Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингВТОРИ ОТДЕЛ: ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ
VIII. Капитал и принадена стойност
(край)„Според възгледа на господин Маркс работната заплата представлява заплащане само на онова работно време, през което работникът фактически работи, за да осигури собственото си съществуване. За това са достатъчни сравнително малко количество часове; цялата останала част от често пъти продължителния работен ден дава излишък, в който се съдържа така наречената от нашия автор „принадена стойност“, или, казано на общоприет език, печалбата от капитала. След като се приспадне работното време, което при дадено стъпало на производството се съдържа още в средствата на труда и в съответните сурови материали, посоченият излишък на работния ден съставя частта на капиталиста-предприемач. Следователно удължаването на работния ден е чисто експлоататорска печалба в полза на капиталиста.“
И така според г. Дюринг Марксовата принадена стойност не била нищо повече освен онова, което на обикновен език се нарича печалба от капитала. Да чуем самия Маркс. На стр. 195 на „Капиталът“ принадената стойност се обяснява с поставените след този термин в скобки думи: „лихва, печалба, рента“[134]. На стр. 210 Маркс привежда пример, в който е показано как една принадена стойност от 71 шилинга се разпределя в различните си форми: десятък, местни и държавни данъци - 21 шилинга, поземлена рента - 28 шилинга, печалба на фермера и лихва - 22 шилинга, или обща сума на принадената стойност - 71 шилинга[135]. - На стр. 542 Маркс намира като главен недостатък на Рикардо, че той „не представя принадената стойност в чистата ѝ форма, т. е. независимо от нейните особени форми като печалба, поземлена рента и т. н.“, и че затова той непосредствено смесва законите за нормата на принадената стойност със законите за нормата на печалбата. По този повод Маркс казва: „По-нататък, в третата книга на този труд, аз ще докажа, че при определени обстоятелства една и съща норма на принадената стойност може да се изрази в най-различни норми на печалбата и че различни норми на принадената стойност могат да се изразят в една и съща норма на печалбата.“[136] На стр. 587 четем: „Капиталистът, който произвежда принадена стойност, т. е. изсмуква незаплатен труд непосредствено от работниците и го фиксира в стоки, наистина е пръв присвоител на тази принадена стойност, но съвсем не е неин последен собственик. По-нататък той трябва да я дели с други капиталисти, които изпълняват други функции в общественото производство, взето в неговата цялост, с поземлените собственици и т. н. По такъв пачин принадената стойност се разпада на различни части. Нейните дялове попадат в ръцете на различни категории лица и придобиват различни самостойни една спрямо друга форми като капиталова печалба, лихва, търговска печалба, поземлена рента и т. н. Тези превърнати форми на принадената стойност могат да бъдат разгледани едва в третата книга.“[137] Същото е казано и на много други места.
По-ясно човек не може да се изрази. При всеки удобен случай Маркс обръща внимание върху това, че неговата принадена стойност в никой случай не трябва да се смесва с печалбата от капитала, че последният, напротив, е подчинена форма и твърде често дори е само част от принадената стойност. И ако г. Дюринг все пак твърди, че Марксовата принадена стойност била, „казано на общоприет език, печалбата от капитала“, и ако е установено, че цялата книга на Маркс се върти около принадената стойност - то възможно е само едно от двете: или г. Дюринг нищо не разбира и в такъв случай той трябва да има невиждано безсрамие, за да хули една книга, главното съдържание на която не познава; или пък той разбира в какво се състои работата и върши умишлена фалшификация.
По-нататък:
„Злобната ненавист, с която г. Маркс прилага този начин на показване експлоататорството, е напълно понятна. Но възможни са и по-могъщ гняв, и още по-пълно признаване на експлоататорския характер на основаната на наемен труд стопанска форма, без да се възприема оня теоретически подход, който е изразен в Марксовото учение за принадената стойност.“
И така, благонамереният, но погрешен теоретически подход предизвиквал у Маркс злобна ненавист против експлоататорството; тази сама по себе си морална страст придобивала вследствие на неправилния „теоретически подход“ неморален характер, проявявала се като неблагородна ненавист и долна злоба. Напротив, „пределната и най-строга научност“ на г. Дюринг се изразява в морална страст със съответна благородна природа, в гняв, който и по формата си е морален, и при това количествено превъзхожда злобната ненавист, тъй като е по-могъщ гняв. Докато г. Дюринг се любува на самия себе си, нека поразгледаме откъде произлиза този по-могъщ гняв.
