Съдържание на „Капиталът. Първи том.“

КАРЛ МАРКС

Капиталът. Книга I.

Процесът на производството на капитала

1867

---

ОТДЕЛ СЕДМИ
Процесът на натрупване на капитала

Глава двадесет и четвърта
Тъй нареченото първоначално натрупване

 

1. ТАЙНАТА НА ПЪРВОНАЧАЛНОТО НАТРУПВАНЕ

Видяхме как парите се превръщат в капитал, как капиталът произвежда принадена стойност и как благодарение на принадената стойност се увеличава капиталът. Но натрупването на капитала предполага принадена стойност, принадената стойност — капиталистическо производство, а последното — наличност на значителни маси капитал и работна сила в ръцете на стокопроизводителите. Така че цялото това движение като че се върти в омагьосан кръг, от който можем да излезем само като приемем, че капиталистическото натрупване е било предшествано от едно „първоначално“ натрупване („previous accumulation“ у Адам Смит), което не е резултат на капиталистическия начин на производство, а негова изходна точка.

Това първоначално натрупване играе в политическата икономия приблизително същата роля, каквато играе грехопадението в теологията. Адам вкусил от ябълката и по такъв начин грехът влязъл в човешкия род. Обясняват произхода на греха, като го разказват като анекдот от миналото. В отдавна минали времена е имало, от една страна, група от трудолюбиви, разумни и преди всичко пестеливи избраници, а от друга страна — мързеливи лумпени, които прогулявали всичко, което имали, и дори нещо повече. Наистина легендата за теологичното грехопадение ни разказва как човек е бил прокълнат с пот на челото да си изкарва хляба; а историята на икономическото грехопадение ни разкрива, че има хора, за които това съвсем не е нужно. Но все едно. И така станало, че първите натрупали богатство, а последните в края на краищата нямали вече нищо за продаване освен собствената си кожа. И от това грехопадение датира бедността на широките маси, които все още, въпреки всичкия си труд, нямат какво да продават освен себе си, а тъй също и богатството на малцината, което постоянно расте, макар че те отдавна са престанали да работят. Така напр. г. Тиер с тържествена държавническа сериозност все още поднася на някога така остроумните французи тия блудкави басни в защита на propriété [собствеността]. Но щом излезе на дневен ред въпросът за собствеността, става свещен дълг да се държи здраво за становището на детския буквар — единственото, което отговаряло на всички възрасти и стъпала на развитието. Както е известно, в действителната история главната роля се пада на завоеванията, поробванията, грабежа, с една дума, на насилието. Но в кратката политическа икономия открай време е господствала идилията. Правото и „трудът“ открай време са били единственото средство за забогатяване — естествено, винаги с изключение на „тази година“. Всъщност методите на първоначалното натрупване са всичко друго, само не идилични.

Парите и стоките сами по себе си не са капитал, както не са капитал сами по себе си и средствата за производство и за живот. Те трябва да бъдат превърнати в капитал. Но самото това превръщане може да се извърши само при известни условия, които се свеждат към следното: два твърде различни вида стокопритежатели трябва да се срещнат и да влязат в контакт — от една страна, собственици на пари, на средства за производство и за живот, които искат да увеличат присвоената от тях сума от стойности, като закупят чужда работна сила; от друга страна — свободни работници, продавачи на своята собствена работна сила и следователно продавачи на труд. Свободни работници в двояк смисъл, а именно, че нито те самите спадат непосредствено към средствата за производство, както спадат към тях робите, крепостните и т. н., нито пък средствата за производство им принадлежат, както е при самостоятелния селянин и т. н.; напротив, те трябва да бъдат свободни, да бъдат лишени от средства за производство. С тази поляризация на стоковия пазар са дадени основните условия на капиталистическото производство. Капиталистическото отношение има за предпоставка, че собствеността върху условията за осъществяването на труда е отделена от работниците. Щом капиталистическото производство стъпи веднъж на собствените си крака, то не само запазва това отделяне, но и го възпроизвежда във все по-голям мащаб. Така че процесът, който създава капиталистическото отношение, не може да бъде нищо друго освен процес на отделяне на работника от собствеността върху условията на неговия труд, процес, който, от една страна, превръща обществените средства за живот и за производство в капитал, а от друга страна — непосредствените производители в наемни работници. Така че тъй нареченото първоначално натрупване не е нищо друго освен историческия процес на отделянето на производителите от средствата за производство. Той се представя като „първоначален“, защото образува предисторията на капитала и на съответния му начин на производство.

Икономическата структура на капиталистическото общество е произлязла от икономическата структура на феодалното общество. Разпадането на последното е освободило елементите на капиталистическото общество.

Непосредственият производител, работникът, е можел да разполага със своята личност едва след като престанал да бъде прикрепен към земята и да бъде крепостно или феодално зависим от друго лице. За да стане свободен продавач на работна сила, който разнася своята стока навсякъде, където тя намери пазар, той освен това е трябвало да се избави от господството на цеховете, от техните чирашки и калфенски устави и другите стеснителни предписания относно труда. По такъв начин историческият процес, който превръща производителите в наемни работници, се явява, от една страна, като тяхно освобождение от крепостната зависимост и цеховата принуда; и само тази страна съществува за нашите буржоазни историци. Но, от друга страна, тези новоосвободени стават продавачи на самите себе си само след като им бъдат ограбени всички средства за производство и всички ония гаранции за тяхното съществуване, които са им осигурявали старите феодални институции. А историята на това тяхно експроприиране е записана с потоци от кръв и огън в летописите на човечеството.

Промишлените капиталисти, тези нови властелини, е трябвало от своя страна да изместят не само цеховите майстори-занаятчии, но и феодалните господари, които притежавали източниците на богатството. Откъм тая страна техният възход се представя като плод на победоносна борба против феодалната власт и нейните възмутителни привилегии, както и против цеховете и веригите, с които последните сковавали свободното развитие на производството и свободното експлоатиране на човек от човека. Но рицарите на промишлеността смогнали да изместят рицарите на меча само защото се възползвали от събития, за които те нямат никаква заслуга. Те са се издигнали със същите долни средства, с които някога римският свободен роб се превърнал в господар на своя патрон.

Изходна точка на развитието, което създава както наемния работник, тъй и капиталиста, е било заробването на работника. Понататъшното развитие се е състояло в промяна на формите на това заробване, в превръщане на феодалната експлоатация в капиталистическа. За да се разбере ходът на този процес, няма нужда да се връщаме много назад. Макар че първите наченки на капиталистическото производство се срещат спорадично още в XIV и XV век в някои градове по Средиземно море, все пак капиталистическата ера датира едва от XVI век. Там, където тя настъпва, премахването на крепостничеството е вече отдавна извършено, а блясъкът на средните векове — свободните градове — е вече значително избледнял.

Епохални в историята на първоначалното натрупване са всички преврати, които служат като лостове на създаващата се капиталистическа класа; но преди всичко онези моменти, в които големи човешки маси внезапно и насилствено биват откъсвани от техните средства за съществуване и биват хвърляни на пазара на труда като поставени вън от закона пролетарии. Експроприацията на земята на селския производител, на селянина, образува основата на целия процес. Историята на тази експроприация взема в различни страни различна окраска и протича през различните фази в различна последователност и в различни исторически епохи. Само в Англия, която ние затова и вземаме като пример, тя се извършва в класическа форма.¹⁸⁹⁾

 

2. ЕКСПРОПРИАЦИЯТА НА ЗЕМЯТА НА СЕЛСКОТО НАСЕЛЕНИЕ

В Англия крепостничеството е изчезнало фактически към края на XIV век. Тогава, а още повече през XV век грамадното мнозинство от населението¹⁹⁰⁾ се е състояло от свободни, самостоятелни селски стопани, все едно зад каква феодална форма е била скривана тяхната собственост. В по-големите господарски имения, т. н. bailiff [кмет], който някога сам е бил крепостен селянин, бил изместен от свободния арендатор. Наемните земеделски работници се състояли отчасти от селяни, които оползотворявали свободното си време, като работели у едрите земевладелци, отчасти от отделна, относително и абсолютно немногобройна класа от същински наемни работници. Но и те фактически са били селяни със собствено стопанство, тъй като освен заплата получавали котедж и по 4 и повече акра орна земя. Освен това те заедно със същинските селяни се ползвали от общинската земя, където пасял техният добитък и от която те си доставяли материал за топливо: дърва, торф, и т. н.¹⁹¹⁾ Във всички европейски страни феодалното производство се характеризира с разделяне на земята между колкото може повече крепостно зависими селяни. Властта на феодалния господар, както и властта на всеки суверен, почивала не на размера на неговата рента, а на броя на неговите поданици, а последният зависел от броя на селяните със самостоятелно стопанство.¹⁹²⁾ Затова, макар че след завладяването на Англия от норманите земята там е била разделена на грамадни баронства, някои от които често пъти са включвали 900 стари англосаксонски лордства, все пак тя е била осеяна с малки селски стопанства, само тук-там прекъсвани от по-едри господарски имения. Тези отношения при едновременното процъфтяване на градовете, с което се отличава XV век, са дали възможност за онова народно богатство, което толкова красноречиво описва канцлерът Фортскю в своите „Laudibus Legum Angliae“, но те са изключвали възможността за капиталистическото богатство.

Прологът на преврата, който е създал основата на капиталистическия начин на производство, се разиграл през последната третина на XV век и първите десетилетия на XVI век. Разпускането на феодалните дружини, които според правилната забележка на сър Джеймс Стюарт „навсякъде безполезно пълнели къщите и дворищата“, изхвърлило на трудовия пазар маса поставени вън от закона пролетарии.^[196] Макар че кралската власт, която сама е продукт на буржоазното развитие, в своя стремеж към абсолютизъм насилствено ускорила разпускането на тези дружини, тя съвсем не е била негова единствена причина. Самият едър феодал, който се намирал в най-рязък антагонизъм спрямо кралската власт и парламента, създал несравнимо по-голям пролетариат, като насилствено изпъждал селяните от земите, върху които те имали също такива феодални права, както и той самият, и като узурпирал техните общински земи. Непосредствен тласък за това е дало в Англия разцъфтяването на вълнената манифактура във Фландрия и съответното покачване на цената на вълната. Големите феодални войни погълнали старата феодална аристокрация, а новата била рожба на своето време, за което парите били властта над всички власти. Така че неин лозунг е станало превръщането на нивите в пасбища за овце. В своето съчинение „Description of England. Prefixed to Holinshed’s Chronicles“ Харисън описва как експроприацията на дребните селяни съсипва страната. „What саге our great incroachers!“ („Какво ги е грижа за това нашите големи узурпатори!“). Жилищата на селяните и котеджите на работниците или били насила разрушавани, или били предоставяни на разруха.

„Ако речем да сравним сегашното състояние със старите инвентари на всяко рицарско имение — казва Харисън, — ще намерим, че са изчезнали безброй къщи и дребни селски стопанства, че земята изхранва много по-малко хора, че много градове са западнали, макар че някои нови градове процъфтяват... Аз бих могъл да поразкажа нещо за градове и села, които са били унищожени заради пасбища за овце и където са останали само господарските къщи.“

Оплакванията в такива стари хроники са винаги преувеличени, но те точно предават впечатлението, което революцията в производствените отношения е произвела върху самите съвременници. Едно сравнение между съчиненията на канцлерите Фортескю и Томас Мор ни прави нагледна пропастта между XV и XVI век. Както правилна казва Торнтън, английската работническа класа се е сгромолясала от своя златен век в железния век без никакъв междинен преход. Законодателството се уплашило от този преврат. То още не стояло на оная висота на цивилизацията, при която „Wealth of the Nation“ [„богатството на нацията“], т. е. образуването на капитал, и безогледната експлоатация и обедняване на народните маси се смятат за ultima Thule^[*1] на всяка държавническа мъдрост. В своята история на Хенри VII Бейкън казва:

„Около това време (1489 г.) зачестили оплакванията от превръщането на орната земя в пасбища (за овце и т. н.), за които са достатъчни само няколко овчари; а арендни земи за определен срок, за до живот или по за една година (от които живеели голяма част от „yeomen'ите“ [свободните земевладелци]) били превърнати в господарски имения. Това довело до упадък на народа и поради това до упадък на градовете, църквите, десятъка... При лекуването на това зло мъдростта на краля и на парламента през това време била за учудване... Те взели мерки против обезлюдяващото узурпиране на общинските земи (depopulating inclosures) и против следващото го по петите обезлюдяващо пасбищно стопанство (depopulating pasture).“

Един акт на Хенри VII от 1489 г., глава 19, забранявал събарянето на ония селски къщи, към които принадлежали поне 20 акра земя. С акт 25 на Хенри VIII този закон бил възобновен. Там между другото се казва, че

„много арендни ферми и големи стада добитък, особено овце, се натрупват в малко ръце, поради което поземлените ренти са много нараснали, а земеделието (tillage) е много западнало, църкви и къщи се събарят, грамадни народни маси се лишават от възможността да издържат себе си и своите семейства“.

