Съдържание на
„Положението на работническата класа в Англия“Положението на работническата класа в Англия
ФРИДРИХ ЕНГЕЛС
Другите клонове на труда
Ние се спряхме по-надълго на описанието на фабричната система, защото тя е съвсем ново явление, породено от индустриалната епоха. Затова пък толкова по-накратко ще можем да се спрем на описанието на положението на работниците в другите индустриални клонове, защото тук напълно или отчасти може да се приложи било всичко онова, което е казано изобщо за индустриалните пролетарии, било онова, което казахме специално за фабричната система. И така, на нас остава само да разкажем именно до каква степен фабричната система е могла да проникне в отделните клонове на труда и какви други особености се срещат при тях.
Четирите клона на труда, които обхваща фабричният закон, имат за цел изработката на платове за облекло. Ние ще направим най-добре, ако най-напред се спрем на ония работници, които получават своя суров материал от тези фабрики, а именно на плетачите на чорапи в Нотингам, Дерби и Лестър. За тези работници в доклада на комисията за обследване на детския труд се съобщава, че дългото работно време (което се явява необходима последица от ниската заплата) заедно със седящия начин на живот и напрягането на очите, обусловено от самия характер на работата, обикновено прави тялото въобще болничаво и по-специално причинява отслабване ма очите. За да може да се работи вечер, е необходима силна светлина и затова тъкачите обикновено употребяват стъклени кълба, за, да концентрират светлината, което пък е много вредно за очите. На четиридесетата си година почти всички трябва да носят очила. Децата, които там са заети с намотаване на макари и с шиене (поръбване), претърпяват обикновено значителни повреди по отношение на здравето и телосложението си. Те работят от шестата, седмата или осмата си година по 10-12 часа дневно в малки, душни стаи. Много от тях припадат през време на работа. Те са твърде слаби дори и за най-обикновената домашна работа и стават толкова късогледи, че още през детските си години трябва да носят очила. У много от тях членовете на комисията са намерили всички симптоми на скрофулозност и поради тая слабост на момичетата, които са работили в този клон на производството, фабрикантите в повечето случаи отказват да ги ангажират във фабриката. Състоянието на тези деца се означава като „позорно петно за една християнска страна“ и се изказва желание те да бъдат защитени със закон. (Грейнджър, „Доклад“, приложения, част 1, стр. F. 15, ss. 132-142.) В доклада на комисията се добавя, че плетачите на чорапи били най-лошо платените работници в Лестър. Те печелели седмично 6 шилинга, а при голямо напрежение - 7 шилинга при 16-18-часов работен ден. По-рано те печелели по 20-21 шилинга, но въвеждането на по-големите станове понижило заплатата им; значителното мнозинство работело още на старите, прости станове и с трудност конкурирало на усъвършенстваните машини. Значи и тук всяка стъпка напред в развитието на техниката е стъпка назад за работника! Но въпреки всичко това - разказва членът на комисията Пауер - плетачите на чорапи били горди, че били свободни и нямали фабричен звънец, който да им определя времето за ядене, за спане и за работа. Положението на тези работници по отношение на заплатата все още не е по-добро, отколкото в 1833 г., когато фабричната комисия е дала горните данни; това се обуславя от конкуренцията на саксонските плетачи на чорапи, които сами едва ли имат какво да ядат. Тя бие англичаните на почти всички чужди пазари, а в чорапите от по-ниски качества - дори на английския пазар; и не трябва ли да се радва патриотичният германски плетач на чорапи, че лишава от хляб английските плетачи на чорапи и не ще ли продължава той да гладува с гордост и радост за по-голяма слава на германската индустрия? Та нали честта на Германия изисква от него да бъде само наполовина сит? О, хубаво нещо е конкуренцията и „състезанието на нациите“! В „Morning Chronicle“ - пак либерален вестник, вестник на буржоазията par excellence*85 - са поместени през декември 1843 г. няколко писма от един плетач на чорапи в Хинкли за положението на неговите колеги. Между другото той съобщава за 50 семейства, общо 321 души, които работели на 109 стана; всеки стан давал доход средно 5 1/6 шилинга, всяко семейство печелело средно 11 шилинга и 4 пенса седмично. От тях отивали общо 5 шилинга и 10 пенса за наем на къщата, наем на машината за плетене на чорапи, въглища, осветление, сапун и игли, така че за храна оставали дневно по 1½ пенса (15 пруски пфенига) на глава, а за облекло - абсолютно нищо.
„Никое око - пише плетачът на чорапи - не е видяло, никое ухо не е чуло и никое сърце не е могло да почувства дори и половината от страданията, които преживяват тези нещастници.“
Легла или съвсем нямало, или те стигали само за половината хора, децата тичали наоколо окъсани и боси, мъжете със сълзи на очи казвали, че от дълго, дълго време не са яли месо и почти забравили какъв е вкусът му. В края на краищата някои започнали да работят в неделя, въпреки че общественото мнение по-скоро прощава всичко друго, но не и това, и макар че бръмчащият шум на тъкачния стан се чувал от всички съседи.
„Но - казал някой - вижте моите деца и не питайте. Бедността ми ме принуждава на това; аз не мога и не искам вечно да слушам писъка на моите деца, искащи хляб, без да опитам последното средство, чрез което честно мога да припечеля хляба си. Миналия понеделник станах в два часа сутринта и работих почти до полунощ, другите дни - от шест часа сутрин до 11-12 часа през нощта. Дотегна ми вече това, не искам сам да се вкарам в гроба. Сега работя всяка вечер до десет часа и загубеното време наваксвам в неделя.“
От 1833 г. заплатата не се е покачила нито в Лестър, нито в Дерби и Нотингам, а най-лошото е, че в Лестър, както казахме вече по-рано, в широк размер господства системата на плащане в стоки. И затова не е за учудване, че плетачите от тази област са взели много живо участие във всички работнически вълнения, и то още по-дейно и по-ефикасно, защото в повечето случаи на становете работят мъже.
