Съдържание на „Капиталът. Трети том.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Книга III.
Цялостният процес на капиталистическото производство
1894
Издаден под редакцията на Фридрих Енгелс
ОТДЕЛ ПЕТИ
Разпадане на печалбата
на лихва и предприемачески доход.
Лихвоносният капиталГлава двадесет и трета
Лихва и предприемачески доходЛихвата, както видяхме в двете предидущи глави, се появява първоначално, е първоначално и си остава в действителност само част от печалбата, т.е. от принадената стойност, която функциониращият капиталист, индустриалец или търговец, доколкото той използва не собствен, а взет в заем капитал, трябва да заплати на собственика и заемодавеца на този капитал. Ако капиталистът използва само собствен капитал такова разделяне на печалбата не става; последната изцяло му принадлежи. В действителност, когато собствениците на капитала сами го прилагат в процеса на възпроизводството, те не вземат участие в конкуренцията, която определя нормата на лихвата, и вече тук проличава доколко категорията на лихвата, която е невъзможна без определянето на лихвения процент, сама по себе си е нужда на движението на промишления капитал.
„Нормата на лихвата може да се определи като пропорционалната сума, с която се задоволява кредиторът и която заемополучателят е съгласен да заплати за използването на известна сума паричен капитал в течение на една година или на друг по-продължителен или по-кратък период... Когато собственикът на капитала действително го прилага във възпроизводството, той не принадлежи към онези капиталисти, чието отношение към броя на заемополучателите определя нормата на лихвата“ (Th. Tooke. „А History of Prices etc. from 1793 to 1837“. Vol. 11, London 1838, p. 355—356).
Всъщност само разделянето на капиталистите на парични капиталисти и промишлени капиталисти превръща част от печалбата в лихва, изобщо създава категорията лихва, и само конкуренцията между тези два вида капиталисти създава лихвения процент.
Докато капиталът функционира в процеса на възпроизводството — дори при предпоставката, че той принадлежи на самия промишлен капиталист, който поради това не е длъжен да го връща на някой кредитор, — дотогава в разпореждане на капиталиста като частно лице се намира не самият този капитал, а само печалбата, която той може да разходва като доход. Докато капиталът функционира като капитал, той принадлежи на процеса на възпроизводството, закрепен е в него. Макар че промишленият капиталист е негов собственик, тази собственост не му дава възможност, докато той използва капитала като капитал за експлоатация на труд, да разполага едновременно с него и още по някакъв друг начин. Точно тъй стои работата и с паричния капиталист. Докато неговият капитал е даден в заем и функционира поради това като паричен капитал, той му носи лихва, част от печалбата, но с основната сума капиталистът не може да разполага. Това излиза наяве винаги, когато капиталистът отстъпва своя капитал в заем, напр. за година или за няколко години, и след известни срокове получава лихви, без да получава обратно капитала. Но дори и връщането на капитала съвсем не изменя работата. Получавайки го обратно, капиталистът трябва винаги отново да го дава в заем, ако иска да си запази неговото действие като капитал, в дадения случай като паричен капитал. Докато капиталът се намира в неговите ръце, той не носи лихви и не действа като капитал; а когато носи лихви и действа като капитал, той не се намира в неговите ръце. Оттук и възможността да се дава в заем капитал за вечни времена. Ето защо съвсем неправилни са следните забележки на Тук против Безенкет. Той цитира Безенкет („Metallic, Paper and Credit Currency“. London 1842, p. 73):
„Ако лихвеният процент се понижеше на 1%, то взетият в заем капитал би бил поставен почти на една линия (on a par) със собствения капитал“.
Тук прави на това място следния коментар:
„Това, че капиталът, взет в заем при такава или дори по-ниска лихва, може, макар и приблизително, да стои на еднаква линия със собствения капитал, е толкова странно твърдение, че едва ли би заслужавало сериозно внимание, ако не изхождаше от един толкова умен и добре осведомен по отделните точки на темата автор. Нима той е изпуснал изпредвид или е считал, че няма голямо значение обстоятелството, че той предпоставя като условие връщането?“ (Th. Tooke. „An Inquiry into the Currency Principles“, 2nd ed., London, 1844, p. 80).
Ако лихвата беше = 0, то промишленият капиталист, който е взел капитала в заем, би се оказал в еднакво положение с капиталиста, който работи със собствен капитал. И двамата биха получавали еднаква средна печалба, а капиталът функционира като капитал, безразлично дали е взет в заем или е собствен капитал, само доколкото произвежда печалба. Условието, че капиталът трябва да бъде върнат, не би изменило нищо в това. Колкото повече лихвеният процент се приближава до нула, т. е. спада напр. на 1%, толкова повече взетият в заем капитал се поставя в еднакво положение със собствения капитал. Докато паричният капитал трябва да съществува като паричен капитал, той постоянно трябва отново и отново да се дава в заем, и то при съществуващия лихвен процент, да кажем 1%, и винаги все на същата класа на промишлените и търговските капиталисти. Докато последните функционират като капиталисти, разликата между онзи, който функционира с помощта на зает капитал, и онзи, който функционира със собствен капитал, се състои само в това, че единият трябва да плаща лихви, а другият — не; единият слага в джоба си цялата печалба р, а другият p—z, печалбата минус лихвата; колкото повече z се приближава към нула, толкова повече р—z се приближава към р и следователно толкова повече двамата капиталисти се поставят в еднакво положение. Единият трябва да върне капитала и отново да заема; а другият, щом неговият капитал трябва да функционира, също трябва постоянно отново да авансира капитал в процеса на производството и не може да разполага с него иначе освен само за този процес. Впрочем остава още една от само себе си разбираща се разлика, която се състои в това, че единият от тези капиталисти е собственик на своя капитал, а другият — не.
Сега възниква въпросът: по какъв начин това чисто количествено делене на печалбата на чиста печалба и лихва преминава в качествено? С други думи, по какъв начин капиталистът, който прилага само свой собствен, а не взет в заем капитал, също отнася част от своята брутна печалба към отделната категория лихва и отделно я пресмята като такава? И по-нататък, по какъв начин във връзка с това всеки капитал — взет в заем или не — като лихвоносен капитал се различава от самия себе си като такъв, който носи чиста печалба?
Известно е, че не всяко случайно количествено разделяне на печалбата от този род се превръща в качествено. Например няколко промишлени капиталисти са се сдружили за експлоатиране на известно предприятие и после разпределят помежду си печалбата съгласно юридически установен договор. Други водят cвoe предприятие всеки сам за себе си, без съдружници. Последните не изчисляват своята печалба по две категории, една част като лична печалба, а другата като съдружническа печалба, предназначена за несъществуващите съдружници. Следователно в този случай количественото разделяне не се превръща в качествено. Разделянето става, когато собственикът случайно се състои от няколко юридически лица; то не става, когато това не е така.
