Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген Дюринг
ВТОРИ ОТДЕЛ: ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ
X. Из „Критическата история“
(Карл Маркс)
В заключение да хвърлим още един поглед и върху „Критическата история на националната икономия“, върху „това предприятие“ на г. Дюринг, което, както казва той, „няма никакви предшественици“. Може би тук, най-сетне, да срещнем многообещаваната пределна и най-строга научност.
Г-н Дюринг вдига голям шум с откритието си, че
„учението за стопанството“ било „във висша степен съвременно явление“ (стр. 12).
Наистина в „Капиталът“ на Маркс е казано: „Политическата икономия... като особена наука се появява едва през периода на манифактурата“[148], а в съчинението му „Към критиката на политическата икономия“, стр. 392, четем, че „класическата политическа икономия... в Англия започва с Петѝ, а във Франция с Боагилбер и завършва в Англия с Рикардо, а във Франция със Сисмонди“.[149] Г-н Дюринг следва този предписан му път само с тази разлика, че у него висшата политическа икономия започва едва с ония жалки недоносчета, които буржоазната наука роди на бял свят след изтичането на нейния класически период. Така че той с пълно право може да тържествува, заявявайки в края на своя „Увод“:
„А щом като това предприятие още по своите външни особености и в новата половина на съдържанието си няма никакви предшественици - то още повече ми принадлежи като мое лично дело по своите вътрешни критически гледища и по своето общо становище“ (стр. 9).
Всъщност той би могъл да обяви своето „предприятие“ (индустриалният израз не е лошо подбран), с оглед на неговата външна и вътрешна страна, така: „Единственият и неговата собственост“.[150]
Тъй като политическата икономия в този вид, в който тя исторически се е появила, всъщност не е нищо друго освен научно разглеждане на икономиката през периода на капиталистическото производство, то отнасящи се до нея положения и теореми могат да се срещат например у авторите на древногръцкото общество само дотолкова, доколкото известни явления като стоковото производство, търговията, парите, лихвоносния капитал и т. н. са общи и за двете обществени системи. Доколкото гърците предприемат понякога изследвания в тази област, те проявяват също такава гениалност и оригиналност, както и във всички други области. Затова в исторически смисъл техните възгледи образуват теоретическите изходни точки на съвременната наука. Сега да чуем световноисторическия г. Дюринг.
„И така, по отношение на научната теория за стопанството ние всъщност“(!) „не бихме могли да съобщим за древността нищо положително, а съвършено ненаучното средновековие дава много по-малък повод за това“ (дава повод да не се съобщава нищо!). „Но тъй като превзетостта, която суетно излага на показ своята привидна ученост... е осквернила чистия характер на съвременната наука, то трябва поне за сведение да бъдат приведени някои примери.“
И след това г. Дюринг привежда примери за критика, която наистина е свободна дори от „привидна ученост“.
Тезата на Аристотел, че
„употребата на всяко благо е двояка: едната е свойствена на нещото като такова, а другата - не; например един сандал може да служи и като обувка, и за размяна; и двата случая са начини на употреба на сандала, тъй като и оня, който разменя сандали срещу нещо, което му липсва, например срещу пари или храна, също използва сандала като сандал, но не съответно на естествения начин на неговата употреба, защото той не е предназначен за размяна“[151]
- това положение според г. Дюринг е „не само изказано по съвсем тривиален и ученически начин“, но и ония, които намират в него „разликата между потребителната и разменната стойност“, изпадали при това и в „комично положение“, като забравяли, че в „най-ново време“ и „в рамките на най-прогресивната система“ - разбира се системата на самия г. Дюринг - с потребителната и разменната стойност е свършено веднъж завинаги.
„В съчинението на Платон за държавата... също се стремяха да намерят съвременното схващане за народностопанското разделение на труда.“
Тази забележка навярно трябва да се отнася до онова място в „Капиталът“, глава XII, § 5, стр. 369 на третото издание - но там тъкмо наопаки, се доказва, че възгледът на класическата древност за разделението на труда е „право противоположен“ на съвременния възглед.[152] - Гениалният за своето време начин, по който Платон[153] показва разделението на труда като естествена основа на града (който за гърците е бил идентичен с държавата), предизвиква у г. Дюринг само презрителна гримаса и нищо друго, и то само защото Платон не споменал (но това пък сторил гъркът Ксенофонт,[154] г. Дюринг!) за
„границата, която размерите на пазара в дадено време поставят за по-нататъшното разклоняване на професиите и за техническото разделяне на специалните операции. Едва представата за тази граница става такова познание, по силата на което идеята за разпределението на труда, която иначе едва ли може да бъде наречена научна, става значителна икономическа истина“.
„Професор“ Рошер, към когото г. Дюринг се отнася с такова презрение, наистина прокара тази „граница“, едва при която идеята за разделението на труда уж ставала „научна“, и затова изрично провъзгласи Адам Смит за откривател на закона за разделението на труда.[155] В общество, в което производството на стоки е господстващ начин на производството, „пазарът“ - да се изразим поне веднъж по маниера на г. Дюринг - е бил за „хората от търговския свят“ твърде известна „граница“. Но изисква се нещо повече от „знание и рутиниран инстинкт“, за да може човек да разбере, че не пазарът е създал капиталистическото разделение на труда, а, обратно, разлагането на предишни обществени връзки и последвалото оттук разделение на труда са създали пазара (виж „Капиталът“, т. I, глава XXIV, § 5: Създаване на вътрешния пазар за индустриалния капитал[156]).
„Ролята на парите е била във всички времена първият и главен подтик за стопански(!) мисли. Но какво е знаел някакъв си Аристотел за тази тяхна роля? Очевидно нищо повече от това, което се съдържа в представата, че размяната посредством пари е сменила първоначалната натурална размяна.“
Но щом „някакъв си“ Аристотел все пак има дързостта да открие двете различни форми на обръщението на парите: едната, в която те функционират като просто средство за обръщение, и другата, в която те функционират като паричен капитал[157], то според г. Дюринг
той с това изразявал „само една морална антипатия“.
А когато „някакъв си“ Аристотел самонадеяно се заема да анализира „ролята“ на парите като мярка на стойността и наистина правилно поставя този толкова решаващ за учението за парите[158] проблем, то „някакъв си“ Дюринг предпочита напълно да премълчи тази непозволена дързост, и то по съвсем основателни тайни съображения.
Краен резултат: в отражението на Дюринговото „вземане за сведение“ гръцката древност е имала всъщност „само най-обикновени идеи“ (стр. 25), ако изобщо подобни „глупости“ (стр. 19) имат нещо общо с идеите, били те обикновени или необикновени.
Главата върху меркантилизма в книгата на г. Дюринг трябва най-добре да се прочете в „оригинал“, т. е. в „Националната: система“ от Ф. Лист, глава 29: „Промишлената система, която на школски език погрешно наричат меркантилна система“. Доколко грижливо г. Дюринг умее и тук да избягва всяка „привидна ученост“ - това ни показва между другото и следното:
Ф. Лист в 28 глава за „Италианските икономисти“ казва:
„Италия изпревари всички съвременни нации както в практиката, така и в теорията на политическата икономия“,
и по-нататък споменава
като „първо съчинение, написано в Италия специално по политическа икономия, книгата на Антонио Сера от Неапол за начините, по които може да се достави на кралствата в изобилие злато и сребро (1613 г.)“.[159]
Г-н Дюринг доверчиво приема това указание и затова може да разглежда „Кратък трактат“ на Сера[160]
„като един вид надпис над входа на най-новата предистория на политическата икономия“.
С тази „белетристична фраза“ всъщност се и ограничава неговото разглеждане на „Кратък трактат“. За нещастие работата в действителност е стояла иначе: още в 1609 г., значи четири години преди „Кратък трактат“, се е появило съчинението „Трактат за търговията“[161] на Томас Мън. Това съчинение още с първото си издание е имало специфично значение с това, че е било насочено против първоначалната, тогава все още защищавана като държавна практика в Англия, монетарна система - т. е. то е представлявало съзнателно самоотделяне на меркантилната система от системата, която я е създала. Още в първата си редакция съчинението на Мън претърпяло няколко издания и оказало непосредствено влияние върху законодателството. Това съчинение, напълно преработено от самия автор и така издадено в 1664 г., след неговата смърт, под заглавие „Богатството на Англия“ и т. н., е останало още сто години евангелие на меркантилизма. Така че ако меркантилизмът има някакво епохално съчинение, „като един вид надпис над входа“, за такова трябва да се счита книгата на Мън, но пък тъкмо затова тя съвсем не съществува за Дюринговата „история, която твърде грижливо съблюдава ранговите отношения“.
За основателя на съвременната политическа икономия Петѝ г. Дюринг ни съобщава, че
той се отличава с „доста лекомислен начин на разсъждаване“, по-нататък - „отсъствие на усет за вътрешните и по-тънки различия на понятията“... „разностранност, която много знае, но лесно прескача от едно на друго, без да пуща корени в някоя по-дълбока мисъл“... той „още твърде грубо разсъждава в народностопанско отношение“ и „стига до наивности, чиято противоречивост... понякога може и да позабавлява по-сериозния мислител“.
