Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингВТОРИ ОТДЕЛ: ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ
VII. Капитал и принадена стойност
„За капитала г. Маркс преди всичко не споделя общоприетото икономическо понятие, според което капиталът е произведено средство за производство, а се опитва да намери по-специална, диалектически-историческа идея, която преминава в играта с метаморфозите на понятията и историческите явления. Капиталът бил произлязъл от парите; той образувал историческа фаза, която започвала от XVI век, а именно - от предполагаемите за това време зачатъци на световен пазар. Очевидно е, че при такова тълкуване на понятието се губи остротата на икономическия анализ. В подобни объркани концепции, които искат да бъдат наполовина исторически, наполовина логически, а в действителност са само мелези на историческата и логическата фантастика, изчезва различителната способност на разсъдъка, както и всяка добросъвестна употреба на понятията“...
и в такъв дух празни приказки на цяла страница...
„С Марксовата характеристика на понятието капитал може само да се внесе бъркотия в строгата наука за народното стопанство... лекомислия, които се представят за дълбоки логически истини... неустойчивост на основите“ и т. н.
И така, според Маркс капиталът бил произлязъл от парите в началото на XVI век. Това е все едно да кажеш, че металическите пари са се образували преди повече от три хиляди години от добитъка, тъй като по-рано между другите предмети и добитъкът е изпълнявал функцията на пари. Само г. Дюринг е способен така грубо и двусмислено да изразява своите мисли. У Маркс, когато той анализира икономическите форми, в които се извършва процесът на стоковото обръщение, като последна форма се явяват парите. „Този последен продукт на стоковата циркулация е първата форма на проявяване на капитала. Исторически капиталът навсякъде противостои на поземлената собственост, отначало във формата на пари, като парично богатство, като търговски капитал и лихварски капитал... Същата история всекидневно се разиграва пред нашите очи. Всеки нов капитал излиза на сцената, т. е. на пазара, на стоковия пазар, на пазара на труда или на паричния пазар, преди всичко все още като пари - пари, които чрез определени процеси трябва да се превърнат в капитал“[126]. Значи Маркс и тук констатира само факта. Като не е в състояние да оспори този факт, г. Дюринг го изопачава: капиталът бил произлязъл от парите!
По-нататък Маркс изследва процесите, чрез които парите се превръщат в капитал, и намира преди всичко, че формата, в която парите циркулират като капитал, е превърнатият вид на онази форма, в която те циркулират като общ стоков еквивалент. Простият стокопритежател продава, за да купи; той продава онова, от което не се нуждае, и с получените пари купува снова, което му е нужно. А пристъпващият към работа капиталист още от самото начало купува онова, от което той самият не се нуждае; той купува, за да продаде, и при това да продаде по-скъпо, за да получи обратно първоначално изразходваната за покупката парична стойност плюс известен паричен прираст; този прираст Маркс нарича принадена стойност.
Откъде произлиза тази принадена стойност? Тя не може да произлезе нито от това, че купувачът е купил стоките по-долу от тяхната стойност, нито от това, че продавачът ги е продал по-горе от стойността им. Защото и в двата случая печалбите и загубите на всяко лице взаимно се уравновесяват, тъй като всяко лице е поред купувач и продавач. Принадената стойност не може да произлезе и от измама, тъй като измамата наистина може да обогати един човек за сметка на друг, но не може да увеличи общата сума, която притежават двамата, значи изобщо не може да увеличи сумата на циркулиращите стойности. „Целокупната капиталистическа класа на една страна не може сама себе си да изиграе.“[127]
И при все това ние виждаме, че във всяка страна целокупната капиталистическа класа постоянно се обогатява пред очите ни, като продава по-скъпо, отколкото е купила, като си присвоява принадена стойност. Значи ние сме пак там, откъдето започнахме. Откъде се взема тази принадена стойност? Този въпрос трябва да се реши и при това по чисто икономически път, като се изключи всякаква измама, всякаква намеса на каквото и да е насилие, а именно - да се реши въпросът: как е възможно постоянно да се продава по-скъпо, отколкото е било купено, дори при предпоставката, че постоянно еднакви стойности се разменят едни срещу други?
