Съдържание на „Капиталът. Трети том.“

КАРЛ МАРКС

Капиталът. Книга III.

Цялостният процес на капиталистическото производство

1894

Издаден под редакцията на Фридрих Енгелс

ОТДЕЛ ПЕТИ
Разпадане на печалбата
на лихва и предприемачески доход.
Лихвоносният капитал

Глава двадесет и осма
Средства за обръщение и капитал;
възгледът на Тук и Фулертън.

Разликата между средствата за обръщение и капитала, тъй както я описват Тук⁸⁹⁾, Уилсън и други, които при това безпорядъчно смесват различията между средствата за обръщение като пари, като паричен капитал изобщо и като лихвоносен капитал (moneyed capital в английския смисъл), се свежда до следните два пункта.

Средствата за обръщение се обръщат, от една страна, като монета (пари), доколкото те обслужват изразходването на доходите, следователно размяната между индивидуалните потребители и търговците на дребно, към която категория трябва да се причислят всички търговци, които продават на потребителите — на индивидуалните потребители за разлика от производителните потребители или производителите. Тук парите се обръщат във функцията на монета, макар че те постоянно възстановяват капитал. Известна част от парите в страната винаги се предназначава за тази функция, макар че тази част се образува от постоянно сменящи се отделни парични единици. Напротив, доколкото парите обслужват прехвърляне на капитал, било като покупателно средство (средство за обръщение) или като платежно средство, те са капитал. Следователно не функцията на парите като покупателно средство и не функцията на парите като платежно средство ги отличава от монетата, защото парите могат да функционират като покупателно средство даже между търговец и търговец, доколкото последните купуват един от друг срещу заплащане в брой, и могат да функционират като платежно средство също и между търговец и потребител, доколкото се дава кредит, и доходите отначало се консумират, а след това се изплащат. Следователно разликата се състои в това, че във втория случай тези пари не само възстановяват капитал за едната страна, за продавача, но и се изразходват, авансират се като капитал от другата страна, от купувача. Следователно в действителност това е разлика на паричната форма на дохода от паричната форма на капитала, а не разлика на средствата за обръщение от капитала, защото като посредник между търговците, както и като посредник между потребителя и търговеца, се обръща една определена по своето количество част от парите и затова и в двете функции еднакво фигурират средствата за обръщение. Но във възгледите на Тук се примесват различни видове обърканост:

1) вследствие на смесването на функционалните определения;

2) вследствие на примесването на въпроса за количеството на обръщащите се пари, взети заедно в двете функции;

3) вследствие на примесването на въпроса за относителната пропорция на количеството на средствата за обръщение, които се обръщат в двете функции, а затова и в двете сфери на процеса на възпроизводството.

По пункт 1) относно смесването на функционалните определения, т.е. относно неразбирането на това, че парите се явяват в едната форма като средства за обръщение (currency), а в другата форма — като капитал. Доколкото парите служат в едната или в другата функция, за реализация на доход или за прехвърляне на капитал, те функционират в покупката и продажбата или в плащането като покупателно средство или като платежно средство и в по-широкия смисъл на думата като средство за обръщение. По-нататъшното определение на парите, което те имат в сметката на лицето, което ги разходва или получава, че те представляват за него капитал или доход — не изменя тук абсолютно нищо; това се разкрива също двояко. Макар че видовете на парите, които се обръщат в двете сфери, са различни, една и съща парична единица, напр. една петфунтова банкнота, преминава от едната сфера в другата и едно след друго изпълнява двете функции; това е неизбежно вече поради самото обстоятелство, че търговецът на дребно може да придаде на своя капитал парична форма само във формата на монетата, която той получава от своите купувачи. Може да се приеме, че същинската разменна монета има центъра на тежестта на своето обръщение в областта на търговията на дребно; тя е постоянно нужна на търговеца на дребно за размяна и той постоянно я получава обратно в платежите от своите клиенти. Но той получава също така пари, т.е. монета в метала, който служи за мерило на стойността; следователно в Англия — стерлинги и дори банкноти, а именно банкноти на дребни суми, напр. по 5 или 10 фунта. Той депозира тези златни монети и банкноти заедно с излишните разменни монети всеки ден или всяка седмица в своята банка и плаща с тях своите покупки, като издава чекове срещу своя банков влог. Но същите тези златни монети и банкноти също тъй постоянно, пряко или косвено, се изтеглят от банките от цялата публика като потребител като парична форма на дохода (напр. фабрикантите теглят дребни пари за изплащане на работната заплата) и постоянно се стичат обратно към търговците на дребно, за които те по този начин наново реализират част от своя капитал, а заедно с това и част от своя доход. Това последното важно обстоятелство Тук съвсем изпуска изпредвид. Само когато парите се изразходват като паричен капитал в началото на процеса на възпроизводството („Капиталът“, кн. II, отд. I^[119]), капиталовата стойност съществува като такава в нейния чист вид. Защото в произведената стока се съдържа не само капитал, но вече и принадена стойност, стоката не е само капитал в себе си, но вече осъществил се капитал, капитал с присъединения към него източник на дохода. Следователно онова, което търговецът на дребно дава срещу обратно стичащите се към него пари — своята стока, — представлява за него капитал плюс печалба, капитал плюс доход.

По-нататък, обръщащите се пари, стичайки се обратно към търговеца на дребно, отново възстановяват паричната форма на неговия капитал.

Следователно съвсем неправилно е да се превръща разликата между обръщението като обръщение на дохода и обръщението като обръщение на капитала в разлика между средство за обръщение и капитал. Такъв начин на изразяване произлиза у Тук поради това, че той просто застава на гледището на банкера, който издава собствени банкноти. Сумата на неговите банкноти, която се намира постоянно в ръцете на публиката (макар че се образува постоянно от други банкноти) и която функционира като средство за обръщение, не му струва нищо освен хартията и печата. Банкнотите са издадени срещу самия него обръщащи се дългови документи (полици), които обаче му носят пари и по този начин служат като средство за увеличаване стойността на неговия капитал. Но те се различават от неговия капитал, бил той собствен капитал или капитал, взет в заем. Оттук произлиза за него специална разлика между обръщението и капитала, която обаче няма нищо общо със значението на тези понятия сами по себе си, а най-малко с онова тяхно значение, което те са получили у Тук.