Наистина, какъв неоценим пример на снизхождение, щом като „по-сериозният мислител“ г. Дюринг изобщо благоволява да спомене за съществуването на „някакъв си Петѝ“! Но как го споменава!
За изказванията на Пети относно
„труда и дори работното време като мярка на стойността, за което у него се срещат неясни следи“,
г. Дюринг споменава само в тази фраза и никъде другаде. Неясни следи! В своя труд „Трактат върху данъците и налозите“ (първото издание излиза в 1662 г.)[162] Петѝ дава напълно ясен и верен анализ на величината на стойността на стоките. Като я илюстрира първо с равностойността на благородните метали и житните храни, които струват еднакво количество труд, той казва първата и последна „теоретическа“ дума върху стойността на благородните метали. Но Петѝ също така казва в определена и обща форма, че стоковите стойности се измерват с еднакъв труд (equal labour). Той прилага своето откритие към решаването на разни, отчасти твърде заплетени, проблеми и на места, по разни случаи и в разни съчинения, прави важни изводи от това главно положение, дори там, където не го повтаря. Но още в първото си съчинение той казва:
„Аз твърдя, че това (т. е. оценката чрез еднакъв труд) „е основата за изравняване и измерване на стойностите*45, но аз признавам, че в надстройката и в практическото прилагане на това положение има голямо разнообразие и заплетеност“.
Така че Петѝ еднакво съзнава както важността на своето откритие, така и трудността на неговото използване в конкретните случаи. Затова той опитва и друг начин за обясняване на някои частни случаи.
Той търси някакво естествено отношение на равенство (a natural Par) между земята и труда, така че стойността да може да се изрази по избор „в кое да е oт двете, земята или труда, или още по-добре - в двете“.
Самото заблуждение на Петѝ е гениално.
По повод теорията на Петѝ за стойността г. Дюринг прави остро замислената забележка:
„Ако той сам би обмислил по-остро, щеше да бъде съвсем невъзможно на други места у него да се намират следи от противоположно схващане, за които вече споменахме по-рано“;
т. е. за които „по-рано“ г. Дюринг нищо не е споменал освен това, че „следите“ били... „неясни“. Това е твърде характерен маниер на г. Дюринг - „по-рано“ да намекне за нещо с някаква безсъдържателна фраза, та „по-после“ да уверява читателя, че той още „по-рано“ бил разбрал същността на работата, от която нашият автор всъщност се изплъзва и по-рано, и по-после.
При това ние намираме у Адам Смит не само „следи“ от „противоположни схващания“ върху понятието за стойността - и то не само две, а дори три, по-точно дори четири рязко противоположни схващания за стойността, които у него твърде удобно се разполагат едно до друго или се преплитат едно с друго. Но това, което е естествено у основоположника на политическата икономия, който по необходимост върви пипнешком, експериментира и се бори с едва оформящия се тогава хаос от идеи, то може да бъде извънредно странно у един автор, който обобщава повече от 150-годишни изследвания, след като техните резултати вече отчасти са преминали от книгите в съзнанието на обществото. Но нека преминем от великото към дребното: както видяхме, сам г. Дюринг също така предлага на нашето благоусмотрение пет различни видове стойност, а заедно с тях и също толкова противоположни схващания. Наистина, ако сам „би обмислил по-остро“, той нямаше да изразходва толкова труд, за да върне назад читателите си от съвършено ясното схващане на Петѝ за стойността - към най-пълна обърканост.
Напълно завършена, монолитно изляна работа на Петѝ е неговото съчинение „Нещо относно парите“, публикувано в 1682 г., десет години след неговата „Анатомия на Ирландия“ (последното съчинение е излязло „за пръв път“ в 1672 г., а не в 1691 г., както г. Дюринг преписва от „най-разпространените учебникарски компилации“).[163] Последните следи от меркантилистически схващания, които се срещат в други съчинения на Петѝ, тук напълно са изчезнали. По съдържание и по форма това е малък шедьовър и тъкмо затова г. Дюринг нито веднъж не споменава дори неговото заглавие. Впрочем, в реда на нещата е, че пред най-гениалния и най-оригиналния изследовател-икономист една претенциозна школска посредственост може само да изказва своето ръмжащо недоволство, може само да се ядосва, че искрите на теоретическата мисъл не излизат една след друга като готови „аксиоми“, а изскачат поотделно из дълбочините на „суровия“ практически материал, като напр. данъците.
Също такова отношение, както към чисто икономическите трудове на Петѝ, г. Дюринг проявява и към основаната от Петѝ „политическа аритметика“, vulgo*46 - статистиката. Той само презрително дига рамене над странността на прилаганите от Петѝ методи! Ако си спомним ония чудновати методи, които сто години по-късно дори Лавоазие[164] е прилагал в тази област, ако си спомним колко далече е и сегашната статистика от целта, която в големи линии и е предначертал Петѝ, то тази самодоволна многоученост два века post festum*47 ще изпъкне с цялата си неприкрита глупост.
Най-значителните идеи на Петѝ, за които едва се споменава в „предприятието“ на г. Дюринг, са според Дюринговото твърдение само несвързани хрумвания, случайни мисли и бележки, на които само в наше време придавали, с помощта на откъснати от общата връзка цитати, съвсем неприсъщо на тях значение - които следователно не играели никаква роля в действителната история на политическата икономия, а само в някои съвременни книги, стоящи по-долу от равнището на коренната критика на г. Дюринг и на неговата „историография от голям стил“. Изглежда, че г. Дюринг в своето „предприятие“ е имал предвид някакъв съвсем лековерен кръг от читатели, които по никой начин няма да се осмелят да поискат доказателства за неговите твърдения. Ние скоро ще се върнем отново към този въпрос (когато говорим за Лок и Норс), но сега мимоходом ще трябва да поразгледаме Боагилбер и Лоу.
Що се отнася до първия, ще изтъкнем единственото нещо, което е открил г. Дюринг: той открил някаква по-рано незабелязана връзка между Боагилбер и Лоу. Боагилбер твърди именно, че благородните метали могли да бъдат заменени в нормалните парични функции, които те изпълняват в стоковото обръщение, с банкноти (un morceau de papier*48).[165] A Лоу, напротив, си въобразява, че всяко „увеличаване количеството“ на тия „късчета хартия“ увеличавало богатството на нацията. Оттук г. Дюринг заключава, че
„изказването на Боагилбер вече е криело в себе си една нова насока на меркантилизма“,
с други думи - вече криело в себе си Лоу. Г-н Дюринг ясно като бял ден ни доказва това по следния начин:
„Достатъчно е било само да се припише на „простите късчета хартия“ същата роля, която трябва да играят благородните метали, и със самото това веднага е била извършена метаморфоза на меркантилизма“.
По същия начин може веднага да се извърши метаморфозата от чичо на леля. Наистина г. Дюринг успокоително прибавя:
„Впрочем Боагилбер не е имал такова намерение“.
Но, дявол да го вземе, нима е могъл той да има намерение да замени своя собствен рационалистически възглед за паричната роля на благородните метали със суеверния възглед на меркантилистите само защото според него благородните метали могат да бъдат заменени в тая им роля с хартията?
Но - продължава с комичната си сериозност г. Дюринг, - „но все пак може да се признае, че нашият автор тук-там успява да направи по някоя наистина сполучлива забележка“ (стр. 83).
Що се отнася до Лоу, г. Дюринг успява да направи само следната „наистина сполучлива забележка“:
„Ясно е, че и Лоу никога не е можал напълно да унищожи горепосочената основа (именно „базата на благородните метали“), но той е докарал пускането на книжни пари до крайния предел, т. е. до сгромолясването на цялата система“ (стр. 94).
А в действителност книжните пеперудки, тези прости парични знаци, е трябвало да се разхвърчат между публиката не за да „унищожат“ базата на благородните метали, а за да примамят тези метали от джобовете на публиката в изпразнените държавни каси.[166]
Връщайки се отново към Петѝ и към оная незначителна роля, която г. Дюринг му отрежда в историята на политическата икономия, нека най-напред чуем какво ни съобщава той за най-близките наследници на Петѝ, за Лок и Норс. В същата тази 1691 г. са излезли „Разсъждения за намаляването на лихвата и увеличаването стойността на парите“ от Лок и „Трактат върху търговията“ от Норс.
„Онова, което той (Лок) е писал за лихвата и монетата, не излиза извън рамките на разсъжденията, които през време на господството на меркантилизма са били обикновено нещо във връзка със събитията в държавния живот“ (стр. 64).
Сега за читателя на това „съобщение“ трябва да стане съвършено ясно защо „Намаляване на лихвата“ на Лок придобива през втората половина на XVIII век такова значително влияние върху политическата икономия във Франция и Италия, и при това в различни насоки.
„По въпроса за свободата на лихвения процент мнозина търговци са мислили по подобен начин (както Лок), а и самото развитие на обстоятелствата е създавало склонността да се разглежда ограничаването на лихвата като неефикасна мярка. По времето, когато един Дъдлей Норс е можал да напише своя „Трактат върху търговията“ в духа на свободната търговия, вече сякаш се е носело във въздуха много нещо, благодарение на което теоретическата опозиция против ограничаването на лихвата не ще да е изглеждала вече като нещо нечувано“ (стр. 64).