„Поставя се - казва той по-нататък - именно въпросът, по какъв начин конкуриращите се предприемачи постоянно са в състояние да реализират целил продукт на труда, а това значи - и принадения продукт, по цена, която така много превишава естествените производствени разходи, както свидетелства споменатото отношение на излишъка от работно време? Отговор на този въпрос не може да се намери в доктрината на Маркс, и то по простата причина, че в нея този въпрос дори не е поставян. Луксозният характер на основаното на наемния труд производство съвсем не е засегнат сериозно у Маркс и социалният строй с неговите паразитни устои никак не е разбран като главна основа на бялото робство. Напротив, политически-социалното трябвало винаги да се обяснява с икономическото.“
Но от гореприведените места ние видяхме, че Маркс съвсем не твърди, че промишленият капиталист, който пръв присвоява принадения продукт, при всички условия го продава средно по пълната му стойност, както предполага тук г. Дюринг. Маркс изрично казва, че и търговската печалба образува част от принадената стойност, а това при дадените предпоставки е възможно само в случай, че фабрикантът продава на търговеца своя продукт по-ниско от неговата стойност и с това му отстъпва част от плячката. Разбира се, че така, както се поставя тук, този въпрос не е могъл дори да бъде повдигнат от Маркс. Рационално поставен, този въпрос гласи: по какъв начин принадената стойност се превръща в своите подчинени форми - печалба, лихва, търговска печалба, поземлена рента и т. н.? Наистина Маркс обещава да разреши този въпрос в третата книга. Но ако г. Дюринг не може да почака, докато излезе вторият том на „Капиталът“[138], той трябваше засега поне по-внимателно да се вгледа в първия том. Тогава той би могъл освен вече цитираните места да прочете например на стр. 323, че според Маркс иманентните закони на капиталистическото производство се проявяват във външното движение на капиталите като принудителни закони на конкуренцията и поради това достигат до съзнанието на отделния капиталист като движещи мотиви на неговата дейност; че следователно един научен анализ на конкуренцията е възможен само когато бъде опозната вътрешната природа на капитала, също както привидното движение на небесните тела става ясно само за оня, който знае тяхното действително, но неуловимо за сетивата движение.[139] След това Маркс показва с пример по какъв начин един определен закон, а именно законът за стойността, се проявява в определен случай в условията на конкуренцията и как той упражнява своята движеща сила. Още от това г. Дюринг би могъл да заключи, че конкуренцията играе главната роля при разпределянето на принадената стойност; и при по-дълбоко вникване тези намеци в първия том са наистина достатъчни, за да се разбере поне в общи черти превръщането на принадената стойност в нейните подчинени форми.