Различното предназначение на парите — безразлично дали те функционират като парична форма на дохода или като парична форма на капитала — преди всичко не изменя нищо в характера на парите като средства за обръщение; те запазват този характер безразлично дали изпълняват едната или другата функция. Впрочем, когато парите се явяват като парична форма на дохода, те функционират повече като същинско средство за обръщение (като монета, като покупателно средство) поради раздробяването на тези покупки и продажби и поради това, че мнозинството от ония, които разходват доход — работниците, — сравнително малко могат да купят на кредит, докато при оборотите на търговския свят, където средството за обръщение е парична форма на капитала, парите, отчасти поради концентрацията [на капитала], отчасти поради преобладаването на кредитната система, функционират главно като платежно средство. Но разликата между парите като платежно средство и парите като покупателно средство (като средство за обръщение) е разлика, принадлежаща на самите пари, а не разлика между пари и капитал. От това, че в търговията на дребно се обръща повече медната и сребърната монета, а в едрата търговия — повече златната, разликата между сребърната и медната монета, от една страна, и златната, от друга, не става разлика между средство за обръщение и капитал.

По пункт 2) относно примесването на въпроса за количеството на парите, които се обръщат заедно в двете функции. Доколкото парите се обръщат като покупателно средство или платежно средство — безразлично в коя от двете сфери и независимо от тяхната функция да реализират доход или капитал, — законите, развити по- рано при изследване на простото стоково обръщение (книга I, гл. III, 2, b), запазват своята сила за количеството на обръщащите се пари. Масата на обръщащите се пари, currency, се определя в двата случая от степента на скоростта на обръщението, т. е. от броя на повторенията на една и съща функция като покупателно средство и платежно средство от една и съща парична единица в даден промеждутък от време, от количеството на едновременните покупки и продажби, resp. платежи от сумата на цените на обръщащите се стоки, най-сетне, от платежните баланси, които подлежат на едновременно погасяване. Дали така функциониращите пари представляват за платеца или получателя капитал или доход — това е безразлично, това с нищо не изменя положението. Масата на парите се определя просто от техните функции като покупателно средство и платежно средство.

По пункт 3) по въпроса за относителната пропорция на количеството на средствата за обръщение, които се обръщат в двете функции, а затова и в двете сфери на процеса на възпроизводството. Двете сфери на обръщението се намират във вътрешна връзка, защото, от една страна, количеството на подлежащите на изразходване доходи изразява размерите на потреблението, а от друга — величината на обръщащите се в производството и търговията маси капитал изразява размерите и скоростта на процеса на възпроизводството. Въпреки това едни и същи обстоятелства влияят различно и дори в противоположна посока върху количеството на паричните маси, които се обръщат в двете функции или сфери, или, както казват англичаните на своя банков език, върху количеството на обръщението. И това отново дава на Тук повод за вулгарно разграничаване между средства за обръщение и капитал. (Обстоятелството, че господата от лагера на „паричната школа“^[120] смесват две различни неща, съвсем не дава основание да бъдат те изобразявани като различни понятия).

В периоди на процъфтяване, на голямо разширение, ускорение и енергичност на процеса на възпроизводството работниците са заети напълно. В повечето случаи настъпва и повишение на работната заплата, което донякъде изравнява нейното спадане под средното равнище в другите периоди на комерческия цикъл. Заедно с това значително растат доходите на капиталистите. Потреблението се повишава навред. Стоковите цени също така редовно се повишават, поне в разните решаващи отрасли на предприемаческата дейност. Вследствие на това нараства количеството на обръщащите се пари, поне в известни граници, защото по-голямата скорост на обръщението поставя от своя страна граница на нарастването на количеството на средствата за обръщение. Тъй като частта от обществения доход, която се състои от работна заплата, първоначално се авансира от промишления капиталист във формата на променлив капитал и винаги във формата на пари, то в периоди на процъфтяване тя изисква повече пари за своето обръщение. Но ние не трябва да ги смятаме два пъти: един път като пари, необходими за обръщението на променливия капитал, и втори път като пари, необходими за обръщението на дохода на работниците. Заплащаните на работниците пари във вид на работна заплата се изразходват в търговията на дребно и приблизително всяка седмица се връщат в банките като влогове на търговците на дребно, след като предварително са обслужили в малки кръгообороти редица разнообразни промеждутъчни сделки. В периоди на процъфтяване връщането на парите към промишлените капиталисти протича гладко, така че тяхната нужда от парични заеми нараства не от това, че те трябва да изплатят повече работна заплата, че им са нужни повече пари за обръщението на техния променлив капитал.

Общият резултат е тоя, че в периоди на процъфтяване масата на средствата за обръщение, които служат за изразходването на доходите, решително нараства.

Що се отнася до обръщението, необходимо за прехвърляне на капитал, следователно до обръщението само между самите капиталисти, то времето на оживена дейност е едновременно и период на най-еластичния и лесен кредит. Скоростта на обръщението между капиталист и капиталист непосредствено се регулира от кредита и масата на средствата за обръщение, които се изискват за покриване на плащанията и дори за покупки в брой, сравнително се съкращава. Абсолютно тя може да се увеличи, но относително в сравнение с разширяването на процеса на възпроизводството тя при всички обстоятелства се съкращава. От една страна, големите масови плащания се ликвидират без всяко посредничество на пари; от друга — вследствие на силното оживление на процеса движението на едно и също количество пари както като покупателно средство, така и като платежно средство се ускорява. Една и съща маса пари обслужва обратния приток на по-голямо количество отделни капитали.

Общо взето, в такива периоди паричното обръщение е пълно (full), макар че част II от същото (прехвърлянето на капиталите) се съкращава, поне относително, докато част I (изразходването на доходите) абсолютно се разширява.

