Към съдържанието на „Анти-Дюринг“

АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген Дюринг

ВТОРИ ОТДЕЛ: ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ


I. Предмет и метод

Политическата икономия в най-широкия смисъл е наука за законите, които управляват производството и размяната на материалните жизнени блага в човешкото общество. Производството и размяната са две различни функции. Производството може да се извършва и без размяна, а размяната - именно поради това, че по начало е размяна на продукти - не може да се извършва без производство. Всяка от тези две обществени функции се намира под влиянието на до голяма степен особени външни въздействия и затова също така до голяма степен има свои особени закони. Но, от друга страна, във всеки даден момент тези функции се обуславят една друга и си въздействат една върху друга в такава степен, че бихме могли да ги наречем абсциса и ордината на икономическата крива.

Условията, при които хората произвеждат и разменят продуктите, са различни за разните страни, а във всяка страна се променят от поколение на поколение. Затова политическата икономия не може да бъде една и съща за всички страни и за всички исторически епохи. Грамадно разстояние отделя лъка и стрелата, каменния нож и срещащите се само като изключение разменни отношения на дивака от парната машина с хиляди конски сили; от механическия тъкачен стан, от железопътните линии и от английската банка. Жителите на Огнена земя не са стигнали до масово производство и до световна търговия, нито пък до спекулация с полици или до борсови крахове. Затова този, който би поискал да подведе под едни и същи закони политическата икономия на Огнена земя и тази на съвременна Англия, очевидно не би дал нищо освен най-плоски баналности. И така, политическата икономия по своята същност е историческа наука. Тя се занимава с исторически, т. е. с постоянно изменящ се материал; тя изследва преди всичко особените закони на всяко отделно стъпало на развитие на производството и размяната и едва в края на това изследване може да установи малкото най-общи закони, които важат за производството и размяната изобщо. При това обаче от само себе си се разбира, че законите, които важат за определени начини на производство и форми на размяна, важат също така и за всички исторически периоди, за които са общи тези начини на производство и форми на размяна. Така например заедно с въвеждането на металическите пари влизат в действие редица закони, които остават валидни за всички страни и исторически периоди, в които размяната се извършва с помощта на металически пари.

Начинът на производството и размяната в едно определено историческо общество и историческите предпоставки на това общество същевременно определят и начина на разпределението на продуктите. В основаната на обща собственост върху земята родова или селска община, с която, или с твърде забележимите остатъци от която, всички културни народи встъпват в историята, доста равномерното разпределение на продуктите се подразбира от само себе си; там, където между членовете на общината възниква по-голямо неравенство в разпределението - то е вече признак на започващото се разлагане на общината. - Както едрото, така и дребното земеделие допускат твърде различни форми на разпределение в зависимост от историческите предпоставки, от които те са се развили. Но напълно ясно е, че едрото земеделие всякога обуславя разпределение, което е съвсем различно от разпределението при дребното; ясно е също тъй, че едрото предполага или създава противоположност на класи - робовладелци и роби, феодали и крепостни селяни, капиталисти и наемни работници, - докато при дребното класовите различия между заетите в земеделското производство лица съвсем не са необходими, а, напротив, със самия факт на своето съществуване вече показват започващото се разпадане на парцелното стопанство. - Въвеждането и разпространението на металическите пари в една страна, в която дотогава изключително или предимно е господствало натурално стопанство, всякога е свързано с по-бавен или по-бърз преврат в дотогавашното разпределение, и то по такъв начин, че все повече и повече се увеличава неравенството в разпределението между отделните лица, а следователно и противоположността между богати и бедни. - Както локалното, цеховото занаятчийско производство през средните векове прави невъзможно съществуването на едри капиталисти и пожизнени наемни работници - така и съвременната едра промишленост, днешният развит кредит и съответната им форма на размяна - свободната конкуренция - неизбежно създават тези класи.

Но с различията в разпределението се появяват и класовите различия. Обществото се разделя на привилегировани и обезправени, на експлоатиращи и експлоатирани, на господстващи и потиснати класи, а държавата, която се създава.от по-нататъшното развитие на естествено възникналите групи от едноплеменни общини, отначало само за задоволяване на общи интереси (например в Изтока - за напояване) и за защита от външни врагове, получава отсега нататък назначението да поддържа с насилие условията за съществуване и господство на управляващата класа против потиснатата класа.