Затова законът предписва да се възстановят изоставените селски стопанства, определя пропорцията между нивите и пасбищата и т. н. В един закон от 1533 г. се установява с прискърбие, че доста собственици имат до 24 000 овце, и се ограничава допустимият брой на овцете на 2000.¹⁹³⁾ Но еднакво безплодни останали както оплакванията на народа, така и законодателството, което от времето на Хенри VII в продължение на 150 години е било насочено против експроприацията на дребните арендатори и селяни. Без да съзнава това, Бейкън ни разкрива тайната на тази безплодност.

„Законът на Хенри VII — казва той в своите „Essays, civil and moral“, отдел 20 — бил дълбок и достоен за учудване, тъй като създавал селски стопанства и земеделски дворове с определена нормална величина, т. е. осигурявал такива земни участъци, благодарение на които те можели да създават достатъчно богати, а не робски зависими поданици и да запазват плуга в ръцете на собственици, а не на наемници.“ („to keep the plough in the hand of owners and not hirelings“).^193а)

Напротив, капиталистическата система е изисквала робско положение на народната маса, нейното превръщане в наемници и превръщане на нейните средства на труда в капитал. През време на тоя преходен период законодателството се е стараело да запази поне четирите акра земя при котеджа на селския наемен работник и му забранявало да приема наематели в своя котедж. Дори в 1627 г., при Джекоб I, Роджер Крокер от Фронтмил бил осъден, защото построил котедж в имението Фронтмил без четирите акра земя като постоянна добавка към него; дори в 1638 г., при Чарлз I, била назначена кралска комисия, за да наложи изпълнението на старите закони, особено на закона за четирите акра земя; Кромуел все още забранявал да се строят на 4 мили от Лондон къщи, които нямат земен участък от 4 акра. Дори през първата половина на XVIII век селският работник се е оплаквал пред съда, когато при котеджа му нямало 1 до 2 акра земя. В днешно време той е щастлив, ако котеджът има градинка или ако далеч от него той може да наеме няколко квадратни метра земя.

„Тук земевладелците и арендаторите действат заедно — казва д-р Хънгър. —  Няколко акра земя при котеджа биха направили работника твърде независим,“¹⁹⁴⁾

Насилственият процес на експроприиране на народните маси получил в XVI век нов ужасен тласък от реформацията и от съпровождащото я колосално разграбване на черковните имоти. По време на реформацията католическата църква е била феодална собственица на голяма част от английската земя. Ликвидирането на манастирите и т. н. превърнало техните жители в пролетарии. Самите църковни имоти били най-вече подарени на хищните кралски любимци или продадени на безценица на спекулиращи арендатори и граждани, които масово изпъждали старите наследствени наематели и съединявали техните стопанства. Гарантираната от закона собственост на обеднелите селяни върху част от черковния десятък била мълчаливо конфискувана.¹⁹⁵⁾ „Pauper ubique jacet!“^[197] — се провикнала кралица Елизабета след една обиколка из Англия. В 43-та година на нейното царуване правителството най-сетне се принудило официално да признае пауперизма, като въвело данък в полза на бедните.

„Авторите на този закон се срамували да изложат мотивите му и затова, въпреки цялата традиция, го издали без каквато и да било „preamble“ [встъпителна мотивировка].¹⁹⁶⁾

С 4-и закон от 16-та година от царуването на Чарлз I този закон е бил обявен за неизмéнен и наистина едва в 1834 г. получил нова, по-строга форма.¹⁹⁷⁾ Тези непосредствени последици от реформацията не са били нейните най-трайни последици. Църковната собственост е образувала религиозната крепост на старите отношения на поземлената собственост. След нейното падане те вече не могли да се задържат повече.¹⁹⁸⁾

Дори през последните десетилетия на XVII век yeomanry, независимите селяни, били по-многобройни от класата на арендаторите. Те са образували главната сила на Кромуел и дори според признанието на Маколей се различавали в благоприятен смисъл от пропилите се аристократчета и от техните прислужници, селските попове, които трябвало да венчават бившите любовници на господарите. Даже и наемните селски работници били още съпритежатели на общинската собственост. Приблизително към 1750 г. yeomanry изчезнали¹⁹⁹⁾, а през последните десетилетия на XVIII век изчезнала последната следа от общинската собственост на земеделците. Ние тук оставяме настрана чисто икономическите пружини на революцията в земеделието. Ние се интересуваме от нейните лостове на насилието.

През време на реставрацията на Стюартите земевладелците прокарали по законодателен ред една узурпация, която навсякъде на континента се е извършила без каквито и да било законодателни извъртания. Те премахнали феодалния статут на земята, т. е. премахнали нейните тегоби към държавата, „обезщетили“ държавата, като наложили данъци върху селяните и останалата народна маса, присвоили си съвременно право на частна собственост върху владения, върху които са имали само феодални права, и най-сетне, наложили онези закони за заселване (Laws of settlement), които mutatis mutandis [със съответни изменения] така са въздействали върху английските селяни, както указът на татарина Борис Годунов върху руските селяни.^[198]

Glorious Revolution (славната революция)^[199] заедно със Уилям III Орански²⁰⁰⁾ довела на власт земевладелските и капиталистическите спекуланти. Те осветили новата ера, като довели до колосален мащаб разграбването на държавните имения, което дотогава ставало само в скромни размери. Тези земи били подарявани, продавани на безценица, а дори били и анексирани към частни имоти чрез пряка узурпация.²⁰¹⁾ Всичко това ставало без ни най-малко спазване на законната форма. Присвоените по такъв мошенически начин държавни имоти и разграбените църковни имоти — доколкото последните не били наново загубени през време на републиканската революция —  образуват основата на днешните княжески владения на английската олигархия.²⁰²⁾ Буржоазните капиталисти подкрепили тази операция между другото с цел да превърнат земята в прост търговски артикул, да разширят областта на едрото земеделско производство, да увеличат притока на поставени вън от закона селски пролетарии и т. н. При това новата поземлена аристокрация била естествена съюзница на новата банкокрация — току-що излюпилия се едър финансов капитал — и на едрите манифактуристи, които тогава се опирали на покровителствените мита. Английската буржоазия действала също така правилно в своя собствен интерес, както и шведските граждани, които пък за ръка със своята икономическа опора — селячеството — подкрепяли кралете при насилственото възвръщане на заграбените от олигархията коронни земи (след 1604 г., а по-късно — при Карл X и Карл XI).

Общинската собственост — съвсем различна от току-що разгледаната държавна собственост — е била старогермански институт, който продължавал да живее и под покривалото на феодализма. Видяхме, че насилственото узурпиране на общинската собственост, в повечето случаи придружавано с превръщане на орната земя в пасбища, започва в края на XV век и продължава през XVI век. Но тогава този процес е протичал като индивидуални насилствени актове, против които законодателството напразно се е борило в продължение на 150 години. Напредъкът на XVIII век се изразява в това, че вече самият закон става средство за заграбване на народната земя, макар че едрите арендатори наред с това си служат и със своите собствени дребни методи.²⁰³⁾ Парламентарната форма на този грабеж са „Bills for Inclosures of Commons“ (законите за заграждане на общинските земи), с други думи, декрети, с които земевладелците сами си подарявали правото на частна собственост върху народната земя, декрети за експроприация на народа. Сър Ф. М. Идън сам опровергава своята хитро скроена адвокатска пледоария, в която той се сили да представи общинската собственост като частна собственост на едрите земевладелци, които са заели мястото на феодалите — като, от една страна, настоява за „общ парламентарен закон за ограждане на общинските земи“ и следователно признава, че е необходим парламентарен държавен преврат за тяхното превръщане в частна собственост, а, от друга страна, иска от законодателната власт „вреди и загуби“ за експроприираните бедни.²⁰⁴⁾

Докато на мястото на независимите йомени дошли tenantsatwill, дребни арендатори с едногодишни контракти — една раболепна тълпа, напълно зависима от произвола на лендлордовете, системното разграбване на общинските земи наред с ограбването на държавните имоти спомогнало за образуването на ония едри арендни ферми, които в XVIII век са били наричани капиталови ферми²⁰⁵⁾ или търговски ферми²⁰⁶⁾, и за „освобождението“ на селското население като пролетариат за промишлеността.

Но за XVIII век още не е било така ясно както за XIX век тъждеството между националното богатство и бедността на народа. Затова в икономическата литература от онова време се води най- бурна полемика върху „inclosure of commons“ [ограждането на общинските земи]. От огромния материал, с който разполагам, аз привеждам няколко извадки, които дават жива, нагледна представа за условията на онова време.

„В много енории на Хертфордшайр — пише едно възмутено перо — 24 арендни ферми, които наброяват средно по 50-150 акра, са слети в 3 ферми.“²⁰⁷⁾ „В Нортхемптъншайр и Линколншайр ограждането на общинските земи е било силно разпространено и повечето от новите лордства, които са се образували чрез тези ограждания, са превърнати в пасбища; поради това в много лордства, където по-преди е имало 1500 акра ниви, сега не се орат и 50 акра... Развалини от някогашни жилища, хамбари, обори и т. н. са единствените следи от предишните жители.“ „Сто къщи и семейства на много места са се намалили... на 8 или 10... В повечето енории, където ограждането е започнало само преди 15 или 20 години, са останали твърде малко от ония земевладелци, които по-рано са обработвали незаградената земя. Не са необикновени случаите, когато 4 или 5 богати скотовъди узурпират големи, наскоро заградени лордства, които преди са се намирали в ръцете на 20-30 арендатори и на още толкова дребни собственици и други жители. Всички те заедно със своите семейства са били изхвърлени от техните владения заедно с много други семейства, които са намирали у тях работа и препитание.“²⁰⁸⁾

Под предлог на ограждане съседните лендлордове често пъти са анексирали не само пустеещи земи, но и земи, които или са били обработвани срещу заплащане на известен наем на общината, или пък задружно от членовете на общината.

„Аз говоря тук за ограждането на досега неоградени поля и земи, които вече се обработват. Дори тези писатели, които защитават огражданията, признават, че последните увеличават монопола на едрите ферми, покачват цените на средствата за живот и разреждат населението... и дори ограждането на пустеещи земи — каквато е сегашната практика — ограбва от бедните част от техните средства за издръжка и уголемява фермите, които и без това са вече твърде големи.“²⁰⁹⁾ „Ако земята попадне в ръцете на няколко едри фермери — казва д-р Прайс, — то дребните фермери (той по-преди ги нарича „множество дребни собственици и арендатори, които издържат себе си и семействата си с продуктите на обработваната от самите тях земя и със своите овце, птици, свине и т. н, които пасат на общинската мера, така че не се явява нужда да купуват средства за съществуване“) се превръщат в хора, които трябва да си изкарват средствата за съществуване, като работят за други и са принудени да купуват от пазара всичко, което им е необходимо... Работи се може би повече, защото принудата към труд е по-голяма... Градовете и манифактурите ще се разрастват, защото към тях ще бъдат прогонвани повече хора, които търсят работа. Концентрацията на фермите в нашето кралство действа и фактически вече от много години е действала в тази насока.“²¹⁰⁾

Авторът резюмира по следния начин общото въздействие на огражданията:

„Общо взето, положението на долните класи на народа се е влошило почти във всяко отношение, дребните земевладелци и арендатори са смъкнати до положението на надничари и наемници, а в същото време те при това положение по-мъчно си изкарват прехраната.“²¹¹⁾

Наистина узурпирането на общинските земи и съпровождащата го аграрна революция са се отразили така остро върху положението на земеделските работници, че — според самия Идън — между 1765 и 1780 г. тяхната заплата започнала да спада под минимума и трябвало да се допълва с официални помощи за бедните. Тяхната работна заплата, казва той, „едва стигала за задоволяване на абсолютно необходимите жизнени потребности“.

Нека чуем сега един защитник на [огражданията] и противник на д-р Прайс.

„Не е правилно заключението, че имало обезлюдяване, защото вече не се виждат хора да си прахосват труда на открито поле... Ако след превръщането на дребните селяни в хора, принудени да работят за други, се реализира повече труд, то тъкмо това е предимство, твърде желателно за нацията (към която естествено не принадлежат подложените на такова превръщане)... Продуктът ще бъде по-голям, ако техният комбиниран труд се прилага на една само ферма: по такъв начин се образува принаден продукт за манифактурите, а с това количеството на манифактурите — които са една от златните мини на нацията — ще се увеличи съответно на произведеното количество жито.“²¹²⁾

Стоическо душевно спокойствие — с каквото икономистът разглежда най-дръзкото оскверняване на „свещеното право на собственост“ и най-грубото насилие над личността, щом те са необходими за създаване на основите на капиталистическия начин на производство — проявява между другите и сър Ф. М. Идън, който при това е и тори, и „филантроп“. Безкрайната редица от грабежи, жестокости и мъчения, които придружават насилствената експроприация на народа от последната третина на XV до края на XVIII век, го довежда само до „удобното“ заключително размишление:

„Трябвало е да бъде установена надлежната (due) пропорция между орната земя и пасбищата. Още през целия XIV век и през по-голямата част от XV век 1 акър пасбища се падал на 2, 3 и дори на 4 акра орна земя. В средата на XVI век пропорцията се е изменила на 2 акра пасбища и 2 акра ниви, по-късно на 2 акра пасбища и 1 акър ниви, докато най-сетне се стигнало до правилната пропорция 3 акра пасбища и 1 акър ниви.“

В XIX век е изчезнал, разбира се, дори и споменът за връзката между селянина и общинската поземлена собственост. Без да говорим за по-късното време, получило ли е селячеството поне стотинка обезщетение за ония 3 511 770 акра общинска земя, които са му били ограбени между 1801 и 1831 г. и които парламентът, състоящ се от лендлордове, е подарил на лендлордовете?