Обратният приток на парите изразява обратното превръщане на стоковия капитал в пари, П—С—П', както това видяхме при изследване на процеса на възпроизводството (книга II, отдел I). Обратният приток в парична форма става благодарение на кредита независим от времето на действителното връщане както за промишления капиталист, така и за търговеца. Всеки от тях продава на кредит; следователно тяхната стока се отчуждава, преди да се превърне за тях в пари, т.е. преди да се върне обратно към самите тях във формата на пари. От друга страна, всеки от тях купува на кредит и и по този начин стойността на тяхната стока извършва за тях обратно превръщане в производителен капитал или в стоков капитал, преди тази стойност действително да се превърне в пари, преди да настъпи падежът за плащане на стоките и да бъде заплатено за тях. В такива периоди на процъфтяване обратното връщане на капитала протича лесно и гладко. Търговецът на дребно плаща с пълна сигурност на търговеца на едро, този последният — на фабриканта, фабрикантът — на вносителя на суровини и т.н. Илюзията за бърз и сигурен обратен приток на капитала се запазва още дълго, след като в действителност това вече не става, посредством открития вече кредит, защото връщането с помощта на кредита замества действителното връщане. Банките започват да предчувстват опасността, щом техните клиенти започнат да плащат повече с полици, отколкото с пари. Виж приведеното по-горе показание на ливърпулския банков директор, стр. 398.^*1

Тук следва да се прибави още онова, което споменах по-рано:

„В периоди, когато преобладава кредитът, скоростта на паричното обръщение се увеличава по-бързо, отколкото нарастват цените на стоките, докато при съкращаване на кредита цените на стоките спадат по-бавно, отколкото скоростта на обръщението“ („Към критика на политическата икономия“. Берлин, 1859, стр. 83, 84^[121]).

В периода на кризата отношението става обратно. Обръщението № I се съкращава, цените спадат, спада и работната заплата; броят на заетите работници се съкращава, масата на оборотите се намалява. Напротив, в обръщение № II със съкращаването на кредита се увеличава нуждата от парични заеми — обстоятелство, на което сега ще се спрем по-подробно.

Не подлежи на никакво съмнение, че със съкращаването на кредита, което съвпада със застой в процеса на възпроизводството, се съкращава масата на средствата за обръщение, които се изискват за № I, за изразходване , на доходите, докато за № II, за прехвърляне на капитали, тя се увеличава. Но трябва да се изследва доколко това положение е тъждествено с положението, изложено от Фулертън и др.:

„Търсенето на заемен капитал и търсенето на добавъчни средства за обръщение са съвсем различни неща и не се срещат често заедно“⁹⁰⁾.

Преди всичко ясно е, че в първия от двата горепосочени случая, в периоди на процъфтяване, когато масата на намиращите се в обръщение средства за обръщение трябва да расте, търсенето на такива се увеличава. Но пък също така е ясно, че ако един фабрикант тегли от своя влог в банката повече злато или банкноти, защото му предстои по-голям разход на капитал в парична форма, то от това не расте неговото търсене на капитал, а расте само търсенето на онази специална форма, в която той изразходва своя капитал. Търсенето се отнася само до техническата форма, в която той хвърля своя капитал в обръщението. Точно тъй, както напр. при различно развитие на кредита един и същ променлив капитал, едно и също количество работна заплата изисква в една страна по-голямо количество средства за обръщение, отколкото в друга: в Англия напр. повече, отколкото в Шотландия, в Германия повече, отколкото в Англия. По същия начин в селското стопанство един и същ капитал, действащ в процеса на възпроизводството, изисква за изпълнение на своята функция в различните времена на годината различно количество пари.

Но противоположността в постановката, в която я дава Фулертън, е неправилна. Съвсем не голямото търсене на заеми, както казва той, отличава периодите на застоя от периодите на процъфтяване, а лекотата, с която това търсене се задоволява във време на процъфтяване, и трудността, с която то се задоволява при настъпил застой. Защото именно огромното развитие на кредитната система в периодите на процъфтяване, а следователно също и колосалното увеличение на търсенето на заемен капитал и готовността, с която предлагането се поставя на негово разположение в такива периоди, създава кредитните затруднения в периода на застой. Следователно не различието във величината на търсенето на заеми характеризира двата периода.

Както вече беше казано по-рано, двата периода се различават преди всичко по това, че в периода на процъфтяване преобладава търсенето на средства за обръщение между потребители и търговци, а в периода на депресия — търсенето на средства за обръщение между капиталистите. В период на застой в дейността първото търсене се намалява, а второто се засилва.

На Фулертън и на други се струва като решаващо важно, че в такива времена, когато размерите на securities — на залозите срещу заеми и полиците — в разпореждане на Английската банка се увеличават, нейното банкнотно обръщение се намалява, и обратно. Но размерът на securities отразява обема на паричните операции, на сконтираните полици и на заемите срещу търсени ценни книжа. Така Фулертън в приведеното по-горе място (забележка 90, стр. 435^*2) казва, че „количеството на ценните книжа (securities), намиращи се в разпореждане на Английската банка, обикновено се колебае в посока, противоположна на нейното банкнотно обръщение, и това потвърждава изпитаното правило на частните банки, че никоя банка не може да увеличи количеството на своите банкноти, ако това количество отговаря на обикновените цели на едно банково обръщение; а ако банката иска да дава заеми над тази сума, тя трябва да върши това със своя капитал, т. е. или да пусне в оборот ценните книжа, или да употреби за тази цел паричните постъпления, които иначе би вложила в ценни книжа“.

Тук обаче се изяснява какво разбира Фулертън под капитал. Какво се нарича тук капитал? Това, че банката не може повече да дава заеми със свои собствени банкноти, с платежни обещания, които, разбира се, нищо не й струват. Но в такъв случай, с помощта на какво тя лава заеми? Тя ги дава от средствата, получени от продажбата на намиращите се в запас securities, т.е. държавни ценни книжа, акции и други лихвоносни ценни книжа. Но срещу какво продава тя тези книжа? Срещу пари, срещу злато или банкноти, доколкото последните се явяват законно платежно средство, каквито са банкнотите на Английската банка. Следователно онова, което тя дава в заем, е във всеки случай пари. Но сега тези пари образуват част от нейния капитал. Ако тя дава в заем злато, тогава това е от само себе си очевидно. Ако дава банкноти, то сега тези банкноти представляват капитал, защото банката е дала за тях действителна стойност, лихвоносни ценни книжа. В частните банки банкнотите, които се стичат към тях от продажбата на ценни книжа, могат да бъдат в по-голямата си част само банкноти на Английската банка или техни собствени, тъй като други едва ли се приемат за плащане срещу ценни книжа. Но ако тази операция се върши от самата Английска банка, то нейните собствени банкноти, които тя получава обратно, й струват капитал, т.е. лихвоносни книжа. Освен това тя по този начин изтегля от обръщение своите собствени банкноти. Следователно, ако тя наново пуска тези банкноти или вместо тях нови за същата сума, то те сега представляват капитал. И при това те еднакво представляват капитал както в случая, когато се дават в заем на капиталисти, така и в случая, когато впоследствие, при намалено търсене на такива парични заеми, те отново се употребяват за покупка на ценни книжа. Във всички тези случаи думата „капитал“ се употребява тук само в банкерски смисъл, при което тя означава, че банкерът е принуден да отпуска заем на по-голяма сума, отколкото е неговият кредит.

