Съдържание на „Капиталът. Трети том.“
КАРЛ МАРКС
Капиталът. Книга III.
Цялостният процес на капиталистическото производство
1894
Издаден под редакцията на Фридрих Енгелс
ОТДЕЛ ПЕТИ
Разпадане на печалбата
на лихва и предприемачески доход.
Лихвоносният капиталГлава двадесет и втора
Разделяне на печалбата.
Лихвен процент.
„Естествена“ норма на лихватаПредметът на тази глава, както и изобщо всички явления на кредита, за които ще говорим по-нататък, не могат да бъдат изследвани тук в подробности. Конкуренцията между кредиторите и заемополучателите и получаващите се като неин резултат сравнително кратковременни колебания на паричния пазар излизат извън рамките на нашето разглеждане. Изобразяването на цикличното движение, което се извършва от нормата на лихвата през време на промишления цикъл, предполага предварителното изобразяване на самия този цикъл, което тук също не може да бъде дадено. Същото се отнася и до по-голямото или по-малкото приблизително изравняване на лихвения процент на световния пазар. Нашата задача тук се състои само в това, да изясним самостоятелната форма на лихвоносния капитал и обособяването на лихвата от печалбата.
Тъй като лихвата е само част от печалбата, която съгласно приетата досега от нас предпоставка промишленият капиталист трябва да заплаща на паричния капиталист, то максималната граница на лихвата е самата печалба, при което частта, която се пада на функциониращия капиталист, би била =0. С изключение на отделни случаи, когато лихвата фактически може да бъде по-голяма от печалбата — но тогава тя не може да се плаща от печалбата, — за максимална граница на лихвата би могла евентуално да се счита цялата печалба минус онази нейна част, която се свежда до заплатата за надзор (wages of superintendence) и която ни предстои да разгледаме по-късно. Минималната граница на лихвата съвсем не се поддава на определение. Тя може да падне до всяко равнище. Но тогава отново и отново се появяват противодействащи обстоятелства и я повишават над този относителен минимум.
„Отношението между сумата, заплатена за употребата на един капитал, и самия този капитал изразява нормата на лихвата, измерена в пари.“ — „Нормата на лихвата зависи 1) от нормата на печалбата, 2) от съотношението, в което се разпределя цялата печалба между кредитора и заемополучателя“ („Economist“[95], 22 януари 1853 г.). „Тъй като това, което се заплаща като лихва срещу ползването от онова, което се взема в заем, е част от печалбата, която взетото в заем е способно да произведе, то тази лихва трябва постоянно да се регулира от тази печалба“ (Massie, „An Essay on the Governing Causes of the Natural Rate of Interest etc“., London, 1750, p. 49).
Да приемем отначало, че съществува постоянно съотношение между цялата печалба и онази нейна част, която трябва да бъде заплатена като лихва на паричния капиталист. В такъв случай ясно е, че лихвата ще се покачва или ще пада заедно с цялата печалба, а последната се определя от общата норма на печалбата и нейните колебания. Ако напр. средната норма на печалбата = 20%, а лихвата = 1/4 от печалбата, то лихвеният процент би бил = 5%; ако средната норма на печалбата би била = 16%, то лихвата би била = 4%. При норма на печалбата 20% лихвата би могла да се покачи до 8% и промишленият капиталист все пак би извлякъл същата печалба, както при норма на печалбата =16% и лихвен процент =4%, а именно 12%. Ако лихвата се повишеше само на 6 или 7%, промишленият капиталист все пак би задържал по-голямата част от печалбата. Ако лихвата би се равнявала на една постоянна част от средната печалба, то от това би следвало, че колкото по-висока е общата норма на печалбата, толкова по-голяма е абсолютната разлика между цялата печалба и лихвата, толкова по-голяма е следователно частта от цялата печалба, която се пада на функциониращия капиталист, и обратно. Да приемем, че лихвата = 1/5 от средната печалба. 1/5 от 10 прави 2, разликата между цялата печалба и лихвата = 8; 1/5 от 20 = 4, разликата = 20-4 = 16; 1/5 от 25 = 5, разликата = 25-5 = 20; 1/5 от 30 = 6, разликата = 30-6 = 24; 1/5 от 35 = 7, разликата = 35-7 = 28. Различните норми на лихвата: 4, 5, 6, 7% винаги биха изразявали тук само 1/5, или 20%, от цялата печалба. И така, ако нормите на печалбата са различни, то различни норми на лихвата могат да изразяват една и съща дробна част от цялата печалба, или да изразяват една и съща процентна част от цялата печалба. При такова постоянно съотношение на лихвата промишлената печалба (разликата между цялата печалба и лихвата) би била толкова по-голяма, колкото е по-висока общата норма на печалбата, и обратно.