Най-сетне, последният голям процес на експроприация на земята на селяните е тъй нареченото „Clearing of Estates“ [„Очистване на имотите“, всъщност — измитане на хората от тях]. Всички досега разгледани английски методи на експроприация достигат кулминационната си точка в това „очистване“. Както видяхме в миналия отдел, когато описвахме съвременните отношения, сега, когато вече няма независими селяни за изгонване, работата е стигнала до „очистване“ на земята от котеджите, така че земеделските работници не могат да си намерят дори място за живеене върху земята, която обработват. Но какво значи „Clearing of Estates“ в същинския смисъл на думата — това ние научаваме само в обетованата земя на модерния роман, в планинска Шотландия. Там този процес се отличава със своя систематичен характер, с широкия мащаб, в който наведнъж се извършва (в Ирландия земевладелците са стигнали дотам, че помитат едновременно по няколко села; в планинска Шотландия „очистват“ наведнъж земни пространства, големи колкото немски херцогства) и най-сетне — с особената форма на заграбената поземлена собственост.

Келтите в планинска Шотландия се състояли от кланове, всеки от които бил собственик на земята, която населявал. Представителят на клана, неговият шеф или „големец“, бил само титулярен собственик на тази земя, също както английската кралица е титулярна собственица на цялата национална територия. Когато английското правителство сполучило да потуши междуособните войни на тези „големци“ и техните постоянни набези върху долношотландските равнини, шефовете на клановете съвсем не изоставили своя стар разбойнически занаят; те само изменили неговата форма. Те самовластно превърнали своето право на титулярна собственост в право на частна собственост и тъй като срещнали съпротива от страна на членовете на клана, решили да ги изгонят с открито насилие. „Английският крал би могъл със същото основание да си присвои правото да изгони своите поданици в морето“, казва професор Нюман.²¹³⁾ Първите фази на тази революция, която в Шотландия започнала след последното въстание на претендента^[202], могат да се проследят у сър Джеймс Стюарт²¹⁴⁾ и Джеймс Андерсън.²¹⁵⁾ Едновременно с това в XVIII век на изпъдените гели^[204] било забранено да емигрират, за да бъдат насилствено подкарани към Глазгоу и други фабрични градове.²¹⁶⁾ Като пример за господстващия в XIX век метод тук е достатъчно да споменем „очистванията“, извършени от херцогинята Съдърланд.²¹⁷⁾ Веднага след като поела управлението, тази икономически школувана особа решила да предприеме радикално икономическо лекуване и да превърне в пасбище за овце цялото графство, населението на което чрез по-раншни подобни мероприятия се било вече стопило на 15 000 души. От 1814 до 1820 г. тези 15 000 жители, около 3000 семейства, са били систематически прогонвани и изтребвани. Всички техни села били разрушени и изгорени, всички техни ниви превърнати в пасбища. За тази екзекуция са били пращани британски войници и се е стигало до сбивания с местните жители. Една стара жена, която отказала да напусне своята къщурка, загинала в пламъците. По такъв начин посочената дама си присвоила 794 000 акра земя, която от незапомнени времена принадлежала на клана. На прогонените местни жители тя отредила край морето около 6000 акра, по 2 акра на семейство. Тези 6000 акра дотогава били пустееща земя и не носели на собствениците никакви доходи. В своите благородни чувства херцогинята отишла чак дотам, че арендувала на членовете на клана, които от векове проливали кръвта си за нейния род, тази земя средно по 2 шилинга и 6 пенса на акър. Цялата заграбена от клана земя тя разделила на 29 големи овцевъдни арендни ферми, като във всяка от тях живеело само по едно-единствено семейство, повечето английски ратаи на арендатори. В 1825 г. 15 000-те гели били вече заместени със 131 000 овце. Изгонените на морския бряг кореняци се опитали да живеят от риболов. Те се превърнали в амфибии и живеели, както казва един английски писател, наполовина на суша, наполовина във вода, но и сушата, и водата заедно ги изхранвали само наполовина.²¹⁸⁾

Обаче добрите гели е трябвало още по-тежко да изкупят своето планински романтично преклонение пред „големците“ на клана. На „големците“ им замирисало на риба. Те подушили в тази миризма нещо доходно и отдали морския бряг под аренда на едрите лондонски търговци на риба. Гелите били изгонени за втори път.²¹⁹⁾

Но в края на краищата част от пасбищата за овце се превръщат на свой ред в райони за лов. Известно е, че в Англия няма същински гори. Дивечът в парковете на големците е обикновен домашен добитък, тлъст като лондонски олдермени [общински съветници]. Поради това Шотландия е последното убежище на „благородната страст“.

„В планинска Шотландия — пише Сомърс в 1848 г. — площта на горите беше твърде много разширена.^219а) Тук, на отсамната страна на Гейк, се вижда новата гора Гленфеши, а там, на другата страна — новата гора Ардвернки. В същата посока се намира Блек Маунт, грамаден, наскоро създаден пущинак. От изток към запад, от околностите на Ебърдин до скалите на Обен, сега има непрекъсната ивица гори, докато в другите части на планинска Шотландия се намират новите гори Лок Арчейг, Гленгари, Гленмористън и т. н... Превръщането на тяхната земя в пасбища за овце... прогони гелите на неплодородна земя. Сега елените започват да изместват овцете, което хвърля гелите в още по-голяма мизерия... Горите за дивеч и народът не могат да съществуват заедно. Едните или другите непременно трябва да отстъпят мястото си. Ако ловните участъци и през следващия четвърт век нарастват по брой и по размери, също тъй както са нараствали през изтеклия четвърт век — нито един гел няма да остане в родната си земя. Това движение между притежателите на планинските местности се дължи отчасти на модата, на аристократически гъдел, на страст към лова и т. н., но отчасти те се занимават и с търговия с дивеч, изключително с оглед на печалбата. Защото факт е, че когато един планински участък бъде предназначен за лов, той в много случаи е несравнено подоходен, отколкото като пасбище за овце... Любителят, който дири участък за лов, е ограничаван в предлаганата цена само от размерите на своята кесия... Страданията, на които бе обречена планинска Шотландия, не са по-малко жестоки от тия, на които политиката на норманските крале е обрекла Англия. Елените получиха повече простор, докато хората са натикани във все по-малко и по-малко пространство... Свободите на народа се отнемат една след друга... И потисничеството расте всеки ден. Собствениците прокарват „прочистването“ и изгонването на населението като твърд принцип като селскостопанска необходимост, също както се изкореняват дърветата и храстите в девствените земи на Америка и Австралия, и тази операция продължава своя спокоен делови ход.“²²⁰⁾

Разграбването на църковните имоти, мошеническото отчуждаване на държавните имения, разхищаването на общинската собственост, провежданото чрез узурпация и безогледен тероризъм превръщане на феодалната и клановата собственост в съвременна частна собственост — това са били различните идилични методи на първоначалното натрупване. По този начин полето било завоювано за капиталистическото земеделие, земята попаднала под властта на капитала и за градската промишленост бил създаден необходимият приток от поставени извън закона пролетарии.

 

3. КЪРВАВОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО ПРОТИВ ЕКСПРОПРИИРАНИТЕ СЛЕД КРАЯ HA XV ВЕК.
ЗАКОНИ ЗА НАМАЛЯВАНЕ НА РАБОТНАТА ЗАПЛАТА

Хората, прогонени поради разпускането на феодалните дружини и поради неравномерната и насилствена експроприация на земята — този, поставен вън от закона пролетариат по никой начин не е могъл да бъде погълнат от възхождащата манифактура със същата бързина, с която е бил създаван. От друга страна, тези хора, внезапно изхвърлени от своя обикновен жизнен път, не са могли изведнъж да свикнат с дисциплината на новото си положение. Те масово се превръщали в просяци, разбойници, скитници, отчасти по склонност, но повечето под натиска на обстоятелствата. Затова в края на XV и през целия XVI век в цяла Западна Европа се издават кървави закони против скитничеството. Бащите на сегашната работническа класа най-напред са били наказвани за това, че други насилствено са ги превърнали в скитници и паупери. Законодателството ги е третирало като „доброволни“ престъпници и изхождало от предпоставката, че при добро желание те биха могли да продължават да работят при старите, вече несъществуващи условия.

В Англия това законодателство започнало при Хенри VII.

Съгласно закона на Хенри XIII от 1530 г. старите и неработоспособни просяци получават позволение за просия. Но за работоспособните скитници се предвижда бой с камшик и затвор. Законът предписва, да ги вържат отзад на някоя кола и да ги шибат с камшик, докато протече кръв от тялото им; тогава те трябвало да се закълнат, че ще се върнат в родното си място или там, където са живели през последните три години, и ще „се заловят за работа“ (to put himself to labour). Каква жестока ирония! Законът от 27-та година от царуването на Хенри VIII потвърждава предишния закон, но усилва неговата строгост с нови допълнения. Ако някой за втори път бъде заловен в скитничество, наказанието с камшик се повтаря и му се отрязва половината ухо, а при третия рецидив той се наказва със смърт като тежък престъпник и враг на обществото.

Едуард VI: Един закон от първата година на неговото управление, 1547 г., предписва: всеки, който откаже да работи, се дава като роб на онзи, който го е посочил като празноскитащ. Господарят трябва да храни своя роб с хляб и вода, със слаби пития и с такива отпадъци от месо, каквито намери за добре. Той има право да го принуждава с камшик и чрез оковаване във вериги да върши и най-отвратителните работи. Ако робът се отлъчи за 14 дни, осъжда се на робство до живот и на челото или бузата му се отпечатва буквата „S“; ако избяга за трети път, наказва се със смърт като държавен изменник. Господарят може да го продава, да го завещава, да го отдава под наем както всеки движим имот и добитък. Ако робите замислят нещо против господарите, те пак подлежат на смъртно наказание. По искане на господарите мировите съдии са длъжни да издирват такива избягали роби. Ако се окаже, че избягалият е скитал три дни без работа, той трябва да бъде закаран в родното му място, да бъде дамгосан с нажежено желязо на гърдите със знака „V“ и окован във вериги, да бъде използван за улични и други работи. Ако скитникът посочи невярно месторождение, той за наказание трябва да стане доживотен роб на съответното селище, на неговите жители или корпорация и да бъде дамгосан с буквата „S“. Всички лица имат право да отнемат децата на скитниците и да ги задържат като чираци — момчетата до 24-годишната им възраст, а момичетата — до 20-годишната им възраст. Ако избягат, те до настъпването на тази възраст се превръщат в роби на господарите, които могат да ги държат във вериги, да ги наказват с камшик и т. н. Всеки господар може да тури на своя роб желязна халка на шията, на ръцете или на краката, за да го познава по- лесно и да е по-сигурен, че той няма да избяга.²²¹⁾ Последната част на тоя закон предвижда случаите, ногата известни бедни могат да бъдат вземани на работа от ония общини или лица, които им дават да ядат и пият и се наемат да им намерят работа. Този вид енорийски роби под названието roundsmen (обикалящи) се е запазил в Англия дори и през XIX век.

Закон на Елизабета от 1572 г.: Просяци, които нямат разрешение за просия и са над 14 години, се подлагат на жесток побой с камшик и дамгосване с огън на лявото ухо, ако никой не иска да ги вземе на работа за две години; при повторен случай и ако са над 18 години — те се наказват със смърт, ако никой не иска да ги вземе на работа за две години, а при трети рецидив — те биват безмилостно екзекутирани като държавни изменници. Подобни предписания съдържат законът от 18-та година от царуването на Елизабета, чл. 13, и законът от 1597 г.^221а)

Съгласно закона на Джейкъб I всеки, който скита и проси, се обявява за скитник. Мировите съдии в Petty Sessions^[207] са упълномощени да ги осъждат на публично наказание с камшик и при първото им залавяне да ги затварят за 6 месеца, а при повторно залавяне — за две години. В затвора те биват подлагани на побой с камшик толкова често и толкова много, колкото мировите съдии намерят за добре... Непоправимите и опасните скитници се дамгосват с „R“ на лявото рамо и се изпращат на принудителна работа, а ако пак бъдат уловени в просия, те биват безмилостно екзекутирани. Тези наредби имали законна сила до началото на XVIII век и били отменени едва със закона от 12-та година от царуването на Ана, чл. 23.

