Към съдържанието на „Гражданската война във Франция“
ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА ВЪВ ФРАНЦИЯ
ТРЕТО ВЪЗВАНИЕ,[191]
МАЙ 1871[Капитулацията на Франция и правителството на Тиер]
ДО ВСИЧКИ ЧЛЕНОВЕ НА ИНТЕРНАЦИОНАЛА В ЕВРОПА И СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ
I.
На 4 септември 1870 г., когато парижките работници провъзгласиха републиката, която цяла Франция почти незабавно единодушно посрещна с възторг, една шайка от адвокати службогонци - с Тиер като държавник и Трошю като генерал - завзе кметството. Тези хора бяха изпълнени тогава с такава фанатична вяра в призванието на Париж да представлява Франция във всички епохи на исторически кризи, че за да оправдаят своите узурпирани титли на управници на Франция, сметнаха за достатъчно да покажат изтеклите си вече мандати на парижки депутати. В нашето второ възвание за последната война, пет дни след издигането на тези хора, ние ви казахме кои бяха те.*1 Но нападнат ненадейно, когато истинските водачи на работниците бяха още в затворите на Бонапарт, а прусаците вече бързо маршируваха към него, Париж допусна тия хора да заграбят държавната власт, но само при изричното условие, че те ще използват тази държавна власт само и единствено за целите на националната отбрана. Но Париж не можеше да бъде защитаван, без да бъде въоръжена неговата работническа класа, без да бъде тя превърната в истинска военна сила и без нейните редици да бъдат обучени в самата война. Но да се въоръжи Париж значеше да се въоръжи революцията. Една победа на Париж над пруския агресор би била победа на френския работник над френския капиталист и неговите държавни паразити. Принудено да избира между национален дълг и класови интереси, правителството на националната отбрана не се поколеба нито за миг - то се превърна в правителство на национална измяна.
Първото, което то направи, беше да изпрати Тиер на обиколка из всички европейски дворове, за да изпроси тяхното посредничество, като предложи да замени републиката с крал. Четири месеца след започването на обсадата, когато изглеждаше, че е дошъл моментът да се заговори за капитулация, Трошю, в присъствие на Жул Фавър и други членове на правителството, се обърна към събраните мерове (районни кметове) на Париж със следните думи:
„Първият въпрос, който ми бе поставен от моите колеги още вечерта на 4 септември, беше: може ли Париж с някакви изгледи за успех да издържи една обсада от страна на пруската армия? Не се поколебах да отговоря отрицателно. Някои от тук присъстващите мои колеги ще потвърдят, че казвам самата истина и че съм бил постоянно на това мнение. Аз им казах същото, което казвам и сега: че при сегашното положение на нещата опитът да се удържи Париж срещу една пруска обсада би бил безумие. Без съмнение - добавих аз - героично безумие; но все пак безумие и нищо повече... Събитията“ (които той сам направляваше) „потвърдиха моето предсказание.“
Тази мила кратичка реч на Трошю по-късно беше публикувана от един от присъстващите мерове, г. Корбон.
И тъй, същата вечер, когато беше провъзгласена републиката, на колегите на Трошю беше известно, че неговият „план“ се състои в капитулацията на Париж. Ако националната отбрана не беше само предлог за личното господство на Тиер, Фавър и компания, парвенютата от 4 септември щяха още на 5 да подадат оставка, да посветят парижкото население в „плана“ на Трошю и да го поканят или незабавно да капитулира, или да вземе своята съдба в собствените си ръце. Но вместо това безчестните измамници решиха да лекуват Париж от „героичното му безумие“ с глад и кръв, а през това време да го водят за носа със самохвални манифести, като например: „Трошю, губернаторът на Париж, никога няма да капитулира!“, или Жул Фавър, министърът на външните работи, „няма да отстъпи нито педя от нашата земя и нито камък от нашите крепости“. В едно писмо до Гамбета същият Жул Фавър признава, че те се „отбраняват“ не от пруските войници, а от парижките работници. През цялата обсада бонапартистките главорези, на които Трошю умно беше поверил командването на парижката армия, в своята поверителна кореспонденция нагло се подиграваха с тази привидна отбрана, чийто смисъл те добре разбираха (виж например публикуваната от комуната в „Journal Officiel“ кореспонденция на Алфонс Симон Гюйо, главнокомандващ артилерията на парижката армия, кавалер на големия кръст на Почетния легион, до Сюзан[192], дивизионен генерал от артилерията). Най-после, на 28 януари 1871 г.[193], те свалиха измамната маска. По въпроса за капитулацията на Париж правителството на националната отбрана с цялото геройство на най-дълбоко самоунижение се яви като правителство на Франция, съставено от пленници на Бисмарк - толкова подла роля, че от нея се отвърна дори Луи Наполеон в Седан. След 18 март, в своето паническо бягство към Версай, capitulards[194] оставиха в Париж документално доказателство за своето предателство. За да го унищожат, казва Комуната в един от своите манифести до провинциите,
„тези хора не биха се спрели пред превръщането на Париж в куп развалини, потопени в море от кръв“[195].
