Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингТРЕТИ ОТДЕЛ: СОЦИАЛИЗЪМ
III. Производство
След всичко казано досега читателят няма да се учуди, че изложените в последния отдел основни черти на социализма съвсем не са по вкуса на г. Дюринг. Напротив. Той трябва да ги захвърли в бездната на всичко порочно, при всички други „мелези на историческата и логическата фантастика“, при „обърканите концепции“, при „обърканите мъгляви представи“ и т. н. Защото за него социализмът съвсем не е необходим продукт на историческото развитие, а още по-малко резултат на грубо материалните, насочени само към насищане на стомаха икономически условия на съвременната епоха. Господин Дюринг е на много по-добри позиции. Неговият социализъм е окончателна истина от последна инстанция;
той е „естествената система на обществото“, той се корени в „универсалния принцип на справедливостта“,
и ако все пак г. Дюринг е принуден да взема под внимание съществуващото, създадено от досегашната греховна история, положение на нещата, за да може да го подобри - това трябва да се схваща по-скоро като нещастие за чистия принцип на справедливостта. Господин Дюринг създава своя социализъм, както и всичко друго, с помощта на своите прословути двама мъже. Вместо да играят както досега ролите на господар и слуга, тези две марионетки този път разиграват за разнообразие сцената на равноправието - и Дюринговият социализъм в основата си е готов.
Затова от само себе си се разбира, че за г. Дюринг периодическите промишлени кризи съвсем нямат това историческо значение, което ние трябваше да им придадем. За него
кризите са само случайни отклонения от „нормалното състояние“ и дават в най-добрия случай повод „за развиване на един по-уреден строй“. „Обикновеният начин“ за обясняване на кризите със свръхпроизводство съвсем не задоволява неговото „по-точно разбиране“. Впрочем този начин на обясняване бил „все пак допустим за специални кризи в особени области“. Така било например при „препълването на книжния пазар с издания на съчинения, чието препечатване внезапно се разрешава за всички и които разчитал на масов пласмент“.
Разбира се, г. Дюринг може да си легне да спи с приятното съзнание, че неговите безсмъртни творения никога няма да причинят такова всемирно бедствие.
Но при големите кризи не свръхпроизводството, а по-скоро „изоставането на народното потребление... изкуствено създаденото недостатъчно потребление... възпирането на естествения растеж на народните нужди(!) правят в края на краищата така критически широка пропастта между запасите от стоки и техния пласмент“.
И за такава теория на кризите той има щастието да намери последовател!
Но за съжаление недостатъчното потребление на масите, ограничаването на масовото потребление само до най-необходимото за поддържане на живота и на рода съвсем не е ново явление. То е съществувало, откакто има експлоатиращи и експлоатирани класи. Дори в ония исторически периоди, когато положението на масите е било особено благоприятно, като например в Англия пред XV век, тяхното потребление пак е било недостатъчно. Те далеч не са разполагали с целия продукт на своя годишен труд за своите потребителни нужди. Така че недостатъчното потребление е постоянно историческо явление от хилядолетия насам, докато внезапно проявяващият се при кризите общ застой в пласмента поради свръхпроизводство започна да се наблюдава едва от 50 години насам. И нужно е цялото вулгарноикономическо плоскоумие на г. Дюринг, за да се обяснява новата колизия не с новото явление на свръхпроизводството, а с хилядолетно старото явление на недостатъчното потребление. Това е все едно, ако в математиката някой почне да обяснява промяната на отношението на две величини - една постоянна и една променлива - не с това, че променливата се променя, а с това, че постоянната е останала неизменна. Недостатъчното потребление на масите е необходимо условие за всички основани върху експлоатация обществени строеве, следователно и за капиталистическия; но само капиталистическата форма на производство довежда до кризи. Така че и недостатъчното потребление на масите е едно от предварителните условия за кризите и играе в тях отдавна призната роля; но това нищо не ни казва за причините на съществуващите сега кризи, както и за това, защо по-рано не е имало кризи.
