Съдържание на
„Положението на работническата класа в Англия“Положението на работническата класа в Англия
ФРИДРИХ ЕНГЕЛС
Отделните отрасли на труда.
Фабричните работници в тесен смисъл.
Като преминаваме сега по-подробно към изучаване на по-важните групи от английския индустриален пролетариат, ще трябва въз основа на изложения по-горе принцип (стр. 253) да започнем с фабричните работници, т. е. с ония, които са подчинени на закона за фабриките. Този закон урежда работното време във фабриките, в които с помощта на водна или парна сила се преде или тъче вълна, коприна, памук и лен, и поради това обхваща най-значителните клонове на английската индустрия. Заетите в тези производства работници са най-многобройният, най-старият, най-интелигентният и най-енергичният, но затова пък и най-неспокойният и за буржоата най-омразен отряд на английските работници; именно тези работници, и специално работниците от памучните фабрики, стоят начело на работническото движение, както и работодателите им, фабрикантите, особено тия на Ланкашайр, стоят начело на политическото движение на буржоазията.
В „Увода“ вече видяхме как чрез новите машини населението, работещо в производството на споменатите артикули, било най-напред изтръгнато от предишното си положение. Затова не бива да ни учудва, че и в по-късните години напредъкът в изобретенията в областта на техниката засегнал най-много и най-продължително именно него. Историята на памучната индустрия, както я четем у Юр*65, Бейнс*66 и др., на всяка страница разказва за нови подобрения, повечето от които са били въведени също и в останалите от споменатите по-горе клонове на текстилната индустрия. Почти навсякъде ръчният труд е изместен от машината, почти всички манипулации се извършват със силата на водата или на парата и при това всяка година носи нови подобрения.
При едни правилно организиран социален строй такива подобрения биха били само отрадни; при състояние на война на всички против всички някои отделни лица присвояват тези изгоди за себе си и с това лишават мнозинството от средствата за съществуване. Всяко подобрение на машините отнема хляба на много работници и колкото това подобрение е по-значително, толкова по-многобройни стават безработните сред работническата класа; следователно за известен брой работници всяко подобрение предизвиква последици, присъщи на една търговска криза, то създава нищета, мизерия и престъпност. Да вземем няколко примера. Тъй като още първото изобретение - машината джени (виж по-горе), движена от един работник, е произвеждала най-малко шест пъти повече от онова, което е могъл за същото време да произведе чекръкът, с всяка нова джени са оставали безработни пет предачи. Ватер-машината, която произвеждала значително повече от машината джени и която се нуждаела също така само от един работник, създала още повече безработни. Мюл-машината, която изисквала още по-малко работници в сравнение с произведения продукт, имала същото въздействие и всяко нейно подобрение, т. е. всяко увеличение на броя на вретената в тая машина, отново намалявало броя на необходимите работници. Но това увеличение на броя на вретената в мюл-машината е било толкова значително, че отнело хляба на цели тълпи работници; ако по-рано един предач с няколко деца (свързачи) е турял в движение 600 вретена, сега той можел да наглежда от 1,400 до 2,000 вретена в две мюл-машини, а чрез това оставали безработни двама възрастни предачи и една част от ангажираните от тях свързачи. И откогато в твърде значителна част от предачниците с мюл-машини са въведени селфакторите (автоматичните предачни машини), ролята на предача съвършено отпада и се извършва от машината. Пред мен е книгата, написана от признатия вожд на чартистите в Манчестър, Джеймс Лич.*67 Този човек с години е работил в различни клонове на индустрията, във фабрики и каменовъглени мини и лично ми е познат като честен, надежден и способен. Благодарение на своето положение в партията той е разполагал с най-подробни сведения за разните фабрики; тия сведения били събирани от самите работници и той сега дава таблици, от които се вижда, че през 1829 г. в 35 фабрики били назначени 1060 предачи повече, отколкото през 1841 г., макар че броят на вретената в тези 35 фабрики се увеличил с 99 239. Той посочва 5 фабрики, в които няма вече никакви предачи, тъй като тези фабрики притежават само селфактори. Докато броят на вретената се увеличил с 10%, броят на предачите се намалил с повече от 60%. И - добавя Лич - след 1841 г. били въведени толкова подобрения чрез удвояване на редиците вретена (double decking) и др., че в някои от споменатите фабрики след 1841 г. отново били уволнени половината предачи; само в една фабрика, където неотдавна имало 80 предачи, сега имало 20, останалите са уволнени или пък принудени да вършат работата на деца срещу заплата за деца. Същото нещо Лич съобщава за Стокпорт, където през 1835 г. били заети 800 предачи, а през 1843 г. само 140 предачи, макар че индустрията на Стокпорт се е значително увеличила през последните 8-9 години. В карцирните машини сега са направени подобни подобрения, чрез които половината от работниците остават без работа. В една фабрика имало поставени подобрени дублирни станове, вследствие на които от осем момичета четири останали без работа, а освен това на останалите четири момичета фабрикантът намалил заплатата от 8 на 7 шилинга. Същото нещо станало и в тъкачеството. Механическият стан завладявал един след друг клоновете на ръчното тъкачество, а тъй като той произвежда много повече, отколкото ръчният стан и един работник може да наглежда два механически стана - и тук множество работници останали безработни. Същото е и при всички видове на фабричното производство, при лененото и вълненото предачество, при трамирането на коприната; механическият стан дори започва да заграбва отделни клонове на вълненото и ленено тъкачество; само в Рочдейл във фланеленото и другото вълнено тъкачество са заети повече механически, отколкото ръчни станове. Буржоазията обикновено отговаря на това, че подобренията в машините, намалявайки производствените разноски, доставят готовата стока на по-ниска цена и че тази по-ниска цена води към увеличение на консумацията, че всичките останали без работа работници могат скоро пак да намерят работа в нововъзникналите фабрики. Сигурно буржоазията има пътно право в това, че при известни условия, благоприятни за общото индустриално развитие, всяко понижаване на цената на една такава стока, при която суровият материал струва малко, консумацията много се увеличава и подтиква възникването на нови фабрики; но относно останалото, всяка дума от нейното твърдение е лъжа. Тя пренебрегва факта, че минават много години, докато настъпят тези резултати от понижаването на цените, докато се построят новите фабрики; тя премълчава пред нас, че всички подобрения на машините все повече и повече прехвърлят върху машината същинския, напрегнатия труд и по този начин превръщат труда на възрастните мъже само в надзор, който може също тъй добре да извършва и една слаба жена, дори едно дете, и който те извършват за половин или за една трета заплата; че следователно възрастните мъже все повече и повече биват изтласквани от индустрията и въпреки увеличението на производството, те не намират наново работа; тя пред нас премълчава, че поради това отпадат цели трудови клонове или пък така се изменят, че работниците трябва отново да ги изучават; тя добре внимава да не признае тук онова, за което иначе настоява, когато трябва да се забрани детският труд, а именно - че фабричната работа, за да се усвои както следва, трябва да бъде изучавана в най-ранна младост и преди десетгодишната възраст (виж, например „Отчет на комисията за обследване на фабричния труд“ на разни места); тя при това премълчава, че процесът на подобряване на машините продължава и в случай че работникът се настани в нов клон на труда, той пак бива изтласкан от последния, като му се отнема всяка сигурност, каквато той още имал досега, при изкарване прехраната. Но буржоазията извлича цялата полза от подобрението на машините; през първите години, когато все още работят много стари машини и подобренията не са още въведени навсякъде, за нея тогава се представят най-прекрасни възможности да трупа пари н би било твърде много, ако искаме тя да вижда отрицателните страни на развитието на машинното производство.
Че с подобрението на машините работната заплата се понижава - това буржоазията също тъй енергично оспорва, докато пък работниците не престават да го твърдят. Буржоазията настоява на това, че макар с усъвършенстването на производството заплатата на парче да е спаднала, седмичната заплата все пак изобщо по-скоро се е повишила, отколкото спаднала, и положението на работниците по-скоро се е подобрило, отколкото влошило. Трудно е да се отговори точно на този въпрос, тъй като работниците обикновено се позовават на понижаването на заплатата на парче; сигурно е поне това, че в различни клонове на труда и седмичната заплата е била понижена чрез внедряването на машините. Така наречените фини предачи, които предат фина мюлжинетна прежда, наистина получават висока работна заплата, 30 до 40 шилинга седмично, защото имат силно сдружение за запазване на работната си заплата и работата им се изучава трудно; а, напротив, предачите на груба прежда, които трябва да конкурират с автоматичните машини (селфакторите), неприложими за фина прежда, и чието сдружение било отслабено с въвеждането на тези машини, имат много ниска заплата. Такъв един предач на мюлжинетна машина ми каза, че не печели повече от 14 шилинга седмично, а с това се съгласуват и твърденията на Лич, че в различни фабрики преданите на груба прежда печелят под 16½ шилинга седмично и че предан, който преди три години е печелил 30 шилинга седмично, сега можела изкарва едва 1272 шилинга и че средно взето той повече не е печелил през последните години. Работната заплата за жени и деца може наистина по-малко да е спаднала, но то е само затова, защото от самото начало тя не е била висока. Аз познавам много жени вдовици, които имат деца и с голям труд печелят 8 до 9 шилинга седмично, но че с тези пари те не могат да живеят както трябва със семейството си, ще се съгласи всеки с мен, който знае цените на най-необходимите за живота продукти в Англия. Но че чрез усъвършенстването на машините изобщо е била подбита работната заплата - това единодушно се изявява от всички работници; твърдението на индустриалната буржоазия, че положението на работническата класа се било подобрило чрез въвеждането на машините, се опровергава до най-голяма степен от самата тази класа; това човек може да чуе на всяко работническо събрание във фабричните райони. Но дори и да беше вярно, че е спаднала само относителната работна заплата - заплатата на парче, а абсолютната, т. е. сумата, която седмично трябва да бъде припечелена, е останала същата, какво следва от това? - Че работниците са били принудени спокойно да гледат как господа фабрикантите пълнели кесиите си и извличали изгоди от всяко подобрение, без да им отстъпват дори и най-малката част от тях. Когато буржоазията се бори срещу работниците, тя забравя и най-обикновените принципи на своята собствена политическа икономия. Тя, която в други случаи се кълне в името на Малтус, в страха си възразява на работниците: ако не бяха машините, откъде щяха да намерят работа множеството милиони, с които е нараснал броят на населението на Англия?*68 - Глупости! Сякаш самата буржоазия не знае достатъчно добре, че без машините и причинения от тях подем на индустрията тези „милиони“ съвсем не щяха да се родят и да израснат! Онова, с което машините са били полезни ма работниците, е чисто и просто фактът, че те им внушили необходимостта от такова социално преобразование, чрез което машините да работят не вече против, а в полза на работниците. Нека мъдрите господа буржоа запитат някога хората, които в Манчестър или другаде са принудени да метат улиците (сега това, разбира се, не е вече тъй, защото и за него вече са изнамерени и въведени машини) или да продават по улиците сол, кибрит, портокали и връзки за обувки, или да ходят да просят - нека ги запитат какви са били по-рано - и колко много от тях ще отговорят: фабричен работник, останал безработен поради машинките. При съвременните социални условия последиците за работниците от машинните подобрения са само неблагоприятни и често гнетящи ги в най-висша степен; всяка нова машина причинява безработица, мизерия и нищета, а в страна като Англия, където и без това почти винаги има „надминаващо необходимия брой население“, уволнението от работа в болшинството случаи е най-лошото, което може да сполети работника. А да не говорим и за това, какво деморализиращо, изтощаващо нервите влияние трябва да е упражнявала тази неувереност в утрешния ден, произлизаща от непрестанното развитие на техниката, а заедно с нея и на безработицата - върху работниците, положението на които и без това е несигурно! За да не изпадне в отчаяние, на работника и тук остават само две възможности: или вътрешното и външното бунтуване против буржоазията, или пиянството и въобще безпътицата. И английските работници прибягват обикновено и към едното, и към другото. Историята на английския пролетариат ни разказва за стотици бунтове против машините и буржоазията изобщо, а за безпътицата на работниците вече говорихме. Самата тя е, разбира се, само друг вид отчаяние.
Най-угнетено живеят ония работници, които трябва да конкурират на такава машина, която си пробива път. Цената на фабрикувания от тях артикул се определя от цената на същия артикул, произведен от машината, а тъй като машината работи по-евтино, конкуриращият на нея работник има най-ниската заплата. Това положение настъпва при всеки работник, който работи на стара машина, ако трябва да конкурира на по-нови, подобрени машини. Естествено, а и кой друг би трябвало да носи загубата? На фабриканта не му се ще да захвърли старата машина, но той не иска да понася и загубата; от мъртвата машина той не може да си иска загубите, следователно той държи живия работник - всеобщата изкупителна жертва на обществото. От тези конкуриращи на машините работници най-зле третирани са ръчните тъкачи, които работят в памучната индустрия. Тези работници получават най-малката заплата и при напълно достатъчна работа не са в състояние да печелят повече от 10 шилинга седмично. Механическият стан им оспорва едно след друго разните видове тъкачество. Освен това ръчното тъкачество е последното прибежище на всички работници, останали безработни в други браншове, така че тук предлагането на работни ръце е винаги голямо. Поради това ръчният тъкач в средни периоди се смята за щастлив, когато може да спечели 6-7 шилинга седмично, а за да припечели тази сума, той трябва да седи при своя стан по 14-18 часа дневно. И без друго производството на повечето тъкани изисква влажно работно помещение, за да не се къса всеки миг вътъчната нишка; отчасти поради това, а отчасти и поради бедността на работниците, които не могат да плащат за по-добро жилище, работилниците на ръчните тъкачи в повечето случаи нямат ни дъсчени, ни настлани подове. Аз бях в много жилища на ръчни тъкачи - в отдалечени лоши дворове и улички, обикновено в сутерени. Често половин дузина от тези ръчни тъкачи, някои от които бяха женени, живееха заедно в един котедж, който имаше една или две стаи за работа и една голяма спалня за всички. Тяхната храна се състои почти единствено от картофи, може би и малко овесена каша рядко от мляко и почти никога те не виждат месо; голям брой от тях са ирландци или от ирландски произход. И нима тези бедни ръчни тъкачи, които биват най-рано засегнати от всяка криза и най-дълго страдат от нейните последици, трябва да служат на буржоазията като аргумент, за да може тя да устоява на атаките срещу фабричната система! Вижте - извиква триумфиращо буржоазията, - вижте как са принудени да бедстват тези нещастни тъкачи, докато фабричните работници са добре, и след това съдете за фабричната система!*69 Като че ли не самата фабрична система с нейните машини е виновна за това, че положението на ръчните тъкачи е толкова лошо, като че ли самата буржоазия не знае това тъй добре, както и ние! Но буржоазията е заинтересована в това и тук за нея нямат никакво значение още няколкото лъжи и лицемерия.
