Към съдържанието на „Гражданската война във Франция“
ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА ВЪВ ФРАНЦИЯ
ТРЕТО ВЪЗВАНИЕ,
МАЙ 1871[Революцията на парижките работници
и реакционните кланета на Тиер]
II.
Въоръженият Париж беше единственото сериозно препятствие по пътя на контрареволюционния заговор. Следователно Париж трябваше да бъде обезоръжен. Събранието в Бордо се изказа с пълна откровеност по този въпрос. Дори бесният вой на депутатите от „камарата от провинциални юнкери“ да не беше достатъчно ясен, предаването на Париж от Тиер в ръцете на триумвирата - decembriseur Виноа, бонапартисткия жандарм Валантен и генерала-йезуит Орел дьо Паладин - би премахнало най-малкото съмнение. Но докато заговорниците нагло показваха истинската цел на обезоръжаването на Париж, те го подканваха да сложи оръжие под един предлог, който беше най-крещяща, най-безсрамна лъжа. Артилерията на парижката национална гвардия, казваше Тиер, е собственост на държавата и трябва да бъде върната на държавата. Всъщност работата беше такава: Париж беше на стража от деня на капитулацията, когато Бисмарковите пленници му предадоха Франция, като издействаха за себе си значителна лична охрана с явната цел да държат в подчинение Париж. Националната гвардия се реорганизира и повери своето върховно командване на Централен комитет, избран от цялата маса национални гвардейци с изключение на няколко стари бонапартистки поделения. В навечерието на влизането на прусаците в Париж Централният комитет се погрижи за пренасянето в Монмартър, в Ла Билет и Белвил на топовете и митральозите, които capitulards предателски бяха оставили в онези квартали, които трябваше да бъдат заети от прусаците, или в съседните на тях квартали. Тази артилерия беше създадена със средства, събрани от самата национална гвардия. В текста на капитулацията от 28 януари тя беше официално призната за частна собственост на националната гвардия и като такава не беше включена в общата маса държавно оръжие, подлежащо на предаване в ръцете на победителя. И Тиер до такава степен нямаше дори най-малък повод да започне войната срещу Париж, че трябваше да прибегне до наглата лъжа, че артилерията на националната гвардия била държавна собственост!
Конфискуването на артилерията трябваше да послужи само като пролог към общото обезоръжаване на Париж, а с това - за обезоръжаването на революцията от 4 септември. Но тази революция беше станала законно състояние на Франция. Резултатът от нея - републиката - беше признат от победителя в текста на капитулацията. След капитулацията тя беше призната от всички чужди държави; от нейно име бе свикано Националното събрание. Парижката работническа революция от 4 септември беше единственото законно основание на Националното събрание в Бордо и на неговата изпълнителна власт. Ако не беше революцията от 4 септември, Националното събрание трябваше веднага да отстъпи своето място на Законодателния корпус, избран през 1869 г. под френско, а не под пруско господство чрез всеобщо избирателно право и насилствено разтурен от революцията. Тиер и неговата банда щяха да бъдат принудени да капитулират, за да се сдобият с подписани от Луи Бонапарт отпускни билети, с които да избягнат едно пътуване до Кайена.[215] Националното събрание с неговото пълномощие да сключи мир с Прусия беше само един от епизодите на онази революция, чието истинско въплъщение все още беше въоръженият Париж - същият Париж, който беше извършил тази революция, който беше издържал заради нея петмесечна обсада с всичките ужаси на глада и който със своята продължителна съпротива, въпреки плана на Трошю, беше създал базата за упорита отбранителна война в провинциите. А сега Париж трябваше или да сложи оръжие по оскърбителната заповед на бунтовниците- робовладелци от Бордо и да признае, че революцията от 4 септември означаваше само просто прехвърляне на държавната власт от Луи Бонапарт в ръцете на другите претенденти за трона, или да се бори самоотвержено за делото на Франция, която можеше да бъде спасена от гибел и възродена за нов живот само чрез революционното разрушаване на политическите и социалните условия, който бяха породили Втората империя и под нейното покровителство бяха стигнали до пълно разложение.
Париж, измъчен от петмесечно гладуване, не се поколеба нито за миг. Той реши геройски да понесе всички опасности на борбата с френските заговорници, въпреки че пруските оръдия все още зееха срещу него от собствените му фортове. Но в своето отвращение към гражданската война, в която Париж трябваше да бъде въвлечен, Централният комитет продължаваше да заема отбранителна позиция въпреки предизвикателствата на Националното събрание, посегателствата на изпълнителната власт и заплашителното съсредоточаване на войски в Париж и около него.