За да отговорим на въпроса, трябва малко по-надълго да се спрем върху действителната изходна точка на образуването на лихвата; т.е. трябва да излизаме от предпоставката, че паричният капиталист и производителният капиталист действително противостоят един на друг не само като юридически различни едно от друго лица, но и като лица, които играят съвсем различни роли в процеса на възпроизводството, или като лица, в ръцете на които един и същ капитал действително извършва двояко и съвсем различно движение. Единият само дава капитала в заем, а другият го прилага производително.
За производителния капиталист, който работи с помощта на взет в заем капитал, брутната печалба се разпада на две части: лихвата, която той трябва да заплати на заемодавеца, и излишъка над лихвата, който образува неговия собствен дял от печалбата. Ако общата норма на печалбата е дадена, последната част се определя от лихвения процент; ако е даден лихвеният процент, то тази част се определя от общата норма на печалбата. И по-нататък: както и във всеки конкретен случай брутната печалба, т.е. действителната стойност на величина на цялата печалба, да се отклонява от средната печалба, онази нейна част, която принадлежи на функциониращия капиталист, се определя от лихвата, тъй като последната се фиксира от общия лихвен процент (ако оставим настрана случаите със специални юридически уговорки) и се предполага като дадена величина, преди да започне процесът на производството, т.е. преди да бъде получен неговият резултат, брутната печалба. Ние видяхме, че действителният специфичен продукт на капитала, принадената стойност, определен по-отблизо, е печалбата. Но за капиталиста, който работи с помощта на взет в заем капитал, този продукт не е печалбата, а печалбата минус лихвата, т.е. частта от печалбата, която остава у него след заплащането на лихвата. По този начин тази част от печалбата по необходимост се явява за него като продукт на капитала, доколкото този капитал функционира; по отношение на него то е така и в действителност, защото той е представител на капитала само като функциониращ капитал. Той е персонификация на капитала, доколкото капиталът функционира, а той функционира, доколкото е вложен в промишлеността или в търговията по такъв начин, че принася печалба, и доколкото прилагащият го капиталист предприема с него такива операции, каквито изисква даденият отрасъл на предприемаческа дейност. В противоположност на лихвата, която той трябва да плаща на кредитора от брутната печалба, полагащата му се като негов дял останала част от печалбата по необходимост приема по този начин формата на промишлена, съотв. търговска печалба, или, употребявайки израза, който обхваща и едната, и другата, приема формата на предприемачески доход. Ако брутната печалба е равна на средната печалба, то величината на този предприемачески доход ще се определя изключително от лихвения процент. Ако брутната печалба се отклонява от средната печалба, то разликата между нея и средната печалба (след спадане на лихвата от едната и от другата) се определя от всички конюнктури, които обуславят временното отклонение — или отклонението на нормата на печалбата в отделната сфера на производството от общата норма на печалбата, или пък отклонението на печалбата, която получава отделният капиталист в определената сфера, от средната печалба на тази отделна сфера. Но ние видяхме, че нормата на печалбата зависи в самия процес на производството не само от принадената стойност, но и от много други обстоятелства: от покупната цена на средствата за производство, от методите на производството, които са по-производителни, отколкото средните, от икономията на постоянния капитал и т.н. И ако оставим настрана производствената цена, то от отделните конюнктури, а при всяка конкретна предприемаческа сделка от по-голямата или по- малка ловкост и предприемчивост на капиталиста зависи дали и в каква степен той купува или продава над или под производствената цена и дали по този начин си присвоява в процеса на обръщението по-голяма или по-малка част от съвкупната принадена стойност. Но във всеки случай количественото разделяне на брутната печалба се превръща тук в качествено, още повече че самото количествено деление зависи от това, какво трябва да се разделя, как стопанисва активният капиталист с помощта на капитала и каква брутна печалба той му носи като функциониращ капитал, т.е. в резултат на функциите на капиталиста като активен капиталист. Тук се приема, че функциониращият капиталист не е собственик на капитала. Собствеността на капитала тук е представена по отношение на него от кредитора, от паричния капиталист. По този начин лихвата, която функциониращият капиталист му заплаща, е част от брутната печалба, която се полага на собствеността върху капитала като такава. В противоположност на това онази част от печалбата, която се полага на активния капиталист, се представя сега във вид на предприемачески доход, произтичащ изключително от операциите или функциите, които той извършва в процеса на възпроизводството с помощта на капитала, следователно специално от онези функции, които той изпълнява като предприемач в промишлеността или търговията. Следователно по отношение на него лихвата се явява просто като плод на собствеността върху капитала, като плод на капитала сам по себе си, абстрахиран от процеса на възпроизводството на капитала, като плод на капитала, доколкото той „не работи“, не функционира; докато предприемаческият доход му се представя изключително като плод на функциите, които той извършва с капитала, като плод на движението на капитала, като резултат на това, че капиталът се намира в процес, в процес, който му се представя сега като собствена дейност в противоположност на бездейността, на неучастие на паричния капиталист в процеса на производството. Това качествено разграничаване между двете части на брутната печалба, което се състои в това, че лихвата е плод на капитала сам по себе си, плод на собствеността върху капитала, независимо от процеса на производството, а предприемаческият доход — плод на капитала, който извършва процеса, който действа в процеса на производството, а следователно плод на онази активна роля, която играе в процеса на производството лицето, прилагащо капитала — това качествено разграничаване съвсем не е само субективна представа на паричния капиталист, от една страна, и на промишления капиталист, от друга. То се основава на обективен факт, защото лихвата се стича към паричния капиталист, към заемодавеца, който е само собственик на капитала, т.е. само представител на собствеността върху капитала до процеса на производството и вън от процеса на производството; а предприемаческият доход се стича само към функциониращия капиталист, към несобственика на капитала.
