Към съдържанието на „Гражданската война във Франция“
ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА ВЪВ ФРАНЦИЯ
Въведение
Написано от Карл Маркс под формата на възвания на Генералния съвет на Международната работническа асоциация (Интернационала) с цел да се разпространи сред работниците от всички страни ясно разбиране за характера и световното значение на героичната борба на комунарите и техния исторически опит, от който да се поучат. Брошурата се разпространява широко, като до 1872 г. е преведена на няколко езика и издадена в цяла Европа и Съединените щати.
Първото възвание е публикувано на 23 юли 1870 г., пет дни след началото на Френско-пруската война. Второто възвание, публикувано на 9 септември 1870 г., прави исторически преглед на събитията седмица след разгрома на армията на Бонапарт. Третото възвание, публикувано на 30 май 1871 г., два дни след разгрома на Парижката комуна, подробно описва значението и основните причини за създаването на първото работническо правителство в историята.
Информация за публикацията: „Гражданската война във Франция“ първоначално е публикувана от Маркс в брошура само като Трето възвание (тук включващо глави от 3 до 6), разделено на четири глави. През 1891 г., по случай 20-годишнината от Парижката комуна, Енгелс съставя нов сборник с творбата. Енгелс решава да включи първите две възвания, които Маркс прави пред Интернационала (тук глави 1 и 2), като по този начин осигурява допълнителна историческа информация за Гражданската война. В тази публикация основните заглавия на всяка глава са дадени в скоби, за да се даде на незапознатия читател ориентир за историческите събития, които се обсъждат във всяка глава. „Въведението“ на Енгелс от 1891 г. е разделено на две части: Увод (по-долу на тази страница) и Послепис (в приложенията).
ИЗ „ВЪВЕДЕНИЕ“ ОТ ФРИДРИХ ЕНГЕЛС 1891 г.
ПО ПОВОД 20-ГОДИШНИНАТА ОТ ПАРИЖКАТА КОМУНАУВОД[189]
[Историческа справка и преглед на гражданската война]
В резултат на икономическото и политическото развитие на Франция след 1789 г. от петдесет години насам в Париж се създаде такова положение, че всяка революция, която избухваше там, не можеше да не вземе пролетарски характер, така че пролетариатът, който плащаше победата с кръвта си, излизаше след победата със собствени искания. Тези искания бяха повече или по-малко неясни и дори объркани в зависимост от степента на развитие на парижките работници в дадения момент; но в края на краищата всички те се свеждаха до премахването на класовата противоположност между капиталисти и работници. Как трябваше да стане това, на тях, разбира се, не бе известно. Но самото искане, колкото и неопределено да беше то, съдържаше опасност за съществуващия обществен строй; работниците, които го поставяха, бяха още въоръжени; затова обезоръжаването на работниците беше първата повеля за буржоата, които се намираха на държавното кормило. Затова след всяка извоювана от работниците революция следваше нова борба, завършваща с поражението на работниците.
Това се случи за пръв път през 1848 г. Либералните буржоа от парламентарната опозиция устройваха банкети за прокарване на изборната реформа, която трябваше да осигури господството на тяхната партия. Борбата с правителството все повече и повече ги принуждаваше да апелират към народа и те трябваше постепенно да дадат преднина на радикалните и републиканските слоеве на буржоазията и дребната буржоазия. Но зад тези слоеве стояха революционните работници, които след 1830 г. бяха станали далеч по-самостоятелни в политическо отношение, отколкото предполагаха буржоата и дори самите републиканци. В момента, когато настъпи кризата между правителство и опозиция, работниците започнаха улична борба; Луи- Филип изчезна, а с него изчезна и изборната реформа; на нейно място възникна републиката, и то такава република, която самите победили работници нарекоха „социална република.“ Но какво трябваше да се разбира под тази социална република - по това никой не беше наясно, дори самите работници. Но сега те имаха оръжие и бяха сила в държавата. Затова щом намиращите се на кормилото на управлението буржоазни републиканци почувстваха що-годе твърда почва под краката си, първата им работа беше да обезоръжат работниците. Те постигнаха това, като тласнаха работниците към въстанието от юни 1848 г., чрез престъпване на дадената дума, чрез открита гавра и чрез опита безработните да бъдат интернирани в някоя отдалечена провинция. Правителството си беше осигурило преобладаващо надмощие. След петдневна героична борба работниците бяха победени. И сега за беззащитните пленници последва кървава баня, невиждана от дните на гражданските войни, които доведоха до падането на Римската република. За пръв път буржоазията показа до каква безумна жестокост достига нейното отмъщение, когато пролетариатът се осмели да се изправи срещу нея като отделна класа със собствени интереси и искания. И все пак 1848 година беше детска игра в сравнение с яростта на буржоазията в 1871 г.