Но мнозина от влиятелните членове на правителството на националната отбрана имаха и съвсем особени лични основания да тласкат нещата към такава развръзка.
Наскоро след сключването на примирието Милиер, парижки депутат от Националното събрание - сега разстрелян по специална заповед на Жул Фавър, публикува редица автентични съдебни документи, които доказваха, че Жул Фавър, живеещ в незаконен брак с жената на един пияница, намиращ се в Алжир, успял с най-нагли фалшификации, извършвани в продължение на редица години, да заграби от името на незаконородените си деца голямо наследство и по такъв начин да стане богат човек и че в процеса, заведен от законните наследници, той не бил уличен във фалшификация само благодарение на особеното покровителство на бонапартистките съдилища. Тъй като против тези сухи съдебни документи беше безцелно всяко красноречие, Жул Фавър за пръв път в живота си запази мълчание и най-смирено зачака избухването на гражданската война, за да оклевети яростно жителите на Париж като банда от избягали каторжници, дръзко разбунтувани против семейството, религията, реда и собствеността. И същият този фалшификатор, едва дошъл на власт, веднага след 4 септември, съчувствайки им, пусна на свобода Пик и Тайефер, които дори при империята бяха съдени за фалшификация във връзка със скандалната история с вестник „L'Etendard“.[196] Един от тези благородници, Тайефер, има нахалството да влезе в Париж през време на Комуната, но веднага бе отново пратен в затвора; и след всичко това Жул Фавър се провикна от трибуната на Националното събрание, че парижаните освободили всички каторжници!
Ернест Пикар - този Джо Милър*2 на правителството на националната отбрана, който сам се назначи за министър на финансите на републиката, след като напразно се бе опитал да стане министър на вътрешните работи на Империята, е брат на някой си Артур Пикар, изгонен от парижката борса като мошеник (доклад на парижката полицейска префектура от 31 юли 1867 г.) и въз основа на собственото му признание осъден за кражба на 300 000 франка, която той извършил като директор на един клон на Société Générale[197] на ул. Палестро № 5 (доклад на полицейската префектура от 11 декември 1868 г.). Та този Артур Пикар бе назначен от Ернест Пикар за редактор на неговия вестник „Еlесteur libre“[198]. Докато обикновеният сорт борсови спекуланти бяха заблуждавани от официалните лъжи на този министерски вестник, Артур Пикар сновеше между министерството и борсата и превръщаше пораженията на френските армии в чиста печалба. Цялата делова кореспонденция на тези две почтени братлета попадна в ръцете на Комуната.
Жул Фери - преди 4 септември адвокат, който не изкарваше и за хляб - успя като кмет на Париж през време на обсадата измамнически да натрупа състояние от глада на столицата. Денят, в който той ще трябва да отговаря за своето злополучно управление, ще бъде и ден на неговото осъждане.
Тези хора можеха да получат отпускни билети [tickets-of-leave*3] само върху развалините на Париж: тъкмо те бяха хората, от които се нуждаеше Бисмарк. Малко фокусничество - и Тиер, който до този момент тайно ръководеше правителството, застана сега начело на същото, a ticket-of-leave-men станаха негови министри.
Тиер, това джудже-изрод, повече от половин век омайваше френската буржоазия, защото е най-съвършеният идеен израз на нейната собствена класова извратеност. Преди да стане държавник, той вече беше проявил своите таланти на лъжец в качеството си на историк. Хрониката на неговата обществена дейност е история на нещастията на Франция. Съюзен преди 1830 г. с републиканците, при Луи-Филип той се добра до министерски пост, като предаде своя покровител Лафит. Той се подмаза на краля с подстрекаване на тълпата към изстъпления срещу духовенството, през време на които бяха ограбени църквата Сен-Жермен Локсероа и архиепископският дворец, както и с поведението си към херцогиня дю Бери,[199] при която той играеше едновременно ролята на министър-шпионин и на тъмничар-акушер. Негово дело беше клането на републиканците на улица Трансионен и последвалите гнусни септемврийски закони срещу печата и правото на сдружаване[200]. През март 1840 г., когато отново изплува като министър-председател, той учуди Франция със своя план за укрепването на Париж.[201] На републиканците, които окачествиха този план като коварен заговор срещу свободата на Париж, той отговори в камарата на депутатите:
„Как? Вие си въобразявате, че укрепленията биха могли някога да застрашат свободата? Преди всичко вие клеветите всяко правителство, щом допускате, че то би могло някога да направи опит да се задържи на власт чрез бомбардиране на Париж... Такова правителство би станало след своята победа сто пъти по-невъзможно, отколкото преди нея.“
Наистина, никое правителство не би посмяло някога да бомбардира Париж от укрепленията - освен правителството, което предварително бе предало същите тези укрепления на прусаците.