И така, Тиер започна гражданската война, като изпрати Виноа на нощен грабителски поход срещу Монмартър начело на един отряд от полицейски сержанти и на няколко линейни полка, за да завземе с изненада артилерията на националната гвардия. Известно е, че този опит не успя поради съпротивата на националната гвардия и побратимяването на войските с народа. Орел дьо Паладин предварително беше напечатал съобщение за победата, а Тиер беше приготвил обявленията, с които трябваше да оповести своите мерки за държавен преврат. Тези две съобщения трябваше сега да бъдат заменени с манифеста, в който Тиер оповестяваше великодушното си решение да остави на националната гвардия нейните оръжия; той изказваше увереността си, че тя ще ги използва в защита на правителството срещу бунтовниците. От всичко 300 000 национални гвардейци само 300 души се отзоваха на този призив на малкия Тиер - да се присъединят към него против самите себе си. Славната работническа революция от 18 март напълно завладя Париж. Централният комитет беше нейното временно правителство. Европа, изглежда, за миг се усъмни дали последните поразителни държавни и военни събития са действителност или съновидения от отдавна изчезнало минало.
От 18 март до нахлуването на версайските войски в Париж пролетарската революция остана толкова чиста от всякакви актове на насилие, с каквито изобилстват революциите, а още повече контрареволюциите на „висшите класи“, че враговете не можаха да намерят никакъв друг претекст за своето възмущение освен екзекутирането на генералите Льоконт и Клеман Тома и сблъскването на Вандомския площад.
Генерал Льоконт, един от бонапартистките офицери, който игра известна роля в нощното нападение срещу Монмартър, четири пъти заповядал на 81-и линеен полк да стреля срещу една невъоръжена група на площад Пигал; когато войските отказали да изпълнят заповедта му, той яростно ги наругал. Вместо да убиват жени и деца, неговите войници застреляли самия него.
Вкоренените навици, придобити от войниците в школата на враговете на работниците, не могат, разбира се, да изчезнат в същия миг, когато тези войници преминават на страната на работниците. Същите войници разстреляха и Клеман Тома.
„Генерал“ Клеман Тома, недоволен бивш вахмистър, беше завербуван през последните години от царуването на Луи Филип в редакцията на републиканския вестник „National“[216], където изпълняваше едновременно длъжността на подставен отговорен редактор (gérant responsable*7) и на дуелист при този извънредно войнствен вестник. Когато след февруарската революция господата от „National“ дойдоха на власт, те превърнаха бившия вахмистър в генерал. Това стана в навечерието на юнското клане, в подготвянето на което той, както и Жул Фавър, беше взел участие и беше играл най-отвратителната роля на палач. След това той за дълго време изчезна заедно със своето генералство, за да се появи отново на 1 ноември 1870 г. Един ден преди това правителството на отбраната, заловено в кметството, бе дало тържествена дума на Бланки, Флуранс и други представители на работниците, че ще предаде узурпираната от него власт в ръцете на една свободно избрана Парижка комуна[217]. Вместо да удържи думата си, правителството насъска срещу Париж бретонците на Трошю, които заместваха сега корсиканците на Бонапарт[218]. Само генерал Тамизие отказа да опетни името си с такова вероломство и подаде оставката си като главнокомандващ националната гвардия. На негово място сега Клеман Тома отново стана генерал. През цялото време на своето командване той водеше война не срещу прусаците, а срещу парижката национална гвардия. Той пречеше на нейното общо въоръжаване, насъскваше буржоазните батальони срещу работническите, отстраняваше враждебно настроените към „плана“ на Трошю офицери и разпускаше с позорното обвинение в страхливост същите пролетарски батальони, чието геройство удивява сега най-ожесточените им врагове. Клеман Тома извънредно много се гордееше, че отново е успял да докаже своята лична омраза към парижкия пролетариат, която така ярко се беше проявила през юнското клане от 1848 г. Само няколко дни преди 18 март той представи на военния министър Льофло собствен план да „изтреби la fine fleur (цвета) на парижката canaille*8“. След поражението на Виноа той не можа да си откаже удоволствието да се появи на сцената като шпионин от любов към изкуството. Централният комитет и парижките работници бяха точно толкова отговорни за смъртта на Клеман Тома и Льоконт, колкото уелската принцеса за гибелта на хората, премазани в тълпата при нейното влизане в Лондон.
