Съдържание на
„Положението на работническата класа в Англия“Положението на работническата класа в Англия
ФРИДРИХ ЕНГЕЛС
Резултати
След като разгледахме досега достатъчно подробно условията, при които живее английската работническа класа от градовете, време е вече да направим по-нататъшни изводи от тези факти и отново да сравним тези изводи с действителните факти. Нека видим впрочем какво е станало със самите работници при такива условия, какви хора имаме в тяхно лице и какво е тяхното физическо, интелектуално и морално състояние.
Когато някой отделен човек нанесе на друг човек физическа повреда, а именно такава повреда, която причинява смърт на пострадалия, ние наричаме това убийство; когато убиецът е знаел предварително, че повредата ще бъде смъртоносна, тогава наричаме неговото деяние предумишлено убийство. Но щом като обществото*38 поставя стотици пролетарии в такова положение, че те неизбежно биват покосени от преждевременна и неестествена смърт, която е тъкмо толкова насилствена, колкото смъртта от меч или куршум; щом като обществото отнема от хиляди хора необходимите условия за живот и ги поставя в такова положение, в каквото те не могат да живеят; щом като със силната ръка на закона ги принуждава да останат сред тези условия, докато не настъпи смъртта, която трябва да бъде последицата от тези условия; щом като то знае, и много добре знае, че тези хиляди непременно ще паднат жертва на тези условия, и при все това допуска да съществуват тези условия - тогава това е в също такава степен предумишлено убийство, както деянието на отделния човек, само че прикрито и коварно убийство, убийство, от което никой не може да се брани и което не изглежда на убийство, защото човек не вижда убиеца, защото този убиец са всички и все пак никой, защото смъртта на жертвата изглежда естествена и защото тя е по-малко грях на действие, отколкото грях на бездействие. Но тя остава предумишлено убийство. Аз ще трябва да докажа сега, че обществото в Англия всеки ден и всеки час върши това социално предумишлено убийство, както с пълно право го наричат английските работнически вестници; че то е поставило работниците в такова положение, в което те не могат да бъдат здрави и да живеят дълго; че то по този начин на части и постепенно подкопава живота на тези работници и така ги отвежда преждевременно в гроба; освен това аз ще трябва да докажа, че обществото знае колко много е вредно такова положение за здравето и живота на работниците и че при все това то нищо не прави, за да подобри това положение. Че то знае за последиците от своята уредба, че неговият начин на действие следователно е не само убийство, а предумишлено убийство - това аз ще докажа, като приведа за доказателство на факта на убийството официални документи, парламентарни и правителствени доклади.
Че хората от тази класа, които живеят при гореописаните условия и които са толкова зле снабдени с най-необходимите средства за съществуване, не могат да бъдат здрави и да достигнат до дълбока старост - се разбира от само себе си. Но нека още веднъж разгледаме отделните условия и по-специално във връзка със здравословното състояние на работниците. Вече самата централизация на населението в големите градове оказва неблагоприятно влияние; атмосферата на Лондон не може да бъде никога толкова чиста, с такова съдържание на кислород, както атмосферата на кой и да е селски район; два и половина милиона човешки дробове и двеста и петдесет хиляди огньове, струпани върху три до четири географски квадратни мили, консумират грамадно количество кислород, който се възстановява само с големи трудности, тъй като градският начин на строеж сам по себе си затруднява вентилацията. Образуваният чрез дишане и горене въглероден двуокис остава по улиците поради специфичното си тегло, а главното въздушно течение преминава над покривите на къщите. Дробовете на жителите не получават достатъчно количество кислород и последицата от това е телесно и духовно отслабване и понижаване на жизнената сила. Поради тази причина жителите на големите градове са наистина значително по-малко изложени на остри заболявания, съпроводени с възпалителни процеси, отколкото селяните, които живеят в свободна, нормална атмосфера, но затова пък те в толкова по-голяма степен страдат от хронически болести. А щом като животът в големите градове сам по себе си не е полезен за здравето, колко голямо само трябва да е това вредно влияние на нечистия въздух в работническите квартали, където, както вече видяхме, е събрано всичко онова, което може да разваля тази атмосфера. На село може никак да не е вредно, ако бунището се намира до самата къща, защото там въздухът има свободен достъп от всички страни; но сред големия град, между застроени, откъснати от всякакво въздушно течение улички и дворове, е съвсем иначе. Всякакви гниещи животински или растителни вещества развиват газове, които са абсолютно вредни за здравето, и когато тези газове нямат свободен отдушник, те непременно заразяват атмосферата. Затова нечистотията и застоялите локви в работническите квартали на големите градове имат най-лоши последици за общественото здраве, защото тъкмо те създават ония газове, които причиняват болестите; също така е и с изпаренията на замърсените реки. Но това далеч не е още всичко. Наистина е възмутително как днешното общество третира грамадното множество бедняци. Те биват привличани в големите градове, където дишат много по-лош въздух, отколкото в родните си села. Те биват отправяни в квартали, които поради начина на строежа си се проветряват по-зле от всички други. Те са лишени от всички средства за чистота, лишени са от вода, защото им се прокарва водопровод само срещу заплащане, а реките така се замърсяват, че не са вече годни за целите на чистотата; те са принудени да изсипват на улицата всичките отпадъци и смет, всичката помия, а често дори и всичката гнусна мръсотия и тор, като им се отнемат всички средства за освобождаване от тях по друг начин; с това те биват принуждавани да заразяват собствените си квартали. Но това не стига. Всички възможни злини се струпват върху главата на бедните. Ако населението на града е изобщо вече много нагъсто, те биват още повече стеснявани върху едно малко пространство. Освен че ги заставят да дишат развален въздух на улицата, те на дузини биват затваряни в една-единствена стая, така че въздухът, който дишат нощем, съвсем ги задушава. Дават им се влажни жилища, сутеренни дупки, където водата прониква отдолу, или пък тавански стаи, където водата прониква отгоре. Къщите им се строят по такъв начин, че душният въздух не може да се изтегля. Дават им се лоши, окъсани или вече на окъсване дрехи и лоши, фалшифицирани и мъчно смилаеми хранителни продукти. Те са изложени на най-възбудителни промени в настроението, на най-силни колебания между страха и надеждата; гонят ги като дивеч и не им дават отдих, не ги оставят на мира, не им дават да се радват спокойно на живота. Те са лишени от всички удоволствия, освен от половата наслада и пиянство, но затова пък всекидневно биват съсипвани от работа до пълно изтощаване на всичките им духовни и физически сили и с това непрекъснато подтиквани към най-безумна прекаленост в единствените две наслади, които са на тяхно разположение. А ако всичко това не помогне, ако те устоят на всичко това, тогава те падат жертва на безработицата през някоя криза, в която им се отнема и малкото, което все още им е било оставено досега.
Как е възможно при тези обстоятелства хората от бедната класа да бъдат здрави и да живеят дълго? Какво друго може да се очаква тогава, освен прекомерен процент на смъртни случаи, непрекъснато върлуване на епидемии, несъмнено прогресиращо физическо отслабване на трудещите се? Нека видим какви са фактите.
Че жилищата на работниците в лошите части на града във връзка с другите им условия на живот причиняват множество болести - ни се засвидетелства от всички страни. В горецитираната статия на „Artizan“ се твърди с пълно право, че белодробните болести трябва да са неизбежна последица от такива условия и те наистина се срещат особено често сред работниците. Че лошата атмосфера на Лондон, а особено на работническите райони, благоприятства в най-висша степен за развитието на туберкулозата, показва охтичавият вид на доста много хора, които се срещат на улицата. Ако човек поскита малко по улиците сутрин рано - по времето, когато всичко отива на работа, - той се изненадва от множеството хора с полутуберкулозен или напълно туберкулозен вид, които среща. Даже и в Манчестър хората изглеждат по-добре; тези бледи, високо израснали, тесногръди и с хлътнали очи призраци, с които човек се разминава всеки миг, тези отпуснати, безсилни, неспособни да изразят никаква енергия лица аз видях в такова поразително количество само в Лондон, макар и във фабричните градове на Северна Англия туберкулозата да покосява всяка година множество жертви. Освен другите белодробни болести на туберкулозата конкурира още и скарлатината, а преди всичко и болестта, която прави най-страшните опустошения сред работниците - тифът. В официалния доклад за здравното състояние на работническата класа това повсеместно разпространено зло се изтъква направо като последица от лошото състояние на работническите жилища по отношение на проветряването, изсушаването и чистотата. В този доклад - нека не се забравя, че той е изработен от първите медици на Англия по данни на други лекари, - в този доклад се твърди, че един-единствен лошо проветрен двор, една-единствена глуха улица без канали, особено когато жителите живеят сгъстено и когато наблизо се разлагат органически вещества - може да стане и почти винаги става източник на треска. Тази треска има почти навсякъде същия характер и приблизително във всички случаи се развива в типичен тиф. Тя се среща в работническите квартали на всички големи градове и дори в отделни лошо построени и поддържани улици на по-малките селища, а най-голямо разпространение тя достига в лошите квартали, макар че намира, естествено, отделни жертви и в по-добрите квартали. В Лондон тя върлува много отдавна; нейната извънредна сила в 1837 г. е дала повод за поменатия официален доклад. Според годишния доклад от 1843 г. на д-р Саутууд Смит относно лондонската болница за заболели от треска броят на лекуваните там болни бил 1,462, с 418 повече, отколкото през коя и да е по-раншна година. Във влажните и мръсни места на източния, северния и южния район на Лондон тази болест е върлувала извънредно много. Много от пациентите били придошли от село работници, които по пътя, а и след пристигането си в Лондон търпели най-сурови лишения, спели по улиците полуголи ѝ полугладни, не намирали никаква работа и така падали болни от треска. Тези хора били предавани в болницата толкова слаби, че трябвало да бъде употребено необикновено голямо количество вино, коняк, амониеви препарати и други възбуждащи средства (за да се посъвземат). От всички болни са умрели 16% процента. Тази злокачествена треска се среща и в Манчестър; в по-лошите работнически квартали на стария град, Анкотс, Малка Ирландия и т. н. тя почти никога не е изчезвала, но все пак тя тук се шири, както изобщо в английските градове, не в оня размер, в който би могло да се очаква. И напротив, в Шотландия и Ирландия тифът върлува със сила, която надминава всяка представа; в Единбург и в Глазгоу той върлува особено силно в 181.7 година след поскъпването, в 1826 и 1837 г. след търговските кризи и всеки път, след като е върлувал около три години, той за известно време малко отслабва; в Единбург през време на епидемията от 1817 г. били обхванати от треската около 6000, а през време на епидемията от 1837 г. - около 10 000 души и с всяко ново повтаряне на епидемията се увеличава не само броят на болните, но също и силата на болестта и процентът на смъртните случаи*39. Но върлуването на болестта във всичките по-раншни периоди изглежда да е било дреболия в сравнение с нейната поява след кризата от 1842 година. Треската обхванала една шеста от всички бедни в цяла Шотландия и странстващите просяци пренасяли тази болест с поразителна бързина от едно място на друго; тя не достигнала до средните и висши класи на обществото. В разстояние на два месеца имало повече болни от треска, отколкото преди в разстояние на дванадесет години. В Глазгоу през 1843 г. заболели от треска 12% от населението, 32 000 души, от които 32% умрели, докато смъртността в Манчестър и Ливърпул обикновено възлиза само на 8%. Кризите на болестта били на седмия и петнадесетия ден; през този последен ден пациентът ставал обикновено жълт - обстоятелство, което нашият автор счита за доказателство на това, че причината на болестта трябвало да се търси също и в душевната възбуда и в страха.*40 В Ирландия тези епидемични трески са също обикновено явление. В продължение на 21 месеца от 1817 до 1818 г. през Дъблинската болница са минали 39 000 болни от треска и в една от следващите години, според шерифа Алисън (във втория том от „Основите на народонаселението“), дори 60 000 болни. В Корк през 1817-1818 г. болницата за заболели от треска трябвало да приеме една седма част от населението, в Лимерик в същото време били болни от треска една четвърт, а в мизерния квартал на Уотърфорд - деветнадесет двадесети от жителите.*41
Когато си припомним обстоятелствата, при които живеят работниците, когато имаме предвид колко са претрупани жилищата им, колко всеки ъгъл е претъпкан с хора, как болни и здрави спят в една стая, в едно легло, ще се учудим само на това, че такава заразна болест като тази треска не се е още повече разпространила. И когато си помислим колко малко медицинска помощ има на разположение на заболелите, колко много хора остават без всякакъв лекарски съвет и не са запознати с най-обикновените диетични предписания, смъртността се оказва все пак незначителна. Д-р Алисън, който познава точно тази болест, я отдава направо на нищетата и на мизерното положение на бедните, както и авторът на цитирания по-горе доклад; той твърди, че лишенията и недостатъчното задоволяване на жизнените потребности правят тялото податливо на зараза, а епидемията изобщо - страшна и бързо разпространяема.