Нека малко по-подробно разгледаме факта, че машините все повече и повече изместват труда на възрастния работник - мъж. Работата при машините както при предене, така и при тъкане, се състои главно в свързване на скъсани нишки, тъй като всичко друго върши машината; тази работа не изисква сила, а по-голяма гъвкавост на пръстите. Значи мъжете са не само ненужни за това, но поради по-силното развитие на мускулите и костите на ръцете им те дори са по-малко годни за това от жените и децата и по тоя естествен начин са почти съвършено изместени от този вид работа. И така, колкото повече дейността на ръцете, напрягането на мускулите се прехвърля чрез въвеждането на машините върху водната и парна сила, толкова по-малко мъже трябва да бъдат ангажирани на работа, а тъй като и без това в тези трудови клонове жените и децата работят по-евтино и, както казахме - по-добре от мъжете, те биват ангажирани на работа. В предачниците при ватер-машините се срещат само жени и момичета, при мюл-машините - един възрастен мъж-предач (който при селфакторите става излишен) и няколко свързани за свързване на нишките, най-често деца или жени, понякога млади мъже на 18-20 години, тук-там по някой стар, станал безработен предач*70. При механическите станове работят най-често жени на 15-20 години и нагоре, също и няколко мъже, които обаче рядко остават на тази работа след двадесет и първата си годишна възраст. На подготвителните предачни машини се срещат също така само жени, в краен случай и няколко мъже - за острене и чистене на кардирните машини. Освен всички тях фабриките ангажират известен брой деца за снемане и поставяне на макарите (doffers) и няколко възрастни мъже като надзиратели в стаите, по един механик и един машинист за парната машина, понякога и дърводелец, портиер и др., но същинската работа се извършва от жени и деца. Фабрикантите отричат и това и миналата година дори са публикували обширни таблици, които трябвало да докажат, че машините не измествали възрастните мъже. От тези таблици се вижда, че от всички фабрични работници, малко повече от половината (52%) били от женски пол и около 48% от мъжки пол и че от тези работници повече от половината били над 18-годишна възраст. Дотук - добре. Но господа фабрикантите наистина предпазливо премълчават колко от възрастните били мъже и колко жени. А тъкмо там е въпросът. Освен това те очевидно са включили в изчислението механици, дърводелци и всички възрастни мъже, които по някакъв начин били във връзка с фабриките им, може би дори и писарите и др., и при все това нямат смелостта да изложат цялото фактическо положение. Тези таблици въобще гъмжат от неверни данни и изопачени, криви тълкувания, средни изчисления, които на несведущия импонират много, а на сведущия - никак, гъмжат от укривания тъкмо на най-важните въпроси и доказват само слепия егоизъм и недобросъвестността на авторите-фабриканти. Да вземем някои сведения от речта, с която лорд Ашли на 15 март 1844 г. направил предложението в долната камара за десетчасов работен ден - някои сведения за съотношението на възрастите и половете, които не били оспорени от фабрикантите, чиито данни се отнасят и без това само за една част от английската фабрична индустрия. От 419 560 фабрични работници на Великобритания (1839 г.) 192 887, значи приблизително половината, били под 18 години; 242 296 от женски пол, от които 112 192 - под 18 години. По такъв начин остават 80 695 мъже-работници под 18 години и 96 569 мъже възрастни работници, или 23%, значи една непълна четвърт от целия брой. В памучните фабрики 56¼% от всички работници били от женски пол, във вълнените фабрики - 69½%, в копринените фабрики - 70½%, в предачниците за лен - 70½%- Тези цифри са достатъчни, за да докажат изместването на възрастните мъже-работници. Но човек трябва само да иде в първата фабрика, която му попадне, за да се убеди в това нещо. Оттук сега неизбежно следва онзи преврат на съществуващия социален строй, който тъкмо защото е принудителен, има за работниците най-гибелните последици. Преди всичко работата на жените разрушава напълно семейството, защото, когато жената прекарва през деня повече от 12-13 часа във фабриката, а мъжът работи не по-малко също там или на друго място, какви могат да станат тогава децата? Те израстват безконтролно, като бурени, дават ги вън за наглеждане срещу един или един и половина шилинга на седмица, а как се отнасят там с тях - не е трудно човек да си представи. Затова и във фабричните райони ужасяващо се умножават злополуките, при които, поради липса на надзор, стават жертва малки деца. Списъците на Манчестърския следовател (според данните на комисията за обследване на фабричния труд, доклад на д-р Хокинс, стр. 3) посочват, че за 9 месеца 69 деца са умрели от изгаряне, 56 от удавяне, 23 от падане и 77 - от други злополуки, значи всичко 225 злополуки*71, докато в неиндустриалния Ливърпул в продължение на 12 месеца е имало само 146 смъртни случая от злополуки. Злополуките в каменовъглените мини при двата града не са включени и трябва да се има предвид, че манчестърския следовател няма власт в Солфорд, така че населението на двата района трябва да се смята почти еднакво. Вестник „Manchester Guardian“ съобщава почти във всеки брой за едно или няколко изгаряния. Че общата смъртност на малките деца се засилва и поради работата на майките, се разбира от само себе си и това се потвърждава от самите факти. Често жените се връщат във фабриките още на третия до четвъртия ден след раждането и, разбира се, оставят кърмачето у дома си; в свободните часове те трябва да тичат набързо в къщи, за да накърмят детето си и покрай това сами да си похапнат нещо, но ясно е какво кърмене ще да е това. Лорд Ашли предава изказванията на няколко работнички:
„М. X., двадесетгодишна, има две деца, по-малкото е кърмаче и е наглеждано от другото, малко по-възрастно; тя отива сутрин малко след пет часа във фабриката и се връща вечер към осем часа; през деня млякото така тече от гърдите ѝ, че ѝ просмуква дрехите. - X. В. има три деца, излиза от къщи към пет часа в понеделник сутринта и се връща едва събота вечер към седем; тогава тя трябва да работи толкова много за децата си, че не може да си легне по-рано от три часа сутринта. Често тя е буквално измокрена до костите от дъжда и в това състояние е принудена да работи. „Гърдите ми ме боляха страшно много и дрехите ми се просмукваха от мляко.““
Употребата на наркотични средства, за да бъдат децата спокойни, само се поощрява от тази подла система и във фабричните райони тя действително е достигнала висока степен на разпространение. Д-р Джонс, главен регистратор на Манчестърския район, е на мнение, че този обичай е главната причина за честите смъртни случаи от спазми. Заангажираността на жената във фабриката по необходимост разрушава изцяло семейството и това разрушаване в днешното състояние на обществото, което почива върху семейството, има най-деморализиращи последици както за съпрузите, така и за децата. Онази майка, която няма време да се грижи за детето си, за да му отдаде през неговите първи години обичайните нежни грижи, онази майка, която едва вижда детето си, не може да бъде майка за това дете, тя по необходимост ще стане равнодушна към него, ще се отнася към него без любов, без грижа, като към съвсем чуждо дете; а деца, израснали при такива условия, по-късно са съвсем загубени за семейството; те не могат никога да се чувстват като у дома си в семейството, което сами после ще основат, защото са привикнали само със самотността и поради това неизбежно допринасят за и без това повсеместното подкопаване на семейството в работническата среда. Друга причина за подобно разпадане на семейството е и работата на децата. Щом последните напреднат дотолкова, че припечелват повече, отколкото струва на родителите им тяхната прехрана, те почват да дават на родителите си нещо за храна и квартира, а остатъкът изразходват за себе си. Това се случва често още на четиринадесетата и петнадесетата годишна възраст (Пауер, доклад за град Лийдс, на различни места; Тъфнел, доклад за Манчестър, стр. 17 и др. в „Отчет на комисията за обследване на фабричния труд“). С една дума, децата стават самостоятелни и гледат на къщата на родителите си като на пансион, който, щом не им се харесва, те доста често сменяват с друг.
В много случаи работата на жената не разнебитва напълно семейството, а го обръща с главата надолу. Жената изхранва семейството, а мъжът седи в къщи, пази децата, мете стаите и готви. Такива случаи се срещат много, много често; само в Манчестър могат да се наберат някоя и друга стотица такива мъже, които са осъдени на домашна работа. Човек може да си представи какво справедливо негодувание предизвиква всред работниците тази фактическа кастрация и какъв коренен обрат на семейните отношения възниква от това, докато останалите обществени отношения въпреки това остават непроменени. Пред мен е писмото от английския работник Роберт Паундър, живущ в Баронс-билдингс, Уудхаусмур-Сайд, в Лийдс (нека буржоазията го потърси там, за нея даваме точния адрес), което той е отправил до Остлер и чиято наивност мога да възпроизведа само наполовина; всеки случай правописът може да се подражава на немски, но йоркшайрският диалект съвсем не се поддава на това. Авторът на това писмо разказва как веднъж друг негов познат работник, когато скитал, за да търси работа в Сент Еленс в Ланкашайр, намерил там един стар приятел.
„И ето, господине, той го намерил, и когато стигнал до жилището му - какво мислите, че било то? Влажен, нисък сутерен, а мебел в него били - два стари стола, кръгла маса на три крака, един сандък, никакъв креват, а само малка купчина стара слама в ъгъла, покрита с чифт мръсни чаршафи, и две нацепени парчета дърво край камината. Когато моят беден приятел влязъл тук, беднякът Джек седял на дървата край огъня и какво мислите, че правил? Той кърпел с дебела игла чорапите на жена си. Когато видял моя приятел на прага, той поискал да скрие своята работа, но Джо - така се казва приятелят ми - видял всичко и казал: „Дявол да го вземе, Джек, какво вършиш? Къде е жена ти? Що за работа вършиш?“ Бедният Джек се смутил и казал: „Зная, че това не е моя работа, но бедната ми жена е във фабриката; тя отива там в пет и половина сутринта и работи до осем часа вечерта и така се уморява, че когато се върне дома, не може нищо повече да върши. Затова аз трябва да направя вместо нея това, което мога. Аз нямам работа, нямам вече повече от три години и цял живот не ще намеря.“ Като заплакал горчиво, той казал: „Да, драги Джо, в тази местност има достатъчно работа за жени и деца, но няма работа за мъже. По-лесно е да намериш сто фунта стерлинги на улицата, отколкото да намериш работа. Но аз никога не бих повярвал, че ти или който и да било друг ще може да види как кърпя чорапите на жена си, защото това не е хубава работа. Но жена ми почти не може вече да стои на крака и аз се страхувам да не заболее, а тогава не зная какво ще стане с нас, защото тя отдавна е станала мъж, а аз жена. Не е добра тази работа, Джо. Не беше всякога така“ - продължи той с горчив плач. - „Но кажи ми, Джек - попитал Джо, - как си живял през всичкото това време, като си нямал никаква работа?“ - „Ще ти кажа, Джо - отвърнал Джек, - живях, както се живееше, а живееше се много лошо. Когато се ожених, аз, както знаеш, имах достатъчно работа и лентяй, както знаеш, аз никога не съм бил.“ - „Не, лентяй никога не си бил.“ - „Ние имахме добра мебелирана квартира и Мери не трябваше да работи, аз изработвах достатъчно за двамата. Но сега всичко в света се обърна с главата надолу: Мери трябва да работи, а аз трябва да оставам в къщи, да гледам децата, да мета пода, да пера, да пека хляб и да кърпя дрехите. Когато бедната ми жена се връща вечер у дома, тя е съвсем разбита и не може да върши нищо повече. Знаеш, Джо, това е твърде трудно за човек, който е привикнал към друго.“ - „Да - отговорил Джо, - това е трудно.“ И Джек наново започнал да плаче; той казвал, че би било по-добре никога да не беше се женил, никога да не беше се раждал на света; но когато се женил с Мери, нему и на ум не му идвало, че може да му се случи такова нещо. „Аз неведнъж съм ревал за това“ - казал Джек. И господине, когато Джо чул всичко това - разказваше ми той после, - той проклел фабриките, фабрикантите и правителството с всички клетви, които научил още от детинството си във фабриката.“
Може ли човек да си представи по-безумно, по-безсмислено положение от описаното в това писмо? И все пак това положение, което отнема на мъжа мъжествеността и на жената - женствеността, без да може да даде на мъжа действителна женственост, а на жената действителна мъжественост, това положение, което унижава най-позорно двата пола - а у всеки от тях и човешкото достойнство, - е последният резултат, от нашата многовъзхвалена цивилизация, последният резултат от всички усилия, които стотици поколения са направили за подобряване на собственото си положение и на положението на своите потомци! Когато виждаме до какво посмешище са се свели всички човешки усилия и труд, не ни остава нищо друго, освен или направо да се отчаем от самото човечество и неговата съдба, или да се съгласим, че човешкото общество досега е търсило щастието си по лъжлив път; ние трябва да се съгласим, че такъв цялостен преврат в положението на половете може да произлиза само от това, че от самото начало половете са били поставени на лъжлива основа един спрямо друг. Ако господството на жената над мъжа, неизбежно предизвиквано от фабричната система, е недостойно за човека, тогава и първоначалното господство на мъжа над жената трябва също да е недостойно. Ако сега жената, както по-рано мъжът, основава своето господство върху това, че тя влага повече, дори и всичко в имуществената общност на семейството, тогава неизбежно следва, че тази общност на имуществото не е истинска и разумна, защото един член от семейството все още се перчи с това, че е внесъл повече. Щом семейството на съвременното общество се разтурва, то тъкмо това разтурване показва, че всъщност не семейната обич, а частният интерес, запазен по необходимост във фалшивата имуществена общност, е бил спойката, която държи семейството.“*72 Същото отношение съществува, разбира се, и у децата, които поддържат безработните си родители, когато, както споменахме по-горе, не дават на родителите си пари за своята храна. Д-р Хокинс свидетелства в доклада за фабричния труд, че такива отношения се срещат доста често и че в Манчестър това изобщо е всеизвестно. Както преди жената, така и в този случай децата са господарите в къщи. Лорд Ашли дава за това един пример в речта си (произнесена в камарата на общините на 15 март 1844 г.): някой наругал двете си дъщери, защото били в кръчма, и те му заявили, че им омръзнало да ги командват: по дяволите, ние трябва да ви издържаме, искаме пък да имаме и ние нещо от своя труд; те излезли от родителската си къща и оставили бащата и майката на произвола на съдбата.
Неомъжените жени, които израстват във фабриките, не са в по-добро положение от омъжените. Напълно се разбира от само себе си, че такова момиче, което е работило от деветата си годишна възраст във фабриката, не е било в състояние да се запознае с домакинските работи и поради това всички фабрични работнички са съвършено неопитни в тях и съвсем не са годни за домакини. Те не могат да шият и да плетат, да готвят или да перат, не са запознати с най-обикновените работи на една домакиня, а как трябва да се грижат за малки деца - за това те не знаят абсолютно нищо. Отчетът на комисията за обследване на фабричния труд дава дузини примери за този факт и д-р Хокинс, автор на доклада за Ланкашайр, изказва своето мнение по следния начин (стр. 4 от отчета):
„Момичетата се омъжват рано и необмислено, те нямат нито възможност, нито време, нито случай да научат обикновените задължения на домакинята, а и да ги имаха, те не щяха да имат време да изпълняват всички тези задължения. Майката е далеч от детето си повече от дванадесет часа дневно; детето остава под надзора на някое момиче или някоя стара жена, наета да го гледа срещу възнаграждение; освен това твърде често жилището на фабричните работници не е уютен дом (home), а изба, в която няма прибори за готвене или миене и пране, няма нищо за шиене и поправяне и в която липсва всичко онова, което би могло да направи живота приятен и културен, а домашното огнище - привлекателно. Поради тези и други причини, особено заради намаляване на смъртността при малките деца, аз мога само да желая и да се надявам, че ще дойде време, когато на омъжените жени ще бъде забранено да работят във фабриките.“
Отделни примери и изказвания виж в „Отчет на комисията за обследване на фабричния труд“, Кауел, документи, стр. 37, 38, 39, 72, 77, 50. Тъфнел, документи, стр. 9, 15, 45, 54 и т. н.