Разрешението на този въпрос е най-епохалната заслуга на Марксовия труд. То хвърля ярка светлина върху такива икономически области, където досега и социалистите не по-малко от буржоазните икономисти се лутаха в най-дълбок мрак. От него започва, около него се групира научният социализъм. Разрешението на този въпрос е централен пункт на научния социализъм.
Това разрешение се състои в следното. Нарастването на стойността на парите, които трябва да се превърнат в капитал, не може нито да се извърши вътре в самите пари, нито да възникне от покупката, защото тук тези пари реализират само цената на стоката; а тъй като ние приемаме, че се разменят равни стойности, тази цена не е различна от стойността на стоката. По същата причина нарастването на стойността не може да произлезе и от продажбата на стоката. Значи тази промяна трябва да се извършва със стоката, която се купува, но не с нейната стойност - тъй като тя се купува и продава по своята стойност, - а с нейната потребителна стойност като такава; с други думи, изменението на стойността трябва да произлиза от потреблението на тази стока. „Но за да може да извлече стойност от потреблението на дадена стока, нашият притежател на пари трябва да има това щастие да открие... на пазара такава стока, чиято потребителна стойност да притежава своеобразното свойство да бъде източник на стойност, т. е. такава стока, чието фактическо потребление само да бъде овеществяване на труда, т. е. създаване на стойност. И притежателят на пари намира на пазара такава специфична стока - работоспособността, или работната сила“[128]. Ако, както видяхме, трудът като такъв не може да има стойност - то съвсем не е такъв случаят и с работната сила. Тя добива стойност, щом стане стока, каквато тя фактически е днес, и тази стойност се определя, „както и стойността на всяка друга стока, от работното време, което е необходимо за производството, а следователно и за възпроизводството на този специфичен търговски артикул“[129], т. е. от работното време, което е нужно за произвеждане на средствата за живот, необходими на работника, за да поддържа своята трудоспособност и за да продължи рода си. Да допуснем, че тези средства за живот се равняват всекидневно на 6-часово работно време. В такъв случай нашият начеващ капиталист, който, за да води своето предприятие, купува работна сила, т. е. наема един работник - напълно заплаща на работника дневната стойност на неговата работна сила само ако му изплати парична сума, която също така се равнява на шест работни часа. Значи щом работникът отработи у дадения капиталист шест часа - с това той напълно е възстановил неговия разход, т. е. заплатената еднодневна стойност на работната сила. Но с това парите не биха се превърнали в капитал, не биха създали никаква принадена стойност. Затова купувачът на работна сила гледа съвършено другояче на природата на сключената от него сделка. Фактът, че за издръжка на работника в продължение на 24 часа са необходими само шест работни часа, съвсем не пречи на работника да работи 12 от тия 24 часа. Стойността на работната сила и нейното оплодотворяване в трудовия процес са две различни величини. Притежателят на пари е заплатил еднодневната стойност на работната сила и затова на него принадлежи и нейното използване през целия ден, трудът на работника през целия ден. Обстоятелството, че стойността, която се създава от прилагането на работната сила в течение на един ден, е два пъти по-голяма от нейната собствена еднодневна стойност, е особено щастие за купувача, но според законите на стоковата размяна тук няма нищо несправедливо по отношение на продавача. И така, ние приехме, че работникът струва на капиталиста всекидневно стойностния продукт на 6 часа труд, а сам всекидневно му доставя стойностния продукт на 12-часов труд. Разликата в полза на притежателя на парите е равна на 6 часа незаплатен принаден труд, незаплатен принаден продукт, в който е въплътен 6-часов труд. Фокусът е извършен. Произведена е принадена стойност, парите са се превърнали в капитал.
След като Маркс по такъв начин доказа как възниква принадената стойност и как тя може да възникне само при господството на законите, регулиращи стоковата размяна, той разкри механизма на днешния капиталистически начин на производство и на опиращия се върху него начин на присвояване, разкри кристализационното ядро, около което се е формирал целият съвременен обществен строй.