Местността, в която живеят плетачите на чорапи, е същевременно и център за производство на дантели. В поменатите три графства функционират общо 2760 машини за дантели, докато в останалите части на Англия има само 786. Чрез строго прокарано разделение на труда фабрикацията на дантели е станала много усложнена и се е разделила на множество клонове. Най-първо преждата трябва да бъде намотана на макари - работа, която се върши от момичета от 14 години нагоре (winders); след това макарите се поставят на машината и нишката се вдява през малки дупки, каквито има на всяка машина средно около 1800 и от които нишката се отправя към предназначението й - тази работа се върши от момчета от 8 години нагоре (threaders); след това работникът изготвя дантелите, които излизат от машината като широко платно; съвсем малки деца ги разделят на отделни парчета като изваждат съединяващите ги нишки; този процес се казва running или drawing lace, а самите деца - lace-runners; след това дантелите окончателно се приготвят за продажба. - Намотвачките, както и вдявачите нямат определено работно време, защото се използват само когато намотаните макари на една машина се изпразнят; а тъй като работата продължава и нощем, те могат да бъдат повиквани през всяко време във фабриката или в работната стая на плетача. Тази нередовност в работата, честото работене през нощта, следващият от това безреден начин на живот създават множество физически и морални недъзи, особено безредно и ранно полово общуване - нещо, по което са съгласни всички свидетели. Самата работа е много вредна за очите; макар при вдявачите да не са всеобщо установени някакви хронически заболявания, тя причинява все пак очни възпаления, а през време на самото вдяване на нишката - болки, сълзене, временна неясност на зрението и пр. Но при намотвачките е установено, че тяхната работа сериозно поврежда очите им и освен честите възпаления на роговицата тя нерядко причинява сиво и черно перде. —-Работата на самите плетачи е твърде тежка, тъй като стечение на времето машините, все повече били разширявани, така че сега има почти само такива машини, които се обслужват от трима мъже, всеки един от които след четири часа замества другия, така че те всички заедно работят двадесет и четири часа, а всеки един - осем часа на ден. Оттук става ясно, защо намотвачките и вдявачите са принудени толкова често да отиват на работа нощем, за да не се спира машината за твърде дълго време. Вдяването на макарите в 1800 дупки отнема и без това по два часа време на три деца. Някои машини се движат вече с парна сила и чрез това се измества трудът на мъжете, а тъй като в „Доклад на комисията за обследване на детския труд“ навсякъде се говори само за „фабрики за дантели“, където били повиквани деца, изглежда от това да следва, че напоследък или плетачите били преместени в големи фабрични зали, или приложението на парата за плетене на дантели е станало доста повсеместно. И в двата случая имаме прогрес във фабричната система. - Но най-нездравословна е работата на децата, които изваждат конците от готовите дантели; в повечето случаи това са деца на седем, дори на пет или четири години. Членът на комисията Грейнджър срещнал дори едно двегодишно дете, заето с тази работа. Следенето на една и съща нишка, която с игла се изважда от една изкусно преплетена тъкан, е много вредно за окото, особено когато работата, както обикновено, продължава 14 или 16 часа. В най-лекия случай се явява късогледство в много висока степен, а в най-тежкия, който се среща доста често - неизлечимо ослепяване от черно перде. Но освен това от непрекъснатата работа в прегърбено положение децата стават слаби, тесногръди и поради лошо храносмилане - скрофулозни; смущения на функциите на матката у момичетата са почти всеобщи, а също така и изкривяване на гръбначния стълб, така че „човек може да познае тези деца по тяхната походка“. Същите последици както за очите, така и за цялото телосложение има и бродирането на дантелите. Всички медицински експерти са съгласни с това, че здравето на всички деца, заети в производството на дантели, значително страда, че тези деца са бледи, нежни, слаби, твърде дребни за възрастта си и много по-малко способни да противостоят на някоя болест, отколкото другите деца. Обикновените им недъзи са: обща слабост, чести припадъци, болки в главата, страните, гърба и таза, сърцебиене, повдигане, повръщане и липса на апетит, изкривяване на гръбначния стълб, скрофули и туберкулоза. Особено непрекъснато и дълбоко се подкопава здравето на женското тяло; имало всеобщо оплакване от малокръвие, тежки раждания и аборти (Грейнджър, „Доклад“ - на много места). Освен това същият по-низш чиновник на комисията за обследване на детския труд съобщава, че децата били много често зле и дрипаво облечени и получавали недостатъчна храна, обикновено само хляб и чай, а често по цели месеци не получавали месо. - Що се отнася до нравственото състояние на същите, той съобщава:
„Всички жители на Нотингам - полицията, духовенството, фабрикантите, работниците и родителите на самите тези деца - са с единодушното убеждение, че съвременната система на труда е крайно обилен извор на безнравственост. Вдявачите, обикновено момчета, и намотвачкнте, обикновено момичета, се повикват едновременно във фабриката - често посред нощ, и тъй като родителите им не могат да знаят колко време са заети там, те имат най-удобен случай да влизат в непозволени връзки и заедно да скитат след работа. Това в немалка степен е допринесло за безнравствеността, която според общественото мнение е взела страшни размери в Нотингам. Да не говорим за това, че домашното спокойствие и удобство на семействата, към които принадлежат тези деца и младежи, са напълно нарушени от това крайно неестествено състояние на нещата.“
Друг един клон на производството на дантели - плетенето на брюкселски дантели, се практикува в иначе занимаващите се със земеделие райони Нортемптъншайр, Оксфордшайр, Бедфордшайр, и Бъкингамшайр, и то в повечето случаи от деца и младежи, които изобщо се оплакват от лоша храна и рядко получават месо. Самата работа е крайно нездравословна. Децата работят в малки, лошо проветрявани и душни стаи, винаги седящи и прегънати над възглавницата със совалките. За да поддържат тялото си в това напрегнато положение, момичетата носят корсет с дървена планшетка, която - при нежната възраст на повечето от тях, когато костите са още много меки, и при наведеното им положение - напълно измества гръдната кост и ребрата и причинява тесногръдство. Поради това повечето от тях - след като са страдали известно време от най-болезнените (severest) последици на лошо храносмилане вследствие на седящата работа и лошия въздух, умират от туберкулоза. Те не получават почти никакво възпитание, най-малко нравствено, обичат накитите и вследствие на тези две неща нравственото им състояние е много жалко и проституцията всред тях е почти с епидемичен характер. („Доклад на комисията за обследване на детския труд“, доклада на Бърнс.)
Това е цената, за която обществото изкупува удоволствието на елегантните дами от буржоазията да носят дантели! И нима тази цена не е твърде евтина? Само няколко хиляди слепи работници и туберкулозни пролетарски дъщери, само едно хилаво поколение на плебейската маса, която ще предаде хилавостта си в наследство на своите също плебейски деца и внуци - какво е всичко това? - Нищо, съвсем нищо! Нашата английска буржоазия равнодушно ще остави настрана отчета на правителствената комисия и както си беше досега, ще украсява с дантели своите жени и дъщери. Но това е добре за душевното спокойствие на английския буржоа!