Но разпределението не е само пасивен резултат на производството и на размяната; и то самото влияе обратно върху тях. Всеки нов начин на производство или нова форма на размяна отначало се спъва не само от старите форми и от съответните им политически институции, но и от стария начин на разпределение. Нужна е продължителна борба, за да си завоюват те съответното разпределение. Но колкото по-подвижен е даден начин на производство и размяна, колкото по-способен е той за усъвършенстване и развитие, толкова по-скоро и разпределението достига такова стъпало, на което то надраства породилия го начин на производство и размяна и се сблъсква с него. Старите първобитни общини, за които вече говорихме, могат да съществуват цели хилядолетия, както и до днес съществуват у индусите и у славяните, докато общуването с външния свят породи в самите тези общини различия в имотното състояние, вследствие на което се започва тяхното разпадане. Напротив, съвременното капиталистическо производство, което съществува едва от триста години и е станало господстващо едва след въвеждането на едрата промишленост, т. е. от сто години насам, е успяло през този кратък срок да създаде такива противоположности в разпределението - от една страна, концентрация на капиталите в малко ръце, а, от друга, концентрация на безимотните маси в големите градове, - от които то неизбежно ще загине.

Връзката между разпределението и съответните материални условия за съществуване на всяко общество е дотолкова вкоренена в природата на нещата, че тя постоянно се отразява в инстинкта на народа. Докато даден начин на производство се намира във възхождащ стадий на своето развитие, дотогава го хвалят даже ония, които губят от съответния му начин на разпределение. Така е било с английските работници при възникването на едрата промишленост. Дори докато този начин на производство си остава обществено нормален, дотогава общо взето господства доволство от разпределението, и ако се появят възражения, те изхождат от средите на самата господстваща класа (Сен-Симон, Фурие, Оуен) и не намират отзвук тъкмо сред експлоатираните маси. Едва когато даденият начин на производство вече премине доста голяма част от своя стадий на упадък, когато той вече е наполовина отживял, когато условията за неговото съществуване в по-голямата си част са изчезнали и неговият наследник вече чука на вратата - едва тогава хората схващат все повече увеличаващото се неравенство в разпределението като несправедливост, едва тогава, като изхождат от вече отживелите факти, те почват да апелират към така наречената вечна справедливост. В научно отношение този апел към морала и правото не ни помага да направим нито крачка напред; в нравственото възмущение, пък било то и най-справедливо, икономическата наука не може да види доказателство, а само симптом. Нейната задача по-скоро е да покаже, че започващите да се появяват обществени недъзи са неизбежна последица от съществуващия начин на производство, но същевременно и признак за неговото настъпващо разложение, и да разкрие в рамките на разлагащата се икономическа форма на движението елементите на бъдещата, новата организация на производството и размяната, която ще отстрани тези недъзи. Гневът, който прави поета поет[93], е тъкмо на място както в борбата против описанието на тези недъзи, така и в борбата против ония проповедници на „хармонията“, които в угода на господстващата класа отричат или украсяват тези недъзи; но колко малко този гняв може да служи като доказателство за всеки отделен случай, се вижда вече от това, че във всяка епоха от цялата досегашна история за него е имало достатъчно материал.

Обаче като наука в широк смисъл за условията и формите на производството и размяната в разните човешки общества и за съответните им начини на разпределение на продуктите политическата икономия тепърва трябва да бъде създадена. Онова, което досега ни дава икономическата наука, се ограничава почти изключително с произхода и развоя на капиталистическия начин на производство: то започва с критика на остатъците от феодалните форми на производство и размяна, изтъква необходимостта от тяхното заменяне с капиталистически форми, след това излага законите на капиталистическия начин на производство и на съответните му форми на размяна откъм тяхната положителна страна, т. е. доколкото те са от полза за целите на цялото общество, и завършва със социалистическата критика на капиталистическия начин на производство, т. е. с излагане на неговите закони откъм тяхната отрицателна страна, като изтъква, че този начин на производство, по силата на присъщото му развитие, се приближава към точката, където той сам прави себе си невъзможен. Тази критика изтъква, че капиталистическите форми на производство и размяна все повече и повече стават непоносими окови за самото производство; че начинът на разпределение, обусловен от тези форми по силата на необходимостта, е създал такова класово положение, което всекидневно става все по-непоносимо; че е създал всекидневно изостряща се противоположност между все по-намаляващите числено, но все повече забогатяващи капиталисти и все по-многобройните безимотни наемни работници, положението на които, общо взето, все повече се влошава. Най-сетне, тази критика доказва, че създадените в рамките на капиталистическия начин на производство масови производителни сили, с които той вече не е в състояние да се справи, само чакат да преминат в ръцете на общество, организирано за планомерна съвместна работа, за да осигурят на всички членове на обществото средства за съществуване и за свободно развитие на техните способности, и то във все по-нарастващи размери.