При равни други условия, ако се приеме едно повече или по- малко постоянно съотношение между лихвата и цялата печалба, функциониращият капиталист ще се окаже в състояние и ще се съгласи да плаща висока или ниска лихва в пряка зависимост от равнището на нормата на печалбата61). Ние вече видяхме, че равнището на нормата на печалбата е обратно пропорционално на развитието на капиталистическото производство; оттук следва, че високият или ниският лихвен процент в една страна е еднакво обратно пропорционален на висотата на промишленото развитие, доколкото различието на лихвения процент действително изразява различието на нормата на печалбата. По-късно ще видим, че съвсем не е необходимо да бъде винаги така. В този смисъл може да се каже, че лихвата се регулира от печалбата, по-точно — от общата норма на печалбата. И този начин на нейното регулиране важи дори за нейното средно равнище.
Във всеки случай средната норма на печалбата трябва да се разглежда като крайна максимална граница на лихвата.
Обстоятелството, че лихвата трябва да се поставя в съотношение със средната норма на печалбата, ние ще разгледаме сега по- подробно. Когато нещо цяло с дадена величина, напр. печалбата, трябва да се дели между две лица, работата зависи преди всичко от величината на това цяло, което подлежи на разделяне, а тя, т.е. величината на печалбата, се определя от средната норма на печалбата. Да приемем, че е дадена общата норма на печалбата, т.е. величината на печалбата за капитал от дадена величина, напр. 100; тогава измененията на лихвата ще са очевидно обратно пропорционални на измененията на частта от печалбата, която остава в ръцете на функциониращия, но работещ с взет в заем капитал капиталист. А обстоятелствата, които определят величината на подлежащата на разпределение печалба — на новата стойност, създадена от незаплатения труд, — са твърде различни от онези, които определят нейното разпределение между тези два вида капиталисти, и често пъти действат в съвсем противоположни посоки62).
Ако разгледаме циклите на оборотите, в които се движи съвременната промишленост — състояние на покой, нарастващо оживление, процъфтяване, свръхпроизводство, крах, стагнация, състояние на покой и т.н., цикли, чийто по-нататъшен анализ излиза извън рамките на нашето изследване, — ще видим, че ниското равнище на лихвата в повечето случаи съответства на периодите на процъфтяване или на свръхпечалба, покачването на лихвата — на прехода от процъфтяване към сменящата го фаза, а максимумът на лихвата, достигащ най-големите лихварски размери, съответства на кризата63). От лятото на 1843 г. настъпи решително процъфтяване; лихвеният процент, който още през пролетта на 1842 г. достигаше 4 1/2%, през пролетта и лятото на 1843 г. падна на 2%64), а през септември дори на 1 1/2% (Gilbart, I, стр. 166); впоследствие, през време на кризата от 1847 г., той се покачи на 8% и повече.
Разбира се, от друга страна, ниската лихва може да съвпадне със застой, а умерено покачващата се лихва — с нарастващо оживление.
Най-голяма височина лихвеният процент достига през време на кризите, когато на всяка цена трябва да се сключват заеми за извършване на платежите. Същевременно — тъй като на покачването на лихвата съответства спадане на цената на ценните книжа — това създава за хората със свободен паричен капитал превъзходен случай да закупят на безценица такива лихвоносни ценни книжа, които при нормално развитие на нещата трябва отново да достигнат поне своята средна цена, щом лихвеният процент отново се понижи65).