Наказанието последва веднага. Ако пролетариатът все още не можеше, то буржоазията вече не можеше да управлява Франция. Не можеше поне тогава, когато в мнозинството си беше още монархически настроена и беше разцепена на три династически партии и една четвърта - републиканска. Нейните вътрешни раздори позволиха на авантюриста Луи Бонапарт да завземе всички командни позиции - армия, полиция, административен апарат - и на 2 декември 1851 г. да разбие Националното събрание - последната крепост на буржоазията. Започна Втората империя - експлоатирането на Франция от една шайка политически и финансови авантюристи, но същевременно и едно индустриално развитие, което беше съвършено невъзможно при тесногръдата и боязлива система на Луи-Филип, при изключителното господство само на малка част от едрата буржоазия. Луи Бонапарт отне политическата власт на капиталистите под предлог да закриля буржоазията от работниците, а, от друга страна, работниците от буржоазията; но затова пък неговото господство благоприятстваше спекулата и индустриалната дейност, накъсо - подема и забогатяването на целокупната буржоазия в нечуван дотогава мащаб. Но в още по-голям мащаб се развиваха корупцията и масовите кражби, чийто център стана императорския двор, който получаваше високи проценти от това забогатяване.
Но Втората империя беше призив към френския шовинизъм; тя бе искане за връщането на загубените през 1814 г. граници на първата империя, поне на границите на първата република. Една френска империя в границите на старата монархия, дори в още по-окастрени граници от 1815 г., по никой начин не можеше да бъде дълготрайна. Оттук необходимостта от време на време да се водят войни и да се разширяват границите. Но никакво разширяване на границите не заслепяваше фантазията на френските шовинисти така, както разширението за сметка на немския ляв бряг на Рейн. Една квадратна миля край Рейн бе за тях по-ценна от десет в Алпите или някъде другаде. Съществуваше ли Втората империя, искането за връщане на левия бряг на Рейн наведнъж или на части беше само въпрос на време. Това време настъпи с Австро-пруската война от 1866 г.; измамен от Бисмарк и от собствената си прехитра колеблива политика в очакването си за „териториална компенсация“, сега за Бонапарт нямаше друг изход освен войната, която избухна в 1870 г. и го докара до Седан, а оттам във Вилхелмсхьое.[194]
Неизбежната последица беше парижката революция от 4 септември 1870 г. Империята рухна като картонена къща; републиката бе отново провъзгласена. Но неприятелят стоеше пред вратите; армиите на империята бяха или безнадеждно обкръжени в Мец, или се намираха в плен в Германия. В това критично положение народът позволи на парижките депутати от бившия Законодателен корпус да образуват „правителство на националната отбрана“. На това народът се съгласи толкова по-скоро, защото сега вече с оглед на отбраната всички парижани, годни да носят оръжие, постъпиха в националната гвардия и бяха въоръжени, така че работниците образуваха сега в нея значително мнозинство. Но скоро се прояви антагонизъм между съставеното почти само от буржоа правителство и въоръжения пролетариат. На 31 октомври работнически батальони превзеха с щурм кметството и арестуваха част от членовете на правителството; измяна, пряко престъпване на дадената дума от правителството и намесата на няколко батальона от дребни буржоа доведоха до освобождаването на арестуваните; а за да не се разпалва гражданската война във вътрешността на обсадения от вражеска военна сила град, дотогавашното правителство бе оставено на власт.