Но това образуване на капитала има една съществена предпоставка: „За да превърне парите си в капитал, притежателят на пари трябва да намери на стоковия пазар свободния работник, свободен в двояк смисъл: че като свободна личност разполага с работната си сила като със своя стока и че, от друга страна, той няма за продан никаква друга стока, че е напълно лишен и свободен от всички предмети, нужни за практическо прилагане на неговата работна сила“[130]. Но това отношение между притежателите на пари или стоки, от една страна, и хора, които не притежават нищо освен собствената си работна сила, от друга, не е естествено историческо отношение, нито пък е общо за всички исторически периоди: „Очевидно то самото е резултат на едно предшестващо историческо развитие, продукт... на цялата редица по-стари формации на общественото производство“[131]. При това този свободен работник за пръв път в историята се появява масово към края на XV и началото на XVI век, вследствие разлагането на феодалния начин на производство. Но с това, както и със започналото в същата тази епоха създаване на световна търговия и световен пазар, е била положена основата, върху която масата на наличното движимо богатство е трябвало все повече и повече да се превръща в капитал, а капиталистическият начин на производство, насочен към създаване на принадена стойност, е трябвало все повече и повече да става изключително господстващ.
Такива са „обърканите концепции“ на Маркс, тези „мелези на историческата и логическата фантастика“, в които „се заличава различителната способност на разсъдъка, както и всяка добросъвестна употреба на понятията“. И нека сега съпоставим тези „плодове на лекомислието“ с „дълбоките логически истини“ и с „пределната и най-строга научност в смисъла на точните науки“, които ни предлага г. Дюринг.
И така, по отношение на капитала Маркс „не споделя общоприетото икономическо понятие, според което капиталът е произведено средство за производство“; напротив, той казва, че дадена стойностна сума се превръща в капитал само когато тя нараства по стойност, като образува принадена стойност. А какво казва г. Дюринг?
„Капиталът е основа на икономическото могъщество, което служи за по-нататъшно водене на производството и за образуване на дялове от плодовете на общата работна сила“.
Колкото и нескопосно и мъгляво да е изразено това, сигурно е едно: основата на икономическото могъщество може да продължи производството цяла вечност, но по собствените думи на г. Дюринг тя няма да стане капитал, докато не образува „дялове от плодовете на общата работна сила“, т. е. принадена стойност или най-малкото - принаден продукт. Следователно г. Дюринг не само че сам извършва греха, в който той упреква Маркс - че не споделял общоприетото икономическо понятие за капитала, - но освен това извършва и нескопосан, „лошо прикрит“ с високопарни фрази плагиат на това, което казва Маркс.
На стр. 262 тази мисъл се развива по-подробно:
„А именно капиталът в социален смисъл“ (на г. Дюринг предстои тепърва да открие и капитал в несоциален смисъл) „е специфично различен от простото средство за производство; защото докато последното има само технически характер и е необходимо при всички обстоятелства, първият се характеризира със своята обществена сила на присвояване и образуване на дялове на участие в плодовете на общата работна сила. Наистина социалният капитал в по-голямата си част не е нищо друго освен техническо средство за производство в неговата социална функция; но тъкмо тая функция... ще трябва да изчезне.“
Ако си припомним, че именно Маркс пръв изтъкна тази „социална функция“, само с помощта на която известна стойностна сума става капитал, то наистина „всеки, който внимателно разглежда този въпрос, скоро ще се убеди, че Марксовото определение на понятието капитал може да породи само бъркотия“ - само че не в строгата наука за народното стопанство, както мисли г. Дюринг, а очевидно само в главата на самия г. Дюринг, който в своята „Критическа история“ вече е забравил колко много е използвал той в своя „Курс“ споменатото понятие за капитала.
Но г. Дюринг не се задоволява с това да заимства своята дефиниция за капитала, макар и в „очистена“ форма, от Маркс. Той е принуден да следва Маркс и при „играта с метаморфозите на понятията и на историята“, макар и да знае много добре, че от това няма да излезе нищо друго освен „объркани концепции“, „плодове на лекомислието“, „неустойчивост на основите“ и т. н. Откъде произлиза тази „социална функция“ на капитала, която му позволява да си присвоява плодовете на чуждия труд и само с която той се отличава от простото средство за производство?