Но всичко това е още най-малкото, което може да се каже. Моралните последици от работата на жените във фабриките са още по-лоши. Събирането на двата пола и на всички възрасти в една работна зала, неизбежното сближение между тях, струпването върху тясно пространство на хора, на които не е било дадено нито интелектуално, нито нравствено възпитание, наистина не е подходящо, за да има благоприятни последици за развитието на женския характер. Фабрикантът дори и когато следи за това, може да се намеси само тогава, когато става действително нещо скандално; той не може да забележи, значи не може и да предотврати трайното, по-малко биещото на очи влияние на по-разпуснатите хора върху по-моралните и особено върху по-младите. Но тъкмо това влияние е най-вредното. Езикът, на който се говори във фабриките, е бил описан на фабричната комисия през 1833 г. от много страни като „неприличен“, „лош“, „мръсен“ и т. н. (Кауел, документи, стр. 35, 37 и на много други места). Тук в малък мащаб става същото, каквото видяхме да става в голям мащаб в големите градове. Централизацията на населението оказва същите влияния върху хората, било като влияе върху последните в някой, голям град или в някоя малка фабрика. Ако фабриката е по-малка, сближението е по-голямо и общуването - по-неизбежно. Последиците от това не закъсняват. Един свидетел в Лестър казва, че той би предпочел да накара дъщеря си по-скоро да проси, отколкото да иде във фабрика, че фабриките били истински вертепи и повечето от проститутките в града дължали съдбата си на фабриките. (Пауер, документи, стр. 8). Един друг свидетел в Манчестър „не се колебае да твърди, че три четвърти от младите фабрични работнички от 14 до 20 години не били девствени“. (Кауел, документи, стр. 57). Членът на комисията Кауел се изказва изобщо в смисъл, че нравствеността на фабричните работници стои малко по-долу от средната нравственост на работническата класа (стр. 82) и д-р Хокинс казва („Отчет“, стр. 4):
„Оценката на половата нравственост не може лесно да се сведе до цифри н ако смея да се доверя на моите собствени наблюдения и на общото мнение на ония, с които съм говорил по това, както и на общия тон на дадените ми показания - за влиянието на фабричния живот върху нравствеността на девойките се получава една крайно печална картина.“
Впрочем от само себе си се разбира, че фабричната подчиненост повече от всяка друга дава на работодателя jus primae noctis*73. Фабрикантът и в това отношение е господар над тялото и прелестите на работничките си. Уволняването е достатъчно наказание, за да се сломи в девет случаи на десет, ако не в деветдесет и девет на сто, всяка съпротива у момичета, които и без това нямат важни причини да бъдат целомъдрени. Ако фабрикантът е достатъчно долен човек - а в отчета на комисията се говори за много такива случаи, - неговата фабрика е едновременно и негов харем; а това, че не всички фабриканти използват правото си, съвсем не изменя положението на нещата по отношение на момичетата. В началото на развитието на фабричната индустрия, когато повечето фабриканти били парвенюта без образование и не се съобразявали с общественото лицемерие, те от нищо не се смущавали при ползването от „благопридобитото“ си право.
За да преценим правилно последиците от фабричния труд върху физическото състояние на жените, ще бъде необходимо да вземем под внимание по-напред труда на децата и вида на самия труд. От самото начало на съвременната индустрия във фабриките били ангажирани деца; поради малкия, по-късно уголемен размер на машините в началото били ангажирани почти изключително деца; те били вземани главно от приютите за бедни и за дълги години наемани на групи като „чираци“ при фабрикантите. Те всички получавали храна, облекло и квартира общо и естествено били напълно роби на своите работодатели, от които бивали третирани с най-голяма безпощадност и варварство. Още в 1796 г. общественото негодувание от тази възмутителна система било изразено от д-р Персивал и сър Р. Пил (баща на сегашния министър и самият той памукофабрикант) толкова енергично, че в 1802 г. парламентът приел един закон за чираците, с който се премахвали най-крещящите злоупотреби.[107] С течение на времето настъпила конкуренцията на свободните работници и изместила цялата система на чирачество. Фабриките бивали постепенно построявани повече в градовете, машините ставали с по-големи размери, а помещенията се строели по-просторни и по-здравословни; постепенно все повече и повече се намирала работа за възрастни и младежи и по този начин малко се намалил и относителният брой на децата, които работят във фабрики; възрастта, от която започвали да работят, се малко повишила. Заангажирани бивали вече малко деца под 8-9 години. По-късно, както ще видим, законодателната власт се явила още няколко пъти в защита на децата против алчността на буржоазията.
Голямата смъртност сред децата на работниците и специално на фабричните работници е достатъчно доказателство за нездравословността на условията, при които те прекарват първите си години. Тези причини действат и върху децата, които остават живи, но, разбира се, съвсем не така силно, както върху ония, които им стават жертви. Значи в най-добрия случай резултатът от тях е известно предразположение към болест или спъване на развитието им и поради това такива деца са по-слабо физически развити от нормалните. Деветгодишното дете на фабричния работник, което е израснало при липса, лишения и променливи условия, сред влага, студ и недостатъчно облекло и жилище, съвсем няма работоспособността на детето, отгледано при по-здрави жизнени условия. От своята девета година то бива изпращано във фабриката, то работи ежедневно 6½ часа (по-рано 8, още по-рано 12-14, дори 16 часа) до тринадесетата си година, след това 12 часа до осемнадесетата си година. Омаломощаващите причини продължават да действат, а към тях се прибавя още и работата. Наистина не може да се отрече, че едно деветгодишно дете, особено пък дете на работник, би могло да издържи всекидневна работа от 6½ часа, без да се нанесе на развитието му видима вреда, която явно се дължи на тая работа; в никой случай пребиваването в душната, влажна, често горещовлажна атмосфера на фабриката не влияе благоприятно на неговото здраве. Но при всички обстоятелства остава непростимо това, че времето на децата, което би трябвало да бъде посветено само на тяхното телесно и духовно развитие, се принася в жертва на алчността на безчувствената буржоазия: децата се лишават от училище и от чист въздух, за да бъдат експлоатирани в полза на господа фабрикантите. Наистина буржоазията казва: ако не ангажираме децата във фабриките, те пак остават при условия, неблагоприятни за тяхното развитие; и това изобщо е вярно, но ако вникнем в истинската същност на тези думи, какво друго означават те, ако не това, че буржоазията най-напред поставя работническите деца в лоши условия и след това използва в своя полза тези лоши условия. Тя се позовава на нещо, което е също така нейна вина, както и фабричната система, тя извинява престъплението, което върши днес, с онова, което е извършила вчера. И ако фабричното законодателство поне до известна степен не им е връзвало ръцете, как тези „доброжелателни“, „хуманни“ буржоа, които всъщност са издигнали фабриките си само за доброто на работниците - как биха защищавали те интересите на тези работници! Нека чуем как са действали те, преди да бъде по петите им фабричният инспектор; нека ги обори признатото от самите тях свидетелство, докладът на фабричната комисия от 1833 г.
В доклада на централната комисия се разказва, че фабрикантите започнали да заангажират деца рядко от петгодишна, често от шест, много често от седем и най-често от осем до деветгодишна възраст, че работното време траяло често 14-16 часа дневно (извън свободните часове за ядене), че фабрикантите позволявали на надзирателите да бият и малтретират децата, дори често сами посягали на тях; разправя се дори за един случай, при който някакъв шотландски фабрикант настигнал с кон един избягал шестнадесетгодишен работник, принудил го да тича обратно пред него тъй бързо, както конят вървял в тръс, и непрекъснато го биел с дълъг камшик! (Стюърт, документи, стр. 35). В големите градове, където работниците оказвали повече противодействие, подобно нещо се случвало наистина по-рядко. Но дори и това дълго работно време не било достатъчно за алчността на капиталистите. Важно било вложеният в сградите и машините капитал с всички възможни средства да се направи доходен, да се накара да функционира, колкото е възможно повече. Поради това фабрикантите въвели позорната система на нощния труд. Някои фабриканти имали две постоянни смени работници; всяка от тях била достатъчно голяма, за да можела да поема цялата работа във фабриката, като едната смяна работела дванадесет часа през деня, а другата - дванадесет часа през нощта. Човек лесно може да си представи как такова продължително отнемане на нощната почивка, която не може да се замени с никакъв дневен сън, неизбежно се е отразявало върху физическото състояние, особено на малките и по-големи деца, а дори и на възрастните работници. Неизбежните резултати от това били раздразване на цялата нервна система, свързано с общо отслабване и омаломощаване на цялото тяло. Към това се прибавят поощряването и усилването на пиянството и на безредното полово общуване; един фабрикант свидетелства (Тъфнел, документи, стр. 91), че в продължение на две години - когато във фабриката му се е работило нощем - били родени двойно повече извънбрачни деца и въобще се е създала такава деморализация, че той бил принуден да се откаже от нощната работа. Други фабриканти постъпвали още по-варварски; те заставяли много работници да работят непрекъснато 30-40 часа, и то няколко пъти седмично, като определеният за заместване персонал не бил комплектен, а служел само да замества винаги една част от работниците и да им дава възможност да поспят няколко часа. Докладите на комисията за това варварство и неговите последици надминават всичко онова, което иначе ми е познато в тази област. Такива отвратителни неща, каквито се разказват тук, не се срещат никъде другаде; а ние ще видим, че буржоазията непрекъснато се позовава на свидетелството на комисията като аргумент в своя полза. Последиците от това се появили доста скоро: членовете на комисията в докладите си разказват, че срещнали множество сакати, които решително дължали осакатяването си на дългото работно време. Това осакатяване се състои обикновено в изкривяване на гръбначния стълб и на краката и Франсис Шарп (член на кралската колегия на хирурзите) в Лийдс го описва по следния начин:
„Преди да дойда в Лийдс, никога не бях виждал това своеобразно изкривяване на долните краища на бедрената кост. Отначало помислих, че то е рахит, но количеството на пациентите, които ми се представят в болницата, и обстоятелството, че болестта се среща в такава възраст (8-14 години), в която децата обикновено не са вече изложени на рахит, както и обстоятелството, че този недъг е започнал, след като децата са работили във фабрика, скоро ме накараха да променя мнението си. Досега съм видял около сто такива случаи и мога да се произнеса най-решително, че те са последица от прекомерния труд; Доколкото зная, те всички бяха деца от фабрики и самите те приписват своя недъг на този прекомерен труд“. - „Броят на срещнатите от мен случаи на изкривяване на гръбначния стълб, очевидно последица от твърде дълго стоене на крака, ще е не по-малко от триста. (Д-р Лаудън, документи, стр. 12, 13).
Също така и д-р Хей, 18 години лекар в болницата в Лийдс, пише:
„Деформирания на гръбначния стълб се срещат много често сред фабричните работници. Някои от тях са последица само от прекомерен труд, други са резултат от действието на продължителна работа върху поначало слаб или отслабнал от лоша храна организъм... Изглежда, че осакатяванията се явяват по-често, отколкото тези болести; колената са извити навътре, връзките на глезените много често са разхлабени и отпуснати, а дългите кости на краката са изкривени. Особено дебелите краища на тези дълги кости са изкривени и прекалено развити; тези пациенти са идвали от фабриките, в които често работният ден е бил доста дълъг.“ (Д-р Лаудън, документи, стр. 16.)
Същото казват хирурзите Бомонт и Шарп от Брадфорд. Докладите на членовете на комисията Дринкуотър, Пауер и д-р Лаудън съдържат множество примери за такива изкривявания, а тия на Тъфнел и д-р сър Давид Бари, които се занимават по-малко с това явление, съдържат единични примери (Дринкуотър, документи, стр. 69 за двама братя, стр. 72, 80, 146, 148, 150 за двама братя, стр. 155 и много други; Пауер, документи, стр. 63, 66, 67 два пъти, стр. 68 три пъти, стр. 69 два пъти; в доклада за Лийдс, стр. 29, 31, 40, 43, 53 и следв.; д-р Лаудън, документи, стр. 4, 7 четири пъти и на стр. 8 много пъти и т. н.; сър Д. Бари, стр. 6, 8, 13, 21, 22, 44, на стр. 55 три пъти и т. н.; Тъфнел, стр. 5, 16 и т. н.). Членовете на комисията, които обследвали Ланкашайр - Кауел, Тъфнел и д-р Хокинс - почти съвсем са пренебрегнали тази страна на медицинските резултати от фабричната система, макар Ланкашайр по броя на сакатите напълно може да съперничи с Йоркшайр. Аз рядко съм вървял из Манчестър, без да срещна трима-четирима сакати, които да не са страдали от същите изкривявания на гръбначния стълб и на краката, както описаните по-горе, и тъкмо върху тях доста често съм спирал вниманието си и съм могъл да ги наблюдавам. Самият аз познавам един сакат, който напълно отговаря на горното описание на д-р Хей и който е дошъл до това състояние във фабриката на господин Дъглас от Пендлтън, която изобщо все още се ползва с най-лоша слава сред работниците заради предишното дълго работно време, което продължавало по цели нощи. И у този вид сакати също веднага се познава откъде произлиза деформирането им; те всички изглеждат съвсем еднакви, колената им са извити навътре и назад, стъпалата са навътре, ставите са обезобразени и дебели, а често и гръбначният стълб е изкривен напред или настрани. Но най-зле изглежда трябва да е било при човеколюбивите фабриканти на копринени изделия в района Маклсфилд, което е свързано с това, че в тези фабрики са работели твърде малки деца, на пет и шест години. В допълнителните данни, приведени от члена на комисията Тъфнел, намираме показанията на един фабричен надзирател Райт (стр. 26), чиито две сестри били осакатени най-страшно и който веднъж преброил сакатите в няколко улици, някои от които са най-чистите и най-спретнатите на Маклсфилд; той намерил на Таунли стрийт 10 сакати, на Джордж стрийт - 5, Шарлот стрийт - 4, Уотъркотс - 15, Банк Топ - 3, Лорд стрийт - 7, Мил Лейн - 12, Грейт Джордж стрийт - двама, в приюта за бедни - двама, Парк-Грин - един, Пикфорд стрийт - двама сакати; семействата на всички единодушно заявили, че тези осакатявания са от прекомерния труд в коприненопредачните фабрики. На стр. 27 е описано едно момче, което било толкова недъгаво, че не можело да се качва по никакви стълби; там се споменават и примери за момичета, които били с осакатени гръбначни стълбове и бедра.
От този прекомерен труд са произлезли също и други деформирания, особено плоско стъпало - нещо, което сър Д. Бари често срещал (например на стр. 21 той споменава два случая) и което лекарите и хирурзите в Лийдс посочват като случай, който често се среща (Лаудън, стр. 13, 16 и т. н.). Дори в случаи, при които при по-силен организъм, чрез по-добра храна и други благоприятни обстоятелства младият работник бил годен да противостои на тези въздействия на варварската експлоатация, все пак се срещат болки в гърба, в бедрата и краката, подути глезени, разширени вени или големи хронически отоци на бедрата и прасците. Тези недъзи били установени почти като всеобщи у работниците; докладите на Стюърт, Макинтош, сър Д. Бари съдържат стотици такива примери; според тях почти никой няма, който да не страда от някой от тези недъзи; и в останалите доклади много лекари свидетелстват за появяването на същите последици. Докладите върху Шотландия с безчислени примери поставят извън съмнение това, че тринадесетчасовата работа предизвиква най-малко тези последици дори и у 18-22-годишни работници, мъже и жени, и то както в предачниците за лен в Дънди и Дънфермлин, така и в памучните фабрики в Глазгоу и Ланарк.