Във Франция, където по средата на XVIII век в Париж било създадено и царство на скитниците (royaume des truands), също е имало такива закони. Дори в началото на царуването на Луи XVI (ордонанс от 13 юли 1777 г.) всеки здрав човек от 16 до 60 години е трябвало да бъде изпращан в галéрите, ако не е имал средства за съществуване или не е упражнявал някоя професия. Подобен е и законът на Карл V за Нидерландия от октомври 1537 г., първият едикт на Холандските щати и градове от 19 март 1614 г., плакатът на Съединените провинции от 25 юни 1649 г. и т. н.

Ето как по силата на тези чудовищно терористични закони селското население, насилствено експроприирано, изгонено и превърнато в скитници, е било приучено с камшици, дамгосвания и инквизиране към една дисциплина, необходима за системата на наемния труд.

Не е достатъчно трудовите условия да се явяват на единия полюс като капитал, а на другия — като хора, които нямат какво да продават освен своята работна сила. Също така не е достатъчно те да бъдат принудени да се продават доброволно. В по-нататъшния ход на капиталистическото производство се развива работническата класа, която по своето възпитание, традиции, навици признава условията на този начин на производство като от само себе си разбиращи се природни закони. Организацията на развития капиталистически производствен процес разбива всяка съпротива; постоянното производство на относително свръхнаселение задържа закона за търсенето и предлагането на труд, а следователно и работната заплата, в граници, които отговарят на потребностите на капитала да увеличава своята стойност; безмълвната принуда на икономическите отношения укрепва господството на капиталиста над работника. Наистина все още продължава да се прилага извъникономическо, непосредствено насилие, но само по изключение. При обикновения ход на нещата работникът може да бъде предоставен на „естествените закони на производството“, т. е. на оная негова зависимост от капитала, която произлиза от самите условия на производството, която е гарантирана и увековечавана от тях. Другояче е в историческата епоха, когато възниква капиталистическото производство. Зараждащата се буржоазия се нуждае от държавната власт и я използва, за да „регулира“ работната заплата, т. е. да я държи принудително в граници, благоприятни за получаване на принадена стойност, за да удължава работния ден и да задържа самия работник в нормална степен на зависимост от капитала. Това е съществен момент на тъй нареченото първоначално натрупване.

Класата на наемните работници, която е възникнала през втората половина на XIV век, обхващала тогава и през следващия век твърде малка част от народа, но нейната позиция е била добре защитена от самостоятелното селско стопанство на село и цеховата организация в града. В селата и градовете майсторите и работниците стояли в социално отношение близо един до друг. Подчинението на труда под властта на капитала е било само формално, т. е. самият начин на производство още не е имал специфичен капиталистически характер. Променливият елемент на капитала значително преобладавал над постоянния му елемент. Затова търсенето на наемен труд бързо нараствало при всяко натрупване на капитал, докато притокът на наемен труд се е увеличавал твърде бавно. Голяма част от националния продукт, която по-късно се превръща във фонд на натрупване на капитала, е влизала по онова време в потребителния фонд на работника.

Законодателството относно наемния труд, което от самото начало е поддържало експлоатацията на работника, а в своето понататъшно развитие е останало неизменно враждебно към него²²²⁾, започва в Англия при Едуард III със [статута за работниците] от 1349 г. На този закон съответства във Франция ордонансът от 1350 г., издаден от името на крал Жан. Английското и френското законодателства вървят паралелно и по съдържание са идентични. Аз няма да се спирам на въпроса, доколко статутите за работниците се стараят да наложат удължаване на работния ден, защото тоя въпрос е разгледан по-горе (глава осма, 5).

Статутът за работниците е бил издаден по настоятелните оплаквания на камарата на общините.

„По-рано — наивно забелязва един тори — бедните искали толкова висока заплата, че застрашавали промишлеността и богатството. Сега заплатата е толкова ниска, че пак застрашава промишлеността и богатството, но другояче и може би по-опасно, отколкото по-преди.“²²³⁾

Законът установява тарифа на работната заплата за града и за селото, за работа на парче и на ден. Селските работници трябва да се главяват по за година, а градските — на „свободния пазар“. Под страх на затвор се забранява плащането на по-висока заплата от предвидената в статута, но който получава по-голяма заплата, се наказва по-строго, отколкото оня, който я плаща. Така и по силата на членове 18 и 19 от статута на Елизабета за чираците онзи, който плаща по-висока заплата, се наказва с 10-дневен тъмничен затвор, а който я приема — с триседмичен тъмничен затвор. Един закон от 1360 г. засилил наказанията и дори упълномощил господаря да употребява физическа принуда, за да наложи на работника законната тарифа на заплатата. Всякакви комбинации, договори, клетви и т. н., с които се обвързвали взаимно зидарите и дърводелците, били обявени за недействителни. Сдружаването на работниците се третира като тежко престъпление още от XIV век чак до 1825 г., когато били отменени законите против сдруженията^[210]. Духът на работническия статут от 1349 г. и на всички последвали ясно проличава от това, че държавата наистина налага един максимум на работническата заплата, но, за бога, не и минимум.

В XVI век положението на работниците, както се знае, силно се влошило. Паричната заплата се покачила, но не пропорционално с обезценяването на парите и със съответното покачване на стоковите цени. Така че всъщност заплатата спаднала. Въпреки това законите за нейното намаляване оставали в сила, както и отрязването на ушите и дамгосването на ония, „които никой не иска да вземе на работа“. Със закона на Елизабета за чираците от 5-ата година на нейното царуване, чл. 3, мировите съдии били упълномощени да определят известни заплати и да ги видоизменят според годишните времена и стоковите цени. Джейкъб I разширил това регулиране на труда и върху тъкачите, предачите и всички възможни категории работници²²⁴⁾, а Джордж II разширил законите против работническите сдружения върху всички манифактури.

През същинския манифактурен период капиталистическият начин на производство е бил достатъчно укрепнал, за да направи законодателното регулиране на работната заплата и неизпълнимо, и излишно, но все пак оръжието от стария арсенал било запазено за в случай на нужда. Дори един закон от 8-ата година от царуването на Джордж II забранявал на шивашките калфи в Лондон и околностите да получават повече от 2 шилинга и 7 1/2 пенса надница освен в случай на всеобщ траур; а законът от 13-ата година от царуването на Джордж III, чл. 68, прехвърлил на мировите съдии регулирането на работната заплата за тъкачите на копринени изделия; дори през 1796 г. станало нужда от две присъди на висшите съдилища, за да бъде решен въпросът дали постановленията на мировите съдии по отношение на работната заплата важат и за неземеделски работници; дори и в 1799 г. един парламентарен закон потвърдил, че заплатата на шотландските миньори е регулирана от един статут на Елизабета и два шотландски закона от 1661 и 1671 г. Но следният случай, нечуван в английската камара на общините, доказва колко много са се били променили условията по онова време. Там, където повече от 400 години постоянно са фабрикувани закони за максимума, който работната заплата в никой случай не бива да превишава, в 1796 г. Уайтбред предложил да се установи със закон един минимум за заплатата на земеделските надничари. Пит се противопоставил на това, но признал, че „положението на бедните е ужасно (cruel)“. Най-сетне в 1813 г. били отменени законите за регулиране на заплатата. Те станали смешна аномалия, откакто капиталистът управлявал фабриката чрез своето лично законодателство и чрез данъка за бедните допълвал до необходимия минимум заплатата на селските работници. Но постановленията на трудовите закони относно договорите между господари и работници, относно срока за денонсиране и др., които допускат само граждански иск срещу нарушилите договора господари и углавно преследване на нарушилите договора работници, са запазили и до днес своята пълна сила.

Жестоките закони против сдруженията паднали в 1825 г. пред застрашителното поведение на пролетариата. Въпреки това те паднали само отчасти. Някои симпатични остатъци от старите статути изчезнаха едва в 1859 г. Най-сетне парламентарният закон от 29 юни 1871 г. чрез законно признаване на трейдюнионите претендира да премахва и последните следи на това класово законодателство. Но един парламентарен закон от същата дата (an act to amend the criminal law relating to violence, threats and molestation) фактически възстанови предишното положение в нова форма. С този парламентарен фокус средствата, с които могат да се ползуват работниците във време на стачка или локаут (стачка на обединените фабриканти чрез едновременно затваряне на своите фабрики), бяха изключени от общото право и подчинени на изключително наказателно законодателство, тълкуването на което се предоставя на самите фабриканти в качеството им на мирови съдии. Две години преди това същата тази камара на общините и същият този Гладстон бяха внесли по познатия им честен начин един законопроект за отменяне на всички изключителни наказателни закони против работническата класа. Но този закон не бе допуснат по-далеч от второ четене и проектът беше поставен под миндера дотогава, докато най-сетне „великата либерална партия“ в съюз с торите намери смелост да се обърне решително против същия този пролетариат, който я бе докарал на власт. Като не се задоволи с тая измяна, „великата либерална партия“ позволи на английските съдии, които винаги въртят опашка пред господстващите класи, наново да изровят престарелите закони против „конспирациите“^[211] и да ги прилагат към работническите сдружения. Както виждаме, само против волята си и под натиска на масите английският парламент се отказа от законите против стачките и трейдюнионите, след като той сам в продължение на пет века с безсрамен егоизъм бе заемал положението на постоянен трейдюнион на капиталистите против работниците.

Още в самото начало на революционната буря френската буржоазия се осмелила наново да отнеме на работниците току-що завоюваното право на сдружаване. С декрет от 14 юни 1791 г. тя обявила всяко работническо сдружение за „атентат срещу свободата и декларацията за правата на човека“, наказуем с глоба от 500 ливри и с лишаване за една година от активни граждански права.²²⁵⁾ Този закон, който с държавно-полицейска намеса поставя конкурентната борба между капитала и труда в удобни за капитала рамки, е надживял всички революции и династически преврати. Дори правителството на терора^[212] го оставило незасегнат. Едва съвсем напоследък той бе заличен от Code Pénal [Углавния кодекс]. Няма нищо по- характерно от мотивировката на този буржоазен държавен преврат. „Макар че е желателно — казва Льошапелие, докладчикът на закона — работната заплата да се покачи по-високо, отколкото е сега, за да може онзи, който я получава, да се избави от абсолютната, почти робска зависимост, която се дължи на недостига на най-необходимите средства за живот“, все пак работниците нямат право да се сговарят относно своите интереси, да действат задружно и по такъв начин да смекчават своята „абсолютна, почти робска зависимост“, тъй като именно с това те накърняват „свободата на своите бивши майстори и сегашни фабриканти“ (свобода да държат работниците в робство!) и тъй като коалицията против деспотизма на бившите майстори на цеховите сдружения — гледай ти! —  е възстановяване на отменените от френската конституция цехови сдружения.²²⁶⁾

 

4. ГЕНЕЗИС НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКИТЕ АРЕНДАТОРИ

Ние разгледахме насилственото създаване на поставени вън от закона пролетарии, кървавия режим, който ги превръща в наемни работници, и мръсните високодържавни мерки, които, увеличавайки степента на експлоатацията на труда по полицейски начин, повишават натрупването на капитала. Пита се сега: а откъде са възникнали първоначално капиталистите? Защото експроприацията на селското население създава непосредствено само едри земевладелци. Колкото се отнася до генезиса на арендатора, ние можем да го проследим стъпка по стъпка, защото това е бавен процес, който се протака през много векове. Самите крепостни, както и свободните дребни земевладелци, които са съществували наред с тях, се намирали в твърде различни имуществени отношения и затова били освободени при твърде различни икономически условия.

В Англия първата форма на арендатора е самият крепостен bailiff [управител на господарското имение]. Неговото положение е подобно на положението на староримския villicus, но с по-ограничена сфера на дейност. През втората половина на XIV век го замества арендатор, когото лендлордът снабдява със семена, добитък и земеделски сечива. Неговото положение не е много по-различно от това на селянина. Той само експлоатира повече наемен труд. Скоро той става „métayer“, полуарендатор. Той дава една част от капитала, необходим за земеделието, а лендлордът — другата. Двамата поделят помежду си целия продукт в пропорция, установена по договор. Тази форма изчезва в Англия бързо, за да отстъпи място на същинския арендатор, който влага свой собствен капитал, като употребява наемни работници и плаща на лендлорда като поземлена рента част от принадения продукт в пари или в натура.

В течение на XV век, когато независимият селянин и ратаят, който покрай платената служба има и собствено стопанство, все още работят за себе си, положението на арендатора, както и сферата на неговото производство си остават незначителни. Революцията в земеделието през последната третина на XV век, която продължава и през целия XVI век (но с изключение на неговите последни десетилетия), обогатява арендатора също тъй бързо, както разорява селското население.²²⁷⁾ Узурпирането на общинските мери и т. н. му дава възможност значително да увеличи количеството на добитъка си почти без разноски, а добитъкът му дава изобилен тор за обработване на земята.