И така, Лок е трябвало само да поразмисли върху мисълта на един или друг свой съвременен „търговец“ или пък да улови много нещо от онова, което по негово време „сякаш се е носело във въздуха“, за да може да теоретизира върху свободата на лихвата и да не каже нищо „нечувано“! А всъщност Петѝ още в 1662 г. в своя „Трактат върху данъците и налозите“ противопоставя лихвата като парична рента, която ние наричаме лихварство (rent of money which we call usury), на рентата от земята и недвижимите имоти (rent of land and houses) и обяснява на земевладелците, които искали със законодателни мерки да държат на ниско равнище рентата - разбира се, не поземлената, а паричната, - цялата безполезност и безплодност от издаване на положителни граждански закони против закона на природата (the vanity and fruitlessness of making civil positive law against the law of nature).[167] Затова в своето „Нещо относно парите“ (1682 г.) той обявява законодателното регулиране на лихвата за също така безсмислено, както и регулирането на износа на благородни метали или регулирането на разменния курс. В същото съчинение той изказва и онова, което е веднъж завинаги меродавно по отношение на raising of money*49 (например опитът да се даде на половин шилинг наименованието един шилинг, като се секат от една унция сребро двойно повече шилинги).
По отношение на последния пункт Лок и Норс почти само копират Петѝ. Но колкото се отнася до лихвата, Лок изхожда от паралела на Петѝ между паричната лихва и поземлената рента, докато Норс отива по-далеч и противопоставя лихвата като рента от капитала (rent of stock) на поземлената рента, а капиталистите [stocklords] на земевладелците [landlords].[168] Но докато Лок приема исканата от Петѝ свобода на лихвата само с ограничения, Норс я приема абсолютно.
Г-н Дюринг надминава себе си, когато той - сам още върл меркантилист в „по-тънък“ смисъл - сразява „Трактат върху търговията“ на Дъдлей Норс със забележката, че бил написан „в духа на свободната търговия“. Това е все едно да се каже за Харвей, че той писал „в духа“ на теорията на кръвообръщението. Съчинението на Норс, независимо от другите му заслуги, е едно класическо, написано с неумолима последователност изложение на учението за свободната търговия, както външна, така и вътрешна, а за 1691 година това е било, разбира се, „нещо нечувано“!
Освен това г. Дюринг съобщава, че
Норс бил „търговец“, при това негодник, и че неговото съчинение „не успяло да спечели одобрение“.
Само това липсваше - такова съчинение в епохата на окончателната победа на митническия протекционизъм в Англия да срещне „одобрение“ от даващата тогава тон реакционна сган! Но това не е попречило на неговото съчинение да окаже незабавно теоретическо въздействие, което може да се проследи в цяла редица икономически трудове, които са излезли в Англия непосредствено след него, отчасти още през XVII век.
Лок и Норс ни дават доказателство как първите смели опити, предприети от Пети в почти всички области на политическата икономия, са били поотделно подхванати и разработени по-нататък от неговите английски приемници. Следите на този процес през периода от 1691 до 1752 г. се хвърлят в очи и на най-повърхностния наблюдател, тъй като всички по-значителни икономически трудове от този период изхождат, положително или отрицателно, от възгледите на Петѝ. Ето защо този период, който е богат с оригинални умове, е най-значителният за изследване на постепенното зараждане на политическата икономия. „Историографията от голям стил“, която приписва на Маркс като непростим грях това, че в „Капиталът“ се дигало така много шум около Петѝ и другите автори от посочения период, чисто и просто ги заличава от историята. От Лок, Норс, Боагилбер и Лоу тая „историография“ веднага прескача към физиократите, а след това пред входа на истинския храм на политическата икономия се появява... Дейвид Хюм. С разрешението на г. Дюринг ние ще възстановим хронологическия ред и затова ще поставим Хюм преди физиократите.
Икономическите „Опити“ на Хюм са излезли през 1752 г.[169] В свързаните едно с друго есета „За парите“, „За търговския баланс“, „За търговията“ Хюм следва стъпка по стъпка, често дори и в чистите приумици, книгата на Джекоб Вендърлинт „Парите са равнозначни на всички неща“ (Лондон, 1734 г,). Колкото и да е непознат на г. Дюринг този Вендърлинт, за него все пак държат сметка редица английски икономически съчинения към края на XVIII век, т. е. в епохата след Адам Смит.
Както Вендърлинт, и Хюм разглежда парите като прост знак на стойността. Хюм копира почти буквално от Вендърлинт (а това е важно, тъй като той би могъл да заеме от много други съчинения теорията за парите като знаци на стойността) обяснението защо търговският баланс не може да бъде постоянно против една страна или постоянно в нейна полза; както Вендърлинт, и той застъпва учението за равновесието на балансите, равновесие, което се установявало по естествен път съобразно с различните икономически позиции на отделните страни; както Вендърлинт, и той проповядва свобода на търговията, само че не тъй смело и последователно; заедно с Вендърлинт, само че в по-повърхностна форма, той изтъква потребностите като стимули на производството; той следва Вендърлинт, като погрешно приписва на банкнотите и на всички държавни ценни книжа влияние върху стоковите цени; заедно с Вендърлинт той отхвърля кредитните пари; както Вендърлинт, и той поставя стоковите цени в зависимост от цената на труда, т. е. - от работната заплата; той копира от него дори приумицата, че трупането на богатства държи стоковите цени на ниско равнище, и т. н. и т. н.
Г-н Дюринг отдавна вече с оракулска загадъчност мърмореше за това, че някои погрешно разбирали паричната теория на Хюм, и при това особено заплашително сочеше към Маркс, който при това, въпреки полицейската забрана, посочил в „Капиталът“ тайните връзки на Хюм с Вендърлинт и с Джозеф Меси,[170] за когото ще споменем по-долу.
С това погрешно разбиране работата стои така. Колкото се отнася до същинската парична теория на Хюм, според която парите са само знаци на стойността и затова цените на стоките при равни други условия се качват пропорционално на нарастването на намиращите се в обръщение пари и падат пропорционално на тяхното намаляване, г. Дюринг при всичкото си желание може само да приповтаря - макар и със свойствения му прозрачно ясен маниер - своите заблудени предшественици. Но Хюм, след като изтъква посочената теория, сам си възразява (същото е направил още Монтескьо,[171] изхождайки от същите съображения):
все пак е „факт“, че след откриването на американските златни и сребърни рудници „промишлеността на всички европейски народи нарасна, с изключение на тая на собствениците на тези рудници“, и че това „се дължи между другото на увеличеното количество на златото и среброто“.
Хюм обяснява това явление с туй, че
„макар високата цена на стоките да е необходима последица от увеличаването количеството на златото и среброто, тя все пак не следва непосредствено подир това увеличаване, а е необходимо известно време, докато парите обиколят цялата държава и окажат своето действие върху всички народни слоеве“. В този междинен период те действали благотворно върху промишлеността и търговията.
В края на това разсъждение Хюм ни обяснява също така, макар и много по-едностранчиво от доста свои предшественици и съвременници, защо ставало така:
„Лесно е да се проследи движението на парите през цялото общество и тогава ние ще намерим, че те трябва да подтикват усърдието на всекиго, преди да повишат цената на труда.“[172]
С други думи: Хюм описва тук действието на една революция в стойността на благородните метали, а именно - тяхното обезценяване, или, което е същото, революция във функцията на благородните метали като мярка на стойността. Той правилно открива, че това обезценяване, при само постепенно извършващото се изравняване на цените на стоките, едва в последния етап „повишава цената на труда“, на прост език - повишава работната заплата; значи то за сметка на работниците (нещо, което той намира напълно в реда на нещата) увеличава печалбата на търговците и индустриалците и по такъв начин „подтиква усърдието“. Но същинския научен въпрос - дали и как влияе върху цените на стоките увеличеният приток на благородни метали при непроменена тяхна стойност, - този въпрос Хюм не си поставя и смесва всяко „увеличаване на количеството на благородните метали“ с тяхното обезценяване. Следователно Хюм разсъждава точно така, както Маркс го излага („Към критиката“, стр. 141[173]). Ние сетне пак ще се спрем на този пункт, но преди това нека се обърнем към есето на Хюм „За лихвата“.
Насочената изрично срещу Лок аргументация на Хюм, че лихвата се регулира не от количеството на наличните пари, а от нормата на печалбата, и другите му обяснения за причините, които определят високото или ниско равнище на лихвения процент - всичко това може да се намери в много по-точна, но по-малко остроумна форма в едно съчинение, излязло в 1750 г., т. е. две години преди излизането на есето на Хюм: „Очерк за причините, които определят естествената норма на лихвите, където се разглеждат възгледите на сър У. Петѝ и г. Лок по този въпрос“. Неговият автор е Дж. Меси, проявил се в много области писател, който е бил много четен, както това личи от английската литература по онова време. Обяснението на Адам Смит за лихвения процент е по-близко до Меси, отколкото до Хюм. Двамата - Меси и Хюм - не знаят и не казват нищо за същността на „печалбата“, която у тях играе известна роля.