Г-н Дюринг има изобщо странни представи за световния пазар. Ние видяхме, че той като истински немски литератор се опитва да си обясни наблюдаваните специално промишлени кризи с въображаеми кризи на лайпцигския книжен пазар, да си обясни бурята в морето с буря в чаша вода. Той си въобразява по-нататък, че
сегашното капиталистическо производство е принудено „при пласмента на стоките си да се върти главно в кръга на самите имотни класи",
но това не му пречи само след 16 страници да признае, че решаващи съвременни индустрии са, както е известно, железообработващата и памучната промишленост, т. е. тъкмо тези два отрасъла на производството, от продуктите на които само нищожно малка част се консумира от имотните класи, а всичко останало е предназначено за масово потребление. Каквото и да вземем в неговите съчинения - навсякъде срещаме само празни, противоречиви, объркани брътвежи. Но да вземем един пример от памучната промишленост. В сравнително малкия град Олдхем - един от десетината 50 до 100-хилядни градове около Манчестер, които се занимават с памучно производство, - само в този град през четирите години от 1872 до 1875 г. броят на вретената, които предат само прежда № 32, се е увеличил от 2 1/2 на 5 милиона, така че в един-единствен среден английски град се преде един единствен номер прежда на толкова вретена, с колкото изобщо разполага памучната промишленост на цяла Германия, включително и Елзас. И когато разширението на производството и в другите отрасли и центрове на памучната промишленост в Англия и Шотландия се е извършило приблизително в същите размери - нужна е силна доза от „коренно“ нахалство, за да вземе човек да обяснява сегашния пълен застой в пласмента на памучните прежди и тъкани с недостатъчното потребление на английските народни маси, а не със свръхпроизводството на английските фабриканти на памук.*63
Но стига. Не се спори с хора, които са дотолкова невежи в политическата икономия, че приемат лайпцигския книжен пазар изобщо за пазар в смисъла на съвременната промишленост. Затова нека само констатираме, че по-нататък г. Дюринг може да ни съобщи за кризите само това, че
те не били нищо друго освен „обикновена смяна между свръхнапрежение и отпуснатост“, че свръхспекулацията „произлиза не само от безплановото натрупване на частните предприятия“, но че „към причините за възникване на свръхпредлагането трябва да се отнесат също така прибързаността на отделните предприемачи и недостатъчната лична предвидливост“.
А какво представлява „причината за възникването“ на прибързаността на отделните предприемачи и недостатъчната лична предвидливост? - Същата оная безплановост на капиталистическото производство, която личи в безплановото натрупване на частните предприятия. Да вземеш превода на един икономически факт на езика на моралния упрек като откриване на нова причина - това е също така голяма „привързаност“.
Нека тук свършим с кризите. След като в предходната глава изтъкнахме тяхното неизбежно пораждане от капиталистическия начин на производство и тяхното значение като кризи на самия този начин на производство, като принудителни оръдия на обществения преврат, няма нужда да хабим повече думи, за да възразяваме против повърхностните възгледи на г. Дюринг по този въпрос. Да преминем към неговото положително творчество, към „естествената система на обществото“.
Тази система, построена върху „универсалния принцип на справедливостта“, т. е. свободна от всяка необходимост да се съобразява с отегчителните материални факти, се състои от федерация от стопански комуни, между които съществува
„свободно преминаване и задължително приемане на нови членове според определени закони и административни норми“.
Самата стопанска комуна е преди всичко
„всеобхващащ схематизъм от световноисторическо значение“ и далеч превъзхожда „заблуждаващите половинчатости“ например на някакъв си Маркс. Тя представлява „общност от лица, които по силата на своето публично право да се разпореждат с известно пространство земя и с група производствени предприятия са обединени за задружна дейност и задружно участие в дохода“. Публичното право е „право върху вещта... в смисъл на чисто публицистично отношение към природата и към производствените институции“.
Какво ли означава това - над него нека си блъскат главите бъдещите юристи на стопанската комуна; ние се отказваме от всякакъв опит в тази насока. Ние научаваме само,
че това право съвсем не било равнозначно с „корпоративната собственост на работническите дружества“, която не изключва взаимната конкуренция и дори експлоатацията на наемен труд.
При това г. Дюринг мимоходом споменава, че
представата за „обща собственост“ така, както се срещала тя и у Маркс, „е най-малкото неясна и буди съмнение, тъй като тази представа за бъдещето всякога има такъв вид, сякаш не означава нищо друго освен корпоративна собственост на отделни работнически групи“.
Тук пак имаме работа с толкова присъщия на г. Дюринг „презрян маниер“ да приписва на другите, „за чиято вулгарност (както той сам казва) ще бъде напълно уместна само вулгарната дума гнусен“; това е също такава изсмукана из пръстите неистина, както и другата измислица на г. Дюринг, че според Маркс общата собственост била „едновременно и индивидуална, и обществена собственост“.