Той доказва, че известен период ма лишения - търговска криза или неурожай - всеки път е ставал причина за епидемично появяване на тиф в Шотландия или в Ирландия и че болестта е върлувала почти изключително всред работническата класа. Забележително е, че според неговото изказване мнозинството лица, които погиват от тиф, са бащи на семейства, значи тъкмо ония, от които най-малко могат да се лишават близките им; същото нещо казват и няколко цитирани от него ирландски лекари.
Непосредствената причина за редица други болести е не толкова в жилищните условия, колкото в храната на работниците. Храната на работниците, сама по себе си вече мъчно смилаема, е съвсем неподходяща за малки деца; и при все това на работника липсват средства и време, за да набавя по-подходяща храна за децата си. Към това се прибавя още и много разпространеният обичай да се дава на децата ракия, дори и опиум. Всичко това, заедно с останалите условия на живот, действуващи вредно на физическото развитие на децата, причинява най-различните болести на храносмилателните органи, които оставят следите си за цял живот. Почти всички работници имат повече или по-малко слаб стомах и въпреки това са принудени да употребяват непрекъснато онази храна, която е била причина за недъга им. Как могат и да знаят коя е причината за това? А и да я знаеха, как ще спазват по-подходяща диета, докато не бъдат поставени в други условия на живот и не им се даде друго образование? Но това лошо храносмилане причинява нови болести, които се развиват още през време на детството. Скрофулите са разпространени сред работниците почти повсеместно, а скрофулозни родители имат скрофулозни деца, особено когато първоначалната причина на болестта продължава да действа върху онагледеното скрофулозно предразположение на децата. Втора последица от това недостатъчно хранене на тялото през време на развитието му е рахитът (английска болест, възлести нарастъци на ставите), който се среща също така много често у децата на работниците. Втвърдяването на костите се забавя, костната система изобщо се спъва в своето развитие и покрай обикновените рахитични поражения се среща доста често изкривяване на краката и на гръбначния стълб. До каква степен всички тези недъзи се влошават от промените в живота, на които са изложени работниците чрез тези колебания на търговията, безработицата и оскъдната заплата при кризите - не е необходимо да разказвам повече. Временната липса на достатъчна храна, на която почти всеки работник е изложен за известно време поне веднъж в живота си, допринася само за влошаване на последиците от недобрата, но все пак достатъчна храна. Децата получават храна колкото да се наситят наполовина, и то тъкмо във времето, когато най-много се нуждаят от храна - а колко много такива деца има през време на всяка криза, дори и в най-цветущите периоди на производството, - и тези деца не могат да не отслабнат до крайна степен, да не станат скрофулозни и рахитични. Че те стават такива, показва външният им вид. Занемареността, на която са осъдени значителната маса работнически деца, оставя незаличими следи и има за последица омаломощаването на цялата работническа класа. Да прибавим към това и неподходящото облекло на тази класа и обусловената от това невъзможност за предпазване от простуди, след това - необходимостта да се работи дотогава, докогато болестта не повали работника, повишената в случай на болест нужда на семейството, твърде обикновената липса на всякаква лекарска помощ, и ние ще можем приблизително да си представим какво е здравното състояние на английските работници. Аз съвсем не ще споменавам тук още за вредните последици, свойствени на отделни, практикувани сега отрасли на труда.
Към това се прибавят още и други фактори, които омаломощават здравето на голям брой работници. Преди всичко пиянството. Всички съблазни, всички възможни изкушения се съединяват, за да докарат работниците до пиянство. Ракията за тях е почти единственият извор на радост, а и всичко в едно се стича, така че ги подтиква по-близо до него. Работникът се връща в къщи уморен и изтощен от своята работа; той намира абсолютно неприветливо, влажно, нерадостно и мръсно жилище; той наложително се нуждае от разведряване, необходимо му е нещо, което да осмисля труда му, нещо, което да смекчи перспективата за следващия тежък ден; неговото унило, неприветливо и хипохондрично настроение, което се поражда от нездравото му състояние, а особено от разстроеното храносмилане, се засилва до непоносимост от другите му условия на живот; от несигурността на съществуването му, зависимостта му от всевъзможни случайности и безсилието му сам да направи нещо за осигуряване на положението си; омаломощеното му тяло - омаломощено от лош въздух и лоша храна - се нуждае силно от някакъв подтик отвън; потребността му от общество може да се задоволи само в кръчма, той няма никакво друго място, където да може да среща приятелите си. А как може работникът при тези условия да не се поддаде на най-силно изкушение към пиянство? Нима той е в състояние да противостои на съблазънта на пиянството? Напротив, по силата на моралната и физическата необходимост при тези обстоятелства твърде голяма част работници не може да не се пропие. И независимо от тези повече физически причини, които подтикват работника към пиянство, примерът на мнозинството, занемареното възпитание, невъзможността да се предпазят по-младите хора от изкушение, в много случаи и прякото влияние на родители-пияници, които сами: дават на децата си ракия, увереността, че поне в опиянението ще забравят за няколко часа неволята и тежестта на живота, и стотици други обстоятелства действат толкова силно, че човек наистина не може да вини работниците за тяхното пристрастяване към ракията. Пиянството е престанало тук да бъде порок, за който човек може да държи отговорен порочния; то става едно необходимо явление, неизбежна последица от известни условия, които влияят върху даден, поне спрямо тези условия, безволен обект. Отговорността за това нека носят ония, които са превърнали работника в такъв обект. Но със същата неизбежност, с която голям брой работници се поддават на пиянство, самото пиянство оказва разрушително действие върху духа и тялото на своите жертви. То засилва всяко предразположение към болести, което е предизвикано от условията на живот на работниците, то благоприятства във висока степен за развитието на белодробни и коремни болести, както и за възникването и разпространяването на тифа.
Друга причина за телесни недъзи на работническата класа се корени в невъзможността в случай на болести да получава помощта на опитни лекари. Вярно е, че множество благотворителни учреждения се опитват да помогнат в това отношение, че например болницата в Манчестър всяка година дава помощ на 22 000 болни, една част от които приема, а други подпомага с лекарски съвети и лекарства, но какво значи всичко това в един град, където според изчислението на Гаскел*42 три четвърти от жителите ежегодно се нуждаят от лекарска помощ? Английските лекари вземат високи такси, а работниците не са в състояние да ги плащат. Значи те или съвсем трябва да се откажат от лекар, или пък са принудени да прибягват към евтини шарлатани и шарлатански лекарства, от които в края на краищата имат повече вреда, отколкото полза. Във всички английски градове безчинстват извънредно голям брой такива лечители-шарлатани, които чрез обявления, афиши и други уловки си създават клиентела от по-бедните класи. Но освен това се продават още и множество всевъзможни така наречени патентовани лекарства (patent medicines) за всички възможни и невъзможни болести: хапове на Морисън, жизнени хапове на Пар, хапове на д-р Майнуъринг и хиляди други хапове, есенции и мехлеми, имащи свойството да лекуват всички болести по света. Наистина тези лекарства рядко съдържат непосредствено вредни вещества, но когато се вземат често и по много, те все пак нерядко действат вредно на организма и тъй като на несведущите работници във всички обявления се проповядва, че колкото повече ги вземат, толкова е по-добре за тях, не бива да се учудваме, когато последните с или без повод непрекъснато поглъщат големи количества. Няма нищо необикновено в това, че производителят на жизнените хапове на Пар продава в една седмица 20 000 до 25 000 кутии от тези лечебни хапове; и те се приемат от едни против запек, а от други против диария, против треска, слабост и всевъзможни болести. Както нашите германски селяни в известни годишни времена си турят вендузи или си пускат кръв, така и английските работници вземат патентованите си лекарства, за да увреждат с тях сами на себе си и да пълнят със своите пари джобовете на фабриканта на тези лекарства. Едно от най-вредните, от тези патентовани средства е онова питие, което се приготовлява от опиати, особено от лауданум, и се продава под името „Godfrey's Cordial“. Жените, които работят в къщи и които са принудени да гледат собствените си или чужди деца, дават това питие на децата, за да бъдат мирни, и както мислят мнозина, да се засилят. Често те почват да лекуват децата още веднага след раждането, без да познават вредните последици от това „укрепващо сърцето лекарство“, и ги церят дотогава, докато децата умрат. Колкото организмът на детето става по-притъпен спрямо действието на опиума, толкова по-големи количества му се дават от него. Когато това питие престане повече да помага, на децата дават и чист лауданум, често 15 до 20 капки наведнъж. Следователят на Нотингам е свидетелствал пред правителствена комисия,*43 че един аптекар според собствените му думи е преработил в една година 13 центнера сироп в „Godfrey's Cordial“. Човек може лесно да си представи какви са последиците за така лекуваните деца. Те стават бледи, залиняват и отслабват, а в повечето случаи умират, преди да достигнат двегодишна възраст. Употребата на това лекарство е много разпространена във всички големи градове и индустриални райони на Англия.
