Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингВТОРИ ОТДЕЛ: ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ
IX. Естествени закони на стопанството. Поземлена рента
Досега ние, въпреки най-доброто си желание, не можахме да открием по какъв начин г. Дюринг стига до това,
„да претендира“ в областта на политическата икономия „за нова система, не само задоволителна за своята епоха, но и меродавна за нея“.
Но може би онова, което ние не съумяхме добре да видим в теорията на насилието, в учението за стойността и капитала, ще ни блесне ясно пред очите, като разгледаме издигнатите от г. Дюринг „естествени закони на народното стопанство“. Защото - както се изразява той със свойствената си оригиналност и острота на мисълта -
„триумфът на висшата научност се състои в това, човек да стигне през голото описание и подразделяне на тъй да се каже намиращия се в покой материал до живите възгледи, които осветляват самия процес на създаването. Затова познаването на законите е най-съвършеният вид познание, тъй като ни показва как един процес се обуславя от друг.“
Още първият естествен закон на всяко стопанство е открит специално от г. Дюринг.
„Странно е, че Адам Смит не само не постави на първо място най-важния фактор за всяко стопанско развитие, но и напълно пропусна да го формулира специално и по такъв начин неволно принизи до подчинена роля оная сила, която е сложила своя отпечатък върху съвременното европейско развитие.“ Този „основен закон, който трябва да бъде поставен на първо място, е законът за техническата екипировка, дори може да се каже - за въоръжеността на дадената от природата стопанска сила на човека“.
Този „фундаментален закон“, открит от г. Дюринг, гласи:
Закон № 1. „Производителността на стопанските средства, на природните ресурси и на човешката сила се покачва чрез откритията и изобретенията“.
Ние сме поразени. Г-н Дюринг ни третира точно така, както известният Молиеров шегобиец третира новоизпечения благородник, на когото съобщава новината, че той през целия си живот е говорил в проза, без сам да знае това.[144] Че изобретенията и откритията в някои случаи увеличават производителната сила на труда (но и в твърде много случаи не я увеличават - доказателство за това са грамадните купища непотребна архива във всички служби за патентите в целия свят) - това ние го знаем отдавна; но че тази прастара баналност била фундаментален закон на цялата политическа икономия - това откровение ние дължим на г. Дюринг. Ако „триумфът на висшата научност“ в политическата икономия, както и във философията, се заключава само в това - да се даде гръмко наименование на коя да е баналност и да се разтръби тя като природен или дори фундаментален закон, тогава „по-дълбокото основополагане“ и извършването на преврат в науката наистина стават възможни за всекиго, дори за редакцията на берлинския „Volkszeitung“[145]. В такъв случай ние ще бъдем „най-строго“ заставени да приложим по отношение на самия г. Дюринг г. Дюринговата присъда за Платон, както следва:
„И това, ако е някаква политико-икономическа мъдрост, то авторът на критическите основоположения“[146] я притежава наравно с всеки индивид, който изобщо е имал случай да помисли“ - или дори просто да побръщолеви - „за нещо напълно очевидно“.
Когато например казваме: животните ядат - ние, без сами да знаем, изричаме велика истина; защото - достатъчно е само да кажем, че фундаменталният закон на целия животински живот се състои в яденето, и с това вече сме извършили пълен преврат в зоологията.
Закон № 2. Разделение на труда: „Обособяването на отделните професии и разделението на дейностите повишава производителността на труда“.
Доколкото това е вярно, то също така е банална истина още от времето на Адам Смит; а доколко е вярно - това ще видим в третия отдел.
