старата натурфилософия - колкото и много действително добри неща и плодотворни зачатъци да съдържаше тя*1 - не можеше да ни задоволи. Както по-подробно се изтъква в тази книга, натурфилософията, особено в Хегеловата ѝ форма, грешеше в това, че не признаваше на природата никакво развитие във времето, никакво „следване едно подир друго“, а признаваше само „съществуването едно до друго“. Това се коренеше, от една страна, в самата система на Хегел, която приписваше прогресивно историческо развитие само на „духа“, а от друга страна - в тогавашното общо състояние на природознанието. Така Хегел в това отношение се оказа далеч зад Кант, който със своята небуларна теория вече провъзгласи възникването на слънчевата система, и със своето откритие на забавящото влияние на морските приливи върху въртенето на земята вече прокламира и неизбежната гибел на тази система.[19] И, най-сетне, моята задача не можеше да бъде да измислям и внасям в природата диалектическите закони, а да ги издиря в нея и да ги изведа от нея.
Но да се извърши това системно и във всяка отделна област, е колосална работа. Не само областта, която трябва да се изследва, е почти неизмерима, но и самото природознание се намира в такъв грандиозен процес на преустройство, че едва ли може да го проследи дори оня, който разполага за това с цялото си свободно време. А след смъртта на Карл Маркс моето време е заето от по-неотложни задължения, така че аз трябваше да прекъсна работата си в областта на природознанието. Засега трябва да се задоволя с нахвърляните в настоящото съчинение положения и да изчакам да ми се удаде занапред случай да събера и публикувам добитите резултати, може би заедно с оставените от Маркс извънредно важни ръкописи по математика[20].
Но може би напредъкът на теоретическото природознание ще направи моя труд, в по-голямата му част или изцяло, излишен, защото революцията, която теоретическото природознание е принудено да направи по силата на простата необходимост от подреждане на масово натрупващите се, чисто емпирични открития, е от такъв характер, че тя непременно ще накара даже и най-упорития емпирик да осъзнае диалектическия характер на природните процеси. Все повече и повече изчезват предишните неизменни противоположности и резките, непроходими гранични линии. Откакто стана възможно да се втечняват и последните „постоянни“ газове, откакто бе доказано, че едно тяло може да бъде приведено в такова състояние, при което капчесто-течната и газообразната форма не могат да се различават - агрегатните състояния изгубиха и последния остатък от предишния си абсолютен характер[21]. С формулирането на кинетичната теория за газовете, според която при съвършените газове квадратите на скоростите, с които се движат отделните газови молекули, при еднаква температура са обратно пропорционални на молекулярното тегло - топлината преминава направо в редицата форми на движение, които непосредствено като такива са измерими. Ако само преди десет години новооткритият велик основен закон на движението се разбираше само като закон за запазване на енергията, само като израз на неразрушимостта и несътворимостта на движението, т. е. разбираше се само откъм неговата количествена страна - сега този тесен, негативен израз все повече и повече бива изтласкван от положителния израз, от закона за превръщането на енергията, където за пръв път качественото съдържание на процеса получава съответно признание и където е заличен и последният спомен за извънсветовния творец. Сега няма нужда да се проповядва като нещо ново, че количеството на движението (така наречената енергия) не се изменя, когато то от кинетична енергия (така наречената механическа сила) се превръща в електричество, топлина, потенциална енергия на положението и т. н., и обратно; тази мисъл служи като вече достигната веднъж завинаги основа на сега вече много по-съдържателното изследване на самия процес на превръщането, този велик основен процес, в познаването на който се обобщава цялото познаване на природата. И откакто биологията се разработва в светлината на еволюционната теория, в областта на органичната природа също започнаха да изчезват една след друга застиналите гранични линии на класификацията; всекидневно се умножава броят на междинните звена, които почти не се поддават на класификация, поточното изследване прехвърля организми от един клас в друг, а редица отличителни признаци, които бяха станали почти догма, губят своята безусловна валидност: сега ние знаем бозайници, които снасят яйца, а ако се потвърди новината - и птици, които ходят на четири крака[22]. Ако още преди много години Вирхов, вследствие на откриването на клетката, беше принуден - не толкова като натуралист и диалектик, колкото като прогресивен човек[23] - да разложи единството на животинския индивид на една федерация от клетъчни държави, то понятието за индивидуалност на животното (а следователно и на човека) става още по-заплетено след откриването на белите кръвни телца, които се движат амебообразно в организма на висшите животни. А именно представяните като непримирими и неразрешими полярни противоположности, насилствено фиксираните гранични линии и отличителни белези между класовете, придаваха на съвременното теоретическо природознание неговия ограничено-метафизичен характер. Признаването, че тези противоположности