Съдържание на
„Положението на работническата класа в Англия“Положението на работническата класа в Англия
ФРИДРИХ ЕНГЕЛС
Предговор към второто немско издание от 1892 г.[1]
Книгата, която с настоящото издание отново правим достояние на немската публика, излезе за пръв път през лятото на 1845 г. Както с положителните, така и с отрицателните си черти тя носи печата на младостта на автора. Тогава бях на двадесет и четири години; днес съм три пъти по-стар, но като препрочитам този младежки труд, намирам, че съвсем няма за какво да се срамувам от него. Затова не мисля да заличавам по какъвто и да било начин този печат на младостта. Предлагам го отново на читателя без изменения. Само формулирах по-точно някои не съвсем ясни места и прибавих тук-там по някоя кратка бележка под линия, означена с настоящата (1892) година.
За съдбата на тази книга ще спомена само, че тя излезе през 1887 г. в Ню Йорк в превод на английски (на госпожа Флоренс Кели-Вишневецка) и че този превод беше преиздаден през 1892 г. в Лондон при Суон Зоненшайн и К°. Предговорът към американското издание[2] е залегнал в основата на предговора към английското издание[3], а последният — в основата на настоящия предговор към немското издание. Съвременната едра индустрия изравнява икономическите условия във всички обхванати от нея страни в такъв гигантски мащаб, че едва ли мога да кажа на германския читател нещо по-друго, отколкото на американския и английския.
Описаното в тази книга положение на нещата — поне що се отнася до Англия — принадлежи днес в много отношения към миналото. Макар и неспоменат изрично в общопризнатите учебници, закон на съвременната политическа икономия е, че колкото по-развито е капиталистическото производство, толкова по-малко то може да вирее при онези дребни хитрости на измамничеството и мошеничеството, които характеризират ранните му стадии. Дребните шмекерии на полския евреин, представител на европейската търговия на най-ниската степен на нейното развитие, същите шарлатанства, които така добре му служат в собствената му родина и се практикуват там от всички, му изневеряват, щом той дойде в Хамбург или Берлин. По същия начин комисионерът, бил той евреин или християнин, който идва от Берлин или Хамбург на борсата в Манчестър, се е убеждавал, поне до не твърде отдавна, че за да купи евтино памучна прежда или тъкан, той трябва преди всичко да се откаже от ония малко поизтънчени, но все още жалки трикове и шмекерии, които в неговата родина се смятат за връх на всяка търговска мъдрост. Впрочем с развитието на едрата индустрия и в Германия навярно са се променили някои неща, а особено след индустриалната Йена, преживяна във Филаделфия[4], положително се е дискредитирал дори порядъчният старогермански принцип, че на хората може да бъде само приятно, когато най- напред им изпращаме добра мостра, а след това стока! А в действителност тези хитрости вече не се рентират на голям пазар, където времето е пари и където известно равнище на търговска честност се развива не от любов към добродетелта, а просто за да не се губи напразно време и труд. Същото стана в Англия с отношението на фабриканта към неговите работници.
Съживяването на стопанския живот след кризата от 1847 г. беше началото на нова индустриална епоха. Отменянето на житните закони и по необходимост произтичащите от това по-нататъшни финансови реформи създадоха на английската индустрия и търговия целия желан простор за действие. Много скоро след това бяха открити златните находища в Калифорния и Австралия. Все повече се развиваше способността на колониалните пазари да поглъщат английските индустриални стоки. В Индия милиони ръчни тъкачи бяха окончателно унищожени от ланкашърския механически тъкачен стан. Китай ставаше все по-достъпен. Но на първо място се развиваше Америка с една бързина, нечувана дори за тази страна на гигантския прогрес; а Америка — нека не забравяме това — беше тогава само колониален пазар, и то най-големият от всички, т. е. страна, която доставяше суровини, а получаваше индустриални изделия отвън — в случая от Англия.
Но към всичко това се прибави и туй, че новите съобщителни средства, които се появиха в края на предшестващия период — железници и океански параходи, — се използваха в международен мащаб и с това фактически създадоха онова, което дотогава съществуваше само потенциално — световния пазар. Този световен пазар се състоеше тогава още от известен брой главно или изключително земеделски страни, групирани около един голям индустриален център — Англия, която потребяваше по-голямата част от излишните им суровини и срещу това задоволяваше по-голямата част от техните потребности от индустриални изделия. Тъй че нищо чудно, че индустриалният прогрес на Англия беше толкова колосален и нечуван и че състоянието, в което тя се намираше през 1844 г., ни изглежда сега сравнително нищожно, едва ли не първобитно.
