Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингВТОРИ ОТДЕЛ: ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ
VI. Прост и сложен труд
Г-н Дюринг открил у Маркс една съвсем груба икономическа грешка, допустима за ученик от четвърти клас, която същевременно криела в себе си опасна за обществото социалистическа ерес.
Марксовата теория за стойността била „не повече от едно обикновено... учение, че трудът е причина за всички стойности, а работното време - тяхна мярка. Тук остава съвършено неясна представата за това как трябва да се обясни различната стойност на така наречения квалифициран труд. Наистина и според нашата теория естествената себестойност и следователно абсолютната стойност на стопанските предмети може да се измерва само с изразходваното работно време, но при това работното време на всяко отделно лице предварително трябва да се вземе за съвършено еднакво и ще трябва само да се види кога при по-квалифицирани резултати към индивидуалното работно време на едно лице се прибавя работното време на други лица... например във вид на употребявания инструмент. Така че работата не стои тъй, както мъгляво си я представя г. Маркс, че работното време на едно лице само по себе си имало по-голяма стойност, отколкото работното време на друго лице, защото в първото, тъй да се каже, било сгъстено повече средно работно време; напротив, всяко работно време без изключение и принципно, значи без да има нужда предварително да се взема някакво средно работно време, е напълно равностойно и при резултатите от работата на дадено лице, както и при всяко готово изделие, трябва само да се изясни колко работно време на други лица може да е скрито в изразходваното привидно само негово собствено работно време. Дали един произведен от ръката инструмент на производството или самата ръка, или дори самата глава е нещо, което без работното време на други хора не би могло да запази своето особено свойство и работоспособност - това няма ни най-малко значение за строгата валидност на теорията. Но г. Маркс в своите приказки за стойността не може да се отърве от спотаилия се в дъното призрак на квалифицираното работно време. В тази насока той не е можал да прояви смелост поради традиционния метод на мислене на образованите класи, според който трябва да изглежда чудовищна мисълта, че работното време на количкаря н работното време на архитекта сами по себе си трябва да бъдат признати за икономически напълно равноценни.“
Онова място у Маркс, което е предизвикало това „силно негодувание“ на г. Дюринг, е твърде кратко. Маркс изследва от какво се определя стойността на стоките и отговаря: от съдържащия се в тях човешки труд. Последният - продължава той - „е изразходване на проста работна сила, с която, средно взето, разполага физическият организъм на всеки обикновен човек без някаква особена подготовка... По-сложният труд е само подигнат на степен, или по-скоро умножен прост труд, така че по-малко количество сложен труд се равнява на по-голямо количество прост труд. Опитът показва, че такова свеждане на сложния труд към прост труд се извършва постоянно. Една стока може да бъде продукт на най-сложен труд, но нейната стойност я прави равна на продукта на простия труд и, значи, самата стойност представлява само определено количество прост труд. Различните пропорции, в които разните видове труд се свеждат към прост труд като тяхна единица-мярка, се установяват от един обществен процес зад гърба на производителите и затова им се струват като установени от обичая.“[123]
Тук у Маркс става дума преди всичко само за определяне стойността на стоки, т. е. на предмети, които в рамките на едно общество, което се състои от частни производители, биват произвеждани от тези частни производители за частна сметка и разменяни едни срещу други. Значи тук ни най-малко не става дума за „абсолютната стойност“, където и да витае тя, а за стойност, която е валидна в определена обществена формация. Оказва се, че тази стойност, в тази определена историческа форма, се създава и измерва от въплътения в отделните стоки човешки труд, а този човешки труд се оказва по-нататък като изразходване на проста работна сила. Но не всеки труд е само изразходване на проста човешка работна сила; твърде много видове труд включват в себе си приложението на сръчности или познания, придобити с повече или по-малко труд, време и изразходване на пари. Създават ли тези видове сложен труд в еднакви периоди време също такава стокова стойност, както и простият труд, както и изразходването само на проста работна сила? Очевидно не. Продуктът на един час сложен труд е стока с по-висока, двойна или тройна стойност в сравнение с продукта на един час прост труд. Чрез това сравнение стойността на продуктите на сложния труд се изразява в определени количества прост труд. Но това свеждане на сложния труд към прост се извършва чрез обществен процес зад гърба на производителите, чрез процес, който тук при излагането на теорията на стойността трябва да бъде само констатиран, но още не и обяснен.