и различия, макар и да съществуват в природата, имат само относително значение и че, напротив, тяхната привидна неподвижност и абсолютно значение са внесени в природата само от нашата рефлексия - признаването на тая истина е ядрото на диалектическото разбиране на природата. Човек може да стигне до това разбиране, принуден от натрупващите се факти в природознанието; но той може да стигне до това по-лесно, ако се отнесе към диалектическия характер на природонаучните факти с разбиране на законите на диалектическото мислене. Във всеки случай природознанието сега е отишло толкова далече, че то вече не може да избегне диалектическото обобщение. Но то ще си облекчи този процес, ако не забравя, че резултатите, в които се обобщават данните на неговия опит, са понятия и че изкуството да се оперира с понятия не е нещо вродено и не е дадено заедно с обикновеното всекидневно съзнание, а изисква действително мислене, което има зад себе си толкова дълга емпирическа история, колкото и емпирическото природознание. Когато усвои резултатите на две хиляди и петстотин годишното развитие на философията, природознанието ще се избави, от една страна, от всяка специална, стояща вън от него и над него натурфилософия и, от друга страна - от своя собствен, наследен от английския емпиризъм, ограничен метод на мислене.
Лондон, 23 септември 1885 г.
Фридрих Енгелс
III.
Настоящото ново издание, с изключение на някои твърде незначителни стилистични промени, е препечатване на предишното. Само в една глава, в десетата глава на втория отдел („Из „Критическата история““), аз си позволих да направя съществени добавки, и то по следните съображения.
Както вече споменах в предговора към второто издание, всичко най-съществено в тази глава е написано от Маркс. При първоначалната редакция, предназначена за вестникарска статия, аз бях принуден да съкратя значително ръкописа на Маркс, и то точно на ония места, където критиката на Дюринговите положения отстъпваше на по-заден план в сравнение с изложението на собствените възгледи на Маркс в областта на историята на политическата икономия. А тъкмо тази част от ръкописа представлява и сега най-голям и най-траен интерес. Аз смятам за свой дълг да приведа колкото може по-пълно и буквално ония места, в които Маркс отрежда за такива хора като Петѝ, Норс, Лок, Хюм подобаващото им място в генезиса на класическата политическа икономия, а още повече неговото разяснение на „икономическата таблица“ на Кене, тази сфинксова загадка, която оставаше досега неразрешима за цялата съвременна политическа икономия. Напротив, аз изоставих онова, което се отнасяше изключително до произведенията на г. Дюринг, доколкото това не нарушаваше общата връзка.
В заключение мога да изразя своето пълно задоволство, че идеите, застъпени в това съчинение, получиха след последното му издание широко разпространение в общественото съзнание на научните кръгове и сред работническата класа - и то във всички цивилизовани страни на света.
Лондон, 23 май 1894 г.
Фридрих Енгелс
БЕЛЕЖКИ
*1 Много по-лесно е заедно с умствено ограничените вулгаризатори от рода на Карл Фогт да се нахвърлим върху старата натурфилософия, отколкото да оценим нейното историческо значение. Тя съдържа много безсмислици и фантазьорства, но не повече, отколкото и съвременните и нефилософски теории на природоизследователите емпирици; а че тя съдържа и много смислени и разумни неща - това започват да разбират, откак почна да се разпространява еволюционната теория. Така Хегел с пълно право призна заслугите на Тревиранус и Окен[17]. Окен със своята първична слуз и първично мехурче издига като постулат на биологията това, което по-късно беше действително открито като протоплазма и клетка. Що се отнася специално до Хегел, той в много отношения далеч надвишава своите съвременници-емпирици, които мислеха, че са обяснили всички необяснени явления, като поставяха в основата им някаква сила - сила на тежестта, сила на плаването, електрическа контактна сила и т. н., или пък, където това не минаваше - някаква неизвестна материя: светлинна, топлинна, електрическа и т. н. Тези въображаеми материи сега може да се смятат за премахнати, но спекулацията със силите, против която се бореше Хегел, все още се появява като забавен призрак, като например още в 1869 г. в инсбрукската реч на Хелмхолц (Helmholz, Populäre Vorlesungen, II Heft; 1871, S. 190)[18]. В противовес на наследеното от французите от XVIII век обожание на Нютон, когото Англия обсипа с почести и богатство, Хегел изтъкна, че Кеплер, когото Германия остави да умре от глад, е истинският основател на съвременната механика на небесните тела и че Нютоновият закон за гравитацията се съдържа още в трите закона на Кеплер, а в третия даже е изразен напълно определено. Онова, което Хегел доказва с няколко прости уравнения в своята „Naturphilosophie“, § 270 и допълненията (Hegels Werke, 1842 г., т. VII, стр. 98 и 113-115), ние намираме отново като резултат на най-новата математическа механика у Густав Кирхов („Vorlesungen über mathematische Physic“, 2 издание, Лайпциг, 1877 г., стр. 10), и по същество в същата, за пръв път развита от Хегел проста математическа форма. Натурфилософите се намират в същото отношение към съзнателно-диалектическото природознание, в каквото се намират утопистите към съвременния комунизъм.