И колкото повече се осъществяваше този прогрес, толкова повече в едрата индустрия привидно се установиха някакви морални норми. Практикуваното в конкуренцията между фабрикантите ограбване на работниците на дребно вече не се рентираше. Размахът на работите бе надрасъл подобни жалки средства за печелене на пари; фабрикантът милионер имаше да върши по-важна работа, отколкото да си губи времето с подобни дребни хитрости. Те бяха добри най-многото за дребни, нуждаещи се от пари хора, принудени да прибират всеки грош, ако не искаха да загинат от конкуренцията. Така във фабричните райони бе ликвидирана системата на заплащане на труда със стоки, приет бе законът за десетчасовия работен ден и бяха прокарани цяла редица по-дребни реформи, все неща, които открито противоречаха на духа на свободната търговия и неограничената конкуренция, но затова пък бяха напълно изгодни за едрия капиталист в неговата конкурентна борба с по-малко облагоприятстваните му събратя.
По-нататък. Колкото по-голямо беше едно индустриално предприятие, съответно колкото по-голям беше броят на работниците в него, толкова по-големи бяха загубите и затрудненията в работата на предприятието при всеки конфликт с работниците. Затова с течение на времето фабрикантите, особено най-едрите, бяха обладани от нов дух. Те се научиха да избягват ненужните спорове, да се примиряват със съществуването и силата на трейдюнионите и в края на краищата дори да виждат в стачките, стига само да се провеждат в подходящ момент, ефикасно средство за осъществяване на собствените си цели. Стана така, че най-големите фабриканти, които по-рано даваха тон в борбата против работническата класа, сега първи почнаха да проповядват мир и хармония. И те имаха много сериозни основания за това.
Всички тези концесии на справедливостта и човеколюбието бяха всъщност само средство за ускоряване концентрацията на капитала в ръцете на малцина и за задушаване на по-дребните конкуренти, които не можеха да свързват двата края без такива странични доходи. За тези малцина дребните изнудвания от предишните години не само бяха загубили всякакво значение, но бяха станали истинска пречка за предприятия от голям мащаб. И така развитието на капиталистическото производство беше само по себе си достатъчно — поне в ръководещите отрасли на индустрията, защото в по-малко важните това далеч не е така — да премахне всички ония по-дребни неволи, които в предишните години влошаваха участта на работника. Така става все по-очевиден и по- очевиден големият основен факт, че причината за мизерията на работническата класа трябва да се търси не в тези по-дребни злини, а в самата капиталистическа система. Работникът продава на капиталиста своята работна сила срещу известна сума на ден. За няколко часа работа той възпроизвежда стойността на тази сума. Но неговият трудов договор гласи, че той трябва да работи още редица часове, за да запълни работния си ден; стойността, която той създава през тези допълнителни часове на принаден труд, е принадена стойност, която не струва нищо на капиталиста, но въпреки това влиза в неговия джоб. Такава е основата на системата, която все повече и повече разделя цивилизованото общество, от една страна, на шепа ротшилдовци и вандербилтовци, собствениците на всички средства за производство и потребление, а, от друга, на огромна маса от наемни работници, които не притежават нищо, освен своята работна сила. Че този резултат се дължи не на една или друга второстепенна неволя на работниците, а единствено на самата система — този факт е разкрит днес най-ярко от развитието на капитализма в Англия.
По-нататък. Повтарящите се бедствия, предизвиквани от холера, тиф, едра шарка и други епидемични заболявания, показаха на английския буржоа наложителната необходимост да оздрави своите градове, ако не иска да стане заедно със семейството си жертва на тези епидемии. Съобразно с това най-крещящите недъзи, описани в тази книга, сега са или отстранени, или направени по-малко очебийни. Прокарана е канализация или е подобрена съществуващата; през много от най-лошите измежду «най-лошите квартали» са прокарани широки улици; изчезна «Малка Ирландия», сега идва редът на «Седемте стрелки». Но какво значение има това? Цели райони, които през 1844 г. можех още да опиша като почти идилични, сега, с разрастването на градовете, изпаднаха в същото състояние на упадък, запустение и мизерия. Не се търпят вече, разбира се, свинете и купищата смет. Буржоазията постигна нови успехи в изкуството да скрива нещастието на работническата класа. Но че, що се отнася до жилищата на работниците, не е станало никакво съществено подобрение — напълно доказва отчетът на кралската комисия «за жилищните условия на бедните» от 1885 г. А така е във всяко друго отношение. Полицейските заповеди валят като дъжд; те могат обаче само да ограничат мизерията на работниците, но не и да я премахнат.