„Изобщо - проповядва г. Дюринг - при оценката на Хюм се е постъпвало в повечето случаи с голяма превзетост и са му приписвани идеи, които той съвсем не е споделял.“
И сам г. Дюринг ни дава не един убедителен пример за такъв начин на „постъпване“.
Така например есето на Хюм върху лихвата започва с думите:
„Няма по-сигурен белег за процъфтяването на един народ от ниското равнище на лихвения процент - и с право; макар че аз мисля, че причината за това е малко по-друга, отколкото обикновено се приема.“[174]
И така още в първото изречение Хюм привежда възгледа, че ниското равнище на лихвения процент било най-сигурният белег за цветущото положение на един народ, като нещо общоизвестно, станало в негово време вече банално. И наистина, тая „идея“ е имала от времето на Чайлд цял един стогодишен период, за да се разпространи навред. Напротив, у г. Дюринг ние четем:
„От възгледите на Хюм върху лихвения процент трябва да се изтъкне главно идеята, че той е истинският барометър на състоянието (на кое състояние?) и че неговото ниско равнище е почти безпогрешен признак за разцвета на даден народ“ (стр. 130).
Кой е тук „превзет“ и изобличен? Никой друг освен г. Дюринг.
Между другото нашият критически историограф наивно се учудва на това, че Хюм, като излага дадена своя сполучлива мисъл, „дори не посочва себе си като неин автор“. Такова нещо с г. Дюринг не би се случило.
Ние видяхме, че Хюм смесва всяко увеличаване на количеството на благородните метали с онова увеличаване на тяхното количество, което е придружено от обезценяването им, от революция в тяхната собствена стойност, т. е. в мярката на стойността на стоките. Това смесване е било неизбежно за Хюм, тъй като той ни най-малко не е разбирал функцията на благородните метали като мярка на стойността. Той не е и можел да я разбере, тъй като не е знаел абсолютно нищо за самата стойност. Самата дума „стойност“ се среща може би само един път в неговите статии, а именно на това място, където той още повече изопачава заблуждението на Лок, че благородните метали имали „само въображаема стойност“, като казва, че те имали „главно фиктивна стойност“.[175]
По този въпрос той стои по-ниско не само от Пети, но и от много свои английски съвременници. Същата „назадничавост“ той проявява, когато все още продължава старомодно да прославя „търговеца“ като главна пружина на производството - гледище, отдавна преодоляно още от Петѝ. А колкото се отнася до твърдението на г. Дюринг, че Хюм в статиите си се бил занимавал с „главните стопански отношения“ - достатъчно е да сравним тези статии дори само с цитираното от Адам Смит съчинение на Кантийон (излязло от печат, както и статиите на Хюм, в 1752 г., но много години след смъртта на автора)[176], за да се изумим от тесния кръгозор на Хюмовите икономически трудове. Както казахме, Хюм, въпреки издадения му от г. Дюринг патент, си остава все пак значителна фигура и в областта на политическата икономия, но тук той съвсем не е оригинален изследовател, а още по-малко пък мислител, създал епоха в науката. Въздействието на неговите икономически статии върху тогавашните образовани кръгове се дължи не само на превъзходната форма на тяхното изложение, но в много по-голяма степен на това, че те са били прогресивно-оптимистично възхваляване на процъфтяващата тогава промишленост и на търговията, с други думи, прославяне на бързо въздигащото се тогава в Англия капиталистическо общество, сред което те естествено е трябвало да срещнат „одобрение“. Тук ще бъде достатъчен един малък пример. Всеки знае с каква страст са се борили тъкмо по времето на Хюм английските народни маси против системата на косвените данъци, планомерно прилагана от прословутия Роберт Уолпъл за облекчаване на собствениците на земя и изобщо на богатите хора. В своето есе „За данъците“ („Of Taxes“), в което (без да споменава името му) полемизира против своя неизменен авторитет Вендърлинт, най-върлия противник на косвените данъци и най-решителния поборник за облагане на поземлената собственост - Хюм казва:
„Те (т. е. данъците върху потреблението) сигурно наистина са твърде тежки и твърде неразумно наложени, щом като работникът не е в състояние да ги плаща дори при усилено усърдие и пестеливост, без да повишава цената на своя труд“[177].
Струва ти се, че слушаш тук самия Роберт Уолпъл, особено ако прибавим и онзи пасаж от есето за „държавния кредит“, където по повод на трудностите по облагането на държавните кредитори се казва следното:
„Намаляването на техния доход ни най-малко не би било замаскирано,“ако привидно бъде представено като прост параграф на акцизите или митата“.[178]
Както и трябва да се очаква от един шотландец, прекланянето на Хюм пред буржоазния ламтеж за печалба съвсем не е било чисто платоническо. По произхождение бедняк, той стигнал дотам, да си създаде един твърде тлъст доход от хиляда лири стерлинги годишно, факт, който г. Дюринг - тъй като това не се отнася до Пети - е изразил в следната деликатна форма:
„В резултат на добрата лична икономия, основана върху твърде малко средства, той достигнал до положение, при което е нямал нужда да пише в угода на когото и да е“.
Когато по-нататък г. Дюринг казва за Хюм:
„Той никога не е правил ни най-малката отстъпка на влиянието на партиите, на князете или университетите“,
то макар наистина да не е известно, че Хюм е вършил някога литературни съдружнически сделки с някакъв „Вагенер“[179], все пак известно е, че той е бил упорит защитник на олигархията на витите, че високо е ценил „църквата и държавата“ и като награда за тези заслуги е получил отначало длъжността легационен секретар в Париж, а по-сетне - много по-важния и по-доходен пост държавен подсекретар. Старият Шлосер казва:
„В политическо отношение Хюм е бил и си останал човек с консервативни и строго монархически убеждения. Затова привържениците иа господстващата църква не са се нахвърлили с такова ожесточение върху него, както върху Гибон.“[180]
„Грубо“-плебейският Кобет казва:
„Този егоист Хюм, този фалшификатор на историята“ ругае английските монаси, че са охранени, неженени и без семейства, че живеели от просия, „а той сам никога не е имал нито семейство, нито жена и сам бе голям и тлъст дебелак, угоен до голяма степен от обществени средства, без да ги е придобил някога с някаква истинска обществена служба“.[181]
А г. Дюринг пише, че
„в съществените линии на практическото отношение към живота Хюм има твърде много предимства пред един Кант“.
Но защо в „Критическата история“ на Хюм се дава такава преувеличена оценка? Просто затова, че този „сериозен и тънък мислител“ има честта да е Дюринг на XVIII век. Както Хюм служи на г. Дюринг за доказателство, че
„създаването на целия клон на науката (на политическата икономия) е било дело на по-просветената философия“,
така Хюм като негов предвестник му е най-добрата гаранция, че целият този клон на науката ще намери най-близкия си завършък в оня феноменален мъж, който е претворил само „по-просветената“ философия в абсолютно светла философия на действителността и у когото, също както у Хюм,
„заниманията с философията в тесния смисъл на думата са съчетани с научните трудове в областта на народното стопанство... нещо, което досега е безпримерно в Германия“.
Съобразно с това ние виждаме, че все пак видният като икономист Хюм бива надут до икономическа звезда от първа величина, чието значение е могла да игнорира досега само същата оная завист, която досега така упорито пази гробно мълчание и за „епохалните“ трудове на г. Дюринг.
***
Както е известно, школата на физиократите ни е оставила в „Икономическата таблица“ на Кене[182] една загадка, върху която критиците и историците на политическата икономия досега напразно са си чупили зъбите. Тази таблица, която трябвало нагледно да илюстрира представата на физиократите за производството и обръщението на цялото богатство на една страна, си остана доста тъмна за по-сетнешните икономисти. Г-н Дюринг се заема да внесе светлината на окончателната истина и в тая област.
„Да се установи какво значение има у самия Кене това икономическо отражение на отношенията на производството и разпределението“ - казва той - можело само в случай, че „предварително точно се изследват характерните за него ръководни понятия“. Такова предварително изследване е толкова по-необходимо, защото досега тези понятия са били описвани само в „неясна и неопределена форма“ и дори у Адам Смит „не могат да се разпознаят техните съществени черти“.
На това традиционно „лекомислено изложение“ г. Дюринг сега ще тури край веднъж завинаги. И ето че той на цели пет страници се подбива със своя читател - пет страници, върху които всевъзможни натруфени изрази, постоянни повторения и преднамерен безпорядък трябва да прикрият неприятния факт, че г. Дюринг едва ли е в състояние да ни съобщи за „ръководните понятия“ на Кене дори толкова, колкото съобщават „най-разпространените учебникарски компилации“, от които той така неуморно предпазва своите читатели. „Една от най-съмнителните страни“ на този увод се състои в това, че още тук г. Дюринг леко засяга известната досега само по име „Таблица“, но след това се заплита във всевъзможни „разсъждения“, като например за „разликата между разноските и резултата“. Ако тази разлика „не може да се намери в готов вид в идеята на Кене“... то г. Дюринг все пак ще ни даде блестящ пример за нея, щом като от „разноските“ в своя разтегнат увод премине към своя забележително анемичен „резултат“, т. е. към разясняването на самата таблица. И така, да приведем сега всичко, но буквално всичко, което той намира за добре да ни съобщи за таблицата на Кене.