Когато през януари 1848 г. кралят-бомба изпробва своите сили върху Палермо[202], Тиер, който тогава отдавна вече не беше министър, отново заяви в камарата на депутатите:
„Вие знаете, господа, какво става в Палермо. Вие всички тръпнете от ужас“ (в парламентарен смисъл), „като узнавате, че един голям град е бил бомбардиран 48 часа - от кого? От чужд неприятел, прилагащ военното право? Не, господа - от неговото собствено правителство. И защо? Защото този нещастен град поиска своите права. И защото поиска своите права, той претърпя четиридесет и осем часа бомбардировка... Позволете ми да апелирам към общественото мнение на Европа. Да се вдигнеш и да кажеш високо от може би най-високата трибуна на Европа няколко думи“ (разбира се, думи!) „на негодувание от такива деяния - значи да направиш услуга на човечеството. Когато регентът Еспартеро, който бе оказал услуги на страната си“ (което Тиер никога не е вършил), „реши да бомбардира Барселона, за да потуши едно въстание, от всички краища на света се нададе общ вик на негодувание“.
Осемнадесет месеца по-късно Тиер се намираше сред най-яростните защитници на бомбардирането на Рим от френската армия.[203] Грешката на краля-бомба, изглежда, беше всъщност единствено в това, че се ограничи само с четиридесет и осем часова бомбардировка.
Няколко дни преди февруарската революция Тиер, раздразнен от това, че Гизо за дълго време го бе отстранил от власт и злоупотреби, и подушващ във въздуха приближаването на народно вълнение, заяви на камарата на депутатите във фалшивия героичен стил, който му донесе прякора Mirabeau-mouche*4:
„Аз принадлежа към партията на революцията не само във Франция, но и в цяла Европа. Желая правителството на революцията да остане в ръцете на умерени хора... Но ако това правителство попадне в ръцете на буйни хора, дори в ръцете на радикалите, аз заради това няма да изоставя своето дело. Винаги ще принадлежа към партията на революцията.“
Избухна февруарската революция. Вместо да замени правителството на Гизо с правителство на Тиер, както бе мечтало това човече, революцията замени Луи Филип с републиката. В първия ден на победата той грижливо се криеше, като забравяше, че презрението на работниците го пазеше от тяхната омраза. Все пак със своя отдавна известен кураж той отбягваше обществената арена, докато юнските кланета[204] я разчистиха за дейността на хора от неговия сорт. Тогава той стана идеен вожд на партията на реда[205] и на нейната парламентарна република - онова анонимно междуцарствие, през което различните фракции на господстващата класа заговаряха помежду си за потискане на народа и интригуваха една против друга - всяка за възстановяването на собствената си монархия. Тогава, както и сега, Тиер обвиняваше републиканците, че са единствена пречка за заздравяването на републиката; тогава, както и сега, той говореше на републиката, както палачът на дон Карлос: „Ще те убия, но за собственото ти добро.“ Сега, както и тогава, той ще трябва да извика на другия ден след своята победа: L'Empire est fait! - С империята е свършено! Въпреки лицемерните си проповеди за „необходими свободи“ и личната си неприязън към Луи Бонапарт, който го беше използвал и беше захвърлил парламентаризма - а вън от изкуствената атмосфера на парламентаризма това човече, и той добре го знае, се превръща в нищо, - въпреки всичко това Тиер имаше пръст във всички мерзости на Втората империя от завземането на Рим от френски войски до войната с Прусия, към която той подстрекаваше със своите ожесточени нападки срещу единството на Германия, в което виждаше не прикритие на пруския деспотизъм, а посегателство върху наследеното право на Франция да поддържа разединението на Германия. Това джудже обичаше да размахва пред лицето на цяла Европа меча на Наполеон I, в историческите си съчинения само чистеше ботушите на Наполеон. Всъщност неговата външна политика винаги довеждаше Франция до крайно унижение - като се започне с Лондонската конвенция от 1840 г.[206] и се стигне до парижката капитулация от 1871 г. и сегашната гражданска война, в която той с височайшето позволение на Бисмарк насъскваше пленниците от Седан и Мец срещу Париж[207]. Въпреки гъвкавостта на своя талант и променливостта на своите стремежи, този човек през целия си живот е бил най-закостенял рутинер. Ясно е, че по-дълбоките движения, които се извършват в съвременното общество, винаги са оставали неразгадаема тайна за него; дори и най-очевидните изменения на повърхността на обществото са били недоловими за неговия мозък, цялата жизнена сила на който е отишла в езика. Така например той неуморно разобличаваше като светотатство всяко отклонение от остарялата френска система на покровителствени мита. Като министър на Луи Филип той се надсмиваше над железниците като безумна химера; когато беше в