[1]„Анти-Дюринг“ - под такова заглавие е влязъл в историята класическият труд на Ф. Енгелс «Превратът в науката, извършен от господин Ойген Дюринг».
Произведението на Енгелс възникнало като непосредствен резултат от идеологическата борба в Германската социалдемократическа партия.
Маркс и Енгелс обърнали внимание върху труда на Дюринг за пръв път във връзка с рецензията на Дюринг за първия том на «Капиталът» на Маркс, който бил публикуван през декември 1867 г. в списание «Erganzungsblatler»,т. III, кн.З. В редица писма на Маркс и Енгелс, особено през януари-март 1868 г., е намерило отражение онова критическо отношение към Дюринг, което се оформило у тях още по това време.
В средата на 70-те години влиянието на Дюринг сред социалдемократите станало твърде значително. Най-активни дюрингианци се оказали Е. Бернщайн, И. Мост, Ф. В. Фриче. Кратковременно влияние на дюрингианството е изпитал дори А. Бебел. През март 1874 г. в централния орган на Социалдемократическата работническа партия (така наречените айзенахци) вестник «Volksstaat» били публикувани анонимно две негови статии за Дюринг под заглавие «Новият комунист». Във връзка с това Маркс и Енгелс се обърнали с остър протест до редактора на вестника В. Либкнехт.
В началото на 1875 г. разпространението на дюрингианството взело опасни размери. За това особено спомагали второто издание на книгата на Дюринг «Критическа история на политическата икономия и социализма» (излязло през ноември 1874 г.) и изданието на неговата книга «Курс по философия» (последната част излязла през февруари 1875 г.). В тези книги Дюринг, провъзгласил се за привърженик на социализма, отправил особено резки нападки срещу марксизма. Това подтикнало Либкнехт да се обърне към Енгелс, в писмата си от 1 февруари и 21 април 1875 г., с открито предложение да излезе против Дюринг на страниците на «Volksstaat». През октомври 1875 г. Либкнехт изпратил на Енгелс отхвърлената от вестника хвалебна бележка на А. Енс за Дюринг, а през май 1876 г. - аналогична статия на И. Мост.
Още през февруари 1876 г. Енгелс сметнал за необходимо публично да се обяви против Дюринг. Енгелс направил това в статията си «Пруската ракия в германския райхстаг», публикувана във вестник «Volksstaat» (виж настоящото издание, т. 19, стр. 47).
Засилването на дюрингианстаото, неговото разпространение сред част от членовете на едва-що обединилата се Германска социалистическа работническа партия (основана на конгреса в Гота през май 1875 г.) принудило Енгелс да прекъсне работата си над «Диалектика на природата», за да даде отпор на новопоявилото се «социалистическо» учение и да защити марксизма като единствен правилен мироглед на пролетарската партия.
Това решение било прието в края на май 1876 г. В писмото си до Маркс от 24 май 1876 г. Енгелс изказва намерение да подложи на критика писанията на Дюринг. В писмото си отговор от 25 май Маркс решително подкрепя това намерение. Енгелс веднага се заема за работа и още на 28 май в писмото си до Маркс той набелязва общия план и характер на своя труд.
Енгелс работи над «Анти-Дюринг» в продължение на две години - от края на май 1876 до началото на юли 1878 г.