Както е известно, Английската банка отпуска всички свои заеми в свои банкноти. Но ако въпреки това банкнотното обръщение на банката като правило намалява в пропорцията, в която се увеличават в нейните ръце сконтираните полици и залозите срещу заеми, следователно се увеличават отпуснатите от нея заеми, то какво става с банкнотите, пуснати в обръщение, по какъв начин те се стичат обратно в банката?

Преди всичко, ако търсенето на парични заеми произлиза от неблагоприятен национален платежен баланс и следователно обуславя отлив на злато, то работата е много проста. Полиците се сконтират в банкноти. Банкнотите се обменят в самата банка, в емисионния отдел, срещу злато и златото се изнася зад граница. Това е все едно, ако банката при самото сконтиране на полиците изплащаше направо със злато, без посредничеството на банкноти. Едно такова засилено търсене, което достига в известни случаи от 7 до 10 милиона фунта стерлинги, не прибавя, разбира се, към вътрешното обръщение на страната нито една петфунтова банкнота. Но когато казват, че банката дава в заем капитал, а не средства за обръщение, това има двояк смисъл. Първо, че тя дава в заем не кредит, а действителна стойност, част от своя собствен или от депозирания при нея капитал. Второ, че тя дава в заем пари не за вътрешното, а за международното обръщение, дава световни пари; а за тази цел парите винаги трябва да се намират в своята форма на съкровище, в своята металическа телесност, във формата, в която те не само представляват форма на стойността, но сами са равни на стойността, чиято парична форма те са. Макар че това злато представлява както за банката, така и за износителя на златото капитал — банкерски капитал или търговски капитал, — обаче търсенето му възниква не като търсене на капитал, а като търсене на абсолютната форма на паричния капитал. То възниква именно в момента, когато чуждестранните пазари са препълнени с ненамиращ реализация английски стоков капитал. Следователно тук се търси не капитал като капитал, а капитал като пари, във формата, в която парите са всеобща стока на световния пазар; а това е първоначалната форма на парите, благородният метал. Следователно отливът на злато не е „а mere question of capital“^*3, както казват Фулертън, Тук и др., а е „aquestion of money“^*4, макари в тяхната специфична функция. Обстоятелството, че това не е въпрос на вътрешното обръщение, както твърдят представителите на „паричната школа“, не доказва, разбира се, че това е просто „question of capital“, както мислят Фулертън и др. Това е „aquestion of money“ във формата, в която парите служат като международно платежно средство.

„Дали този капитал“ (покупната цена на милионите квартери чуждестранна пшеница след неурожай в страната) „се прехвърля в стоки или в пари — това обстоятелство ни най-малко не влияе върху характера на сделката“ (Fullarton, цит. произв., стр. 131).

Но това е твърде важно по отношение на въпроса, става ли отлив на злато или не. Капиталът се прехвърля във форма на благороден метал, защото във форма на стоки той или съвсем не може да бъде прехвърлен, или само с твърде големи загуби. Страхът на съвременната банкова система пред отлива на злато превъзхожда всичко, което са сънували някога представителите на монетарната система, за които благородният метал е единственото истинско богатство. Да вземем напр. следното показание на управителя на Английската банка Морис пред парламентарната комисия относно кризата през 1847 г.

(3846. Въпрос:) „Ако говоря за обезценяване на запаси (stocks) и на основен капитал, то не ви ли е известно, че целият капитал, вложен в запаси и продукти от всякакъв вид, също се обезцени така, че суровините — суров памук, сурова коприна, сурова вълна, се изпращаха на континента също на безценица и че захар, кафе и чай се разпродаваха публично с големи загуби?“ — „Страната неизбежно трябваше да понесе значителни жертви, за да се справи с отлива на злато, предизвикан от колосалния внос на хранителни продукти.“ — (3848.) „Не мислите ли, че би било по-добре да се позасегнат 8-те милиона фунта стерлинги, които лежат в банковите хранилища, вместо да се опитваме да върнем златото с такива жертви?“ — „Не, аз не мисля това“.

Тук на златото се придава значение на единствено действително богатство.

Цитираното от Фулертън откритие на Тук, че

„с едно или две изключения, които при това допускат задоволително обяснение, всяко съпровождано с отлив на паричен метал забележимо спадане на курса, което е ставало през последното полустолетие, е съвпадало с относително ниско равнище на средствата за обръщение и vice versa^*5“ (Fullarton, стр. 121),

доказва, че такива отливи на златото в повечето случаи настъпват след периода на оживление и спекулация като

„признак на вече започващ упадък... като проява на препълване на пазарите, на прекратяване на търсенето на наши продукти от чужбина, на забавяне на оборотите и като необходимо следствие от всичко това, недоверие в търговията, затваряне на манифактури, гладуване на работниците и общ застой на промишлеността и търговията“ (стр. 129).

Това е, разбира се, едновременно и най-доброто възражение против твърдението на представителите на „паричната школа“, че уж

„едно пълно обръщение предизвиква отлив на златото, а слабото обръщение го привлича“.

Напротив, макар че Английската банка разполага с голям запас от злато, най-вече във време на процъфтяване, този запас обаче се образува винаги във време на вялост, в период на застой, който следва след буря.