Маркс тук констатира именно този прост факт, който се извършва всекидневно пред очите ни в днешното капиталистическо общество. Този факт е така неоспорим, че дори и г. Дюринг не се решава да го оспори нито в своя „Курс“, нито в своята история на икономическата наука. А изложението на Маркс е така просто и ясно, че сигурно освен г. Дюринг никой друг не остава „от това в пълна неяснота“. Именно поради тази своя пълна неяснота г. Дюринг погрешно смята стоковата стойност, с чието изследване тук засега се занимава Маркс, за „естествена себестойност“, което прави неяснотата още по-пълна, и дори за „абсолютна стойност“, която досега, доколкото ни е известно, не е имала курс никъде в политическата икономия. Но каквото и да разбира под естествена себестойност г. Дюринг и все едно коя от неговите пет вида стойност може да има честта да представлява абсолютната стойност, едно е сигурно: че у Маркс изобщо не става дума за тези неща, а само за стоковата стойност и че в целия отдел на „Капиталът“, който разглежда стойността, също няма нито най-малък намек за това дали и в какъв размер Маркс смята своята теория за стоковата стойност за приложима и към други обществени форми.
„Следователно - продължава г. Дюринг - работата не стои така, както мъгляво си я представя г. Маркс, че работното време на едно лице само по себе си струвало повече, отколкото работното време на друго лице, защото в първото, тъй да се каже, бил сгъстен повече среден труд; напротив, всяко работно време, без изключение и принципно, значи без да има нужда предварително да се взема някаква средна величина, е напълно равностойно.“
Щастие е за г. Дюринг, че съдбата не го е направила фабрикант и по такъв начин го е предпазила от това да определя стойността на своите стоки според това ново правило, а следователно и от неизбежен банкрут. Но как! Нима още се намираме в обществото на фабрикантите? Съвсем не. Със своята естествена себестойност и с абсолютната стойност г. Дюринг ни накара да направим скок, истинско salto mortale, от сегашния лош свят на експлоататорите в неговата собствена стопанска комуна на бъдещето, в чистия небесен въздух на равенството и справедливостта, и затова вече ние трябва, макар и преждевременно, малко да понадзърнем в този нов свят.
Наистина, според теорията на г. Дюринг и в стопанската комуна стойността на стопанските неща се измерва само с изразходваното работно време, но работното време на всяко отделно лице трябва предварително да се смята за напълно еднакво; всяко работно време е без изключение и принципно напълно равностойно, и то без да има нужда да се взема предварително някаква средна величина. А сега иди и сравни този радикален уравнителен социализъм с мъглявата представа на Маркс, че работното време на едно лице само по себе си имало по-голяма стойност, отколкото работното време на друго лице, тъй като в него било сгъстено повече средно работно време - представа, от която Маркс не бил в състояние да се освободи поради традиционния начин на мислене на образованите класи, според който трябвало да изглежда чудовищна мисълта, че работното време на количкаря и работното време на архитекта трябва да бъдат признати за икономически напълно равноценни!
За съжаление, Маркс прави малка забележка към цитираното по-горе място от „Капиталът“: „Читателят трябва да има предвид, че тук става дума не за работната заплата, или за стойността, която работникът получава напр. за един работен ден, а за стоковата стойност, в която се овеществява неговият работен ден“.[124] Маркс, който тук сякаш е предчувствал своя Дюринг, сам значи се огражда от това, че горецитираните негови положения могат да бъдат приложени дори само по отношение на работната заплата, която в днешното общество се заплаща за сложен труд. И ако г. Дюринг не само не се задоволява да твърди това, но и представя гореприведените положения за основни начала, според които Маркс бил искал да регулира разпределението на средствата за живот в социалистически организираното общество - това е безсрамна фалшификация, подобна на която може да се срещне само в практиката на булевардната литература.