Закон № 3. „Отдалечеността и транспортът- са главните причини, с които се спъва или улеснява съгласуваното действие на производителните сили.“
Закон № 4. „Промишлената държава има несравнено по-голяма гъстота на население, отколкото аграрната държава.“
Закон № 5. „В икономическата област нищо не става без някакъв материален интерес.“
Такива са „естествените закони“, върху които г. Дюринг изгражда своята нова икономическа наука. Той остава верен на своя метод, изложен вече във философията. Няколко безнадеждно изтъркани общоизвестни истини, отгоре на това понякога и неправилно изразени, образуват и в политическата икономия аксиоми, които не се нуждаят от доказателства, фундаментални положения, естествени закони. След това, под предлог, че развива съдържанието на тези закони, които нямат никакво съдържание, г. Дюринг се възползва от случая, за да почне дълъг икономически брътвеж на различните теми, чиито наименования се срещат в тези мними закони, т. е. брътвеж за изобретения, разделение на труда, транспортни средства, население, интерес, конкуренция и т. н. - брътвеж, блудкавото еднообразие на който се подправя само с надути оракулски фрази, а тук-там и с изопачено схващане или надуто мъдруване над всевъзможни казуистични тънкости. След всичко това стигаме най-после до поземлената рента, печалбата на капитала и работната заплата и тъй като дотук разгледахме само последните две форми на присвояване, нека тук в заключение разгледаме накъсо и Дюринговия възглед върху поземлената рента.
При това ние оставяме настрана ония точки, които г. Дюринг просто преписва от своя предшественик Кери; ние нямаме работа с Кери, нито пък е наша задача да защищаваме Рикардовото схващане за поземлената рента от изопачаванията и нелепостите на Кери. Ние имаме работа само с г. Дюринг, а той дефинира поземлената рента като
„доход, който собственикът на земята получава от нея като такъв“.
Икономическото понятие за поземлената рента, което г. Дюринг трябва да обясни - той просто превежда на юридически език, така че ние нищо ново не научаваме. Затова нашият дълбок основоположник трябва, ще не ще, да благоволи да даде по-нататъшни обяснения. Той сравнява даването на известно парче работна земя под наем на арендатора с даването на определен капитал в заем на един предприемач, но скоро открива, че и това сравнение, както и много други, куца.
Защото - казва той - „ако поискаме да проследим тази аналогия по-нататък, то печалбата, която остава у арендатора, след като той изплати поземлената рента, би трябвало да съответства на оня остатък от печалбата на капитала, който след приспадането на лихвите се пада на работещия с капитала предприемач. Но хората не са свикнали да гледат на печалбите на арендатора като на главен доход, а на поземлената рента - като на остатък... Доказателство за това нееднакво схващане е фактът, че в учението за поземлената рента не е специално изтъкнат случаят на стопанисване на земята от самия собственик и не се придава никакво особено значение на количествената разлика между рентата във форма на аренда и рентата, която земевладелецът получава, когато сам стопанисва земята си. Никой поне не е считал за необходимо мислено да разлага рентата, която собственикът получава, когато сам стопанисва земята си, така че едната ѝ съставна част да представлява лихвата на парцела земя, а другата да представлява добавъчната печалба на предприемача. Като оставим настрана собствения капитал, с който си служи арендаторът, на неговата специална печалба се гледа най-вече, както изглежда, като на един вид работна заплата. Обаче би било рисковано да твърдим нещо по тоя въпрос, тъй като в такава определена форма той даже не е и поставян. Навсякъде, където имаме работа с по-големи стопанства, лесно е да забележим, че специфичната печалба на арендатора не бива да се смята за работна заплата. Работата е там, че самата тази печалба се основава върху противоположността по отношение на селската работна сила, чието експлоатиране създава единствената възможност за този вид доход. Очевидно е, че в ръцете на арендатора остава част от рентата, вследствие на което се намалява пълната рента, която би могла да бъде получена при стопанисването на земята от самия собственик.“
Теорията на поземлената рента е специфично английски отдел на политическата икономия и така е трябвало и да бъде, тъй като само в Англия е съществувал такъв начин на производство, при който рентата фактически се е отделила от печалбата и лихвата. В Англия господства, както е известно, едрото земевладение и едрото земеделие. Собствениците на земята дават под аренда своята земя във вид на големи, често пъти много големи имения на арендатори, които притежават достатъчно капитал за тяхната експлоатация и не работят сами, както нашите селяни, а като истински капиталистически предприемачи използват труда на ратаи и надничари. Следователно тук имаме трите класи на буржоазното общество и свойствения на всяка от тях вид доход: собственика на земята, който получава поземлена рента, капиталиста, който получава печалба, и работника, който получава работна заплата. Никога на нито един английски икономист не му е идвало в главата да вижда в печалбата на арендатора един вид работна заплата, както това изглежда на г. Дюринг; на английския икономист още по-малко може да му се струва рисковано твърдението, че печалбата на арендатора е онова, което тя е безспорно, очевидно и осезателно, а именно - печалба на капитала. Просто смешно е да се твърди, че въпросът за това, какво представлява всъщност печалбата на арендатора, уж съвсем не бил поставян в такава определена форма. В Англия няма нужда и да се поставя този въпрос, тъй като както въпросът, така и отговорът вече отдавна са налице в самите факти и по това от времето на Адам Смит никога не е възниквало съмнение.