Следователно цялата мъдрост по отношение на отлива на златото се свежда до това, че търсенето на международни средства за обръщение и на платежи се различава от търсенето на вътрешни средства за обръщение и на платежи (от което също следва от само себе си, че „наличието на отлив не предполага непременно намаление на вътрешното търсене на средства за обръщение“, както казва Фулертън, стр. 112) и че изпращането на благородните метали вън от страната, хвърлянето им в международното обръщение, не е тъждествено с хвърлянето на банкноти или монети във вътрешното обръщение. Впрочем аз вече по-рано посочих, че движението на съкровището, което е концентрирано като резервен фонд за международни плащания, няма само по себе си нищо общо с движението на парите като средство за обръщение.^[122] Наистина работата се усложнява поради това, че различните функции на съкровището, които аз изведох от природата на парите: неговата функция като резервен фонд на платежните средства за срочни плащания вътре в страната; като резервен фонд на средствата за обръщение; най-сетне, като резервен фонд на световните пари — всички тези функции са възложени на един единствен резервен фонд, от което също така следва, че при известни обстоятелства отливът на златото от банката вътре в страната може да се комбинира с отлива на същото зад граница. Още едно усложнение възниква вследствие на новата функция, която съвсем произволно бива възлагана на това съкровище — да служи като гаранционен фонд за обменяемостта на банкноти в страни с развита кредитна система и кредитни пари. После към всичко това в края на краищата се присъединява 1) концентрацията на националния резервен фонд в една единствена главна банка, 2) неговото свеждане до възможния минимум. Оттук и оплакването на Фулертън (стр. 143):

„Виждайки пълното спокойствие и лекота, с които обикновено преминават курсовите изменения в континенталните страни в сравнение с трескавото безпокойство и шум, които всеки път възникват в Англия, когато има изгледи, че банковата наличност е близка до пълно изтощение, не можем да не се удивляваме на големите изгоди, които има в това отношение металическото парично обръщение.“

Но ако оставим настрана отлива на златото, как може тогава една банка, която издава банкноти, така напр. Английската банка, да увеличава сумата на отпусканите от нея парични заеми, без да увеличава емисията на своите банкноти?

Извън стените на банката всички банкноти, безразлично дали се обръщат или спокойно почиват в частните хранилища, по отношение на самата банка се намират в обръщение, т.е. не са в нейно владение. Следователно, ако банката разширява своите дисконтни и ломбардни операции, отпускането на заеми срещу гаранции, то издаваните за тази цел банкноти трябва да се Стичат обратно към нея, защото иначе те увеличават сумата на обръщението, което именно и не трябва да става. Този обратен приток може да се извършва по два начина.

Първо: банката плаща на А банкноти срещу ценни книжа; А плаща с тях на В по полица при настъпване на падежа, а В отново ги депозира в банката. По такъв начин обръщението на тези банкноти е завършено, но заемът си остава.

(„Заемът си остава, а средството за обръщение, ако от него няма нужда, се връща обратно към заемодавеца“, Fullarton, стр. 97.)

Банкнотите, дадени в заем от банката на А, сега са се върнали обратно към нея, обаче банката е кредитор на А или на лицето, от което е издадена сконтираната от А полица, и длъжник на В за стойностната сума, изразена в тези банкноти, а В разполага по този начин със съответна част от капитала на банката.

Второ: А плаща на В, а сам В или С, на когото В на свой ред плаща с банкнотите, плаща с тях пряко или косвено на банката по полици, на които е настъпил падежът. В този случай на банката се плаща с нейните собствени банкноти. И тогава сделката по този начин завършва (с изключение на обратното плащане на банката от А).

Но доколко заемът на банката на А може да се разглежда като заем на капитал и доколко — просто като заем на платежни средства?⁹¹⁾

{Това зависи от природата на самия заем. При това трябва да изследваме три случая.

Първи случай. — А получава от банката известна сума в заем срещу своя личен кредит, без да предоставя за тази цел никаква гаранция. В този случай той е получил в заем не само платежно средство, но безусловно и нов капитал, който той може да приложи в своето предприятие като добавъчен капитал и да увеличава неговата стойност, докато го върне обратно на банката.

Втори случай. — А е заложил в банката ценни книжа, облигации от държавен заем или акции, и е получил срещу тях, да кажем, до две трети от тяхната курсова стойност, заем в налични пари. В този случай той е получил платежни средства, от които се нуждае, но не допълнителен капитал, защото той е дал на банката по-голяма капиталова стойност от онази, която е получил от нея. Но, от една страна, той не е можел да използва тази по-голяма капиталова стойност за своите нужди в дадения момент — за нуждите от платежни средства, — защото тази капиталова стойност е била лихвоносно вложена в определена форма; от друга страна, А е имал свои основания да не превръща тази стойност чрез продажба направо в платежни средства. Неговите ценни книжа са имали между другото предназначението да функционират като запасен капитал и той ги е заставил да функционират именно като запасен капитал. Следователно между А и банката е станало временно взаимно прехвърляне на капитали, при което А не е получил допълнителен капитал (обратно!), но е получил, разбира се, необходимите за него платежни средства. Напротив, за банката сделката е представлявала временно солидно влагане на паричен капитал във формата на заем, превръщане на паричен капитал от една форма в друга, а именно това превръщане съставлява съществената функция на банковото дело.

Трети случай. — A е сконтирал в банката една полица и е получил при това след приспадането на дисконта определена сума в брой. В този случай той е продал на банката паричен капитал в несвободна форма срещу една стойностна сума в свободна форма; той е продал срещу налични пари неизтеклата още полица. Полицата е сега собственост на банката. Работата с нищо не се изменя от това, че в случай на неплащане на полицата последният жирант А отговаря пред банката за сумата на полицата; тази отговорност той разделя с другите жиранти и с лицето, което е издало полицата, срещу които той може своевременно да заведе иск. Следователно тук нямаме заем, а съвсем обикновена покупко-продажба. Затова А не е длъжен да плаща нищо на банката: при настъпването на падежа банката получава своята сума чрез инкасиране на полицата. В този случай също е станало взаимно прехвърляне на капитал между А и банката, и то също както при покупка и продажба на всяка друга стока, и именно затова А не е получил допълнителен капитал. Той е имал нужда и е получил платежни средства и ги е получил поради това, че банката е превърнала за него едната форма на неговия паричен капитал, полицата, в другата, в пари.