Първият отдел на книгата бил написан в основни линии от септември 1876 до януари 1877 г. Той бил публикуван във вид на серия статии под заглавие «Превратът във философията, извършен от господни Ойген Дюринг» във вестник «Vorwärts» през януари-май 1877 г. (бр. 1, 3.1.; бр. 2, 5.1.; бр. 3, 7. I.; бр. 4, 10. 1.; бр. 5, 12. I.; бр. 6, 14.1.; бр. 7, 17.1.; бр. 10, 24.1.; бр. 11, 26. 1. ; бр. 17, 9. И.; бр. 24, 25. 11.; бр. 25, 28. II.; бр. 36,25. III.; бр. 37, 28. III.; бр. 44, 15. IV.; бр. 45, 18. IV.; бр. 49, 27. IV.; бр. 50, 29. IV.; бр. 55, 11. V.; бр. 56, 13. V.). В този отдел влизали и първите две глави, които по-късно, от първото отделно издание на книгата, били отделени в самостоятелен общ увод и към трите отдела.
Вторият отдел на книгата бил написан в основни линии от юни до август 1877 г. Последната, X глава от този отдел, която се отнася до историята на политическата икономия, била написана от Маркс: първата част от главата - до началото на март, а втората част, посветена на разбора на «Икономическата таблица» на Кене - до началото на август 1877 г. Вторият отдел бил публикуван под заглавие «Превратът в политическата икономия, извършен от господин Ойген Дюринг» в Научното приложение и в Приложението към вестник «Vorwärts» през юли-декември 1877 г. (към бр. 87, 27. VII.; бр. 93, 10. VIII.; бр. 96, 17. VIII.; бр. 105, 7. IX.; бр. 108, 14.IX.; бр. 127, 28. X.; бр. 130, 4. XI.; бр. 139, 28. XI.; бр. 152, 30. XII.).
Третият отдел на книгата бил написан в основни линии от август 1877 до април 1878 г. Той бил публикуван под заглавие «Превратът в социализма, извършен от господин Ойген Дюринг» в Приложението към вестник «Vorwärts» през май-юли 1878 г. (към бр. 52, 5. V.; бр. 61, 26.V; бр. 64, 2. VI.; бр. 75. 28. VI.; бр. 79, 7. VII.).
Публикуването на «Анти-Дюринг» предизвикало ожесточена съпротива от страна на дюрингианците. На редовния партиен конгрес в Гота, състоял се от 27 до 29 май 1877 г., Те се опитали да наложат да се забрани публикуването на труда на Енгелс в централния орган на партията. Не без тяхно влияние «Анти-Дюринг» се печатал във вестника с големи прекъсвания.
През юли 1877 г. първият отдел от труда на Енгелс бил издаден в Лайпциг в отделна брошура под заглавие «Превратът в науката, извършен от господни Ойген Дюринг. 1. Философия». През юли 1878 г. пак там в отделна брошура били издадени вторият и третият отдел под заглавие «Превратът в науката, извършен от господин Ойген Дюринг. II. Политическа икономия. Социализъм». По същото време, около 8 юли 1878 г., с предговор от Енгелс излязло първото отделно издание на цялата книга под заглавие F. Engels. «Hern Eugen Düring’s Umwälzung der Wissenschaft. Philosophie. Politische Oekonomie. Sozialismus». Leipzig, 1878 (Ф. Енгелс. «Превратът в науката, извършен от господин Ойген Дюринг. Философия. Политическа икономия. Социализъм». Лайпциг, 1878). В следващите немски издания книгата излязла под същото заглавие, но без подзаглавието «Философия. Политическа икономия. Социализъм». Второто издание на книгата излязло в Цюрих през 1886 г. Третото, прегледано и допълнено издание излязло в Щутгарт през 1894 г.; това било последното издание на «Анти-Дюринг», докато бил жив Енгелс.
Заглавието на книгата на Енгелс перефразира иронично заглавието на труда на Дюринг «Carey’s Umwälzung der Volkswirtschaftslehre und Socialwissenschaft» («Превратът в учението за народното стопанство и в социалната наука, извършен от Кери»), който бил издаден в Мюнхен в 1865 г. В този труд Дюринг превъзнася вулгарния икономист Кери, който всъщност е бил негов учител в областта на политическата икономия.