Най-после, на 28 януари 1871 г. измъченият от глад Париж капитулира, но с нечувана досега във военната история чест. Фортовете бяха предадени, от околовръстния вал бяха вдигнати оръдията, оръжието на бойните полкове и на мобилната гвардия беше предадено, а те самите бяха третирани като военнопленници. Но националната гвардия запази оръжието и топовете си и сключи само примирие с победителите. А те самите не посмяха да влязат триумфално в Париж. Осмелиха се да заемат само едно малко кътче от Париж, което при това се състоеше отчасти от обществени паркове - и то само за няколко дни! И през това време победителите, които 131 дни бяха държали Париж в обсада, бяха сами обкръжени от въоръжените парижки работници, които грижливо бдяха нито един „прусак“ да не прекрачи тесните граници на предоставеното на чуждия завоевател кътче. Такъв респект вдъхваха парижките работници на войската, пред която бяха сложили оръжие всички армии на империята; а пруските юнкери, които бяха дошли тук, за да отмъстят на огнището на революцията, трябваше почтително да се спрат тъкмо пред тази въоръжена революция и да ѝ отдадат чест!
През време на войната парижките работници се бяха ограничили с искането за енергично продължаване на борбата. Но сега, когато след капитулацията на Париж бе постигнат мирът[195] - Тиер, новият шеф на правителството, трябваше да се убеди, че господството на имотните класи - едри земевладелци и капиталисти - се намира в постоянна опасност, докато парижките работници държат оръжието в ръцете си. Първата му работа беше опитът за тяхното обезоръжаване. На 18 март той изпрати линейни войски със заповед да заграбят артилерията, която принадлежеше на националната гвардия и беше създадена през време на обсадата на Париж с обществени средства. Този опит пропадна; като един човек Париж грабна оръжието за отбрана и войната между Париж и намиращото се във Версай френско правителство беше обявена. На 26 март беше избрана, а на 28 - провъзгласена Парижката комуна. Централният комитет на националната гвардия, който бе управлявал досега, предаде властта в нейни ръце, след като още преди това беше постановил премахването на скандалната парижка „полиция за морала“. На 30 март Комуната отмени събирането на новобранци и редовната войска и обяви за единствена въоръжена сила националната гвардия, в която трябваше да влизат всички граждани, способни да носят оръжие; Комуната опрости всички наеми, дължими от октомври 1870 г. до април 1871 г., като нареди изплатените вече наеми да бъдат прихванати срещу дължим за бъдещо време наем, и спря всички продажби на заложени вещи в градската заложна къща. Същия ден бяха утвърдени на постовете им избраните в Комуната чужденци, тъй като „знамето на Комуната е знаме на световната република“[196]. - На 1 април беше решено най-високата заплата на служещ на Комуната, значи и на самите ѝ членове, да не надминава 6000 франка (4800 марки). На другия ден беше издаден декрет за отделяне на църквата от държавата и за отменяване на всички държавни разходи за религиозни цели, както и за национализиране на всички църковни имоти; съобразно с това на 8 април беше издадена и постепенно проведена заповед за отстраняване от училищата на всички религиозни символи, икони, догми, молитви, накъсо - „на всичко, което се отнася до съвестта на всеки отделен човек“[197]. - Предвид на всекидневните разстрели на пленени борци на Комуната от страна на версайските войски на 5 април беше издаден декрет за задържане на заложници, но той никога не беше изпълнен. - На 6 април 137-ят батальон на националната гвардия изкара гилотината на площада и публично я изгори сред шумното ликуване на народа. - На 12-и Комуната реши да събори като символ на шовинизма и на враждата между народите победната колона на Вандомския площад, излята от Наполеон след войната в 1809 г. от завзети от неприятеля оръдия. Това беше изпълнено на 16 май. - На 16 април Комуната нареди да се направи статистически опис на спрените от фабрикантите фабрики и да се изработят планове за възобновяване работата на тези фабрики от заетите досега в тях работници, които трябваше да бъдат обединени в кооперативни сдружения, както и за организиране на тези сдружения в голям съюз. - На 20 април тя отмени нощния труд на хлебопекарите и бюрата за намиране на работа, в които от създаването на Втората империя монополно се разпореждаха назначавани от полицията субекти - първостепенни експлоататори на работниците; тези бюра бяха предадени на кметствата на 20-те парижки района. - На 30 април тя заповяда да се премахнат заложните къщи, които бяха средство за частна експлоатация на работниците и се намираха в противоречие с правото на работниците на техните оръдия на труда и на кредит. - На 5 май Комуната реши събарянето на параклиса, издигнат като изкупление за екзекуцията на Людовик XVI.