Следователно за действителен заем на капитал, за действително авансиране на такъв може да става дума само в първия случай. Във втория и третия случай може да се говори за заем на капитал, за авансиране на капитал само в този смисъл, както се говори за „авансиране на капитал“ при всяко капиталовложение. В този смисъл банката дава в заем, авансира на лицето А паричен капитал; но за А той представлява паричен капитал най-много в този смисъл, че той изобщо е част от неговия капитал. И той го получава и употребява не като капитал в собствения смисъл, а именно като платежно средство. Иначе всяка обикновена продажба на стока, чрез която се получават платежни средства, би трябвало също да се счита като получаване на капитал в заем. — Ф. Е.}

За частната банка, която издава банкноти, разликата се състои в това, че ако нейните банкноти не остават в местно обръщение и не се връщат при кея във формата на влогове или плащания по полици, на които е настъпил падежът, тези банкноти попадат в ръцете на лица, на които банката в обмяна на същите трябва да плаща в злато или в банкноти на Английската банка. По такъв начин в този случай заемът на нейните банкноти в действителност представлява заем на банкноти на Английската банка, или — което за банката е същото — заем на злато, следователно на част от нейния банков капитал. Същото нещо става в случая, когато самата Английска банка или някоя друга банка, подчинена на закона за максимума на банкнотната емисия, трябва да продава ценни книжа, за да изтегли от обръщението своите собствени банкноти и след това отново да ги дава в заем; в този случай нейните собствени банкноти представляват част от нейния мобилизиран банков капитал.

Дори ако обръщението беше чисто металическо, то едновременно 1) отливът на златото би могъл да опустоши банковите трезори {тук очевидно се има предвид такъв отлив на златото, при който поне една част от него отива зад граница. Ф. Е.} и 2) тъй като златото би било нужно на банката главно само за изплащане на разликата по платежите (за приключване на минали сделки), то нейните заеми срещу ценни книжа биха могли силно да нараснат, но биха се връщали към нея във формата на влогове или плащания по полици, на които е изтекъл падежът; така че, от една страна, при увеличаване количеството на ценните книжа в банковия портфейл общата сума на нейния златен запас би се намалила, а, от друга страна, същата сума, която банката по-рано е държала като неин собственик, сега тя би я държала като длъжник на своите вложители и, най-сетне, общата маса на средствата за обръщение би се намалила.

Досега ние приемахме, че заемите се дават в банкноти, следователно влекат след себе си поне временно, макар и веднага отново изчезващо увеличение на банкнотната емисия. Но това не е необходимо. Вместо да дава книжни банкноти, банката може да открие на лицето А кредитна сметка, с което А, длъжникът на банката, става неин мним вложител. Той плаща на своите кредитори с чекове срещу банката, а получателят на тези чекове плаща на свой ред с тях на своя банкер, който ги обменя в клиринговата палата с чекове, издадени срещу него. В този случай няма никакво участие на банкноти и цялата сделка се ограничава с това, че вземанията, които банката трябва да получи, се салдират с чекове срещу самата нея, а нейната действителна рекомпенсация се състои от кредитното вземане срещу А. В този случай банката му е дала в заем част от своя банков капитал, защото тя му е дала част от своите вземания.

Доколкото това търсене на парични заеми представлява търсене на капитал, то е търсене само на паричен капитал, на капитал от гледна точка на банкера, именно на злато — при отлив на златото зад граница — или на банкноти на националната банка, които частната банка може да получи само чрез покупка срещу еквивалент; следователно за нея те представляват капитал. Или, най-сетне, работата се отнася до лихвоносни книжа, държавни фондове, акции и т.н., които трябва да бъдат продадени, за да може банката да привлече към себе си злато или банкноти. Но ако това са държавни книжа, те са капитал само за онзи, който ги е купил, за когото те следователно представляват цената, за която ги е купил, представляват неговия капитал, вложен в тези книжа; сами по себе си те не са капитал, а обикновени вземания. Ако това са ипотеки, те са просто свидетелства за получаване на бъдеща поземлена рента, а ако са акции, те са просто титули за собственост, даващи право за получаване на бъдеща принадена стойност. Всички тези неща не са действителен капитал, не образуват съставна част на капитала и сами по себе си не са стойност. С помощта на подобни сделки могат да се превърнат във влогове и пари, които принадлежат на банката, така че банката вместо собственик ще стане длъжник по отношение на тези пари, ще ги притежава въз основа на друг титул. Колкото и да е важно това за самата банка, то ни най-малко не изменя количеството на запасния капитал и дори на паричния капитал, който се намира в страната. Следователно тук капиталът фигурира само като паричен капитал, а ако не съществува в действителна парична форма, той съществува като прост титул на капитал. Това е твърде важно, тъй като недостигът на банков капитал и засиленото търсене на такъв се смесват с намалението на действителния капитал, който във формата на средства за производство и продукти се намира, напротив, в такива случаи в изобилие и задушава пазара.

И така, много просто се обяснява по какъв начин нараства количеството на ценните книжа, които се задържат от банките като обезпечение, следователно много просто се обяснява и това, по какъв начин банките могат да задоволяват нарастващото търсене на парични заеми при неизменна или намаляваща се обща маса на средствата за обръщение. А именно в такива периоди на парично затруднение тази обща маса се държи в известни граници по два начина: 1) чрез отлива на златото; 2) чрез търсенето на пари просто като платежни средства, при което пуснатите банкноти веднага се връщат обратно или пък сделката се извършва с помощта на кредита по книгите на банката без всякакво отпускане на банкноти, следователно една проста кредитна сделка обслужва плащанията, чието уреждане е единствената цел на операцията. Особеността на парите е такава, че когато те функционират само за салдиране на плащания (а във време на кризи заеми се вземат, за да се плаща, а не за да се купува; за да се приключат стари сделки, а не за да се започват нови), тяхното обръщение е мимолетно и дори ако това салдиране става не чрез чисто кредитна операция, а се извършва без всяко участие на пари; следователно при силно търсене на парични заеми огромна маса такива сделки могат да се извършат, без да се увеличава обръщението. Но само фактът, че обръщението на Английската банка остава неизменно или дори се намалява едновременно със силното увеличение на отпусканите от нея парични заеми, съвсем не доказва prima facie^*6 — както приемат Фулертън, Тук и др. (поради тяхното погрешно схващане, че паричният заем е тъждествен със заем на допълнителен капитал, на capital on loan), — че обръщението на парите (банкнотите) в тяхната функция на платежно средство не се увеличава и не се разширява. Тъй като обръщението на банкнотите като покупателно средство намалява в периоди на стопански застой, когато са нужни толкова значителни заеми, то тяхното обръщение като платежно средство може да се увеличава, а цялата сума на обръщението, сумата на банкнотите, функциониращи като покупателни средства и платежни средства, все пак може да остава неизменна или дори да намалява. Обръщението на банкноти като платежни средства, които веднага се връщат обратно в банката, която ги пуска, не е никакво обръщение в очите на споменатите икономисти.