Тя се основава - казва г. Дюринг - „не върху природата на средствата за производство и не върху тяхната техническа необходимост“.
Следователно тя е възникнала исторически и г. Дюринг на стр. 252 само ни повтаря онова, което вече десетки пъти сме чули от него: той обяснява възникването на капитала чрез отдавна известното приключение на двамата мъже, единият от които в началото на историята превърнал своето средство за производство в капитал, като насилил другия. Но като не се задоволява с това да припише историческо начало на социалната функция, само чрез която известна стойностна сума става капитал, г. Дюринг ѝ пророкува и исторически край: „Тъкмо тя ще трябва да изчезне“. Но явление, което е възникнало исторически и също тъй исторически изчезва, обикновено се нарича на общоприет език „историческа фаза“. Значи капиталът е историческа фаза не само у Маркс, но и у г. Дюринг и ние сме принудени да дойдем до заключението, че г. Дюринг следва йезуитското правило: когато двама вършат едно и също нещо, то съвсем не е едно и също[132]. Когато Маркс казва, че капиталът е историческа фаза, това е объркана концепция, мелез на историческата и логическата фантастика, при която се заличава различителната способност, както и всяка добросъвестна употреба на понятията. Но когато и г. Дюринг също така представя капитала като историческа фаза, това било само доказателство за острота на икономическия анализ и пределна и най-строга научност в смисъла на точните науки.
А по какво се отличава Дюринговата представа за капитала от тая на Маркс?
„Капиталът - казва Маркс - не е изнамерил принадения труд. Навсякъде, където една част от обществото притежава монопол върху средствата за производство, работникът, бил той свободен или несвободен, е принуден да прибави към необходимото за собствената си издръжка работно време и едно допълнително работно време, за да произведе средства за живот за собственика на средствата за производство[133].“ Следователно - принаденият труд, трудът свръх времето, необходимо за самоиздръжка на работника, присвояването на продукта на този принаден труд от други лица, експлоатацията на труда съставят обща черта на всички досегашни обществени форми, доколкото те са се движили в класови противоположности. Но едва когато продуктът на този принаден труд взема формата на принадена стойност, когато собственикът на средствата за производство намира пред себе си като обект за експлоатация свободния работник - свободен от социални окови и свободен от свое собствено имущество - и го експлоатира с цел за произвеждане на стоки, едва тогава според Маркс средството за производство придобива специфичния характер на капитал. А това е станало в голям мащаб едва в края на XV и началото на XVI век.
Г-н Дюринг, напротив, обявява за капитал всяка сума от средства за производство, която „образува дялове от плодовете на общата работна сила“, която следователно изтръгва принаден труд в каквато и да е форма. С други думи, г. Дюринг присвоява открития от Маркс принаден труд, за да убие с него неизгодната му в момента принадена стойност, открита също така от Маркс. Така че според г. Дюринг не само движимото и недвижимото богатство на стопанисващите с робски труд коринтски и атински граждани, но и богатството на едрите римски земевладелци през времето на империята, а не по-малко и богатството на феодалните барони в средните векове - доколкото то по някакъв начин е служило на производството, - всичко това без разлика било капитал.