Последицата от всички тези влияния е общо физическо омаломощаване на работниците. Между тях се срещат малко силни, добре сложени и здрави хора, поне между индустриалните работници, които в повечето случаи работят в затворени помещения, а тук става въпрос само за тях. Те почти всички са слаби, с ъгловата, но не силна костна система, сухи, бледи и с вяла мускулатура, с изключение на ония мускули, които особено много се напрягат при работа. Почти всички страдат от лошо храносмилане и поради това са повече или по-малко хипохондрични, мрачно, неприветливо настроени. Омаломощеният им организъм не е в състояние да противостои на болест и поради това, той при всеки случай се поддава на заболяване. Вследствие на това те рано остаряват и умират млади. Таблиците за смъртност дават неоспоримо доказателство за това.
Според доклада на главния регистратор Дж. Грахам смъртността в цяла Англия и Уелс не е много под 2¼ процента годишно, т. е. на 45 човека всяка година умира един.*44 Поне това е било средното число за годините 1839-1840; през следващата година смъртността намаляла незначително и била само един на 46 души. Но в големите градове съотношението е съвсем друго. Аз притежавам официални таблици за смъртността (публикувани във вестник „Manchester Guardian“ от 31 юли 1844 г.), според които тя в няколко големи градове се изчислява така: в Манчестър, включително Солфорд и Чорлтън - 1 на 32.72, а без Солфорд и Чорлтън - 1 на 30.75; в Ливърпул, включително Уест-Дерби (предградие) - 1 на 31.90, а без Уест-Дерби - 1 на 29.90, докато от средното число на всичките посочени райони на Чешайр, Ланкашайр и Йоркшайр - а последните изцяло или наполовина включват множество селски райони при това и много малки градове с население от 2 172 506 души - се среща един смъртен случай на 39.80 души. Колко неблагоприятни са жизнените условия на работниците в градовете показва смъртността в Прескот, в Ланкашайр - област, населена от работници-въглекопачи и в здравно отношение стояща по-ниско от земеделските райони, защото работата в мините не е много здравословна. Но работниците живеят на село и смъртността всред тях възлиза на 1 на 47.54 души, следователно с 2½ по-малко от средната цифра за цяла Англия. Всички данни почиват върху таблиците за смъртността от 1843 г. Размерът на смъртността е още по-висок в шотландските градове; в Единбург в 1838-1839 г. - 1 на 29, дори в 1831 г. само в стария град - 1 на 22; в Глазгоу според д-р Кауен („Статистика на раждаемостта и смъртността в Глазгоу“)[105] средно от 1830 г. - 1 на 30, а в някои години - 1 на 22 до 24. Че това извънмерно голямо съкращаване на средната продължителност на живота пада главно върху работническата класа и че средната продължителност на живота, взета за всички класи, се оказва сравнително по-голяма поради по-малката смъртност на висшите и средните класи - ни се засвидетелства от всички страни. Едно от най-новите свидетелства е това на лекаря П. X. Холенд в Манчестър, който по официална поръка*45 е изследвал предградието на Манчестър Чорлтън-он-Медлок. Той разделил къщите и улиците по на три категории и установил следните разлики в смъртността:
Категория улици Категория къщи смъртност Първа I. 1 на 51 " " II. 1 на 45 " " III. 1 на 36 Втора I. 1 на 55 " " II. 1 на 38 " " III. 1 на 35 Трета I. липсват данни " " II. 1 на 35 " " III. 1 на 25 От много други таблици, дадени от Холенд, се вижда, че смъртността в улиците от втора категория е с 18%, а от трета категория с 68 % по-голяма, отколкото в улиците от първа категория; че смъртността в къщите от втора категория е с 31 % и от трета категория със 78% по-голяма, отколкото в къщите от първа категория; че смъртността в мръсните улици, след като били почистени, се намалила с 25%. Той завършва доклада си с твърде откровената за един английски буржоа забележка:
„Щом като намираме, че смъртността в някои улици е четири пъти по-голяма, отколкото в други и в цели категории от улици е два пъти по-голяма, отколкото в други категории; щом като освен това намираме, че тя остава почти неизменно висока в улиците, които са в лошо състояние, и почти неизменно ниска в улици с добри условия, ние не можем да не направим заключението, че маса наши събратя, стотици наши най-близки съседи всяка година биват унищожавани (destroyed) от липса на най-обикновените предпазни мерки.“
Докладът за здравното състояние на трудещите се класи съдържа едно указание, което доказва същия факт. В Ливърпул през 1840 г. средната продължителност на живота на по-висшите класи (джентри, лицата със свободна професия и т. н.) е била 35 години, на търговците и по-добре обезпечените занаятчии - 22 години, а на работниците, надничарите и изобщо на хората на наемния труд - само 15 години. Парламентарните доклади съдържат още множество подобни факти.
Големите размери на смъртността се увеличават тъй силно главно поради многото смъртни случаи сред малките деца на работническата класа. Нежният организъм на детето най-малко може да противостои на неблагоприятните влияния на лошите условия на живот; занемареността, на която то често е изложено, когато и бащата, и майката работят или единият от двамата е умрял, си отмъщава много скоро и затова не бива да се учудваме, когато например в Манчестър, съгласно последния споменат доклад, над 57% от децата на работниците умират преди петата година, докато от децата на по-висшите класи умират само 20%, а средно за всичките класи в селските области от всички деца под петата година умират непълни 32%*46. В често споменаваната статия на сп. „Artizan“ за това ни се дават по-точни данни, като в нея цифрите, на смъртните случаи при отделни детски болести в градовете се съпоставят с цифрите от селата, и по този начин се доказва, че епидемиите изобщо в Манчестър и Ливърпул са три пъти по-смъртоносни, отколкото в селските области, че болестите на нервната система в градовете се увеличават пет пъти, на стомашните болести - два пъти (спрямо селата), а смъртните случаи вследствие на гръдни болести в градовете се отнасят към смъртните случаи, в селата, както 2½ към 1. В градовете смъртните случаи сред малките деца вследствие на сипаница, шарка, магарешка кашлица и скарлатина са четири пъти повече, вследствие на вода в мозъка - три пъти повече, а вследствие на спазми - десет пъти повече. За да приведа още един убедителен авторитет, прилагам тук една таблица, която д-р Уейд дава в своята „История на средната и на работническата класа“ (Лондон 1835 г., 3-то изд.) според отчета на парламентарната фабрична комисия от 1832 г.
На 10 000 души умират под 5 г. 5-19 20-39 40-59 60-69 70-79 80-89 90-99 100+ В графство Ратленд - здрава земеделска област 2865 891 1275 1299 1189 1428 938 112 3 В графство Есекс - блатиста земеделска област 3159 1110 1526 1413 963 1019 630 177 3 В гр. Карлайл 1779-1787 г. преди появяване на фабриките 4408 911 1006 1201 940 826 533 153 22 В гр. Карлайл след въвеждане на фабриките 4738 930 1261 1134 677 727 452 80 1 В Престън, фабричен град 4947 1136 1379 1114 553 532 298 38 3 В Лийдс, фабричен град 5286 927 1228 1198 593 512 225 29 2 Освен тези различни болести, които са неизбежна последица от сегашното занемаряване и потискане на бедната класа, има още и други влияния, които допринасят за увеличаване на смъртността сред малките деца. В много семейства жената, както и мъжът, работи вън от къщи и последицата от това е пълно занемаряване на децата, които биват или затваряни в къщи, или давани за гледане навън срещу заплащане. Не е никак чудно прочее; че стотици такива деца загубват живота си при всевъзможни злополуки. Никъде не се прегазват от коли и стъпкват от коне толкова много деца, никъде не умират, не се давят и изгарят толкова много деца, колкото в големите градове на Англия. Особено чести са смъртните случаи вследствие на рани от изгаряне или заливане с гореща вода; в Манчестър през зимните месеци почти всяка седмица има по един такъв случай, в Лондон - също така често, но рядко се среща нещо за това по вестниците; аз имам на ръка само едно съобщение във в. „Weekly Dispatch“ от 15 декември 1844 г., според което през седмицата от 1 до 7 декември е имало шест такива случаи. Тези нещастни деца, които загиват по толкова страшен начин, са само жертва на нашия обществен безпорядък и на заинтересованата в запазването на този безпорядък имотна класа. И при все това човек не знае дали тази страшна и мъчителна смърт не е била дори благодеяние за децата, като ги е предпазила от дълъг, пълен с мъка и нищета живот, богат откъм страдания и беден откъм удоволствия. Ето докъде са стигнали работите в Англия, а буржоазията ежедневно чете всичко това във вестниците и не ще и да знае. Но тя не бива и да се оплаква, когато аз - след цитираните официални и неофициални сведения, които тя не може да не знае - я обвинявам направо в социално предумишлено убийство. Нека тя или да се погрижи за премахването на това ужасно положение, или да отстъпи на работническата класа управлението на обществените работи. За последното тя няма никакво желание, а за първото - докогато си остава буржоазия и е надъхана с буржоазни предразсъдъци - тя не притежава нужната сила; защото ако тя сега, най-после, след като са паднали стотици хиляди жертви, предприема някои дребни предпазни мерки за бъдещето, издава специален закон за слагане ред в строителството в столицата[106], според който безпорядъчното натрупване на жилища поне малко се ограничава - ако тя парадира с мероприятия, които не само че не засягат корените на злото, но дори не задоволяват и най-обикновените изисквания на здравната полиция, тя все пак с това не ще може да се очисти от обвинението. На английската буржоазия остава само да избере едно от двете: или да продължава да управлява въпреки това неопровержимо обвинение в предумишлено убийство, което тегне върху плещите ѝ, или да се откаже от властта в полза на работническата класа. Досега тя е предпочитала първото.