Ако обръщението на парите като платежни средства би се увеличило в по-висока степен, отколкото то би се намалило като обръщение на покупателни средства, то цялото обръщение би нараснало, макар че количеството на парите, функциониращи като покупателно средство, би се намалило значително. И това действително настъпва в известни моменти на кризата, именно при пълно сгромолясване на кредита, когато става невъзможно не само да се продават стоките и ценните книжа, но и да се сконтират полиците, и когато не остава нищо друго, освен да се плаща в брой или, както казват търговците, каса. Тъй като Фулертън и други не разбират, че обръщението на банкнотите като платежни средства е характерно за такива периоди на парична нужда, те разглеждат това явление като случайно.

„Що се отнася до примерите на силна конкуренция за получаване на банкноти, която характеризира периодите на паника и която понякога, както в края на 1825 г. може да доведе до внезапно, макар и само временно, увеличение на емисията, дори при продължаваш се отлив на златото, то, струва ми се, на това не трябва да се гледа като на едно от явленията, които естествено или по необходимост съпровождат ниския курс ; търсенето в такива случаи е търсене не на средства за обръщение (би трябвало да се каже: не на средства за обръщение като покупателни средства), а на съкровище, търсене от част разтревожени банкери и капиталисти, което възниква обикновено в последния акт на кризата (следователно търсене на резерви от платежни средства), след продължителен отлив, и е предвестник на неговия край“ (Fullarton, цит. произв., стр. 130).

Още при изследването на парите като платежно средство („Капиталът“, кн. I, гл. Ill, 3, b) ние показахме как при рязко прекъсване на веригата на плащанията парите се превръщат по отношение на стоките от чисто мисловна форма във вещна и заедно с това в абсолютна форма на стойността. Пак там ние приведохме няколко примера за това в забележките 100 и 101. Самото това прекъсване е отчасти следствие, отчасти причина за разклащането на кредита и съпровождащите го обстоятелства: препълване на пазарите, обезценяване на стоките, прекъсване на производството и т.н.

Обаче ясно е, че Фулертън превръща разликата между парите като покупателно средство и парите като платежно средство в погрешната разлика между средството за обръщение (currency) и капитала. Но в основата на това пак лежи тясната, свойствената на банкера представа за обръщението.

Би могло още да се запита: какво липсва в такива трудни времена, капитал или пари в тяхната определена форма на платежно средство? Както е известно, в това се заключава спорът.

Преди всичко, доколкото затрудненото състояние се проявява в отлива на злато, ясно е, че са нужни именно международни платежни средства. Но парите в своята определена форма като международно платежно средство са злато в неговата металическа реалност, като сама преизпълнена със стойност субстанция, като материя на стойността. Заедно с това (те) са капитал, но капитал не като стоков капитал, а като паричен капитал, капитал не във формата на стока, а във формата на пари (и при това пари в онзи възвишен смисъл, в който те съществуват като всеобща стока на световния пазар). Тук няма противоположност между търсенето на пари като платежно средство и търсенето на капитал. Противоположността съществува между капитал в неговата форма на пари и капитал в неговата форма на стока; и формата, в която той се търси в дадения случай и в която само може да функционира, е неговата парична форма.

Оставяйки настрана това търсене на злато (или сребро), не може да се каже, че в такива периоди на криза се чувства по какъвто и да е начин недостиг на капитал. Това може да се случи при извънредни обстоятелства, като напр. поскъпване на житото, недостиг на памук и т.н.; но такива обстоятелства съвсем не са необходими или обичайни спътници на подобни периоди; и съществуването на такъв недостиг на капитал не може поради това от самото начало да се извежда от това, че се наблюдава силно търсене на парични заеми. Напротив, пазарите са препълнени, наводнени са със стоков капитал. Следователно затруднението се дължи във всеки случай не на недостиг на стоков капитал. На този въпрос ще се върнем впоследствие.

БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

*1 Виж настоящия том, стр. 440. Ред.

*2 Виж настоящия том, стр. 478. Ред.

*3 — „просто въпрос на капитал“. Ред.

*4 — „въпрос на пари“. Ред.

*5 — обратно. Ред.

*6 — преди всичко. Ред.

89) Ще приведем в оригинал съответното място от Тук, цитирано като извадка на немски на стр. 390 [настоящия том на стр. 431]: „The business of bankers, setting aside the issue of promissory notes payable on demand, may be divided into two branches, corresponding with the distinction pointed out by Dr. (Adam) Smith of the transactions between dealers and dealers, and between dealers and consumers. One branch of the bankers’ business is to collect capital from those, who have not immediate employment for it, and to distribute or transfer it to those who have. The other branch is to receive deposits of the incomes of their customers, and to pay out the amount, as it is wanted for expenditure by the latter in the objects of their consumption ... the former being a circulation of capital, the latter of currency [„Банкерското дело, ако оставим настрана издаването на банкноти, платими на предявителя, може да бъде разделено на два вида операции, които отговарят на установеното от (Адам) Смит деление на сделки между търговци и търговци и между търговци и потребители. Единият вид банкерски операции се състои в това, да се събира капитал от ония, които не намират за него непосредствено приложение, и да се разпределя или предава на ония, които могат да го приложат. Другият вид операции се състои в това, да се приемат влогове от доходите на банковите клиенти и да им се изплащат суми, необходими за покупка на средства за потребление... Първата е обръщение на капитал, последната — обръщение на средства за обръщение“]. — Tooke: „Inquiry into the Currency Principle“. London, 1844, p. 36. Първият вид операции представляват „the concentration of capital on the one hand and the distribution of it on the other“ [„съсредоточаване на капитала, от една страна, и неговото разпределяне, от друга“], вторият — „administering the circulation for local purposes or the district“ [„регулиране на обръщението за местните нужди на окръга“]. (Пак там, стр. 37.) — Много по-близо до истинското разбиране на въпроса се приближава Кинир в следното място: „Парите се употребяват за две съществено различни операции. Като средство за размяна между търговец и търговец те са оръдието, чрез което се осъществява прехвърляне на капитал, т.е. размяна на определена сума капитал в пари срещу равна сума капитал в стоки. Но парите, изразходвани за изплащане на работна заплата и за покупка и продажба между търговец и потребител, не са капитал, а доход; това е частта от дохода на цялото общество, която е предназначена за ежедневно изразходване. Тези пари се обръщат в непрекъснато ежедневно употребление и само тези пари могат да бъдат наречени в строгия смисъл на думата средства за обръщение (currency). Заемите на капитал зависят изключително от волята на банката и на другите притежатели на капитал — заематели винаги ще се намерят; но сумата на средствата за обръщение зависи от потребностите на обществото, в границите на които парите се обръщат с цел да бъдат ежедневно изразходвани“ (J. G. Kinnear: „The Crisis and the Currency“. London, 1847 [p. 3—4]).