За да се проведе изцяло тази критика на буржоазната икономика, не беше достатъчно само запознаването с капиталистическата форма на производство, размяна и разпределение. Нужно беше също така да се изследват поне в най-главните им черти и да се сравнят с нея ония форми, които са я предшествали или пък още съществуват наред с нея в по-слабо развитите страни. Такова изследване и сравнение досега в обща форма беше направено само от Маркс и затова почти изключително на него ние дължим онова, което досега е установено в областта на теоретичното изследване на предбуржоазната икономика.

Макар и да е възникнала към края на XVII век в главите на гениални мъже, политическата икономия, в по-тесен смисъл на думата, в нейната положителна формулировка у физиократите и Адам Смит, все пак по същество е рожба на XVIII век и застава наред с постиженията на съвременните ѝ велики френски просветители, като отразява всички предимства и недостатъци на оная епоха. Това, което казахме за просветителите*23, се отнася и за тогавашните икономисти. За тях новата наука не е била израз на отношенията и нуждите на тяхната епоха, а израз на вечния разум; откритите от нея закони на производството и размяната за тях не са били закони на една исторически определена форма на тези видове икономическа дейност, а вечни природни закони; те извличали тези закони от природата на човека. Но този човек, разгледан по-внимателно, се оказва тогавашният среден гражданин, намиращ се в процеса на превръщането си в буржоа, а неговата природа се изразява в това, че той произвежда и търгува при дадените тогавашни, исторически определени отношения.

След като достатъчно опознахме нашия „критически основоположник“, г. Дюринг, и неговия метод в областта на философията, лесно ще можем да предскажем какви схващания има той и за политическата икономия. Във философията неговите възгледи - там, където той не само бръщолеви (като например в натурфилософията) - бяха карикатура на възгледите на XVIII век. Там той не се занимава с историческите закони на развитието, а с природни закони, с вечни истини. Той определяше обществените отношения като морала и правото не според наличните за дадено време исторически условия, а с помощта на прословутите двама мъже, от които единият или потиска другия, или не го потиска, което за съжаление никога досега не се е случило. Затова едва ли ще сгрешим, ако отсега кажем, че г. Дюринг ще сведе и политическата икономия до окончателни истини от последна инстанция, до вечни природни закони, до тавтологични, съвсем безсъдържателни аксиоми, но заедно с това пак ще контрабандира през задната врата цялото положително съдържание на политическата икономия, доколкото то му е познато. Можем да кажем предварително, че той няма да изведе разпределението като обществено явление от производството и размяната, а ще го препрати за окончателно решение на своите знаменити двама мъже. И тъй като всичко това за нас са вече отдавна познати фокуси, тук можем да бъдем максимално кратки.

И наистина още на втората[94] страница г. Дюринг ни заявява, че

неговата икономическа теория се основава върху „установеното“ в неговата философия и че тя „в някои съществени точки се опира на истини от по-висока степен, вече окончателно завършени в една по-висша област на изследването“.

Навсякъде все същото натрапническо самохвалство. Навсякъде ликуване на г. Дюринг по повод на всичко, което е установено и завършено от г. Дюринг. Наистина е окончателно завършено - примери видяхме достатъчно, - но така, както окончателно се загасява димяща свещ.*24

Веднага след това ние узнаваме

„най-общите естествени закони на всяко стопанство“

- значи вярно сме отгатнали.

Но тези естествени закони допускали вярно разбиране на изминалата история само когато човек ги „изследва в оная по-определена форма, която техните резултати са получили чрез политическите форми на подчинение и групиране. Институции като робството и наемното робство, към които като техен близнак се присъединява насилствената собственост, трябва да бъдат разглеждани като чисто политически форми на социално-икономическия строй; досега те образуваха рамката, в пределите на която единствено са могли да се проявят действията на естествените закони на стопанството.“

Това положение играе ролята на тромпет, който като вагнеровски лайтмотив ни възвестява появяването на прословутите двама мъже. Но то е и нещо повече, то е основната тема на цялата Дюрингова книга. Когато ставаше дума за правото, г. Дюринг не можа да ни предложи нищо друго освен един лош превод на социалистически език*25 на теорията на Русо за равенството, какъвто превод, но много по-добър, човек може да чуе от години насам във всяко парижко работническо кафене. Тук той ни дава не по-добър социалистически превод на оплакванията на икономистите, че намесата на държавата, на насилието изопачавала вечните икономически природни закони и тяхното действие. С това той заслужено си остава сам-самичък между социалистите. Всеки работник социалист, без разлика на националност, много добре знае, че насилието само крепи експлоатацията, но не е нейна причина; че основа на експлоатацията, на която той е подложен, е отношението между капитала и наемния труд и че това отношение е възникнало по чисто икономически път, а съвсем не по пътя на насилието.