Но за г. Дюринг тъкмо конкуренцията е абсолютната пречка за разбирането. Той не може да проумее по какъв начин конкуриращите се предприемачи могат продължително да реализират целия продукт на труда, а значи и принадения продукт, по цена, която така високо превишава естествените производствени разходи. И тук срещаме обичайната у г. Дюринг „строгост“, която всъщност е само немарливост. Работата е там, че според Маркс принаденият продукт като такъв няма никакви производствени разходи; той е онази част от продукта, която нищо не струва на капиталиста. Така че ако конкуриращите се предприемачи биха пожелали да реализират принадения продукт по неговите естествени производствени разходи - те би трябвало да го дават даром. Но да не се спираме на такива „микрологически подробности“. Нима конкуриращите се предприемачи не реализират наистина всекидневно продукти на труда по цена, която надхвърля естествените производствени разходи? Според г. Дюринг
естествените производствени разходи се съдържали „в изразходвания труд или сила, а тя пък при последна сметка може да се измерва с разноските за прехраната“,
така че - в сегашното общество - естествените производствени разходи се състояли от действително изразходваните суми за сурови материали, средства на труда и работна заплата - за разлика от „облагането“, от печалбата, от прибавката, изтръгвана със сабя в ръка. Но на всички е известно, че в обществото, в което живеем, конкуриращите се предприемачи реализират стоките си не според естествените производствени разходи, но си пресмятат към тях - а обикновено и получават - и „прибавката“, печалбата. Така че въпросът, който г. Дюринг вярваше, че е достатъчно само да го постави, за да разбие на пух и прах цялата постройка на Маркс, както някога Исус Навин разрушил стените на Йерихон[140] - този въпрос съществува и за икономическата теория на г. Дюринг. Да видим как отговаря той на този въпрос.
„Собствеността върху капитала - казва той - няма никакъв практически смисъл и не може да бъде използвана, ако в нея същевременно не е включено и косвеното насилие над човешкия материал. Плод на това насилие е капиталовата печалба и затова нейната величина ще зависи от размера и интензивността, с които се упражнява това господство... Капиталовата печалба е политическа и социална институция, която действа по-силно, отколкото конкуренцията. В това отношение работодателите действат като съсловие и всеки поотделно удържа своята позиция. При господстващия начин на стопанство известна величина на капиталовата печалба е необходимост.“
За съжаление, ние и сега все още не знаем по какъв начин конкуриращите се предприемачи са в състояние постоянно да реализират продуктите на труда по цена, превишаваща естествените производствени разходи. Но не може г. Дюринг да има такова ниско мнение за своята публика, за да смята да я задоволи с фразата, че капиталовата печалба стояла над конкуренцията, също както в миналото пруският крал е стоял над закона. Похватите, чрез които пруският крал се е добрал до положението да бъде над законите, ни са познати; но похватите, с които капиталовата печалба ставала по-силна от конкуренцията, са тъкмо това, което трябва да ни обясни г. Дюринг и което той упорито отказва да обясни. Работата не се изменя и с това, че работодателите, както казва той, действали в това отношение като съсловие, и при това всеки отделен работодател удържал своята позиция. Но нали не сме длъжни да му вярваме буквално, че е достатъчно известен брой хора да действат като съсловие, за да може всеки от тях поотделно да удържи своята позиция? Средновековните цехови майстори, както и френските аристократи през 1789 г. са действали, както е известно, твърде решително като съсловие и все пак са се провалили. Пруската армия при Йена е действала също така като съсловие, но вместо да удържи позицията си, тя, напротив, била принудена да удари на бяг, а след това дори да капитулира на части. Също тъй малко може да ни задоволи уверението, че при господстващия начин на стопанство известна величина на капиталовата печалба била необходимост; та въпросът е именно в туй, да се докаже защо е така. Ние не се приближаваме нито крачка напред към целта, когато г. Дюринг ни съобщава:
„Господството на капитала е израснало в тясна връзка с поземленото господство. Част от крепостните селски работници са се превърнали в градовете в занаятчийски работници и в края на краищата - във фабрични работници. След поземлената рента се е образувала капиталовата печалба като втора форма на рентата от собствеността.“