опозиция при Луи Бонапарт, той заклеймяваше като кощунство всеки опит за реформиране на прогнилата френска военна система. През дългата си политическа кариера той не проведе нито една-единствена практически полезна, макар и най-незначителна мярка. Тиер беше последователен само в своята алчност за богатство и в омразата си към хората, които създават това богатство. Той беше беден като Йов, когато влезе за пръв път в правителството при Луи Филип, а го напусна като милионер. Когато през време на последното възглавявано от него правителство при същия крал (от 1 март 1840 г.) беше публично обвинен в камарата в злоупотреби, той се задоволи да отговори със сълзи - отговор, с който той също тъй майсторски се измъква, както Жул Фавър или който и да било друг крокодил. В Бордо*5 първата му мярка за спасението на Франция от настъпващия финансов крах беше да си осигури три милиона годишна заплата; това беше първата и последната дума на онази „пестелива република“, която той беше обещал на своите парижки избиратели през 1869 г. Един от неговите бивши колеги в камарата от 1830 г., самият капиталист - което не му попречи да бъде самоотвержен член на Парижката комуна, - г. Беле, се обърна неотдавна в една прокламация към Тиер с думите:
„Заробването на труда от капитала е било винаги крайъгълният камък на Вашата политика и откакто републиката на труда се установи в парижкото кметство, Вие неуморно крещите на Франция: Ето престъпниците!“
Майстор на дребните държавни мошеничества, виртуоз в клетвопрестъпничеството и предателството, изпечен във всички долнопробни военни хитрости, коварни уловки и вулгарни измени на парламентарната борба между партиите; винаги готов, щом изхвърчи от своя пост, да разпали революция и да я удави в кръв, щом вземе властта в ръцете си; изпълнен с класови предразсъдъци вместо идеи; със суетност вместо сърце; така безчестен в частния си живот, както подъл в обществения си живот; дори сега, когато играе ролята на френски Сула, Тиер не може да се откаже от своята смешна грандомания, която прави делата му още по-гнусни.
Капитулацията на Париж, която предаде на прусаците не само Париж, но и цяла Франция, сложи край на продължителните предателски интриги, с врага, започнати от узурпаторите на 4 септември - както бе казал самият Трошю, - в деня, в който те взеха властта. От друга страна, тази капитулация сложи началото на гражданската война, която те сега вече трябваше да водят с пруска подкрепа срещу републиката и Париж. Примката беше поставена още в текста на самата капитулация. Тогава над една трета от страната беше в ръцете на неприятеля, столицата беше откъсната от провинциите, всички съобщителни средства бяха в безредие. При такива обстоятелства бе невъзможно да се изберат истински представители на Франция, без да се даде необходимото време за подготовка. Тъкмо затова текстът на капитулацията предписваше, че в срок от осем дни трябва да бъде избрано Национално събрание, така че в някои части на Франция известието за предстоящите избори бе получено едва един ден преди самите избори. По-нататък, съгласно един специален пункт на капитулацията Събранието трябваше да бъде избрано с единствената цел да реши въпроса за война или мир и в случай на нужда да сключи мирен договор. Народът не можеше да не почувства, че условията на примирието правеха невъзможно продължаването на войната и че за сключването на наложения от Бисмарк мир най-подходящи се оказват именно най-лошите хора на Франция. Но недоволен от всички тези предохранителни мерки, Тиер още преди да бе съобщена на парижаните тайната на примирието - предприе предизборна обиколка из цялата страна, за да съживи трупа на партията на легитимистите[208], която сега заедно с орлеанистите трябваше да заеме мястото на бонапартистите, станали в момента невъзможни за страната. Той не се страхуваше от легитимистите. Те бяха немислими като правителство на съвременна Франция и затова не бяха опасни като съперници; цялата дейност на тази партия по собствените думи на Тиер (камара на депутатите, 5 януари 1833 г.)
„винаги се бе ограничавала върху три източника: нашествие отвън, гражданска война и анархия“.
Затова тази партия беше най-удобното оръдие на контрареволюцията. Но легитимистите наистина вярваха в идването на своето назадничаво хилядогодишно царство. И действително ботушът на чужд завоевател отново тъпчеше Франция; империята падна и Бонапарт бе пленен, а легитимистите отново възкръснаха. Колелото на историята очевидно се беше завъртяло назад чак до „chambre introuvable“*6 от 1816 г.[209] В националните събрания на републиката от 1848-1851 г. легитимистите бяха представени от своите образовани и школувани в парламентарната борба водачи; но сега излязоха на преден план обикновените редници на партията - всички пурсоняковци на Франция.