По такъв начин след 18 март рязко и ясно изпъкна класовият характер на парижкото движение, изтласкан дотогава на заден план от борбата срещу вражеското нашествие. Тъй като в Комуната заседаваха почти само работници или признати работнически представители, нейните решения имаха решително пролетарски характер. Те или декретираха реформи, от които републиканската буржоазия се беше отказала само от малодушие и които бяха необходима основа за свободната дейност на работническата класа като прокарването на принципа, че по отношение на държавата религията е чисто частна работа, или пък Комуната издаваше постановления направо в интереса на работническата класа, които отчасти дълбоко подкопаваха стария обществен ред. Но в един обсаден град можеше в най-добрия случай да бъдат направени само първите стъпки към осъществяване на всичко това. От началото на май борбата срещу все по-многобройните войскови маси на Версайското правителство заангажира всички сили на Комуната.
На 7 април версайците завзеха моста на Сена при Ньойи, на западния парижки фронт; но на 11, при една атака на южния фронт, те бяха отблъснати от генерал Йод с окървавени глави. Париж беше непрекъснато бомбардиран, и то от същите хора, които бяха заклеймили като светотатство бомбардирането на същия град от прусаците. Сега същите тези хора молеха пруското правителство да им върне незабавно пленените при Седан и Мец френски войници, които трябваше да им превземат обратно Париж. Постепенното пристигане на тези войски даде на версайците от началото на май решително надмощие. Това пролича още когато на 23 април Тиер прекъсна преговорите относно предложената от Комуната размяна на парижкия архиепископ*1 и цяла редица други попове, задържани в Париж като заложници, само срещу Бланки, който беше два пъти избиран в Комуната, но бе затворен в Клерво. Това пролича още повече в променения език на Тиер; дотогава сдържан и двусмислен, сега той изведнъж стана нахален, заплашващ, брутален. На южния фронт версайците завзеха на 3 май редута Мулен-Саке, на 9-и - напълно разрушения от обстрелването форт Иси, на 14-и - форта Ванв. На западния фронт те напреднаха постепенно, завземайки многобройните, простиращи се до околовръстната градска стена села и сгради, до главния крепостен вал; на 21-и те успяха чрез предателство и вследствие на нехайството на намиращата се тук национална гвардия да проникнат в града. Прусаците, които държаха северните и източните фортове, позволиха на версайците да проникнат в северната част на града през забранен от примирието район и по този начин, като атакуват, да напреднат по дълъг фронт, който парижаните слабо охраняваха, защото мислеха, че е гарантиран срещу нападение от примирието. В резултат на това съпротивата в западната половина на Париж, в най-богатите квартали на града, беше слаба; тя ставаше все по-ожесточена и по-упорита, колкото повече навлизащите войски се приближаваха към източната част на Париж, към истинския работнически район на града.
Едва след осемдневна борба паднаха и последните защитници на Комуната по височините на Белвил и Менилмонтан и тогава избиването на беззащитни мъже, жени и деца, вършено с все по-голяма свирепост цяла седмица наред, достигна връхната си точка. Пълнещата се отзад пушка вече не убиваше достатъчно бързо и победените биваха разстрелвани по стотици наведнъж с митральози. „Стената на комунарите“ в гробището Пер Лашез, където беше извършено последното масово избиване, стои и днес като безмълвно красноречив свидетел за яростта, на която е способна господстващата класа, когато пролетариатът се осмели да защищава своите права. След това - когато избиването на всички се оказа невъзможно - започнаха масовите арести, разстрелването на произволно избрани жертви из редовете на пленниците и откарването на останалите в големи лагери, където те очакваха да бъдат изправени пред военни съдилища. Пруските войски, които обграждаха североизточната част на Париж, имаха заповед да не пускат никакви бегълци, но офицерите често гледаха през пръсти, когато войниците се подчиняваха повече на повелята на човечността, отколкото на заповедта на върховното командване; особено се прослави саксонският армейски корпус, който постъпи много хуманно и пропусна мнозина, чиято принадлежност към борците на Комуната беше очевидна.