Тъй нареченото клане на невъоръжени граждани на Вандомския площад е измислица, за която Тиер и провинциалните юнкери в Националното събрание не напразно упорито мълчаха и чието разпространение те повериха изключително на лакеите на европейския всекидневен печат. „Хората на реда“, парижките реакционери, изтръпнаха при новината за победата на 18 март. За тях това беше признак за настъпващото най-после възмездие на народа. Призраците на жертвите, избити с техните ръце от юнските дни на 1848 до 22 януари 1871 г.,[219] се изправиха пред очите им. Единственото им наказание беше техният ужас. Дори полицейските сержанти, вместо да бъдат обезоръжени и затворени, както се полагаше, намериха широко отворени вратите на Париж, за да могат спокойно да се измъкнат към Версай. „Хората на реда“ не само не пострадаха никак, но дори им бе позволено отново да се съберат и заемат редица здрави позиции в самия център на Париж. Тази снизходителност на Централния комитет, това великодушие на въоръжените работници, в такъв странен контраст с навиците на партията на реда, бяха неправилно изтълкувани от тази партия като признак за осъзнато безсилие. Оттук и нейният плиткоумен план под маската на невъоръжена демонстрация още веднъж да се опита да постигне това, което Виноа не бе можал да постигне със своите топове и митральози. На 22 март от най-богатите квартали потегли едно шествие oт „фини господа“, в което участвуваха всички petits crevés*9 начело с добре известните храненици на империята като Хекерен, Коетлогон, Анри дьо Пен и т. н. Под страхливото прикритие на мирна демонстрация, но тайно въоръжена с оръжията на наемните убийци, тази банда маршируваше, обезоръжаваше и оскърбяваше постовете и патрулите на националната гвардия, с които се сблъскваше шествието, и като нахлу от улица „Де ла Пе“ на Вандомския площад, викайки „Долу Централният комитет! Долу убийците! Да живее Националното събрание!“, тя се опита да си пробие път през поставените постове и така неочаквано да завземе намиращата се зад тях Главна квартира на националната гвардия. В отговор на техните револверни изстрели им бяха отправени обичайните sommations (френският еквивалент за английския акт за безредиците)[220] и когато тези искания останаха безрезултатни, генералът на националната гвардия*10 изкомандва да открият огън. Един залп обърна в диво бягство тези празноглави контета, които си въобразяваха, че самото появяване на тяхното „порядъчно общество“ ще подействва на парижката революция като тръбите на Исус Навин при Ерихонските стени. Те убиха двама от националната гвардия; девет други бяха тежко ранени (между тях един член на Централния комитет*11); цялата арена на техния подвиг беше осеяна с револвери, ками и бастуни- шпаги - доказателство за „невъоръжения“ характер на тяхната „мирна“ демонстрация. Когато на 13 юни 1849 г. парижката национална гвардия направи една действително мирна демонстрация, за да протестира срещу разбойническото нападение на френските войски върху Рим - Шангарние, тогава генерал на партията на реда, беше провъзгласен от Националното събрание, и особено от Тиер, за спасител на обществото, защото беше хвърлил от всички страни своите войски срещу тези беззащитни хора, за да ги убиват, съсичат и тъпчат с копитата на конете си. Тогава Париж бе обявен в обсадно положение; Дюфор набързо прокара в Националното събрание нови репресивни закони; започнаха нови арести, нови заточения, нов терор. Но „низшите класи“ в такива случаи постъпват иначе. Централният комитет от 1871 г. просто не обърна внимание на героите на „мирната демонстрация“, така че след два дни те можаха да устроят вече въоръжена демонстрация под предводителството на адмирал Сесе, която завърши с прочутото паническо бягство във Версай. В своето упорито нежелание да продължи гражданската война, започната от Тиер с нощното нахлуване в Монмартър, Централният комитет направи този път съдбоносна грешка, че не настъпи веднага срещу Версай, който тогава нямаше никакви средства за отбрана, и не ликвидира веднъж завинаги заговора на Тиер и неговите провинциални юнкери. Вместо това на партията на реда бе дадена възможност да изпита още веднъж силите си в изборната урна, когато на 26 март бе избрана Комуната. Този ден в районните кметства „хората на реда“ си разменяха доброжелателни думи за помиряване със своите прекалено великодушни победители, давайки си същевременно тайно тържествени клетви, че кръвно ще си отмъстят, когато му дойде времето.