Както за промишления капиталист, доколкото той работи с взет в заем капитал, така и за паричния капиталист, доколкото той не сам прилага своя капитал, чисто количественото разделяне на брутната печалба между две различни лица, които имат различни юридически титули върху един и същ капитал, а поради това и върху произведената от него печалба, се превръща в качествено разделяне. Едната част от печалбата се представя сега като плод, който сам по себе си се полага на капитала в едното негово определение, като лихва; другата част се представя като специфичен плод на капитала в другото, противоположното определение, и затова се представя като предприемачески доход; едната се представя изключително като продукт на собствеността върху капитала, а другата — като продукт изключително на функционирането с този капитал, като продукт на капитала, който извършва процеса, или като продукт на функциите, които изпълнява активният капиталист. И тази кристализация и взаимното обособяване на двете части от брутната печалба така, както ако те биха произхождали от два съществено различни източника, трябва сега да се установят за цялата класа на капиталистите и за целия капитал. При това е безразлично дали капиталът, който се прилага от активния капиталист, е получен в заем или не и дали капиталът, който принадлежи на паричния капиталист, се прилага от самия него или не. Печалбата от всеки капитал, а следователно и средната печалба, която се основава на изравняването на капиталите помежду им, се разпада или може да бъде разложена на две качествено различни, самостоятелни една спрямо друга и независими една от друга части, на лихва и предприемачески доход, всяка от които се определя от специални закони. Капиталистът, който работи със собствен капитал, също както и онзи, който работи с взет в заем капитал, разделя своята брутна печалба на лихва, която му се полага като на собственик, като на заемодавец, който е дал в заем своя собствен капитал на самия себе си, и на предприемачески доход, който му се полага като на активен, функциониращ капиталист. По такъв начин за това разделяне, като качествено, няма значение дали капиталистът трябва действително да дели с друг капиталист или не. Лицето, което прилага капитала, макар и да работи със собствен капитал, се разпада на две лица: на само собственик на капитала и на лице, което прилага капитала; самият негов капитал се разпада по отношение на категориите печалба, която той носи, на капитал-собственост, на капитал вън от процеса на производството, който сам по себе си носи лихва, и на капитал вътре в процеса на производството, който като извършващ процеса капитал носи предприемачески доход.
И така, лихвата се утвърждава по такъв начин, че сега се явява не като безразлично за производството разделяне на брутната печалба, което се извършва само при случай, именно когато промишленикът работи с помощта на чужд капитал. Дори когато той работи със собствен капитал, неговата печалба се разпада на лихва и предприемачески доход. Заедно с това чисто количественото разделяне става качествено; то се извършва независимо от случайното обстоятелство дали промишленикът е собственик на свой капитал или не. Това не са само части от печалбата, които се разпределят между различни лица, но две различни категории печалба, които се намират в различно отношение към капитала, следователно намират се в отношение към различни определени форми на капитала.
Сега стават много ясни причините, поради които това разделяне на брутната печалба на лихва и предприемачески доход, щом е станало качествено, запазва този характер на качествено деление за целия капитал и за цялата класа на капиталистите.
Първо: това произтича вече от простото емпирично обстоятелство, че повечето от промишлените капиталисти, макар и в различни числени отношения, работят с помощта както на собствен, така и на взет в заем капитал и че отношението между собствения и взетия в заем капитал се изменя в различните периоди.
Второ: превръщането на една част от брутната печалба във формата на лихва превръща другата нейна част в предприемачески доход. В действителност последният е само онази противоположна форма, която приема излишъкът на брутната печалба над лихвата, когато лихвата съществува като отделна категория. Цялото изследване на въпроса, по какъв начин брутната печалба се диференцира на лихва и предприемачески доход, се свежда просто до изследването на това, по какъв начин част от брутната печалба изобщо се кристализира и придобива самостоятелно съществуване във вид на лихва. Но лихвоносният капитал исторически съществува като готова, старинна форма, а затова и лихвата като готова подформа на произведената от капитала принадена стойност съществува вече дълго преди да се е появил капиталистическият начин на производство и съответните на него представи за капитал и печалба Затова и досега паричният капитал, лихвоносният капитал, все още си остава в представата на народа като капитал изобщо, като капитал par excellence. А оттук, от друга страна, и господстващата до времето на Меси представа, че с лихвата се заплащали парите като такива. Обстоятелството, че даденият в заем капитал донася лихва независимо от това, дали той се прилага действително като капитал или не — че той носи лихва и когато е взет в заем с цел за консумация, — затвърждава представата за самостоятелността на тази форма на капитала. Най-доброто доказателство за самостоятелността, с която лихвата в първите периоди на капиталистическия начин на производство се явява по отношение на печалбата, а лихвоносният капитал — по отношение на промишления капитал, се състои в това, че едва в средата на XVIII век е бил открит (от Меси, а след това от Хюм[98]) фактът, че лихвата е само част от брутната печалба и че изобщо е трябвало да се прави такова откритие.
Трето: дали промишленият капиталист работи със собствен или с взет в заем капитал, не изменя с нищо обстоятелството, че му противостои класата на паричните капиталисти като отделен вид капиталисти, паричният капитал като самостоятелен вид капитал и лихвата като самостоятелна форма на принадената стойност, съответстваща на този специфичен капитал.
Качествено лихвата е принадена стойност, която се доставя просто от собствеността на капитала, която капиталът сам по себе си донася, макар че неговият собственик остава вън от процеса на възпроизводството, която следователно капиталът дава обособено от своя процес.
Количествено частта от печалбата, която образува лихвата, се представя така, като че ли тя е свързана не с промишления и търговския капитал като такъв, а с паричния капитал, и нормата на тази част от принадената стойност, нормата на лихвата, или лихвеният процент, затвърждава това отношение. Защото, първо, лихвеният процент — въпреки своята зависимост от общата норма на печалбата — се определя самостоятелно и, второ, подобно на пазарната цена на стоките, в противоположност на неуловимата норма на печалбата той се явява като устойчиво, при всички промени еднообразно, очевидно и винаги дадено отношение. Ако целият капитал се намираше в ръцете на промишлените капиталисти, не биха съществували нито лихвата, нито лихвеният процент. Самостоятелната форма, която количественото разделяне на брутната печалба приема, поражда качественото разделяне. Ако сравним промишления капиталист с паричния капиталист, първият се различава от втория само по предприемаческия доход като излишък на брутната печалба над средната лихва, която благодарение на лихвения процент се явява като емпирично дадена величина. Но ако, от друга страна, го сравним с промишления капиталист, който работи със собствен, а не с взет в заем капитал, последният капиталист се различава от него само като паричен капиталист, тъй като той слага лихвата в джоба си, вместо да я заплаща на друг. И в двата случая частта от брутната печалба, която се различава от лихвата, му се представя като предприемачески доход, а самата лихва — като принадена стойност, която капиталът сам по себе си дава и която следователно той би давал и без производително приложение.