Но съществува и тенденция към спадане на лихвения процент съвсем независимо от колебанията на нормата на печалбата. И главните причини за това са две:
I. „Дори ако приемем, че никога не се взема в заем капитал за друго освен за производително приложение, все пак е възможно лихвеният процент да се изменя без каквото и да било изменение на нормата на брутната печалба. Защото с прогресивното развитие на богатството на един народ възниква и все повече расте една класа от хора, които благодарение на труда на своите бащи и деди притежават фондове, достатъчни, за да могат да живеят само от получаваните от тях лихви. Има много и такива хора, които, участвайки активно в някое предприятие през своята младост и зряла възраст, се оттеглят от него, за да живеят на старост спокойно от лихвите на натрупаните суми. Тези две категории имат тенденцията да се увеличават с нарастването на богатството на страната, тъй като онези, които започват вече с капитал от среден размер, по-лесно постигат независимо положение, отколкото онези, които започват с малък капитал. Затова в старите и богати страни отношението на онази част от националния капитал, чиито собственици не искат сами да го използват, към целия производителен капитал на обществото е по-голямо, отколкото същото отношение в новоразвиващите се и бедни страни. Какви поразителни размери достига класата на рентиерите в Англия! В същата пропорция, в която расте класата на рентиерите, расте и класата на онези, които дават в заем капитали, защото и двете са едно и също нещо.“ (Ramsay. „An Essay on the Distribution of Wealth“ [Edinburgh, 1836], p. 201—202).
II. Натиск върху лихвения процент трябва и да оказват също развитието на кредитната система, постоянно увеличаващата се заедно с нея възможност за индустриалците и търговците да се разпореждат при посредничеството на банкерите с всичките парични спестявания на всичките обществени класи и прогресиращата концентрация на тези спестявания в такива размери, при които те могат да действат като паричен капитал. По-подробно по това по-късно.
Относно определението на нормата на лихвата Рамзей казва, че тя
„зависи отчасти от нормата на брутната печалба, отчасти от съотношението, в което последната се дели на лихва и предприемачески доход (profits of enterprise). Това съотношение зависи от конкуренцията между даващите и получаващите в заем капитал; предполагаемата норма на брутната печалба оказва влияние върху тази конкуренция, но не я регулира изключително66). Конкуренцията не се регулира изключително от това, защото, от една страна, мнозина вземат в заем без намерение да употребят производително взетото, и, от друга страна, защото величината на целия предлаган в заем капитал се изменя с изменението на богатството на страната, независимо от каквото и да било изменение на брутната печалба.“ (Ramsay, пак там, стр. 206—207).
За да се намери средната норма на лихвата, необходимо е 1) да се изчисли средният лихвен процент въз основа на неговите изменения през време на големите промишлени цикли и 2) да се изчисли лихвеният процент в такива области на влагане, където капиталът се дава в заем за сравнително продължително време.
За разлика от постоянно колебаещите се пазарни норми средната норма на лихвата, която господства в известна страна, не може да бъде определена с никакъв закон. В тази област не съществува каквато и да било естествена норма на лихвата в онзи смисъл, в който икономистите говорят за естествена норма на печалбата и естествена норма на работната заплата. Още Меси напълно правилно отбелязва по този повод:
„Единственото нещо. което може да внуши съмнение в дадения случай, е въпросът, каква част от тези печалби трябва по право да принадлежи на заемополучателя и каква на кредитора; и няма друг начин да определим това, освен да се обърнем към мнението на заемополучателите и заемодавците изобщо, тъй ката справедливо и несправедливо в това отношение е само онова, което се признае за такова по общо съгласие.“ (цит. произв. стр. 49).