Но докато Англия е надраснала сега този описан от мен юношески стадий на капиталистическата експлоатация, други страни едва са го достигнали. Франция, Германия и преди всичко Америка са опасните съперници, които, както предвидих през 1844 г., все повече и повече подкопават индустриалния монопол на Англия. Тяхната индустрия е млада в сравнение с английската, но расте далеч по-бързо от нея и сега е достигнала почти същата степен на развитие, на която английската индустрия се намираше през 1844 г. По отношение на Америка сравнението е особено поразително. Разбира се, външните условия на живота на работническата класа в Америка са много различни, но там действат същите икономически закони и резултатите, макар и не тъждествени във всяко отношение, трябва все пак да са от същото естество. Затова ние намираме в Америка същите борби за по-къс, установен със закон работен ден, особено за жените и децата във фабриките; намираме в пълен разцвет системата на заплащане на труда със стоки и системата на котеджи в селските райони — системи, които «босовете», капиталистите и техните представители използват като средство за господство над работниците. Когато през 1886 г. получих американските вестници със съобщенията за голямата стачка на пенсилванските миньори в Конелсвилски окръг, стори ми се, че чета собственото си описание на стачката на миньорите в Северна Англия от 1844 г. Същото мамене на работниците с фалшиви мерки и теглилки; същата система на заплащане на труда със стоки; същият опит да се сломи съпротивата на миньорите с последното, но съкрушително средство на капиталистите — изхвърляне на работниците от техните жилища, които принадлежат на компаниите.
Нито тук, нито в английските издания съм се опитал да пригодя книгата към съвременното състояние на нещата, т.е. да изброя подробно настъпилите от 1844 г. насам промени, и то по две причини. Първо, трябваше да удвоя обема на книгата и, второ, първият том на «Капиталът» от Маркс дава подробно описание на положението на английската работническа класа около 1865 г., т. е. по времето, когато индустриалният разцвет на Англия бе достигнал връхната си точка. Следователно би трябвало да повтарям това, което е вече казано от Маркс.
Едва ли е необходимо да отбелязвам, че общото теоретическо становище на тази книга — във философско, икономическо и политическо отношение, в никакъв случай не съвпада напълно с днешното ми становище. В 1844 г. още не съществуваше съвременният международен социализъм, който оттогава преди всичко и почти изключително благодарение на постиженията на Маркс, се разви в наука. Моята книга представлява само една от фазите на неговото ембрионално развитие. И както в най-ранните стадии на своето развитие човешкият зародиш все още възпроизвежда хрилните дъги на нашите прадеди — рибите, така и в тази книга навсякъде личат следите на произхода на съвременния социализъм от един от неговите предшественици — немската класическа философия. Така например в книгата, особено в края, специално се набляга на твърдението, че комунизмът е не само партийна доктрина на работническата класа, но и теория, чиято крайна цел е освобождението на цялото общество, включително и на капиталистите, от тесните рамки на съвременните отношения. В абстрактен смисъл това е вярно, но на практика в повечето случаи е безполезно и дори нещо по-лошо. Докато имотните класи не само не изпитват никаква потребност от освобождение, но и се противопоставят с всички сили на самоосвобождението на работническата класа, дотогава работническата класа ще бъде принудена сама да подготви и осъществи социалния преврат. Френските буржоа от 1789 г. също обявяваха освобождението на буржоазията за освобождение на цялото човечество; но аристокрацията и духовенството не искаха да разберат туй; това твърдение — макар тогава, доколкото се имаше предвид феодализмът, да беше неопровержима, абстрактна, историческа истина — скоро се изроди в чисто сантиментална фраза и съвсем се изпари в огъня на революционната борба. И днес има доста хора, които от безпристрастността на своето по-висше гледище проповядват на работниците социализъм, който стои над всички класови противоречия и класови борби. Но те са или новаци, които трябва още много да учат, или най-злостни врагове на работниците, вълци в овча кожа.
Цикълът на големите индустриални кризи се определя в книгата на пет години. Това определяне на периода се установяваше привидно от развоя на събитията от 1825 до 1842 г. Но историята на индустрията от 1842 до 1868 г. показа, че в действителност този период е десет години, че междинните кризи имаха вторичен характер и от 1842 г. насам все повече и повече изчезват. След 1868 г. положението на нещата отново се измени, но за това по-долу.