По отношение на отделния капиталист това е практически правилно. От неговото усмотрение зависи дали той да даде своя капитал в заем като лихвоносен капитал или самостоятелно да увеличава неговата стойност, използвайки го като производителен капитал, като при това е безразлично дали даденият капитал още всвоята изходна точка съществува като паричен капитал или пък ще трябва тепърва да се превръща в паричен капитал. Но в общ мащаб, т.е. приложено към целия обществен капитал — както това правят някои вулгарни икономисти, като дори го представят за основа на печалбата, — това е, разбира се, нелепо. Превръщането на целия капитал в паричен капитал, без да има хора, които да купуват и използват за увеличаване на стойността средства за производство, във формата на които съществува целият капитал с изключение на относително малка негова част, която съществува във вид на пари, е, разбира се, безсмислица. Още по-голяма несъобразност е да се приема, че на базата на капиталистическия начин на производство капиталът би носил лихва, без да функционира като производителен капитал, т.е. без да създава принадена стойност, от която лихвата представлява само една част; че капиталистическият начин на производство би могъл да върви по своя път без капиталистическо производство. Ако една прекомерно голяма част от капиталистите би пожелала да превърне своя капитал в паричен капитал,
като последствие от това би се явило чудовищно обезценяване на паричния капитал и чудовищно спадане на лихвения процент; мнозина биха се оказали веднага в невъзможност да живеят от своите лихви и по този начин биха били принудени отново да се превърнат в промишлени капиталисти. Но както вече казахме, за отделния капиталист това е факт. Ето защо, дори и да работи със собствен капитал, той по необходимост разглежда онази част от своята средна печалба, която е равна на средната лихва, като продукт на своя капитал като такъв, като продукт, който се получава независимо от процеса на производството; и в противоположност на тази част, която се е обособила във вид на лихва, той разглежда излишъка на брутната печалба над лихвата просто като предприемачески доход.
Четвърто: {Празно място в ръкописа}.
И така, оказва се, че онази част от печалбата, която функциониращият капиталист трябва да заплаща на онзи, който е само собственик на взетия в заем капитал, се превръща в самостоятелна форма на онази част от печалбата, която под названието лихва носи всеки капитал, безразлично дали е взет в заем или не. Величината на тази част зависи от размера на средния лихвен процент. Нейният произход сега се проявява само в това, че функциониращият капиталист, доколкото е собственик на своя капитал, не конкурира — поне активно — в определянето на лихвения процент. Чисто количественото деление на печалбата между две лица, които имат различни юридически титули върху нея, се е превърнало в качествено деление, което изглежда да произлиза от самата природа на капитала и печалбата. Защото, както видяхме, щом една част от печалбата изобщо приеме формата на лихва, разликата между средната печалба и лихвата, или излишъкът на печалбата над лихвата, се превръща в противоположна на лихвата форма, във формата на предприемачески доход. Тези две форми, лихвата и предприемаческият доход, съществуват само в своята противоположност. Следователно и двете се намират в известно съотношение не с принадената стойност, по отношение на която те са само части, фиксирани в различни категории, рубрики и наименования, а в съотношение една с друга. Тъй като едната част от печалбата се превръща в лихва, другата се явява във вид на предприемачески доход.
Под печалба ние разбираме тук постоянно средната печалба, тъй като тук за нас са съвсем безразлични отклоненията както на индивидуалната печалба, така и на печалбата в различните сфери на производството, т.е. различните изменения в разпределението на средната печалба, или на принадената стойност, свързани с конкурентната борба и с други обстоятелства. Това се отнася изобщо до цялото настоящо изследване.
И така, лихвата е, както я нарича Рамзей, чистата печалба, която принася собствеността върху капитала като такава било на този, който е само кредитор, който остава вън от процеса на възпроизводството, било на собственика, който сам производително прилага своя капитал. Но и на последния капиталът принася тази чиста печалба не като на функциониращ капиталист, а като на паричен капиталист, който е дал в заем своя собствен капитал като лихвоносен капитал на самия себе си като на функциониращ капиталист. Както превръщането на парите и изобщо на стойността в капитал е постоянен резултат на капиталистическия производствен процес, така и тяхното съществуване като капитал е постоянно предварително условие на капиталистическия производствен процес. Поради своята способност да се превръщат в средства за производство те постоянно командват незаплатения труд и затова превръщат процеса на производството и обръщението на стоките в производство на принадена стойност за своя притежател. Следователно лихвата е само израз на това, че стойността изобщо — овещественият труд в неговата всеобща обществена форма, — че стойността, която в действителния производствен процес приема вида на средствата за производство, противостои като самостоятелна власт на живата работна сила и е средство за присвояване на незаплатен труд; и че тя е такава власт, защото противостои на работника като чужда собственост. От друга страна, обаче във формата на лихва тази противоположност спрямо наемния труд се заличава, защото лихвоносният капитал като такъв намира своята противоположност не в наемния труд, а във функциониращия капитал; капиталистът-кредитор като такъв пряко противостои на действително функциониращия в процеса на възпроизводството капиталист, а не на наемния работник, от когото именно въз основа на капиталистическото производство са експроприирани средствата за производство. Лихвоносният капитал е капиталът като собственост в противоположност на капитала като функция. Но докато капиталът не функционира, той не експлоатира работниците и не влиза в антагонизъм с труда.
От друга страна, предприемаческият доход се явява като противоположност не спрямо наемния труд, а само спрямо лихвата.
Първо: ако се приеме средната печалба за предварително дадена величина, то нормата на предприемаческия доход се определя не от работната заплата, а от лихвения процент. Тя ще бъде по-висока или по-ниска обратно пропорционално на лихвения процент72).
Второ: функциониращият капиталист изхожда в своята претенция за предприемаческия доход, а следователно и самият този доход, не от своята собственост върху капитала, а от функцията на капитала в противоположност на онази негова определена форма, когато той съществува като бездейна собственост. Това се проявява като непосредствено съществуваща противоположност в случаите, когато той оперира с взет в заем капитал, така че лихвата и предприемаческият доход се получават от две различни лица. Предприемаческата печалба възниква от функцията на капитала в процеса на възпроизводството, т.е. вследствие на операциите, на дейността, с помощта на които функциониращият капиталист обслужва тези функции на промишления и търговския капитал. Но да бъдеш представител на функциониращия капитал не е синекура, каквато е представителството на лихвоносния капитал. На базата на капиталистическото производство капиталистът управлява както процеса на производството, така и процеса на обръщението. Експлоатацията на производителния труд струва усилия независимо от това, кой се занимава с нея: дали сам капиталистът или други от негово име. По този начин предприемаческият доход в противоположност на лихвата му се представя като нещо независимо от собствеността върху капитала, по-скоро като резултат от неговата функция като несобственик, като работник.
Ето защо в неговата глава по необходимост възниква представата, че самият негов предприемачески доход не само не се намира в някаква противоположност спрямо наемния труд, не само не е просто незаплатен чужд труд, а, напротив, не е нищо друго освен работна заплата, заплата за надзор, wages of superintendence of labour, по- висока заплата, отколкото за обикновения наемен работник, 1) защото това е по-сложен труд, 2) защото той сам си плаща работната заплата. Обстоятелството, че неговата функция като капиталист се състои в това, да произвежда принадена стойност, т.е. незаплатен труд, и то при най-икономични условия, съвсем се засенчва за съзнанието от противоположността, че лихвата се получава от капиталиста, макар той и да не изпълнява никаква функция като капиталист, а да е само собственик на капитала, и че, напротив, предприемаческият доход се получава от функциониращия капиталист, макар той и да не е собственик на капитала, с който функционира. Поради противоположните форми на двете части, на които се разпада печалбата, т.е. принадената стойност, се забравя, че те и двете са само части от принадената стойност и че нейното разделяне нищо не може да измени нито в нейната природа, нито в нейния произход и в условията на нейното съществуване.