Покриването на търсенето и предлагането — като средната норма на печалбата се приема за дадена — тук не значи абсолютно нищо. В случаите, когато изобщо се прибягва към тази формула, тя служи (и в такъв случай това е и практически правилно) като формула за намиране на основното правило, което не зависи от конкуренцията и по-скоро я определя (като формула за намиране на регулиращите предели или пределните величини); тя служи като формула за онези, които са обзети от практиката на конкуренцията и нейните външни прояви и от възникващите оттук представи; тази формула им помага да добият една, макар и повърхностна, представа за проявяващата се в конкуренцията вътрешна връзка на икономическите отношения. Това е един начин да се дойде от измененията, които съпровождат конкуренцията, до границите на тези изменения. Но той е неприложим към средния лихвен процент. Няма решително никакво основание средните условия на конкуренцията, равновесието между заемодавците и заемополучателите, да трябва да дават на заемодавеца лихвен процент от 3, 4, 5% и т.н. за неговия капитал или пък една определена част, 20% или 50%, от брутната печалба. В случаите, когато тук решаваща роля играе конкуренцията като такава, определянето е само по себе си случайно, чисто емпирично, и само педантизмът или фантазьорството може да се стреми да представи тази случайност като нещо необходимо67).
В парламентарните отчети от 1857 и 1858 г. за банковото законодателство и търговската криза няма нищо по-забавно от безконечния брътвеж на директорите на Английската банка, на лондонските банкери, на провинциалните банкери и на професионалните теоретици за „real rate produced“*1, при което те не отиват по-далеч от общи приказки, като напр., че: „Цената, плащана за капитала, който се дава в заем, трябва да се изменя с изменението на предлагането на този капитал“ или че: „високата норма на лихвата и ниската норма на печалбата не могат да съществуват редом по-продължително време“ и пр. нелепости68). Навикът, узаконената традиция, влияе точно така, както и самата конкуренция, върху определянето на средния лихвен процент, доколкото той съществува не само като средна цифра, но и като фактическа величина. В много съдебни спорове, при чието разрешаване трябва да се изчисляват лихви, вече се налага да се приема средният лихвен процент като узаконен. Но ако се постави въпросът, защо границите на средния лихвен процент не могат да се извлекат от общи закони, то за отговор може да послужи просто самата природа на лихвата. Тя не е нищо друго освен част от средната печалба. Един и същ капитал се явява в двояко определение: като капитал, даван в заем — в ръцете на заемодавеца, като промишлен или търговски капитал — в ръцете на функциониращия капиталист. Но той функционира само веднъж и сам произвежда печалбата само веднъж. В самия процес на производството характерът на капитала като капитал, който се дава в заем, не играе никаква роля. Как двете лица разпределят помежду си печалбата, за която те претендират, това е само по себе си един също такъв чисто емпиричен, принадлежащ към царството на случайностите факт, както и процентното разпределение на общата печалба на някоя компания между различните съдружници. При разделянето на принадена стойност и работна заплата, на което съществено се основава определянето на нормата на печалбата, определящо влияние оказват два съвсем различни елемента: работната сила и капиталът; това са функции на две независими променливи, които взаимно се ограничават една друга; и от тяхното качествено различие произлиза количественото разделяне на произведената стойност. Ние ще видим по-късно, че същото става при разделянето на принадената стойност на рента и печалба. По отношение на лихвата не става нищо подобно. Тук, напротив, качественото различие произлиза, както сега ще видим, от чисто количественото разделяне на една и съща част от принадената стойност.
От всичко гореизложено следва, че няма никаква „естествена“ норма на лихвата. Но ако, от една страна, границите на средния лихвен процент, в противоположност на общата норма на печалбата, или границите на средната норма на лихвата за разлика от постоянно колебаещите се пазарни норми на лихвата, не могат да бъдат установени с какъвто и да било общ закон — тъй като тук се касае само за разделянето на брутната печалба под различни титули между двама притежатели на капитал, — то, напротив, лихвеният процент, било средният, било неговата пазарна норма, във всеки конкретен случай се явява като равномерна, определена и осезаема величина съвсем другояче, отколкото при общата норма на печалбата69).
Лихвеният процент се отнася към нормата на печалбата така, както пазарната цена на стоката към нейната стойност. Доколкото лихвеният процент се определя от нормата на печалбата, той винаги се определя от общата норма на печалбата, а не от отделните норми на печалбата, които могат да господстват в отделни отрасли на промишлеността, а още по-малко от добавъчната печалба, която отделният капиталист може да получи в някоя специална сфера на предприемачеството70). Ето защо общата норма на печалбата се проявява действително като емпиричен, даден факт в средната норма на лихвата, макар че последната не представлява чист или достатъчно надежден израз на първата.