А сега да видим обратната страна на медала! Тиер предприе своя втори поход срещу Париж в началото на април. С първата колона от парижки пленници, която влезе във Версай, постъпиха възмутително, докато Ернест Пикар, мушнал ръце в джобовете на панталоните, се шляеше между редиците им и се гавреше с тях, а жените на Тиер и Фавър, заобиколени от своите почетни(?) дами, ръкопляскаха от високия балкон на безчинствата на версайската паплач. Пленените войници от линейните полкове биваха просто разстрелвани; нашият храбър приятел генерал Дювал, железолеярят, беше разстрелян без всякакъв съд. Галифе, „алфонс“ на своята жена, толкова известна с безсрамното излагане на тялото си по оргиите на Втората империя - същият този Галифе се хвалеше в една прокламация, че е заповядал да убият няколко души от националната гвардия заедно с техния капитан и лейтенант, нападнати неочаквано и обезоръжени от неговите кавалеристи. Виноа, дезертьорът от Париж, беше награден от Тиер с големия кръст на Почетния легион за неговата заповед, която предписваше да бъде разстрелван всеки войник от линейните войски, заловен между комунарите. Жандармът Демаре беше награден с орден, защото предателски, като касапин беше разсякъл на късове великодушния и доблестен Флуранс, същия, който на 31 октомври 1870 г. беше спасил главите на членовете на правителството на националната отбрана.[221] Тиер с явно удоволствие се раздрънка пред Националното събрание относно „ободрителните подробности“ на това убийство. С надутата суетност на парламентарен палечко, на когото са позволили да играе ролята на Тамерлан, той отказваше на разбунтувалите се срещу неговото величие на джудже всякакво право на културно водене на война и не искаше да спазва дори и неутралитет по отношение на техните превързочни пунктове. Няма нищо по-отвратително от тази маймуна, портрета на която беше нарисувал Волтер[222] (виж приложения, стр. 35*12) и която за кратко време можа да даде простор на своите тигърски инстинкти.
След като Комуната (декрет от 7 април) беше постановила репресивни мерки и беше обявила за свой дълг „да брани Париж от канибалството на версайските бандити и да изисква око за око, зъб за зъб“[223], Тиер въпреки това не престана да се отнася все тъй жестоко към пленниците; на всичко отгоре той ги и подиграваше в своите бюлетини: „Никога скръбният поглед на почтени хора не е виждал по-безчестни представители на една тъй безчестна демокрация“ - на честни хора като самия Тиер и неговата банда с отпускни билети. Въпреки това разстрелването на пленниците беше временно преустановено. Но щом Тиер и неговите генерали на декемврийския преврат разбраха, че декретът на Комуната за репресивни мерки беше само празна заплаха и че беше пощаден животът дори на техните полицейски шпиони- жандарми, заловени в Париж, преоблечени като бойци от националната гвардия, и дори животът на полицейските сержанти, заловени със запалителни бомби, пак започна масовото разстрелване на пленниците и продължи до края. Къщи, в които се укриваха бойци от националната гвардия, биваха обкръжавани от жандарми, заливани с петрол (тук той беше употребен за пръв път) и подпалвани; полуизгорелите трупове бяха по-късно изнасяни с болничната кола на журналистите (в квартал Терн). Четирима бойци от националната гвардия, предали се на 25 април при Бел-Епин на няколко конни стрелци, бяха разстреляни един след друг от един ротмистър, достоен слуга на Галифе. Един от четиримата, Шефер, изоставен като мъртъв, пропълзял до предните парижки постове и пред една комисия на Комуната дал свидетелски показания за този факт. Когато Толен отправи интерпелация към военния министър относно доклада на тази комисия, виковете на депутатите от камарата от провинциални юнкери заглушиха неговия глас и не дадоха на Льофло да отговори. Би било оскърбление за тяхната „прославена“ войска да се говори за подвизите и. Пренебрежителният тон, с който бюлетините на Тиер съобщаваха за съсичането на бойците от националната гвардия, изненадани в съня им при Мулен-Саке, и за масовите разстрели в Кламар, подейства на нервите дори и на не особено чувствителния лондонски „Times“. Но би било смешно да изброяваме само началните безобразия на тези, които по-късно бомбардираха Париж, на подстрекателите към робовладелски бунт под покровителството на чуждия завоевател. Всред всички тези ужаси Тиер забравя своите хленчове в парламента за страшната отговорност, която тежала върху неговите плещи на джудже, хвали се, че l'Assemblée siège paisiblement (събранието заседава мирно) и със своите непрекъснати банкети - днес с генерали декемерийци, утре с немски принцове - доказва, че неговото храносмилане ни най-малко не е нарушено дори и от призраците на Льоконт и Клеман Тома.