В „разноските“ г. Дюринг казва:
„На него (на Кене) се е струвало като нещо очевидно, че доходът (преди, това г. Дюринг току-що бе говорил за чист продукт) трябва да се схваща и разглежда като парична стойност... Той веднага е свързал своите разсъждения(!) с паричните стойности, които е предполагал като резултат от продажбата на всички селскостопански произведения при тяхното преминаване от първа ръка. По този начин(!) той оперира в колонките на своята таблица с няколко милиарда (т. е. с парични стойности).
И така, ние трикратно узнахме, че Кене оперира в таблицата с „паричните стойности“ на „селскостопанските произведения“, като включва тук паричната стойност на „чистия продукт“, или на „чистия доход“. По-нататък в текста четем:
„Ако Кене бе тръгнал по пътя на един наистина естествен начин на разглеждане и ако бе оставил настрана не само благородните метали и количеството на парите, но и паричните стойности... Но Кене оперира само със стойностни суми и предварително си е мислил(!) чистия продукт като парична стойност.“
Следователно за четвърти и пети път: в таблицата има само парични стойности!
„Той (Кене) е получил същия (чистия продукт), като спада разноските и мисли(!) главно“ (макар и не традиционно, но пък толкова по-лекомислено изложение) „за оная стойност, която остава на поземления собственик като рента“.
Ние все още не сме мръднали нито крачка, но това ей сега ще стане:
„От друга страна, сега обаче също така“ (това „сега обаче също така“ е истински бисер!) „чистият продукт влиза като натурален предмет в обръщението и по такъв начин става елемент, който... трябва да издържа класата, която е означена като безплодна. Тук веднага (!) може да се забележи бъркотията, която произлиза от това, че в единия случай ходът на мисълта се определя от паричната стойност, а в другия - от самата вещ.“
Изобщо изглеждало, че всяко стоково обръщение страда от „бъркотията“, че стоките влизат в него едновременно и като „натурален предмет“, и като „парична стойност“. Но ние все още се въртим в кръга около „паричните стойности“, тъй като
„Кене иска да избегне двойното пресмятане на народностопанския доход“
Ще забележим с позволението на г. Дюринг: долу, в „Анализа“ на Кене към неговата таблица[183] различните видове продукти фигурират като „натурални предмети“, а горе в самата таблица фигурират техните парични стойности. А по-късно Кене дори поръчал на своя помощник, абата Бодо, да внесе натуралните предмети редом с техните парични стойности направо в самата таблица.[184]
След толкова много „разноски“ най-сетне иде „резултатът“. Да слуша човек и да се чуди:
„Но непоследователността“ (става дума за ролята, която Кене отрежда на поземлените собственици) „веднага става ясна, щом зададем въпроса: а какво става в народностопанското кръгообръщение с присвоения като рента чист продукт? Тук за представите на физиократите и за икономическата таблица са били възможни само достигащите до мистицизъм обърканост и произвол.“
Добър ли е краят - всичко е добре. И така г. Дюринг не знае „какво става в народностопанското кръгообръщение“ (представено в таблицата) „с присвоения като рента чист продукт“. За него таблицата е „квадратура на кръга“. Той, по собственото му признание, не разбира азбуката на физиократизма. След всичкото му обикаляне отдалече около въпроса, след всичкото му празнодумие, след премятанията му наляво и надясно, след всичките му палячества, епизоди, диверсии, повторения и главозамайващи бъркотии, които трябваше само да ни подготвят към грандиозното разяснение на това, „какъв смисъл има таблицата за самия Кене“ - след всичко това идва срамежливото признание на г. Дюринг, че той сам не знае това.
Веднъж отърсил се от тази мъчителна тайна, от тази хорациевска черна грижа,[185] която тегнеше на гърба му през време на неговото пътешествие в страната на физиократите, нашият „сериозен и тънък мислител“ отново бодро тръби:
„Линиите, които Кене прокарва насам и натам в своята между впрочем доста проста(!) таблица“ (те са всичко на всичко шест!) „и които трябва да изобразят обръщението на чистия продукт“, дават повод да си помислим дали „в тези чудновати съединения на колонките“ не се крие някаква математическа фантастика и ни напомнят за заниманията на Кене с квадратурата на кръга и т. н.
Тъй като г. Дюринг, по собственото му признание, не е разбрал тези линии, въпреки всичката им простота, той по своя любим маниер смята за необходимо да хвърли подозрение върху тях. Сега вече той спокойно може да нанесе смъртоносния удар на фаталната таблица:
„След като разгледахме чистия продукт откъм тази негова най-съмнителна страна“ и т. н.
Своето принудено признание, че нищо не разбира от „Tableau économique“ и от ролята, „която играе там фигуриращият в нея чист продукт - това г. Дюринг нарича „най-съмнителната страна на чистия продукт“! Какъв отчаян хумор!
Но за да не би нашите читатели да останат в същото жестоко невежество за таблицата на Кене, в каквото по необходимост са ония, които черпят своята икономическа мъдрост „от първа ръка“ от г. Дюринг, ще отбележим накратко следното*50:
Както е известно, физиократите делят обществото на три класи: 1) производителната, т. е. действително заетата в земеделието класа - арендаторите и земеделските работници; те се наричат производителни, защото техният труд дава излишък - рентата; 2) класата, която присвоява този излишък и обхваща поземлените собственици и зависимите от тях техни приближени, князете и изобщо плащаните от държавата чиновници и, най-после, църквата в особената ѝ роля на присвоител на десятъка; за по-кратко ние по-нататък ще наричаме първата класа просто „арендатори“, а втората - „поземлени собственици“; 3) промишлената, или стерилна (безплодна) класа - безплодна, защото от гледището на физиократите тя прибавя към суровите материали, които ѝ доставя производителната класа, само толкова стойност, колкото сама консумира под формата на доставяните ѝ от същата класа средства за живот. Таблицата на Кене има за задача да представи нагледно как циркулира между тези три класи целият годишен продукт на дадена страна (фактически на Франция) и как той осигурява годишното възпроизводство.
Първата предпоставка на таблицата е, че навсякъде е въведена арендната система и заедно с нея едрото земеделие в оня смисъл, който са придавали на този термин във времето на Кене, при което той е вземал като образец Нормандия, Пикардия, Ил де Франс и някои други френски провинции. Затова арендаторът се явява като действителния ръководител на земеделието, представлява в таблицата цялата производителна (земеделска) класа и плаща на поземления собственик парична рента. На всички арендатори като цяло се приписва основен капитал или инвентар в размер на 10 милиарда ливри, от които една пета, или два милиарда, съставят оборотен капитал, подлежащ на ежегодно възстановяване. За база на това изчисление също така са послужили най-добре обработваните арендни ферми на споменатите провинции.
По-нататъшни предпоставки са: 1) за да се опрости работата, се предполага, че цените са постоянни, а възпроизводството - просто; 2) изключва се всяко обръщение, което се извършва само вътре в една отделна класа, и се взема под внимание само обръщението между различните класи; 3) всички покупки и съответно всички продажби, които се извършват между една и друга класа през операционната година, се събират в една-единствена обща сума. Най-после, нека си припомним, че по времето на Кене във Франция, както в по-голяма или по-малка степен и в цяла Европа, собственото домашно производство на селското семейство е задоволявало най-значителната част от неговите нужди от предмети, неспадащи към категорията на хранителните продукти, и затова то се предполага като разбираща се от само себе си принадлежност към земеделието.
Изходна точка на таблицата е целокупната реколта и тъкмо затова начело на таблицата фигурира брутният продукт на годишния добив от земята, или „тоталното възпроизводство“ на страната, в случая - на Франция. Величината на стойността на този брутен продукт се изчислява въз основа на средните цени на земеделските произведения у търговските нации. Тя възлиза на 5 милиарда ливри - сума, която при възможните тогава статистически пресмятания приблизително е изразявала паричната стойност на земеделския брутен продукт във Франция. Само по тази, а не по друга причина Кене в своята таблица „оперира с няколко милиарда“ турски ливри*51[186] - именно с пет милиарда, - а не с пет турски ливри.
Следователно целият брутен продукт на стойност 5 милиарда се намира в ръцете на производителната класа, т. е. преди всичко в ръцете на арендаторите, които са го произвели чрез изразходване на годишния оборотен капитал от 2 милиарда, който отговаря на общ основен капитал от 10 милиарда. Селскостопанските продукти, средствата за живот, суровите материали и т. н., които са нужни за възстановяване на оборотния капитал, значи и за издръжката на всички лица, непосредствено заети в земеделието, се вземат in natura*52 от общата реколта и се разходват за ново селскостопанско производство. Тъй като, както казахме, постоянните цени и простото възпроизводство се предполагат във веднъж установен мащаб, то паричната стойност на тази предварително спадната част от брутния продукт е равна на два милиарда ливри. Така че тази част не влиза в общото обръщение, понеже, както вече отбелязахме, от таблицата е изключено обръщението, доколкото то cе извършва само вътре в рамките на всяка отделна класа, но не и обръщението между различните класи.