Във всеки случай ясно е едно: публицистичното право на дадена стопанска комуна върху нейните средства за производство е изключително право на собственост, поне по отношение на всяка друга стопанска комуна, а също така по отношение на цялото общество и държавата.
Но това право не бивало да има силата „да действа изолиращо по отношение на външния свя... тъй като между различните стопански комуни съществува свободно преминаване и задължително приемане на нови членове според определени закони и административни норми... също така... както е днес при членуването в дадена политическа организация или при участието в стопанската дейност на общината“.
Следователно ще съществуват богати и бедни стопански комуни, чието изравняване ще става чрез притока на населението към богатите комуни и отлива му от бедните комуни. Така че г. Дюринг, който желае да отстрани конкуренцията с продуктите на отделните комуни чрез национална организация на търговията, оставя конкуренцията с производителите спокойно да продължи съществуването си. Той изтегля вещите от сферата на конкуренцията, а хората остават подчинени на нея.
Всичко това обаче още съвсем не ни изяснява „публицистичното право“. Две страници по-нататък г. Дюринг ни заявява:
търговската комуна се простира „преди всичко дотам, докъдето стига онази политико-обществена област, чиито жители са обединени като единен правен субект и като такива разполагат с цялата земя, с жилищата и производствените предприятия“.
И така, с тях все пак разполага не отделната комуна, а цялата нация. „Публичното право“, „правото върху вещта“, „публицистичното отношение към природата“ и т. н. - всичко това не само е „най-малкото неясно и буди съмнение“, но и се намира в пряко противоречие със самото себе си. Всичко това - поне доколкото всяка отделна стопанска комуна също така е правен субект - наистина е „едновременно и индивидуална, и обществена собственост“, така че този „мъгляв хермафродитен образ“ се среща пак само у г. Дюринг.
Във всеки случай стопанската комуна разполага със свои средства на труда за целите на производството. А как се извършва това производство? Ако се съди по всичко онова, което ни съобщава г. Дюринг, то си върви съвсем по старому, само че на мястото на капиталиста идва комуната. Най-многото, което научаваме, е, че едва отсега нататък всеки ще бъде свободен да избира своята професия и че съществува еднаква за всички задължителност на труда.
Основната форма на цялото досегашно производство е разделението на труда, от една страна - вътре в обществото, а от друга - вътре във всяко отделно производствено предприятие. Как се отнася към него Дюринговата „социалитарност“?
Първото голямо обществено разделение на труда е отделянето на града от селото.
Според г. Дюринг този антагонизъм е „неотстраним по самата природа на нещата“. Обаче „изобщо не е съвсем правилно да се мисли, че пропастта между земеделието и промишлеността... не може да бъде запълнена. В действителност още сега съществува известна непрекъснатост в прехода помежду им и тя обещава значително да се засили.“ Още сега в земеделието и селското стопанство са вече проникнали две индустрии: „първо, производството на ракия и второ - производството на цвеклова захар... а значението на спиртното производство е така голямо, че него може по-скоро да го подценим, отколкото да го надценим“. И „ако вследствие на някакви открития стане възможно образуването на по-голям кръг от индустрии, така че да стане нужда да се локализира производството в селата и да се опре непосредствено върху производството на сурови материали“, това ще отслаби противоположността между града и селото и ще бъде „спечелена най-широка основа за развитие на цивилизацията“. Впрочем „нещо подобно би могло да възникне и по друг път. Освен техническата необходимост все повече и повече излизат на преден план социалните потребности и когато последните станат решаващи за групировката на разните видове човешка дейност, ще бъде невъзможно по-нататък да се пренебрегват ония предимства, които произтичат от систематически тясното свързване на работата на село с манипулациите по техническата преработка на продуктите.“
Но ето че в стопанската комуна излизат на преден план именно социалните потребности. Няма ли тя в такъв случай да побърза да се възползва напълно от споменатите по-горе предимства от съединяването на земеделието с промишлеността? Г-н Дюринг сигурно няма да закъснее да ни съобщи с обичайната си задълбоченост своите „по-точни схващания“ върху становището на стопанската комуна по тоя въпрос? Нали така? Читателят, който мисли така, ще остане горчиво излъган. Приведените по-горе хилави и безпомощни баналности, които се въртят пак около спиртоварската и цвекловозахарната сфера на действие на пруското земско право, са всичкото, което г. Дюринг може да ни каже по въпроса за противоположността между града и селото сега и в бъдеще.