Случаят на самостопанисването, както се изразява г. Дюринг, или по-скоро стопанисването чрез управляващ за сметка на земевладелеца, както в действителност в повечето случаи става в Германия, с нищо не изменя същността на работата. Ако земевладелецът изразходва и собствен капитал и води стопанството за своя сметка, тогава той освен поземлената рента туря в джоба си още и печалбата от капитала - при съвременния начин на производство това се разбира от само себе си, а не може да бъде иначе. И когато г. Дюринг твърди, че досега никой не е считал за необходимо да разлага мислено рентата (би трябвало да се каже: дохода), получавана при водене стопанството от самия земевладелец, това просто не е вярно и в най-добрия случай само отново доказва неговото собствено невежество. Например:
„Доходът, който се получава от труда, се нарича работна заплата; доходът, който едно лице получава от употребата на капитала, се нарича печалба... Доходът, чийто изключителен източник е земята, се нарича рента и принадлежи на земевладелеца. Когато тези три различни вида доход се падат на различни лица, те лесно се различават; но ако те принадлежат на едно и също лице, те поне във всекидневния език често се смесват. Земевладелецът, който сам стопанисва част от своята земя, получава, след приспадане разходите по обработването, както рентата на земевладелеца, така и печалбата на арендатора . Но той е склонен, поне в обикновения говор, да нарича целия си доход печалба и по такъв начин да смесва поземлената рента с печалбата. Мнозинството от нашите северноамерикански и западноиндийски плантатори се намират в такова положение; повечето от тях сами стопанисват своите имоти и затова ние рядко чуваме да се говори за рента от някоя плантация, а често пъти - за печалбата, която носи тя... Градинарят, който собственоръчно обработва собствената си градина, е едновременно и земевладелец, и арендатор, и работник. Следователно за своя продукт той би трябвало да получи рентата на първия, печалбата на втория и надницата на третия. Всичко това обаче обикновено се смята за негов трудов доход; значи тук рентата и печалбата се смесват с работната заплата.“
Това място е взето от 6-а глава, първа книга, на съчинението на Адам Смит.[147] Случаят на самостопанисването е изследван значи още преди сто години и затова съмненията и колебанията, които причиняват на г. Дюринг толкова много грижи, са резултат само на неговото собствено невежество.
В края на краищата той се спасява от неудобното положение с една смела хитрост:
Арендаторската печалба, казва той, се основава върху експлоатацията на „селската работна сила“ и затова очевидно е „част от рентата“, с която се „скъсява пълната рента“, която всъщност трябва да влезе в джоба на земевладелеца.