Щом тази камара от провинциални юнкери[210] бе открита в Бордо, Тиер ѝ даде да разбере, че без да бъде удостоена с честта да води парламентарни дебати, тя трябва веднага да приеме предварителните условия за мир като единствено условие, при което Прусия ще позволи да бъде обявена война на Републиката и на нейната крепост - Париж. Наистина контрареволюцията нямаше време за губене. Втората империя беше удвоила държавните дългове, големите градове бяха обременени с тежки местни дългове. Войната страшно много беше увеличила задълженията на нацията и безогледно беше изчерпала нейните ресурси. А за да бъде разрухата пълна, се появи и пруският Шейлок със своята полица за издръжката на половин милион негови войници на френска земя, с искането за контрибуция от пет милиарда и 5% лихва за неплатените в срок вноски[211]. Кой трябваше да плаща сметката? Само с насилствено събаряне на републиката присвоителите на богатството можеха да се надяват да стоварят върху плещите на производителите на това богатство бремето на войната, която те сами бяха предизвикали. Така че тъкмо неизмеримото разорение на Франция подтикваше тези патриотични представители на поземлената собственост и капитала да завършат пред очите и под върховното покровителство на чуждия завоевател външната война с гражданска война, с робовладетелски бунт.
По пътя на този заговор стоеше грамадно препятствие - Париж. Обезоръжаването на Париж беше първото условие за успех. Затова Тиер подкани Париж да сложи оръжие. След това започнаха провокациите спрямо Париж - бесните антирепубликански демонстрации на камарата от провинциални юнкери и двусмислените изявления на самия Тиер за законното съществуване на републиката; заплашването, че Париж ще бъде обезглавен и лишен от званието столица; назначаването на орлеанистки посланици; законите на Дюфор за просрочените полици и наеми[212], закони, които заплашваха да задушат търговията и индустрията на Париж; данъкът на Пуйе-Кертие от два сантима върху всеки екземпляр от всяко без изключение печатно произведение; смъртните присъди срещу Бланки и Флуранс; забраната на републиканските вестници; преместването на Националното събрание във Версай; възобновяването на обсадното положение, обявено от Паликао и отменено на 4 септември; назначаването на decembriseur[213] Виноа за губернатор на Париж, на жандарма Валантен - за полицейски префект и на генерала-йезуит Орел дьо Паладин за главнокомандуващ националната гвардия в Париж.
А сега трябва да отправим един въпрос към г. Тиер и неговите прислужници - членовете на правителството на националната отбрана. Известно е, че чрез своя финансов министър Пуйе- Кертие Тиер беше внесъл предложение за заем от два милиарда, платими веднага. Вярно ли е, или не:
1) че тази сделка беше сключена така, че няколкостотин милиона комисиона се озоваха в джобовете на Тиер, Жул Фавър, Ернест Пикар, Пуйе-Кертие и Жул Симон?
2) че не бива да се извършва никакво плащане преди „омиротворяването“ на Париж[214]?
Във всеки случай работата трябва да е била съвсем неотложна, тъй като Тиер и Жул Фавър най-безсрамно молеха от името на събранието в Бордо за незабавното окупиране на Париж от пруски войски. Но това не влизаше в сметките на Бисмарк, както той след завръщането си в Германия подигравателно и съвсем открито разказваше на смаяните франкфуртски филистери.
БЕЛЕЖКИ
*1 Виж настоящия том, стр. 278. Ред.
*2 В немските издания от 1871 и 1891 г. вместо „Джо Милър“ е напечатано „Карл Фогт“; във френското издание от 1871 г. - „Фалстав“. Ред.
*3 В Англия често дават на углавните престъпници, след като са излежали по-голямата част от наказанието си, отпускни билети, с които те биват освобождавани и поставяни под полицейски надзор. Тези документи се наричат tickets-of-leave, а притежателите им - ticket-of-leave-men. (Бележка на Енгелс към немското издание от 1871 г.).
*4 Мирабо-муха. Ред.
*5 В немското издание от 1891 г. след думата „Бордо“ е добавено: „през 1871 г.“. Ред.
*6 В немските издания от 1871 и 1891 г. следват думите: „(камара на ландрати и юнкери) Ред.
[191] «Гражданската война във Франция» - едно от най-важните произведения на научния комунизъм, в което въз основа на опита на Парижката комуна са развити по-нататък основните положения на марксисткото учение за класовата борба, държавата, революцията и пролетарската диктатура. Написано като възвание на Генералния съвет на Интернационала до всички негови членове в Европа и Съединените щати.