Да преминем към подробностите на разделението на труда. Тук г. Дюринг вече е малко „по-точен“. Той говори за
„лице, което трябва да се отдаде изключително на един род дейност“. Ако се касае до въвеждането на някакъв нов отрасъл на производството, въпросът се състоял просто в това, дали ще може по някакъв начин да се създадат известен брой същества, които биха се посветили на производството на един артикул, и да се създаде необходимото за тях потребление(!). В социалитарния строй никой отрасъл на производството „няма да заангажира много население“. И в социалитарния строй също така ще има „икономически разновидности“ от хора, „различаващи се по начина на живот“.
По такъв начин в сферата на производството всичко си остава приблизително по старому. Наистина г. Дюринг признава, че
в досегашното общество господства „погрешно разделение на труда“,
но в какво се състои то и с какво трябва да бъде заменено в стопанската комуна - по това ние научаваме само следното:
„Що се отнася до въпроса за самото разделение на труда, то ние вече казахме по-горе, че той може да се смята за разрешен, щом ще се държи сметка за различните природни условия и личните способности“.
Наред със способностите ще играе роля и личната склонност:
„Привлекателността на издигането към такива видове дейност, които изискват по-големи способности и предварително образование, ще се основава изключително на склонността към съответното занятие и на удоволствието от упражняването именно на това, а не на някакво друго нещо“ (упражняване на нещо!).
По този начин в социалитарния строй ще се подтикне съревнованието,
„самото производство ще стане интересно и тъпото занаятчийство, което оценява производството само като средство за получаване на печалба, няма повече да налага своя отпечатък на обществените отношения“.
Във всяко общество със стихийно развитие на производството - а съвременното общество е именно такова - не производителите господстват над средствата за производство, а средствата за производство господстват над производителите. В такова общество всеки нов лост на производството по необходимост се превръща в ново средство за поробване на производителите от средствата за производство. Това важи преди всичко за онзи лост на производството, който е бил най-могъщият до въвеждането на едрата промишленост - разделението на труда. Още първото голямо разделение на труда, отделянето на града от селото, е обрекло селското население на хилядолетно затъпяване, а гражданите - на поробване всекиго от тях от неговия специален занаят. То унищожило основата на духовното развитие на първите и на физическото развитие на вторите. Ако селянинът овладява земята, а градският занаятчия - своя занаят, то в същата степен и земята овладява селянина, а занаятът - занаятчията. Заедно с разделението на труда се разделя и самият човек. За развитието на един-единствен вид дейност се принасят в жертва всички други физически и духовни способности. Това осакатяване на човека расте в същия размер, в който расте разделението на труда, което достига най-високото си развитие в манифактурата. Манифактурата разлага занаята на неговите отделни частични операции, възлага всяка от тях на един отделен работник като негова доживотна професия и по такъв начин го приковава за цял живот към определена частична функция и към определен инструмент. „Манифактурата осакатява работника, развивайки изкуствено в него само отделна частична сръчност, като потиска останалото множество негови производителни наклонности и заложби... Самият индивид се разпокъсва, превръща се в автоматическо оръдие на дадена частична работа“ (Маркс),[221] в автоматично оръдие, което в много случаи достига своето съвършенство едва при буквалното телесно и духовно осакатяване на работника. Машините на едрата промишленост деградират работника от машина до прост придатък към машината. „Доживотната специалност на работника да си служи с едно частично сечиво се превръща в доживотна специалност - да служи на една частична машина. С машините злоупотребяват, за да се превърне самият работник още от ранно детство в част от една частична машина“ (Маркс).[222] И не само работниците, но и класите, които пряко или косвено експлоатират работниците, стават също така вследствие на разделението на труда роби на оръдието на своята дейност: духовно опустошеният буржоа става роб на собствения си капитал и на своята страст към печалби; юристът - на своите закостенели правни представи, които господстват над него като самостоятелна сила; „образованите класи“ изобщо са роби на разнообразните форми на местна ограниченост и едностранчивост, на собственото си физическо и духовно късогледство, на своето осакатяване чрез възпитанието, насочено към създаване на определена специалност, и на доживотното си приковаване към тази специалност дори и тогава, когато тази специалност е чисто безделие.