Голям брой работници са заети в Ланкашайр, Дербишайр и Западна Шотландия в работилниците за щамповане на басми. В никой клон на английската индустрия техниката не е дала толкова блестящи резултати, но и в никой друг тя не е потиснала работника толкова много, колкото в този. Приложението на гравирани цилиндри, движени с пара, изобретението на начина да се печатат с такива цилиндри едновременно четири до шест цвята също тъй изцяло е изместило ръчния труд, както той е изместен от машините при предене и тъкане на памука, а тези нови изобретения са изместили от работилниците за щамповане много повече работници, отколкото това станало при фабрикуването на платове. Един мъж, подпомогнат от едно дете, извършва с машината оная работа, която по-рано трябвало да бъде извършвана от ръцете на 200 работника; една-единствена машина доставя всяка минута по 28 ярда (80 фута) щампован плат. Вследствие на това щампованите на памучни платове са в много лошо положение. Ланкашайр, Дербишайр и Чешайр доставили в 1842 г. (според петицията на щампованите до камарата на общините) 11 000 000 броя щампована басма; от тях само с ръчен труд били щамповани с един до шест цвята 100 000 броя, отчасти с машини и с допълнителната помощ на ръчно щамповане - 900 000, и само с машини 10 000 000 броя. Тъй като машините са обикновено от по-ново време, а при това и постоянно се подобряват - броят на ръчните щамповани е твърде много голям за наличното количество работа и естествено много от тях - в петицията се казва една четвърт от целия брой - са съвсем без работа, докато останалите средно са заети само един или два, най-много три дни седмично и на тях се плаща зле. Лич твърди за една работилница за щамповане (Дипли Дейл при Бъри в Ланкашайр), че там ръчните щамповани печелели средно не повече от 5 шилинга („Неопровержими факти“, стр. 47), а той несъмнено знае добре, че на тия, които работят на машини, се плаща доста добре. Работилниците за щамповане значи са възприели напълно фабричната система, но без да бъдат подчинени на законните ограничения, наложени на последната, те произвеждат известен моден артикул и поради това нямат редовно работно време. Ако имат малко поръчки, те работят половината време; ако сполучат с някой модел и ако търговията тръгне добре, тогава се работи до 10, 12 часа през нощта, дори и през цялата нощ. Наблизо до моето жилище в Манчестър имаше работилница за щамповане, която много пъти е бивала осветлявана чак до късно през нощта, когато се връщах в къщи. Често съм чувал, че там децата трябвало да работят понякога толкова дълго, че търсели случай да се доберат до каменните стълби и до ъглите на преддверието само за няколко минути почивка и сън. Аз нямам документално потвърждение на това, иначе бих назовал фирмата. Докладът на комисията за обследване на детския труд е тук твърде бегъл, той само съобщава, че в Англия поне децата са в повечето случаи доста добре облечени и нахранени (това е относително в зависимост от обстоятелството дали родителите им печелят много или не), че те нямат никакво образование и в морално отношение струват малко. Достатъчно е само да имаме предвид, че тези деца са под господството на фабричната система и посочвайки на по-горе казаното за нея, да продължим по-нататък.
За другите работници, заети с производството на тъкани, ни остава да кажем още малко; избелваните имат много нездравословна работа, тъй като те непрекъснато трябва да вдишват хлор - вещество, вредно за белите дробове; работата на бояджиите е вече по-здравословна, дори в много случаи твърде здравословна, тъй като тя изисква напрежение на цялото тяло. А как се плаща на тези работници - за това се чува малко и това бе достатъчна причина, за да заключим, че те не получават под средната заплата, защото иначе биха се оплаквали. Стриганите на кадифе, които при широката употреба на памучното кадифе са доста многобройни и възлизат на 3000-4000, косвено са страдали твърде тежко от влиянието на фабричната система. Стоката, която по-рано се произвеждала с ръчни станове, била изработвана не напълно равномерно и изисквала опитна ръка при срязването на отделните редици от нишки; но откакто тя се произвежда с механически станове, редиците са съвсем равни, всяка вътъчна нишка е точно успоредна на предшестващата и срязването не е вече голямо изкуство. Работниците, които останали поради машините без работа, се нахвърлили на стригането на кадифе и подбивали заплатата чрез конкуренцията си; фабрикантите открили, че за стригане на кадифе можели да използват жени и деца, и заплатата се понижила до заплатата на жените и децата, докато били изместени стотици мъже; фабрикантите открили, че за по-евтино можели да наредят работата да се извършва във фабричното им помещение вместо в работилницата на работника, наема за която те все пак косвено плащали; оттогава ниските горни етажи на много котеджи, служещи като стаи за стригане, стоят празни или пък се дават под наем като жилища, а стригачът на кадифе е загубил свободата си да избира работните си часове и се е подчинил на фабричния звънец. Един стригач на кадифе, който изглеждаше да е на 45 години, ми каза, че можел да си спомни за времето, когато за същата работа, която той сега трябва да върши за 1 пени на ярд, по-рано получавал 8 пенса; наистина той можел сега да стриже по-равната тъкан по-бързо, отколкото преди, но далеч не можел за един час да извършва двойно повече от онова, което е извършвал по-рано за същото време, така че седмичната му заплата е спаднала на по-малко от ¼ от по-раншната му заплата. Лич дава („Неопровержими факти“, стр. 35) една таблица на заплатите, които били плащани в 1827 и 1843 г. за разни платове; от нея се вижда, че тъканите, за които в 1827 г. стригачът получавал по 4 п., 2¼ п., 2¾ п., 1 п. на ярд, в 1843 г. той получавал само по 1½ п., ¾ п., 1 п. и 3/8 п. заплата за стрижене на 1 ярд. Размерът на средната седмична заплата според Лич е, както следва: в 1827 г. 1 л. ст. 6 ш. 6 п. или 1 л. ст. 2 ш. 6 п., или 1 л. ст., или 1 л. ст. 6 ш. 6 п., а за същите стоки в 1843 г. 10 ш. 6 п. или 7 ш. 6 п., или 6 ш. 8 п., или 10 ш.; но има стотици работници, които дори и не могат да се доближат до тези размери на заплатата. Ние вече говорихме за ръчните тъкачи в памучната индустрия; останалите текстилни материи се изработват почти изключително от ръчни тъкачи, които, както стриганите на кадифе, повечето са пострадали по същия начин, т. е. от проникването на изместени от машините работници, и освен това като фабрични работници подлежат на строги глоби заради лоша работа. Да вземем тъкачите на коприна. Фабрикантът на коприна Броклхърст, един от най-крупните в цяла Англия, е представил на някаква парламентарна комисия таблици от книгите си, от които се вижда, че за същите артикули, за които в 1821 г. той е плащал заплата 30 шилинга, 14 шилинга, 3½ шилинга, ¾ шилинга, 1½ шилинга, 10 шилинга, в 1831 г. плащал само 9 шилинга, 7½ шилинга, 2¼ шилинга, ⅓ шилинга, ½ шилинга, 6¼ шилинга, макар в този клон на индустрията да не били направени никакви подобрения на машините. Но каквото е направил в своята фабрика г. Броклхърст наистина може да се приеме като норма за цяла Англия. От същите таблици се вижда, че средната работна заплата на тъкача заедно с всички удръжки възлизала в 1821 г. на 16½ шилинга седмично, а в 1831 г. само на 6 шилинга. Оттогава заплатата е спаднала още повече: тъканите, за които в 1831 год. се плащало ⅓ шилинга или 4 пенса тъкачна заплата на ярд, в 1843 г. за тях се плащало само 2½ пенса (това са тъй наречените single sarsnets - копринени хастари), а голям брой тъкачи в село могат да си намерят работа само ако са съгласни да вземат за тези тъкани по 1½-2 пенса. Към това се прибавят и произволните удръжки от