Умишлено не зачеркнах от текста многото предсказания, по-специално предсказанието за предстояща социална революция в Англия, което ми беше внушено от моята младежка разпаленост. Нямам повод да представям своя труд и самия себе си за по-добри, отколкото бяхме тогава. Учудващото е не това, че много от тези предсказания се оказаха погрешни, а че толкова много от тях се сбъднаха и че критичното положение на английската индустрия в резултат на континенталната и особено на американската конкуренция, което предвиждах тогава наистина в много близко бъдеще, сега действително е настъпило. В това отношение аз съм длъжен да съгласувам книгата със сегашното положение на нещата. Това правя, като възпроизвеждам тук една моя статия, която излезе на английски в лондонското списание „Commonweal“ от 1 март 1885 г. и на немски в «Neue Zelt» от юни същата година (книжка 6).
«Преди четиридесет години Англия беше изправена пред криза, която по всичко изглеждаше, че може да бъде разрешена само насилствено. Невижданото и бързо развитие на индустрията далеч беше изпреварило разширяването на външните пазари и увеличаването на търсенето. Всеки десет години ходът на производството беше насилствено прекъсван от обща търговска криза, подир която, след дълъг период на хронически застой, следваха само няколко години на процъфтяване, за да завършват всеки път с трескаво свръхпроизводство и в края на краищата с нов крах. Класата на капиталистите гръмко настояваше за свобода на търговията със зърнени храни и заплашваше да постигне това, като върне гладуващите градски жители обратно в онези селски райони, откъдето бяха дошли, но както се изрази Джон Брайт, «не като нуждаещи се, които просят хляб, а като армия, разположила се на територията на неприятеля». Работническите маси от градовете поискаха за себе си участие в политическата власт — Народна харта; те бяха подкрепени от мнозинството от дребната буржоазия и единственото разногласие между тях и нея се състоеше в това, как да се постигне осъществяването на Хартата: по насилствен или законен път. Междувременно настъпиха търговската криза от 1847 г. и гладът в Ирландия, а заедно с тях и перспективата за революция.
Френската революция от 1848 г. спаси английската буржоазия. Социалистическите прокламации на победоносните френски работници изплашиха английската дребна буржоазия и внесоха дезорганизация в движението на английската работническата класа, което протичаше в по-тесни рамки, но имаше по-непосредствено практически характер. Тъкмо в момента, когато чартисткото движение трябваше да се разгърне с пълна сила, то се оказа разбито отвътре, още преди да беше настъпило външното поражение на 10 април 1848 г. Политическата дейност на работническата класа беше изтласкана на заден план. Класата на капиталистите беше победила по цялата линия.
Парламентарната реформа от 1831 г. беше победа на цялата класа на капиталистите над земевладелската аристокрация. Отменянето на митата върху зърнените храни беше победа на индустриалните капиталисти не само над едрото земевладение, но и над онези групи капиталисти, чиито интереси бяха повече или по-малко тъждествени или тясно свързани с интересите на земевладението, т.е. банкери, борсови играчи, рентиери и т.н. Свободата на търговията означаваше преустройство на цялата вътрешна и външна финансова и търговска политика на Англия в съответствие с интересите на индустриалните капиталисти, класата, която сега представляваше нацията. И тази класа сериозно се залови за работа. Всяка пречка за индустриалното производство се отстраняваше безпощадно. В митническата тарифа и в цялата данъчна система беше извършен преврат. Всичко беше подчинено на една-единствена цел, но цел крайно важна за индустриалните капиталисти: поевтиняване на всички видове суровини и особено на средствата за живот на работническата класа, производство на суровини и запазване на предишното равнище — ако не и понижаване — на работната заплата. Англия трябваше да стане «работилница на света»; всички други страни трябваше да станат за Англия онова, което вече беше Ирландия — пазари за нейните индустриални изделия, снабдяващи я от своя страна със суровини и продоволствия. Англия — големият индустриален център на селскостопанския свят, индустриалното слънце, около което се върти постоянно увеличаващ се брой спътници, произвеждащи зърнени храни и памук. Каква величествена перспектива!