Дори ако оставим настрана историческата невярност на това твърдение, все пак то си остава само голословно твърдение и се ограничава с това, че няколкократно ни увещава, че било вярно това, което именно трябва да се обясни и докаже. Така че ние не можем да дойдем до никакво друго заключение освен до това, че г. Дюринг е неспособен да отговори на своя собствен въпрос: по какъв начин конкуриращите се предприемачи са в състояние постоянно да реализират продукта на труда по цена, превишаваща неговите естествени производствени разходи; това значи, че г. Дюринг е неспособен да обясни възникването на печалбата. На него не му остава нищо друго, освен направо да декретира: капиталовата печалба е продукт на насилието - което впрочем напълно се съгласува с чл. 2 на Дюринговата социална конституция: насилието разпределя. Това, разбира се, е много хубаво казано, но сега „възниква въпросът“: насилието разпределя - но какво? Все пак трябва да има нещо за разпределяне - иначе и най-всемогъщото насилие при всичкото си желание нищо не може да разпредели. Печалбата, която конкуриращите се предприемачи турят в джоба си, е нещо твърде осезателно и солидно. Насилието може да я вземе, но не може да я създаде. И ако г. Дюринг упорито отказва да ни обясни по какъв начин насилието взема предприемаческата печалба, то на въпроса, откъде я взема, той вече отговаря с гробно мълчание. Където няма нищо - там и царят, както и всяка друга власт, губи правата си. От нищо нищо не излиза, а най-малко - печалба. Щом като собствеността върху капитала няма никакъв практически смисъл и нейната стойност не може да бъде увеличена, докато в нея не се включи и косвено насилие над човешкия материал - то отново възниква въпросът: първо, по какъв начин богатството, образуващо капитала, е станало такава сила - въпрос, който съвсем не може да се разреши с горецитираните няколко исторически твърдения; второ, по какъв начин това насилие се превръща в увеличение на стойността на капитала, в печалба, и, трето, откъде взема то тази печалба.
Откъдето и да подхванем Дюринговата политическа икономия, ние не мръдваме нито крачка напред. За всички явления, които не ѝ се харесват, като печалбата, поземлената рента, мизерната работна заплата, поробването на работника - тя има само една дума за обяснение: насилие и пак насилие, така че „по-могъщият гняв“ на г. Дюринг също така се излива само в гняв против насилието. Ние видяхме, първо, че това позоваване върху насилието е жалко изклинчване, пренасяне на въпроса от икономическата в политическата област и че то не е в състояние да обясни нито един икономически факт; и, второ, че това позоваване върху насилието оставя необяснено възникването на самото насилие и то върши това съвсем благоразумно, тъй като иначе би трябвало да дойде до извода, че произходът на всяка обществена власт и на всяко политическо насилие лежи в икономическите предпоставки, в исторически дадения начин на производство и размяна в съответното общество.
Но нека се опитаме дали няма да можем да изтръгнем от неумолимия „по-дълбок основоположник“ на политическата икономия още някои други разяснения относно печалбата. Може би ще сполучим, ако започнем с начина, по който той разглежда работната заплата. На стр. 158 се казва:
„Работната заплата е наемническа заплата за поддържане на работната сила и подлежи на разглеждане преди всичко само като основа за поземлената рента и за капиталовата печалба. За да си обясним напълно ясно действащите тук отношения, трябва исторически да си представим поземлената рента, а по-сетне и капиталовата печалба най-напред без работна заплата, т. е. върху основата на робството или крепостничеството... Дали трябва да бъде издържан роб или крепостен, или пък наемен работник - това обуславя само различието в начина на обременяване производствените разходи. Във всички тези случаи полученият чрез използване на работната сила чист продукт съставя дохода на господаря... От това се вижда, че... именно главната противоположност, поради която на едната страна се намира някакъв вид рента от собствеността, а на другата - трудът на безимотните наемници, не бива да се търси само в една от нейните съставни части, а винаги само едновременно в двете.“
А рентата от собствеността, както узнаваме на стр. 188, е общ израз за поземлената рента и печалбата на капитала. А на стр. 174 се казва:
„Характерно за печалбата на капитала е присвояването на най-главната част от продукта на работната сила. Тази печалба на капитала не е мислима без нейния корелатив - труда, който в една или друга форма е пряко или косвено подчинен.“
И на стр. 183 се казва:
Работната заплата „при всички обстоятелства не е нищо друго освен наемническа заплата, с която би трябвало изобщо да се осигури издръжката на работника и възможността за продължение на рода му.“