Вярно е, че самата норма на лихвата е постоянно различна в зависимост от вида на гаранциите, представяни от различните категории заемополучатели, и от продължителността на заема; но за всяка такава категория тя е еднообразна във всеки даден момент. Следователно това различие не нарушава характера на постоянство и еднообразие на лихвения процент71).
Средният лихвен процент е във всяка страна за повече или по- малко продължителни периоди постоянна величина, тъй като общата норма на печалбата, въпреки постоянното изменение на отделните норми на печалбата, се изменя само в сравнително продължителни периоди от време, при което изменението в една сфера се уравновесява от противоположно изменение в друга. И относителното постоянство на общата норма на печалбата се проявява именно в този повече или по-малко постоянен характер на средния лихвен процент (average rate or common rate of interest).
Що се отнася до постоянно колебаещата се пазарна норма на лихвата, тя подобно на пазарната цена на стоките, е за всеки момент определена величина, защото на паричния пазар целият даван в заем капитал постоянно противостои на функциониращия капитал като единна маса, и следователно отношението между предлагането на заемен капитал, от една страна, и търсенето на такъв, от друга, всеки път определя пазарното равнище на лихвата. Това става в толкова по-голяма степен, колкото повече развитието и свързаната с него концентрация на кредитното дело придават на давания в заем капитал всеобщо обществен характер и наведнъж, едновременно го хвърлят на паричния пазар. Напротив, общата норма на печалбата винаги съществува само като тенденция, като движение към изравняване на отделните норми на печалбата. Конкуренцията на капиталистите — която е именно това движение към изравняване — се състои тук в това, че тя постепенно отвлича капитал от сферите, в които печалбата дълго време стои под средното равнище, и също така постепенно го привлича към сферите, в които тя превишава средното равнище; или също в това, че допълнителният капитал малко по малко се разпределя в различни пропорции между тези сфери. По отношение на тези различни сфери това са постоянни колебания в притока и отлива на капитал, а съвсем не едновременно действие на цялата маса на капитала, както при определянето на лихвения процент.
Ние видяхме, че лихвоносният капитал, макар и да е категория, съвсем различна от стоката, става стока sui generis*2 и затова лихвата става негова цена, която, подобно на пазарната цена на обикновените стоки, винаги се фиксира от търсенето и предлагането. Ето защо пазарната норма на лихвата, макар и постоянно да се колебае, изглежда във всеки даден момент също така определена и еднообразна, както и пазарната цена на стоката във всеки конкретен случай. Паричните капиталисти предлагат тази стока, а функциониращите капиталисти я купуват, образуват търсенето за нея. При изравняването на печалбата в обща норма на печалбата такова нещо не става. Ако цените на стоките в някоя сфера стоят над или под производствената цена (като оставим настрана колебанията, свойствени на всеки вид комерческа дейност и стоящи във връзка с различните фази на промишления цикъл), то изравняването се извършва чрез разширяване или съкращаване на производството, т.е. чрез увеличаване или намаляване на хвърляните на пазара от промишления капитал стокови маси, което става поради прилива и отлива на капитал в отделните сфери на производството. Постигнатото по този начин изравняване на средните пазарни цени на стоките в производствени цени внася коректив в отклоненията на отделните норми на печалбата от общата или средна норма на печалбата. Този процес никога няма и никога не може да има такъв характер, че промишленият или търговският капитал като такъв да бъде, подобно на лихвоносния капитал, стока по отношение на купувача. Доколкото този процес се проявява, той се проявява само в колебанията и изравняването на пазарните цени на стоките в производствени цени, а не като непосредствено установяване на средната печалба. На практика общата норма на печалбата се определя 1) от принадената стойност, произвеждана от целия капитал, 2) от отношението на тази принадена стойност към стойността на целия капитал и 3) от конкуренцията, но само доколкото тя е движението, чрез което вложените в отделните сфери на производството капитали се стремят да извлекат от тази принадена стойност еднакви в сравнение с тяхната относителна величина дивиденди. По този начин общата норма на печалбата действително се определя от съвсем други и много по-сложни причини, отколкото пазарната норма на лихвата, която се определя пряко и непосредствено от отношението между търсенето и предлагането, и затова тя не е очевиден и непосредствено даден факт както лихвеният процент. Специфичните норми на печалбата в различните сфери на производството сами са повече или по-малко неопределени; но доколкото те се проявяват, проявява се не тяхното еднообразие, а тяхното различие. Обаче самата обща норма на печалбата се явява само като минимална граница на печалбата, а не като емпирична, непосредствено възприемана форма на действителната норма на печалбата.