Още утопистите си давали ясна сметка за последиците от разделението на труда, за осакатяването, от една страна, на работника, а от друга - на самата трудова дейност, която се свежда до еднообразно, механическо повтаряне на една и съща операция през целия живот. И Фурие, и Оуен искат премахване на противоположността между града и селото като първо и основно условие изобщо за премахване на старото разделение на труда. И двамата са на мнение, че населението трябва да се разпредели в страната на групи от по 1600 до 3000 души; всяка група живее в центъра на своя район в грамаден дворец с общо домакинство. Наистина Фурие тук-таме говори за градове, но и тези градове се състоят само от четири-пет такива дворци, намиращи се близо един до друг. Според Фурие и Оуен всеки член на обществото участва както в земеделието, така и в промишлеността; у Фурие в последната главна роля играят занаятът и манифактурата, а у Оуен, напротив - вече едрата промишленост, и той настоява за въвеждането на парната сила и на машините също и в домакинската работа. Но и двамата искат както в областта на земеделието, така и на промишлеността колкото е възможно по-често сменяне на занятието на всяко отделно лице и съобразно с това подготовката на младежта за колкото се може по-всестранна техническа дейност. По мнението и на двамата човек трябва да се развива всестранно чрез универсална практическа дейност и трудът отново трябва да си възвърне загубената поради разделението му привлекателност - преди всичко чрез посоченото сменяне на занятието и съответната краткотрайност на посветения на всяка отделна работа „сеанс“ (според израза на Фурие)[223]. И двамата тези утописти далеч изпреварват наследения от г. Дюринг възглед на експлоататорските класи, според който противоположността между града и селото била неотстранима поради самото естество на нещата. Според този ограничен възглед известен брой „същества“ трябвало при всички обстоятелства да бъдат обречени да произвеждат един артикул: този възглед иска да увековечи различаващите се по своя начин на живот „икономически разновидности“ от хора - хора, които се радват на това, че упражняват именно тази и никаква друга работа и следователно са паднали така ниско, че се радват на собственото си поробване и едностранчиво развитие. В сравнение с основната идея дори и на най-дръзките фантазии на „идиота“ Фурие, в сравнение дори с най-оскъдните идеи на „суровия, бледния и незначителен“ Оуен г. Дюринг, който сам още изцяло е роб на разделението на труда; изглежда като някакво надуто джудже.
Когато обществото стане господар на всички средства за производство, за да ги приложи обществено-планомерно, то ще унищожи досегашното поробване на хората от собствените им средства за производство. От само себе си се разбира, че обществото не може да се освободи, без да освободи всеки отделен човек. Старият начин на производство трябва следователно да се преобрази из основи и особено трябва да изчезне старото разделение на труда. На негово място трябва да дойде такава организация на производството, при която, от една страна, никой да не може да стоварва върху другиго своя дял от производителния труд - това естествено условие за човешкото съществуване; и, от друга страна, производителният труд от средство за поробване на хората да стане средство за тяхното освобождение, като даде на всеки отделен човек възможност за всестранно развитие и приложение на всичките му способности, както телесни, така и духовни, и по този начин от бреме се превърне в удоволствие.
Всичко това днес вече не е фантазия, не е благочестиво пожелание. При сегашното развитие на производителните сили достатъчно е и онова увеличение на производството, което ще дойде от самия факт на обобществяването на производителните сили, достатъчно е само премахването на възникващите от капиталистическия начин на производство пречки и смущения, премахването на прахосничеството на продукти и средства за производство, за да може при общото участие на всички в труда работното време да бъде сведено до незначителни според сегашните понятия размери.