В края на октомври 1878 г., след въвеждането в Германия на изключителния закон против социалистите, «Анти-Дюринг», както и другите трудове на Енгелс, бил забранен.
В 1880 г. по молба на П. Лафарг Енгелс преработва три глави от «Анти- Дюринг» (I глава на «Увода» и I и II глава на третия отдел) в самостоятелна популярна брошура, излязла първоначално под заглавие «Утопичен социализъм и научен социализъм», а след това под заглавие «Развитието на социализма от утопия в наука». Тази брошура още докато бил жив Енгелс, била преведена на редица европейски езици и широко се разпространила сред работниците. Последното немско (четвърто) издание на тази брошура излязло в Берлин през 1891 г. Брошурата се различава от съответните глави на «Анти-Дюринг» по разположението на материала, съдържа допълнителни добавки и някои и други изменения в сравнение с текста на «Анти-Дюринг».
В Русия още докато Енгелс бил жив, преводите на някои глави на «Анти-Дюринг» получили най-широко разпространение. През август 1878 г. в списание «Критическое обозрение», кн. 15 била отпечатана рецензия на Н. Зибер върху книгата на Енгелс, която съдържала преводи на цели страници от «Анти-Дюринг». През ноември същата година в списание «Слово» била публикувана голяма статия на Зибер «Диалектиката в нейното приложение към науката», която представлявала съкратен превод на първия отдел и трите глави от третия отдел на «Анти-Дюринг»; продължението на статията не било дадено поради цензурни пречки. През 1884 г. в Женева в превод на В. Засулич излязло руското издание на «Развитието на социализма от утопия в наука»; в приложението към брошурата бил даден преводът на трите глави за теорията на насилието от втория отдел на «Анти-Дюринг». Имало и няколко нелегални издания на частични преводи на «Анти-Дюринг» на руски език. Първият руски превод на «Анти-Дюринг», но с редица цензурни съкращения, бил издаден в Петербург през 1904 г. под заглавие «Философия. Политическа икономия. Социализъм (Превратът в науката, извършен от Дюринг)». Пълният превод на руски език бил издаден в Петербург през 1907 г. под заглавие «Анти-Дюринг (Превратът в науките, извършен от г. Дюринг)».
[2] Енгелс си служи тук с известното място от драмата на Шилер «Дон Карлос», действие I, явление 9:
«Страхът ми мина - до тебе редом
ще хвърля ръкавицата на моя век».[3] «Der Volksstaat» («Народна държава») - централен орган на Германската социалдемократическа работническа партия (айзенахци), излизал в Лайпциг от 2 октомври 1869 до 29 септември 1876 г.(отначало два пъти седмично, от юли 1873 г. - три пъти). Вестникът изразява възгледите на представителите на революционното течение в германското работническо движение. За своите смели революционни писания вестникът бил подлаган на постоянни правителствени и полицейски преследвания. Съставът на неговата редакция непрекъснато се сменял във връзка с арестуването на редакторите, но общото ръководство на вестника си оставало в ръцете на В. Либкнехт. Значителна роля във вестника играел А. Бабел, който завеждал издателство «Volksstaat».
Маркс и Енгелс поддържали тясна връзка с редакцията на вестника, на неговите страници се печатали системно техни статии. Придавайки голямо значение на дейността на «Volksstaat», Маркс и Енгелс внимателно я следели и я критикували за отделни пропуски и грешки, изправяли линията на вестника, който благодарение на това бил един от най-добрите работнически вестници през 70-те години на XIX век.
От 1 октомври 1876 г. по решение на Готския конгрес от 1876 г. вместо вестниците «Volksstaat» и «Neuer Sozialdemokrat» («Нов социалдемократ») започнал да се издава единен централен орган на Германската социалистическа работническа партия - вестник «Vorwärts» («Напред»), Вестникът бил спрян на 27 октомври 1878 г. след въвеждането на изключителния закон против социалистите (виж бележка 7).
[4] На 10 май 1876 г. във връзка със стогодишнината от основаването на САЩ се открива във Филаделфия шестата световна промишлена изложба. Сред четиридесетте страни, които били представени на нея, била и Германия. Но назначеният от германското правителство като председател на немското жури директор на Берлинската промишлена академия проф. Ф. Рьоло бил принуден да признае, че германската промишленост изостава значително от промишлеността на другите страни и че тя се ръководи от принципа «евтино, но гнило». Това изказване предизвикало многобройни отзвуци в печата. Вестник «Volksstaat» по-специално напечатал през юли-септември редица статии, посветени на този скандален факт.