БЕЛЕЖКИ
*7 В немските издания от 1871 и 1891 г. следват думите: „оня, който поема излежаването на наказанията в затвора.“ Ред.
*8 - паплач. Ред.
*9 - контета. Ред.
*10 - Бержере. Ред.
*11 - Малжурнал. Ред.
*12 Виж настоящия том, стр. 366-369. Ред.
[215] Кайена - град във Френска Гвиана (Южна Америка) - място, където били пращани на каторга и заточение политически затворници.
[216] «Le National» («Национален вестник») - френски всекидневен вестник, излизал в Париж от 1830 до 1851 г.; орган на умерените буржоазни републиканци.
[217] На 31 октомври 1870 г. след получаването на вестта за капитулирането на Мец, за поражението при Льо Бурже и за започнатите от Тиер по поръчение на правителството на националната отбрана преговори с прусаците, парижките работници и революционната част от националната гвардия обявили въстание, завладели градското кметство и създали орган на революционната власт - Комитет за обществено спасение - начело с Бланки. Под натиска на работниците правителството на националната отбрана било принудено да обещае, че ще подаде оставка и ще насрочи за 1 ноември избори за Комуна. Но като се възползвало от недостатъчната организираност на революционните сили в Париж и от разногласията между ръководещите въстанието бланкисти и дребнобуржоазни демократи якобинци, правителството с помощта на останалите на негова страна батальони на националната гвардия не изпълнило обещанието си да подаде оставка, завладяло градското кметство и възстановило своята власт.
[218] «Бретонци» - бретонската мобилна гвардия, която Трошю използвал като жандармерийски войски за смазване на революционното движение в Париж.
Корсиканците при Втората империя образували значителната част от жандармерийския корпус.
[219] На 22 януари 1871 г. по инициатива на бланкистите парижкият пролетариат и националната гвардия предприели революционна акция. Демонстрацията, участниците в която искали сваляне на правителството и създаване на Комуна, по заповед на правителството на националната отбрана били посрещнати със стрелба от бретонските мобили, които охранявали зданието на градското кметство. Правителството предприело арести на участниците в демонстрацията, издало заповед за затваряне на всички клубове в Париж, забранило публичните събрания и спряло редица вестници. След като потушило с терор революционното движение, правителството пристъпило към подготовка на капитулацията на Париж.
[220] Sommations - (покана за разпръскване)- форма на предупреждение при разгонване на демонстрации, събрания, митинги и пр. от органите на властта. Според закона от 1831 г. поканата за разпръскване се отправяла трикратно при биене на барабани или сигнал на тръби, след което властта имала право да прибегне към сила.
Актът за безредиците (Riot act), влязъл в сила в Англия през1715г., забранявал всякакви «размирни сборища» на повече от 12 души: в такива случаи представителите на властта били задължени да прочетат специално предупреждение и да прилагат сила, ако събралите се не се разотидат до един час.
[221] През време на събитията от 31 октомври (виж бележка 217), когато членовете на правителството на националната отбрана били задържани в кметството, Флоранс попречил на тяхното разстрелване, предлагано от един от участниците във въстанието.
[222] Волтер, «Кандид», глава двадесет и втора.
[223] Маркс цитира обръщението на Парижката комуна от 5 април 1871 г., отпечатано в «Journal Officiel», бр. 96 от 6 април.
Споменаваният от Маркс декрет за заложниците, приет от Комуната на 5 април 1871 г., бил публикуван в «Journal Officiel» на 6 април (Маркс датира декрета по поместването му в английския печат). Според този декрет всички лица, обвинени, че са във връзка с Версай, ако се докажела тяхната вина, се обявявали за заложници. С тази мярка Парижката комуна се стремяла да попречи на разстрелването на комунари от версайците.