Индустриалните капиталисти пристъпиха към осъществяването на тази своя велика цел с онзи силен, здрав разум и с онова презрение към традиционните принципи, с които те винаги са се отличавали от своите по-филистерски конкуренти на континента. Чартизмът умираше. Отново започналият период на процъфтяване на стопанския живот, естествен и едва ли не разбиращ се от само себе си, след като крахът от 1847 г. беше напълно изживян, се приписваше изключително на свободата на търговията. По тези две причини английската работническа класа се оказа политически в опашката на «великата либерална партия» — партия, ръководена от фабрикантите. Веднъж постигнато, това изгодно положение трябваше да бъде увековечено. А силната опозиция на чартистите не против свободата на търговията, а против превръщането на свободата на търговията в единствен жизнен въпрос за нацията, показа на фабрикантите и с всеки изминал ден все повече им показва, че без помощта на работническата класа буржоазията никога няма да може да постигне пълно социално и политическо господство над нацията. Така постепенно се изменяха взаимните отношения на двете класи. Фабричните закони, които някога бяха страшилище за всички фабриканти, сега не само се спазваха доброволно от тях, но дори бяха повече или по-малко разпрострени върху почти цялата индустрия. Трейдюнионите, които до неотдавна още бяха смятани за изчадие на ада, сега започнаха да се ползват с вниманието и покровителството на фабрикантите като съвсем законни институции и като средство, полезно за разпространяване на здрави икономически учения сред работниците. Дори стачките, които до 1848 г. се преследваха, сега също бяха признати за много полезни понякога, особено когато господа фабрикантите сами ги предизвикваха в подходящ момент. Бяха отменени поне най-възмутителните от законите, които поставяха работника в неравноправно положение спрямо неговия работодател, някога страшната Народна харта сега стана в основни линии политическа програма на същите тези фабриканти, които до неотдавна бяха се противопоставяли на нея. Отменянето на имуществения ценз и тайното гласуване бяха прокарани със закон. Парламентарните реформи от 1867 и 1884 г. вече много се приближават до избирателно право, поне в онзи вид, в който съществува сега в Германия; новият законопроект за избирателните окръзи, който се обсъжда сега от парламента, създава равни избирателни окръзи, общо взето, поне не по-малко равни, отколкото във Франция или в Германия. Вече се очертават като несъмнени завоевания на най-близкото бъдеще възнаграждение на депутатите и намаляване на срока на мандатите, макар че тъкмо до ежегодно преизбиран парламент още не се е стигнало; и въпреки това някои хора казват, че чартизмът бил мъртъв.
Революцията от 1848 г. , както и много нейни предшественички, имаше странна съдба. Същите хора, които я смазаха, станаха — както обичаше да казва Карл Маркс — изпълнители на нейното завещание. Луи Наполеон беше принуден да създаде единна и независима Италия, Бисмарк беше принуден да извърши своего рода преврат в Германия и да върне на Унгария известна независимост, а на английските фабриканти не оставаше нищо по-добро, освен да дадат законна сила на Народната харта. За Англия последиците от това господство на индустриалните капиталисти отначало бяха поразителни. Стопанският живот отново се съживи и започна да се развива с бързина, нечувана дори и за тази люлка на съвременната индустрия. Всички предишни грандиозни постижения, постигнати благодарение на парата и машините, бледнееха в сравнение с могъщия подем на производството през двадесетте години от 1850 до 1870 г. , с колосалните цифри на вноса и износа, на натрупващото се в ръцете на капиталистите богатство и на концентриращата се в гигантските градове човешка работна сила. Наистина този подем беше прекъснат, както и преди, от повтаряща се всеки десет години криза през 1857 г., а също и през 1866 г. ; но тези отскачания назад сега се смятаха за естествени неизбежни явления, които трябва да се преживеят и които в края на краищата отново влизат в релсите.
А какво беше положението на работническата класа през този период? Понякога настъпваше подобрение дори за широките маси. Но това подобрение всеки път отново се анулираше поради притока на огромен брой хора от резерва на безработните, поради непрекъснатото изместване на работници от нови машини и прилива на селскостопански работници, които сега също все повече и повече се изместваха от машини.
Продължително подобрение намираме единствено в положението на двете привилегировани категории на работническата класа. Към първата категория спадат фабричните работници. Законодателното установяване на поне относително рационален нормален работен ден за тях възстанови до известна степен физическото им състояние и им даде морално предимство, засилено още повече от тяхното концентриране в определени места. Тяхното положение е без съмнение по-добро, отколкото преди 1848 г. Това се потвърждава най-вече от факта, че от десет стачки, които те провеждат, девет са предизвикани от самите фабриканти в техен собствен интерес като единствено средство за ограничаване на производството. Вие никога няма да убедите фабрикантите да се съгласят с намаляване на работното време, макар техните стоки съвсем да не намират пласмент; но докарайте работниците до стачка — и капиталистите до един ще затворят фабриките си. Към втората категория спадат големите трейдюниони. Това са организации на такива производствени отрасли, в които се прилага изключително или поне преобладава трудът на възрастни мъже. Нито конкуренцията на женския и детския труд, нито конкуренцията на машините можаха досега да сломят тяхната организирана сила. Организациите на механиците, дърводелците и мебелистите, на зидарите, всяка поотделно са такава сила, че могат дори, както например зидарите, успешно да се противопоставят на въвеждането на машини. Без съмнение положението им от 1848 г. насам се е подобрило значително; най- доброто доказателство за това е, че повече от петнадесет години не само работодателите им бяха крайно доволни от тях, но и те от своите работодатели. Те образуват аристокрация в работническата класа; те успяха да си извоюват сравнително осигурено положение и смятат това за окончателно. Това са образцовите работници на господата Леон Леви и Джифън (а също и на почтения Луйо Брентано) и всъщност те са много мили, сговорчиви хора за всеки неглупав капиталист поотделно и за класата на капиталистите изобщо.