заплатата. Всеки тъкач, който получава основа, получава и карта, на която обикновено е написано, че работата се приема в тези или онези часове на деня, че такъв тъкач, който не може да работи поради болест, трябва да уведоми бюрото за това в тридневен срок, иначе болестта не се смятала за оправдание; че не се приема като достатъчно извинение, когато тъкачът казва, че трябвало да чака прежда за вътък, че за известни дефекти в работата (когато например на известна дължина от плата идват повече вътъчни нишки, отколкото са предписани и пр.) се удържа не по-малко от половината заплата и че ако платът не е готов в определения срок, за всеки ярд от непредадения плат се спада по едно пени. Всички удръжки от заплатата в съответствие с тези карти са толкова значителни, че например човекът, който идва в Ли, Ланкашайр, два пъти седмично, за да приема тъканите, носи всеки път на своя фабрикант най-малко петнадесет лири (100 пруски талера) от глоби. Така заявява самият той, а същият минава за един от най-толерантните приемчици. По-рано подобни въпроси се решавали от арбитражен съд, но тъй като работниците, които настоявали на това, обикновено бивали уволнявани, сега този обичай напълно е изчезнал и фабрикантът действа съвсем произволно: той е и обвинител, ч свидетел, и съдия, и законодател, и изпълнител - всичко в едно лице. А ако работникът отиде при мировия съдия, тогава му казват: с това, че сте приели картата, вие сте сключили известен контракт и сега сте длъжни да го изпълните. Точно както при фабричните работници. Освен това фабрикантът всеки път заставя работника да подписва документ, в който последният заявява, че „той е съгласен с направените удръжки“. А ако се противи на това, тогава всички фабриканти от града веднага знаят, че, както казва Лич,
„той е човек, който се противопоставя на писмено установените с карти ред и законност и има дързостта да се съмнява в мъдростта на ония, които, както би следвало той да знае, са все пак негово началство в обществото.“ („Неопровержими факти“, стр. 37-40).
Разбира се, тъкачите са напълно свободни и фабрикантът наистина не ги принуждава да вземат от него основа и карти, но както Лич превежда това на добър английски език, той им казва:
„Ако не искате да се пържите в моя тиган, направо може да влезете в огъня. (If you don’t line to be frizzled in my frying-pan, you can take a walk into the fire).“
Тъкачите на копринени платове в Лондон и по-специално в Спиталфилдс отдавна понасят периодически най-голяма мизерия, но че те и досега още нямат основание да бъдат доволни от положението си - следва от това, че вземат крайно дейно участие във всички работнически акции в Англия, а особено в Лондон. Господстващата сред тях нищета е била причината за тифуса, който избухнал в източните части на Лондон и предизвикал назначаването на комисията за обследване на санитарните условия за живот на работническата класа. Но от последния доклад на лондонската болница за болни от тифус ние виждаме, че тифусът все още продължава да върлува.
След платовете за облекло най-важната група артикули, произвеждани от английската индустрия, са металните изделия. Това производство има за свои главни центрове Бирмингам, където се произвеждат фини метални стоки от всякакъв вид, Шефилд - всевъзможни ножарски изделия, и Стафордшайр, особено Уолверхамптън, където се произвеждат по-груби стоки, като брави, гвоздеи и пр. Описанието на положението на работниците, заети в тези индустриални клонове, нека започнем с Бирмингам. - Организацията на производството в Бирмингам, както въобще в повечето места, където се изработват металически изделия, е запазила нещо от стария занаятчийски характер; дробните майстори все още продължават да съществуват; те работят с чираците си или в работилницата у дома си, или - когато е нужна употребата на парна сила - в големи фабрични сгради, които са разпределени на малки работилници, дадени поотделно под наем на майсторите; всички помещения са снабдени с по една движена от парната машина ос, чрез която пък може да се поставят в движение други машини. Леон Фоше (автор на редица статии върху положението на английските работници в списание „Revue des deux Mondes“[112] - статии, от които проличава, че авторът поне е изучавал въпроса, и които във всеки случай са по-ценни от онова, което досега са писали за това както англичаните, така и немците) нарича такава организация с името démocratie industrielle*86 в противовес на едрото производство на Ланкашайр и Йоркшайр и забелязва, че тя не дава твърде благоприятни резултати за положението на майсторите и на калфите. Тази забележка е напълно правилна, защото многото дребни майстори, между които се разпределя печалбата - регулирана от конкуренцията, иначе поглъщана от един-единствен едър фабрикант, - не могат лесно да съществуват при тези условия. Централизиращата тенденция на капитала ги държи потиснати и на един забогатяващ се опропастяват десетина, а стотина други чрез натиск на конкуренцията само на един богаташ, който може да продава по-евтино от тях, биват поставяни по-зле, отколкото преди. От само себе си се разбира, че в случаите, когато дребните майстори по начало трябва да конкурират на едрите капиталисти, много трудно могат да успеят сами срещу тази конкуренция. Чираците, както ще видим, са при дребните майстори поне също толкова зле, колкото и при фабрикантите, но с тая разлика, че самите те по-късно стават майстори и по този начин получават известна самостоятелност - т. е. биват експлоатирани от буржоазията не така непосредствено, както във фабриките. По този начин тези дребни майстори не са нито истински пролетарии, защото живеят отчасти от труда на чираците и продават не самия си труд, а готовия продукт, нито са истински буржоа, защото главното, с което се издържат, е собственият им труд. Това своеобразно, междинно положение на работниците в Бирмингам е причината, поради която те много рядко напълно и явно са се присъединявали към английското работническо движение. В политическо отношение Бирмингам е радикален, но не и чисто чартистки град. Обаче там има и множество по-големи фабрики - собственост на капиталисти, и в тях напълно господства фабричната система. Разделението на труда, което там е проведено до най-малки подробности (например в производството на игли), както и приложението на парната сила, позволява ангажирането на множество жени и деца. И ние отново срещаме тук (виж „Доклад на комисията за обследване на детския труд“) съвсем същите характерни черти, които са изложени във фабричния отчет: женският труд до часа на раждането, невъзможността за жените да водят домакинство, занемаряването на домашния бит и на децата, безразличие, дори отвращение към семейния живот и деморализация, а освен това изместване на мъжете от областта на труда, непрекъснато подобрение на машините, ранна самостоятелност на децата, мъже - изхранвани от жени и деца, и т. н. и т. н. — Децата са описани като полугладни и одрипавели. Половината от тях не знаят какво значи да бъдеш сит, много от тях живеят цял ден с толкова хляб, колкото могат да получат за едно пени (10 пруски пфенига), или до обеда не получават никаква храна; нещо повече: имало е случаи, при които децата не получавали нищо за ядене от 8 часа сутрин до 7 часа вечер. Много често облеклото едва покрива голотата им; много ходят боси дори и през зимата. Поради това всички деца са дребни и слаби за възрастта си и рядко се развиват поне горе-долу нормално. Ако човек вземе под внимание, че при тези недостатъчни средства за възпроизвеждане на физическите сили се прибавя още и тежка, продължителна работа в душни помещения, няма да се учудва на това, че в Бирмингам се срещат малко мъже, които са годни за военна служба.