Още от първите дни след провъзгласяването на Парижката комуна Маркс грижливо събира и проучва всички сведения за нейната дейност: материали на френските, английските и немските вестници, информация от писма, получени от Париж, и т.н. На 18 април 1871 г. на заседанието на Генералния съвет Маркс предложил да се издаде възвание до всички членове на Интернационала относно «общата тенденция на борбата» във Франция; подготовката на възванието Генералният съвет възложил на Маркс. Той започнал работа над възванието след 18 април и я продължил през целия май; написал първата и втората черновка на «Гражданската война във Франция», които са подготвителни варианти на това произведение (виж настоящия том, стр. 499-616 и бележка 375), след което Маркс пристъпил към написването на окончателния текст на възванието. На 30 май 1871 г., 2 дни след падането на последната барикада в Париж, Генералният съвет единодушно одобрил прочетения от Маркс готов текст на «Гражданската война във Франция».
«Гражданската война във Франция» била публикувана за пръв път в Лондон около 13 юни 1871 г. на английски език като брошура от 35 страници в 1000 екземпляра. Поради бързото изчерпване на първото издание скоро излиза второ английско издание в 2000 екземпляра, което се разпространявало на намалена цена сред работниците. В това издание Маркс поправил отделни грешки, допуснати в първото издание; попълнено било с втори документ «Приложения». В списъка на подписите на членовете на Генералния съвет, поставен под възванието, са направени изменения: махнати са имената на трейдюнионистите Люкрафт и Оджер, които изразили несъгласие в буржоазния печат с възванието и излезли от Генералния съвет, и били прибавени имената на новите членове на Генералния съвет. През август 1871 г. излязло трето английско издание на «Гражданската война», в което Маркс отстранил отделни неточности в предишните издания.
През 1871-1872 г. «Гражданската война във Франция» била преведена на френски, немски, руски, италиански, испански и холандски език и публикувана в периодичния печат и като отделни издания в различни страни на Европа и в САЩ.
Преводът на немски език е направен от Енгелс и отпечатан във вестник «Volksstaat» през юни-юли 1871 г. (броеве 52-61 от 28 юни, 1, 5, 8, 12, 16, 22, 26 и 29 юли) и непълно в списание «Vorbote», август-октомври 1871 г., а също така бил издаден в отделна брошура в Лайпциг. При превода Енгелс направил в текста няколко незначителни изменения. През 1876 г. във връзка с петгодишнината на Парижката комуна излязло ново немско издание на «Гражданската война», в текста на което били направени някои уточнения.
През 1891 г. при подготовката на юбилейното немско издание на «Гражданската война във Франция» във връзка с двадесетгодишнината на Парижката комуна Енгелс отново извършил редакция на текста на превода и написал към това издание увод, в който подчертал историческото значение на опита на Комуната и на неговото теоретическо обобщаване от Маркс в «Гражданската война във Франция», като направил същевременно и някои допълнения относно дейността на участвалите в Комуната бланкисти и прудонисти. В това издание Енгелс включил написаните от Маркс първо и второ възвание на Генералния съвет на Международната работническа асоциация за Френско-пруската война, които в по-късните отделни издания на различни езици обикновено също са били издавани заедно с «Гражданската война във Франция».
На френски език «Гражданската война във Франция» била отпечатана за пръв път във вестник «Internationale» в Брюксел през юли-септември 1871 г. През 1872 г. излязло отделно френско издание в Брюксел в превод, редактиран от Маркс, който направил многобройни изменения в изпратената му коректура, като превел отново много пасажи от текста.
През 1871 г. в Цюрих излязло първото издание на «Гражданската война във Франция» на руски език, станало основа на редицата по-нататъшни издания на обикновен печат и на хектограф. През 1905 г. «Гражданската война във Франция» излязла на руски език под редакцията на В. И. Ленин в превод от немското издание от 1891 г. (Издателство «Буревестник». Одеса). При редактирането на превода на «Гражданската война във Франция» Ленин внесъл в текста точна икономическа и политическа терминология, отстранил многобройните изопачения и неточности на по-раншното издание от 1905 г. и възстановил онези пасажи в текста, които в предишното издание били изхвърлени от царската цензура. Особено големи изменения направил Ленин при редактирането на превода на III глава на «Гражданската война във Франция». По-късно В. И. Ленин направил нови преводи на руски език на много пасажи от «Гражданската война във Франция» (от немските издания от 1876 и 1891 г.), които се цитират в неговия труд «Държавата и революцията» и в редица други произведения. Лениновата редакция на руския превод на «Гражданската война във Франция» и неговите преводи на отделни пасажи от този Марксов труд са взети под внимание при подготовката на настоящото издание.
[192] Писмото на Адолф Симон Гио до Сюзан било отпечатано в «Journal Officiel» бр. 115 от 25 април 1871 г.
«Journal Officiel» - съкратено име на вестник «Journal Officiel de la République Française» («Официален вестник на Френската република»), който излизал от 20 март до 24 май 1871 г. и бил официален орган на Парижката комуна; запазил названието си на официален вестник на правителството на Френската република, излизал в Париж oт 5 септември 1870 г. (през време на Парижката комуна под същото име във Версай излизал вестник на правителството на Тиер). Броят от 30 март излязъл под названието «Journal Officiel de la Commune de Paris» («Официален вестник на Парижката комуна »).