Отбелязвайки тази разлика между нормата на лихвата и нормата на печалбата, ние оставяме настрана следните две обстоятелства, които способстват за консолидирането на лихвения процент: 1) че исторически още преди това е съществувал лихвоносен капитал и е съществувал един предаван по традиция общ лихвен процент; 2) че световният пазар независимо от производствените условия на дадена страна оказва много по-голямо непосредствено влияние върху установяването на лихвения процент, отколкото влиянието, което той оказва върху нормата на печалбата.
Средната печалба се явява не като непосредствено даден факт, а като краен резултат на изравняването на противоположните колебания, който може да се установи само чрез изследване. Друго е при лихвения процент. При своята общопризнатост поне в границите на известна местност лихвеният процент е един всекидневно фиксиран факт, факт, който дори служи на промишления и търговския капитал като предпоставка и специално перо в калкулацията при техните операции. Той става обща способност на всяка парична сума от 100 ф. ст. да донесе 2, 3, 4, 5%. Метеорологическите бюлетини не отбелязват по-точно показанията на барометъра и термометъра, отколкото борсовите бюлетини — равнището на лихвения процент не за един или друг капитал, а за всеки намиращ се на паричния пазар капитал, т.е. изобщо за давания в заем капитал.
На паричния пазар стоят един срещу друг само заемодавецът и заемополучателят. Стоката има една и съща форма — пари. Тук са изчезнали всички отделни видове на капитала, които той притежава в зависимост от своето приложение в отделните сфери на производството или обръщението. Тук той съществува в недиференцирания, равен на самия себе си вид на самостоятелна стойност, във вид на пари. Тук вече няма конкуренция между различните сфери; всички те са сведени до заемополучатели на пари и капиталът противостои на всички тях също в такава форма, в която той е още индиферентен към определен вид и начин на своето приложение. Промишленият капитал се проявява като капитал, който пo своето същество е общ за цялата класа само в движението и конкуренцията между различните сфери, а тук в търсенето и предлагането на капитал той действително се явява в целия си обем като общ за цялата класа капитал. От друга страна, паричният капитал действително има на паричния пазар такъв вид, в който той като общ елемент, индиферентен към отделния начин на своето приложение, се разпределя между различните сфери, между класата на капиталистите, според нуждите на производството на всяка отделна сфера, при това с развитието на едрата промишленост паричният капитал, доколкото той се появява на пазара, във все по-голяма степен е представен не от отделния капиталист, не от собственика на една или друга част от намиращия се на пазара капитал, а се явява като концентрирана, организирана маса, която — съвсем различно от реалното производство — стои под контрола на банкерите, като представители на обществения капитал. По такъв начин, доколкото се касае до формата на търсенето, срещу заемния капитал стои класата в нейната цялост; а що се касае до предлагането, то той сам се явява en masse*3 като заемен капитал.
Ето някои от причините, поради които общата норма на печалбата изглежда като неясен мираж в сравнение с определения лихвен процент, чиято величина наистина се колебае, но тъй като тя се колебае равномерно за всички заемополучатели, тя винаги им противостои като фиксирана, дадена величина. Както изменението на стойността на парите не им пречи да имат по отношение на всички стоки еднаква стойност; както всекидневните колебания на пазарните цени на стоките не пречат да бъдат те всекидневно отбелязвани в бюлетините, така е и с лихвения процент, който със същата редовност бива отбелязван като „цена на парите“. Това е затуй, защото тук като стока се предлага самият капитал в парична форма; затова фиксирането на неговата цена е фиксиране на неговата пазарна цена, както е в случая и с всички други стоки; затова лихвеният процент винаги се явява като общ лихвен процент, като количествено определен, като толкова пари за толкова пари. Напротив, нормата на печалбата може дори в границите на една и съща сфера, при еднакви пазарни цени на стоките, да бъде различна в зависимост от различните условия, в които едни и същи стоки се произвеждат от отделните капитали, защото нормата на печалбата на отделния капитал се определя не от пазарната цена на стоката, а от разликата между пазарната цена и производствените разходи. И тези различни норми на печалбата могат да се изравняват най-напред в границите на една и съща сфера на производството, а след това между различните сфери само чрез постоянни колебания.