90) A demand for capital on loan and a demand for additional circulation are quite distinct things, and not often found associated (Fullarton. „On the Régulation of Currencies“. London, 1845, p. 82. Заглавие на гл. 5). — „Всъщност голяма грешка е да си въобразяваме, че търсенето на паричен заем“ (т. е. на заем на капитал) „е тъждествено с търсенето на добавъчни средства за обръщение или че едното и другото често се явяват заедно. Всяко от тях възниква от свои собствени обстоятелства и е твърде различно от другото търсене. Когато всичко се представя в състояние на разцвет, когато работната заплата е висока, цените се повишават и фабриките работят, допълнителното предлагане на средства за обръщение се изисква обикновено за изпълнение на допълнителните функции, които са неотделими от необходимостта да се извършват по-големи и по-многобройни плащания, а главно на един по-късен стадий на комерческия цикъл, когато започнат да се явяват затруднения, когато пазарите са препълнени и обратните постъпления се задържат, лихвата се повишава и към банките се предявява усилено търсене на заем на капитал. Няма съмнение, че банката освен пускането на банкноти няма друго средство, с помощта на което тя обикновено отпуска в заем капитал; и че следователно отказът на банкноти значи отказ на заем. Но щом заемът е разрешен, всичко се съобразява с потребностите на пазара; заемът остава, а средството за обръщение, ако от него няма нужда, се връща обратно към заемодавеца. Съгласно с това дори един повърхностен поглед върху парламентарните отчети може да убеди всекиго, че количеството на ценните книжа, намиращи се в разпореждане на Английската банка, обикновено се колебае в посока, противоположна на нейното банкнотно обръщение, а не в една посока с него, и че следователно примерът на това крупно учреждение потвърждава изпитаното правило на провинциалните банки, че никоя банка не може да увеличи количеството на своите банкноти, ако това количество отговаря на обикновените цели на едно банкнотно обръщение; а ако банката иска да дава заеми над тази сума, тя трябва да върши това със своя капитал, т. е. или да пусне в оборот ценните книжа, които са служили за обезпечение, или да употреби за тази цел паричните постъпления, които иначе тя би вложила в ценни книжа. Съставената по данните на парламентарните отчети за периода 1833—1840 г. таблица, на която аз се позовах на предидущата страница, постоянно дава примери от тази истина; но два от тях са така характерни, че не мога да ги отмина. На 3 януари 1837 г., когато ресурсите на банката бяха напрегнати до крайна степен за поддържане на кредита и за противодействие на затрудненията на паричния пазар, ние намираме, че нейните заеми и дисконти са достигнали огромната сума от 17 022 000 ф. ст., сума, която едва ли е достигана след войната и е почти равна на цялата сума на издадените банкноти, която между впрочем си остана неподвижна на много ниско равнище, а именно 17 076 000 ф. ст.! От друга страна, на 4 юни 1833 г. имаме средства за обръщение на сума 18 892000 ф. ст. при наличност на частните гаранционни ценни книжа на много ниска сума, ако не най-ниската през последното полустолетие, ненадвишаваща 972 000 ф. ст.!“ (Fallarton, пак там, стр. 97, 98). — От следните показания на г. Уегелин, управител на Английската банка, се вижда, че съвсем не е нужно, „demand for pecuniary accomodation“ [търсенето на парични заеми] да бъде тъждествено с „demand for gold“ [търсенето на злато] (което Уилсън, Тук и др. наричат капитал). „Дисконтирането на полици до тази сума“ (до един милион ежедневно в течение на три последователни дни) „не би намалило запаса“ (от банкноти), „ако публиката не би изисквала по-голяма сума активно обръщение. Банкнотите, издадени при сконтирането на полиците, биха се връщали обратно при посредничеството на банките и чрез влоговете. Ако целта на тези сделки не е да се изнася злато и ако вътре в страната не цари такава паника, че публиката да държи здраво своите банкноти, вместо да плащат с тях на банката, то такива грандиозни обороти не биха повлияли на запаса.“ — „Банката може ежедневно да сконтира за един и половина милиона и това става постоянно, без ни най-малко да засяга нейните запаси. Банкнотите се връщат обратно във вид на влогове и единственото изменение, което става тук, е простото прехвърляне от една сметка на друга“ („Report on Bank Acts“. 1857. Evidence, № 241, 500). Следователно банкнотите служат тук просто като средство за прехвърляне на кредити.

91) Мястото, което следва тук в оригинала, е неразбираемо в дадената връзка и до затварянето на скобите е наново разработено от редактора. В друга връзка този въпрос беше вече засегнат в гл. XXVI (настоящия том, стр. 456—458]. — Ф. Е.

БЕЛЕЖКИ

[119] Виж настоящото издание, том 24, стр. 30—39.

[120] Виж бележка 115.

[121] Виж настоящото издание, том 13, стр. 90.

[122] Виж настоящото издание, том 13, стр. 134—137; том 23, стр. 156—157.