Всички тези недъзи лесно се обясняват с естеството на фабричния труд, който, както казват фабрикантите, бил несъмнено много „лек“, но тъкмо поради лекотата си е по-омаломощаващ от който и да било друг труд. Трудът на тези работници не е много, но през цялото време те трябва да стоят прави, без да могат да седнат. Онзи, който за малко седне на някой прозорец или на някой кош, бива глобен и това продължително правостоящо положение, този непрекъснат механически натиск на горната част на трупа върху гръбначния стълб, бедрата и краката съвсем неизбежно причинява поменатите последици. Несъмнено това стоене на крака не е необходимо за работата, както впрочем е например в Нотингам, където поне в дублирните стаи са поставени седалища (резултатът от това е бил липсата на горепосочените недъзи и следователно готовността на работничките да работят дълго време), но в такава фабрика, където работникът работи само за буржоата и има малко интерес добре да върши работата си, той вероятно би използвал седалищата повече, отколкото това би било приятно и изгодно за фабриканта и за да се повреди по-малко суров материал на буржоата, работниците трябва да жертват здравето си*74. Но това продължително стоене на крака, заедно с почти винаги лошия въздух на фабриките, причинява освен това и значително отпадане на всички телесни сили и като последица от това - всевъзможни други не толкова местни, колкото общи недъзи. Въздухът на фабриките обикновено е едновременно влажен и топъл, най-често по-топъл, отколкото е нужно; а при не твърде добра вентилация - много нечист, душен и съдържащ недостатъчно кислород, изпълнен с прах и изпарения от машинно масло, което почти навсякъде замърсява пода, прониква в него и гранясва. Самите работници вече поради топлината са облечени доста леко и затова при неравномерност на температурата в помещението те неизбежно се простудяват; въздушното течение им е неприятно дори и при тая топлина. Постепенното отслабване, което обхваща всички функции на организма, намалява топлината на тялото, която трябва да бъде поддържана отвън; и така, за самия работник няма нещо по-приятно от това, да може да остане в топлия въздух на фабриката при напълно затворени прозорци. Към това се прибавя още и въздействието на честата внезапна промяна на температурата при излизането от горещата атмосфера на фабриката в мразовитостудения или влажностудения чист въздух на улицата, невъзможността на работниците достатъчно да се запазват от дъжда или да сменят мокрите си дрехи със сухи; всичко това са обстоятелства, които непрекъснато причиняват простуди. И когато човек си помисли, че при всичко това действително не се напряга и не се поставя в действие нито един-единствен мускул, освен може би мускулите на краката, че съвършено нищо не противодейства на това отслабващо, изтощаващо влияние на споменатите по-горе обстоятелства, но че липсва всякакво упражнение, което би могло да даде на мускулите сила, на мускулните влакна еластичност и якост, че работниците от младини са лишени от всякакво време за движение на чист въздух - то вече няма да се учудва на почти единодушното изказване на медиците в този фабричен доклад, че особено у фабричните работници те срещнали значителна липса на съпротивителна сила срещу внезапни заболявания, общо понижение на всички жизнени функции и непрекъснато изтощаване на всички духовни и физически сили. Нека чуем най-напред сър Д. Бари:
„Неблагоприятните влияния на фабричния труд върху работниците са следните: 1) неизбежната необходимост да принуждават физическите и духовните си усилия да вървят в крак с движенията на една машина, движена от равномерна и безспирна сила; 2) издържането в правостоящо положение през време на неестествено дълги и твърде скоро следващи един след друг периоди; 3) лишаването им от сън (чрез продължително работно време, болки в краката и общо телесно неразположение). Към това често се прибавят още и ниски, претъпкани, прашни или влажни стаи за работа, нечист въздух, нагорещена атмосфера, непрекъснато потене. Поради това особено момчетата с малки изключения много скоро губят свежата си детска розовина и стават по-бледи и по-слаби от другите момчета. Дорн и ученикът на ръчния тъкач, който стои в тъкачната си стая с боси крака на глинения под, запазва по-добър изглед, защото понякога той за малко отива на чист въздух. Но детето, което работи във фабрика, няма нито една свободна минута, освен за ядене. и никога не излиза на чист въздух, освен когато отива да яде. Всички възрастни предачи от мъжки пол са бледи и слаби, страдат от капризен апетит и лошо храносмилане и тъй като те всички от детинство работят във фабриката и между тях няма никакви мъже, добре сложени, с висок ръст, или пък има малко такива, оправдано е заключението, че занятието им е много неблагоприятно за развитието на мъжкото телосложение. Жените понасят работата много по-леко“ (което е съвсем естествено, но ние ще видим, че и те имат своите болести). (Сър Д. Бари. Общ доклад.).
Същото казва и Пауер:
„Аз мога направо да кажа, че фабричната система в Брадфорд е създала твърде голям брой сакати... и че влиянието на продължителния труд върху организма не се проявява само като действително осакатяване, но още по-често и като задържане на растежа, отслабване на мускулите и нежно телосложение“ (Пауер, доклад, стр. 74).
Освен това цитираният вече хирург*75 Ф. Шарп в Лийдс казва:
„Когато се преселих от Скарбороу в Лийдс, веднага забелязах, че тук децата изобщо изглеждат много по-бледи и мускулатурата на същите е много по-малко развита, отколкото в Скарбороу и околността. Намерих също така, че за възрастта си много деца бяха извънредно дребни... Аз срещнах безбройни случаи на скрофули, гръдни болести, заболявания на червата и лошо храносмилане, за които като медик ни най-малко не се съмнявам, че са произлезли от работене във фабрики. Аз съм на мнение, че продължителният труд отслабва нервната енергия на организма и че подготвя почвата за много болести; ако не прииждаха непрекъснато хора от село, породата на фабричните работници скоро съвсем би се изродила.“
Същото казва Бомонт, хирург в Брадфорд:
„Според моето мнение системата, по която се работи тук във фабриките, причинява една своеобразна отпуснатост иа целия организъм и с това прави децата в най-висша степен податливи както на епидемии, така и на случайни болести... Липсата на всякакви подходящи наредби за вентилация и чистота във фабриките съвсем решително смятам за главна причина за онази специфична възприемчивост или податливост към болести, които съм срещал толкова често в моята практика.“
Също такива данни дава и д-р Кей:
„1) Аз имах случай да наблюдавам влиянието на фабричната система върху здравето на деца при най-изгодни обстоятелства“ (във фабриката на Ууд в Брадфорд - най-добре уредената фабрика в местността, където той бил фабричен лекар); „2) това влияние дори и при тези благоприятни условия съвсем решително и в твърде широк размер е вредно; 3) през 1842 г. аз оказах медицинска помощ на три пети от всички деца, ангажирани във фабриката на Ууд; 4) най-вредното последствие не е преобладаването на осакатени, а на изтощени и болничави организми; 5) всичко това много се подобри, след като работното време на децата бе намалено от Ууд на десет часа.“
Самият член на комисията д-р Лаудън, който привежда тези свидетелства, казва:
„Мисля, достатъчно ясно е доказано, че децата са били принуждавани безразсъдно и безмилостно дълго да работят, а възрастните е трябвало да поемат такова количество работа, което едва ли може да издържи някое човешко същество. Последицата от това е, че мнозина са умрели преждевременно, че други за цял живот са придобили недъгаво телосложение, и опасението от едно немощно потомство, получено чрез разклатените организми на тия, които са останали живи, е от физиологична гледна точка много основателно.“
И най-после, д-р Хокинс казва за Манчестър:
„Мисля, че на повечето пътници обръщат внимание дребният и нежен ръст и бледността, които човек толкова често среща в Манчестър и преди всичко у фабричните работници. Никога не съм бил в кой и да е град на Великобритания или на Европа, където израждането на формата и цвета на нормалния ѝ национален тип да е било толкова очевидно. На омъжените жени съвсем очебийно липсват всички характерни особености на английската жена... Аз трябва да призная, че доведените пред мен момчета и момичета от фабриките на Манчестър имаха изобщо угнетен вид и блед цвят; в израза на техните лица нямаше нищо от обикновената подвижност, живот и веселост на младостта. Мнозина ми заявиха, че не чувствали никакво желание да излизат събота вечер и неделя извън града, а предпочитали да остават спокойно в къщи.“
Нека веднага прибавим тук и друго място от доклада на Хокинс, което наистина само отчасти принадлежи тук, но тъкмо затова може да бъде приведено тук, както и на друго място:
„Неумереност, всевъзможни излишества и липса на грижи за бъдещето - са главните пороци на фабричното население, и тези недостатъци лесно могат да бъдат обяснени с този начин на живот, който се създава при днешната фабрична система и почти неизбежно произлиза от нея. Всеобщо признато е, че лошото храносмилане, хипохондрията и общата слабост засягат тази категория работници в твърде големи размери; след дванадесетчасова монотонна работа е напълно естествено да се търси някое възбудително средство от този или онзи вид, но когато отгоре на всичко дойдат и горните болезнени състояния, човек все повече и повече ще прибягва към спиртните питиета.“
Самият доклад представя стотици случаи като доказателства за всички тези изказвания на лекари и членове на комисията. За това, че работата задържа растежа на младите работници, свидетелстват стотици данни на доклада; между другото Кауел посочва теглото на 46 момчета, всички на 17-годишна възраст и ученици от едно неделно училище, 26 от които работели във фабрики и тежали средно 104:5 англ. фунта, и 20, които не работели във фабрики, но принадлежали към работническата класа - средно 117,7 англ. фунта. Един от най-големите фабриканти на Манчестър и вдъхновител на борбата на фабрикантите против работниците - мисля, Роберт Хайд Грег - казва дори, че ако това продължи така, скоро поколението на фабричните работници на Ланкашайр би се превърнало в пигмеи.*76 Един поручик от наборната комисия (Тъфнел, стр. 59) казва, че фабричните работници са малко годни за военна служба; те изглеждали слаби и немощни, и често лекарите ги отхвърляли като негодни. В Манчестър той едва можел да намери хора от 5 фута и 8 цола, почти всички били само 5 фута и 6-7 цола високи, докато в земеделските райони повечето новобранци били 5 фута и 8 цола (разликата между английската и пруската мярка възлиза при 5 фута на около 2 цола, с колкото е по-малка английската).
Мъжете работници твърде скоро се изтощават вследствие на тези влияния. Повечето са неработоспособни на четиридесетата си година, малцина се държат до четиридесет и петата, а почти никой - до петдесетата си година. Освен от обща телесна слабост неработоспособността се причинява отчасти и от отслабване на зрението, което е последица от преденето с мюл-машината, при което работникът трябва да устремява погледа си върху дълга редица тънки, паралелно движещи се нишки и с това да напряга очите си. От 1600 работници, които били заангажирани в няколко фабрики в Харпър и Ланарк, само 10 били над 45 години; от 22 094 работници в различни фабрики в Стокпорт и Манчестър само 143 били над 45 години. От тези 143 работници 16 били все още държани по особено благоволение, а един от тях извършвал детска работа. В един списък от 131 предачи имало само 7 над 45 години и все пак поради „твърде висока възраст“ на всички 131 фабрикантите отказвали да дават работа. От 50 извадени от строя предачи в Болтън само двама били над 50-годишна възраст, а останалите средно взето нямали още 40 години, те всички били безработни поради твърде напреднала възраст! Господин Ашуорт, крупен фабрикант, в едно писмо до лорд Ашли дори признава, че към 40-годишната си възраст предачите вече не могат да изработват надлежното количество прежда и поради това биват „понякога“ уволнявани; той нарича четиридесетгодишните работници „стари хора“*77! Същото говори и членът на комисията Макинтош в доклада си от 1833 г.:
„Макар да бях вече подготвен и да знаех как работят децата, все пак ми бе трудно да повярвам на по-старите работници в сведенията относно тяхната възраст - толкова рано стареят тези хора!“
Хирургът Смели в Глазгоу, който лекува главно фабрични работници, казва също така, че четиридесетгодишна възраст за тях била вече дълбока старост (old age) (Стюърт, документи, стр. 101). За същото свидетелстват Тъфнел, документи, стр. 3, 9, 15 и Хокинс, доклад, стр. 4., документи, стр. 14 и т. н. Това ранно застаряване на работниците е толкова обикновено в Манчестър, че човек смята почти всеки четиридесетгодишен мъж за петдесет до петдесет и пет годишен, докато заможните класи, както мъжете, така и жените, ако не пият прекалено много, запазват много добре външния си вид.
Влиянието на фабричния труд върху женския организъм е също така много своеобразно. Деформиранията - последица от дългото работно време, са у жената много по-сериозни; поради тази причина често се явяват деформирания на таза, отчасти във вид на неправилно положение и развитие на самите тазови кости, отчасти във вид на изкривяване на долната част на гръбначния стълб.
„Макар - казва д-р Лаудън в своя доклад - да не съм срещал никакъв пример на деформиран таз и някои други недъзи, все пак тези неща са от такъв вид, че всеки медик трябва да ги посочва като вероятна последица от продължително работно време при децата; освен това за тях свидетелстват и най-големи авторитети в медицината.“
Че фабричните работнички раждат по-трудно от другите жени - за това свидетелстват и много акушерки и акушери; те също и по-често абортират (виж например д-р Хокинс, документи, стр. 11 и 13). Освен това работничките страдат още и от общата за всички фабрични работници обикновена слабост, а когато са бременни, работят въз фабриките до самия час на раждането и естествено: ако прекратят работата си твърде рано, те би трябвало да се опасяват, че местата им ще бъдат заети, а самите те уволнени и лишени от заплата. Много често се случва, щото жени, работили чак до вечерта, да раждат на следната сутрин; а не много рядко те раждат и между машините в самите фабрики. И макар господа буржоата да не намират нищо особено в това, все пак жените им ще се съгласят може би с мен, че е жестоко, че е низко варварство косвено да принудиш една бременна жена да работи до деня на раждането всекидневно дванадесет до тринадесет часа (по-рано още повече) в правостоящо положение, при често навеждане. Но това не е още всичко. Когато не се налага жените да работят четиринадесет дни след раждането, те се радват и смятат това за продължително време. Някои се връщат във фабриката още след осем, дори след три до четири дни, за да работят през цялото работно време. Аз чух веднъж как един фабрикант питаше някакъв надзирател: Еди-коя си не се ли е върнала още тук? - Не. - Кога роди тя? - Преди осем дни. - Но тя би могла наистина да се върне отдавна. Онази там обикновено остава само три дни в къщи. - И естествено страхът да не бъде уволнена, страхът пред безработицата тласка работничката към фабриката, въпреки слабостта и, въпреки болките ѝ; интересът на фабриканта не търпи работниците му да остават в къщи поради болест, те не бива да се разболяват, работничките не бива да си позволяват да раждат. Иначе той би трябвало наистина да спре машините си или да измъчва височайшата си глава с мисли за временна промяна в хода на работата; и преди да направи това, той уволнява хората си, ако те си разрешават да боледуват.