И, най-после, на стр. 195 четем:
„Онова, което се пада на рентата от собствеността, трябва да бъде загуба за работната заплата, и обратно - онова, което трудът получава от общата производителна способност(!), трябва да бъде отнето от доходите на собствеността.“
Г-н Дюринг ни поднася една изненада след друга. В неговата теория за стойността и в следващите глави, включително и учението за конкуренцията, значи от стр. 1 до 155, стоковите цени или стойности се деляха, първо, на естествени производствени разходи или „производствена стойност“, т. е. на разходи за сурови материали, средства на труда и работна заплата, и, второ, на прибавка или разпределителна стойност, изтръгнат със сабя в ръка налог в полза на класата на монополистите - прибавка, която, както видяхме, в действителност нищо не може да измени в разпределението на богатството, тъй като онова, което тя отнема с едната ръка, трябва да го върне обратно с другата и тъй като тя освен това - доколкото г. Дюринг ни осведомява за нейния произход и съдържание - е възникнала от нищо и затова се състои също тъй от нищо. В следните две глави, в които се разглеждат различните видове доход, т. е. от стр. 156 до 217, за прибавката вече няма нито дума. Вместо нея стойността на всеки продукт на труда, значи на всяка стока, вече се дели на следните две части: първо, на производствени разходи, в които е включена и заплатената работна заплата, и, второ, „на получения от използването на работната сила чист продукт“, който образува дохода на господаря. А този чист продукт има общоизвестна физиономия, която не може да се скрие с никаква татуировка или бояджийско изкуство. „За да си обясни напълно ясно действащите тук отношения“, нека читателят съпостави току-що приведените места от съчинението на г. Дюринг с приведените по-рано цитати от Маркс за принадения труд, принадения продукт и принадената стойност и ще намери, че тук г. Дюринг направо преписва по свой маниер „Капиталът“ на Маркс.
Господин Дюринг признава принадения труд в каквато и да е форма - било то робство, крепостничество или наемен труд - за източник на доходите на всички досегашни господстващи класи; това е взето от многократно цитираното място на „Капиталът“, стр. 227; „Капиталът не е изнамерил принадения труд“ и т. н.*42 - А „чистият продукт“, който образува „дохода на господаря“ - какво е той, ако не излишък от продукта на труда над работната заплата, която впрочем и у г. Дюринг, въпреки че напразно е преименувана в наемна заплата [Sold], изобщо трябва да осигури издръжката на работника и възможността за продължение на рода му? Как може да става „присвояване на най-главната част от продукта на работната сила“, ако не с това, че капиталистът, както показва Маркс, изстисква от работника повече труд, отколкото е необходим за възпроизвеждане на консумираните от последния средства за живот - т. е. с това, че капиталистът заставя работника да работи по-дълго време, отколкото е нужно, за да се навакса стойността на заплатената на работника работна заплата? И така, удължаването на работния ден повече, отколкото е необходимо за възпроизвеждане на средствата за живот за работника, или Марксовият принаден труд - това, а не нещо друго, се крие зад г. Дюринговото „използване на работната сила“. А как иначе можем да си представим неговия „чист приход“ на господаря, ако не във вид на Марксовия принаден продукт и принадена стойност? И с какво друго, ако не с неточната си формулировка се отличава Дюринговата рента от собствеността от Марксовата принадена стойност? Впрочем самия термин „рента от собствеността“ г. Дюринг е заел от Родбертус, който обхваща поземлената рента и рентата от капитала, или печалбата от капитала, с общия термин „рента“, така че г. Дюринг само е прибавил думата „собственост“*43. И за да не остане никакво съмнение, че има плагиат, г. Дюринг резюмира по свойствения му начин развитите от Маркс в 15-а глава на „Капиталът“ (стр. 539 и сл.*44) закони за съотношението между цената на работната сила и величината на принадената стойност[142], като казва, че онова, което се пада на рентата от собствеността, трябва да бъде загуба за работната заплата, и обратното; с това той свежда отделните, пълни със съдържание Марксови закони до една безсъдържателна тавтология, тъй като от само себе си се разбира, че когато дадена величина се разпада на две части, едната част не може да стане по-голяма, без да се намали другата. И така, г. Дюринг е сполучил да присвои Марксовите идеи по начин, при който напълно изчезва „пределната и най-строга научност в смисъл на точните науки“, която безсъмнено е налице в изказванията на Маркс.