След като от брутния продукт се възстанови оборотният капитал, остава излишък от три милиарда, от които два в средства за живот, а един - в сурови материали. Но рентата, която арендаторите трябва да плащат на поземлените собственици, съставя само две трети от този излишък, или е равна на два милиарда. Защо само тези два милиарда фигурират под рубриката „чист продукт“, или „чист доход“, това скоро ще ни стане ясно.
Но освен селскостопанското „тотално възпроизводство“ на стойност 5 милиарда, от които 3 милиарда влизат в общото обръщение, в ръцете на арендаторите се намират, още преди започването на представеното в таблицата движение, и всичките „спестявания“ [pécule] на нацията - два милиарда налични пари. С тия спестявания работата стои така.
Тъй като изходна точка на таблицата е цялата реколта, тази изходна точка представлява също така и крайната точка на дадена изтекла стопанска година, например на 1758 г., след която започва нова стопанска година, В течение на новата 1759 г. предназначената за обръщението част от брутния продукт се разпределя чрез редица отделни платежи, покупки и продажби между двете други класи. Тези следващи едно подир друго, раздробени и продължаващи се през цялата година движения се сумират обаче - както това е било безусловно необходимо за таблицата - в малко на брой характеристични актове, всеки от които обхваща наведнъж цялата година. По такъв начин в края на 1758 г. в ръцете на арендаторската класа се втичат обратно парите, които тя е заплатила на поземлените собственици като рента за 1757 г. (как става това, ще покаже самата таблица), а именно сумата от 2 милиарда, тъй че арендаторската класа може отново да я пусне в обръщение през 1759 г. Тъй като тази сума, според бележката на Кене, е много по-голяма, отколкото в действителност се изисква за цялото обръщение в страната (Франция), където в действителност платежите постоянно се повтарят на части, то намиращите се в ръцете на арендаторите два милиарда ливри представляват цялата сума пари, които се намират в обръщение сред нацията.
Класата на получаващите рента поземлени собственици се явява предимно - както случайно става и до днес - в ролята на получател на платежите. Според предпоставката на Кене същинските поземлени собственици получават само четири седми от двумилиардната рента, две седми отиват за правителството и една седма - за лицата, които получават църковния десятък. Във времето на Кене църквата е била най-големият поземлен собственик във Франция и е получавала свръх това и десятък от цялата останала поземлена собственост.
Изразходваният от „безплодната“ класа в продължение на цяла една година оборотен капитал (avances annuelles*53) се състои от сурови материали на стойност 1 милиард - само суровите материали, тъй като сечивата, машините и т. и. се смятат за изделия на самата тази класа. Но таблицата не се интересува както от разнообразните роли, които подобни изделия играят в промишленото производство на тази класа, така и от стоковото и паричното обръщение, което се извършва изключително в рамките на тази класа. Възнаграждението на труда, чрез който безплодната класа превръща суровите материали в манифактурни стоки, е равно на стойността на средствата за живот, част от които тя получава непосредствено от производителната класа, а друга част - косвени, чрез поземлените собственици. Макар че самата безплодна класа се разпада на капиталисти и наемни работници, тя, според основния възглед на Кене, като цяла класа се намира на наемна служба у производителната класа и у поземлените собственици. Цялото промишлено производство, а следователно и цялото негово обръщение, което се разпределя през цялата следваща след реколтата година, е също така събрано в таблицата като едно цяло. Затова се приема, че в началото на представеното в таблицата движение годишното стоково производство на безплодната класа се намира изцяло в нейните ръце, значи, че целият ѝ оборотен капитал, респективно всичките ѝ сурови материали на стойност от 1 милиард, е превърнат в стоки на стойност от два милиарда, половината от които представлява цената на средствата за живот, консумирани през време на това превръщане. Тук би могло да се възрази: но нали безплодната класа също така консумира промишлени изделия за свои собствени домашни нужди, а къде фигурират тези изделия, щом като цялото нейно производство по пътя на обръщението преминава към другите класи? На това ние получаваме отговора: безплодната класа не само че сама консумира част от собствените си стоки, но и освен това се старае да задържи за себе си колкото се може повече от тях. Затова тя продава пусканите от нея в обръщение стоки по-високо от действителната им стойност и е длъжна да върши това, тъй като ние оценяваме тези стоки с цялата стойност на тяхното производство. Но това ни най-малко не променя данните на таблицата, тъй като останалите две класи могат фактически да получат манифактурните стоки само като заплатят стойността на цялото им производство.
По този начин ние сега знаем икономическото положение на трите различни класи в началото на движението, което е изобразено в таблицата.
Производителната класа, след като възстанови в натура своя оборотен капитал, разполага още със селскостопански брутен продукт на стойност три милиарда и с два милиарда в пари. Класата на поземлените собственици фигурира на първо време само с претенцията към производителната класа за два милиарда рента. Безплодната класа разполага с два милиарда манифактурни стоки. Обръщението, което се извършва само между две от тия три класи, физиократите наричат непълно; обръщението, което се извършва между всичките три класи, се нарича пълно.
Сега да преминем към самата икономическа таблица.
Първо (непълно) обръщение. Арендаторите плащат на поземлените собственици припадащата им се рента във вид на два милиарда в пари, без да получават нещо в замяна. За един от тези милиарди поземлените собственици си купуват средства за живот от арендаторите, към които по такъв начин се преливат обратно половината пари, които те са изразходвали за заплащане на рентата.
В своя „Анализ на Икономическата таблица“ Кене не говори нищо повече нито за държавата, която получава две седми, нито за църквата, която получава една седма от поземлената рента, тъй като обществената роля на двете е общоизвестна. А що се отнася до същинските собственици на земята, той казва, че техните разходи, в които влизат и разходите на цялата им прислуга, поне в най-голямата си част са безплодни разходи, с изключение на оная малка част, която се изразходва „за поддържане и подобрение на техните имения и за повдигане на тяхната култура“. Но според „естественото право“ истинската им функция се заключвала именно в „грижата за доброто управление и в разходите за поддържане на техните наследствени имоти“[187], или, както това се разяснява по-нататък, в avances foncières, т. е. в разходите за подготвяне почвата и за снабдяване на арендните парцели с всички принадлежности, които ще позволят на арендатора да посвети целия си капитал изключително за действителното селскостопанско производство.
Второ (пълно) обръщение. За втория милиард пари, който още се намира в техните ръце, собствениците на земята купуват манифактурни стоки от безплодната класа, а тази последната с получените по този начин пари купува от арендаторите средства за живот за същата сума.
Трето (непълно) обръщение. Арендаторите с един милиард в пари купуват от безплодната класа манифактурни стоки за същата тази сума; голяма част от тия стоки се състои от земеделски сечива и други необходими за селското стопанство средства за производство. Безплодната класа връща на арендаторите същите тези пари, като купува с тях за един милиард сурови материали за възстановяване на собствения си оборотен капитал. По такъв начин арендаторите са получили обратно изразходваните от тях за плащане на рентата два милиарда в пари и движението е свършено. А с това е решена и голямата загадка: „какво става всъщност в стопанското кръгообръщение с присвоения като рента чист продукт?“
Ние имахме по-горе, в началната точка на процеса, един излишък от три милиарда в ръцете на производителната класа. От него само два милиарда във вид на чист продукт бяха платени на собствениците на земята като рента. Третият милиард от излишъка образува лихвата на целия основен капитал на арендаторите - 10 процента от 10 милиарда. Тази лихва те получават - това добре да се запомни - не от обръщението; тя се намира в натура в техните ръце и те само я реализират чрез обръщението, като чрез обръщението я превръщат в манифактурни стоки на същата стойност.
Без тази лихва арендаторът, този главен агент на земеделието, не би авансирал в него своя основен капитал. Вече от тази гледна точка присвояването от страна на арендатора на оная част от селскостопанския добавъчен доход, която представлява лихвата, според физиократите е също така необходимо условие за възпроизводството, както и самата арендаторска класа, и затова тази съставна част не може да се причислява към категорията на националния „чист продукт“, или „чист доход“, тъй като последният се характеризира именно с това, че той може да бъде консумиран без оглед на непосредствените нужди на националното възпроизводство. Но според Кене този фонд от един милиард служи в по-голямата си част за необходимите през годината поправки и за частични обновявания на основния капитал, сетне - като резервен фонд, при нещастни случаи, и най-сетне - по възможност за увеличаване на основния и оборотния капитал, както и за подобряване на почвата и за разширяване на обработваемите земи.
Целият процес е наистина „твърде прост“. В обръщението са пуснати: от арендаторите - два милиарда в пари за плащане на рентата и три милиарда в продукти, от които две трети са средства за живот и една трета - сурови материали; от безплодната класа са пуснати манифактурни стоки за два милиарда. От средствата за живот на сума два милиарда едната половина консумират поземлените собственици и техните приближени, а другата - безплодната класа като заплащане на нейния труд. Суровите материали за един милиард възстановяват оборотния капитал на същата класа. От намиращите се в обръщение манифактурни стоки на сума два милиарда едната половина получават собствениците на земята, другата - арендаторите, за които тя е само превърната форма на непосредствено извлечената от селскостопанското възпроизводство лихва на техния основен капитал. А парите, които арендаторът с плащането на рентата пуска в обръщение, се стичат у него обратно чрез продажбата на неговите продукти и по такъв начин същото това кръгообръщение може отново да бъде извършено през следната стопанска година.