Чуйте (Кауел, документи, стр. 77):
„Едно момиче се чувствува много болно, едва може да върши работата си. - Защо то не иска разрешение да си върви в къщи? - Ах, господине, господарят е много взискателен; когато отсъстваме четвърт ден, рискуваме да бъдем изпъдени.“
Или (сър Д. Бари, документи, стр. 44): Томас Мак Дърт, работник, има малко треска:
„Той не може да остане в къщи, поне не повече от четири дни, защото иначе рискува да загуби работата си.“
И така е почти във всички фабрики. Трудът на младите момичета причинява в периода на тяхното развитие множество други аномалии. У някои, особено у тия, които се хранят по-добре, горещината във фабриките подтиква развитието по-бързо от обикновено, така че отделни момичета от 12 до 14 години са напълно развити. Робертън, когото вече споменахме по-горе и когото фабричният доклад нарича „изтъкнат“ акушер в Манчестър, разказва в „North of England Medical and Surgical Journal“, че той срещнал едно единадесетгодишно момиче, което било не само напълно оформена жена, но дори и бременно, и че в Манчестър нерядко са раждали и петнадесетгодишни жени. В такива случаи топлината на фабриките влияе точно както горещината на тропическия климат и както бива в такива климати, прекалено ранното развитие се изплаща с ранно настъпваща старост и безсилие. Но често се среща и задържане на половото развитие на жената: гърдите се развиват късно или никак не се развиват; такива примери дава Кауел на стр. 35; менструацията настъпва в много случаи едва от седемнадесетата или осемнадесетата година, понякога чак до двадесетата, а често съвсем не се появява (д-р Хокинс, документи, стр. 11; д-р Лаудън, стр. 14 и т. н.; сър. Д. Бари, стр. 5 и т. н.). Нередовната менструация, свързана с много, страдания и болести, особено с малокръвие, е много често явление, за което единодушно свидетелстват всички медицински доклади.
Децата, родени от такива жени, не могат да бъдат силни, особено когато жените трябва да работят през време на бременността. Напротив, в докладите, особено в Манчестърския доклад, те се описват като много слаби и само Бари твърди, че те били здрави, но той казва също, че в Шотландия, където бил на инспекция, не работела почти никоя омъжена жена; освен това, повечето фабрики там, с изключение на Глазгоу, се намират вън от града, а това допринася твърде много за закрепване на децата; в най-близката околност на. Манчестър децата на работниците са почти всички цветущи и свежи, докато в града те изглеждат бледи и скрофулозни; но след деветата година цветът им внезапно се загубва, защото тогава ги пращат във фабриката, и твърде скоро те не могат вече да се различават от градските деца.
Но освен това има и още няколко клона на фабричния труд, които са особено вредни за здравето. В много помещения на памукопредачниците и ленопредачниците лети маса влакнест прах, който, особено на работниците в кардирните и дарачните помещения, причинява гръдни заболявания. Някои организми могат да го понасят, други не. Но работникът няма избор, той трябва да постъпи в онова помещение, където намира работа, все едно дали гърдите му са здрави, или не. Най-обикновените последици от този вдишван прах са храчене на кръв, тежко свирещо дишане, болки в гърдите, кашлица, безсъние, накратко - всички симптоми на астма, които в най-лошия случай свършват с туберкулоза (сравни Стюърт, стр. 13, 70,, 101; Макинтош, стр. 24 и др.; доклада на Пауер за Нотингам и Лийдс; Кауел, стр. 33 и др.; Бари, стр. 12 (пет в една фабрика), стр. 17, 44,. 52, 60 и др., също и в неговия доклад; Лаудън, стр. 13 и т. н. и т. н.). Но особено нездравословно е мокрото предене на ленената прежда, което се извършва от млади момичета и деца. Водата от вретената, ги пръска по тялото така, че предната страна на дрехите им е непрекъснато мокра до кожата, а на пода непрекъснато има вода. В по-малък размер това става и в помещенията за пресукване в памучните фабрики, а последиците от това са непрекъснати простудявания и заболявания на гърдите. Дрезгавият, грубият глас е общ за всички фабрични работници, но преди всичко за предачите на мокър лен и за пресукваните. Стюърт, Макинтош и сър Д. Бари се произнасят с най-силни изрази върху нездравословността на тази работа и върху нищожното внимание на повечето фабриканти към здравето на момичетата, изпълняващи тази работа. Друга последица от преденето на лена са своеобразните изкривявания на рамената, особено издадеността на дясната раменна лопатка, които са последица от характера на труда. Този начин на предене, както преденето на памука с ватер-машина често причиняват и болести в капачето на коляното, което се използва за задържане на вретената през време на съединяването на скъсаните нишки. Честото навеждане при тези два клона на труда и това, че машините са ниски, въобще имат за последица недостатъчно развитие на ръста. В помещението, където се работеше с ватер-машини, на памучната фабрика в Манчестър, в която работех, не си спомням да съм видял нито едно стройно и високо момиче; те всичките бяха дребни, лошо сложени и със своеобразно набита конструкция, решително грозни в цялото си телосложение. Но освен всички тези болести и осакатявания работниците и по друг начин получават разни недъзи. Работата между машините става причина за множество злополуки, които повече или по-малко са от сериозен характер и в резултат на които работникът става отчасти или напълно неработоспособен. Най-често се случва да бъде премазана отделна частица от някой пръст, а по-рядко - колелата да обхванат и смажат цели пръсти, половина или цяла китка на ръката, цяла ръка и т. н. Много често след тези понякога по-дребни злополуки настъпва тетанус, който докарва след себе си смъртта. Освен множеството недъгави в Манчестър виждаме да обикалят и голям брой сакати от злополуки; на едного липсва цялата или половината ръка, на другиго ходилото на крака, на трети половиният крак; човек мисли, че живее сред армия, която току-що се връща от война. Но най-опасните места на тази машинна система са трансмисионните каиши, които предават двигателната сила на отделните машини, особено когато имат скоби, които впрочем вече рядко се срещат. Онзи, когото сграбчат тези каиши, бива повличан с бързината на стрела, удрян с такава сила о тавана и пода, че рядко остава здрава кост в тялото му и смъртта настъпва мигновено. Между 12 юни и 3 август 1843 г. вестник „Manchester Guardian“ е съобщил следните сериозни злополуки (по-леките той дори не споменава): на 12 юни едно момче умряло в Манчестър от тетанус вследствие на това, че смазало едната си ръка между колелата; на 16 юни един младеж в Седлуорт, сграбчен и повлечен от колело, умрял съвършено смазан; на 29 юни един млад мъж в Гринейкърс-Мур при Манчестър, който работел в машиностроителен завод, попаднал под един точилен камък, който му счупил две ребра и доста тежко го наранил; на 24 юли умряло едно момиче в Олдем, то било повлечено и въртяно петдесет пъти от един каиш и не му останала здрава нито една кост; на 27 юли в Манчестър едно момиче попаднало в блоуера (първата машина, която поема суровия памук) и умряло от получените рани; на 3 август един стругар на шупли в Дъкинфилд бил повлечен от един каиш, всичките му ребра били разтрошени и той умрял. Манчестърската болница само през 1843 г. имала да лекува 962 души, наранени и осакатени от машини, докато броят на всички останали злополуки в района на болницата възлязъл на 2426, така че на пет злополуки от всички други причини две били от машини. Злополуките в Солфорд не са включени тук, а още по-малко ония, които били лекувани от частни лекари. При такива нещастия - все едно дали те причиняват неработоспособност, или не - фабрикантите плащат най-много лекаря, в краен случай и заплата през времетраенето на лекуването, а къде ще попадне по-късно работникът, ако той не може да работи - това им е безразлично.
По този въпрос се казва във фабричния отчет: във всички случаи трябва да се държи отговорен фабрикантът, защото децата не могат да бъдат предпазливи, а възрастните биха се предпазвали вече в своя собствен интерес. Но ония, които пишат отчета, са буржоа и затова те трябва да си противоречат и да дърдорят всякакви брътвежи за „престъпна непредпазливост“ (culpable temerity) на работниците. Все едно. Работата е следната: щом децата не могат да се пазят, детският труд трябва да се забрани. Щом възрастните не са достатъчно предпазливи, те трябва или да са деца, т. е. да са на такова стъпало на развитие, което не им позволява да познават опасността в нейната цялост - а кой е виновен за това, ако не буржоазията, която ги задържа в такова положение, в което те не могат да се учат и да се развиват? - или пък машините са лошо устроени и трябва да бъдат обградени със зидани или дъсчени прегради, което също пада в тежест на буржоата; или работникът има мотиви, които надделяват застрашаващата опасност; той трябва да работи бързо, за да печели пари, а няма време да бъде внимателен и т. н., и виновен за това е също буржоата. Много злополуки стават например, когато работниците искат да чистят машините, докато последните са в движение. Защо? Защото буржоата принуждава работниците да чистят машините, когато са спрели, през време на свободните часове, а работникът естествено не желае да му бъде откъсната дори и частица от неговото свободно време. Толкова е ценен за работника всеки свободен час, че той често предпочита два пъти седмично да изложи живота си на опасност, отколкото да жертва този час за буржоата. Накарайте фабрикантите да отнемат от работното време онова време, което е нужно за чистене на машините, и на никой работник вече няма да му дойде на ум да почиства намиращите се в движение машини. Накратко, във всички случаи крайната вина пада върху фабриканта, от който в най-лекия случай би трябвало да се иска доживотната подкрепа за работника, станал неработоспособен, или пък в случай на смърт - за неговото семейство. В първите времена на индустрията злополуките били сравнително много повече от сега, защото машините били по-лоши, по-малки, по-близо една до друга и почти не били оградени. Но, както показват горните данни, броят им е все още достатъчно голям, за да предизвика сериозни съмнения относно такова състояние, което позволява да стават толкова много осакатявания и наранявания в интереса на една-единствена класа, и по този начин много трудолюбиви работници поради нещастие, станало в служба и по вина на буржоазията, да бъдат изложени на неволя и глад.
Каква прекрасна редица болести, създадена от отвратителната алчност за пари на буржоазията! Жени, станали негодни за раждане, деца осакатени, мъже изтощени, органи смазани, цели поколения опропастени, доведени до немощ и хилавост, заразени от всякакви болести само за да се напълни кесията на буржоазията! И когато човек чете за отделните случаи на тази варварска жестокост, как надзирателите вземали децата голи от леглото и с дрехите на ръце ги гонели с удари и ритници във фабриките (например Стюърт, стр. 39 и др.), как с удари им прогонвали съня, как въпреки това те заспивали над работата си, как едно нещастно дете в съня си и след като спряла машината подскочило при вика на надзирателя и със затворени очи извършвало хватките на своята работа; когато човек чете как децата, които бивали много уморени, за да си идат в къщи, се скривали в сушилнята под вълната, за да спят там, и само с каиш можели да бъдат изпъдени от фабриката, как стотици деца се прибирали всяка вечер в къщи толкова уморени, че от сънливост и липса на апетит не можели да си изяждат вечерята, че родителите им ги намирали коленичили пред леглото, където те заспивали през време на молитвата; когато човек чете само в този доклад всичко това и стотици още други безобразия и безсрамия, всички засвидетелствани под клетва, потвърдени от мнозина свидетели, изказани от мъже, които самите членове на комисията обявяват за достоверни, когато човек помисли, че това е един „либерален“, един буржоазен доклад с цел да се бори по-раншният доклад на торите и наново да се докаже чистосърдечността на фабрикантите, че самите членове на комисията са на страната на буржоазията и докладват всичко това против волята си - нима може човек да не се възмущава, да не се озлобява вътрешно против тази класа, която се гордее с човеколюбив и пожертвувателност, докато най-важното нещо за нея е да си напълни кесията на всяка цена? Но нека чуем как говори буржоазията чрез устата на своя избран слуга, д-р Юр.
Разправяли на работниците - разказва той в своята „Философия на фабриката“ на стр. 277 и следв., - че тяхната заплата не била в съответствие с жертвите им и с това били нарушени добрите отношения между господарите и работниците. Вместо това работниците трябвало да проявяват трудолюбие и внимание и да се радват на печалбата на господарите си - тогава те щели да стават и надзиратели, ръководители на предприятия, накрая и съдружници и чрез това (о мъдрост, ти гукаш като гълъб!) щели „да увеличат същевременно търсенето на работна ръка на пазара!“ - „Ако работниците не били толкова неспокойни, фабричната система щяла да се развие още много по-благотворно.“ След това идва дълга иеремиада върху голямата упоритост на работниците и по случай стачката на най-добре платените работници - предачите на тънка прежда, следва наивното съждение:
„Да, тъкмо високата им заплата била онова, което им е дало възможност да издържат свой платен комитет и да се угояват до нервна хипертрофия чрез такава храна, която за труда им е била твърде много силна и възбудителна!“ стр. 298).
Нека чуем как буржоата описва труда на децата:
„Аз посетих много фабрики в Манчестър и околността и никъде не срещнах зле третирани, телесно наказани или само с лошо настроение деца. Те всички изглеждаха весели (cheerful) и бодри, наслаждаващи се (taking pleasure) на леката игра на своите мускули, в пълен размер ползващи се от естествената за възрастта им подвижност. Далеч от това, да предизвика тъжни емоции в душата ми, зрелището от производството винаги е бивало ободряващо за мен. Възхитително (delightful) бе да наблюдаваш бързината, с която те отново съединяваха скъсаните нишки, докато мюлжинетната количка се връща, да гледаш как те, след като нежните им пръстчета са били няколко секунди в действие, се забавляваха в свободното си време, вземайки всевъзможни положения, докато отново завършеше изтеглянето и навиването на нишките. Работата на тези пъргави (Lively) нимфи изглеждаше прилична на игра, в която техният опит им придаваше желаната ловкост. Съзнаващи своята сръчност, те с радост я показваха пред всеки чужд човек. Нито следа от изтощение: когато излизаха от фабриката, те веднага започваха да играят на най-близкото игрище със същата живост, като току-що излизащи от училище младежи“ (стр. 301).
(Как не, като че ли движението на всички мускули не е непосредствена потребност за станалото неподвижно и същевременно отпуснато тяло! Но Юр би трябвало да почака, за да види дали това моментно оживление няма да изчезне след няколко минути. И без друго Юр би могъл да види това само на обяд, след пет до шестчасова работа, но не и вечер!) - Що се отнася до здравето на работниците, буржоата има безграничната дързост да посочва доклада от 1833 г., цитиран и резюмиран по-горе на хиляди места, като свидетелство за отличното здраве на тези хора, и да иска да доказва чрез отделни, откъснати цитати, че у тях не се срещала ни следа от скрофули и - което е съвършено вярно - че фабричната система ги освобождавала от всякакви остри заболявания (но затова пък, че на тях се стоварват всички хронически болести - авторът, естествено, премълчава). Трябва да се знае, че докладът се състои от три дебели тома in folio, и на добре охранения английски буржоа не ще и хрумне да ги проучва, за да може да разбере дързостта, с която нашият приятел Юр наговаря на английската публика най-грубите лъжи. Нека чуем още как се произнася той за фабричния закон от 1833 г., който бил издаден от либералната буржоазия и който, както ще видим, налага на фабриканта само най-необходимите ограничения. Този закон, а особено задължителното образование, бил абсурдна и деспотична мярка срещу фабрикантите. Чрез него останали без работа всички деца по-малки от 12 години и какъв бил резултатът от това? Децата, освободени от своята лека и полезна работа, сега не получавали никакво възпитание; изхвърлени навън от топлата предачна зала в студения свят, те преживяват само от просия и кражба; според мнението на Юр този живот печално контрастирал на тяхното постоянно подобряващо се положение във фабриката и в неделното им училище! Под маската на филантропията този закон бил утежнявал страданията на бедните и щял безкрайно много да спъва, ако не и съвсем да задържа, добросъвестния фабрикант в неговата полезна работа (стр. 405, 406 и следв.).