В процеса на възпроизводството функциониращият капиталист се явява по отношение на наемния работник като представител на капитала като чужда собственост, а паричният капиталист, представен от функциониращия капиталист, взема участие в експлоатацията на труда. Обстоятелството, че активният капиталист само като представител на средствата за производството по отношение на работниците може да изпълнява своята функция, може да застави работници те да работят за него или да застави средствата за производство да функционират като капитал — това обстоятелство се забравя поради противоположността между функцията на капитала в процеса на възпроизводството и простата собственост върху капитала извън процеса на възпроизводството.
В действителност формата, която двете части от печалбата, т.е. от принадената стойност, приемат като лихва и предприемачески доход, не изразява отношение към труда, защото това отношение съществува само между него и печалбата, или по-точно принадената стойност, като сума, като цяло, като единство на тези две части. Отношението, в което се дели печалбата, и различните правни титули, въз основа на които става това разделяне, предполагат, че печалбата е вече готова, че тя вече съществува. Затова, ако капиталистът е собственик на капитала, с който той функционира, той слага в джоба си цялата печалба, или принадена стойност; за работника е съвсем безразлично дали капиталистът взема цялата печалба за себе си или трябва да изплаща част от нея на трето лице като на юридически собственик. По този начин основанията за разделянето на печалбата между двата вида капиталисти се превръща незабелязано в основания за съществуването на подлежащата на разделяне печалба, на принадената стойност, която капиталът като такъв извлича от процеса на възпроизводството независимо от каквото и да било по-нататъшно разделяне. От това, че лихвата противостои на предприемаческия доход, а предприемаческият доход — на лихвата, че и двете тези части противостоят една на друга, а не на труда, следва, че предприемаческият доход плюс лихвата, т.е. печалбата, т.е. в края на краищата принадената стойност, се основават — на какво? На това, че двете нейни части имат противоположни форми! Обаче печалбата се произвежда, преди да бъде извършено това разделяне, преди да може да става дума за него.
Лихвоносният капитал продължава да си остава капитал само доколкото дадените в заем пари действително се превръщат в капитал и доколкото се произвежда излишък, част от който е лихвата. Но това не изключва факта, че с него независимо от процеса на производството се сраства свойството да принася лихви. И работната сила също така проявява своята способност да произвежда стойност само когато тя действа и се реализира в процеса на труда; но това не изключва факта, че тя сама по себе си, потенциално, като способност, е дейност, която създава стойността, и като такава тя не възниква само от процеса, а, напротив, служи като предварително условие за процеса. Тя се купува като способност да създава стойност. Но тя може да бъде купена и не за да бъде заставена да работи производително, напр. за чисто лични цели, за слугуване и т.н. Така е и с капитала. Това е вече работа на заемополучателя дали да използва капитала като капитал, т.е. фактически да приведе в действие свързаното с него свойство да произвежда принадена стойност. Той заплаща и в двата случая принадената стойност, която сама по себе си, като възможност, се съдържа в стоката капитал.
***
Нека се спрем сега по-подробно върху предприемаческия доход.
С това, че се фиксира моментът на специфичната обществена определеност на капитала при капиталистическия начин на производство — собствеността върху капитала, която притежава свойството да командва труда на други, — и поради това лихвата се явява като част от принадената стойност, която капиталът произвежда в тази връзка, другата част от принадената стойност — предприемаческият доход — се представя по необходимост в такъв вид, като че ли тя възниква не от капитала като капитал, а от процеса на производството независимо от неговата специфична обществена определеност, която като израз на лихва от капитала получи впрочем вече своя особен начин на съществуване. Но процесът на производството, отделен от капитала, е процес на труда изобщо. Промишленият капиталист, за разлика от собственика на капитала, се явява поради това не като функциониращ капитал, а като лице, което функционира дори независимо от капитала, само като носител на процеса на труда изобщо, като работник, и при това наемен работник.
Лихвата сама по себе си изразява именно съществуването на условията на труда като капитал в тяхната обществена противоположност спрямо труда, в тяхното претворяване в лична власт по отношение на труда и над труда. Сама по себе си тя изразява собственост върху капитала като средство за присвояване продукти на чуждия труд. Но тази характерна особеност на капитала е представена в лихвата като нещо такова, което принадлежи на капитала независимо от процеса на производството и което съвсем не е резултат на специфично капиталистическата определеност на самия този производствен процес. В лихвата тази характерна особеност на капитала е представена не в пряка противоположност спрямо труда, а, обратно, извън отношението към труда, само като отношение на един капиталист към друг. С други думи, тя е представена като едно определение, чисто външно и безразлично за отношението на капитала към самия труд. По този начин в лихвата, в този особен вид на печалбата, в който антагонистичният характер на капитала придобива самостоятелен израз, той е изразен така, че този антагонизъм тук съвсем се заличава и става пълно абстрахиране от него. Лихвата е отношение между двама капиталисти, а не между капиталист и работник.
От друга страна, тази форма на лихвата придава на другата част от печалбата качествената форма на предприемаческия доход, и по-нататък — форма на плащане за надзор. Специалните функции, които капиталистът като такъв трябва да изпълнява и които се падат на него именно за разлика от работниците и в противоположност на работниците, се представят като чисто трудови функции. Той създава принадена стойност не защото работи като капиталист, а защото, въпреки своето качество на капиталист, той също работи. Затова тази част от принадената стойност вече не е принадена стойност, а нейна противоположност — еквивалент за вложен труд. Тъй като отчуждеността на капитала, неговата противоположност спрямо труда се пренася отвъд действителния процес на експлоатацията, а именно пренася се върху лихвоносния капитал, то самият този процес на експлоатация се представя само като процес на труда, в който функциониращият капиталист изпълнява само по- друга работа от работника. По този начин трудът по експлоатацията и експлоатираният труд стават тъждествени като труд. Трудът по експлоатацията е също така труд, както и трудът, който се подхвърля на експлоатация. Лихвата става обществена форма на капитала, но изразена в неутрална и индиферентна форма; предприемаческият доход става икономическа функция на капитала, но абстрахирана от определения капиталистически характер на тази функция.
При това в съзнанието на капиталиста става съвсем същото, както със споменатите във II отдел на тази книга основания за компенсация при изравняването на печалбата в средна печалба. В капиталистическия начин на представяне тези основания за компенсация, които влияят определящо върху разпределението на принадената стойност, се превръщат в причини за възникване и (субективни) основания за оправдаване на печалбата.