Схема (формула) на Икономическата таблица на Ф. Кене
(из произведението на Кене „Анализ на Икономическата таблица“)
А сега нека читателят се възхити от „действително критичното“ изложение на г. Дюринг, което така безкрайно превъзхождало „традиционното лекомислено изложение“. След като пет пъти подред тайнствено ни надумва колко съмнителни били извършваните от Кене в таблицата операции само с парични стойности - нещо, което при това се оказа невярно, - той, най-сетне, стига до извода, че е достатъчно само да запита „какво става в народностопанското кръгообръщение с присвоения като рента чист продукт“ - и „за икономическата таблица са били възможни само стигащите до мистицизъм обърканост и произвол“. Ние видяхме, че таблицата - това колкото просто, толкова и гениално за своето време представяне на годишния процес на възпроизводството, както той се осъществява чрез обръщението - дава твърде точен отговор на въпроса, какво става с този чист продукт в народностопанското кръгообръщение. Така че „мистицизмът“ заедно с „объркаността и произвола“ остават присъщи пак само на г. Дюринг като „най-съмнителна страна“ и единствен „чист продукт“ на неговите физиократически изследвания.
Колкото е запознат г. Дюринг с теорията на физиократите, толкова му е познато и тяхното историческо влияние.
„Заедно с Тюрго - поучава ни той - и физиократизмът във Франция е стигнал и практически, и теоретически до своя край.“
Какво от това, че Мирабо в своите икономически възгледи е бил по същество физиократ, че той е бил пръв икономически авторитет в Учредителното събрание през 1789 г., че това събрание в своите икономически реформи е приложило от теория на практика голяма част от принципните положения на физиократите и особено, че то е обложило с голям данък и присвоявания от страна на земевладелците „без съответната равностойност“ чист продукт, т. е. поземлената рента - всичко това не съществува за „някой си“ Дюринг.
Както с едно драсване на перото г. Дюринг ликвидира с всички предшественици на Хюм през периода от 1691 до 1752 г., също така той с друго драсване на перото ликвидира със сър Джеймс Стюърт, който се намира между Хюм и Адам Смит. За неговото голямо съчинение, което, независимо от историческото му значение, за дълго време е обогатило областта на политическата икономия[188], ние не намираме нито дума в „предприятието“ на г. Дюринг. Затова пък г. Дюринг хвърля върху Стюърт най-силната хула от своя лексикон, като казва, че той бил „професор“ през времето на Адам Смит. За съжаление, това подозрение е съвършено измислено. В действителност Стюърт е бил шотландски едър земевладелец, изгонен от Великобритания поради приписаното му участие в заговора на Стюъртите; благодарение на продължителното си пребиваване на континента и на своите пътувания из него той се запознал отблизо с икономическите условия на разните страни.
Накъсо: според „Критическата история“ стойността на всички предишни икономисти се състояла само в това, или да служат като „наченки“ на г. Дюринговото „меродавно“ и по-дълбоко основоположничество, или пък тъкмо с негодността си да бъдат оня фон, на който то да изпъква. И все пак и в политическата икономия има няколко герои, които представляват не само „наченки“ за „по-дълбокото основоположничество“, но и известни „теореми“, от които то, според предписанието на Дюринговата натурфилософия, не се е „развило“, а е направо „компонирано“. Тези герои са: „несравнимо изпъкващата величина“ - Лист, който, за най-голяма изгода на немските фабриканти разду с „могъщи“ думи „по-субтилните“ меркантилистични учения на един Ферие и други; след това - Кери, който откровено разкрива ядката на своята мъдрост със следната фраза:
„Системата на Рикардо е система на раздор... Тя е насочена към създаване на класова вражда... Неговото съчинение е истински наръчник за демагога, който се стреми към власт чрез разделяне на земята, чрез война и грабеж“[189],
и, най-после, онзи Конфуций*54 на лондонското Сити - Мак Леод.
Ето защо хората, които сега или в по-близко бъдеще биха поискали да изучават историята на политическата икономия, ще постъпят много по-благоразумно, ако се запознаят с "разводнените произведения“, с „безсмислиците“ и „редките просяшки чорби“ на най-разпространените компилативни учебници, отколкото ако се облегнат на г. Дюринговата „историография от голям стил“.
***
И тъй, какво се получава като резултат от нашия анализ на Дюринговата „самобитна система“ на политическата икономия? Нищо освен факта, че след всички големи думи и още по-грандиозни обещания ние се оказахме също така подведени, както и във „философията“. Теорията на стойността, този „пробен камък за достойнството на икономическите системи“, се сведе до това, че г. Дюринг разбира под стойност пет съвършено различни и диаметрално противоречащи си едно на друго неща и следователно в най-добрия случай сам не знае какво иска. Възвестените с такава тържественост „естествени закони на всяко стопанство“ се оказаха известни на цял свят и често пъти даже невярно изказани баналности от най-лош сорт. Единственото обяснение на икономическите факти, което ни дава тая „самобитна система“, е това, че те били резултат на „насилието“ - фраза, с която филистерите от всички нации се утешават от хилядолетия насам за всичките си неприятности и след която ние не знаем нищо повече, отколкото знаехме по-рано. Вместо да изследва произхода и действието на това насилие, г. Дюринг си въобразява, че щом като само чуем думата „насилие“ като начална първопричина и окончателно обяснение на всички икономически явления, ние с най-голяма благодарност ще се успокоим. Принуден да даде по-подробни разяснения за капиталистическата експлоатации на труда, той отначало я представя изобщо като основана върху облагането и върху прибавката към цената, като тук напълно присвоява Прудоновите „предварителни удръжки“ (prélèvement), за да я обясни след това в подробностите с помощта на Марксовата теория за принадения труд, принадения продукт и принадената стойност. По такъв начин той се изхитрява да примири благополучно два съвършено противоречащи си един на друг възгледа, като на един дъх преписва и двата. И както в своята философия г. Дюринг не намира достатъчно груби изрази за същия този Хегел, когото той непрекъснато експлоатира, като същевременно го и опошлява - така и в „Критическата история“ разюзданото охулване на Маркс му служи само да прикрие факта, че всичко що-годе разумно, което се съдържа в „Курса“ по въпроса за капитала и труда, е също така опошлен плагиат от Маркс. Невежеството, което в „Курса“ поставя „едрия земевладелец“ в началото на историята на културните народи и не знае нито дума за общността на поземлената собственост на родовите и селските общини, от която общност в действителност изхожда цялата история - това просто непонятно в наши дни невежество е току-речи надминато от онова невежество, с което не по-малко се перчи „Критическата история“ като с „универсална широта на историческия кръгозор“ и от което ние приведохме само няколко ужасяващи примера. С една дума: отначало - колосални „разноски“ за самохвалство, за креслива панаирджийска реклама и едно от друго по-големи обещания; а след това „резултат“ - равен на нула.
БЕЛЕЖКИ
*45 Подчертано от Маркс. Ред.
*46 - просто казано. Ред.
*47 Буквално - след празника, в смисъл със закъснение. Ред.
*48 - късче хартия. Ред.
*49 - „повишаване стойността на парите“. Ред.
*50 Виж схемата (формулата) на „Икономическата таблица“ на Ф. Кене на стр. 259 от настоящия том. Ред.
*51 турска ливра (livre tournois) - стара френска монета до 1796 г. Ред.
*52 - в натурална форма. Ред.
*53 - годишни аванси. Ред.
*54 В немските издания на „Анти-Дюринг“ вместо думата „Contucius“, която стои в ръкописа на гл. X, написана от Маркс, е напечатана съзвучната дума „Confusius“ („объркана глава“). Ред.
[148] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 377.
[149] К. Marx. «Zur Kritik der Politischen Oekonomie». Erstes Heft, Berlin, 1859, S. 29 (K. Макс. «Към критика на политическата икономия». Част първа, Берлин, 1859, стр. 29). Виж настоящото издание, т. 13, стр. 40-41.
[150] «Единственият и неговата собственост» - заглавие на основното съчинение на Макс Щириер (виж бележка 63), който подобно на Дюринг се отличавал с голямо самомнение.
[151] Aristóteles. «De república», lib. 1, cap. 9. In: «Aristotelis opera ex recensione I. Bekkeri». T. X, Oxonii; 1837, p. 13 (Аристотел. «Политика», кн. I, гл. 9. В книгата: «Аристотел. Съчинения, издание на И. Бекер». Т. X. Оксфорд, 1837, стр. 13). Маркс привежда този цитат в «Към критика на политическата икономия» и в «Капиталът» (виж настоящото издание, т. 13, стр. 15 и т. 23, стр. 95).
[152] К. Marx. «Das Kapital». Bd. 1, 3. Aufl., Hamburg, 1883, S. 368-369 (K. Маркс. «Капиталът». T. 1, 3 изд., Хамбург, 1883, стр. 368-369). Виж настоящото издание, т. 23, стр. 377- 379.
[153] Маркс има предвид съчинението на Платон «Държавата», кн. II. Виж «Рlаtonis opera omnia». Vol. XIII, Turici, 1840 (Платон, Пълно събрание на съчиненията. T. XIII, Цюрих, 1840).