[193] На 28 януари 1871 г. Бисмарк и представителят на правителството на националната отбрана Фавър подписали «Конвенция за примирие и капитулация на Париж» (виж за нея бележка 130).
[194] Capitulants (капитуланти) - така били наричани презрително привържениците на капитулацията на Париж по време на обсадата от 1870-1871 г. По-нататък употребявано на френски за капитуланти изобщо.
[195] Манифестът бил отпечатан във вестник «Le Vengeur» («Отмъстител»), бр. 30 от 28 април 1871 г.
[196] «L'Elendard» («Знаме») - френски вестник с бонапартистка насока, излизал в Париж от 1866 до 1868 г. Бил спрян поради разкриването на мошеническите операции, конто били източник за финансирането на вестника.
[197] Има се предвид Société Générale du Crédit Mobilier - голяма френска акционерна банка, основана през 1852 г. Главен източник на доходите на банката била спекулата с ценни книжа на учредените от нея акционерни дружества. Crédit Mobilier била тясно свързана с правителствените кръгове на Втората империя. През 1867 г. дружеството банкрутирало и през 1871 г. било ликвидирано. Същността на Crédit Mobilier Маркс разкрил в редица статии, поместени във вестник «New-York Daily Tribune» (виж настоящото издание, т. 12, стр. 21-37, 207-215, 296-299).
[198] «L'Electeur libre» («Свободен избирател») - седмичник (след започването на Френско-пруската война всекидневник), орган на десните републиканци, излизал в Париж от 1868 до 1871 г.; през 1870-1871 г. бил свързан с министерството на финансите на правителството на националната отбрана.
[199] Имат се предвид антилегитимистките и антиклерикални акции на 14 и 15 февруари 1831 г. в Париж, които получили отзвук в провинцията. В знак на протест срещу легитимистката демонстрация на панихидата за херцог Берийски събралата се тълпа нападнала църквата Сен-Жермен-л'Осероа и двореца на архиепископа Келен, известен с легитимистките си симпатии. Орлеанисткото правителство, което искало да нанесе удар на враждебната му партия на легитимистите, не взело мерки да попречи на действията на тълпата; присъствалият при нападението на църквата и на архиепископския дворец Тиер увещавал националните гвардейци да не пречат на действията на тълпата.
През 1832 г. по заповед на Тиер, по това време министър на вътрешните работи, била арестувана майката на легитимисткия претендент за френския престол граф Шамбор, херцогиня Берийска. По-късно била поставена под строг надзор и подложена на унизителен медицински преглед с цел да се даде публичност на нейния таен брак и да бъде политически компрометирана.
[200] Маркс има предвид долната роля на Тиер (по това време министър на вътрешните работи) в разгромяването на ръководеното от тайното републиканско Дружество за правата на човека въстание на парижките работници и на присъединилите се към тях дребнобуржоазни слоеве против режима на Юлската монархия от 13-14 април 1834 г. Потушаването на това въстание било придружено от зверства на военните, които между другото избили обитателите на една къща на улица Трансионен. Тиер бил главният вдъхновител на жестоките репресии срещу демократите по време на въстанието и след неговото потушаване.
Септемврийски закони - реакционни закони, издадени от френското правителство през септември 1835 г. Законите ограничавали дейността на съдилищата със съдебни заседатели и въвеждали сурови мерки против печата. По отношение на печата се предвиждало увеличение на паричните залози за периодичните издания, въвеждало се наказание затвор и големи парични глоби за публикации против собствеността и съществуващия държавен строй.
[201] През януари 1841 г. Тиер внесъл в камарата на депутатите проект за създаване около Париж на укрепления - крепостна стена и отделни фортове. В революционно-демократическите кръгове този проект бил възприет като подготвителна мярка за задушаване на народните движения, предложена под формата на засилване отбраната на Париж. Отбелязвало се, че именно с такава цел в проекта на Тиер се предвиждало построяването на особено силно укрепени и многобройни фортове близо до работническите квартали от източната и североизточната страна на Париж.
[202] През януари 1848 г. неаполитанските войски на Фердинанд II, който по-късно заради жестоката артилерийска бомбардировка на Месина през есента на същата година бил наречен краля-бомба, обстрелвали с артилерия Палермо, за да смажат народното въстание, което послужило като сигнал за буржоазната революция в италианските държави през 1848-1849 г.
[203] През април 1849 г. френското буржоазно правителство в съюз с Австрия и Неапол организирало интервенция против Римската република, за да я унищожи и възстанови светската власт на папата. В резултат на въоръжената интервенция и на обсадата на Рим, който френските войски жестоко бомбардирали, Римската република въпреки героичната ѝ съпротива била победена и Рим бил окупиран от френските войски.