И така, ние не можем да не дойдем до заключението, че оглушителният шум, който г. Дюринг дигна в своята „Критическа история“ по повод на „Капиталът“, и особено прахолякът, който той дига, е прословутият въпрос, възникващ при разглеждането на принадената стойност (въпрос, който той би било по-добре да не задава, щом като сам не може да му отговори) - че всичко това са само военни хитрости, ловки маневри с цел да прикрие извършения в „Курса“ груб плагиат по отношение на Маркс. Г-н Дюринг наистина е имал всички основания да предупреждава читателите си да не се захващат с „това кълбо, което Маркс нарича капитал“, с мелезите на историческата и логическата фантастика, с Хегеловите забъркани, мъгляви представи и усуквания и т. н. Този верен Екарт[143] предпазва немската младеж от Венера, но сам мълчешком я е прехвърлил от владенията на Маркс към себе си, в безопасно убежище за своя собствена употреба. Нека поздравим г. Дюринг за този чист приход, получен от използването на Марксовата работна сила, и за тази своеобразна светлина, която неговото присвояване на Марксовата принадена стойност под названието рента от собствеността хвърля върху подбудите за неговото твърдоглаво - понеже се повтаря в две издания - и лъжливо твърдение, че Маркс под принадена стойност разбирал само печалбата от капитала.
И тъй, в заключение трябва да охарактеризираме постиженията на г. Дюринг със собствените му думи:
„Според възгледа на господин“... Дюринг, „работната заплата представлява заплащане само на онова работно време; през което работникът фактически работи, за да осигури собственото си съществуване. За това са достатъчни сравнително малко часове; цялата останала част от често пъти продължителния работен ден дава излишък, в който се съдържа така наречената от нашия автор“... рента от собствеността. „Като се приспадне работното време, което при дадено стъпало на производството се съдържа още в средствата на труда и в съответните сурови материали, посоченият излишък на работния ден съставя частта на капиталиста-предприемач. Следователно удължаването на работния ден е чисто експлоататорска печалба в полза на капиталиста. „Злобната ненавист, с която господин“... Дюринг „прилага този начин на показване на експлоататорството, е напълно понятна“...
Затова пък по-малко понятно е как ще се добере той пак до своя „по-могъщ гняв“?
БЕЛЕЖКИ
*42 Виж настоящия том, стр. 156-157, 212. Ред.
*43 Всъщност дори и тя не е от него. Родбертус („Социални писма“), 2 писмо, стр. 59: „Рентата според тази“ (т. е. неговата) „теория е всеки доход, който се получава без собствен труд, а изключително въз основа на дадена собственост"[141].
*44 „Капиталът“, том I, 1950 г„ стр. 421. Ред.
[134] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 217.
[135] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 231.
[136] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 532-533. За различията между този цитат и посоченото място в т. 23 виж бележка 83.
[137] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 576-577.
[138] Виж бележка 76.
[139] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 326-327.
[140] Според библейската легенда през време на обсаждането на град Йерихон от войските на израелския пълководец Исус Навин непристъпните стени на крепостта рухнали от звуците на свещените тръби (Библията, книга на Исус Навин, гл. 6).
[141] Rodbertus. «Sociale Briefe an von Kirchmann. Zweiter Brief: Kirchmann’s sociale Theorie und die meinige». Berlin, 1850, S. 59 (Родбертус. «Социални писма до фон Кирхман. Второ писмо: Социалната теория на Кирхман и моята социална теория». Берлин, 1850, стр. 59). Курсивът на Енгелс.
[142] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 528 и следващите.
[143] Верният Екарт. Герой на немски средновековни предания, образ на предан човек и сигурен страж. В легендата за Танхойзер той е на стража пред Венсберг и предупреждава всички приближаващи се за опасността от чара на Венера.