„Работниците — казва един лекар от наборната комисия - са дребни, слаби и с твърде малко физическа сила и на това отгоре мнозина имат изкривявания на гръдния кош или на гръбнака.“
По сведение на един наборен подофицер мъжете в Бирмингам са по-дребни откъдето и да било другаде: обикновено 5 фута и 4-5 цола високи, и от 613 свикани новобранци само 238 се оказали годни. Що се отнася до образованието, по-горе (стр. 338) вече дадохме редица изказвания и примери за него из районите на металната индустрия, към които насочвам читателя; впрочем от доклада на комисията за обследване на детския труд се вижда, че в Бирмингам повече от половината деца между 5 и 15 години не посещават каквото и да е училище; децата, които посещават училище, често се менят, така че е невъзможно да им се даде каквото и да било трайно образование, и всички деца много рано се вземат от училище и се пращат на работа. Какви учители се използват при това - се вижда също така от този доклад; на въпроса, дали преподава също и морал, една учителка отговорила: „Не, за 3 пенса седмична училищна такса това не може да се иска.“ Някои учителки дори и не разбрали този въпрос, а други и съвсем не смятали моралното възпитание на децата за част от своя дълг. Една учителка казала, че не преподавала морал, но че се стараела да насажда у децата добри принципи, и при това направила една груба езикова грешка. В самите училища членът на комисията констатирал непрекъснат шум« и безредие. Поради това нравственото състояние на самите деца е в най-висока степен печално; половината от всички престъпници са под 15-годишна възраст; само за една година били осъдени 90 десетгодишни престъпници, между които 44 за криминални престъпления. Според мнението на членовете на комисията безредното полово общуване изглежда да се среща почти повсеместно, и то още в твърде млада възраст. - (Грейнджър. „Доклад“ и документи.)
В областта на желязната индустрия, Стафордшайр, положението е още по-лошо. При грубите железни изделия, които се произвеждат тук, не може да се прилага нито голямо разделение на труда (с известни изключения), нито парна сила и машини. Тук - в Уолверхамптън, Уиленхол, Билстън, Седжли, Уенсфилд, Дарластън, Дъдли, Уолсол, Уенсбери и др., има поради това по-малко фабрики, но затова пък повече малки ковачници, в които дребните майстори работят поотделно с един или няколко чираци, които са задължени да служат при тях до двадесет и първата си година. Положението на дребните майстори е приблизително същото, както на тези в Бирмингам, но чираците обикновено са много по-зле. Те получават за ядене почти само месото на болни, паднали животни или развалено месо и развалена риба, също и месо на преждевременно родени телета и задушени в железопътни вагони свине. И същото вършат не само дребните майстори, но и по-големите фабриканти, които имат 30-40 чираци. В Уолверхамптън това изглежда да е действително обикновено нещо. Естествената последица от това са чести коремни и други заболявания. Освен това децата обикновено не получават достатъчно храна, за да се нахранят до насита, и рядко имат други дрехи, освен работното си облекло, така че те вече само затова не ходят в неделното училище. Жилищата са често до такава степен лоши и мръсни, че стават огнища на болести, и макар в повечето случаи трудът да е здравословен, децата са поради това дребни, лошо сложени, слаби и в много случаи зле осакатени. В Уиленхол например има безброй много хора, които от вечно пилене на менгеме получават гърбица и изкривяване на единия крак в коляното - „извърнат крак“, hind-leg, както го наричат, - така че краката имат формата на буквата К; освен това най-малко една трета част от тамошните работници имали херния. Както и в Уолверхамптън, тук се срещат безбройни примери на закъснял пубертет както у момичета - и те работят в ковачниците! - така и у момчета, даже до деветнадесетата им година. В Седжли и околността, където се произвеждат почти само гвоздеи, хората живеят и работят в жалки, прилични на обори къщурки, които по мръсотия нямат равни на себе си. Момчета и момичета от десетата или дванадесетата си година нагоре въртят чука и чак тогава се считат за напълно обучени работници, когато изработват по хиляда гвоздеи на ден. За 1200 гвоздеи заплатата е 5¾ пенса или непълни 5 сребърни гроша. Всеки гвоздей изисква 12 удара и тъй като чукът тежи 1¼ фунта, работникът трябва да дигне 18 000 фунта, докато спечели тази мизерна заплата. При тази тежка работа и при недостатъчната храна децата по неизбежност се оформят зле физически, остават дребни и слаби, както се потвърждава и от данните на комисията. За състоянието на образованието и в този окръг вече дадохме сведения по-горе. Образованието в този участък е действително на невероятно ниско ниво: половината от всички деца не посещават дори неделните училища, а другата половина ги посещава съвсем нередовно; в сравнение с други области тук могат да четат твърде малко деца, а още по-малко да пишат. И това е напълно естествено, защото децата се вземат на работа между седмата и десетата година, т. е. точно тогава, когато те наистина биха могли да извлекат полза от посещаването на училището; учителите от неделното училище - ковачи или миньори - често пъти едва могат да четат, дори и не могат да напишат името си. Техният морален уровен съответства на тези възпитателни средства. В Уиленхол - твърди членът на комисията Хорн и представя изобилни доказателства за това - не съществува никакво нравствено чувство сред работниците. Той е установил изобщо, че децата не познават нито задължения към родителите си, нито пък чувстват някаква привързаност към тях. Те били толкова малко способни да мислят върху онова, което говорят, толкова затъпели, толкова глупави като животни, че - принудени да работят 12-14 часа на денонощие, да ходят в дрипи, да не си дояждат и да понасят побоища, които и след няколко дни все още усещали - те често твърдели, че били третирани добре и че се чувствали отлично. Те не познавали друг начин на живот, освен да се измъчват от сутрин до вечер, докато им се позволи да престанат, и не разбирали дори нечувания за тях въпрос: дали са изморени. (Хорн, „Доклад“ и документи.)