И така, сам г. Дюринг разбира под капитал „не общоприетото понятие, според което капиталът е произведено средство за производство“, а по-скоро едно пряко противоположно понятие, което включва даже непроизведените средства за производство, земята и нейните природни богатства. При това представата, според която капиталът е само произведено средство за производство“, е общоприета пак само във вулгарната политическа икономия. Вън от тази толкова скъпа на г. Дюринг вулгарна политическа икономия „произведеното средство за производство“ или изобщо дадена стойностна сума става капитал само когато тя дава печалба или лихва, т. е. когато присвоява принадения продукт на незаплатения труд под формата на принадена стойност, и то пак в тези две определени нейни разновидности. При това съвършено безразлично е, че цялата буржоазна политическа икономия е скована от представата, че свойството да дава печалба или лихва било от само себе си присъщо на всяка стойностна сума, която при нормални условия се влага в производството или в размяната. В класическата политическа икономия капиталът и печалбата или капиталът и лихвата са също така неразделни един от друг, намират се в също такова взаимоотношение помежду си, както причина и следствие, баща и син, вчера и днес. Но думата „капитал“ в нейното съвременно икономическо значение се появява едва по времето, когато се появява самият капитал, когато движимото богатство все повече и повече придобива функцията на капитал, като експлоатира принадения труд на свободни работници, за да произвежда стоки; при това тази дума е въведена в употреба от исторически първата капиталистическа нация - италианците от XV и XVI век. И ако Маркс пръв до основи анализира свойствения на съвременния капитал начин на присвояване, ако той съгласува понятието капитал с историческите факти, от които то в последна сметка е извлечено и на които то дължи своето съществуване; ако Маркс по този начин освободи това икономическо понятие от неясните и колебливи представи, които му бяха все още присъщи и в класическата буржоазна политическа икономия, и у досегашните социалисти - това значи, че тъкмо Маркс е постъпвал с оная „пределна и най-строга научност“, която е постоянно на устата на г. Дюринг и която ние, за съжаление, така малко намираме в неговите съчинения.
Действително при г. Дюринг работата стои съвсем другояче. Той не се задоволява с това да изругае най-напред представянето на капитала като историческа фаза с думите „мелези на историческата и логическата фантастика“, а след това сам го представя като историческа фаза. Той направо обявява за капитал също така и всички средства на икономическата мощ, всички средства за производство, които присвояват „дялове от плодовете на общата работна сила“ - значи и поземлената собственост във всички класови общества; но това ни най-малко не го смущава в по-нататъшното изложение да отделя по съвсем традиционния начин поземлената собственост и поземлената рента от капитала и печалбата и да означава като капитал само ония средства за производство, които принасят печалба или лихва, както това подробно може да се види на стр. 156 и следващите на неговия „Курс“. Със същото основание г. Дюринг би могъл най-напред под названието „локомотив“ да разбира и конете, воловете, магаретата и кучетата, тъй като и с тяхна помощ колата може да се движи, и да упрекне сегашните инженери, че като ограничават понятието локомотив само върху съвременната железопътна парна машина, те я превръщат в историческа фаза, създават объркани концепции, мелези на историческата и логическата фантастика и т. н. - а след това накрай да обяви, че конете, магаретата, воловете и кучетата все пак трябва да бъдат изключени от названието „локомотив“ и че то важи само за железопътната парна машина. - По такъв начин ние пак сме принудени да кажем, че именно с Дюринговото определение на понятието капитал се губи всяка острота на икономическия анализ, изчезва различителната способност заедно с всяка добросъвестна употреба на понятията и че обърканите концепции, бъркотията, лекомислията, които ни се поднасят като дълбоки логически истини, и неустойчивостта на основите - всичко това се намира в пълен разцвет тъкмо у г. Дюринг.
Това обаче още нищо не значи. Все пак на г. Дюринг остава славата, че е открил крайъгълния камък, около който се движи цялата досегашна политическа икономия, цялата политика и юриспруденция, с една дума - цялата досегашна история. Ето това откритие:
„Насилието и трудът са двата главни фактора, които играят роля при образуването на социалните връзки.“
В това едничко положение се съдържа цялата конституция на досегашния икономически свят. Тя е съвсем кратка и гласи:
Член първи: Трудът произвежда.
Член втори: Насилието разпределя.
С това, „казано на човешки и немски език“, се изчерпва и цялата икономическа мъдрост на г. Дюринг!
БЕЛЕЖКИ
[126] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 157
[127] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 174
[128] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 177-178
[129] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 181
[130] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 179
[131] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 180
[132] Перефразиран израз из комедията на римския драматург Теренций «Аделфи», действие V, сцена трета.
[133] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 246.