В XVI век към това се прибавя още един решаващо важен момент. Арендните договори по онова време са били дългосрочни, често за 99 години. Постоянното спадане на стойността на благородните метали, а следователно и на парите, донесло на арендаторите големи изгоди. Независимо от всички разгледани по-горе обстоятелства то намалило работната заплата. Част от нея се превърнала в печалба на арендатора. Постоянното покачване на цените на житото, вълната, месото, накъсо — на всички земеделски продукти, увеличавало паричния капитал на арендатора без всяко съдействие от негова страна, докато поземлената рента, която той трябвало да плаща, е била уговорена по старата стойност на парите.²²⁸⁾ Така че той забогатявал едновременно и за сметка на своите наемни работници, и за сметка на своя лендлорд. Затова не е чудно, че в края на XVI век в Англия вече се създала една класа от „капиталисти-арендатори“, които са били доста богати за тогавашните условия.²²⁹⁾

 

5. ОБРАТНО ВЛИЯНИЕ НА АГРАРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ВЪРХУ ПРОМИШЛЕНОСТТА.
СЪЗДАВАНЕ НА ВЪТРЕШНИЯ ПАЗАР ЗА ПРОМИШЛЕНИЯ КАПИТАЛ

Както видяхме, извършващата се неравномерно и постоянно възобновяваща се експроприация на селското население и неговото изгонване от земята са доставяли на градската промишленост все нови и нови маси пролетарии, напълно стоящи извън цеховите отношения — обстоятелство, което кара стария А. Андерсън (да не се смесва с Джеймс Андерсън) в неговата история на търговията^[213] да вярва, че тук има пряка намеса на провидението. Ние трябва да се спрем още малко на този елемент на първоначалното натрупване. На оредяването на независимото селско население със собствено стопанство съответствало не само сгъстяване на промишления пролетариат, както Жофроа Сент-Илер обяснява сгъстяването на световната материя на едно място с нейното разредяване на друго място.²³⁰⁾ Въпреки намаления брой на хората, които са я обработвали, земята давала пак толкова и дори повече продукти, отколкото преди, защото революцията в отношенията на поземлената собственост е била придружавана с подобряване на методите на обработване, с разширяване на кооперацията, с концентрация на средствата за производство и т. н. и защото, от една страна, селските наемни работници са били принудени да работят по-интензивно²³¹⁾, а, от друга страна, все повече и повече се стеснявала производствената сфера, в която те работели за самите себе си. Така че заедно с освобождаването на част от селското население се освобождавали и неговите предишни хранителни продукти. Те се превръщат сега във веществен елемент на променливия капитал. Изхвърленият навън селянин сега трябва да изкупи тяхната стойност от своя нов господар, от промишления капиталист, под формата на работна заплата. Същото като с хранителните продукти станало и с местния земеделски суров материал на промишлеността. Той се превърнал в елемент на постоянния капитал.

Да предположим например, че част от вестфалските селяни, които във времето на Фридрих I са се занимавали само с предене на лен, са били насилствено експроприирани и изгонени от земята, а другата останала част са били превърнати в надничари на едрите фермери. В същото време се издигат големи ленопредачни и ленотъкачни фабрики, където „освободените“ от земята работят вече на заплата. Ленът и сега изглежда точно както преди: нито едно влакно в него не се е изменило, но в него се е вселила нова социална душа. Той сега образува част от постоянния капитал на господаря на манифактурата. Докато по-рано е бил поделен между безбройна маса от дребни производители, които го обработвали сами и го прели на малки части със своето семейство, сега той е концентриран в ръцете на един капиталист, който кара други да предат и тъкат за него. Изразходваният за преденето на лена допълнителен труд се е реализирал по-рано във формата на допълнителни доходи на безброй селски семейства или пък, през времето на Фридрих II, в данъци pour le roi de Prusse^[*2]. Сега той ce реализира във формата на печалба на малцина капиталисти. Чекръците и тъкачните станове, по-рано разхвърлени по селата, сега са съсредоточени в няколко големи работни казарми, подобно на самите работници и на суровия материал. И от средства за независимо съществуване на предачите и тъкачите чекръците, становете и суровият материал отсега нататък са превърнати в средства, с които се осигурява командата²³²⁾ над тези предачи и тъкачи и се изсмуква от тях незаплатен труд. По външния вид на едрите манифактури, както и на едрите ферми, не се познава, че те са съставени от множество дребни работилнички и че са образувани чрез експроприацията на множество дребни независими производители. Но това не може да заблуди безпристрастния наблюдател. По времето на Мирабо, лъва на революцията, едрите манифактури все още се наричали manufactures réunies, съединени работилници, както днес говорим за съединени ниви.

„Ние виждаме само онези едри манифактури — казва Мирабо, — в които работят стотици хора под командата на един директор и които обикновено се наричат съединени манифактури (manufactures réunies). А едва удостояваме с поглед онези, в които много голям брой работници работят разпокъсано и всеки за своя собствена сметка. Тях изоставяме съвсем на заден план. Това е много голяма грешка, защото само те образуват действително важна съставна част от народното богатство... Съединената фабрика (fabrique réunie) чудесно ще обогати един или двама фабриканти, но работниците са само по-добре или по-лошо платени надничари и не получават дял от благосъстоянието на фабриканта. В отделната фабрика (fabrique séparée), напротив, никой не става богат, но много работници живеят в благосъстояние... Броят на трудолюбивите стопани ще расте, защото те виждат средството за значително подобрение на своето положение в благоразумния начин на живот, в трудолюбието, а не в това да спечелят малко повишение на своята заплата, което никога не може да има важно значение за бъдещето, а в най-добрия случай само дава на хората възможност да живеят малко по-добре от днес за утре. Само отделните индивидуални манифактури, най-често свързани с дребно земеделие, гарантират свободата.“²³³⁾

Експроприацията и прогонването на част от селското население не само освобождава заедно с работниците техните средства за живот и техния работен материал за промишления капитал, но и създава вътрешния пазар.

И наистина, ония събития, които превръщат дребните селяни в наемни работници, а техните средства за живот и за труд — във веществени елементи на капитала, създават същевременно и вътрешния пазар за капитала. По-рано селското семейство самó произвеждало и обработвало средствата за живот и суровите материали, които то самото потребявало в по-голямата им част. Тези сурови материали и средства за живот сега станали стоки; едрият арендатор ги продава, като намира пазар в лицето на манифактурите. Прежда, платно, груби вълнени материи, всички тези неща, суровите материали за които дотогава се намирали на разположение на всяко селско семейство и които то е прело или тъкало за собствено потребление, сега се превръщат в манифактурни артикули, за които точно земеделските окръзи служат за пазар. Многобройната разпръсната клиентела, досега обслужвана от множество дребни, работещи за своя сметка производители, сега се концентрира в голям пазар, който се снабдява от промишления капитал.²³⁴⁾ Така ръка за ръка с експроприацията на селяните, които по-рано са имали самостоятелно стопанство, и с откъсването им от техните средства за производство върви и унищожаването на селската спомагателна промишленост процесът на отделянето на манифактурата от земеделието. И само унищожаването на селското домашно производство може да даде на вътрешния пазар на дадена страна ония размери и оная стабилност, които са необходими за капиталистическия начин на производство.

Обаче същинският манифактурен период не довежда до радикално преустройство. Читателят си спомня, че манифактурата само постепенно завладява националното производство и винаги се опира на широката база [Hintergrund] на градския занаят и селската домашна спомагателна промишленост. Ако тя унищожава последната в една форма, в едни отрасли, на известни точки, то тя отново я създава в други точки, защото има в известна степен нужда от нея за обработването на суровия материал. По такъв начин тя създава една нова класа от дребни селяни, за които обработването на земята е странично занятие, а главната им работа е промишленият труд с цел да продадат своя продукт на манифактурата било направо, било чрез посредничеството на търговеца. Това е едната, макар и не главната причина на едно явление, което отначало заблуждава изследователя на английската история. Като почне от последната третина на XV век, той постоянно среща непрестанни, само понякога прекъсвани оплаквания от нарастващото капиталистическо стопанство на село и от прогресивното унищожаване на самостоятелните селяни. От друга страна, той все наново намира тия самостоятелни селяни, макар в намален брой и във все по-лошо положение.²³⁵⁾ Главната причина е следната: в Англия последователно преобладава ту зърненото стопанство, ту скотовъдството и според това се колебае и размерът на земеделските стопанства. Едва едрата промишленост с нейните машини създава постоянна база за капиталистическото земеделие, радикално експроприира грамадното мнозинство от селското население и завършва отделянето на земеделието от селската домашна промишленост, като изтръгва нейните корени — предачеството и тъкачеството.²³⁶⁾ Затова само тя завладява за промишления капитал целия вътрешен пазар.²³⁷⁾

 

6. ГЕНЕЗИС НА ПРОМИШЛЕНИЯ КАПИТАЛИСТ

Генезисът на промишления²³⁸⁾ капиталист не е протекъл по същия постепенен начин, както генезисът на фермера. Несъмнено някои дребни цехови майстори и още по-голям брой самостоятелни дребни занаятчии, а дори и наемни работници са се превърнали в дребни капиталисти; а чрез постепенно разширяване на експлоатацията на наемния труд и чрез съответно натрупване — в капиталисти sans phrase [в пълния смисъл]. В детския период на капиталистическото производство нещата често пъти са се развивали така, както в детския период на средновековния градски строй, където въпросът, кой от забягналите крепостни да стане господар и кой слуга, е бил решаван най-вече според по-раншната или по- късна дата на тяхното бягство. Впрочем бавността на този метод по никакъв начин не е отговаряла на търговските нужди на новия световен пазар, който бил създаден благодарение на великите открития в края на XV век. Но средните векове завещали две различни форми на капитала, които достигат зрелост в най-различните обществено-икономически формации и преди ерата на капиталистическия начин на производство се считат като капитал изобщо: лихварският капитал и търговският капитал.

„В днешно време цялото богатство на обществото най-напред влиза в ръцете на капиталиста... Той плаща рентата на земевладелеца, работната заплата на работника, данъка и десятъка на бирника и задържа за себе си голяма, всъщност най-голяма и всеки ден нарастваща част от годишния продукт на труда. Сега капиталистът може да бъде разглеждан като собственик, в чиито ръце влиза преди всичко цялото обществено богатство, макар че никакъв закон не му е дал правото върху тази собственост... Този преврат в сферата на собствеността се дължи на вземането на лихва за капитала... и не е малко странно обстоятелството, че законодателите на цяла Европа са искали да попречат на това чрез закони против лихварството... Властта на капиталиста над цялото богатство на страната е пълна революция в правото на собственост; но въз основа на какъв закон или ред от закони тя е била предизвикана?“²³⁹⁾

Авторът не би трябвало да забравя, че революциите не се правят със закони.

Превръщането на образувания чрез лихварство и търговия паричен капитал в промишлен капитал е било спъвано от феодалния строй в селата и от цеховия строй в градовете.²⁴⁰⁾ Тези ограничения паднали заедно с разпускането на феодалните дружини, с експроприацията и частичното изгонване на селското население. Новата манифактура била изградена в морските експортни пристанища или в такива места вътре в страната, които били вън от контрола на старите градове и на техния цехов строй. На това се дължи в Англия ожесточената борба на corporate towns [градовете с цехов корпоративен строй] срещу тези нови разсадници на промишлеността.

Откриването на златните и сребърните находища в Америка, изтребването, поробването и погребването на тамошното туземно население в мините, първите стъпки към завладяването и разграбването на Ост-Индия, превръщането на Африка в запазен район за лов на чернокожи — такава е била утринната заря на ерата на капиталистическото производство. Тези идилични процеси са главните моменти на първоначалното натрупване. По петите им следва търговската война на европейските нации, за театър на която служи земното кълбо. Тя започва с отцепването на Нидерландия от Испания, приема исполински размери в английската антиякобинска война и още продължава с войната с Китай заради опиума и т. н.

Различните моменти на първоначалното натрупване се разпределят — в по-голяма или по-малка историческа последователност —  главно между Испания, Португалия, Холандия, Франция, Англия. В Англия в края на XVII век те системно се съединяват в колониална система, система на държавни дългове, модерна данъчна система и протекционна система. Тези методи отчасти се основават на най-грубо насилие, напр. колониалната система. Но те всички използуват държавната власт, т. е. концентрираното и организирано обществено насилие, за да ускорят процеса на превръщането на феодалния начин на производство в капиталистически и да съкратят преходните стадии. Насилието е акушерка на всяко старо общество, когато то е бременно с ново. Самото насилие е икономическа потенция.