По-нататък ние узнаваме, че

във всички икономически въпроси „могат да се различават два процеса - на производството и на разпределението“; към тях известният повърхностен икономист Ж. Б. Сей прибавил още един, трета процес - на потреблението, на консумацията, но нито той, нито неговите последователи не можели да кажат нищо свястно по този въпрос. А размяната, или обръщението, било само подотдел на производството, към което спадало всичко, което трябва да се извърши, за да достигнат продуктите до последния и истински потребител.

Като хвърля в един кош двата по същество различни, макар и взаимно обуславящи се процеса - на производството и на обръщението - и като твърди съвсем безцеремонно, че отстраняването на тази обърканост можело само „да внесе обърканост“ - г. Дюринг само доказва, че не познава или не разбира онова колосално развитие, което е достигнало през последните петдесет години именно обръщението; това се потвърждава и от по-нататъшното съдържание на книгата му. Не стига това. След като така съединява в едно производството и размяната под името производство въобще, той поставя разпределението наред с производството като втори, съвсем страничен процес, който няма нищо общо с първия. Но ние видяхме, че разпределението в главните си черти всякога е необходим резултат на производствените и разменните отношения в дадено общество, както и на историческите предпоставки на това общество; като знаем тези отношения, ние със сигурност можем да заключим и за характера на господстващия в това общество начин на разпределение. Но ние също така виждаме, че ако г. Дюринг не иска да измени на принципите, „установени“ в неговото разбиране за морала, правото и историята - той е принуден да отрича този елементарен икономически факт и особено е длъжен да го отрича, щом трябва да прокара контрабанда в политическата икономия своите двама неизбежни мъже. А след като разпределението е благополучно избавено от всяка връзка с производството и с размяната, най-сетне може да се извърши и това велико събитие.

Но нека най-напред си припомним как се развиха нещата при разглеждането на морала и правото. Тук г. Дюринг отначало започна само с един мъж, той каза:

„Един човек, доколкото ние си го представяме като единствен или, което е същото, вън от всяка връзка с други хора, не може да има никакви задължения. За него не съществува - аз съм длъжен, а само - аз искам.“

Но какво пък друго е този човек без задължения, когото си представяме като единствен, ако не прословутият „праевреин Адам“ в рая, където той е безгрешен по простата причина, че не може да греши? - Но и на този Адам от философията на действителността предстои да извърши грехопадение. Наред с този Адам изведнъж се появява - наистина не Ева с разпуснати къдрави коси, но все пак един втори Адам. Адам тутакси придобива задължения и... ги нарушава. Вместо да притисне към гърдите си своя брат като равноправен човек, той го подчинява на своето господство, заробва го - и от последиците от този пръв грях, от първородния грях на поробването, страда цялата световна история чак до ден-днешен, но затова пък и тя, според г. Дюринг, пет пари не струва.

Нека отбележим между другото, че ако г. Дюринг е повярвал, че е обрекъл на дълбоко презрение „отрицанието на отрицанието“, като го нарече копие на старата история за грехопадението и изкуплението - какво пък да кажем ние за неговото най-ново издание на същата тая стара история (защото ние след време ще „се доберем“ и до изкуплението - да си послужим с един израз на рептилиите[95])? Във всеки случай можем да кажем, че предпочитаме древното семитско поверие, в което за мъжа и жената все пак е имало някакъв смисъл да излязат от състоянието на невинността, и че на г. Дюринг ще му остане неоспоримата слава, че е скалъпил грехопадение с помощта на двама мъже.