(Бележка за по-късно разработване.) Особена форма на кредита: Известно е, че ако парите функционират като платежно средство, а не като покупателно средство, стоката се отчуждава, но нейната стойност се реализира едва впоследствие. Ако плащането става чак след като стоката е отново продадена, тази продажба не се явява като следствие на покупката, а, напротив, покупката се реализира чрез продажбата. Или продажбата става средство на покупката. — Второ: документи за дял, полици и т.н. стават за кредиторите платежни средства. — Трето, компенсацията на документи за дълг замества парите.
БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ
*1 — реално произведената норма. Ред.
*2 — от особен род. Ред.
*3 — в цялата си маса. Ред.
61) „Естествената норма на лихвата се управлява от печалбата на отделното предприятие“ (Massie, цит. произв., стр. 51).
62) Тук в ръкописа се намира следната бележка: „От изложението на тази глава става ясно, че все пак ще бъде по-добре, преди да се изследват законите за разпределянето на печалбата, отначало да се изложи по какъв начин количественото разделяне става качествено. За да се премине към това от предидущата глава, не е нужно нищо друго, освен да се представи лихвата отначало като известна част от печалбата, без тази част да се определя по-точно.“ [Ф. Е.]
63) „В първия период, непосредствено след периода на депресия, пари има достатъчно, а няма спекула; във втория период пари има достатъчно и спекулата процъфтява; в третия период спекулата започва да отслабва и има търсене на пари; в четвъртия период парите са редки и настъпва депресия.“ (Gilbart. „A Practical Treatise on Banking“, 5nd ed., vol. I, London, 1849, p. 149).
64) Тук обяснява това „с натрупването на допълнителен капитал, което по необходимост съпровожда ограничеността за неговото изгодно приложение през изтеклите години, с освобождаването на парични запаси и с възкръсването на надеждите за процъфтяване на търговията.“ („History of Prices from 1839 till 1847“. London, 1848, p. 54).
65) „Един банкер отказал да отпусне на един свой стар клиент заем срещу залог на ценни книжа на стойност 200 000 ф. ст. Когато този клиент възнамерявал вече да си отиде и да обяви, че прекратява плащанията, банкерът му казал, че той няма нужда да прави това, при условие че продаде на банкера своите ценни книжа за 150 000 ф. ст.“ [Н. Roy.] („The Theory of the Exchanges. The Bank Charter Act of 1844“. London, 1864, p. 80).
66) Тъй като лихвеният процент се определя, общо взето, от средната норма на печалбата, то с ниския лихвен процент твърде често могат да бъдат свързани извънредни спекулативни машинации. Например железопътните спекулации през лятото на 1844 г. Лихвеният процент на Английската банка беше повишен на 3% едва на 16 октомври 1844 г.