В Шефилд заплатите са по-добри и поради това по-добро е и външното положение на работниците. Но затова пък тук трябва да се отбележат някои клонове на труда поради извънредно вредното им влияние върху здравето. Някои видове работа са свързани с непрекъснато притискане на инструментите към гърдите и често предизвикват туберкулоза; а други, например изготвянето на пили, пречат на общото развитие на тялото и причиняват коремни заболявания; рязането на кокали (за дръжки на ножове) влече след себе си главоболие, болести на жлъчката, а у момичетата, много от които са заети в тази работа, малокръвие. Но най-нездравословна работа е точенето на ножове и вилици, което, особено когато става на сухи камъни, неминуемо влече след себе си преждевременна смърт. Нездравословността на тази работа се дължи отчасти на наведеното положение, при което се притискат гърдите и стомахът, но особено на масата остроръбест, металически прах, който отскача при точенето, изпълва въздуха и неизбежно се вдишва. Точилари, които работят на сух камък, достигат средно едва до 35 години, а точилари на мокър камък рядко живеят повече от 45 години. Д-р Найт в Шефилд казва:
„Аз мога да направя донякъде ясна вредността на тази работа само като обявя най-големите пияници сред точиларите за най-дълголетни измежду тях, защото те най-много отсъстват от работата си. В Шефилд има всичко около 2500 точилари. Около 150 (80 мъже и 70 момчета) са точилари на вилици; те умират между 28-та и 32-та си годишна възраст; точиларите на бръсначи, които точат както на сухи, така и на мокри камъни, умират между 40 и 45 години, а точиларите на ножове за маса, които точат на мокри камъни, умират между 40 и 50 години.“
Същият лекар дава следното описание на хода на болестта - така наречената точиларска астма:
„Те почват работата си обикновено от четиринадесетата си година и ако имат здрав организъм, те рядко усещат особени страдания до двадесетата си година. Тогава започват да се проявяват симптомите на тяхната своеобразна болест; те веднага се задъхват при най-малкото усилие при изкачване стълби или височина, държат раменете си високо, за да облекчат постоянния и увеличаващ се задух, навеждат се напред и изглежда да се чувстват най-удобно в приведеното положение, в което работят; цветът на лицето им става мръсно жълт, чертите на лицето им изразяват страх, те се оплакват от стягане на гърдите; гласът им става груб и дрезгав, те кашлят шумно, като че ли въздухът преминава през дървена цев. От време на време изхарчват значителни количества прах, примесен със слуз или в кълбовидни или цилиндрични маси с тънка обвивка от слуз. Храчене на кръв, неспособност да лежат, изпотяване през нощта, диария с колики, необикновено отслабване с всичките обикновени симптоми на белодробна туберкулоза ги завличат най-после в гроба, след като са линели с месеци, често дори с години, неспособни да изхранят нито себе си, нито семействата си със своя труд. Трябва да добавя, че всички опити, които са били направени досега за предотвратяване на точиларската астма или за нейното излекуване, са напълно пропаднали.“
Това е написал Найт преди десет години; оттогава броят на точиларите и яростта на болестта са се увеличили, но били направени и опити да се предотврати болестта със закрити точиларски камъни и отвеждане на праха чрез вентилация. Те са поне отчасти успели, но самите точилари не искат тяхното приложение и дори тук-там са го осуетили, защото мислят, че с това биха дошли повече работници в тяхната професия и биха подбили заплатата им. Те предпочитат „къс, но весел живот“. Д-р Найт казвал често на точиларите, които отивали при него при първите симптоми на астмата: вие ще си докарате смъртта, ако се върнете обратно при точилото. Но това никога не помагало; онзи, който ставал веднъж точилар, той се отчайвал, сякаш че продал душата си на дявола. - Образованието в Шефилд е на много ниско стъпало; един духовник, който се занимавал много със статистиката на образованието, бил на мнение, че от 16 500 деца на работническата класа, които били в състояние да посещават някое училище, едва 6500 можели да четат; това се обяснява с обстоятелството, че още от седмата и най-късно от дванадесетата си година децата се вземат от училището и че учителите им нищо не струват (един от тях бил уличен като крадец, който след освобождаването си от затвора не намерил друго средство за препитание, освен даскалуването!). Неморалността сред младежта в Шефилд изглежда да е по-голяма откъдето и да било другаде. (Впрочем човек едва ли знае на кой град да отсъди първенството и когато чете докладите, мисли, че всеки град го заслужава.) Младежите в неделя са цял ден на улицата, играят на подхвърляне на пари или насъскват кучета едно срещу друго, ходят усърдно по кръчмите и седят там заедно с любимите си, докато тръгнат късно вечерта на усамотени разходки по двойки. В една кръчма, която членът на комисията посетил, седели 40-50 младежи от двата пола, почти всички под 17 години, всеки младеж при своето момиче. Тук-там някои играели на карти, други пеели и танцували и навсякъде пиели. Между тях седели професионални проститутки. И така, нищо чудно в това, че, както се изказват всички свидетели, ранното безредно полово общуване и младежката проституция се срещат извънредно често в Шефилд вече у юноши от 14 до 15 години. Престъпленията, и то от много зверски, отчаян характер, са нещо обикновено; година преди идването на члена на комисията била заловена една банда, състояща се в по-голямата си част от младежи, тъкмо когато се канела да подпали града; те били напълно екипирани с копия и запалителни вещества. По-късно ще видим, че работническото движение в Шефилд има същия див характер. (Саймънс, „Доклад“ и документи.)
Освен тези главни центрове на металообработването има още и фабрики за карфици в Уорингтън (Ланкашайр), където сред работниците, особено децата, цари също много мизерия, неморалност и невежество; има и известен брой ковачници за гвоздеи в областта на Уиган (Ланкашайр) и в Източна Шотландия; докладите от тези последни области си схождат почти напълно с докладите от Стафордшайр.
Сега ни остава още един-единствен клон от тази индустрия - производството на машини, което се извършва именно във фабричните райони, особено в Ланкашайр; особеното при него е произвеждането на машини посредством машини; чрез това наново било отнето и последното убежище на останалите без работа работници - работата при производството на машините, които са ги лишили от препитание. Машините за рендосване и пробиване, машините, които изготвят винтове, колела, гайки и пр., механическите стругове и тук оставили без препитание маса работници, които по-рано редовно били заангажирани при добра заплата. Онзи, който желае, може да види маса такива безработни в Манчестър.