Също така премахването на старото разделение на труда не е искане, което би могло да бъде осъществено само за сметка на производителността на труда. Напротив. Благодарение на едрата промишленост то вече е станало условие за самото производство. „Машинното производство премахва необходимостта от манифактурно закрепване на това разпределяне на работническите групи по различните машини чрез постоянно прикрепване на едни и същи работници към една и съща функция. Тъй като целокупното движение на фабриката изхожда не от работника, а от машината, тук може да става постоянна смяна на персонала, без да се прекъсва трудовият процес... Най-после, оная бързина, с която човек на младини може да се научи да работи на машината, също така премахва необходимостта да се подготвя особена категория работници изключително за машинни работници.“[224] Но докато капиталистическият начин на употреба на машините е принуден да запазва и по-нататък старото разделение на труда с неговите закостенели особености, въпреки че те са станали технически излишни - самите машини въстават против този анахронизъм. Техническата база на едрата промишленост е революционна. „С помощта на машините, на химическите процеси и на други методи тя постоянно извършва преврати в техническата основа на производството, а заедно с това - и във функциите на работниците, и в обществените комбинации на трудовия процес. С това тя също така постоянно революционизира разделението на труда вътре в обществото и непрекъснато прехвърля маса капитал и маса работници от един клон на производството в друг. Така че природата на едрата индустрия обуславя смяна на труда, преливане на функциите, всестранна подвижност на работника... Ние видяхме как това абсолютно противоречие... свирепства в непрекъснатите хекатомби на работническата класа, в най-безмерното прахосване на работните сили и в свързаните с обществената анархия опустошения. Това е отрицателната страна. Но ако сменянето на труда сега се налага само като непреодолим природен закон и със сляпата разрушителна сила на природен закон, който навсякъде се натъква на пречки, то пък самата едра индустрия със своите катастрофи прави въпрос на живот и смърт признаването на смяната на труда, а с това и колкото може по-голямата многостранност на работниците, като всеобщ закон на общественото производство, и изисква условията да се пригодят за нормалното осъществяване на този закон. Тя поставя като въпрос на живот и смърт задачата: чудовищният факт, че съществува едно бедстващо работническо население, държано на разположение на капитала като резерв за неговите променливи експлоататорски нужди - да бъде заменен с абсолютната разполагаемост на човека за променливите изисквания на труда; частичният индивид, простият носител на дадена обществена частична функция, да бъде заменен с всестранно развит индивид, за който различните обществени функции са сменящи се един с друг видове дейност“ (Маркс. „Капиталът“)[225].
Научавайки ни да превръщаме молекулярното движение, което повече или по-малко може да бъде получено навсякъде, в масово движение за технически цели, едрата промишленост в значителна степен освободи промишленото производство от местните рамки. Водната сила е свързана с дадено място, парната сила е свободна. Ако водната сила е по необходимост свързана със селото, то парната сила съвсем не е по необходимост свързана с града. Само нейното капиталистическо прилагане я съсредоточава предимно в градовете и превръща фабричните села във фабрични градове. Но с това то същевременно подкопава условията на нормалния ход на производство. Първата потребност на парната машина и главната потребност на почти всички клонове на едрата промишленост е наличността на сравнително чиста вода. А фабричният град превръща всяка вода във воняща тиня. Така че макар концентрацията в градовете да е главно условие за капиталистическото производство, все пак всеки отделен промишлен капиталист постоянно се стреми да се махне от големите градове, неизбежно създавани от капиталистическото производство, и да прехвърли предприятието си на полето. Този процес може подробно да се проучи в текстилните окръзи Ланкашир и Йоркшир; там капиталистическата едра промишленост непрекъснато създава нови големи градове, като постоянно бяга от града в селото. Същото става в окръзите на металната индустрия, където същите резултати се пораждат отчасти от други причини.
И тук само премахването на капиталистическия характер на модерната промишленост ще може да унищожи този нов омагьосан кръг, това нейно постоянно възобновяващо се противоречие. Само такова общество, което хармонично комбинира производителните си сили според един единствен общ план, може да позволи на промишлеността да се настани разпръснато по цялата страна така, както е най-удобно за нейното собствено развитие и за запазването, респективно за развитието, на останалите елементи на производството.
Така че премахването на противоположността между града и селото е не само възможно, но е станало пряка необходимост за самото промишлено производство, както е станало необходимост и за селскостопанското производство, а освен това и за общественото здравеопазване. Само чрез сливане на града със селото може да се премахне сегашното отравяне на въздуха, водата и почвата, само по такъв начин торът на сегашните хилави маси на градското население ще може да бъде употребен за отглеждане на растения, а не за пораждане на болести.