[154] Маркс има предвид съчинението на Ксенофонт «Киропедия», кн. VIII, гл. 2.
[155] Виж W. Roscher. «System der Volkswirtschaít». Bd. I, 3. Aufl., Stuttgart und Augsburg, 1858, S. 86 (В. Рошер. «Система на народното стопанство». T. I, 3 изд., Щутгард и Аугсбург, 1858, стр. 86).
[156] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 755-759.
[157] Aristoteles. «De república», lib. I, cap. 8-10. Сравни настоящото издание, т. 13, стр. 121-122 и т. 23, стр. 163, 175.
[158] Маркс има предвид съчинението на Аристотел «Никомахова етика», кн. V, гл. 8. Виж «Aristotelis opera ex recensione I. Bekkeri». T. IX, Oxonii, 1837 (Аристотел. Съчинения. Издание на И. Бекер. T. IX. Оксфорд, 1837). Съответните места от тази книга на Аристотел Маркс привежда в «Към критика на политическата икономия» и в «Капиталът» (виж настоящото издание, т. 13, стр. 55 и т. 23, стр. 69).
[159] F. List. «Das Nationale System der politischen Oeconomie», Bd. I, Stuttgard und Tübingen, 1841, S. 451, 456 (Ф. Лист.«Националната система на политическата икономия». T. I, Щутгард и Тюбинген, 1841, стр. 451, 456).
[160] Съчинение на А. Сери «Кратък трактат за средствата да се снабдят в изобилие със злато и сребро кралствата, лишени от рудници на скъпоценни метали», излязло в Неапол в 1613 г. Маркс използвал това съчинение в изданието на П. Кустоди: «Scrittori classici italiani di economía política». Parte antica. T. I, Milano, 1803 («Италиански класици на политическата икономия». Старите икономисти. T. I, Милано, 1803).
[161] Съчинението на Т. Ман «Разсъждение за търговията между Англия и Остиндия» било издадено в Лондон в 1609 г. Преработеното издание, озаглавено «Богатството на Англия във външната търговия», излязло пак там в 1664 г.
[162] Книгата на У. Пети «А Treatise of Taxes and Contributions» била издадена анонимно в Лондон в 1662 г. По-долу, на тази и следващата страница, Маркс излага и цитира стр. 24-25 от тази книга на Пети.
[163] Съчинението на У. Пети «Нещо за парите» било написано като послание до лорд Халифакс в 1682 и напечатано в Лондон в 1695 г. Маркс използвал изданието от 1760 г.
Съчинението на У. Пети «Политическа анатомия на Ирландия» било написано в 1672 и напечатано в Лондон в 1691 г.
[164] Имат се предвид икономическите трудове на френския химик А. Л. Лавоазие «За поземленото богатство на френското кралство» и «Опит върху населението в град Париж, върху неговото богатство и неговото потребление», както и съвместният труд на Лавоазие и френския математик Ж. Л. Лагранж «Опит по политическа аритметика». Маркс използвал изданието на тези трудове в книгата «Mélanges d’économie politique. Précédés de Notices historiques sur chaque auteur, et accompagnés de commentaires et de notes explicatives, par MM. E. Daire et G. de Molinari». Vol. I, Paris, 1847, p. 575-620 («Сборник от трудове по политическа икономия. С исторически справки за всеки автор, с коментар и обяснителни бележки на Е. Дер и Г. дьо Молинари». T. I, Париж, 1847, стр. 575-620).
[165] P. Boisguillebert. «Dissertation sur la nature des richesses de l’argent et des tributs», chap. II. In: «Economistes finansiers du XVllI-e siècle». Paris, 1843, p. 397 (П. Боагилбер. «Разсъждение за същността на богатствата, парите » данъците», гл. II. В книгата: «Икономистите финансисти от XVIII век». Париж, 1843, стр. 397.)
[166] Английският икономист финансист Джон Ло се опитал да осъществи на практика своята съвсем несъстоятелна идея, че държавата чрез пускане в обръщение на банкноти, нямащи покритие, може да увеличава богатствата на страната. В 1716 г. той основал във Франция частна банка, преобразувана в 1718 г. в държавна банка. Едновременно с неограничената емисия на банкнотите банката на Ло изваждала от обръщение звонковата монета. В резултат получили нечувано развитие борсовият ажиотаж и спекулация, които завършили в 1720 г. с пълен банкрут на държавната банка и самата «система на Ло».
[167] W. Petty. «A Treatise of Taxes and Contribution».London, 1662, p. 28-29.
[168] D. North. «Discourses upon Trade». London, 1691, p. 4 (Д. Норе. «Разсъждения за търговията». Лондон,1591, стр. 4). Книгата била издадена анонимно.
[169] Става дума за книгата: D. Hume. «Political Discourses». Edinburgh, 1752 (Д. Хюм. «Политически разсъждения». Единбург, 1752). Маркс използвал изданието: D. Hume. «Essays and treatises on several subjects». In two volumes. London, 1777 (Д. Хюм. «Очерци и трактати по разни въпроси». В два тома. Лондон, 1777). В това издание «Политическите разсъждения» съставляват втората част на първия том.
[170] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 134 и 523.
[171] Маркс има предвид съчинението на Ш. Монтескьо «De l’esprit des loix» («За духа на законите»), първото издание на което излязло анонимно в Женева в 1748 г.
[172] D. Hume. «Essays and treatises on several subjects». Vol. I, London, 1777, p. 303-304.
[173] Виж настоящото издание, т. 13, стр. 144-145.
[174] D. Hume. «Essays and treatises on several subjects». Vol. I, London, 1777, p. 313.
[175] Пак там, стр. 314.
[176] У Маркс неточност: първото издание на книгата на Р. Кантийон «Опит върху характера на природата на търговията изобщо» излязло не в 1752, а в 1755 г., както това посочва самият Маркс в I том на «Капиталът» (виж настоящото издание, т. 23, стр. 566). А. Смит споменава книгата на Кантийон в I том на «Изследването за природата и причините за богатството на народите».
[177] D. Hume. «Essays and treatises on several subjects». Vol. I, London, 1777, p. 367.
[178] Пак там, стр. 379.
[179] В 1866 г. чрез своя съветник X. Вагенер Бисмарк се обърнал към Дюринг с предложение да състави за пруското правителство докладна записка по работническия въпрос. Дюринг, който проповядвал хармония между капитал и труд, изпълнил това нареждане. Но това съчинение било публикувано без негово знание, отначало анонимно, а след това - като автор бил посочен самият Вагенер. Това дало на Дюринг повод да възбуди против Вагенер съдебен процес, като обвинил Вагенер в нарушаване на авторското право. В 1868 г. Дюринг спечелил този процес. В разгара на тази скандална история Дюринг издал книжката «Съдбата на моята докладна записка до пруския министър по социалния въпрос» (виж бележка 98).
[180] F. С. Schlosser. «Weltgeschichte für das deutsche Volk». Bd. XVII, Frankfurt a. M., 1855, S. 76 (Ф.Х. Шлосер.«Световна история за немския народ». Т. 17, Франкфурт на Майн, 1855, стр. 76).
[181] W. Gobbet. «А History of the Protestant «Reformation» in England and Ireland.» London, 1824, §§ 149, 116, 130 (У. Кобет. «История на протестантската «реформация» в Англия и Ирландия». Лондон, 1824, §§ 149, 116, 130).
[182] «Икономическата таблица» («Tableau économique») на Кене била за пръв път публикувана като малка брошура във Версай в 1758 г.
[183] Quesnay. «Analyse du Tableau économique». Това съчинение било за пръв път напечатано в 1766 г. в списанието на физиократите «Journal de l’agriculture, du commerce et des finances» («Списание за земеделие, търговия и финанси»). Маркс използва това съчинение в изданието на Е. Дер: «Phisiocrates». Première partie, Paris, 1846 («Физиократи». Част първа, Париж, 1846).
[184] Маркс има предвид последния параграф на съчинението: L’abbé Baudeau. «Explication du Tableau économique» (Абат Бодо. «Обяснение на Икономическата таблица»). Това съчинение било за пръв път напечатано в 1767 г. в списанието на физиократите «Ephémérides du Citoyen». («Календар на гражданина»). Виж изданието на Е. Дер: «Physiocrates». Deuxième partie, Paris, 1846, p. 864-867.
[185] Черна Грижа (atra Cura) - израз из одата на Хораций. Виж Хораций, «Оди», книга трета, ода I.
[186] Турски ливър (livre tournois) - парична сметна единица във Франция (получил наименованието си по гр. Тур); от 1740 г. бил равен на 1 франк; в 1795 г. заменен от франка.
[187] «Physiocrâtes». Première partie, Paris, 1846, p. 68.
[188] Става дума за книгата: J. Steuart. «An Inquiry into the Principles of Political Oeconomy». In two volumes. London, 1767 (Дж. Стюарт. «Изследване за основните принципи на политическата икономия». В два тома. Лондон, 1767.
[189] H. С. Carey. «The Past, the Present, and the Future». Philadelphia, 1848, p. 74-75 (X. 4. Кери. «Минало, настояще и бъдеще». Филаделфия, 1848, стр. 74-75).