Фридрих Енгелс
Лондон, 18 март 1891 г.
за 20-годишнината от Парижката комуна
БЕЛЕЖКИ
*1 - Дарбоа. Ред.
[189] Настоящият увод бил написан от Енгелс за третото юбилейно немско издание на произведението на Маркс „Гражданската война във Франция„, издадено през 1891 г. по случай двадесетгодишнината на Парижката комуна от издателството на вестник „Vorwärts„ в Берлин. Като отбелязва историческото значение на опита на Парижката комуна и на неговото теоретическо обобщение от Маркс в „Гражданската война във Франция“, Енгелс прави в своя увод и редица допълнения, отнасящи се до историята на Парижката комуна, по-специално до дейността на влизащите в Комуната бланкисти и прудонисти. В юбилейното издание Енгелс включил и написаните от Маркс първо и второ възвание на Генералния съвет на Международната работническа асоциация за Френско-пруската война. Следващите отделни издания на „Гражданската война във Франция“ на различни езици се публикували обикновено заедно с увода на Енгелс.
Първоначално уводът на Енгелс бил публикуван с негово съгласие в списание „Neue Zeit“, Bd. 2, кн. 28 от 1890-1891 г. под заглавие „За гражданската война във Франция“. При публикуването редакцията се намесила в текста: в последния абзац изразът „социалдемократическият филистер“, употребен в ръкописа, бил заместен с думите „германският филистер“. Както се вижда от писмото на Фишер до Енгелс от 17 март 1891 г., Енгелс изразил неодобрението си във връзка с това произволно заместване, но, изглежда, не желаейки да допусне текстуални различия в едновременните публикации на своето произведение, запазил заменените думи и в отделното издание. В настоящото издание е възстановен първоначалният текст.
На руски език уводът на Енгелс заедно с „Гражданската война във Франция“ на Маркс бил публикуван за пръв път в Женева през 1893 г. През 1905 г. издателство „Буревестник„ (Одеса) издало „Гражданската война във Франция„ с увода на Енгелс в превод от третото френско издание от 1891 г. под редакцията на В. И. Ленин. При редактирането на превода Ленин отстранил множество изопачения и неточности на предишното издание от 1905 г., издадено от същото издателство, а така също възстановил ония места от текста на „Гражданската война във Франция“ и от увода, които по-рано били зачеркнати от царската цензура. По-късно В. И. Ленин направил нови преводи на редица места от увода, които се цитират в произведението му „Държавата и революцията„ и в други негови произведения. Редактираните и направени от Ленин преводи са взети под внимание при подготовката на настоящото издание.
[194] На 1 и 2 септември 1870 г. при Седан станало едно от решителните сражения на Френско-пруската война, което завършило с разгрома на френските войски. Съгласно акта за капитулация, подписан от френското командване на 2 септември 1870 г., в плен се предали над 80 хиляди войници, офицери и генерали начело с Наполеон III, който от 5 септември 1870 до 19 март 1871 г. бил държан във Вилхелмсхьое (близо до Касел) - замък на пруските крале. Седанската катастрофа ускорила краха на Втората империя и довела до провъзгласяването на република във Франция на 4 септември 1870 г.
[195] Става дума за прелиминарния мирен договор между Франция и Германия, подписан от Тиер и Ж. Фавър, от една страна, и Бисмарк - от друга, във Версай на 26 февруари 1871 г. Съгласно условията на този договор Франция отстъпвала на Германия Елзас и Източна Лотарингия и плащала контрибуция в размер на 5 милиарда франка ; до изплащането на контрибуцията част от френската територия оставала окупирана от германските войски. Окончателният мирен договор бил подписан във Франкфурт на Майн на 10 май 1871 г.
[196] Цитира се отчетът на комисията по изборите за Комуната, публикуван в органа на комуната „Journal Officiel de la République Française„ („Официален вестник на френската република“), бр. 90 от 31 март 1871 г.
[197] Както изглежда, Енгелс излага съдържанието на заповедта на делегата по просветата при Парижката комуна Е. Вайан от 11 май 1871 г., публикувана в „Journal Officiel de la République Française“, бp. 132 от 12 май 1871 г.