Що се отнася обаче до широката работническа маса, степента на нейната мизерия и на неосигуреността на нейното съществуване сега е толкова голяма, каквато е била винаги, ако не и повече. Лондонският Ист Енд представлява постоянно разширяващо се тресавище на безизходна мизерия и отчаяние, на глад при безработица, на физическа и морална деградация при наличие на работа. А така е във всички други големи градове, с изключение само на привилегированото малцинство от работници, така е и в по-малките градове и в селските райони. Законът, който ограничава стойността на работната сила до цената на необходимите средства за съществуване, и другият закон, който обикновено свежда нейната средна цена до минимума на тези средства за съществуване — тези два закона действат върху работниците с непреодолимата сила на автоматична машина, която ги смазва между своите колела.
Такова беше следователно положението, създадено от установилата се през 1847 г. политика на свобода на търговията и от двадесетгодишното господство на индустриалните капиталисти. Но след това настъпи обрат. Действително след кризата от 1866 г. последва краткотрайно и слабо оживление към 1873 г., но то не трая дълго. Наистина пълна криза не настъпи тогава, когато трябваше да се очаква — през 1877 или 1878 г., но от 1876 г. всички главни отрасли на индустрията се намират в състояние на хронически застой. Не настъпва нито пълен крах, нито дългоочакваният период на процъфтяване, на който можехме да разчитаме както преди краха, така и след него. Убийствен застой, хроническо препълване на всички пазари за всички отрасли — такова е състоянието, което преживяваме вече близо десет години. От какво е предизвикано това?
Теорията за свобода на търговията се основаваше върху едно предположение: Англия трябва да стане единственият голям индустриален център на селскостопанския свят. Фактите показаха, че това предположение е чиста заблуда. Условията за съществуване на съвременна индустрия — силата на парата и машините — могат да бъдат създадени навсякъде, където има гориво, особено въглища, а освен в Англия, въглища има и в други страни: във Франция, Белгия, Германия, Америка, дори и в Русия. И жителите на тези страни не бяха на мнение, че е в техен интерес да се превърнат в гладни ирландски арендатори единствено заради по-голямата слава и обогатяването на английските капиталисти. Те започнаха да произвеждат, при това не само за себе си, но и за останалия свят; и в резултат на това индустриалният монопол, който Англия притежаваше почти цяло столетие, сега е безвъзвратно загубен.
Но индустриалният монопол на Англия е сърцевината на съществуващата в Англия обществена система. Дори докато траеше този монопол, пазарите не успяваха да вървят в крак с нарастващата производителност на английската индустрия; резултатът от това бяха кризите на всеки десет години. А сега с всеки изминал ден новите пазари стават все по-редки, така че дори на негрите в Конго се натрапва цивилизацията, която навлиза с памучните тъкани от Манчестър, глинените съдове от Стафърдшър и металните изделия от Бирмингам. А какъв ще бъде резултатът, когато континенталните и особено американските стоки нахлуят във все по-нарастващо количество, когато лъвската част в снабдяването на целия свят, все още принадлежаща на английските фабрики, започне от година на година да намалява? Нека на това даде отговор свободната търговия, това универсално средство!
Не съм аз първият, който изтъква това. Още в 1883 г. на събранието на Британската асоциация в Саутпорт председателят на икономическата ѝ секция господин Ииглис Палгрейв открито заяви, че
„за Англия дните на големите печалби вече минаха и по-нататъшното развитие на различните големи отрасли на индустрията спря. Би могло почти да се твърди, че Англия навлиза в състояние на застой.“
Но какъв ще бъде резултатът от всичко това? Капиталистическото производство не може да стои на едно място, то трябва да расте и да се разширява или да умре. Сега само едно ограничаване на лъвската част на Англия в снабдяването на световния пазар означава застой, мизерия, излишък от капитал — от една страна, излишък от незаети работни ръце — от друга. А какво ще стане, когато съвсем няма да има прираст на годишното производство? Ето къде е уязвимото място, ахилесовата пета на капиталистическото производство. Постоянното разширяване е необходимо условие за неговото съществуване, а това постоянно разширяване сега става невъзможно. Капиталистическото производство е в задънена улица. Всяка година пред Англия все по-настойчиво се поставя въпросът: трябва да загине или страната, или капиталистическото производство; кой от тях е обречен?