Представата за предприемаческия доход като възнаграждение за труда по надзора, която възниква от противоположността, съществуваща между предприемаческия доход и лихвата, намира по-нататъшна опорна точка в това, че една част от печалбата действително може да бъде обособена и действително се обособява като работна заплата, или по-точно обратното: че една част от работната заплата на базата на капиталистическия начин на производство се представя като интегрална съставна част от печалбата. Тази част, както правилно беше открил още А. Смит, се явява в чист вид, самостоятелно и съвсем обособено, от една страна, от печалбата (като сума от лихвата и предприемаческия доход), от друга страна — от онази част от печалбата, която остава след спадането на лихвата като така наречен предприемачески доход — явява се във формата на заплата на управляващия в такива видове предприятия, чийто размер и пр. допуска достатъчно голямо разделение на труда, за да може да се установи специална работна заплата за управляващия.
Трудът по върховния надзор и ръководството по необходимост възниква навсякъде, където непосредственият процес на производството има вида на обществено-комбиниран процес, и не се явява като разединен труд на самостоятелните производители73). Но неговата природа е двояка.
От една страна, във всички работи, в които сътрудничат много индивиди, общата връзка и единството на процеса по необходимост са представени от една управляваща воля и от функции, които не се отнасят до частичните работи, а до цялата дейност на работилницата, както е при диригента на един оркестър. Това е производителен труд, който трябва да се извършва при всеки комбиниран начин на производство.
От друга страна, ако съвсем оставим настрана търговския отдел, този труд по главния надзор по необходимост възниква при всички начини на производство, основани на противоположността между работника като непосредствен производител и собственика на средствата за производството. Колкото е по-голяма тази противоположност, толкова е по-голяма ролята на този върховен надзор над работниците. Ето защо тя достига своя максимум в системата на робството74). Но той е необходим и при капиталистическия начин на производство, тъй като процесът на производството тук е едновременно и процес на потребление на работната сила от капиталиста. Точно така, както в деспотичните държави трудът по върховния надзор и всестранното вмешателство на правителството обхваща и двете страни: и изпълнението на общите работи, които произтичат от природата на всяко общество, и специфичните функции, които произтичат от противоположността между правителството и народните маси.
У античните писатели, които непосредствено са наблюдавали системата на робството, двете страни на труда по надзора са неразривно свързани в теорията, както е било и на практика — точно тъй, както и у съвременните икономисти, които считат капиталистическия начин на производство за абсолютен начин на производство. От друга страна, както сега ще покажа това с един пример, апологетите на съвременната система на робство по съвсем същия начин умеят да използват труда по надзора като основание за оправдаване на робството, както другите икономисти — за оправдаване системата на наемния труд.
Villicus във времето на Катон:
„Начело на робовладелското имение (familia rustica) стоеше управителят (villicus от villa*1), който приемаше и издаваше, купуваше и продаваше, получаваше от владетеля инструкции и в негово отсъствие се разпореждаше и наказваше... Управителят се ползваше, разбира се, с по-голяма свобода, отколкото останалите роби; в книгите на Магон се дава съвет да му се разрешава да встъпва в брак, да произвежда деца и да има свои собствени налични пари, а Катон съветва да го женят за управителката; само той е можел да се надява в случай на благонравно поведение да получи свобода от своя господар. Що се отнася до останалите роби, то те всички съставяха едно общо домакинство... Всеки роб, а също така и самият управител, получаваше своето продоволствие от господаря в определени срокове и в строго определен размер, като му се предоставяше да свързва сам вече двата края... Количеството на припасите се определяше съразмерно работата: затова напр. управителят, който изпълняваше по-лека работа, отколкото простите роби, получаваше и по-малко припаси“ (Mommsen. „Römische Geschichte“, 2 Auflage, Bd. 1,1856, S. 809—810).
Аристотел:
„O gar despothz ouc en ktasqai touz doulouz, allen tw crhqaiu oulouz“ („Защото господарят“ — капиталистът — „се проявява като такъв не в придобиването на роби“ — „в собствеността върху капитала, която дава властта да се купува труд, — а в използването на роби“ — в употребата на работници, в днешно време наемни работници, в процеса на производството.) „Esti de auth h episthmh ouden mega ecousa oude semnon“. („Но в тази наука няма нищо велико или възвишено“) „a gar ton doulon epistasqai dei poiein eceinon dei tauta epistasq ai epitattein“. („Той трябва да умее да заповядва това, което робът трябва да умее да изпълни“.) „Dio osoiz exousia mh autouz cacopaqein epistopoz lambanei tau- thn thn timhn, autoi de politeuontai h filosofosin“. („Когато господарите нямат нужда да се обременяват с това, тогава надзирателят поема върху себе си тази чест, а самите те се занимават с държавни работи и философстват“.) (Aristoteles. „De república“, Ed. Bekkeri, 1837, lib. 1, 7).
Аристотел говори без заобикалки, че господството както в политическата, така и в икономическата област възлага на властниците функциите на господстването, т. е. че те трябва следователно в икономическата област да умеят да потребяват работната сила, и прибавя към това, че не трябва да се придава на труда по надзора голямо значение, предвид на което господарят, щом той е достатъчно състоятелен, предоставя на надзирателя „честта“ за тези грижи.
Трудът по ръководството и върховния надзор, доколкото не е особена функция, обусловена от природата на всеки комбиниран обществен труд, а произтича от противоположността между собственика на средствата за производство и собственика само на работната сила — при това безразлично дали последната се купува заедно със самия работник, както е при системата на робството, или самият работник продава своята работна сила и процесът на производството се явява поради това едновременно и процес на потребление на неговия труд от капитала, — тази функция, която възниква от поробването на непосредствения производител, често се изтъква като достатъчно основание за оправдаване на самото това отношение и експлоатацията, присвояването на чужд незаплатен труд, също тъй често се представя като работна заплата, която се полагала на собственика на капитала. Но най-добре прави това един защитник на робството в Съединените щати, някой си адвокат О’Конор, в своята реч, произнесена на 19 декември 1859 г. на един митинг в Ню Йорк под знамето „Справедливост спрямо Юга“.
„И така, джентълмени — казал той при гръмки аплодисменти, — самата природа е предназначила негъра за това робско положение. Той е здрав и силен в работата; но природата, която му е дала тази сила, го е лишила както от умението да управлява, така и от желанието да се труди. (Одобрения.) Той е лишен и от едното, и от другото! И същата тази природа, която не го е надарила с воля за труд, му е дала господар, за да му наложи тази воля и да направи от него при тия климатически условия, за които той е създаден, полезен слуга както за самия себе си, така и за господаря, който го управлява. Аз твърдя, че няма нищо несправедливо в това, да се остави негърът в положението, в което го е поставила природата; няма нищо несправедливо в това, да му се даде господар, който да го управлява; и на негъра не се отнемат каквито и да било негови права, като се принуждава за това да работи и да доставя справедливо възнаграждение на своя господар заради труда и талантите, които той влага, за да го управлява и да го направи полезен както за самия себе си, така и за обществото.“ [„New York Daily Tribune“[99], 20 декември 1859, стр. 7—8].