[5] Получилата широка употреба фраза «наистина нищо не са научили» се съдържа в едно от писмата на френския адмирал дьо Пана. Понякога я приписват на Талейран. Била казана по адрес иа роялистите, които се оказали неспособни да извлекат някакви поуки от френската буржоазна революция от края на XVIII в.
[6] Енгелс има предвид изказването на Р. Вирхов на 50-и конгрес на немските природоизследователи и лекари в Мюнхен на 22 септември 1877 г. Виж R. Virchow. «Die Freiheit der Wissenschaft im modernen Staat». Berlin, 1877, S. 13 (P. Вирхов. «Свободата на науката в съвременната държава». Берлин, 1877, стр. 13).
[7] Изключителният закон против социалистите бил въведен от правителството на Бисмарк при подкрепата на мнозинството от райхстага на 21 октомври 1878 г. за борба против социалистическото и работническото движение. Този закон поставил Германската социалдемократическа партия в нелегално положение; били забранени всички организации на партията, масовите работнически организации, социалистическият и работническият печат, конфискувала се социалистическата литература, социалдемократите били подлагани на репресии. Но социалдемократическата партия, която при активната помощ на Маркс и Енгелс съумяла да преодолее и опортюнистическите, и «ултралевите» елементи в своите редове, успяла през периода, когато е действал изключителният закон, правилно съчетавайки нелегалната работа с използването на легалните възможности, значително да укрепи и разшири влиянието си сред масите. Под натиска на масовото работническо движение изключителният закон бил отменен на 1 октомври 1890 г. Оценката на този закон от Енгелс виж в статията «Бисмарк и германската работническа партия» (настоящото издание, т. 19, стр. 289-291).
[8] Свещеният съюз - реакционно обединение на европейските монарси, основано през 1815 г. от царска Русия, Австрия и Прусия за смазване на революционното движение в отделните страни и за запазване там на феодално- монархическите режими.
[9] K. Marx. «Misère de la philosophie». Paris - Bruxelles. 1847. Виж настоящото издание, т. 4, стр. 67-184.
«Manifest der Kommunistischen Partei». London, 1848. Виж настоящото издание, т. 4, стр. 419-458. В 1872 «Манифест на комунистическата партия» бил преиздаден под заглавие «Комунистически манифест».
К. Marx. «Das Kapital». Bd. I, Hamburg, 1867. Виж настоящото издание, т. 23.
[10] Дюринг (от 1863 г. бил частен доцент в Берлинския университет, а от 1873 г. - доцент в частния женски лицей) в съчиненията си от 1872 г. отправял резки нападки срещу университетските професори. Така например още в първото издание на «Критическа история и общите принципи на механиката» (1872 г.) той обвинил X. Хелмхолц в преднамерено премълчаване на трудовете на Р. Майер. Дюринг също така остро критикувал университетските порядки. За тези свои нападки Дюринг бил преследван от страна на реакционната професура. По инициатива на университетските професори в 1876 г. той бил лишен от възможността да чете лекции в женския лицей.Във второто издание на история на механиката (1877 г.) и в книжката за женското образование (1877 г.) Дюринг повторил обвиненията си в още по-остра форма. През юли 1877 г. по искане на философския факултет той бил лишен от правото да преподава в университета. Уволнението на Дюринг предизвикало шумна протестна кампания от страна на неговите привърженици; този акт на произвол бил осъден и сред широките демократични кръгове.
Е. Швенингер, който от 1881 г. бил личен лекар на Бисмарк, в 1884 г. бил назначен за професор в Берлинския университет.
[11] Първоначално френският превод на труда на Енгелс, направен от Лафарг, под заглавие «Socialisme utopique et socialisme scientifique» («Утопичен социализъм и научен социализъм»), бил публикуван в списание «Revue socialiste», бр. 3-5 през март-май 1880 г.; отделно издание на брошурата излязло в Париж същата година. Полското издание на брошурата излязло в Женева в 1882 г., а италианското - в Беневенто в 1883 г. Първото немско издание на този труд под заглавие «Die Entwicklung des Sozialismus von der Utopie zur Wissenschaft» («Развитието на социализма от утопия в наука») излязло в Хотинген-Цюрих през 1882 г., стереотипните второ и трето - пак там в 1883 г. На руски език трудът на Енгелс бил публикуван за пръв път под заглавие «Научен социализъм» в нелегалното списание «Студенчество», кн. 1 през декември 1882 г.; отделно издание на брошурата под заглавие «Развитието на научния социализъм» било издадено от групата «Освобождение на труда» в Женева през 1884 г. Преводът на датски език бил издаден в Копенхаген през 1885 г.