Нека преминем от физическите към духовните условия на живот на работниците. Ако буржоазията им дава да живеят само толкова, колкото това е необходимо за нея, не бива да се учудваме, когато тя им дава и само толкова образование, колкото е в неин интерес. И наистина то не е много. Учебните заведения в Англия са несъразмерно малко в сравнение с броя на населението. Само малцина могат да посещават малкото дневни училища, които са на разположение на работническата класа. Освен това тези училища са лоши, учителите - изслужили работници или други за нищо негодни хора, станали даскали само за да могат да живеят, и те самите в по-голямата си част не притежават най-необходимите елементарни познания и така нужната за учителя нравствена култура и са без всякакъв обществен контрол. И тук господства свободната конкуренция и както винаги богатите извличат ползата, а бедните, за които конкуренцията не е свободна, които нямат надлежните познания, за да могат да съдят за това, извличат само вредата. Никъде не съществува задължителност за посещаване на училището, а както ще видим, в истинските фабрики тя съществува само на име и когато в сесията от 1843 г. правителството поискало тази привидна задължителност за посещаване училището да влезе в сила, индустриалната буржоазия с всички сили се противопоставила, макар че работниците се изказали решително за тази задължителност. Освен това грамадно множество деца работят през цялата седмица по фабрики и, домовете си и затова не могат да посещават училището. Прочее вечерните училища, където трябва да ходят ония, които работят през деня, почти никак не се посещават или пък посещението им не допринася никаква полза. И действително би било твърде много да се изисква, щото млади работници, които са се измъчвали в продължение на дванадесет часа, да ходят още и на училище от осем до десет часа вечерта. А ония, които правят това, в повечето случаи заспиват там; това е констатирано от стотици показания в „Доклад на комисията за обследване на детския труд“. Наистина уредени са и неделни училища, но и те също така са крайно недостатъчно снабдени с учители и могат да принесат полза само за ония, които вече са научили нещо в дневното училище. Промеждутъкът време от една неделя до друга е твърде дълъг, за да може едно съвсем необразовано дете напълно да помни до втория урок онова, което е научило в първия, осем дни по-рано. Докладът на комисията за обследване на детския труд дава хиляди доказателства за това, а самата комисия се изказва най-решително в смисъл, че нито дневните, нито неделните училища отговарят дори и най-малко на нуждата на народа от образование. Този доклад ни дава доказателства за такова невежество сред работническата класа на Англия, каквото човек не би очаквал дори и от страни като Испания и Италия. Но не може да бъде и другояче; от образованието на работниците буржоазията не може да очаква нищо хубаво, а може само да се страхува от него; в целия си огромен бюджет от 55 000 000 лири стерлинги правителството отделя за народна просвета само едно-единствено дребно перо от 40 000 лири стерлинги и ако не беше фанатизмът на религиозните секти, който най-малко вреди също толкова, колкото тук-таме принася полза, средствата за просвета щяха да бъдат още по-оскъдни. Но по този начин английската църква открива своите National Schools*47, а всяка секта - своите училища; това става единствено с намерението да запазят в лоното си децата на своите едноверци и по възможност да отнемат тук-там от другите секти по някоя нещастна детска душа. Последицата от това е, че се издига религията, и то тъкмо най-безплодната ѝ страна - оборването на ученията на друговерците, до най-главен учебен предмет и паметта на децата се натъпква с неразбираеми догми и различни богословски тънкости; сектантската омраза и фанатичното лицемерие се събуждат колкото е възможно по-рано, а всяко разумно, духовно и нравствено образование бива занемарено по един срамен начин. Работниците неведнъж са искали от парламента система на чисто светско народно образование, предоставяща религията на духовниците or всяка секта, но досега те все още не са намерили такова министерство, което да им разреши подобно нещо. И това е напълно естествено. Министърът е послушен слуга на буржоазията, а буржоазията се дели на безбройни секти; но всяка секта се съгласява само тогава да предостави на работника тъй опасното в друго отношение образование, когато той заедно с това се задължи да вземе и противоотровата на принадлежащите специално на тази секта догми. А тъй като тези секти и до днес още се карат за върховната власт, работническата класа остава засега без образование. Наистина фабрикантите се хвалят, че са научили на четене огромното мнозинство работници, но колко струва това четене показва докладът на комисията за обследване на детския труд. Онзи, който знае азбуката, казва, че може да чете, и с това фабрикантите се успокояват. А когато човек вземе под внимание объркания английски правопис, при който четенето е истинско изкуство и може да се изучи само след дълго обучение, той намира това невежество понятно. Да пишат съвършено могат малцина, а да пишат правилно не могат дори и мнозина „образовани“ хора. В неделните училища на англиканската църква, на квакерите и струва ми се още на няколко други секти не се преподава никакво писане, „защото това било твърде светско занимание за в неделя“. Как иначе стои въпросът с образованието, което се предлага на работниците, ще покажат няколко примера, взети от доклада на комисията за обследване на детския труд, който за съжаление не се простира върху същинската фабрична индустрия.
„В Бирмингам - казва членът на комисията Грейнджър - всички изпитвани от мен деца напълно са лишени от всичко онова, което дори и в най-малка степен би могло да се нарече полезни знания. Макар че в почти всички училища се дава само религиозно образование, при все това децата въобще и по него показаха най-грубо невежество.“ - „В Уулверхамптън - разказва членът на комисията Хорн - аз срещнах между другите и следните примери: Едно момиче на 11 години, което е било в дневно и неделно училище, „никога не е чувало за онзи свят, за небето или за задгробния живот“. Едно момче на 17-годишна възраст не знаело колко правят две по две, колко фартинга (¼ пени) има в два пенса, дори и когато му дали парите на ръка. Няколко момчета не били чували за Лондон и дори за Уйленхол, макар че последният отстои само на един час от местожителството им и е непрекъснато във връзка с Уулверхамптън. Някои от тях никога не били чували името на кралицата или имена като Нелсън, Уелингтън, Бонапарт. Но забележително било това, че ония, които никога не са чували дори за свети Павел, Мойсей или Соломон, били много добре осведомени за живота, делата и характера на Дик Тюрпин, пладнешки разбойник, и особено на Джек Шепър, крадец и ловък беглец от затворите.“ - „Един 16-годишен младеж не знаел колко правят две по две или колко правят четири фартинга; друг младеж на 17 години твърдял, че десет фартинга били десет полупенса, а трети младеж на 17 години отговорил кратко на няколко много прости въпроси: „аз не зная съвсем нищо (the was nе judge o'nothin)““ (Хорн, „Доклад“, приложения, част II, Q. 18, № 216, 217, 226, 233 и т. н;).
Тези деца, които в течение на четири до пет години биват измъчвани с религиозни догми, в края на краищата знаят толкова, колкото и преди.
Едно дете „в продължение на пет години ходило редовно в неделното училище; то не знаело кой бил Исус Христос, но е чувало това име; то не е чувало никога за дванадесетте апостоли, Самсон, Мойсей, Аарон и др.“ (пак там, документи, стр. 39, I, 33). Друго дете „ходило редовно шест години в неделно училище; то знае кой бил Исус Христос, че умрял на кръста, пролял кръвта си, „за да спаси нашия спасител“; то никога не е чувало за св. Петър или Павел“ (пак там, стр. 36, I. 46). Трето дете: „седем години било в различни неделни училища, може да чете само в тънки книги леки едносрични думи; чувало е за апостолите, не знае дали св. Петър е бил апостол или св. Йоан; последният трябва да, е бил св. Йоан Уесли“ (основател на сектата на методистите) и т. н. (пак там, стр. 34, I. 58). На въпроса, кой е бил Исус Христос, Хорн е получил между другото и следните отговори: „той бил Адам“; „той бил апостол“; „той бил син на господа спасителя (he was the Saviour's Lord's Son)“, а един шестнадесетгодишен младеж е отговорил: „той бил цар на Лондон преди много, много време“. - В Шефилд членът на комисията Саймънс накарал учениците на неделните училища да четат; те не били в състояние да кажат какво прочели или какви хора били апостолите, за които току-що чели. След като ги разпитал всички поред за апостолите, без да получи ни един верен отговор, някакъв дребен, с лукав вид младеж навикал с голяма увереност: „Аз зная, господине, това са били прокажените!“ (Саймънс, „Доклад“, приложения, част I, стр. Е 22 и следв.).
Подобно нещо се съобщава от грънчарските райони и от Ланкашайр.
Значи вижда се какво са направили буржоазията и държавата за възпитанието и образованието на работническата класа. За щастие условията, при които живее тази класа, са такива, че те ѝ дават практическо образование, което не само замества училищния боклук, но и обезврежда свързаните с него объркани религиозни представи и дори поставя работниците начело на общонационалното движение на Англия. Неволята учи човека да се моли и - което е много по-важно - да мисли и действа. Английският работник, който едва може да чете и още по-малко да пише, все пак много добре знае какъв е собственият му интерес и интересът на цялата нация; той знае също какъв е специалният интерес на буржоазията и какво може той да очаква от тази буржоазия. Ако не може да пише, той все пак може да говори, да говори публично; ако не може да смята, все пак може да оперира с политикоикономически понятия, доколкото му е нужно, за да отгатне и обори някой буржоа, настояващ да се премахне законът за мито върху житото; и ако въпреки всички усилия на поповете въпросите на царството небесно остават за него съвсем неясни, затова пък той толкова по-добре е запознат със земни, политически и социални въпроси. Ние ще има да говорим за тях и по-нататък, а сега нека преминем към нравственото характеризиране на английския работник.
Достатъчно е ясно, че резултатите от моралното възпитание, което във всички училища на Англия е свързано с религиозното, не могат да бъдат по-добри от резултатите на религиозното обучение. Простите принципи, които за човека регулират отношенията на човек към човека, принципи, които вече поради социалните условия - войната на всички против всички - са стигнали до най-ужасната забърканост, по необходимост остават съвършено неясни и чужди за необразования работник, когато те се смесват с религиозни, неразбираеми догми и се поднасят под религиозната форма на произволна, с нищо необоснована заповед. По признание на всички авторитети, особено на комисията за обследване на детския труд, училищата не допринасят почти нищо за нравствеността на работническата класа. В своя егоизъм английската буржоазия е толкова безогледна, толкова неразумна и ограничена, че тя дори и не си прави труд да внедри у работниците днешния морал - този морал, който буржоазията все пак си е скърпила в свой собствен интерес и за своя собствена защита! Даже и тази грижа за своите собствени интереси създава твърде много труд на отпускащата се, ленива буржоазия, та дори ѝ се струва излишна. Разбира се, ще дойде време, когато тя ще се разкайва за своето опущение, но ще бъде вече много късно. Но тя не бива да се оплаква, когато работниците не знаят нищо за този морал и не се съобразяват с него.
По този начин властващата класа отритва и пренебрегва работниците както във физическо и интелектуално, така и в морално отношение. Единственият случай, когато буржоазията все още им оказва внимание, е законът, който здраво ги хваща, щом те чувствително я понастъпят; както срещу неразумните животни, така и срещу тях се употребява само едно възпитателно средство - бичът, бруталната, неубеждаващата, а само сплашващата сила. Значи не трябва да се чудим, че работниците, третирани по тоя начин като животни или стават действително животни, или запазват съзнанието и чувството за своето човешко достойнство само с помощта на пламенна омраза, на непрестанно вътрешно възмущение срещу властващата буржоазия. Те си остават хора само докато са преизпълнени с гняв спрямо господстващата класа; щом търпеливо се покорят на нейния ярем, те стават животни и се мъчат само да си направят живота по-сносен в този ярем, без да искат да го сломят.