Да се обърнем сега към оня индустриален район, който се намира северно от железодобивната област на Стафордшайр: грънчарниците (potteries), чието главно средище е общината (borough) Сток, която обхваща селищата Хенли, Бърслем, Лейн-Енд, Лейн-Делф, Етрурия, Колридж, Лангпорт, Тънстол и Голден Хил с общо 60 000 жители. В доклада на комисията за обследване на детския труд се съобщава за този район: В някои клонове на това производство - на фаянс - децата имат лека работа в топли, просторни зали; в други, напротив, от тях се изисква тежка, напрегната работа, без да получават нито достатъчна храна, нито добро облекло. Много деца се оплакват: „Нямам достатъчно за ядене, получавам обикновено картофи и сол и никога не ми дават месо и хляб; не ходя на училище, нямам никакви дрехи.“ - „Днес нямах абсолютно нищо за обед, у дома никога не обядват; повечето получавам картофи и сол, само понякога хляб.“ - „Това са всичките дрехи, които имам, у дома нямам никаква дреха за празник.“ Измежду децата, чиято работа е особено вредна, са за отбелязване mould-runners, т. е. онези деца, които заедно с формата трябва да носят в сушилнята готово оформената стока и след това, когато вещта се изсуши, колкото е нужно, да занасят обратно празната форма. По тоя начин те през целия ден трябва да отиват и да се връщат под голямата за възрастта им тежест, а високата температура, при която трябва да вършат това, значително увеличава тяхното изтощение. Тези деца, без почти нито едно-единствено изключение, са мършави, бледи, слаби, дребни и лошо сложени; те почти всички страдат от стомашни болести, повръщане, липса на апетит и много от тях умират от изтощение. Почти точно тъй слаби са и момчетата, които носят името jiggers; според колелото (jigger), което те трябва да въртят. Но много по-вредна е работата на ония, които потапят готовата стока в течност, която съдържа големи количества олово, а често и много арсеник, или пък трябва да вземат на ръце прясно потопената стока. Ръцете и дрехите на тези работници, мъже и деца, са винаги мокри от тази течност; кожата омеква и при непрекъснатото хващане на груби предмети така се свлича, че от пръстите им често тече кръв и те са непрекъснато в такова състояние, което в най-висша степен благоприятства за абсорбирането на тези опасни вещества. Последиците от това са силни болки и сериозни заболявания на стомаха и на червата, упорит запек, колики, понякога туберкулоза, а у децата най-често епилепсия. У мъжете обикновено настъпва частична парализа на ръчните мускули, cólica pictorum*87 и парализа на цели крайници. Един свидетел разказва, че две момчета, които работели с него, умрели през работата в спазми; друг един, който още като момче две години е помагал при глазирането, разказва, че в началото имал силни коремни болки, след това - пристъп от спазми, вследствие на което бил на легло два месеца; оттогава нататък спазмите станали все по-чести, сега вече всеки ден, а често пъти - десет до двадесет епилептични припадъка в един ден. Дясната му страна била парализирана и, както му казали лекарите, никога нямало да се възстанови дейността на крайниците му. В помещението за глазиране на една фабрика имало четирима мъже, всички епилептични и страдащи от силни колики, и единадесет момчета, от които няколко вече епилептични. С една дума, тази страшна болест се явява абсолютно навсякъде като последствие от тази работа, а и това също става заради по-големи печалби на буржоазията! В стаите, в които се търка фаянсът, въздухът е изпълнен с фин кремъчен прах, чието вдишване действа точно толкова вредно, колкото и вдишването на стоманения прах у шефилдските точилари. Работниците се задъхват, те не могат да лежат спокойно, страдат от рани в гърлото, от силна кашлица и гласът им става толкова тих, че човек едва може да ги чуе. И те всички умират от туберкулоза. В района на грънчарниците нямало сравнително много училища, които дават на децата възможност да се учат, но тъй като последните трябва да се изпращат толкова рано във фабриките и да работят толкова дълго (обикновено дванадесет часа, а често и повече), те не са в състояние да използват училищата и поради това три четвърти от изпитаните от члена на комисията деца не можело нито да четат, нито да пишат; и цялата област тънела в най-дълбоко невежество. Ония деца, които с години посещавали неделни училища, не били в състояние да различат една буква от друга. Не само интелектуалното, но нравственото и религиозното възпитание в цялата страна е на много ниско стъпало (Скривен, „Доклад“ и документи).
Също и при производството на стъкло се срещат разни видове работа, която наистина изглежда, че не вреди много на мъжете, но която децата никак не могат да понасят. Тежкият труд, нередовността в работното време, честата нощна работа и особено високата температура в работните помещения (100-130° Фаренхайт) причиняват у децата обща слабост и болести, лош растеж и особено очни недъзи, коремни болести, бронхити и ревматични заболявания. Много деца са бледи, имат червени очи, често пъти със седмици се лишават от зрение и страдат от силно гадене, повръщане, кашлица, простуди и ревматизъм. При изваждането на стоката от пещите децата често са принудени да работят при такава висока температура, че дъските, на които те стоят, се запалват под краката им. Тия, които надуват стъклото, обикновено умират в ранна възраст от слабост и гръдни болести. (Лифчайлд. „Доклад“, приложения, ч. II, стр. Ц 2, §§ 11, 32; Франк. „Доклад“, приложения, ч. II, стр. К 7, § 48; Танкред. Документи и приложения, ч. II, стр. 176 и т. н.; всички в „Доклад на комисията за обследване на детския труд“.)
Въобще същият доклад във всички клонове на индустрията показва постепенното, но сигурно проникване на оная фабрична система, която особено се характеризира чрез заангажирането на жени и деца. Аз не съм счел за нужно навсякъде по-нататък да проследя прогреса на техниката и изтласкването на възрастните работници. Онзи, който е запознат донякъде с индустриалното дело, сам ще може лесно да си допълни това, защото на мен тук липсва място да проследя в подробности и тази страна на съвременния начин на производство, изложен от мен като един от резултатите на фабричната система. Навсякъде се въвеждат машини и с това се унищожава последната следа от независимостта на работника. С работата на жената и на децата семейството се разнебитва навсякъде или пък напълно се обръща с главата надолу поради безработицата на мъжа; навсякъде необходимостта от въвеждането на машините предава предприятието, а заедно с него - и работниците, в ръцете на едрия капиталист. Централизацията на собствеността крачи неудържимо напред, разделението на обществото на едри капиталисти и безимотни работници всеки ден става по-рязко, индустриалното развитие на нацията с гигантски крачки се движи към неминуема криза.
Аз вече споменах по-горе, че в областта на занаятите могъществото на капитала, а понякога и разделението на труда са довели до един и същ резултат; те изтласкали дребната буржоазия и на нейно място поставили едри капиталисти и безимотни работници. За тези занаятчии трябва всъщност малко да се каже, тъй като всичко онова, което се отнася до тях, бе вече изложено от мене там, където ставаше дума за индустриалния пролетариат въобще; тук, от началото на индустриалния преврат са станали малко промени в начина на работата, както и в нейното влияние върху здравето на работниците. Но допирът със същинските индустриални работници, гнетът на едрите капиталисти, който станал много по-осезателен от този на дребните майстори, с които калфата все пак още се намирал в лични отношения, влиянието на живота на големите градове и понижаващата се заплата са направили почти всички занаятчии дейни участници в работническото движение. Ние скоро ще говорим върху това, а междувременно нека се обърнем към една категория от трудещото се население на Лондон, която поради извънредното варварство, с което я експлоатира алчната буржоазия, заслужава особено внимание. Аз имам предвид модистките и шивачките.