И ето че наемният работник, подобно на роба, също трябва да има господар, който да го заставя да работи и да го управлява. А щом са предпоставени тези отношения на господство и подчинение, ще бъде напълно в реда на нещата наемният работник да бъде принуден да произвежда своята собствена работна заплата и свръх това още заплатата за надзора, компенсацията за труда на господството и надзора над него, да бъде принуден
„да доставя справедливо възнаграждение на своя господар за труда и талантите, които той влага, за да го управлява и да го направи полезен както за самия себе си, така и за обществото.“
Трудът по върховния надзор и ръководството, доколкото той възниква от антагонистичния характер, от господството на капитала над труда и поради това е общ за всички начини на производство, основани, както и капиталистическото, върху класовата противоположност, този труд и в капиталистическата система непосредствено и неразривно е свързан с производителните функции, които се налагат от всеки комбиниран обществен труд на отделни индивиди като особен труд. Работната заплата на някой си epitropos*2, или régisseur, както той е бил наричан във феодална Франция, се отделя напълно от печалбата и приема формата на работна заплата за квалифициран труд, щом предприятието достигне достатъчно големи размери, за да може да заплаща такъв управител (manager) — макар че това далеч още не довежда нашите промишлени капиталисти дотам, че да „се занимават с държавни работи и да философстват“.
Че не промишлените капиталисти, а промишлените управители (managers) са „душата на нашата промишлена система“, беше забелязал още г. Юър75). Що се отнася до търговската част на предприятието, то всичко необходимо по този въпрос е вече казано в предидущия отдел.*3
Самото капиталистическо производство е довело дотам, че труд по върховния надзор, напълно отделен от собствеността върху капитала, винаги има колкото щеш на улицата. Затова е станало безполезно този труд по върховния надзор да се изпълнява от капиталиста. Не е никак необходимо капелмайсторът да бъде собственик на инструментите на оркестъра; в неговата функция на диригент не влиза също така и задължението да има работа със „заплащането“ на другите музиканти. Кооперативните фабрики доказват, че капиталистът като деен участник в производството е станал също тъй излишен, както самият той в най-високата степен на своето развитие счита за излишен едрия земевладелец. Доколкото трудът на капиталиста не произтича от процеса на производството само като капиталистическо и следователно доколкото този труд не изчезва сам по себе си заедно с капитала; доколкото той не се ограничава само с функцията да експлоатира чужд труд; доколкото следователно той произтича от формата на труда като обществен, от комбинацията и кооперацията на мнозина за постигане на общ резултат, този труд е също така съвсем независим от капитала, както е независима от него и самата тази форма, щом веднъж тя е смъкнала от себе си капиталистическата черупка. Да се твърди, че този труд е необходим като капиталистически труд, като функция на капиталиста, значи само едно: че вулгарният икономист не може да си представи формите, които са се развили в недрата на капиталистическия начин на производство, като отделени и освободени от техния антагонистичен капиталистически характер. По отношение на паричния капиталист промишленият капиталист е работник, но работник като капиталист, т.е. като експлоататор на чужд труд. Заплатата, която той иска и получава за този труд, се равнява точно на присвоеното количество чужд труд и непосредствено зависи, щом като капиталистът е поел върху себе си необходимите грижи по експлоатацията, от степента на експлоатацията на този труд, а не от степента на напрежението, което му струва тази експлоатация и което той може срещу умерено възнаграждение да прехвърли върху един ръководител. След всяка криза в английските фабрични окръзи могат да се срещнат достатъчно бивши фабриканти, които срещу скромно възнаграждение завеждат фабриките, принадлежащи по-рано на самите тях, завеждат ги като управители, намиращи се на служба у новите притежатели, които често пъти са техни кредитори76).
Заплащането за управлението, с което се възнаграждават управителите както на търговските, така и на промишлените предприятия, се явява съвсем обособено от предприемаческия доход и в кооперативните фабрики на работниците, и в капиталистическите акционерни предприятия. Отделянето на заплащането за управлението от предприемаческия доход, което в други случаи е случайно, придобива тук постоянен характер. В кооперативната фабрика трудът по надзора губи своя антагонистичен характер, тъй като управителят се заплаща от работниците и не се явява по отношение на тях като представител на капитала. Акционерните предприятия, които се развиват заедно с кредита, проявяват изобщо тенденция все повече да отделят този труд по управлението като особена функция от владението на капитала, бил той собствен или взет в заем, точно така, както с развитието на буржоазното общество функциите на съдопроизводството и управлението се отделят от земевладението, чиито атрибути те бяха през феодалната епоха. Но когато, от една страна, на онзи, който е само собственик на капитала, на паричния капиталист, противостои функциониращият капиталист, а с развитието на кредита този паричен капитал сам приема обществен характер, концентрира се в банките и се дава в заем от тях, а не от неговите непосредствени собственици; когато, от друга страна, лицето, което е само ръководител, без да владее капитала под какъвто и да било титул, нито заемообразно, нито по някакъв друг начин, изпълнява всички реални функции, които се полагат на функциониращия капиталист като такъв, тогава остава само служещият, а капиталистът като излишно лице изчезва от производствения процес.
От обнародваните отчети77) на кооперативните фабрики в Англия се вижда, че — след приспадането на възнаграждението на управителя, което съставлява част от вложения променлив капитал, точно тъй, както и заплатата на останалите работници — печалбата превишаваше средната печалба, макар че тези фабрики понякога плащаха по-висока лихва, отколкото частните фабрики. Причината за по-високата печалба се състоеше във всички тия случаи в по- голямата икономия при използването на постоянния капитал. Но нас ни интересува тук най-вече обстоятелството, че средната печалба (= лихвата + предприемаческия доход) фактически и осезателно се явява тук като величина, която е съвсем независима от заплащането за управлението. Тъй като печалбата тук е била по-голяма от средната печалба, то и предприемаческият доход е бил по-голям от обикновения.
Същото явление се наблюдава и в някои капиталистически акционерни предприятия, напр. в акционерните банки (Joint Stock Banks). „London and Westminster Bank“ изплати през 1863 г. 30% годишен дивиденд; „Union Bank of London“ и други — 15%. Освен възнаграждението за управителите тук от брутната печалба се спада и лихвата, която се плаща за влоговете. Високата печалба се обяснява тук с това, че вложеният в предприятията капитал представлява незначителна величина в сравнение с влоговете. Например при „London and Westminster Bank“ вложеният капитал е бил в 1863 г. 1 000 000 ф. ст., а влоговете — 14 540 275 ф. ст. При “Union Bank of London“ вложеният капитал през 1863 г. е бил 600 000 ф. ст., а влоговете — 12 384 173 ф. ст.