Капиталистическата промишленост вече стана сравнително независима от тесните рамки на местното производство на необходимите за нея сурови материали. Текстилната промишленост преработва предимно внесени отвън сурови материали. Испанска желязна руда се преработва в Англия и Германия, испанска и южноамериканска медна руда - в Англия. Всеки каменовъглен басейн снабдява с гориво една простираща се далеч зад неговите граници промишленост, районът на която всяка година все повече се разширява. По цялото европейско крайбрежие парните машини работят с английски каменни въглища, а на места - с германски и белгийски. Освободено от веригите на капиталистическото производство, обществото може да отиде в това направление много по-далеч. Със създаването на едно ново поколение от всестранно подготвени производители, които ще разбират научните основи на цялото промишлено производство и всеки от които ще е овладял практически от начало до край редица отрасли на производството, обществото ще създаде нова производителна сила, която богато ще компенсира труда по превозването на сурови или горивни материали от най-отдалечените краища.
Така че премахването на несъответствието между града и селото не е никаква утопия дори от оная гледна точка, която поставя като условие за това едно по възможност по-равномерно разпределение на едрата промишленост по цялата страна. Наистина цивилизацията ни е оставила в лицето на големите градове едно наследство, отстраняването на което ще струва много време и много усилия. Но те ще трябва и ще бъдат отстранени, макар това и да бъде продължителен процес. Каквито и да бъдат съдбините на пруско-германската империя, Бисмарк може да легне в гроба с гордото съзнание, че неговото съкровено желание - гибелта на големите градове, сигурно ще бъде осъществено.[226]
А сега сравнете детинската представа на г. Дюринг, че обществото можело да овладее цялата съвкупност на средствата за производство, без да извърши коренен преврат в стария начин на производство и преди всичко без да премахне старото разделение на труда; че всичко се уреждало, стига само „да се държи сметка за естествените условия и за личните способности“, но при което цели маси от човешки същества ще си останат както по-рано приковани към производството на един артикул, цели „населения“ ще бъдат заети в даден отделен отрасъл на производството и човечеството, както и по-рано, ще се дели на редица по различен начин осакатени „икономически разновидности“, каквито са сега „количкарите“ и „архитектите“. Излиза, че обществото трябва да стане господар на всички средства за производство, за да може всеки отделен негов член да остане роб на своето средство за производство, като има само правото да избира определено оръдие за своето поробване. Сравнете и това - как г. Дюринг смята, че разривът между града и селото „е неизбежен поради самата природа на нещата“, и допуска само едно нищожно, палиативно средство в специфично пруските отрасли на производството за добиването на спирт и цвеклова захар; той поставя разпределението на промишлеността по цялата страна в зависимост от някакви бъдещи открития и от принудата да се свързва фабричното производство непосредствено с добива на суровите материали, които дори още сега се обработват все по-далеч от мястото на тяхното добиване; най-сетне, той се опитва да прикрие тила си с уверението, че социалните нужди в края на краищата все пак ще наложат съединяването на земеделието с промишлеността дори въпреки икономическите съображения - като че ли с това се принася някаква икономическа жертва!
Революционните елементи, които ще премахнат старото разделение на труда, а заедно с това и несъответствието между града и селото и ще преобразуват цялото производство, вече се съдържат в зародиш в производствените условия на модерната едра промишленост и тяхното по-нататъшно развитие бива спъвано от сегашния капиталистически начин на производство. Но за да разберем всичко това, трябва да имаме малко по-широк хоризонт от областта на действие на пруското земско право, където ракията и цвекловата захар са главните промишлени продукти и където търговските кризи могат да се изучават по състоянието на книжния пазар. За тази цел човек трябва да познава истинската едра промишленост в нейното историческо развитие и в нейното сегашно състояние особено в оная страна, която е нейна родина и в която тя единствено е достигнала своето класическо развитие; тогава човек не би и помислил да опошлява съвременния научен социализъм и да го принизява до специфично пруския социализъм на г. Дюринг.
БЕЛЕЖКИ
*63 Обяснението на кризите с недостатъчното потребление води началото си от Сисмонди, у когото то има още известен смисъл. Това обяснение Родбертус е заел от Сисмонди, а г. Дюринг от своя страна го е преписал от Родбертус, като го е опошлил по своя привичен маниер.
[221] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 373.
[222] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 433.
[223] Виж книгата на Ш. Фурие «Новият стопански и социетарен свят», гл. II, V и VI.
[224] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 432.
[225] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 498-499.
[226] Енгелс има предвид изказването на Бисмарк във втората камара на Пруския ландтаг на 20 март 1852 г. (Бисмарк бил депутат в тази камара от 1849 г.). Изразявайки омразата на пруското юнкерство към големите градове като центрове на революционното движение, Бисмарк призовавал в случай на нов революционен подем те да бъдат заличени от лицето на земята.