Разрушителните последици от фабричната система още от рано започнали да привличат всеобщото внимание върху себе си. Ние говорихме вече за закона за чираците от 1802 г. По-късно, към 1817 г., по-късният основател на английския социализъм, тогава фабрикант в Ню Ланарк (Шотландия), Роберт Оуен, започнал с петиции и мемоари да посочва на изпълнителната власт необходимостта от законни гаранции за здравето на работниците и особено на децата. Към него се присъединили покойният сър Р. Пил, както и други филантропи, и последователно издействали фабричните закони от 1819, 1825 и 1831 г., от които първите два съвсем не били съблюдавани[108], а последният - само от време на време. Законът от 1831 г., основан върху предложението на сър Дж. К. Хобхауз, постановявал, че в никоя памучна фабрика през нощта, т. е. между седем и половина вечер и пет и половина сутрин, не трябвало да работят хора по-млади от 21 г., а във всички фабрики младежите под 18 години трябвало да работят най-много 12 часа ежедневно и 9 часа в събота. Но тъй като работниците не можели да свидетелстват против работодателите си, без да бъдат уволнявани, този закон помогнал малко. В големите градове, където работниците били по-неспокойни, между по-крупните фабриканти се постигнало съглашение да се подчинят на закона, но дори и тук имало мнозина, които както фабрикантите на село, съвсем не се интересували от закона. По това време сред работниците се разпространило искането за закон за десетчасов работен ден, т. е. закон, който забранява на всички младежи под 18 години да работят по-дълго от десет часа; работническите сдружения издигнали чрез агитация това искане като общо за цялото фабрично население, а хуманната секция от партията на торите, водена тогава от Майкъл Садлер, възприела този план и го внесла в парламента. Садлер издействал съставянето на една парламентарна комисия за проучване на фабричната система и последната представила своя отчет в парламентарната сесия от 1832 г. Този отчет бил решително пристрастен, съставен само от неприятели на фабричната система и в интерес на партията. Садлер бил доведен от своето благородно увлечение до най-неправилни и най-неверни твърдения. Вече със самия характер на въпросите си той изтръгнал от свидетелите такива отговори, които наистина съдържали нещо вярно, но в обратна, извратена форма. Фабрикантите, ужасени от такъв отчет, който ги описвал като чудовища, сега сами помолили за официална анкета; те знаели, че един точен доклад можел сега само да им принесе полза; те знаели, че на държавното кормило стояли виги, истински буржоа, с които те били в добри отношения и чиито принципи били против ограничението на индустрията; те наистина издействали една комисия само от либерални буржоа, отчетът на която е същият, който цитирах толкова често досега; този отчет малко повече се приближава до истината, отколкото отчетът на Садлеровата комисия, но отклоненията му от истината тук са от противоположен характер. От всяка страница лъха симпатия към фабрикантите, недоверие към Садлеровия отчет, враждебност към самостоятелните действия на работниците и към поддръжниците на десетчасовия законопроект; той никъде не признава правото на работниците на човешко съществуване, на самостоятелна дейност и собствени мнения; той им прави упрек, че с десетчасовия законопроект те не мислили само за децата, а и за самите себе си, той нарича тези агитиращи работници демагози, зложелатели, злонамерени хора и т. н., накратко, той застава на страната на буржоазията. При все това той не може да измие образа на фабрикантите и все пак, по собственото му признание, върху фабрикантите остава да тежи такава маса безчестил, че дори и след този отчет агитацията за десетчасовия законопроект, омразата на работниците към фабрикантите и най-резките окачествявания от комисията на Садлер против последните са напълно оправдани. Разликата е само в това, че докато Садлеровият отчет упреква фабрикантите в явна, неприкрита жестокост, сега се оказало, че тази жестокост била извършвана най-често под маската на цивилизация и човеколюбие. Та нали още в първия ред от своя доклад самият д-р Хокинс, който е обследвал Ланкашайр по поръчение на комисията, •се обявява решително за закона за десетчасовия работен ден! А членът на комисията Макинтош дори заявява, че отчетът му не съдържал пълната истина, защото работниците много трудно можели да бъдат склонявани да свидетелстват против работодателите си, а фабрикантите - поради вълнението всред работниците и без това вече принудени към по-голяма отстъпчивост спрямо последните - доста често се подготвяли за посещението на комисията, почиствали фабриките и намалявали скоростта на движението на машините, и т. н. Особено в Ланкашайр те си служели с хитростта да представят пред комисията надзирателите на работните помещения като „работници“, за да ги карат да свидетелстват за хуманността на фабрикантите, за полезното влияние на работата и безразличието дори отвращението на работниците към закона за десетчасовия работен ден. Но тези надзиратели не са вече истински работници, те са дезертьори от своята класа, които за по-голяма заплата са отишли на служба на буржоазията и се борят против работниците в интерес на капиталистите. Техният интерес е интересът на буржоазията и затова те са на работниците едва ли не по-омразни от самите фабриканти. И при все това този доклад е напълно достатъчен, за да се разкрие най-безсрамната безогледност на индустриалната буржоазия спрямо работниците ѝ, цялата подлост на индустриалната система на експлоатация с всичката ѝ безчовечност. Няма нищо по-възмутително от съпоставянето, което намираме тук в този доклад, от една страна, на дългите списъци на болести и осакатявания чрез прекомерен труд със студената, пресметлива политическа икономия на фабриканта, от друга страна, стараещ се да докаже с цифри, че той, с него и цяла Англия, щели да пропаднат, ако не му се позволява повече да осакатява всяка година толкова и толкова деца. Само безсрамният език на господин Юр, когото току-що цитирах, би могъл да бъде по-възмутителен, ако не беше толкова смешен.
Резултатът от този доклад бил законът за фабриките от 1833 г., който забранил труда на децата под 9 години (с изключение на копринените фабрики), ограничил работното време на децата между 9 и 13 години до 48 часа седмично, или най-много до 9 часа дневно, а това на младежи между 14 и 18-годишна възраст - на 69 седмично, или най-много 12 часа дневно, установил един минимум от 1 часа почивка за ядене и още веднъж забранил нощния труд за всички под 18 години. Същевременно било въведено задължителното всекидневно двучасово посещение на училището за всички деца под 14 години, а фабрикантът, ако вземал на работа деца без удостоверение от фабричния лекар за възрастта им или без удостоверение от учителя за посещаване на училището - бил обявен за подлежащ на наказание. Затова пък той можел да удържа от заплатата на детето по едно пени седмично за учителя. Освен това били назначавани фабрични лекари и инспектори, които през всяко време можели да отиват във фабриката, да разпитват работниците под клетва и чрез подаване на жалба пред мировия съд те трябвало да се грижат за съблюдаване на закона. Това е законът, който д-р Юр ругае тъй безгранично!
Резултатът от закона и особено от назначението на инспекторите бил намаляването на работното време, средно взето, до 12-13 часа, а децата, доколкото е възможно, били замествани от възрастните. С това почти напълно изчезнали някои от най-крещящите недъзи; осакатяванията се явявали още само у много слаби организми, последиците от фабричния труд се проявявали по-малко очебийно. Но във фабричния отчет имаме достатъчно доказателства, че по-леките недъзи като подуване на ставите на краката, слабост и болки в краката, бедрата и гръбначния стълб, разширение на вени, отоци на долните крайници, обща слабост, особено изсипване, предразположение към повръщане, липса на апетит, сменяща се със силен глад, лошо храносмилане, хипохондрия, след това ония гръдни недъзи, които са следствие от праха и от лошата атмосфера на фабриките, и т. н. и т. н. са се появявали също и в тези фабрики и у ония индивиди, които работили според предписанията на закона на сър Дж. К. Хобхауз - значи 12, най-много до 13 часа. Тук трябва да се сравнят особено докладите от Глазгоу и Манчестър. Тези недъзи също са останали и след влизането на закона в действие през 1834 г. и до ден-днешен продължават да подкопават здравето на работническата класа. Били положени грижи бруталната алчност на буржоазията за печалба да приеме лицемерна, културна форма, така че фабрикантите, възпрепятствани чрез закона, да вършат големи подлости, да имат още повече привидно основание самодоволно да показват лъжливата си хуманност. Това е всичко. Ако днес тръгне някоя нова фабрична комисия, тя би намерила повечето неща в старото положение. Що се отнася до неподготвеното задължително образование, то останало съвсем безрезултатно, тъй като в същото време правителството не се грижело за откриване на добри училища. Фабрикантите назначавали за учители загубили трудоспособност работници, при които пращали децата по два часа дневно. По този начин те спазвали буквата на закона, но децата не научавали нищо. Дори и докладите на фабричните инспектори, които се ограничавали само с това, което влиза в службата им, а именно да следват фабричния закон, дават достатъчно материал, за да може от него да се заключи за неизбежното по-нататъшно съществуване на споменатите недъзи. В докладите си от октомври и декември 1843 г. инспекторите Хорнер и Сандърс разказват, че в ония клонове на труда, в които трудът на деца не е необходим или може да се замести с останали без работа възрастни, множество фабриканти заставят да се работи по 14-16 и повече часа. Тук работят особено много млади хора, току-що надминали охраняваната от закона възраст. Други фабриканти направо нарушават закона, съкращават свободните часове, заставят децата да работят по-дълго, отколкото е позволено, и докарват въпроса до съдебно преследване, при което евентуалната глоба все пак е твърде малка в сравнение с облагите, които те получават от това нарушение на закона. Тъкмо сега, когато търговията върви особено добре, фабрикантите са подложени на голямо изкушение.
Агитацията за десетчасов работен ден обаче не престанала сред работниците. В 1839 г. тя наново се разпалила и на мястото на покойния Садлер в камарата на общините дошъл лорд Ашли, а извън камарата - Ричард Остлер, и двамата тори. Особено Остлер, който непрекъснато агитирал в работническите райони, и то още през времето на Садлер, бил особено любим на работниците. Те го наричали само свой „добър стар крал“, „кралят на децата от фабриките“ и във всички фабрични райони няма ни едно дете, което да не го познава и уважава, което да не излезе заедно с другите да го посрещне, когато той пристига в града. Остлер също много енергично се противопоставял на новия закон за бедните, за което бил хвърлен заради дългове в затвора от някой си виги - господин Торнхил, в чието имение той бил управител и на когото дължал някаква сума. Вигите няколко пъти му предложили да платят дълга му и въобще да го облагодетелстват, но ако се откаже от тая своя опозиция против закона за бедните. Но напразно. Той останал в затвора и оттам изпращал своите седмични „Fleet papers“[109] против фабричната система и закона за бедните.
Дошлото на власт през 1841 г. правителство на торите пак насочило вниманието си върху фабричните закони. Министърът на вътрешните работи сър Джеймс Грахам предложил в 1843 г. един законопроект, чрез който работното време на децата се ограничавало на 6½ часа, а се засилвало задължението за посещаване училището; но главната точка в този законопроект било искането за отваряне на по-добри училища. Обаче този законопроект пропаднал поради религиозния фанатизъм на дисентерите - противници на официалната черква; макар това задължение за децата на дисентерите да не било разширено и върху религиозното обучение, все пак училището изобщо било поставено под надзора на официалната черква, и тъй като библията трябвало да бъде за всекиго задължителна книга за четене, значи религията трябвало да лежи в основата на цялото обучение, то дисентерите се почувствали застрашени. Фабрикантите и въобще либералите се присъединили към тях; работниците не били единни по черковния въпрос и поради това били бездейни и макар опозицията против законопроекта да претърпяла поражение в големите фабрични градове например Солфорд и Стокпорт, а в други като Манчестър поради страх от работниците да е могла да атакува само някои пунктове на законопроекта, тя все пак събрала около два милиона подписи за своите петиции и Грахам бил дотолкова изплашен, че оттеглил целия законопроект. През следващата година той изоставил разпорежданията за училищата и вместо досегашните разпореждания само предложил да се установи работното време на децата между осем и тринадесет години на 6½ часа дневно, и то така, че предобедното или следобедното време да им остава съвсем свободно; работното време на младежите между 13 и 18 години, както и на всички жени да бъде установено на 12 часа, а освен това да се въведат и някои ограничения, за да не се заобикаля законът тъй често, както било досега. Той едва излязъл с това предложение и агитацията за десетчасовия работен ден отново се разпалила по-силно от всякога. Остлер бил освободен - някои негови приятели и една сума, събрана измежду работниците, платили неговия дълг - и той се впуснал в движението с всичката си сила. Привържениците на законопроекта за десетчасов работен ден в камарата на общините се увеличили масата петиции, които пристигали по всички страни за законопроекта за десетчасов работен ден, довели при тях нови поддръжници и на 19 март 1844 г. лорд Ашли с мнозинство от 179 срещу 170 гласа прокарал решението думата „нощ“ във фабричния закон да означава времето между шест часа вечер и шест часа сутрин, чрез което значи при забраната на нощния труд работното време, включително и свободните часове, било определено на дванадесет, а фактически - без свободните часове - на десет часа. Но кабинетът не бил съгласен с това. Сър Джеймс Грахам започнал да заплашва с оставка на кабинета и при следващото гласуване на един параграф от законопроекта камарата с малко мнозинство отхвърлила както десет, така и дванадесетчасовия работен ден! Сега Грахам и Пил заявили, че щели да внесат нов законопроект и ако той не бъдел прокаран, те щели да се оттеглят; този нов законопроект бил именно старият законопроект за дванадесетчасовия работен ден, само че с изменена форма, и същата тази камара, която през март отхвърлила този законопроект в главните му точки, сега през май всецяло го приела! Причината за това била, че повечето поддръжници на законопроекта за десетчасов работен ден били тори, които предпочитали да провалят по-скоро законопроекта, отколкото кабинета; но каквито и да били мотивите за, това, камарата на общините с тези гласувания, едното от които оборва другото, предизвикала у всички работници най-голямо презрение към себе си и най-блестящо доказала изтъкнатата от чартистите необходимост за реформирането ѝ. Трима членове, които по-рано гласували против кабинета, по-късно гласували за него и с това го спасили. При всички гласувания масата на опозицията гласувала за, а масата на правителствените - против кабинета.*78 Значи горните предложения на Грахам за респективно 6½-часов и 12-часов работен ден на двете категории работници сега са узаконени, а с това, както и с ограничението на работата за сметка на загубеното време (когато се счупвали машините или пък твърде много се намалявала водната сила поради студ или суша) и други по-незначителни ограничения, работният ден, превишаващ 12 часа, е станал почти невъзможен. Не подлежи впрочем на съмнение, че законът за десетчасов работен ден действително ще се прокара в много късо време. Естествено фабрикантите са почти всички против него, едва ли има и десетима, които да са за него; те са употребили всички почтени и непочтени средства против този омразен за тях законопроект, но това не им помага за нищо друго, освен все повече и повече да си навличат омразата на работниците. Все пак законопроектът се прокарва. Каквото искат работниците, те могат да го получат; че искат прокарването на закона за десетчасов работен ден, това те доказаха още миналата пролет. Политико-икономическите аргументи на фабрикантите, че законът за десетчасов работен ден щял да увеличи производствените разходи, че с това той щял да направи английската индустрия негодна да се бори срещу чуждестранната конкуренция, че работната заплата щяла неизбежно да се понижи и т. н., наистина са наполовина верни, но те не доказват нищо друго, освен че индустриалното величие на Англия може да се запази само чрез варварско третиране на работниците, само чрез разрушаване на здравето, чрез социално, физическо и духовно занемаряване на цели поколения. Разбира се, ако законът за десетчасов работен ден беше окончателна мярка, Англия щеше да се опропасти от него; но тъй като той неизбежно влече след себе си и други мероприятия, които трябва да насочат Англия по съвършено друг, отколкото следвания досега път - той ще бъде крачка напред.