67) Така напр. Дж. Опдайк в произведенията си „А Treatise on Political Economy“, New York, 1851, прави крайно неудачен опит да обясни всеобщността на лихвения процент от 5% с действието на вечни закони. Несравнено по-наивно разсъждава Карл Арндт в „Die naturgemässe Volkswirtschaft gegenüber dem Monopoliengeist und dem Kommunismus etc.“ Hanau, 1845. Тук може да се прочете следното: „В естествения ход на производството на стоки съществува само едно явление, което като че ли е призвано да регулира до известна степен лихвения процент в напълно развитите страни; това е отношението, в което се увеличават дървесинните маси на европейските гори вследствие на годишния прираст. Този прираст се получава съвсем независимо от тяхната разменна стойност“ (смешно е, че дърветата дават своя прираст независимо от своята разменна стойност!), в отношение 3—4 към 100. Изхождайки от това“ (тъй като прирастът на дърветата е съвсем независим от тяхната разменна стойност, толкова повече тази разменна стойност може да зависи от техния прираст), „не би могло да се очаква едно спадане на лихвения процент под равнището, което той достига понастоящем в най-богатите страни.“ (стр. 124—125). Това заслужава названието: „лихвен процент, израстващ в гората“, а неговият изобретател оказва в същото произведение още по-голяма услуга на „нашата наука“ като „философ на кучешкия данък“.[96]
68) Английската банка повишава и понижава нормата на своя дисконт според прилива и отлива на злато, макар че тя, разбира се, винаги взема в съображение нормата, която господства на открития пазар. „По този начин спекулирането с дисконта чрез предугаждане промените на банковата норма е станало сега едно от главните занятия на едрите капиталисти от паричния център“ — т. е. от лондонския паричен пазар. (А. Roy) „The Theory of the Exchanges etc.“, p. 113)
69) „Цената на стоките се колебае постоянно; те всички са предназначени за различен вид потребление; а парите служат за всякаква цел. Стоките дори от един и същ вид се различават по качество; наличните пари притежават винаги еднаква стойност или трябва да притежават такава. Оттук следва, че цената на парите, която се обозначава с думата „лихва“, притежава по-голямо постоянство и равномерност, отколкото цената на всеки друг предмет.“ (J. Steuart. „Recherche des principes de l'économie politique“. Paris, 1789, IV. p. 27)
70) „При все това този закон за разделянето на печалбата не може да се приложи към всеки заемодавец и заемополучател поотделно, но той е приложим към заемодавците и заемополучателите изобщо ... изключително големите и изключително ниските печалби са награда или наказание за ловкост или за недостатъчно разбиране, с които заемодавецът няма нищо общо, тъй като, щом той не страда в единия случай, то той не трябва да получава изгоди и в другия. Казаното за отделните личности, заети с една и съща дейност, е приложимо и към различните видове дейност. Ако търговците и промишлениците, заети в някой отрасъл на промишлеността, получават с помощта на взетия в заем капитал по-голяма от обикновената печалба, която произвеждат другите търговци и промишленици в същата страна, то извънредната печалба принадлежи на тях, макар че за нейното получаване е било нужно само обикновена ловкост и разбиране, а не принадлежи на заемодавците, които са дали в заем парите ... заемодавците не биха дали своите пари в заем на някое промишлено или търговско предприятие на по-изгодни условия от обичайните, затова те не трябва да получават повече от това, каквато и да бъде печалбата, получена с помощта на техните пари“ (Massie, цит. произв., стр. 50, 51).
Банкова норма 5% Пазарна норма на дисконта за 60 дни 3 5/8 % Пазарна норма на дисконта за 3 месеца 3 1/2 % Пазарна норма на дисконта за 6 месеца 3 5/16 % Заеми на маклери на менителници за 1 ден 1-2% Заеми на маклери на менителници за 1 седмица 3% Последна норма за 2 седмици заеми на маклери на ценни книжа 4 3/4 - 5% Влогове до поискване (банки) 3 1/2 % Колко голяма може да бъде тази разлика през един и същ ден, показват гореприведените норми на лихвата на лондонския паричен пазар на 9 декември 1883 г., взети от рубриката за Сити на „Daily News“[97]) от 10 декември. Минимумът е 1%, максимумът 5%. [Ф. Е.]
БЕЛЕЖКИ
[95] „The Economist“ („Икономист“) — английско седмично списание за икономически и политически въпроси, излиза в Лондон от 1843 г.; орган на едрата промишлена буржоазия.
[96] Маркс иронично нарича К. Арнд „философ на кучешкия данък“, защото в специален параграф (§ 88, S. 420—421) в своята книга обосновава правилността и целесъобразността на данъка върху кучетата.
[97] „The Daily News“ („Дневни новини“) — английски либерален вестник, орган на промишлената буржоазия; излизал под това заглавие в Лондон от 1846 до 1930 г.