Забележително е, че тъкмо изработването на ония артикули, които служат за накит на дамите от буржоазията, са свързани с най-печалните последици за здравето на заетите с него работници. Ние по-горе вече видяхме това при производството на дантели и за доказателство на това твърдение сега имаме предвид лондонските модни магазини. Тези предприятия ангажират маса млади момичета - казват, че такива имало всичко 15 000; повечето от тях идват от село и като живеят и се хранят в тези помещения, те напълно са роби на работодателите си. През време на модния сезон, който трае около четири месеца в годината, дори и в най-добрите заведения работните часове са петнадесет на ден, а когато се случат спешни поръчки - осемнадесет; обаче в повечето магазини през това време се работи без всякакво строго определено работно време, така че момичетата никога нямат повече от шест, често само три или четири, а понякога дори само два часа в денонощие свободни за почивка и сън. По такъв начин те работят 19 до 22 часа, а понякога са принудени да работят през цялата нощ - нещо, което се случва доста често! Единствената граница за продължителността на тяхната работа е пълната физическа невъзможност да държат иглата дори и една минутка повече. Срещат се случаи, когато тези безпомощни същества не са си сваляли дрехите в продължение на девет дни подред и само сегиз-тогиз случайно са могли да си отпочинат за няколко минути на някой сламеник; яденето им се поднасяло ситно нарязано, за да могат да го погълнат във възможно най-късото време. Накратко, с помощта на моралния робски бич - заплахата за уволнение - тези нещастни момичета биват задържани на такава продължителна и непрестанна работа, каквато не може да понесе никой силен мъж, а да не говорим за крехките момичета от четиринадесет до двадесетгодишна възраст. Освен това душният въздух в стаите за работа, също и в спалните, наведеното положение, често лошата, мъчно смилаема храна - всичко това, но преди всичко продължителната работа и изолираността от чистия въздух, създават най-печалните резултати за здравето на момичетата. Много скоро се появяват отпадналост и отпуснатост, слабост, загубване на апетит, болки в раменете, гърба и таза, а особено - болки в главата; след това - изкривяване на гръбначния стълб, високи, изкривени рамене, отслабване, подпухнали, сълзящи и въобще болни очи, които скоро стават късогледи, кашлица, тесногръдство и задух, както и всички женски болести на пубертета. В много случаи очите страдат толкова силно, че настъпва неизлечима слепота, пълно разстройство на зрението, а ако зрението остане достатъчно добро, за да дава възможност за продължаване на работата, обикновено туберкулозата слага край на късия и печален живот на тези работнички. Дори и у онези, които достатъчно рано напущат тази работа, телесното здраве остава завинаги разрушено, силата на организма разбита; особено след брака те са непрекъснато хилави и слаби и раждат болнави деца. Всички лекари, които били разпитани от комисията за обследване на детския труд, се изказали единодушно, в смисъл че трудно можело да се измисли друг начин на живот, който така да разрушава здравето и да предизвиква преждевременна смърт, както този на модистките.
Със същата жестокост, само по-малко непосредствено, се експлоатират изобщо шивачките в Лондон. Момичетата, които се занимават с изработката на корсети, имат тежка, трудна, изморяваща окото работа. А каква е заплатата, която те получават? Аз не зная това, но зная едно, че предприемачът, който трябва да отговаря за предадения му материал и който разпределя работата между отделните шивачки, получава 1½ пенса - 15 пруски пфенига - на брой. Оттук той приспада още и своята печалба, а тя е най-малко ½ пени - значи най-много едно пени влиза в джоба на бедното момиче. Момичетата, които шият вратовръзки, се задължават да работят 16 часа и получават 4½ шилинга, т. е. 1½ пруски талера седмично, с които те могат да купят приблизително толкова, колкото се купува с 20 сребърни гроша в най-скъпия град на Германия*88. Но най-зле са ония, които шият ризи. Те получават за една обикновена риза 1½ пенса. По-рано получавали 2 до 3 пенса, но откогато приютът за бедни в Сент Панкрас, който се управлява от буржоазно-радикална администрация, е започнал да приема работа по 1½ пенса, бедните жени трябвало да се съгласят с тази ниска заплата. За фини, украсени ризи, които при осемнадесетчасова работа могат да се изработят за един ден, се плаща 6 пенса, т. е. 5 сребърни гроша. Според това и според различни изказвания на работнички и пренаемачи заплатата на тези шивачки, при твърде напрегната и продължаваща до късна нощ работа, възлиза на 2½ - 3 шилинга седмично. И онова, което слага венец на това позорно варварство, е, че шивачките трябва да депозират като залог част от стойността на поверените им материали, което те, разбира се, не могат да сторят иначе, освен като - за което прекрасно знаят и собствениците - заложат една част от тях и или ги откупват със загуба за себе си, или ако не могат да откупят материалите, трябва да отговарят в мировия съд, както се случило на една шивачка през ноември 1843 г. Едно нещастно момиче, което се намирало в това положение и което не знаело какво да прави, се удавило в един канал през август 1844 г. Тези шивачки живеят обикновено сред най-голяма нищета в малки мансардни стаички, където във всяка стая се натъпкват толкова много от тях, колкото позволява мястото, и където през зимата единственото отоплително средство най-често е телесната топлина на самите тези обитателки. Те седят там наведени над своята работа и шият от четири или пет часа сутрин до полунощ, разрушават за няколко години своето здраве и си докарват преждевременна смърт, без да могат да си доставят дори и най-необходимото за своите належащи нужди*89, докато долу, по улицата, преминават блестящите каляски на висшата буржоазия и докато може би десет крачки по-нататък някой жалък денди губи за една вечер на карти повече пари, отколкото те могат да припечелят за цяла година.
Това е положението на английския индустриален пролетариат. Навсякъде, където се обърнем, срещаме продължителна или временна мизерия, болести, които се пораждат от условията или от самата работа, деморализация; навсякъде унищожение, бавно, но сигурно подкопаване на физическите и духовните сили на човека. Нима може да продължава такова състояние?
Това състояние не може и няма да продължава. Работниците, значителното мнозинство от народа, не го искат. Нека видим какво казват те за това състояние.
БЕЛЕЖКИ
*85 - по преимущество, в истинското значение на думата. Ред.
*86 - индустриална демокрация. Ред.
*87 - професионално заболяване на бояджиите. Ред.
*88 Сравни „Weekly Dispatch“, 16 март 1844 г.
*89 Томас Худ, най-талантливият от всички съвременни английски хумористи, подобно на всички хумористи, изпълнен с човешки чувства, но без всякаква духовна енергия, публикува в началото на 1844 г., когато описанието на мизерията на шивачките изпълваше всички вестници, хубавото стихотворение „The Song of the Shirt“ („Песента за ризата“), която е изтръгнала от очите на буржоазните щерки не малко състрадателни, но безполезни сълзи. Аз нямам достатъчно място, за да мога тук да го възпроизведа; то беше първоначално поместено в „Punch“ и след това обиколи всички вестници. Тъй като положението на шивачките тогава се разглеждаше във всички вестници, излишни са специални цитати.
[112] „Revue des deux Mondes“ („Преглед на Стария и Новия свят“) - двуседмично буржоазно-литературно художествено и публицистично списание, издава се в Париж от 1829 г.