А сега нека чуем превода на грехопадението на езика на политическата икономия:

„За разбиране на производството може във всеки случай да послужи като пригодна логическа схема представата за Робинзон, който със своите сили изолирано противостои на природата и няма нужда да дели нещо с когото и да било... За нагледна илюстрация на това, което е най-съществено в понятието за разпределението, е също така целесъобразна логическата схема от две лица, чиито стопански сили се комбинират и които очевидно трябва в една или друга форма да се разберат помежду си относно своите дялове. И наистина, не е нужно нещо повече от този прост дуализъм, за да се изложат най-стегнато някои от най-важните отношения на разпределението и да се изучат ембрионално техните закони в логическата им необходимост... Взаимодействието при условия на равноправие в този случай е също тъй мислимо, както и комбинирането на силите чрез пълно подчинение на единия от съучастниците, който в такъв случай бива потискан до положението на роб или на прост инструмент за стопанска работа и затова бива издържан също така само като инструмент... Между състоянието на равенство и състоянието на нищожество, от една страна, и всемогъществото и единствено активното участие - от друга, лежат цяла редица междинни стъпала и световната история се е погрижила да ги запълни с пъстрото многообразие на явленията си. Тук съществена предпоставка е един универсален поглед върху различните институции на правото и безправието в историята“...

и в заключение, цялото разпределение се превръща в някакво

„икономическо право на разпределение“.

Сега, най-после, г. Дюринг отново има твърда почва под краката си. Ръка за ръка със своите двама мъже той може да призове на бой своя век.[96] Но зад това тройно съзвездие стои още един неназован.

„Капиталът не е изнамерил принадения труд. Навсякъде, където една част от обществото притежава монопол върху средствата за производство, работникът, бил той свободен или несвободен, е принуден да прибави към необходимото за собствената му издръжка работно време и едно допълнително работно време, за да произведе средства за живот за собственика на средствата за производство, все едно дали този собственик е атински kalus kagathos*26, етруски теократ, civis romanus“ [римски гражданин], „нормандски барон, американски робовладелец, влашки чокой, съвременен лендлорд или капиталист“ (Маркс, „Капиталът“, том I, второ издание, стр. 227).[97]

След като г. Дюринг узнава по такъв начин какво представлява общата за всички досегашни форми на производството - доколкото те се движат в класови противоположности - основна форма на експлоатацията, - останало е само да пусне в ход своите двама мъже и коренната основа на политическата икономия на действителността е готова. Той нито за миг не се е поколебал да реализира тази „системосъздаваща идея“. Тук ядката на въпроса е в безвъзмездния труд, в труда свръх работното време, необходимо за издръжката на самия работник. И така Адам, който тук носи името Робинзон, заставя втория Адам, Петкан, да работи с всички сили. Но защо Петкан работи повече, отколкото е необходимо за неговата издръжка? У Маркс и този въпрос получава постепенно своето разрешение. Но за Дюринговите двама мъже това е много дълга история. Те уреждат работата на бърза ръка: Робинзон „подчинява“ Петкан, потиска го „до положението на роб или на инструмент за стопанска работа“ и го издържа „също така само като инструмент“. С това най-ново „творческо хрумване“ г. Дюринг убива с един куршум два заека. Първо, той си спестява труда да обясни различните досегашни форми на разпределение, техните различия и техните причини: всички те проста били негодни, почивали върху потисничеството и насилието. По това ще има да поговорим по-нататък. И, второ, с това той измества цялата теория на разпределението от икономическата област в областта на морала и правото, т. е. от областта на установените материални факти в областта на повече или по-малко неустойчивите мнения и чувства. По такъв начин той няма нужда повече да изследва или да доказва, а може, без да му мисли, да се впусне в декламации и вече предявява искането разпределението на продуктите на труда да става не съобразно с неговите действителни причини, а според това, което той, г. Дюринг, смята за нравствено и справедливо. Само че това, което г. Дюринг смята за справедливо, съвсем не е нещо неизменно и следователно съвсем не е чиста истина. Защото според самия г. Дюринг такива истини са „изобщо неизменни“. В 1868 г. Дюринг твърдеше: („Съдбата на моя меморандум“ и т. н.)

„Всяка по-висока цивилизация има тенденция да придава на собствеността все по-рязък израз и в това, а не в хаотичното смесване на правата и сферите на господство лежи същността и бъдещето на съвременното развитие“.

И по-нататък - че той просто не можел да проумее

„по какъв начин превръщането на наемния труд в друга форма за добиване на средства на живот може някога да бъде съгласувано със законите на човешката природа и на естествено необходимото разчленяване на обществения организъм“[98].

И така в 1868 г. частната собственост и наемният труд са природно необходими и затова справедливи; а в 1876 г.[99] и едното, и другото са проява на насилие и „грабеж“, значи са несправедливи. И тъй като никак не можем да знаем кое един така мощен и стремителен гений може да сметне за нравствено и справедливо след няколко години, то във всеки случай ще направим по-добре, ако при разглеждане на разпределението на богатствата се придържаме към действителните, обективните икономически закони, а не към моментната, променлива, субективна представа на г. Дюринг за право и безправие.