С това ние узнаваме две неща: първо, че арендаторът „скъсява“ рентата на земевладелеца, така че според г. Дюринг в противовес на това, което се смяташе досега, не арендаторът плаща рента на земевладелеца, а, напротив, земевладелецът плаща рента на арендатора - едно наистина „дълбоко своеобразно мнение“; второ, ние, най-после, узнаваме какво си представя г. Дюринг за поземлена рента, а именно - целия принаден продукт, който се получава при експлоатирането на селския труд в земеделието. Но тъй като този принаден продукт в цялата досегашна политическа икономия - може би като се изключат няколко вулгарни икономисти - се разпада на поземлена рента и печалба от капитала, ние трябва да констатираме, че г. Дюринг „не споделя общоприетия възглед“ и относно поземлената рента.
И така, поземлената рента и печалбата от капитала се различават помежду си според г. Дюринг само по това, че първата възниква в земеделието, а втората - в промишлеността или търговията. Г-н Дюринг неизбежно стига до тази безкритична и объркана представа. Ние видяхме, че той изхождаше от „верния исторически възглед“, според който господството над земята се основавало изключително върху господството над хората. Следователно, щом като земята се обработва с помощта на една или друга форма на несвободен труд, за земевладелеца остава излишък и именно този излишък образувал рентата, също както в промишлеността излишъкът от продукта на труда над работната заплата съставя печалбата от капитала.
„По такъв начин ясно е, че поземлената рента съществува всякога в значителни размери там, където земеделието се води с помощта на някоя от формите на подчинение на труда.“
При такова определение на рентата - във вид на целия принаден продукт, получаван в земеделието - пътят на г. Дюринг се препречва, от една страна, от печалбата на английските арендатори, а от друга - от извлеченото от нея и възприето в цялата класическа политическа икономия делене на споменатия принаден продукт на поземлена рента и печалба на арендатора, следователно от чистото, точно определение на рентата. Но какво прави г. Дюринг? Той се преструва, че уж не е чувал нито думица за деленето на земеделския принаден продукт на арендаторска печалба и поземлена рента, т. е. че не е чувал нито думица за цялата теория за рентата в класическата политическа икономия; че уж въпросът за същността на арендаторската печалба още съвсем не бил поставян „в такава определена форма“ в цялата политическа икономия; че уж се касае за съвършено неизследван предмет, за който не се знае нищо друго освен привидни и съмнителни неща. И той бяга от фаталната Англия, където принаденият продукт на земеделието, без всяко съдействие на каквато и да е теоретическа школа, така безмилостно се дели на своите съставни части, т. е. на поземлена рента и печалба от капитала - бяга в любимата си област на действие на пруското земско право, където самостопанисването е в пълния си патриархален разцвет, където „земевладелецът разбира под рента дохода от своите земи“, където господа юнкерите все още претендират, че техните възгледи за рентата са меродавни за науката, и където следователно г. Дюринг все още може да се надява, че някак си ще се промъкне със своите объркани понятия за рентата и печалбата и дори ще намери хора, които да повярват в неговото най-ново откритие - че не арендаторът плаща поземлена рента на земевладелеца, а, напротив, земевладелецът - на арендатора.
БЕЛЕЖКИ
[144] Виж бележка 91.
[145] «Volks-Zeitung» («Народен вестник») - немски ежедневен демократичен вестник, излизал в Берлин от 1353 г. В писмото си до Маркс от 15 септември 1860 г. Енгелс отбелязва «премъдрата пошлост» на този вестник.
[146] Намек за книгата на Дюринг «Kritische Grundlegung der Volkswirtschaftslehre» («Критично основно положение на учението за народното стопанство»), издадена в Берлин в 1886 г. Дюринг се позовава на тази книга в Увода към цитираната тук «Критическа история на политическата икономия и социализма» (2 изд.).
[147] A. Smith. «An Inquiry into the Nature and Causes of the Wealth of Nations». Vol. I, London, 1776, p. 63-65 (A. Смит. «Изследване върху природата и причините за богатството на народите». Т. I, Лондон, 1776, стр. 63-65).