Ето това е всичко, което е направила буржоазията за просвещението на работническата класа, и когато преценяваме останалите обстоятелства, при които тя живее, ние не ще можем напълно да ѝ вменим във вина оная скрита злоба, която тя храни спрямо господстващата класа. Нравственото възпитание, което работникът не получава в училище, не му се предлага и от другите жизнени условия - най-малкото не му се дава онова нравствено възпитание, което означава нещо в очите на буржоазията. Цялото положение на работника и цялата му околна среда развиват у него най-силните наклонности към неморалност. Той е беден, животът няма никаква привлекателност за него, почти всички удоволствия са му отказани, наказанията на закона вече не съдържат нищо страшно за него; защо тогава той да се стеснява в своите желания, защо да оставя богатият да се ползва от благата му, вместо самият той да си присвои част от тях? Какви основания има пролетарият да не краде? За буржоата е много добре и доста приятно му звучи в ухото, когато се говори за „светост на частната собственост“. Но за онзи, който няма никаква собственост, тая светост на частната собственост престава да съществува сама по себе си. Парите са богът на този свят. Буржоата отнема от пролетария неговите пари и с това го превръща в практически атеист. Значи никак не е чудно, ако пролетарият утвърждава своя атеизъм и не зачита повече светостта и властта на земния бог. А когато бедността на пролетария се увеличава до пълна невъзможност да задоволява най-необходимите си жизнени потребности, до нищета и глад, тогава още повече расте подтикът към пренебрегване на целия обществен ред. Това знаят и самите буржоа в по-голямата си част. Саймънс забелязва*48, че бедността упражнява същото разрушително въздействие върху духа, както пиянството върху тялото, а шерифът Алисън съвсем подробно разказва на имотните какви трябва да бъдат за работниците последиците от социалния гнет*49. Мизерията предоставя на работника само избора: бавно да умре от глад, незабавно да се самоубие, или там, където намери, да си вземе онова, което му е нужно - казано направо, - да краде. Тогава не бива да ни учудва, че повечето предпочитат кражбата пред гладната смърт или самоубийството. Разбира се, и сред работниците има множество хора, които са достатъчно морални, за да не крадат, дори и когато са доведени до отчаяние, и те умират от глад или се самоубиват. Самоубийството, което до неотдавна било завидната привилегия на висшите класи, станало на мода в Англия и сред пролетариите и множество бедни хора се самоубиват, за да се отърват от мизерията, от която не виждат друг изход.
Но още по-деморализиращо от бедността върху английските работници влияе и неосигуреността на тяхното съществувание, необходимостта да живеят от работната си заплата от днес за утре, накратко казано - онова, което ги прави да бъдат пролетарии. Нашите дребни селяни в Германия в по-голямата си част са също бедни и често страдат от недостиг, но те са по-малко зависими от случайността, те имат поне някаква опора. Но пролетарият, който няма нищо друго, освен своите две ръце, който днес изяжда онова, което е спечелил вчера, който зависи от всевъзможни случайности, който не притежава ни най-малката гаранция, че ще може да придобива най-необходимото за жизнените си потребности - защото всяка криза, всяко настроение на майстора му може да го лиши от прехрана, - този пролетарий се намира в най-възмутителното, най-нечовешкото положение, което човек може да си представи. Съществуванието на роба е поне осигурено чрез личната изгода на неговия господар; крепостният пък има къс земя, от която живее; и двамата имат някаква гаранция поне колкото само за живота си; но пролетарият е предоставен изключително сам на себе си и при все това той същевременно е поставен в невъзможност да пласира силите си така, че да може напълно да разчита на тях. Всичко онова, което пролетарият сам може да направи за подобрение на своето положение, се губи като капка в морето в потока от тези случайности, на които той е изложен и над които няма ни най-малката власт. Той е безволен обект на всевъзможни комбинации от обстоятелства и все още може да смята, че е щастлив, щом само за кратко време спаси поне голото си съществувание. И както се разбира от само себе си, неговият характер и неговият начин на живот се определят пак от тези обстоятелства. Той се мъчи или да се задържи отгоре в този водовъртеж, да спаси своето човешко достойнство - а това той може да направи пак само посредством възмущение*50 против класата, която го експлоатира толкова безпощадно, за да го остави на произвола на съдбата, класата, която се старае да го принуди да остане в това недостойно за човека положение, т. е. против буржоазията; или пък той се отказва от борбата против своето положение като от безплодна борба, стараейки се колкото може да извлече полза от благоприятните за него моменти. Пестенето не му помага в нищо, защото той може да спести най-много толкова, колкото му е нужно, за да се изхрани в продължение на няколко седмици, но остане ли веднъж без прехрана, това не е вече само за няколко седмици. Да придобие собственост с течение на времето - той не е в състояние, а и да можеше да стори това, той би престанал вече да бъде работник и на негово място би дошъл друг. И така, какво друго му остава да прави, ако той получава добра заплата, освен да живее добре с нея? Английският буржоа се чуди на „разгулния“ живот на работниците през времето, когато заплатата им е висока, и до крайност се възмущава от това. И все пак е не само напълно естествено, но дори и напълно разумно от страна на тези хора, че се наслаждават от живота, докато могат, вместо да събират съкровища, които не им допринасят никаква полза и които в края на краищата пак биват изяждани от молците и ръждата, т. е. от буржоата. Но нищо не е тъй деморализиращо, както подобен живот. Онова, което казва Карлайл за работниците от памукопредачната индустрия, важи и за всички английски индустриални работници:
„Днес работите им вървят блестящо, а утре зле - непрекъсната хазартна игра, и те живеят като играчи: днес сред лукс, утре сред глад. Разяжда ги черно бунтарско недоволство - най-мизерното чувство, което може да се загнезди в гърдите на човека. Английската търговия с нейните разпространени по цял свят конвулсии и колебания, с неизмеримия ѝ Протей - парната сила, е направила несигурни за тях всички пътеки като в омагьосан кръг; трезвеност, твърдост, спокойствие, първите блага на човека са чужди за тях... Този свят за тях не е роден дом, а мрачен и душен затвор, пълен с яростна, безплодна мъка, бунт, ненавист, скрита злоба против себе си и против всички хора. Дали това е един свят, потънал в зеленина и цветя, създаден и управляван от един бог, или пък тъмен кипящ ад, пълен с дим от витриол, прах от памук, пиянски викове, ярост и мъките на труда, създаден и управляван от дявола?“*51
И по-нататък, на стр. 40:
„Ако несправедливостта, изневярата на истината, на действителността и природния ред е единственото зло под слънцето, а съзнанието за понасяне на неправда, на несправедливост - единственото непоносимо и болезнено чувство, нашият велик въпрос за положението на работниците би бил следният: справедливо ли е всичко това? И преди всичко: какво мислят те сами за справедливостта на подобно положение? Техните думи са достатъчен отговор, а делата им - още повече... Бунтът, внезапният, пълен с желание за мъст стремеж към бунт у низшите класи против висшите, намаляващото се уважение към заповедите на техните светски властници, намаляващата вяра в ученията на техните духовни първенци все повече и повече стават тяхно общо настроение. Това настроение може да бъде порицавано, за него може да се наказва, но всички трябва да го признаят като действително съществуващо, трябва да знаят, че то е печално и ако не се промени, ще бъде гибелно.“
Относно фактите Карлайл има пълно право; той не е прав само когато порицава страстната омраза на работниците спрямо висшите класи. Тази омраза, този гняв е по-скоро доказателство, че работниците чувстват колко нечовешко е тяхното положение, че не желаят да допуснат да ги унижават и превръщат в животни и че кога и да е ще се освободят от робството на буржоазията. Та нали виждаме това по ония, които не споделят този гняв: те или със смирение се подчиняват на участта, която ги постига, живеят, както могат, като честни частни лица, не се интересуват за световните работи, помагат на буржоазията по-здраво да кове веригите на работниците и стоят на духовно-мъртвото равнище от прединдустриалния период; или пък се оставят да бъдат играчка на съдбата и загубват и вътрешната си устойчивост, както са я загубили вече по отношение на външния свят, живеят от днес за утре, пият ракия и ходят по жени; и в двата случая те са животни. Прочее тези последните допринасят главно и за „бързото разпространяване на порока“, от което сантименталната буржоазия толкова много се ужасява - след като тя сама е създала предизвикващите го причини.
Друг източник за деморализация сред работниците е принудителността на труда. Ако доброволната производителна дейност е най-висшата наслада, която познаваме, то принудителният труд е най-жестокото, най-унизителното мъчение. Няма нищо по-страшно от това, да си принуден всеки ден, от сутрин до вечер, да правиш нещо, което ти е противно. И колкото работникът е по-развит, по-човечен, толкова по-омразна трябва да е за него работата му, защото той чувства принудата и безполезността за него, които се крият в тоя труд. Но защо работи той? Дали от желание да твори? Дали от естествено влечение? Съвсем не. Той работи заради парите - за нещо, което няма нищо общо със самия труд; той работи, защото е принуден да работи, и той работи тъй продължително, тъй непрекъснато и еднообразно, че само поради тази причина още в първите седмици трудът за него по необходимост се превръща в мъчение, в случай че в него се е запазило още някакво човешко чувство. Изобщо разделението на труда няколкократно е увеличило оскотяващото действие на принудителния труд. В повечето клонове на производството дейността на работника е ограничена в дребнава, чисто механическа манипулация, която се повтаря минута след минута и година след година си остава все една и съща*52. Какви човешки чувства и способности може да запази до тридесетгодишната си възраст онзи, който от детинство насам всеки ден е правил главички на карфици в течение на дванадесет, дори и повече часа, или пък е пилил зъбчати колела и освен това е живял при условия на английски пролетарий? Също тъй е и с въвеждането на парната сила и на машините. Трудът на работника става лек, напрежението на мускулите се спестява, а самата работа се опростява, но става в най-висока степен еднообразна. Тя не му дава никакъв простор за духовна дейност и при все това ангажира неговото внимание дотолкова, че за да може добре да я изпълни, той не бива да мисли за нищо друго. А нима осъждането на такъв труд - труд, който ангажира всичкото време, с което разполага работникът, труд, който едва оставя на работника време за ядене и спане, а камо ли за движение на чист въздух, за наслаждение от природата, да не говорим за духовна дейност, - нима осъждането на такъв труд не понижава човека и не го превръща в животно? Работникът пак е изправен пред алтернативата: да се подчини на съдбата си, да стане „добър работник“, да пази „вярно“ интереса на буржоата - и тогава съвсем сигурно оскотява - или да се противи, да се бори, докато е възможно, за своето човешко достойнство, а той може да стори това само в борбата срещу буржоазията.