Нека се обърнем сега към една друга страна на фабричната система, последиците от която по-трудно могат да се отстранят чрез законодателни предписания, отколкото поражданите от тази система болести. Ние вече говорихме изобщо за характера на работата във фабриката и говорихме достатъчно подробно, за да можем от даденото да извлечем по-нататъшни заключения. Надзираването на машини, свързването на скъсани нишки не е такава дейност, която да ангажира мисълта на работника, а пък, от друга страна, то пречи на работника да занимава своя ум с други неща. В същото време ние видяхме, че тази работа не иска напрежение на мускулите, не дава простор на физическата дейност. Така че това не е никакъв труд, а само скука - най-убийственото, най-изтощаващото нещо, което може да съществува; фабричният работник е осъден напълно да погуби в тази скука физическите и духовните си сили, той е призван да скучае цял ден от осмата си година нататък. При това той не може нито за минута да се отдели: парната машина работи цял ден, колелетата, каишите и вретената непрекъснато бръмчат и бучат в ушите му и ако иска да си почине само за един миг, зад него веднага се явява надзирателят с книгата за глобите. Работниците чувстват като най-жестоко мъчение това проклятие да бъдеш жив погребан във фабриката и постоянно да следиш неуморната машина. Но то действа най-затъпяващо и обезсилващо както върху тялото, така и върху духа на работника. И наистина човек не може да измисли по-добър метод за оглупяване, отколкото фабричния труд, и ако при все това фабричните работници не само са спасили своя здрав разсъдък, но са го развили и изострили повече от другите, в това им е помогнало само тяхното възмущение срещу собствената им съдба и срещу буржоазията - единственото нещо, което те във всеки случай все още са могли да мислят и чувстват при работата си. И ако това възмущение от буржоазията не става преобладаващо чувство у работника, неизбежната последица от това за него е пиянството и изобщо всичко онова, което обикновено се нарича деморализация. Физическото отслабване и болестите, станали общи следствие на фабричната система, били вече достатъчни за члена на официалната комисия Хокинс, за да извлече от тях заключението за неизбежността на тази деморализация. А колко повече тя по необходимост става неизбежна, ако тук се прибави духовното притъпяване и споменатите вече обстоятелства, които съблазняват всеки работник към деморализация! При това съвсем не бива да се учудваме, че именно във фабричните градове пиянството и половата разпуснатост са стигнали до такъв размер, който описах вече по-рано*79.
По-нататък. Веригите на робството, в които буржоазията е оковала пролетариата, никъде не проличават тъй ясно, както във фабричната система. Тук и юридически, и фактически изчезва всяка свобода. Работникът трябва да бъде във фабриката сутрин в пет и половина. Ако дойде няколко минути по-късно, той бива глобен, а ако дойде десет минути по-късно - съвсем не го и допускат да влезе, докато не завърши закуската, и той губи заплатата за четвърт ден (макар да не е работил само 2½ часа от 12-часовия работен ден). Той трябва да яде, да пие и да спи под команда. За задоволяване на своите най-важни нужди той има най-минималното време, което е нужно за това. Фабрикантът не се интересува дали работникът живее на разстояние половин или един час от фабриката. Деспотичният звънец го вика от леглото, вика го от закуската и от обеда.
А как се чувства той в самата фабрика? Тук фабрикантът е абсолютен законодател. Той издава фабрични наредби, както си иска; той изменя и прави допълнения на своя кодекс, както му хрумне; и когато вмъква най-нелепи неща, съдилищата пак казват на работника:
„Но вие сте си господари сами на себе си, не е било нужно да сключвате такъв контракт, щом не сте искали това; но сега, когато доброволно сте се ангажирали с този договор, трябва и да го изпълнявате.“
И по този начин работникът понася още и подигравката на мировия съдия, който е сам буржоа, и на закона, който е бил издаден от буржоазията. Такива решения са бивали издавани доста често. През октомври 1844 г. работниците на фабриканта Кенеди в Манчестър спрели работата. Кенеди ги дал под съд въз основа на една разлепена във фабриката наредба, според която от едно помещение повече от двама работника не могат едновременно да предупреждават, че ще напуснат! И съдът му дал право, а на работниците дал горния отговор („Manchester Guardian“, 30 октомври). И чуйте какви са обикновено тези правила: 1) Вратата на фабриката се затваря 10 минути след започване на работа и никой не бива да бъде допускан вътре до закуската. Онзи, който отсъства през това време, подлежи на глоба до три пенса за всеки обслужван от него стан. 2) Всеки тъкач (на механичен стан), който бива заловен, че отсъства през времето, когато машината е в движение, плаща за всеки час и за всеки стан, който трябва да надзирава, по 3 пенса. Онзи, който през работно време напуска помещението без разрешение от надзирателя, също се глобява с 3 пенса. 3) Ония тъкачи, които нямат ножици у себе си, плащат глоба за всеки ден по 1 пени. 4) Всички совалки, четки, масленици, колела, прозорци и др., които се счупят, трябва да бъдат плащани от тъкача. 5) Никой тъкач не може да напусне работата без предупреждение за напускане, което трябва да бъде направено една седмица по-рано. Фабрикантът може да уволни без предупреждение всеки работник заради лоша работа или непристойно държане. 6) Всеки работник, който бъде хванат, че говори с друг, пее или свири, плаща 6 пенса глоба. Онзи, който напуща мястото си през време на работа, също така плаща 6 пенса.*80 Аз имам на разположение и друг фабричен правилник, според който на всеки работник, закъснял с три минути, се удържа от заплатата му за четвърт час, а на всеки, който идва двадесет минути по-късно - за четвърт работен ден. Онзи, който изобщо не дойде до закуската - 1 шилинг в понеделник и 6 пенса във всеки друг ден, и т. н. Това е правилникът на заводите „Феникс“ на Джерси стрийт в Манчестър. Може би някой ще ми каже, че такива правила са необходими, за да може в една голяма, уредена фабрика да се осигури необходимата планомерност на различните манипулации, че такава строга дисциплина тук е също толкова необходима, колкото в армията. - Добре, това може да е така, но какъв е този социален строй, който не може да съществува без такава позорна тирания? Или целта оправдава средствата, или пък е напълно оправдано да се заключи от низостта на средствата за низостта на целта. А онзи, който е бил войник, знае какво значи да си под военна дисциплина, дори само за късо време; но от деветата си година чак до своята смърт тези работници са осъдени да живеят под строг духовен и физически надзор, те са заробени повече от черните в Америка, защото са по-строго надзиравани. А при това от тях се иска още и да живеят човешки, да мислят и да чувстват човешки! Наистина те пак могат да вършат това, само че с най-гореща омраза към своите потисници и към тоя порядък, който ги поставя в такова положение, което ги принизява до състоянието на машини! Но много по-позорно е още и това, че според показанията на всички работници има множество фабриканти, които с най-безсърдечна строгост събират наложените на работниците парични глоби, за да уголемят печалбата си с ограбените от безимотните пролетарии стотинки. И Лич твърди, че работниците, идващи сутрин във фабриката, често намират часовника на фабриката поставен с четвърт час напред, следствие на което вратата бива затворена. През това време писарят ходи вътре из стаите с книгата за глобите и записва големия брой отсъстващи. Лич уверява, че сам той преброил веднъж 95 такива работници пред затворените врати на една фабрика, часовникът на която, в сравнение с градските часовници, вечер вървял четвърт час назад и сутрин четвърт час напред. За подобни неща се разправя и във фабричния доклад. В една фабрика часовникът през работното време бил поставян назад, така че се работело по-дълго от точното време и при все това работникът не получавал повече заплата; в друга се работело направо четвърт час по-дълго, в трета имало един обикновен часовник и един друг, чието движение било в зависимост от броя на въртенията на главната ос на машините; когато машините вървели бавно, работело се е по машинния часовник, докато се изпълнел пресметнатият брой въртения за 12 часа; ако работата вървяла така добре, че това число се е получавало преди определеното време, работниците въпреки това били длъжни да продължават работата до края на дванадесетия час. Свидетелят добавя, че познавал няколко момичета, които били на добра работа и работели извънредни часове, но които предпочели по-скоро да се отдадат на проституция, отколкото да се помирят с тази тирания (приведено от Дринкуотър, документи, стр. 80). - Нека се върнем на глобите. Лич разказва, че виждал много пъти как жени с напреднала бременност, които през време на работата си посядали за един момент, за да си починат, били глобявани за това нарушение с 6 пенса. Глобите за лоша работа се налагат съвсем произволно; произведената стока се проверява в склада и проверяващият магазинер записва тук глобите в един списък, без дори и да повика работника; последният се научава, че е глобен, едва когато надзирателят му плаща заплатата и когато стоката е може би вече продадена, във всеки случай - прибрана. Лич притежава един такъв списък на глоби, който, като се съединят листовете, има дължина десет фута и сумата от глобите възлиза на 35 английски лири, 17 шилинга и 10 пенса. Той разправя, че във фабриката, в която е съставен този списък, бил уволнен един нов магазинер, защото много малко глобявал и по този начин лишавал фабриканта по пет лири (34 талера) седмично. („Неопровержими факти“, стр. 13-17). И повтарям още веднъж, че считам Лич за съвсем сигурен и неспособен за лъжа човек.
Но и освен това работникът е роб на своя работодател. Ако жената или дъщерята на работника се харесва на богатия господар, той трябва само да нареди, само да даде знак и тя е длъжна да му принесе в жертва прелестите си. Ако някой фабрикант желае да покрие с подписи известна петиция за защита на интересите на буржоата, нужно е само да я прати във фабриката си. Ако иска да прокара някой кандидат за парламента, той изпраща в строй своите, имащи право на глас работници в стаичката за гласуване и те, щат не щат, са длъжни да гласуват, разбира се, за буржоата. Ако иска да получи мнозинство в някое публично събрание, той ги разпуска половин час по-рано от обикновено и им набавя места до самата трибуна, където добре може да ги контролира.
Но към това се прибавят още и две системи, които особено много допринасят, за да бъде работникът принуден да се подчинява на фабриканта - truck-system и collage-system. Работниците наричат truck плащането на заплатата в стоки и този начин на плащане бил по-рано напълно общоприет в Англия. „За удобството на работниците. а и за да ги защити от високите цени на бакалите“, фабрикантът отварял лавка, в която се продавали всякакъв вид стоки в негова полза; а за да не би работникът да ходи в други магазини, където може да купи тези стоки по-евтино - защото цените в tommy shop*81 били обикновено с 25 или 30% по-високи от другаде, – вместо пари му давали един чек срещу фабричната лавка за сумата на неговата заплата. Всеобщото негодувание от тази безчестна система предизвикало да бъде издаден в 1831 г. Truck Act, чрез който за повечето работници плащането в стоки било обявено за недействително и незаконно и се наказвало с глоба; но този закон, както повечето английски закони, фактически влязъл в сила само на някои места. В градовете той е проведен, разбира се, доста точно, но вън от градовете пряката и косвена стара система е още в пълен разцвет. Тя се среща много често и в града Лестър. Аз имам на разположение около една дузина случаи на осъждания за това нарушение, които са станали от ноември 1843 до юни 1844 г. и които се изнасят отчасти в „Manchester Guardian“ и отчасти в „Northern Star“[110]. Естествено, че тази система сега не се прилага вече толкова открито; в повечето случаи работникът получава парите си на ръка, но фабрикантът има достатъчно средства, за да го принуди да купува стоките си във фабричната лавка, а не другаде. Ето защо такива фабриканти рядко могат да бъдат заловени; сега те могат да вършат своето безчинство под закрилата на закона, стига само действително да дават на работника парите на ръка. „Northern Star“ от 27 април 1844 г. предава едно писмо на един работник от Холмфърт при Хъдерсфилд в Йоркшайр. Това писмо се отнася до някой си фабрикант Бауерс.
„Направо те поразява как това проклето плащане в стоки може да съществува в такива размери, каквито то е придобило в Холмфърт, и не се намира нито един смелчага, който да има достатъчно смелост да сложи край на тези злоупотреби. Тук страда от тази проклета система грамадното мнозинство от честните ръчни тъкачи. Ето един от многото образци на дейността на великодушната фритрейдърска клика.*82 Тук има един фабрикант, когото цялата околност проклина за неговото отвратително третиране на бедните тъкачи. За парче плат, струващо 34-36 шилинга, той дава само 20 шилинга в пари, а за сметка на останалите той дава сукно или готова дреха, поставяйки им цена с 40-50% по-висока, отколкото те струват у останалите търговци. А често тези стоки биват още и гнили. Но фритрейдърският „Mercury“*83 пише: „Те не са длъжни да вземат стоката“, „това напълно зависи от тяхната воля“. О, да, но те трябва да я вземат, ако не искат да умрат от глад. Ако те искат да получат в пари повече от 20 шилинга, трябва да чакат 8-14 дни, докато получат основа; ако вземат 20 шилинга и стоки, основа имат винаги на разположение. Такава е тяхната свободна търговия. Лорд Брум казва, че ние трябва да оставяме по нещо настрана на младини, за да не трябва на стари години да прибягваме към помощта на касата за бедните. Дали да събираме тези гнили стоки? Ако това не беше лорд, можеше да се помисли, че у този човек мозъкът е също така прогнил, както и стоките, с които се плаща нашият труд. Когато започнаха да се появяват незаконно вестници, които не плащаха гербовия си налог, намериха се много хора, които донасяха за това на полицията в Холмфърт, имаше разни блайтовци, иствудовци и др., а къде са те сега? Тук наистина работата е друга: нашият фабрикант е набожен фритрейдър; той в неделя по два пъти ходи на черква и с голямо усърдие повтаря след свещеника: „Ние не правехме това, което трябваше да правим, и правехме това, което не трябваше да правим, и за нас няма спасение; но помилуй нас, всеблаги господи“ (думи на една англиканска молитва). Да, помилуй нас до утре и ние наново ще заплатим на нашите тъкачи с гнили стоки.“
Системата на котеджите изглежда много по-невинна и тя е възникнала също по много по-невинен начин, макар да има за работника същите поробващи последици. Често липсват жилища за работниците наблизо до фабриките, които са вън от градовете; фабрикантът често е принуден да строи такива жилища и той прави това на драго сърце, защото те му носят богата печалба върху изразходвания капитал. Ако изобщо собствениците на работническите котеджи получават от своя капитал около 6 процента годишно, човек може да изчисли, че котеджите донасят на фабриканта двойно повече, защото, докато неговата фабрика не е напълно спряла, той винаги има наематели, и то такива наематели, които плащат редовно. Значи той е запазен от ония две главни загуби, които засягат останалите домопритежатели; той никога няма котеджи, които да стоят празни, и не носи риск. Но наемът на един котедж се изчислява според това, дали той ще покрие тези загуби и затова, ако фабрикантът вземе същия наем, какъвто вземат и другите собственици, той получава 12-14% от вложения капитал и прави с това една блестяща сделка, която става за сметка на работниците. Прочее явна неправда е, че когато фабрикантът върши сделки с даването на къщи под наем, той извлича по-голяма, дори двойно по-голяма полза в сравнение с конкурентите си и в същото време им отнема всяка възможност да конкурират с него. Двойна неправда е обаче и това, че той извлича тази полза от джоба на безимотната класа, която трябва да пести всяка стотинка, но той, цялото богатство на когото е придобито за сметка на неговите работници, е свикнал на това. Но тази неправда се превръща в низост, когато фабрикантът, както се случва доста често, принуждава работниците, които под страх на уволнение са длъжни да живеят в неговите къщи, да плащат по-висок наем от обикновения или дори да плащат наем за къща, която те съвсем не обитават! Вестник „Halifax Guardian“, който либералният в. „Sun“*84 цитира, твърди, че стотици работници в Аштън-ъндер-Лайн, Олдем и Рочдейл и др. били принуждавани от работодателите си да плащат наеми за къщи, безразлично дали ги обитават или не. Системата, на котеджите е повсеместна в селските фабрични райони; тя е извикала към живот цели селища и в повечето случай фабрикантът или има малка, или няма никаква конкуренция на своите котеджи, така че съвсем не е необходимо той да съобразява наема си според исканията на други и може да го определя, както си ще. А само каква голяма власт дава на фабриканта системата на котеджите в случай на стълкновения с работниците! Щом те спрат работата си, той трябва само да ги предупреди за прекратяване на наемния договор, а срокът на предупреждението е само една седмица; след изтичането на тоя срок работниците не само са безработни, но и без подслон - скитници, те попадат под закона, който без милост ги праща за един месец в затвора.