У. Хоуит, който е бил специалист по християнството, казва следното за християнската колониална система:

„Варварствата и безсрамните зверства на така наречените християнски раси във всички части на света и срещу всички народи, които те са могли да подчинят, нямат нищо равно на себе си в която и да е ера на световната история, у никоя раса, колкото и да е била дива и необразована, безмилостна и безсрамна.“²⁴¹⁾

Историята на холандското колониално стопанство — а Холандия е била образцовата капиталистическа нация на XVII век — „разгръща безподобна картина на измени, подкупи, убийства от засада и подлости.“²⁴²⁾ Няма нищо по-характерно от нейната система за кражба на хора на остров Целебес, за да се получат роби за Ява. За тази цел били дресирани специални крадци на хора. Крадецът, преводачът и продавачът били главните агенти на тази търговия, а туземците князе — главни продавачи. Откраднатите младежи били скривани в тайни затвори на Целебес, докато узреят за изпращане на корабите, пренасящи роби. Един официален отчет казва:

„Например този град Макасар е пълен с тайни затвори, един от друг по- ужасни, претъпкани с нещастници, жертви на алчността и тиранията, оковани във вериги и насилствено откъснати от своите семейства.“

За да завладеят Малака, холандците подкупили португалския губернатор. В 1641 г. той ги пуснал в града. Те веднага побързали да отидат в неговата къща и подло го убили, за да се „въздържат“ от заплащане на уговорения подкуп от 21 875 ф. ст. Където стъпел кракът им, настъпвало опустошение и обезлюдяване. Банюванги, провинция на Ява, наброявала в 1750 г. 80 000 жители, а в 1811 г. само 8000. Това е тази doux commerce [приятна търговия]!

Английската остиндийска компания^[215] придобила, както е известно, не само политическо господство в Ост-Индия, но и изключителен монопол на търговията с чай, както и изобщо на търговията с Китай и на транспорта на стоки от и за Европа. А крайбрежното мореплаване на Индия и между островите, както и търговията във вътрешността на Индия, станали монопол на висшите чиновници на компанията. Монополите върху солта, опиума, бeтèлa и други стоки станали неизчерпаеми източници на богатство. Самите чиновници определяли цените и произволно одирали нещастните индуси. Генерал-губернаторът вземал участие в тази частна търговия. Неговите любимци получавали договори на такива условия, че те можели по- добре от алхимиците да правят злато от нищо. Грамадни състояния никнели като гъби в един ден, първоначалното натрупване се извършвало, без да се изразходва нито шилинг. Съдебният процес на Уорън Хестингс гъмжи от такива примери. Ето един случай. Някой си Съливан получил договор за опиум в момента на своето отпътуване — с официална мисия — за една част на Индия, съвсем отдалечена от районите за производство на опиум. Съливан продава своя договор за 40 000 ф. ст. на някой си Бин, Бин същия ден го препродава за 60 000 ф. ст., а последният купувач и изпълнител на договора заявява, че при все това и той изкарал грамадна печалба. Според един представен на парламента списък компанията и нейните чиновници заставили индусите да им подарят от 1757 до 1766 г. 6 милиона ф. ст.! Между 1769 и 1770 г. англичаните изкуствено създали глад, като закупили всичкия ориз и отказвали да го продават освен на баснословни цени.²⁴³⁾

Отношението към туземците е било, разбира се, най-ужасно в ония плантации, които, както напр. във Вест-Индия, са били предназначени само за експортна търговия, и в богатите и гъсто населени страни, обречени на пълно разграбване, като Мексико и Ост- Индия. Но и в същинските колонии християнският характер на първоначалното натрупване не закъснял да се прояви. Пуританите от Нова Англия, тези виртуози на трезвия протестантизъм, определили в 1703 г. с постановления на своето Assembly [законодателно събрание] премия от 40 ф. ст. за всеки индиански скалп и за всеки уловен червенокож, в 1720 г. — премия от 100 ф. ст. за всеки скалп, а в 1744 г., след като Масачузетс-Бей обявил едно от племената за бунтовническо, били определени следните цени: 100 ф. ст. в нова валута за всеки скалп на мъж от 12 години нагоре, 105 ф. ст. за мъжки пленник, 50 ф. ст. за пленена жена или дете, 50 ф. ст. за скалп на жена или дете! След няколко десетилетия колониалната система отмъстила на потомците на набожните pilgrim fathers [отци-поклонници], които вече на свой ред станали бунтовници. Под английско подбудителство и с английски пари те били tomahawked [избити с томахавки]. Британският парламент обявил жестокостите и скалпирането за „средства, дадени му от бога и природата“.

Колониалната система съдействала за бързия растеж на търговията и мореплаването. „Дружествата Монополия“ (Лутер) били мощни лостове за концентрацията на капитала. Колониите осигурявали пазари за износ на бързо възникващите манифактури, а монополът върху тези пазари ускорявал натрупването. Съкровищата, плячкосани вън от Европа посредством грабеж, поробване и убийства, се стичали в метрополията и там се превръщали в капитал. Холандия, която първа напълно развила колониалната система, още през 1648 г. се намирала на върха на своето търговско могъщество.

„Тя имала почти изключително господство в остиндийската търговия и в търговските връзки между европейския югозапад и североизток. По риболовство, корабоплаване и манифактури тя надминавала всяка друга страна. Капиталите на републиката били може би по-значителни от тези на цяла останала Европа.“^[216]

Гюлих забравя да прибави: холандските народни маси още през 1648 г. са били по-изнемощели от труд, по-бедни и по-брутално потиснати, отколкото тези на цяла останала Европа.

В днешно време промишлената хегемония влече след себе си и търговска хегемония. Напротив, през същинския манифактурен период търговската хегемония е осигурявала промишленото предимство. Оттук и преобладаващата роля, която е играла тогава колониалната система. Тя е била „чуждият бог“, който застанал на олтара наред със старите идоли на Европа и един прекрасен ден ги изгонил с един замах. Тя провъзгласила забогатяването за крайна и единствена цел на човечеството.

Системата на обществения кредит, т. е. на държавните дългове, чиито зародиши откриваме още в средните векове в Генуа и Венеция, завладяла през манифактурния период цяла Европа. Колониалната система със своята морска търговия и със своите търговски войни е съдействала за нейното процъфтяване. Затова тя най- напред се затвърдила в Холандия. Държавният дълг, т. е. отчуждаването на държавата — била тя деспотична, конституционна или републиканска, — слага своя отпечатък върху капиталистическата ера. Единствената част от така нареченото национално богатство, която действително влиза в общото владение на съвременните народи, това е техният държавен дълг.^243а) Поради това модерната доктрина, че един народ става толкова по-богат, колкото повече затъва в дългове, е напълно последователна. Държавният кредит става верую на капитала. И с появяването на държавния дълг на мястото на прегрешението спрямо светия дух, за което няма прошка, застава нарушението на доверието към държавния дълг.

Държавният дълг става един от най-енергичните лостове на първоначалното натрупване. Като с магическа пръчка той вдъхва на непроизводителните пари производителна сила и по този начин ги превръща в капитал, без да става нужда те да се излагат на опасностите и затрудненията, които са неразделно свързани с влагането на парите в промишлеността и дори в лихварството. Държавните кредитори всъщност не дават нищо, защото дадената в заем сума се превръща в лесно прехвърлими облигации, които продължават да функционират в техните ръце точно както и наличните пари. Но независимо от създадената по тоя начин класа от празноскитащи рентиери и от импровизираното богатство на финансистите, които играят ролята на посредници между правителството и нацията, както и независимо от богатството на закупвачите на данъци, търговците и частните фабриканти, които прибират тлъстия дял от всеки държавен заем като капитал, който им е паднал от небето — държавният дълг създаде акционерните дружества, търговията с всевъзможни ценни книжа, ажиотажа, с една дума: борсовата игра и модерната банкокрация.

Нагиздените с национални титли големи банки са били още от самото си зараждане само дружества на частни спекуланти, които са оказвали помощ на правителствата и благодарение на получените привилегии са били в състояние да им авансират пари. Поради това няма по-безпогрешно мерило за натрупването на държавния дълг от постепенното покачване на акциите на тези банки, разцветът на които датира от основаването на Английската банка (1694 г.). Английската банка започнала с това, че заемала на правителството пари под 8% лихва; същевременно парламентът я упълномощил да издава пари от същия този капитал, като по този начин още веднъж го давала в заем на публиката във формата на банкноти. С тези банкноти тя имала право да сконтира полици, да дава заеми срещу стоки и да купува благородни метали. Не минало много време и тези фабрикувани от самата нея кредитни пари станали монетата, с която Английската банка давала заема на държавата и плащала за сметка на държавата лихвите по държавните заеми. Не стига, че тя давала с едната ръка, за да вземе с другата много повече, но даже когато получавала, тя си оставала вечен кредитор на нацията до последната дадена стотинка. Малко по малко тя станала неизбежен резервоар на металическия запас на страната и гравитационен център на целия търговски кредит. По същото време, когато в Англия престанали да изгарят вещиците, там започнали да бесят фалшификаторите на банкноти. Какъв ефект е произвело на съвременниците ненадейното появяване на тази шайка от банкократи, финансисти, рентиери, посредници, спекуланти, борсови вълци, се вижда от съчиненията от онова време, напр. от съчиненията на Болинброк.^243b)

Заедно с държавните дългове възникнала една международна кредитна система, зад която често се крие един от източниците на първоначалното натрупване у един или друг народ. Така гнусотиите на венецианската система на грабеж образуват прикрита основа на капиталистическото богатство на Холандия, на която западащата Венеция давала в заем големи парични суми. Такова е отношението между Холандия и Англия. Още в началото на XVIII век манифактурите на Холандия били вече далеч задминати и тя престанала да бъде господстваща търговска и промишлена нация. Затова през периода от 1701 до 1776 г. една от нейните главни сделки става даването на грамадни капитали в заем, особено на нейния мощен конкурент Англия. Нещо подобно става сега между Англия и Съединените щати. Голяма част от капиталите, които днес се появяват в Съединените щати без акт за раждане, представляват едва вчера капитализирана в Англия детска кръв.

Тъй като държавният дълг се опира на държавните приходи, които трябва да покриват годишните лихви и други платежи, модерната данъчна система е станала исторически необходимо допълнение на системата на държавните заеми. Заемите дават възможност на правителството да покрива извънредните разходи по такъв начин, че това да не бъде веднага почувствано от данъкоплатците; но впоследствие тези заеми все пак изискват покачване на данъците. От друга страна, покачването на данъците, причинено от натрупването на последователно сключени дългове, принуждава правителството при нови извънредни разходи постоянно да сключва нови заеми. По този начин съвременната фискална система, чиято главна ос са данъците върху предметите от първа необходимост (а следователно и тяхното поскъпване), носи в себе си зародиша на автоматичното покачване на данъците. Извънмерното данъчно облагане не е случайно явление, а по-скоро принцип на тази фискална система. Затова в Холандия, където тази система е била най-напред въведена, големият патриот Де Вит я е възхвалил в своите „Максими“^[217] като най-добрата система, за да се направи наемният работник покорен, скромен, трудолюбив и... готов на прекомерен труд. Но тук нас ни занимава не толкова разрушителното влияние, което тази система оказва върху положението на наемния работник, колкото обусловената от нея насилствена експроприация на селянина, занаятчията, накъсо — на всички съставни части на дребнобуржоазната класа. По това няма две мнения дори между буржоазните икономисти. Нейното експроприирищо действие още повече се усилва с протекционизма, който представлява една от съставните части на фискалната система.

Голямата роля, която държавните дългове и съответната на тях фискална система играят при капитализацията на богатството и при експроприацията на масите, е въвела в заблуждение много писатели като Кобет, Дъбълдей и други, които неправилно търсят в тях основната причина за мизерията на съвременните народи.

Системата на протекционизма е била изкуствено средство за фабрикуване на фабриканти, за експроприиране на независими работници, за капитализиране на националните средства за производство и на средствата за живот, за насилствено скъсяване на прехода от стария начин на производство към съвременния. Европейските държави са се надпреварвали за патента на това изобретение и веднъж постъпили на служба на рицарите на печалбата, те не се задоволявали само да облагат своите народи с данъци: косвено — чрез покровителствени мита, и пряко — чрез експортни премии и т. н. Те насилствено изкоренили всяка промишленост в зависимите от тях второстепенни страни, както напр. направила Англия с ирландската вълнена манифактура. На европейския континент този процес е бил по примера на Колбер още повече опростен. Първоначалният капитал на индустриалците тук отчасти произтича направо от държавното съкровище.