А работническата класа? Щом дори през време на нечувания подем на търговията и индустрията от 1848 до 1868 г. тя трябваше да живее в такава мизерия, щом дори тогава широката маса от нея в най-добрия случай се радваше на само кратковременно подобряване на своето положение, докато само едно незначително, привилегировано, «опазвано» малцинство имаше продължителни изгоди, какво пък ще бъде, когато този блестящ период окончателно свърши, когато днешната потискаща стагнация не само се засили, а и когато това засилващо се състояние стане хроническо, нормално състояние на английската индустрия.
«Истината е следната: докато траеше индустриалният монопол на Англия, английската работническа класа до известна степен вземаше участие в изгодите от този монопол. Тези изгоди се разпределяха между работниците много неравно: привилегированото малцинство прибираше най-голямата част, но и на широките маси поне понякога се падаше по нещичко. И това е причината, че след като умря оуенизмът, в Англия нямаше вече социализъм. С краха на този монопол английската работническа класа ще загуби привилегированото си положение; цялата тя — без да се изключва привилегированото ѝ ръководещо малцинство — ще се окаже един ден на същото равнище, на което се намират работниците в другите страни. И тъкмо поради това в Англия отново ще има социализъм.»
Така писах аз през 1885 г. В предговора към английското издание от 11 януари 1892 г. продължавах:
«Към тази характеристика на положението на нещата, както ми изглеждаше през 1885 г., трябва да прибавя само още малко. Не е нужно да се казва, че днес «действително отново има социализъм в Англия», и то масов: социализъм от всички оттенъци: съзнателен и несъзнателен, социализъм в проза и стихове, социализъм на работническата класа и на средната класа. И наистина това страшилище на всички страшилища — социализмът, не само е станал респектабилен, но вече си е сложил официално облекло и небрежно се изтяга на диваните в салоните. Това доказва непоправимото непостоянство на ужасния деспот на «доброто общество» — общественото мнение на средната класа, и още веднъж оправдава презрението, с което ние, социалистите от миналото поколение, винаги сме се отнасяли към него. Но иначе ние нямаме основание да се оплакваме от този нов симптом.
Това, което аз смятам за далеч по-важно от тази мимолетна мода да се парадира в буржоазните кръгове с разводнен социализъм и дори за по-важно от действителните успехи, които социализмът е постигнал, общо взето, в Англия, е пробуждането на лондонския Ист Енд. Този огромен лагер на мизерията не е вече застоялата локва, каквато беше преди шест години. Ист Енд се отърси от своето апатично отчаяние; той се върна към живот и стана родина на така наречения «нов юнионизъм», т.е. организацията на широките маси «неквалифицирани» работници. Тази организация може да вземе в известно отношение формата на старите юниони на «квалифицираните» работници, но все пак е съществено различна по характер. Старите юниони запазват традициите на времето, когато бяха основани; те гледат на системата на наемния труд като на установен веднъж завинаги окончателен факт, който те в най-добрия случай могат да посмекчат в интерес на своите членове. Новите юниони, напротив, бяха основани по време, когато вярата във вечността на системата на наемния труд беше вече силно разклатена. Техните основатели и ръководители бяха или съзнателни социалисти, или социалисти по чувство; масите, които се стичаха към тях и които съставляват тяхната сила, бяха груби, пренебрегвани, гледани отвисоко от аристокрацията на работническата класа. Но те имат това неизмеримо предимство, че умовете им са още девствена почва, напълно свободна от наследените «респектабилни» буржоазни предразсъдъци, които объркват главите на по-добре поставените «стари» юнионисти. И така ние сега виждаме как тези нови юниони поемат ръководството на работническото движение изобщо и все повече и повече вземат на буксир богатите и високомерни «стари» юниони.
Без съмнение хората от лондонския Ист Енд направиха колосални грешки; но това правеха и техните предшественици, това правят и сега още социалистите доктринери, които ги гледат навъсено. Голяма класа, както и голяма нация се учат най-бързо от последиците от собствените си заблуждения. И въпреки всевъзможните грешки в миналото, настоящето и бъдещето пробуждането на лондонския Ист Енд си остава едно от най-великите и най-плодоносните събития от fin de siècle*1 и аз се радвам и се гордея, че го доживях.»