Смесването на предприемаческия доход със заплащането за надзора или за управлението е възникнало първоначално от онази особена форма, която излишъкът на печалбата над лихвата приема в противоположност на лихвата. То се е развило по-нататък от апологетичния стремеж да се представи печалбата не като принадена стойност, т. е. незаплатен труд, а като работна заплата на самия капиталист за влагания от него труд. Срещу това бе противопоставено от страна на социалистите искането печалбата да бъде фактически сведена до онова, за каквото тя теоретически се представяше, а именно само до заплата за надзора. И това искане, бидейки насочено против теоретична украса, беше толкова по- неприятно, колкото повече тази заплата за надзора с възникването на многобройната класа на промишлените и търговските управители78) получаваше, от една страна, свое определено равнище и своя определена пазарна цена и колкото повече тя, от друга страна, спадаше, както всяка заплата за квалифициран труд, във връзка с общото развитие, което намаляваше производствените разходи за специално обучената работна сила79). С развитието на кооперацията сред работниците и на акционерните предприятия сред буржоазията бе отнет и последният предлог за смесване на предприемаческия доход със заплащането за управлението и печалбата практически се показа такава, каквато безспорно тя беше теоретически: като чиста принадена стойност, стойност, за която не се заплаща еквивалентът, реализиран незаплатен труд; така че функциониращият капиталист действително експлоатира труда и плодът на неговата експлоатация, ако той работи с взет в заем капитал, се дели на лихва и предприемачески доход — излишъка на печалбата над лихвата.
На базата на капиталистическото производство възникват в акционерните предприятия нови мошеничества с плащането за управлението, наред с действителния управител и над него се появяват множество членове на управителни и на контролни съвети, за които управлението и контролът фактически служат само като предлог за ограбване на акционерите и за собствено обогатяване. По този въпрос се намират много интересни подробности в „The City or the Physiology of London Business; with Sketches on Change and the Coffee Houses“. London, 1845.
„Какво печелят банкерите и търговците от това, че участват в управлението на осем или девет различни компании, може да се види от следния пример: частният баланс на г. Тимоси Абрахам Къртис, представен след неговия фалит в съда, показваше под рубриката „от директорство“ — 800—900 ф. ст. годишен доход. Тъй като г. Къртис беше директор на Английската банка и на Източноиндийската компания, то всяко акционерно дружество считаше за чест да го привлече за директор.“ (стр. 81, 82).
Възнаграждението на директорите на такива дружества за всяко заседание, каквито стават ежеседмично, се равнява най-малко на една гвинея (21 марки). Пренията в търговския съд разкриват, че тази заплата за надзора обикновено е обратно пропорционална на труда по надзора, който действително се извършва от тези номинални директори.
БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ
*1 — имение. Ред.
*2 — управител. Ред.
*3 Виж настоящия том, стр. 310—311. Ред.
72) „Печалбата на предприятието зависи от чистата печалба на капитала, а не последната от първата“ (Ramsay. „An Essay on the Distribution of Wealth“, p. 214.) У Рамзей чистата печалба е винаги = лихвата.
73) „Всяка нужда от надзор тук“ (при селянина-земевладелец) „е съвсем отстранена“ (J. Е. Cairnes. „The Slave Power“. London, 1862, p. 48).
74) „Ако естеството на работата изисква да се разпределят работниците“ (именно робите) „върху едно голямо пространство, то броят на надзирателите, а оттук и разходът за заплащането на труда, който се изисква за този надзор, трябва съответно да нараснат“ (J. Е. Cairnes, „The Slave Power“. London, 1862, p. 44).
75) A. Ure. „Philosophy of Manufactures“. Tome I, Paris, 1836, p. 67—68, дето този Пиндар на фабрикантите им показва в същото време, че повечето от тях нямат ни най-малка представа за механизма, който те прилагат.
76) В един известен на мене случай след кризата от 1868 г. един фалирал фабрикант беше постъпил при своите бивши работници като платен наемен работник. След банкрута фабриката се пое от едно сдружение на работниците, а бившият притежател стана неин управител. — Ф. Е.
77) Приведените тук данни от отчетите достигат най-много до 1864 г., тъй като текстът бе написан през 1865 г. — Ф. Е.
78) „Стопаните са също работници, както и надничарите. В това отношение техните интереси са същите, както и интересите на техните работници. Но те са и капиталисти или агенти на капиталистите и в това отношение техните интереси са рязко противоположни на интересите на работниците.“ (Hodgskin. „Labour defended against the Claims of capital etc.“ London. 1825, p. 27).
„Широкото разпространение на образованието сред работниците-механици на тази страна, увеличавайки броя на специалистите, всекидневно намалява стойността на труда и на изкуството на почти всички стопани и предприемачи.“ (стр. 30).
79) „Общото разхлабване на условните прегради, увеличаващата се възможност да се получи образование има тенденция да понижи заплатата за квалифицирания труд, вместо да повдигне заплатата за неквалифицирания.“ (J. St. Mill. „Principles of Political Economy“, 2nd ed. vol 1, London, 1849, p. 479).
БЕЛЕЖКИ
[98] Виж [J. Massie.] „An Essay on the Governing Causes of the Natural Rate of Interest ; wherein the Sentiments of Sir William Petty and Mr. Locke, on that Head, are considered“. London, 1750; D. Hume. „Of interest“ (1752). In: Hume, David. „Essays and Treatises on several Subjects“. A new edition. In two volumes. Vol. I, containing Essays, moral, political, and literary. London, 1764 (no този въпрос виж също К. Маркс. „Теории за принадената стойност“. Част I, стр. 374— 360).
[99] „New-York Daily Tribune“ („Нюйоркска всекидневна трибуна“) — американски вестник, излизал от 1841 до 1924 г. През 40—50-те години имал прогресивна насока и се обявявал против робовладението. От август 1851 до март 1862 г. във вестника сътрудничел Маркс. По негова молба много статии за вестника били написани от Енгелс. През периода на реакцията в Европа след революцията от 1848—1849 г. Маркс и Енгелс използвали широко разпространения, прогресивен по онова време вестник, за да разобличават с конкретни материали недъзите на капиталистическото общество. През време на Гражданската война в Америка Маркс престанал да сътрудничи във вестника. Голяма роля за скъсването на Маркс с „New-York Daily Tribune“ изиграли засилването в редакцията на привържениците за компромиса с робовладелците и отстъпването на вестника от прогресивните позиции. С течение на времето вестникът завивал все по-надясно.