Ако нашата увереност за настъпващия преврат в днешния начин на разпределение на продуктите на труда с неговите крещящи противоположности, между мизерия и разкош, глад и преситеност се опираше само на съзнанието, че този начин на разпределение е несправедлив и че справедливостта, най-сетне, все пак трябва да възтържествува, нашето положение би било незавидно и ние би трябвало още много да чакаме. Средновековните мистици, които са мечтаели за близкото настъпване на хилядогодишното царство, вече са съзнавали несправедливостта на класовите противоположности. На прага на новата история, преди 350 години, Томас Мюнцер гръмко прогласил пред света това убеждение. През време на английската и френската буржоазна революция същият зов прозвучава - и заглъхва. А как да се обясни това, че същият този зов за унищожаване на класовите противоположности и класовите различия, който до 1830 г. не е срещал отзвук сред трудещите се и страдащи маси, сега намира отклик у милиони работници; че той обхваща една страна след друга, и то в същата последователност и със същата сила, с каквато в отделните страни се развива едрата промишленост; че в течение само на едно поколение той е придобил такава сила, която може да се противопостави на всички обединили се срещу него сили и да бъде сигурна в своята победа в близкото бъдеще? Това се обяснява с факта, че съвременната едра промишленост създаде, от една страна, пролетариата - класата, която за пръв път в историята може да постави искането за премахване не на тази или онази особена класова организация, не на тази или онази особена класова привилегия, а изобщо на самите класи и която е поставена в такова положение, че трябва да прокара това искане, ако не иска да изпадне до положението на китайските кули. От друга страна, същата тази едра промишленост създаде в лицето на буржоазията класата, която има монопола върху всички средства за производство и средства за живот, но във всеки период на спекулативен разцвет и във всеки следващ го крах доказва, че е станала неспособна да господства и занапред над надрасналите нейната власт производителни сили; класата, под чието ръководство обществото бързо лети към гибел - като локомотив, чийто машинист е твърде слаб да отвори затегналата се предпазителна клапа. С други думи: това се обяснява с факта, че както породените от съвременния капиталистически начин на производство производителни сили, така и създадената от него система на разпределение на стопанските блага са изпаднали в крещящо противоречие със самия този начин на производство, и то в такава степен, че е необходим преврат в начина на производството и разпределението, преврат, който да премахне всички класови различия, за да се избегне гибелта на цялото съвременно общество. В този осезателен, материален факт, който в повече или по-малко ясна форма и с непреодолима необходимост прониква в съзнанието на експлоатираните пролетарии - в този факт, а не представите, които този или онзи кабинетен мислител има за правото и безправието, се корени увереността на съвременния социализъм в победата.


БЕЛЕЖКИ

*23 Виж настоящия том, стр. 18-19. Ред.

*24 В оригинала непреводима игра на думи: ausmachen - завършвам, но също и загасям. Ред.

*25 Вж. настоящия том, стр. 98-104. Ред.

*26 - аристократ. Ред.

[93] Този израз води началото си от първата сатира на римския поет Ювенал.

[94] Във втори отдел на «Анти-Дюринг» с изключение на X глава на този отдел всички подобни позовавания на страниците се отнасят към второто издание на книгата на Дюринг «Курс по политическа и социална икономия».

[95] Рептилии (продажници, влечуги) - представители на реакционната преса, получила парична подкрепа от правителството. Този израз, в друг смисъл,

Бисмарк употребил в речта си в пруската камара на депутатите на 30 януари 1869 г. Бисмарк нарекъл тогава рептилии противниците на правителството. Но по-късно с този израз започнали да наричат тъкмо онези продажни журналисти, които действали в интерес на правителството. Самият Бисмарк в речта си в германския райхстаг на 9 февруари 1876 г. бил принуден да признае факта, че това ново значение на думата «рептилии» е получило в Германия най-широко разпространение.

[96] Виж бележка 2.

[97] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 246-247.

[98] Е. Dühring. «Die Schicksale meiner socialen Denkschrift für das Preussische Staatsministerium». Berlin, 1868, S. 5. (O. Дюринг. «Съдбата на моята докладна бележка до пруското правителство за социалния въпрос». Берлин, 1868, стр. 5).

[99] Т.е. във второто издание на книгата на Дюринг «Курс по политическа и социална икономия» (виж бележка 33).