[204] Маркс има предвид свирепото потушаване на въстанието на парижкия пролетариат от 23-26 юни 1848 г. от правителството на буржоазните републиканци. Потушаването на въстанието се придружавало от бесен терор на контрареволюционните сили и довело до укрепване позициите иа консервативно-монархическите кръгове.
[205] Партия на реда - създадена през 1848 г. партия на едрата консервативна буржоазия, която представлявала коалиция от двете монархически групировки във Франция: легитимистите (привърженици на династията на Бурбоните) и орлеанистите (привърженици на династията на Орлеаните); от 1849 г. до държавния преврат от 2 декември 1851 г. заемала ръководно положение в Законодателното събрание на Втората република. Провалянето на антинародната политика на партията на реда било използвано от кликата на Луи Бонапарт за установяване режима на Втората империя.
[206] Виж бележка 102.
[207] В желанието си да засили версайската армия, за да смаже революционния Париж, Тиер се обърнал към Бисмарк с молба да му разреши да увеличи контингента на войските, числеността на които според прелиминарния мирен договор, подписан на 26 февруари 1871 г., не можела да надминава 40 хиляди души. След като уверил Бисмарк, че войските ще бъдат използвани изключително за смазване на въстанието в Париж, правителството на Тиер, съгласно Руанската конвенция, сключена на 28 март 1871 г., получило разрешение да увеличи числеността на версайската армия на 80 хиляди, а малко по-късно - на 100 хиляди души. Съгласно тези споразумения немското командване бързо репатрирало френските военнопленници, главно от армиите, капитулирали в Седан и Мец. Версайското правителство пращало тези части в закрити лагери, където те били идеологически обработвани с цел да им се вдъхне омраза към Парижката комуна.
[208] Легитимисти - партия на привържениците на свалената във Франция през 1792 г. династия на Бурбоните, която представлявала интересите на едрата земевладелска аристокрация и на висшето духовенство; като партия се оформила през 1830 г. след второто сваляне на тази династия. През време на Втората империя легитимистите, които нямали никаква поддръжка сред населението, се ограничавали с тактика на изчакване и с издаването на отделни критически памфлети и се активизирали едва през 1871 г., като се включили в общия поход на контрареволюционните сили против Парижката комуна.
[209] «Chambre introuvable» («безподобната камара») - френската камара на депутатите през 1815-1816 година (първите години на режима на Реставрацията), която се състояла от крайни реакционери.
[210] У Маркс в оригинала «assembly of rurals» («rurals» отговаря на френската дума «les ruraux») - «селяшко събрание», «камара от провинциални юнкери» - така било наречено презрително Националното събрание от 1871 г., което се състояло предимно от реакционери монархисти: провинциални земевладелци, чиновници, рентиери и търговци, избрани в селските изборни райони. От 630 депутати в събранието имало около 430 монархисти.
[211] Става дума за искането на контрибуция, предявено от Бисмарк като едно от условията на прелиминарния мирен договор. Договорът бил подписан на 26 февруари 1871 г. във Версай от Тиер и Ж. Фавър, от една страна, и от Бисмарк и представители на южногерманските държави - от друга. Според този договор Франция отстъпвала на Германия Елзас и Източна Лотарингия и трябвало да плати контрибуция от 5 милиарда франка; до изплащането на контрибуцията оставала окупирана част от френската територия от немските войски. Окончателният мирен договор бил подписан във Франкфурт на 10 май 1871 г. (виж настоящия том, стр. 356-357).
[212] На 10 март 1871 г. Националното събрание приело закон «За отсрочка на плащанията по парични дългове»: според този закон за плащанията по задълженията, направени от 13 август до 12 ноември 1870 г., се определял седеммесечен срок, смятан от деня на направянето им; за плащания по задължения, направени след 12 ноември, не се давала отсрочка. Така че законът фактически не давал отсрочка за по-голямата част от длъжниците, което нанесло тежък удар върху работниците и икономически слабите слоеве от населението и причинило банкрутирането на голям брой дребни индустриалци и търговци.
[213] Decembriseur - участник в бонапартисткия държавен преврат от 2 декември 1851 г. и привърженик на действия в духа на този преврат. Виноа участвал пряко в държавния превра, като задушил с помощта на войската опитите за вдигане на републиканско въстание в един от департаментите на Франция.
[214] Според съобщения на вестниците от вътрешния заем, които правителството на Тиер решило да пусне, самият Тиер и другите членове на неговото правителство трябвало да получат над 300 милиона франка под формата на «комисионно» възнаграждение. По-късно Тиер признал, че представителите на финансовите кръгове, с които се водели преговорите за заема, искали по-бързо смазване на революцията в Париж. На 20 юни 1871 г. след смазването на Парижката комуна от версайските войски Законът за заема бил приет.