Но нека разгледаме малко по-отблизо учението за равностойността. Всяко работно време било напълно равностойно - както това на количкаря, така и това на архитекта. Значи самото работно време, а с това и самият труд имат стойност. Но трудът е създателят на всички стойности. Само той придава на намерените в природата продукти стойност в икономически смисъл на думата. Самата стойност не е нищо друго освен израз на овеществения в дадено нещо обществено необходим човешки труд. Следователно трудът не може да има никаква стойност. Да говорим за стойност на труда и да се опитваме да я определим - това е все едно да говорим за стойност на самата стойност или да се опитваме да определим тежестта не на някое физическо тяло, а тежестта на самата тежест. Г-н Дюринг лесно се разправя с хора като Оуен, Сен-Симон и Фурие, като ги нарича социални алхимици. Но като мъдрува над стойността на работното време, т. е. на труда, с това той доказва, че сам стои още много по-ниско от същинските алхимици. Нека сега читателят сам измери дързостта, с която г. Дюринг приписва на Маркс твърдението, че работното време на едно лице само по себе си имало по-голяма стойност, отколкото работно време на друго лице, че работното време, т. е. трудът, имал стойност - това се приписва на Маркс, който пръв разви мисълта, че трудът не може да има стойност, и показа защо не може да я има!
За социализма, който иска да освободи човешката работна сила от нейното положение на стока, е твърде важно схващането, че трудът няма и не може да има стойност. При едно такова схващане пропадат всички опити, които г. Дюринг е наследил от стихийния работнически социализъм - в бъдеще разпределението на средствата за съществуване да се регулира като един вид по-висока работна заплата. По-нататък от това схващане следва, че разпределението, доколкото то се ръководи от чисто икономически съображения, ще се регулира от интересите на производството, а за развитието на производството най-много съдейства такъв начин на разпределение, който позволява на всички членове на обществото колкото е възможно по-всестранно да развиват, поддържат и прилагат своите способности. За наследения от г. Дюринг начин на мислене на образованите класи трябва, разбира се, да изглежда чудовищна мисълта, че ще настъпи време, когато вече не ще има нито количкари, нито архитекти по професия и когато онзи, който в течение на половин час е давал нареждания като архитект, след това в течение на известно време ще тика количката - докато не се яви отново необходимост от неговата дейност като архитект. Хубав социализъм би бил този, който увековечава професионалните количкари!
Ако равностойността на работното време има такъв смисъл, че всеки работник за еднакви периоди от време произвежда еднакви стойности, без да е необходимо предварително да се вземе някаква средна величина - това е явно погрешно. Стойността на продукта от един час труд на двама работници, макар и от един и същ отрасъл на производството, всякога ще се окаже различна е зависимост от интензивността на труда и от сръчността на работниците: против това зло, което впрочем е зло само за господата a lá Дюринг, не може да помогне дори никаква стопанска комуна, поне на нашата планета. Какво остава тогава от цялата равностойност на всеки и всякакъв труд? Нищо освен празната, надута фраза, единствената икономическа основа на която е само неспособността на г. Дюринг да направи разлика между определянето на стойността чрез труда и определянето на стойността чрез работната заплата - нищо освен декрета, основния закон на новата стопанска комуна: работната заплата за равно работно време трябва да бъде равна. Но тогава старите френски работници-комунисти и Вайтлинг имаха много повече основания да искат равенство на работната заплата.
Но как се разрешава целият важен въпрос за по-високото заплащане на сложния труд? В обществото от частни производители разходите по обучаване на квалифицирания работник се покриват от частните лица или техните семейства, затова преди всичко частните лица получават по-високата цена на квалифицираната работна сила: сръчният роб се продава по-скъпо, сръчният наемен работник получава по-висока работна заплата. В социалистически организираното общество тези разноски ще плаща обществото, затова на него ще принадлежат и плодовете, т. е. по-големите стойности, произведени от сложния труд. Самият работник не може да претендира за свръхдобавка. Оттук следва между другото и практическият извод, че и любимият лозунг за правото на работника върху „целия продукт на труда“ понякога също така не е съвсем неуязвим[125].
БЕЛЕЖКИ
[123] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 53.
[124] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 53.
[125] Подробна критика на ласалианския лозунг за «пълния» или «неокастрения трудов доход» се съдържа в 1 раздел на труда на Маркс «Критика на Готската програма» (Виж настоящото издание, т. 19, стр. 16-21).