Откакто написах тези редове преди шест месеца, английското работническо движение отново направи голяма крачка напред. Парламентарните избори, които завършиха преди няколко дни, най-нагледно показаха на двете официални партии — консерваторите и либералите, — че отсега нататък ще трябва да държат сметка за една трета партия, работническата партия. Тази работническа партия тепърва се формира; нейните елементи са още заети с това да се отърсят от всевъзможните наследени предразсъдъци — буржоазни, староюнионистки, дори вече доктринерско-социалистически, за да могат най-после да се обединят на общата за всички тях почва. И все пак сплотяващият ги инстинкт и сега вече беше толкова силен, че даде изборни резултати, нечувани досега в Англия. В Лондон за изборите се кандидатираха двама работници[5], и то открито като социалисти; либералите не посмяха да им противопоставят свой кандидат и двамата социалисти бяха избрани с огромно и неочаквано мнозинство. В Мидълсбро един работнически кандидат7 излезе срещу един либерал и един консерватор и спечели победа над двамата; затова пък новите работнически кандидати, които сключиха съюз с либералите, се провалиха безнадеждно с изключение на един-единствен. От досегашните така наречени работнически представители, т.е. хората, на които се прощава принадлежността им към работническата класа, защото сами са готови да я удавят в океана на своя либерализъм, най-значителният представител на стария юнионизъм — Хенри Бродхърст, се провали с трясък, защото се обяви против осемчасовия работен ден. В два избирателни окръга на Глазгоу, в един на Солфърд и в още много други излязоха независими работнически кандидати срещу кандидатите на двете стари партии; те бяха бити, но либералните кандидати също. Накратко, в редица избирателни окръзи в големите градове и индустриалните центрове работниците решително се отказаха от всякакво споразумение с двете стари партии и по този начин постигнаха такива преки или косвени успехи, каквито не са имали досега в нито едни избори. И радостта сред работниците от това е неизказана. Те за пръв път видяха и почувстваха какво могат, ако използват избирателното си право в интерес на своята класа. Сломено е суеверието във «великата либерална партия», което владееше английските работници близо четиридесет години. Убедителни примери им показаха, че те, работниците, са решаващата сила в Англия и когато искат, знаят какво искат; а в изборите от 1892 г. те вече започнаха да знаят и да искат. За останалото ще се погрижи работническото движение на континента; германците и французите, които са вече така широко представени в парламентите и в местните съвети, с по-нататъшните си успехи достатъчно ще поддържат духа на съревнованието у англичаните. И когато във вече недалечно бъдеще се окаже, че този нов парламент не може да предприеме нищо с господин Гладстон и господин Гладстон не може да предприеме нищо с този парламент, тогава английската работническа партия ще бъде вече достатъчно организирана, за да сложи в скоро време край на този кадрил на двете стари партии, които се сменят една друга на кормилото на управлението и тъкмо с това увековечават господството на буржоазията.
Лондон, 21 юли 1892 г.
Фридрих Енгелс
БЕЛЕЖКИ
*1 Края на века. Ред.
[1] Настоящият предговор бил написан от Енгелс за второто немско издание на неговата книга „Положението на работническата класа в Англия“, излязло в Щутгарт през 1892 г. В основната си част той представлява извършен от автора с малки редакционни изменения превод на предговора към английското издание на това произведение от 1892 г. Статията „Англия през 1845 и 1885 г.“, включена в предговора към английското издание, била включен от Енгелс и в това издание в немския вариант, публикуван през 1885 г. в списание „Neue Zeit“, кн. 6. Заключителната част на предговора била написана от Енгелс специално за немското издание.
[2] Енгелс има предвид приложението към американското издание на «Положението на работническата класа», замислено първоначално като предговор към него. По-късно обаче Енгелс го заменил с друг предговор, в който разглеждал положението на работническото движение в Америка (вж. пак там, с. 343—352).
[3] Вж. Маркс, К. и Ф. Енгелс. Съч. Т. 22, с. 263—276.
[4] На 10 май 1876 г. по случай стогодишнината от основаването на Съединените американски щати във Филаделфия било открито шестото световно промишлено изложение. Между четиридесетте страни, представени на него, била и Германия. Но назначеният от германското правителство за председател на германското жури директор на берлинската индустриална академия проф. Ф. Рьоло бил принуден да признае, че германската индустрия значително изостава от индустриите на другите страни и че тя се ръководи от принципа «евтино, но гнило». Тази декларация имала голям отзвук в печата. Вестник «Volksstaat» по-специално отпечатал през юли—септември редица статии, посветени на този скандален факт. Като нарича този случай индустриална Йена, Енгелс намеква за разгрома на пруската армия в сражението при Йена през октомври 1806 г. във войната с Наполеонова Франция.
[5] Джеймз К. Харди и Джон Бърнс.