[12] Енгелс има предвид основния труд на Л. X. Морган «Древното общество, или Изследване линиите на човешкия прогрес от дивачеството през варварството до цивилизацията», издаден в Лондон през 1877 г.
[13] F. Engels. «Der Ursprung der Familie, des Privateigentums und des Staats». Hottingen-Zürich, 1884. Виж настоящото издание, т. 21, стр. 23-178.
[14] Енгелс прекратил работа в манчестърската търговска фирма на 1 юли 1869 г. се преселил в Лондон на 20 септември 1870 г.
[15] В увода към своя основен труд по агрохимия Ю. Либих, говорейки за развитието на своите научни възгледи, отбелязва: «Химията прави невероятно бързи успехи и химиците, в желанието си да вървят в крак с нея, се намират в състояние на непрекъснато линеене. Старите пера, негодни за полет, падат от крилете, но вместо тях израстват нови и полетът става по-мощен и по-лек.» Виж J. Liebig. «Die Chemie in ihrer Anwendung auf Agricultur und Physiologie». 7. AufI., Braunschweig, 1862, Th. I, S. 26 (Ю. Либих. «Химията в приложението и в земеделието и физиологията». 7 изд., Брауншвайг, 1862, ч. 1, стр. 26).
[16] Има се предвид писмото на немския социалдемократ X. В. Фабиан до Маркс от 6 ноември 1880 г. (ср. писмата на Енгелс до Кауцки от 11 април 1884 г., до Бернщайн от 13 септември 1884 г. и Зорге от 3 юни 1885 г. За √-1 Енгелс говори в XII глава на първия отдел на «Анти-Дюринг» (виж настоящия том, стр. 122-123).
[17] Енгелс има предвид изказванията на Хекел, съдържащи се в края на четвъртата лекция - «Теория на развитието у Гьоте и Окен» - в неговата книга: Е. Haeckel. «Natürliche Schöpfungsgeschichte». 4. Aufl., Berlin, 1873, S. 83-88 (Е. Хекел. «Естествената история на сътворението на света». 4 изд., Берлин, 1873, стр. 83-88).
[18] Изказванията на Хегел и Хелмхолц за понятието сила Енгелс разглежда в «Диалектика на природата», в главата «Основните форми на движението» (вж. настоящия том, стр.395-398).
[19] За небуларната хипотеза на Кант виж бележка 31.
За Кантовата теория за приливното триене виж в «Диалектика на природата» глава«Приливното триене» (настоящия том, стр. 416-420) и бележка 331.
[20] Става дума за «Диалектика на природата» на Енгелс и за математическите ръкописи на Маркс. Ръкописите на Маркс по математика, с обем над 1000 листа, се отнасят към края на 50-те - началото иа 80-те години на XIX век; частично те са били публикувани в списанието «Под знамето на марксизма», 1933, кн. 1, стр. 15-73.
[21] Енгелс има предвид трудовете на английския физик Т. Андрюс (1869), на френския физик Л. П. Кайете и на швейцарския физик Р. П. Пикте (1877).
[22] Имат се предвид: в първия случай - птицечовка, във втория - очевидно археоптерикс.
[23] Според концепцията на Р. Вирхов, изложена в неговата книга «Целуларна патология», първото издание на която е излязло в 1858 г., животинският индивид се разпада на тъкани, тъканите - на клетъчни територии, клетъчните територии - на отделни клетки, така че в последна сметка животинският индивид представлява механичен сбор от отделни клетки (Виж R. Virchow. «Die Cellularpathologie». 4. Aufl., Berlin, 1871, S. 17).
Говорейки за «прогресисткия» характер на тази концепция, Енгелс намеква за принадлежността на Вирхов към немската буржоазна прогресистка партия, един от основателите и видните дейци на която бил Вирхов, Тази партия била организирана през юни 1861 г. В нейната програма били поставени по-специално такива искания като обединяването на Германия под господството на Прусия и осъществяването на принципа на местното самоуправление.