И когато всичките тези причини са създали вече значителна деморализация сред работническата класа, тогава тук се прибавя и още една нова причина, която разширява тази деморализация по-нататък и я довежда до най-високата ѝ точка; тази причина е централизацията на населението. Английските буржоазни писатели крещят до бога за развращаващите влияния на големите градове - тези опак-неремиевци оплакват не разрушението на градовете, а техния разцвет. Шерифът Алисън стоварва върху тази причина почти всичко, а д-р Воген, автор на книгата: „Векът на големите градове“, прави това в още по-голяма степен. И това е естествено. Другите причини, които влияят разрушително върху тялото и духа на работниците, са твърде тясно свързани с интереса на имотната класа. Ако тези автори бяха казали: бедността, несигурността на положението, прекаленият труд и принудителната работа са главната причина - то всеки, дори и самите те, би трябвало да отговарят на себе си: следователно, нека дадем на бедните собственост, нека гарантираме тяхното съществуване, нека създадем закони против прекадения труд; а буржоазията не може да се съгласи с това. Обаче големите градове се разраствали напълно от само себе си, хората се преселвали в тях съвсем доброволно и заключението, че единствено индустрията и печелещата от нея буржоазия са създали тези големи градове, е толкова чуждо на господстващата класа, че съвсем лесно трябва да ѝ хрумне да прехвърли всичкото зло върху тази привидно неизбежна причина, докато всъщност големите градове могат само да тласнат вече съществуващото поне в зародиш зло към по-бързо и по-зряло развитие. Алисън поне е още толкова хуманен, че признава това зло - той не е напълно оформен индустриален буржоа-либерал, а полуоформен буржоа-тори и поради това той тук-таме ясно вижда ония места, за които истинските буржоа са напълно слепи. Нека тук му дадем думата:
„В големите градове порокът така разпростира изкушенията си, а сладострастието - мрежите си, че престъплението се поощрява чрез надеждата за безнаказаност, а леността - чрез честия пример. Тук към тези свърталища на човешката развала се стичат всички лоши и безпътни хора, бягайки от простотата на селския живот; като награда за опасностите, на които се подлагат, те намират тук жертви на своята разпуснатост и леки печалби. Мрак забулва добродетелта и тя бива потискана, престъплението зрее поради трудността в откриването му, безпътствата се награждават чрез незабавна наслада. Онзи, който върви нощем през Сент Джайлс, през тесните улички на Дъблин, през бедните квартали на Глазгоу, ще се увери в това; той не ще се чуди, че има толкова много престъпления в света, а че те са толкова малко... Главната причина за покварата в големите градове е заразителната природа на лошия пример и трудността да бъде избягната съблазънта на порока, когато подрастващото поколение е в тесен и всекидневен допир с тях. Богатите ео ipso*53 не са по-добри; и те не могат при същите условия да противостоят на изкушението; особеното нещастие на бедните се състои в това, че те са принудени да срещат навред примамките на порока и изкушенията на забранените удоволствия... Доказаната невъзможност прелестите на порока да се скрият от по-младите сред бедната класа в големите градове е причината за деморализацията.“
След по-дълго описание на нравите нашият автор продължава:
„Всичко това не идва от преголяма поквара на характера, а от почти непреодолимата природа на изкушенията, на които са подложени бедните. Богатите, които порицават поведението на бедните, сигурно също така бързо биха се поддали на влиянието на подобни причини. Има такава степен на мизерия, такова натрапване на греха, на които добродетелта е рядко способна да се противопостави, и младежта обикновено не може да им противостои. Усилването на порока при тези обстоятелства е почти толкова неизбежно и често толкова бързо, колкото и разпространяването на физическата зараза.“
И на друго място по-нататък:
„Когато за своя изгода висшите класи са събрали работниците в грамадни маси върху тясно пространство, заразата на престъплението започва да се разпространява много бързо и неизбежно. Низшите класи, тъй както те са поставени днес по отношение на своето религиозно и морално обучение, едва ли могат повече да бъдат упреквани за това, че се поддават на ония изкушения, които им се натрапват, както не могат да бъдат упреквани за това, че падат жертва на тифуса.“*54
Достатъчно! Полубуржоата Алисън - макар и в тесногръда форма - ни разкрива лошите последици от съществуването на големите градове за нравственото развитие на работниците. Друг един истински буржоа - човек, който допада на сърцето на Лигата против житните закони, доктор Андрю Юр*55, ни сочи другата страна. Той ни разказва, че животът в големите градове улеснявал заговорите сред работниците и давал сила на плебеите. Ако работниците тук не бивали възпитавани (т. е. възпитавани в послушание спрямо буржоазията), те щели да гледат на нещата едностранчиво, от гледището на зловещ егоизъм, и щели да допуснат лесно да бъдат подведени от хитри демагози, дори нещо повече - щели да бъдат способни да гледат със завистливо и враждебно око на най-добрите си благодетели, въздържаните и предприемчиви капиталисти. Тук можело да помогне само добро възпитание, иначе щели да последват национален банкрут и други страхотии, тъй като нямало да закъснее и революцията на работниците. И нашият буржоа има пълно право със своите опасения. Ако централизацията на населението вече оказва възбуждащо и развиващо действие върху имотните класи, тя още по-бързо тласка напред развитието на работниците. Работниците започват да се чувстват в своята цялост като класа, те разбират, че макар поотделно слаби, заедно са сила; ускорява се отделянето им от буржоазията, оформянето на възгледи и идеи, свойствени на работниците и на тяхното обществено положение; появява се и съзнанието, че те са потиснати, и работниците добиват социално и политическо значение. Големите градове са огнище на работническото движение, в тях работниците най-напред започнали да се замислят върху положението си и да се борят за неговото изменение, в тях най-напред се проявила противоположността (на интересите) между пролетариат и буржоазия, от тях са произлезли работническите съюзи, чартизмът и социализмът. На болестта на социалното тяло, която на село се явява в хроническа форма, големите градове са придали остра форма и заедно с това разкрили самата ѝ същност, а едновременно и подходящия начин за нейното лекуване. Без големите градове и тласъка, който те дават на развитието на общественото съзнание, работниците съвсем не щяха да стигнат дотам, където са днес. При това големите градове са унищожили и последните следи от патриархалните отношения между работниците и работодателите, за което е допринесла и едрата индустрия, чрез която се е умножил броят на работниците, зависими от един-единствен буржоа. Разбира се, буржоазията хленчи за това и тя има право, защото при старите отношения буржоата е бил доста защитен от съпротивата на работниците. Той можел да експлоатира своите работници и да господства над тях колкото си искал и отгоре на това получавал още послушание, благодарност и симпатия от страна на глупавия народ, когато освен заплатата му давал и малко любезност, която не му струвала нищо или може би няколко малки облаги; всичко това той вършел под привидността на чиста, изобилна и пожертвувателна добродушност, макар то да не е съставяло дори и една десета част от онова, което той бил длъжен да прави. Като отделен буржоа, поставен при условия, които сам не е създал, той наистина изпълнявал поне отчасти своя дълг, но като член на управляващата класа, която вече поради това, че управлява, е отговорна за положението на цялата нация и поема защитата на всеобщия интерес, той не е изпълнил нищо от онова, което е поел заедно с положението си, а отгоре на това е експлоатирал и цялата нация в своя собствена полза. При патриархалните отношения, които лицемерно са прикривали робството на работниците, работникът по необходимост е оставал духовно мъртъв, абсолютно непознаващ собствените си интереси, представляващ само отделен човек. Едва когато се отчуждил от своя работодател, когато станало явно, че е свързан с него само чрез частния интерес, само чрез паричната печалба, когато напълно изчезнала привидната симпатия, която не издържала и най-малкото изпитание — едва тогава работникът започнал да разбира своето положение и своите интереси и да се развива самостоятелно, едва тогава той и в мислите, чувствата и волеизявленията си е престанал да бъде роб на буржоазията. А за това в голям мащаб са съдействали главно индустрията и големите градове.
Друго важно обстоятелство, което имало значително влияние върху характера на английските работници, съставлява ирландската имиграция, за която говорихме вече в този смисъл. Както видяхме, тя наистина, от една страна, деградирала английските работници, откъснала ги от цивилизацията и влошила положението им - но, от друга страна, с това тя допринесла за задълбочаването на пропастта между работниците и буржоазията и по този начин - за ускоряване на приближаващата се криза. Защото социалната болест, от която страда Англия, протича също тъй, както протича и една физическа болест; тя се развива по известни закони и има своите кризи, последната и най-силната от които решава съдбата на болния. И тъй като при тази последна криза английската нация все пак не може да загине, а трябва да излезе от нея подновена и възродена, можем само да се радваме за всичко онова, което докарва болестта до най-високата ѝ степен. А ирландската имиграция допринася за това още и чрез страстния и жизнен ирландски темперамент, който тя донася със себе си в Англия и внася в английската работническа класа. Отношенията между ирландците и англичаните по много неща приличат на отношенията между французите и германците и смешението на по-лекия, лесно възбуждащия се и горещ ирландски темперамент с по-спокойния, твърд и разумен английски може да бъде с течение на времето само благоприятно за двете страни. Суровият егоизъм на английската буржоазия щял да се запази много повече у работническата класа, ако към него не се прибавил великодушният до себеотрицание и предимно овладян от чувства ирландски темперамент, който - от една страна, чрез претопяване, а, от друга страна, чрез обикновено общуване - е смекчил чисто разсъдъчния и студен английски характер.
След всичко това не е вече за учудване, че английската работническа класа постепенно станала съвършено друг народ в сравнение с английската буржоазия. Буржоазията има повече сродство с всички други нации на земята, отколкото с работниците, които живеят непосредствено до самата нея. Работниците говорят на други диалекти, имат други идеи и представи, други нрави и нравствени принципи, друга религия и политика в сравнение с буржоазията. Това са два съвършено различни народа, толкова различни, колкото може да ги направи само расовата разлика, и от които ние на континента досега сме познавали само единия - буржоазията. И при все това тъкмо другият, състоящ се от пролетарии народ е онзи, който има най-голямо значение за бъдещето на Англия.*56
За обществения характер на английските работници, както той се проявява в техните сдружения и политически принципи, ще има да говорим още по-нататък; тук нека споменем само резултатите от току-що изложените причини, доколкото те влияят върху личния характер на работниците. - В обикновения живот работникът е много по-хуманен от буржоата. Аз споменах вече по-горе, че просяците обикновено се обръщат почти само към работници и изобщо за издържане на бедните се върши много повече от страна на работниците, отколкото от страна на буржоазията. Този факт, който впрочем може да се срещне всеки ден, се потвърждава между другото и от г. Паркинсън, Манчестърски каноник. Той казва следното:
„Бедните повече си дават един на друг, отколкото богатите дават на бедните. Аз мога да потвърдя моето уверение чрез свидетелството на един от нашите най-стари, най-опитни, най-наблюдателни и най-хуманни лекари, на д-р Бардсли. Той често е заявявал публично, че цялата сума, която бедните всяка година си дават един на друг, надминава онази, която същевременно внасят богатите.“*57
Хуманността на работниците се проявява навсякъде радушно и по други начини. Те самите са изпитали горчиви съдбини и поради това могат да изпитват съчувствие към ония, които са зле; за тях всеки човек е човек, докато за буржоата работникът не е напълно човек; затова те са по-общителни, по-приветливи и макар че повече се нуждаят от пари, отколкото имотните, при все това са по-малко жадни за пари, защото за тях парите имат стойност само заради онова, което те могат да купят срещу тях, докато за буржоата те имат специална, присъща за себе си стойност, стойността на бог, и по този начин правят буржоата долен, мръсен „човек на парите“. Работникът, непознаващ това чувство на благоговение пред парите, не е толкова алчен, колкото буржоата, който прави всичко само за да спечели пари и който вижда целта на живота си в натрупването на торби с пари. Поради това работникът е и много по-обективен, той има много по-ясен поглед за фактите, отколкото буржоата и не гледа на всичко през очилата на егоизма. От религиозни предразсъдъци го предпазва недостатъчното му възпитание; той не разбира нищо от тия неща, не се мъчи с тях и не познава фанатизма, който обладава буржоазията, и ако все пак е малко религиозен, тая религия е само номинална, дори не е и теоретична; на практика той живее само за този свят и се мъчи да се устрои в него. Всички буржоазни писатели са съгласни, че работниците не са религиозни и не посещават църквата. Всеки случай изключени трябва да бъдат ирландците и някои по-стари хора, след това полубуржоата - надзирателите, майсторите и др. п. Но сред масата почти навсякъде намираме пълно безразличие спрямо религията и в краен случай - малко деизъм, който е толкова неразвит и неясен, че може да служи само за празни фрази или да предизвика неопределен страх при изрази като infidel (безверник) или атеист. Духовенството на всички секти се ползва с много лошо име сред работниците, въпреки че едва в последно време е загубило влиянието си над тях; но днес то е поставено така, че само възгласът: he is a parson! - той е поп! доста често може да прогони някой духовник от трибуната на публичните събрания. Изобщо както самите жизнени условия, така и липсата на религиозно и друго образование съдействат работниците да бъдат по-обективни, по-свободни от традиционни, установени принципи и предубеждения, отколкото буржоата. Буржоата остава потънал до уши в своите класови предразсъдъци, в принципите, които му са втълпени от детинство; нищо не може да се направи с него, той е по същество консервативен, макар и в либерална форма; неговият интерес е сраснат със съществуващия строй, той е загубен за всякакво движение напред. Той престава да стои начело на историческото развитие, а работниците - отначало правно, а с време и фактически - ще заемат неговото място.