„Защо — провиква се Мирабо — да търсим толкова далеко причината за манифактурното процъфтяване на Саксония преди седемгодишната война? Достатъчно е да обърнем внимание на 180-те милиона държавен дълг!“²⁴⁴⁾

Колониалната система, държавните дългове, данъчното бреме, протекционизмът, търговските войни и т. н. — тези рожби на същинския манифактурен период — набъбват в гигантски размери през детския период на едрата промишленост. Раждането на последната се ознаменува с грамадно иродовско избиване на младенци. Както матросите на кралската флота, така и работниците за фабриките се рекрутират чрез насилие. Колкото и безучастен да е сър Ф. М. Идън към ужасите при експроприацията на земята на селското население от последната третина на XV в. до негово време, т. е. до края на XVIII в., колкото и самодоволно да хвали той този процес, „необходим“, за да се създаде капиталистическото земеделие и да се „установи правилно съотношение между нивите и пасбищата“ — той все пак не проявява същото хладнокръвно разбиране на икономическата необходимост от похищение и заробване на деца, за да може манифактурното производство да бъде превърнато във фабрично и да бъде установено правилно съотношение между капитала и работната сила. Той казва:

„Може би си струва публиката да се замисли над това, дали такава промишленост, която е принудена — за да може успешно да функционира — да заграбва от работническите домове и котеджите бедните деца, които, сменяни на групи, са принудени да работят без отдих през по-голямата част от нощта; такава промишленост, която освен това така смесва в един куп хора от двата пола и от различни възрасти и наклонности, че заразата на примера неизбежно води към разпуснатост и разврат — дали такава промишленост може да увеличава сумата на националното и индивидуалното щастие?“²⁴⁵⁾ „В Дербишайр, Нотингамшайр и особено в Ланкшайр —  казва Фийлдън — неотдавна изнамерените машини били въведени в големи фабрики, разположени край такива реки, които могат да движат водно колело. Изведнъж в тези места, отдалечени от градовете, се появила нужда от хиляди работни ръце; и особено Ланкшайр, дотогава неплодороден и сравнително рядко населен, сега имал нужда преди всичко от население. Най-напред били подложени на реквизиция малките пъргави пръстчета на децата. Изведнъж възникнал обичаят да се доставят чираци (!) от различните енорийски трудови домове в Лондон, Бирмингам и другаде. По такъв начин много и много хиляди от тези мънички, безпомощни създания на възраст от 7 до 13 или 14 години били експедирани на север. За господарите (т. е. похитителите на деца) станало обичай да обличат и хранят своите чираци и да ги подслоняват в чирашки домове близо до фабриките. За надзираване на техния труд били поставени надзиратели. Тези надзиратели на роби имали всичкия интерес да заставят децата да работят колкото може повече, защото тяхната заплата била в зависимост от количеството продукт, което можело да бъде изцедено от всяко дете. Затова те са били много жестоки... В много фабрични окръзи, особено в Ланкшайр, тези невинни и безрадостни създания, отдадени на властта на фабрикантите, са били подлагани на сърцераздирателни изтезания. С прекомерен труд ги измъчвали до смърт... биели ги с камшици, оковавали ги във вериги и ги мъчели с най-изискана рафинирана жестокост; в много случаи ги изгладнявали до кожа и кости, но камшикът все още ги карал да работят... В някои случаи те бивали дори докарвани до самоубийство!... Красивите и романтични долини на Дербишайр, Нотингамшайр и Ланкшайр, скрити от погледите на обществото, станали скрити места на ужасни мъчения — често пъти на убийства!... Печалбите на фабрикантите били грамадни. Това само изостряло техния вълчи апетит. Те въвели „нощната работа“, т. е. след като изтощавали една група работни ръце с дневен труд, те държали готова група за нощна работа; дневната група си лягала на постелките, току-що опразнени от нощната група, и vice versa [обратно]. В Ланкшайр между народа се говори, че постелките никога не изстивали.“²⁴⁶⁾

С развитието на капиталистическото производство през време на манифактурния период общественото мнение на Европа загубило последните остатъци от чувството на срам и съвест. Нациите цинично се хвалели с всяка подлост, щом тя е била средство за натрупване на капитал. Прочетете напр. наивните търговски летописи на филистера А. Андерсън^[218]. В тях като тържество на английската държавна мъдрост се разтръбява фактът, че Англия при утрехтския мир с договора asiento^[219] принуди испанците да ѝ дадат привилегията да продава в испанските владения в Америка негри, закупени в Африка, докато търговията с негри се вършела досега само между Африка и английска Вест-Индия. Англия получила правото да снабдява до 1743 г. испанска Америка с по 4800 негри годишно. Това послужило и като официално прикритие на британската контрабанда. Ливърпул се е развил на основата на търговията с роби. Тя е неговият метод на първоначално натрупване. И до ден-днешен висшето общество на Ливърпул си остава Пиндар на търговията с роби, която — сравни цитираното по-горе съчинение на д-р Ейкън от 1795 г. — „засилва търговската предприемчивост до страст, възпитава славни моряци и докарва луди пари“. В Ливърпул били заети в 1730 г. с търговия с роби 15 кораба, в 1751 г. — 53, в 1760 г. —  74, в 1770 г. — 96 и в 1792 г. — 132.

С въвеждането на робството на децата в Англия памучната промишленост в същото време дала тласък за превръщането на дотогавашното повече или по-малко патриархално робовладелско стопанство в Съединените щати в търговска система на експлоатация. Изобщо за скритото робство на европейските наемни работници е било необходимо като пиедестал неприкритото робство в Новия свят.²⁴⁷⁾

Tantae molis erat^[220], за да бъдат освободени “вечните естествени закони“ на капиталистическия начин на производство, за да бъде извършен процесът на отделянето на работниците от условията на труда, за да се превърнат на единия полюс обществените средства за производство и средствата за живот в капитал, а на противоположния полюс — народната маса в наемни работници, в свободни “работещи бедняци“ — този шедьовър на съвременната история.²⁴⁸⁾ Ако парите, според Ожиé, се раждат „с кървави петна на едната буза“²⁴⁹⁾, то новороденият капитал изпуска кръв и мръсотия от всичките си пори, от главата до петите.²⁵⁰⁾

 

7. ИСТОРИЧЕСКА ТЕНДЕНЦИЯ НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКОТО НАТРУПВАНЕ

Към какво се свежда първоначалното натрупване на капитала, т. е. неговият исторически генезис? Доколкото то не е непосредствено превръщане на робите и крепостните в наемни работници, следователно доколкото не е проста промяна на формата, то означава само експроприацията на непосредствения производител, т. е. разпадането на онази частна собственост, която почива на собствен труд.

Частната собственост като противоположност на обществената, на колективната собственост, съществува само там, където средствата на труда и външните условия на труда принадлежат на частни лица. Но според това, дали тези частни лица са работници или неработници, и частната собственост има различен характер. Безкрайните нюанси, които тя има на пръв поглед, отразяват само междинните състояния, които лежат между тези две крайности.

Частната собственост на работника върху неговите средства за производство е основата на дребното производство, а дребното производство е необходимо условие за развитието на общественото производство и на свободната индивидуалност на самия работник. Наистина този начин на производство съществува и в рамките на робството, на крепостничеството и на други отношения на зависимост. Но той процъфтява, развива цялата своя енергия, завоюва адекватната си класическа форма само там, където работникът е свободен частен собственик на своите, прилагани от самия него трудови условия, където селянинът притежава земята, която обработва, занаятчията — инструмента, който той владее като виртуоз.

Този начин на производство предполага раздробяване на земята и на другите средства за производство. Той изключва както концентрацията на последните, тъй и кооперацията, разделението на труда вътре в един и същ производствен процес, общественото владение и регулиране на природата, свободното развитие на обществените производителни сили. Той е съвместим само с тесните традиционни граници на производството и обществото. Да иска човек да го увековечи — това би значило, както с право казва Пекьор, „да се декретира всеобщата посредственост“^[221]. На известно стъпало той сам създава материалните средства за своето унищожение. От този момент в утробата на обществото се раздвижват сили и страсти, които се чувстват сковани от този начин на производство. Той трябва да бъде унищожен и бива унищожен. Неговото унищожаване, превръщането на индивидуалните и разпръснати средства за производство в обществено концентрирани, следователно превръщането на лилипутската собственост на мнозина в едра собственост на малцина, т. е. експроприацията на земята, на средствата за живот и на работните инструменти на широките народни маси — тая ужасна и трудна експроприация на народната маса образува предисторията на капитала. Тя обхваща цял ред насилнически методи, от които ние разгледахме само ония, които са съставили епоха като методи на първоначалното натрупване на капитала. Експроприирането на непосредствените производители се извършва с най-безпощаден вандализъм и под нагона на най-подлите, най-мръсните, най- дребнавите и злобни страсти. Частната собственост, придобита със собствен труд и почиваща, тъй да се каже, на срастването на отделния, независимия производител с неговите средства на труда, се измества от капиталистическата частна собственост, която почива на експлоатацията на чужд, но формално свободен труд.²⁵¹⁾

След като този преобразователен процес достатъчно разложи в дълбочина и ширина старото общество, след като работниците бъдат превърнати в пролетарии, а условията за техния труд в капитал, след като капиталистическият начин на производство застане на крака, тогава по-нататъшното обобществяване на труда и понататъшното превръщане на земята и на другите средства за производство в обществено експлоатирани, следователно в общи средства за производство, а оттук и по-нататъшната експроприация на частните собственици, придобива нова форма. Сега подлежи на експроприация не вече самостоятелно стопанисващият работник, а капиталистът, който експлоатира много работници.

Тази експроприация се извършва от действието на иманентните закони на самото капиталистическо производство, по пътя на централизацията на капиталите. Един капиталист убива мнозина капиталисти. Ръка за ръка с тази централизация, или експроприация на много капиталисти от малцина, се развива в постоянно нарастващ размер кооперативната форма на процеса на труда, развива се съзнателното техническо прилагане на науката, планомерната експлоатация на земята, превръщането на средствата на труда в такива, които могат да се употребяват само задружно, икономизирането на всички средства за производство чрез тяхната употреба като производствени средства на комбиниран, обществен труд, вплитането на всички народи в мрежата на световния пазар, а с това и интернационалният характер на капиталистическия режим. С постоянното намаляване на броя на капиталистическите магнати, които узурпират и монополизират всички предимства на този преустройствен процес, расте масата на мизерията, потисничеството, поробването, израждането, експлоатацията, но също така и възмущението на постоянно нарастващата работническа класа, обучавана, обединявана и организирана от самия механизъм на капиталистическия производствен процес. Монополът на капитала става окови за онзи начин на производство, който е стигнал до разцвет заедно с него и под неговия покрив. Централизацията на средствата за производство и обобществяването на труда стигат до една точка, когато те повече не се побират в своята капиталистическа черупка. Тя бива пръсната. Удря часът на капиталистическата частна собственост. Експроприаторите биват експроприирани.

Капиталистическият начин на присвояване, който произтича от капиталистическия начин на производство, а следователно и капиталистическата частна собственост, е първото отрицание на индивидуалната частна собственост, основана на собствен труд. Но капиталистическото производство създава с необходимостта на естественоисторически процес своето собствено отрицание. Това е отрицание на отрицанието. То наново възстановява не частната собственост, а индивидуалната собственост въз основа на придобивката на капиталистическата ера: на кооперацията и общото владение на земята и на произведените от самия труд средства за производство.

Естествено, превръщането на основаната на собствения труд на индивидите разпокъсана частна собственост в капиталистическа е несравнено по-дълъг, по-труден и по-тежък процес, отколкото превръщането на капиталистическата собственост, която вече действително се основава на обществения процес на производството, в обществена собственост. В първия случай имаме експроприиране на народните маси от малцина узурпатори, а във втория — експроприиране на малцина узурпатори от народните маси.²⁵²⁾

 

---

БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

189) В Италия, където капиталистическото производство се е развило най-рано, се извършва най-рано и разпадането на крепостните отношения. Крепостният тук е бил еманципиран още преди да си е осигурил по давност някакво право върху земята. Така че неговата еманципация веднага го превръща в поставен вън от закона пролетарий, който при това вече заварва в градовете новите господари, повечето от които са останали още от времето на римляните. Когато революцията в световния пазар от края на XV век^[195] унищожила търговската хегемония на Северна Италия, възникнало движение в обратна посока. Градските работници масово били изтласкани на село и положили там началото на невиждан дотогава разцвет на дребното земеделие, култивирано по градинарски.

190) „Дребните земевладелци, които собственоръчно обработвали своите земи и се радвали на скромно благосъстояние... тогава съставлявали много по-значителна част от нацията, отколкото сега... Не по-малко от 160 000 земевладелци, които заедно със своите семейства съставлявали повече от 1/7 част от цялото население, живеели от стопанисването на своите дребни freehold-участъци (freehold е напълно свободна собственост). Средният доход на тези дребни земевладелци... се оценява на 60 до 70 ф. ст. Изчислено е, че броят на лицата, които обработвали своя собствена земя, е бил по-голям от броя на арендаторите на чужда земя.“ (Macaulay,„History of England“, 10th ed. London, 1854, v. I, p. 333-334). Дори чак до последната третина на XVII век 4/5 от английската народна маса са били земеделци (пак там, стр. 413). — Аз цитирам Маколей, защото той — като систематичен фалшификатор на историята — колкото може повече „замазва“ подобни факти.

191) Никога не бива да се забравя, че дори крепостният селянин е бил не само собственик — макар и обременен с тегоби собственик — на спадащия към неговата къща парцел земя, но и съсобственик на общинската земя. „Там (в Силезия) селянинът е крепостен.“ Въпреки това тези serfs [крепостни селяни] притежават общински имоти. „Досега още не са успели да склонят силезийците да си поделят общинските земи, докато в Ноймарк едва ли има село, в което тази подялба да не е била проведена с най-голям успех.“(Mirabeau: „De la Monarchie Prussienne“, Londres, 1788, t. II, p. 125, 126).