Такава е фабричната система, описана толкова подробно, колкото ми позволява мястото, и толкова безпристрастно, колкото позволяват героичните подвизи на буржоазията в борбата й против беззащитните работници - подвизи, при които е невъзможно човек да остане безразличен и при които безразличието би било престъпление. Но нека сравним положението на свободния англичанин от 1845 г. с положението на крепостния саксонец под бича на норманския барон в 1145 г. Крепостният бил glebae adscriptus - прикрепен към земята; свободният работник е също прикрепен към нея - чрез системата на котеджите; крепостният е бил длъжен да предоставя на работодателя jus primae noctis, правото на първата нощ; свободният работник е длъжен да предоставя на своя господар не само това, но дори и правото на всяка нощ. Крепостният не можел да придобие собственост; всичко онова, което той придобивал, земевладелецът можел да му го вземе. Свободният работник също така няма собственост и не може да я придобие поради натиска на конкуренцията и онова, което дори и норманецът не е вършил, го върши фабрикантът: чрез системата на плащане в стоки той всекидневно посяга върху онова, което непосредствено задоволява всекидневните нужди на работника. Отношението на крепостния към земевладелеца било уредено чрез закони, които били изпълнявани, защото отговаряли на обичаите, а и чрез самите обичаи; отношението на свободния работник към неговия господар е уредено със закони, но такива, които не се изпълняват, защото не отговарят нито на обичаите, нито на интересите на господаря. Земевладелецът не можел да откъсва крепостния от земята, да го продава без земя и тъй като почти цялата земя била неотчуждаема и е нямало капитал - той изобщо не можел да го продава; съвременната буржоазия принуждава работника сам да продава себе си. Крепостният бил роб на земята, върху която се е родил; работникът е роб на най-необходимите жизнени потребности и на парите, с помощта на които той трябва да ги задоволи. Те и двамата са роби на вещта. Крепостният има една гаранция за своето съществувание във феодалния обществен строй, в който всеки има своето определено място; свободният работник няма никаква гаранция, защото той само тогава заема определено място в обществото, когато буржоазията има нужда от него, иначе го игнорират, смятат го за съвсем несъществуващ. Крепостният се жертва през време на война за своя господар, фабричният работник - в мирно време. Господарят на крепостния бил варварин, той гледал на крепостния като на добитък; господарят на работника е цивилизован, той гледа на последния като на машина. Накратко, във всяко отношение положението и на единия, и на другия е почти еднакво и ако единият е по-зле от другия, това е свободният работник. И двамата са роби, само че робството на първия е нелицемерно, открито, честно, а робството на втория - лицемерно, коварно, укрито от самия него и от всички други, то е теологическо робство, което е по-лошо от старото крепостничество. Хуманните тори са имали право, когато наричали фабричните работници white slaves, бели роби. Но лицемерното, прикриващо се робство поне външно признава правото на свобода; то се прекланя пред свободолюбивото обществено мнение; и историческият прогрес в сравнение със старото робство се състои в това, че е прокаран поне принципът на свободата - а потиснатите сами вече ще се погрижат този принцип и да се осъществи.
В заключение ето и няколко строфи от едно стихотворение, което изразява възгледа на самите работници върху фабричната система. То е от Едуард П. Мид от Бирмингам и е верен изразител на господстващото сред работниците настроение[111].
Тиранин живее на белия свят,
не е то легенда, забравен кошмар -
жесток цар на белите роби познат,
и Пàра се казва тоз цар.С една ръка той е - желязна ръка,
макар да е само с една,
души милиони - на гибел така
обрича той наш'та страна.Връх кости човешки той зида си храм,
подобно на Молох - гори,
пламти му в утробата огън
и там невинни дечица мори.Света той владее с палачи безброй.
Те смучат с чудовищна стръв
човешките сили и в златен порой
превръщат народната кръв.За злато те газят човешкото право
и свойта продават душа,
над сълзите майчини злобно се гаврят,
оплюват честта на мъжа.Човешките вопли са песни в ефира,
услаждащи техния слух.
В пастта на тиранина Пàра умира
и тяло младежко, и дух.Там ужас владее, убийство и страх,
в проклетите царски дворци.
Там мъртвите чакат да дойдат при тях
все нови и нови момци.Най-сетне свалете бездушната власт,
работници, с твърда ръка!
Свържете на този звяр черната паст,
свържете ръце и крака!Пияни от кръв и човешки сълзи,
слуги на тиранин жесток –
о, нека народният гняв порази
тях заедно с техния бог!Нямам нито време, нито място, за да се спра по-обширно на възраженията на фабрикантите по отправените срещу тях обвинения от дванадесет години насам. Тия хора не могат да се поучат, защото мнимият им интерес ги заслепява. Понеже и без това аз вече отговорих по-горе на някои от техните възражения, остава ми да кажа само следното:
Вие идвате в Манчестър, искате да се запознаете с английските условия. Имате, разбира се, добри препоръки до „почтени“ хора. Правите някои изявления за положението на работниците. Запознават ви с някои от първите фабриканти-либерали, може би Роберт Хайд Грег, Едмунд Ашуорт, Томас Аштън или кой и да е друг. Вие им разправяте за вашите намерения. Фабрикантът ви разбира, той знае какво трябва да прави. Той тръгва с вас за фабриката си на село - господин Грег за Куори-Бенк в Чешайр, господин Ашуорт за Търтон при Болтън, господин Аштън за Хайд. Той ви развежда из разкошна, добре уредена, дори може би и снабдена с вентилатори сграда, обръща вниманието ви на високите, просторни помещения, на хубавите машини, тук-там на работници със здрав вид. Дава ви добра закуска и ви предлага да посетите жилищата на работниците. Той ви завежда до котеджите, които изглеждат нови, чисти и приветливи, и сам влиза с вас в този или онзи котедж. Той ви води, разбира се, само у надзирателите, механиците и т. н., за да видите „семейства, които живеят изцяло от фабриката“. При другите вие наистина бихте могли да видите, че работят само жената и децата, а мъжът кърпи чорапи. Присъствието на фабриканта ви пречи да задавате нескромни въпроси; вие намирате, че всички хора са добре платени, живеят в удобства и благодарение на селския въздух са сравнително здрави. И вие започвате да поправяте вашите прекадени представи за мизерия и глад. Но че системата на котеджи превръща работниците в роби, че може би наблизо има фабрична лавка - това вие не узнавате; че мразят фабриканта - това работниците не ви казват, защото той е тук с вас. Той може би дори е построил училище, черква, читалня и т. н. Че той използва училището, за да приучва децата към подчинение, че той търпи в читалнята само такива неща, които застъпват интереса на буржоазията, че той уволнява ония работници, които четат чартистки и социалистически вестници и книги - всичко това остава скрито за вас. Вие виждате приятни патриархални отношения, виждате живота на надзирателите, виждате това, което буржоазията обещава на работниците, когато те и духовно искат да станат нейни роби. Тази „селска фабрика“ отдавна е била любима страст на фабрикантите, защото тук недостатъците на фабричната система, а особено санитарките условия отчасти се премахват от чистия въздух и чистата околност и защото тук най-дълго се запазва патриархалното робство на работниците. Д-р Юр пее един дитирамб за това. Но горко на работниците, ако им хрумне да мислят сами и да станат чартисти! - тогава изведнъж се прекратява бащинското разположение на фабриканта. Впрочем, ако искате да бъдете разведени из работническите квартали, на Манчестър, ако искате да видите влиянието на фабричната система в някой фабричен град - да, в такъв случай вие бихте чакали дълго, докато ви помогнат тези богати буржоа за това. Тези господа не знаят какво искат работниците им и в какво положение са те и не желаят, не могат да го узнаят, защото винаги трябва да се страхуват, че ще научат неща, при които биха станали неспокойни или биха действали против своя интерес. Това е и съвсем безразлично; онова, което работниците трябва да изпълнят, те го провеждат вече сами.
БЕЛЕЖКИ
*65 „The Cotton Manufacture of Great Britain“. By Dr. A. Ure. 1836 [Д-р A. Юр. „Памучната индустрия на Великобритания“. 1836 г.].
*66 „History of the Cotton Manufacturé of Great Britain“. By E. Baines, Esq. (E. Бейнс. „История на памучната индустрия на Великобритания“].
*67 „Stubborn Facts from the Factories“. By a Manchester Operative. Published and dedicated to the Working Classes by Wm. Rashleigh, M. P. London. Ollivieir, 1844, p. 28 ff. („Неопровержими факти за фабриките, които съобщава един манчестърски работник“. Издава се и се посвещава на работническата класа от члена на парламента У. Рашли. Лондон, Оливер, 1844 г., стр. 28 и следв.]
*68 Така пита например Саймънс в книгата си „Занаятите и занаятчиите“.
*69 Виж например д-р Юр в неговата „Философия на фабриката“.
*70 „Положението на нещата по отношение на работната заплата е в момента много объркано в някои клонове на памучната индустрия в Ланкашайр; има стотици млади мъже, между 20-30 години, които са заети като свързачи или другояче и не получават повече от 8 или 9 шилинга седмично, докато в същата фабрика деца на 13 години печелят по 5 шилинга, а млади момичета, между 16-20 години - по 10-12 шилинга седмично.“ Доклад от фабричния инспектор Л. Хорнер, октомври 1844 г.
*71 В 1843 г. между злополуките, които са били зарегистрирани в болниците в Манчестър, 189, словом сто осемдесет и девет, били изгаряния. Колко са завършили със смърт не се казва.
*72 Колко многобройни са омъжените жени, които работят във фабрики, се вижда от едно сведение, дадено от самите фабриканти: в 412 фабрики в Ланкашайр са работили 10 721 омъжени жени; само 5314 от мъжете им са били на работа също във фабрики, 3927 били заети другаде, 821 били безработни, а за 659 липсвали данни. Значи на всяка фабрика средно двама мъже, ако не дори трима, живеят от труда на жените си.
*73 - право на първата нощ. Ред.
*74 Въведени били седалища също и в предачната зала на една фабрика в Лийдс (Дринкуотър, документи, стр. 80).
*75 Така наречените хирурзи (surgeons) са също тъй учени медици, както и дипломираните лекари (physicians) и поради това имат въобще както лекарска, така и хирургическа практика. Въобще поради различни причини те биват дори предпочитани пред тези лекари.
*76 Това изказване е взето не от фабричния доклад.
*77 Всичко това е взето от речта на лорд Ашли (на заседанието на камарата на общините от 15 март 1844 г.).
*78 Както е известно, по този начин камарата на общините през тази сесия се е оскандалила още веднъж и по въпроса за захарта, когато най-напред гласувала против кабинета, а по-късно, след приложението на „правителствения камшик“ - за него.
*79 Нека чуем още един компетентен съдия: „Ако разгледаме влиянието на ирландците заедно с непрестанния труд на цялото заангажирано в памучното производство работничество, ние по-малко ще се чудим на неговата страшна деморализация. Постоянният и изтощителен труд, продължавал ден след ден години наред, не е предназначен да развива интелектуалните и моралните способности на човека. Печалната рутина на безкрайната трудова мъка (drudgery), при която постоянно се извършва все същият механически процес, прилича на мъката на Сизиф: подобно на скалата, бремето на труда все отново пада върху изтощения работник. Чрез вечната работа на едни и същи мускули умът не постига нито познания, нито мисловна дейност; умът задрямва в тъпа леност, но по-грубата част на нашата природа се развива вихрено. Да се осъди човек на такъв труд значи да се развият у него животинските наклонности. Той става безразличен, той пренебрегва свойствените на неговата природа пориви и нрави. Той занемарява удобствата и по-изтънчените радости на живота, живее сред мръсотия и мизерия, със слаба храна и разпилява остатъка от заплатата си в разни безпътства “ (д-р Дж. Ф. Кей, пак там).
*80 „Неопровержими факти“, стр. 9 и следв.
*81 - фабричната лавка. Ред.
*82 - привърженици на Лигата против житните закони.
*83 „Leeds Mercury“ - буржоазно-радикален вестник.
*84 „Sun“ (Лондонски ежедневник) от края на ноември 1844 г.
[107] Законът от 1802 г. ограничава работното време на децата-чираци на 12 часа и забранява да бъдат те използвани за нощна работа. Този закон се разпростира само върху памучната и вълнената промишленост; той не предвижда контрол от страна на фабричната инспекция и фактически не e спазван от фабрикантите.
[108] Законът от 1819 г. забранява в памучните предачници и тъкачните фабрики работа на деца до 9 години, както и нощна работа на деца и юноши до 16 години; и за едните, и за другите работният ден е ограничен на 12 часа, без да се смятат почивките за хранене; тъй като тези почивки се устройват от фабрикантите произволно, работният ден фактически се проточва до 14 часа и повече.
Законът от 1825 г. установява, че почивките за хранене не трябва общо взето да надминават 1½ часа на ден, с оглед работният ден в цялост да не надминава 13½ часа. Както и законът от 1819 г., законът от 1825 г. не предвижда контрол от страна на фабричната инспекция и не се спазва от фабрикантите.
[109] „The Fleet papers“ („Флитски записки“) - седмичник във вид на писма-памфлети, който Остлер, който се намира във Флитскии затвор за длъжници, издава през 1841-1844 г.
[110] „The Northern Star“ („Северна звезда“) - английски седмичник, централен орган на чартистите; основан е през 1837 г.; излиза до 1852 г., отначало в Лийдс, а от ноември 1844 г. в Лондон. Основател и редактор на вестника е Ф. О'Конър, през 40-те години вестникът е редактиран и от Ж. Харни. От септември 1845 до март 1848 г. във вестника сътрудничи Ф. Енгелс.
[111] Немският превод на стихотворението на Е. Мид „Кралят-пàpa“ („The Steam-King“) е направен от Ф. Енгелс; в английския текст на това стихотворение, напечатан във вестник „The Northern Star“ бр. 274, 11 февруари 1843 г., има още две строфи; за настоящото издание българският превод е направен от Ив. Добрев.