Всичко това, както и следващата от него обществена дейност на работниците, която ще разгледаме по-късно, са благоприятните страни на характера на тази класа; неблагоприятните страни са също така набързо обобщени и също така естествено следват от посочените причини. Пиянството, безредността в половото общуване, суровостта и липсата на уважение към собствеността са главните точки, по които буржоата упреква тази класа. Че работниците много пият - е напълно естествено. Шерифът Алисън твърди, че в Глазгоу всяка събота вечер около 30,000 работници са пияни и наистина тая цифра съвсем не е преувеличена; че в 1830 г. в този град една кръчма се падала на дванадесет къщи, а в 1840 г. - на десет къщи, и че в Шотландия в 1823 г. бил платен акциз за 2 300 000 галона*58 ракия, в 1837 г. - за 6 620 000 галона; в Англия в 1823 г. - за 1 976 000 галона и в 1837 г. - за 7 875 000 галона.*59 Законът за бирата от 1830 г., който улеснил основаването на бирарии, така наречените jerry-shops - чийто притежател имал разрешение за продажба на бира, която трябва да се пие в самото заведение, - този закон също улеснявал разпространението на пиянството, като докарвал кръчмата почти пред вратата на всекиго. Почти на всяка улица се срещат по няколко от тези бирарии и там, където извън града има заедно две или три къщи, между тях съвсем сигурно има и един jerry-shop. Освен това в изобилие има и hush-shops, т. е. тайни кръчми, които нямат разрешение, а също и не по-малко тайни места за варене на ракия, които сред големите градове, в отдалечени, рядко посещавани от полицията квартали, произвеждат големи количества ракия. В цитираното произведение Гаскел изчислява броя на тези последните само в Манчестър на повече от сто, а годишното им производство най-малко на 156 000 галона. В Манчестър има освен това над хиляда кръчми, значи в сравнение с броя на къщите най-малко толкова, колкото в Глазгоу. Също така е и във всички други големи градове. И ако вземем под внимание не само обикновените последици от пиянството, но още и това, че мъже и жени от всякаква възраст, дори и деца, а често майки с малките си на ръце се събират тук с най-низко падналите жертви на буржоазния режим - с крадци, измамници и проституиращи момичета, - ако вземем под внимание, че някои майки дават на бозайничето, което носят на ръце, да пие ракия, едва ли някой ще отрече деморализиращото влияние от посещението на такива места. Особено събота вечер, когато се дава заплатата и когато работата се прекратява малко по-рано от обикновено, когато цялата работническа класа се стича от своите ужасни квартали в главните улици, човек може да види пиянството в цялата му бруталност. Аз рядко съм излизал през такива вечери из Манчестър, без да срещна множество пияници, които се люшкат или пък лежат в каменните канавки. Неделя вечер обикновено се повтаря същата сцена, само че не толкова шумно. А когато парите се свършат, пияниците отиват в първата заложна къща, която случайно им попадне, а такива има в изобилие във всеки голям град - в Манчестър над шестдесет, а на една-единствена улица в Солфорд (Чапел стрийт) - десет до дванадесет - и залагат всичко онова, което още имат. Мебели, празнични дрехи, ако има такива, съдове - всичко това масово се изнася всяка събота от заложните къщи, за да се върне почти всякога пак обратно в тях не по-късно от следващата сряда, докато в края на краищата някоя случайност направи невъзможно откупуването им и нещата едно след друго останат в ръцете на лихваря или докато последният не иска повече да авансира нито пара срещу изхабената и употребена вещ. Когато човек сам е видял разпространението на пиянството сред работниците в Англия, той лесно ще повярва на твърдението на лорд Ашли*60, че работниците изразходват ежегодно около 25 милиона лири стерлинги за спиртни питиета; а всеки може лесно да си представи как пиянството влошава материалното положение, как страшно то разсипва духовното и телесното здраве и как разнебитва всички семейни отношения. Наистина въздържателните дружества са направили много нещо, но какво значат няколкото хиляди „Teetotallers“*61 в сравнение с милионите работници? Когато отец Матю, ирландският апостол на въздържанието, пътува из английските градове, от тридесет до шестдесет хиляди работници често дават „pledge“ (обет да не пият), но след четири седмици по-голямата част вече забравят този обет. Ако съберем например броя на лицата, които в последните три до четири години в Манчестър са дали обет за въздържание, получената цифра превишава броя на хората, които живеят изобщо в града, и при това не се забелязва никакво намаляване на пиянството.
Наред с разюздаността в употребата на спиртни питиета разюздаността в половите отношения е главен порок на много английски работници. И този порок произтича с желязна последователност, с неизбежна необходимост от положението на тази класа, която е предоставена сама на себе си, без да притежава средствата по подходящ начин да използва тази свобода. Предоставяйки ѝ маса мъки и страдания, буржоазията и е оставила само тези две удоволствия и последицата от това е, че работниците, за да имат все пак нещо от живота, концентрират всичката си страст върху тези две удоволствия и им се отдават без мярка и по най-безреден начин. Когато хората биват поставени в такова положение, което може да се хареса само на едно животно, не им остава нищо друго, освен да се бунтуват или да затънат в скотство. А когато на това отгоре още и самата буржоазия принася своя порядъчен дял за ръста на проституцията - колко от 40 000-те проститутки, които пълнят всяка вечер улиците на Лондон*62, живеят за сметка на добродетелната буржоазия? Колко от тях поради това, че са прелъстени от някой буржоа, са принудени да продават тялото си на минувачите, за да не умрат от глад? Буржоазията наистина има най-малко правото да упреква работниците за тяхната полова грубост.
Изобщо всичките упреци по адрес на работниците могат да бъдат сведени към разюзданост в страстта им за наслада, към липса на предвидливост и покорност спрямо социалния строй, изобщо към неспособност да жертват удоволствието в момента заради по-далечната полза. Но как може да ни учудва това? Нима класата, която с черен труд може да откупи малко, и то само най-чувствени удоволствия, няма лудо и сляпо да се нахвърли на тези удоволствия? Ако никой не се грижи за просвещението на тази класа, която е изложена на всевъзможни случайности, която не може да бъде сигурна в утрешния ден, тогава какви причини, какъв интерес има тя да бъде предвидлива, да води „солиден“ живот и вместо да се възползва от благосклонността на момента, да мисли за по-далечно удоволствие, което е твърде несигурно тъкмо за нея и за нейното вечно непостоянно и колебаещо се положение? И от класата, която трябва да понася всички недостатъци на социалния строй, без да се ползва от неговите изгоди, от класата, спрямо която този социален строй се проявява само враждебно, още се иска да уважава този социален строй! Това е наистина твърде много. Но докато съществува този социален строй, работническата класа не може да отбегне от него и ако отделният работник въстане срещу него, от това той сам пострадва най-много. Така социалният строй прави семейния живот почти невъзможен за работника. Никакъв домашен живот не е възможен в неприветлива, мръсна къща, едва годна дори и за нощен подслон, лошо мебелирана, често пропускаща дъжда и неотоплявана, с душен въздух в натъпкани стаи; мъжът, а може би и жената, и по-възрастните деца работят през целия ден всички на различни места; те се виждат само сутрин и вечер; освен това постоянното изкушение да пият ракия; как може при това положение да съществува семеен живот? Въпреки това работникът не може да избегне от семейството, той трябва да живее в семейство, а последиците от това са непрекъснато разстройване на семейството и домашни раздори, които в най-висока степен влияят деморализиращо както върху съпрузите, така особено и върху техните деца. Пренебрегването на всички домашни задължения, особено пренебрегването на децата, е твърде много често явление всред английските работници и то се обуславя главно от съществуващото устройство на обществото. И децата, които по този начин израстват без контрол всред най-деморализираща среда, към която принадлежат доста често и самите родители, трябва да станат впоследствие още и морално изтънчени! Изискванията, които поставя самодоволният буржоа на работника, действително са твърде наивни.
Незачитането на социалния строй най-ясно се проявява в своята крайност - в престъплението. Ако причините, които деморализират работника, действат по-силно, по-концентрирано от обикновено, той със същата сигурност става престъпник, с каквато при 80 градуса Реомюр водата преминава от течно в газообразно агрегатно състояние. Чрез грубото и огрубяващо третиране от страна на буржоазията работникът става същата безволна вещ, както и водата, и той със същата тая необходимост е подчинен на природните закони, и в известен момент за него престава да съществува всякаква свобода на действие. Поради това с увеличаването на пролетариата е нараснала и престъпността в Англия, а британската нация е станала най-престъпната в света. От „таблиците за престъпността“, публикувани ежегодно от вътрешното министерство, се вижда, че увеличаването на престъпността в Англия е ставало с необяснима бързина. Броят на арестуваните за криминални престъпления е възлизал само в Англия и Уелс:
година арестувани 1805 4605 1810 5146 1815 7898 1820 13 710 1825 14 437 1830 18 107 1835 20 731 1840 27 187 1841 27 760 1842 31 309 Значи в течение на 37 години арестуванията са се увеличили седем пъти. От тези арестувания само на Ланкашайр се падат в 1842 г. - 4497, т. е. над 14%, а на Мидълсекс (включително и Лондон) - 4094, т. е. над 13%. По този начин ние виждаме, че само на два окръга, които обхващат големи градове с много пролетариат, се пада над една четвърт от всички извършени в страната престъпления, въпреки че общият брой на населението им далеч не съставлява една четвърт от броя на населението на цялата страна. Същите таблици за престъпността направо показват, че повечето от престъпленията се извършват от пролетариата; в 1842 г. на всеки 100 престъпници средно 32.35 не са могли да четат и пишат. 58.32 са могли лошо да четат и пишат, 6.77 - пишели и четели добре, 0.22 - добили и по-високо образование, а на 2.34 - не е могло да бъде установено образованието. В Шотландия престъпността е нараснала още по-бързо. Тук през 1819 г. са станали само 89 арестувания за криминални престъпления, а през 1837 г. вече - 3176, през 1842 г. - дори 4189. В Ланкашайр, официалния доклад за който е съставил самият шериф Алисън, населението се удвоило в течение на 30 години, а престъпността се удвоявала всеки 5½ години; значи тя се увеличила шест пъти по-бързо, отколкото населението. Самите престъпления, както във всички цивилизовани страни, в значителното си мнозинство са престъпления срещу собствеността, т. е. такива, причината на които се обуславя от този или онзи вид нужда, защото никой не краде онова, което има. Отношението на престъпленията срещу собствеността към броя на населението, което в Холандия е 1:7140, а във Франция - 1:1804, е било в Англия по времето, когато Гаснел е писал книгата си, 1:799; отношението на престъпленията срещу личността към броя на населението в Холандия - 1:28 904, във Франция - 1:17 573, в Англия - 1:23 395; отношението на престъпността изобщо към броя на населението в земеделските области - 1:1043; във фабричните области - 1:840*63; в цяла Англия днес то е едва 1:660*64, а не повече от десет години са изминали, откакто се е появила книгата на Гаскел!
Тези факти са наистина повече от достатъчни, за да накарат всекиго, дори и буржоата, да се опомни и да размисли върху последиците от такова състояние. Ако в продължение на още двадесет години деморализацията и престъпността се увеличават в този размер - а ако английската индустрия в тези двадесет години бъде в по-неблагоприятно състояние, отколкото досега, прогресията на престъпността непременно още повече ще се ускори, - какъв ще бъде тогава резултатът? Ние още отсега виждаме обществото в процес на пълно разложение, ние не можем да вземем вестник в ръка, без да се натъкнем на най-убедителни примери за разслабването на всички социални връзки. Аз наслуки посягам в купищата английски вестници, които лежат пред мен; броят на „Manchester Guardian“ от 30 октомври 1844 г. дава сведения за три дни; той не си прави вече труда да дава пълни сведения за Манчестър, а съобщава само най-интересните случаи, а именно, че в една фабрика работниците обявили стачка, за да си извоюват по-висока заплата, и били принудени от мировия съдия отново да заработят; че в Солфорд няколко момчета извършили кражби и един банкрутирал търговец искал да измами кредиторите си. По-подробни са сведенията от близките селища: в Аштън - две кражби, един взлом, едно самоубийство; в Бъри - една кражба; в Болтън - две кражби, една измама относно акциза; в Ли - една кражба; в Олдем - стачка за увеличаване на заплатата, една кражба, един побой между ирландки, малтретиране на непринадлежащ към работническото дружество шапкар от членовете на дружеството, една майка, бита от сина си; в Рочдейл - редица побоища, едно нападение над полицията, едно ограбване на църква; в Стокпорт - недоволство на работниците от заплатите, една кражба, една измама, побой, един мъж малтретирал жена си; в Уорингтън - една кражба и един побой; в Уиган - една кражба и едно ограбване на църква. Сведенията на лондонските вестници са още по-лоши. Тук едно след друго се нижат измами, кражби, нападения за грабеж, семейни раздори. Вземам наслуки „Times“ от 12 септември 1844 г., който съобщава произшествията само за един ден, като дава сведения за една кражба, едно нападение над полицията, една присъда срещу баща за издръжка на извънбрачно дете, подхвърляне на дете от родителите му и отравяне на един мъж от жена му. Подобно нещо се среща във всички английски вестници. В Англия социалната война е в пълен разгар; всеки е предоставен на себе си и се бори за себе си срещу всички други и дали ще причини щета на всички други, които са негови отявлени врагове - зависи само от егоистичното пресмятане на онова, което е най-изгодно за него. Никому вече не идва на ум да се разбере по мирен начин със своите ближни; всички различия се изглаждат със заплахи, саморазправи или съдилища. Накратко, всеки вижда в лицето на другия или враг, който той трябва да изчисти от своя път, или най-много средство, което той трябва да използва за своите цели. И тази война, както показват таблиците за престъпността, става от година на година по-необуздана, по-яростна и по-непримирима; враговете се разделят постепенно на два големи лагера, които се борят един срещу друг; на една страна, буржоазията, а на друга - пролетариатът. Тази война на всички против всички и на пролетариата против буржоазията не бива да ни учудва, защото тя е само последователно осъществяване на принципа, вече съдържащ се в свободната конкуренция; но нас трябва да ни учудва това, че буржоазията, над която всеки ден се надвесват нови и застрашителни буреносни облаци, остава все пак толкова спокойна и равнодушна, че може да чете тези неща всекидневно във вестниците, без да изпитва, нека не кажем негодувание от съществуващия социален строй, а само страх от неговите последици, страх от едно всеобщо избухване на онова, което се проявява единично във всяко престъпление. Но пък тъкмо затова тя е буржоазия и от своето становище тя не може да разбере дори фактите, а камо ли последиците им. За учудване е само това, че класови предразсъдъци и протръбени предубеждения могат в толкова висока - бих казал: в толкова безумно висока - степен да заслепят цяла човешка класа. Но развитието на нацията следва своя ход, безразлично дали буржоата го виждат или не, и през някое прекрасно утро то ще изненада имотната класа с такива изненади, които не са се присънвали дори и на нейните мъдреци.
БЕЛЕЖКИ
*38 Когато както тук, така и другаде говоря за обществото в смисъл на отговорна общност, която има своите права и задължения, от само себе си се разбира, че имам с това предвид онази част от обществото, която притежава властта, т. е. онази класа, на която понастоящем принадлежи политическото и социалното господство и която едновременно с това носи и отговорността за положението на ония, които тя не допуска до участие във властта. Тази господстваща класа в Англия, както и във всички други цивилизовани страни, е буржоазията. Но че обществото, а по-специално и буржоазията, са длъжни да защитават поне живота на всеки член на обществото, да се грижат например, щото никой да не умира от глад - това положение не е нужно да доказвам на немските си читатели. Ако пишех за английската буржоазия, това би било, разбира се, другояче! (Бележка на Енгелс към изданието от 1845 г.)
А сега и в Германия положението е същото. Нашите германски капиталисти напълно достигнаха английското равнище - поне в това отношение - в благословената 1886 г. (Добавка на Енгелс към американското издание от 1887 г.)
(1892 г.) Как всичко това се е изменило от 50 години насам! Днес сред английските буржоа има хора, които признават задълженията на обществото спрямо отделните негови членове; а сред германските буржоа?!!? (Добавка на Енгелс към немското издание от 1892 г.)
*39 Д-р Алисън, „Грижите за бедните в Шотландия“.
*40 Д-р Алисън - в един доклад, прочетен пред Британското сдружение за развитие на науката в Йорк, октомври 1844 г.
*41 Д-р Алисън. „Грижите за бедните в Шотландия“.
*42 „Индустриалното население на Англия“, гл. VIII.
*43 „Report of Commission of Inquiry into the Employment of Children and Young Persons in Mines and Collieries and in Trades and Manufactures in which Numbers of them work together, not being included under the Terms, of the Factories Regulation Act.“ First and Second Reports. [„Отчет на комисията за обследване използването на децата и младежите в мините и рудниците, както и в ония производства и фабрики, в които мнозина от тях работят, без да попадат под действието на закона за ограничаване труда във фабриките.“ Първи и втори отчет]. Докладът на Грейнджър във втория отчет. Обикновено се цитира под названието „Доклад на комисията за обследване на детския труд.“ Това е един от най-добрите официални отчети, съдържащи маса най-ценни, но и най-ужасяващи факти. Първият отчет е публикуван в 1841 г., а вторият - две години по-късно.
*44 „Fifth Annual' Report oí Reg. Gen. of Births, Deaths and Marriages.“ („Пети годишен доклад на Управлението за регистриране ражданията, смъртните случаи и браковете“].
*45 Ср. „Report of Commission of Jnquiry into the State of large Towns and populous Districts“, first Report, 1844. Appendix. („Доклад на комисията за обследване състоянието на големите градове и гъсто населените райони“, първи доклад. 1844. Приложение.
*46 „Отчет на фабричната комисия“, 3 том. Доклад на д-р Хокинс за Ланкашайр, където като компетентен е цитиран д-р Робертън, „главният авторитет по статистика в Манчестър“.
*47 народни училища. Ред.
*48 „Занаятите и занаятчиите“.
*49 „Основите на народонаселението“, том II, стр. 196, 197.
*50 Ние ще видим по-късно как възмущението на пролетария против буржоазията е узаконено в Англия с правото на свободното сдружаване.
*51 „Чартизмът“, стр. 34 и следв.
*52 Трябва ли и тук да оставя да говорят буржоазните свидетелства в моя полза? Аз избирам само едно, за което всеки може да се справи в книгата от Адам Смит „Богатството на народите“, том 3, книга 5, гл. 1, стр. 297 на цитираното издание.
*53 - разбира се. Ред.
*54 „Основите на народонаселението“, том II, стр. 76 и следв., стр. 135.
*55 „Philosophy of Manufactures“, London, 1835. [„Философия на фабриката“. Лондон, 1835 г.]. За тази прословута книга ние ще има още да поговорим. Приведените места се намират на стр. 406 и следв.
*56 (1892) Същото схващане, че едрата индустрия е разделила англичаните на две различни нации, било изложено, както е известно, приблизително по същото време и от Дизраели в романа му: „Sybil, or the Two Nations“ [„Сибил или двете нации“]. (Бележка на Енгелс към немското издание от 1892 г.).
*57 „On the present Condition of the Labouring Poor in Manchester etc.“ By the Rev. Rd. Parkinson, Canon of Manchester, 3 rd. edit. London and Manchester, 1841. Pamphlet („За съвременното положение на трудещата се беднота в Манчестър и т. н.“ Брошура от манчестърския каноник, преподобний Паркинсън. 3-то издание, Лондон и Манчестър, 1841 г.].
*58 Галон - мярка за течности и зърнени храни. Английски галон = 4,54 литра. - Бълг. ред.
*59 „Основите на народонаселението“, на различни места.
*60 Реч, произнесена в камарата на общините на 28 февруари 1843 г.
*61 - „въздържатели“. Ред.
*62 Шериф Алисън, „Основите на народонаселението“, том II.
*63 „Индустриалното население на Англия“, гл. 10.
*64 Числото на уличените престъпници (22 733), делено на числото на населението (около 15 милиона).
[105] Статията на Р. Кауен „Статистика за раждаемостта и смъртността в Глазгоу като илюстрация към санитарното положение на населението“ е напечатана в „Journal of the Statistical Society of London“ („Списание на Лондонското статистическо дружество“) през октомври 1840 г.
[106] Специалният закон за уреждане на строителството в Лондон (Metropolitan Buildings Act) е приет от английския парламент през 1844 г.