192) Япония със своята чисто феодална организация на поземлената собственост и със своето развито дребно селско стопанство дава много по-вярна картина на европейското средновековие, отколкото всички наши книги по история, които са проникнати повечето от буржоазни предразсъдъци. Твърде удобно е да бъдеш „либерален“ за сметка на средновековието.

193) в своята „Утопия“ Томас Mop говори за чудната страна, където „овцете изяждат хората“ („Utopia“, tranl. Robinson, ed. Arber, London, 1869, p. 41).

193а) Бейкън обяснява връзката между свободните заможни селяни и добрата пехота. „За могъществото и устойчивостта на кралството е било необикновено важно да има ферми с достатъчни размери, за да могат способните мъже да бъдат избавени от всякакви лишения и да се затвърди значителна част от земята на кралството във владение на yeomanry, т. е. на хората, които заемат средно положение между благородниците и котерите (cottagers) и ратаите... Защото общото мнение на най-компетентните по военно дело хора е... че главната сила на една армия е инфантерията, т. е. пехотата. Но за да се създаде добра пехота, нужни са хора, които не са израсли в робство и нужда, а свободно и при известно благосъстояние. Затова ако в една държава благородниците и изтънчените господа имат най-голямо значение, докато селяните и орачите са само техни работници или ратаи, или котери, т. е. просяци с къщи, вие може да имате добра конница, но никога няма да имате добра, устойчива пехота... Ние виждаме това във Франция и Италия и в някои други чужди страни, които наистина се състоят само от благородници и от потънали в мизерия селяни.. така че те са принудени да държат наемни банди от швейцарци и други за своите пехотни батальони, на което се дължи обстоятелството, че тези нации имат многобройно население и малко войници.“ („The Rеign of Henry VII etc. Verbatim Reprint from Kennet’s England“, ed. 1719, London 1870, p. 308).

194) Д-р Хънгър в „Public Health. 7th Report 1861“, стр. 131. „Количеството на предоставяната (според старите закони) земя би се смятало днес за твърде голямо за работниците и по-скоро пригодно да ги превърне в дребни арендатори.“ (George Roberts. „The Social History of the People of the Southern Counties of England in Past Centuries“, London 1856, p. 184, 185).

195) „Правото на бедните да получават част от църковния десятък е установено от текста на старите статути.“ (J. D. Tuckett, т. II, стр. 804, 805).

196) William Cobbett, „А History of the Protestant Reformation“, § 471.

197) Протестантският „дух“ проличава и от следното. В Южна Англия няколко земевладелци и заможни арендатори се наговорили и натъкмили 10 въпроса относно правилното тълкуване на закона на Елизабета за бедните, като ги дали за мнение на един прочут на времето си юрист, сержант Сниг (по-късно съдия при Джейкъб I). „Девети въпрос: Някои богати арендатори на енорията са скроили един мъдър план, с който могат да се премахнат всички смутове при прилагането на закона. Те предлагат да се построи затвор в енорията. На всеки беден, който не се съгласи да бъде затворен в затвора, да му се откаже поддръжката. След това да се обяви в околността, че ако някой иска да наеме бедните от тази енория, в определен ден да подаде запечатано предложение с най-ниската цена, по която иска да ги наеме от нас. Авторите на този план предполагат, че в околните графства има лица, които не желаят да работят, а и нямат нито средства, нито кредит, за да наемат ферма или кораб, за да могат да живеят без труд („so as to live without labour“), такива лица ще бъдат вероятно склонни да направят на енорията твърде изгодни предложения. Ако тук или там загинат някои бедни, предадени под опеката на такъв наемател, грехът ще падне на неговата глава, тъй като енорията е изпълнила своите задължения спрямо тези бедни. Обаче ние се боим, че сегашният закон не допуска такъв вид разумни мерки (prudential measure); но вие трябва да знаете, че всички останали freeholders [свободни дребни земевладелци] от нашето графство и от съседните графства ще се присъединят към нас, за да поискат от своите представители в парламента да предложат закон, който да разрешава затвор и принудителен труд за бедните, така че всяко лице, което се възпротиви на затварянето, да няма право на никаква помощ. Ние се надяваме, че това ще накара лицата, които са в нужда, да се въздържат от искане на помощ.“ („will prevent persons in distress from wanting relief“). (R. Blakey, „The History of Political Literature from the Earliest Times“, London 1855, т. II, стр. 84, 85). — В Шотландия премахването на крепостничеството станало няколко века по-късно, отколкото в Англия. Дори в 1698 г. Флечер от Селтън заявил в шотландския парламент: „Броят на просяците в Шотландия се преценява на не по-малко от 200 000 души. Единствено средство, което аз като републиканец по принцип мога да предложа, е да се възстанови старото крепостно право и да се превърнат в роби всички, които не са способни да се грижат за своето собствено съществуване.“ Същото казва и Идън в „The State of the Poor“, v. 1, ch. I, p. 60, 61: „Пауперизмът датира от освобождението на земеделците... Манифактурата и търговията са истинските родители на бедните от нашата страна.“ Идън, както и цитираният шотландски „републиканец по принцип“, се заблуждава само в това, че не премахването на крепостничеството, а премахването на собствеността на земеделеца върху земята го е превърнало в пролетарий, респективно в паупер. —  На английските закони за бедните отговаря във Франция, където експроприацията се е извършила по друг начин, ордонансът от Мулен от 1571 г. и едиктът от 1656 г.

198) Г-н Роджерс, макар че по това време е бил професор по политическа икономия в Оксфордския университет, този център на протестантската ортодоксия, подчертава в своя предговор към „History of Agriculture“ пауперизацията на народните маси чрез реформацията.

199) „A Letter to Sir T. C. Bunbury, Brt.: On the High Price of Provisions. By a Suffolk Gentleman.“ Ipswich 1795, стр. 4. Дори фанатичният защитник на системата на едрото арендаторство, авторът на „Inquiry into the Connection between the Présent Price of Provisions and the Size of Farms etc.“, London 1773, p. 139, казва: „Аз най-искрено оплаквам изчезването на нашите yeomanry [йомени], тази група от хора, които всъщност поддържаха независимостта на нашата нация; съжалявам, че виждам техните земи в ръцете на лордове-монополисти, които ги дават под аренда на дребни фермери, а последните получават земята при такива условия, че са само малко по-добре от васали и при всеки неприятен случай могат да бъдат изгонени.“

200) За личния морал на този буржоазен герой говори и следното: „Обширните земи в Ирландия, подарени през 1695 г. на Леди Оркней, са публично доказателство за любовта на краля и за влиянието на лейди... Ценните услуги на лейди Оркней се състояли, както казват, във foeda labiorum ministeria“ [мръсни любовни услуги]. (В колекцията от ръкописи, събрана от Слон в Британския музей, № 4224. Ръкописът е озаглавен: „The Charakter and Behaviour of King William, Sunderland etc. as represented in Original Letters to the Duke of Shrewsbury from Somers, Halifax, Oxford, Secretary Vernon etc.“. Той е пълен c куриози.)

201) „Незаконното отчуждаване на коронните земи отчасти чрез продажба, отчасти чрез подаряване е скандална глава в английската история... гигантска измама на нацията („gigantic fraud on the nation“) (F. W. Newman, „Lectures on Political Economy“, London 1851, p. 129, 130) {Как днешните английски едри земевладелци са добили владенията си, това читателят може да види в подробности в [Evans, N. Н.] „Our old Nobility By Noblesse Oblige“, London 1879. Ф. E.}

202) Прочетете например памфлета на Е. Бърк^[200] за херцогския род Бедфорд, чиято издънка е лорд Джон Ръсел, „the tomtit of liberalism“ [малчуганът на либерализма].

203) „Фермерите забраняват на кóтерите да отглеждат каквото и да било живо същество освен самите себе си, под предлог че ако отглеждат добитък или птици, щели да крадат фураж от хамбарите. Те казват също: дръжте кóтерите в бедност, и те ще бъдат трудолюбиви. В действителност фермерите по този начин узурпират всички права върху общинските земи.“ („А Political Inquiry into the Consequences of Enclosing Waste Lands“, London 1785, p. 75).

204) Eden, цит. съч. Предговор.

205) „Capital farms“ („Two Letters on the Flour Trade and the Dearness of Com. By a Person in Business“, London 1767, p. 19, 20).

206) „Merchant-farms“ („An Inquiry into the Present High Price of Provisions“, London 1767, p. 11, бележката.) Автор на това хубаво съчинение, което е излязло анонимно, е свещеник Натаниел Форстер.

207) Thomas Wright, „А short Address to the Public on the Monopoly of Large Farms“ 1779 г., стр. 2, 3.

208) Rev. Addington, „Inquiry into the Reasons for and against Inclosing Open Fields“, London 1772, p. 37-43, passim.

209) Dr. R. Price, „Observations on Reversionary Paymens“, 6 ed. By W. Morgan, London 1803, v. II, p. 155. Човек трябва да прочете Форстер, Адингтън, Кент, Прайс и Джеймс Андерсън и да сравни с тях жалкия сикофантски брътвеж на Мак-Кълък в неговия каталог „The Literature of Political Economy“, London 1845.

210) Пак там, стр. 147.

211) Пак там, стр. 159. Човек си спомня за стария Рим. „Богатите завладели по-голямата част от неподелените земи. Обстоятелствата на онова време им внушавали увереността, че те няма повече да им бъдат отнети, и затова те закупвали съседните участъци на бедните — отчасти с тяхно съгласие, а отчасти им ги отнемали насила; така че вместо разхвърляни ниви те вече обработвали обширни имения. При това за земеделието и за скотовъдството те използвали роби, защото свободните хора можели да им бъдат отнети за военна служба. Притежаването на роби им носело голяма печалба още и в това отношение, че робите като освободени от военна служба, са можели свободно да се размножават и по този начин да доставят на господарите маса деца. По този начин силните завладели всичкото богатство и цялата страна гъмжала от роби. Италийците, напротив, ставали все по-малко и по-малко благодарение на бедността, даждията и военната служба. А когато настъпело време на мир, те били обречени на пълна бездейност, тъй като богатите владеели цялата земя и за земеделието имали нужда от роби, а не от свободни хора.“ (Appian, „Römische Bürgerkriege“, I, 7). Това място се отнася до времето преди Лициниевия^[201] закон. Военната служба, която тъй силно ускорила съсипването на римските плебеи, е била също тъй главното средство, с което Карл Велики е ускорявал превръщането на свободните германски селяни в зависими и крепостни.

212) [J. Arbuthnot.] „An Inquiiy into the Connection between the Present Price of Provisions etc.“, p. 124, 129. Нещо подобно, но c противоположна тенденция срещаме у друг автор: „Изгонват работниците от техните котеджи и ги принуждават да търсят работа в града; но тогава се получава повече продукт и по такъв начин капиталът се увеличава.“ ([R. В. Seeley] „The Perils of the Nation“, 2 ed. London, 1843, p. XIV).

213) F. W. Newman, „Lectures on Political Economy“, London, 1851, p. 132.

214) Стюарт казва: „Рентата от тези земи“ (той погрешно прилага тази икономическа категория към налога, който са плащали васалите^[203] на шефа на клана) „е съвсем незначителна в сравнение с техния размер, но колкото се отнася до броя на хората, които живеят от аренда, може би ще се окаже, че парче земя в планинските местности на Шотландия изхранва 10 пъти повече хора, отколкото земя със същата стойност в най-богатите провинции.“ (James Steart. „An Inquiry into the Principles of Political Oeconomy“. London, 1767, v. I, ch. XVI, p. 104).

215) James Anderson, „Observations on the means of exciting a spirit of National Industry etc.“, Edinburgh, 1777.

216) B 1860 г. насилствено експроприираните били експортирани в Канада, като им били правени лъжливи обещания. Някои забягнали в планините и по съседните острови. Те били преследвани от полицаи и избягали след ръкопашен бой с тях.

217) „В планинските области — казва в 1814 г. Бъкенан, коментаторът на А. Смит — старата система на собственост всекидневно се събаря насилствено... Лендлордът  без оглед на наследствените арендатори (и тази категория тук е също тъй погрешно употребена) предлага земята на тогова, който най-много му предложи за нея, а ако този последният подобри обработката, то той веднага въвежда нова система на обработване на земята. Земята, по-рано осеяна с дребни селски стопани, е била населена съответно на количеството на получавания от нея продукт; при новата система на усъвършенствана обработка и на увеличена рента се получава с възможно най-малки разноски най-големият възможен продукт и заради това се отстраняват ония работни ръце, конто вече са станали излишни... Изхвърлените от родната земя търсят издръжка във фабричните градове и т. н.“ (David Buchanan, „Observations on etc. A. Smith’s Wealth of Nations“, Edinburgh, 1814, v. IV, p. 144). „Шотландските големци са експроприирали цели семейства, така както биха плевили бурен; отнасяли са се с цели села и с тяхното население така, както индийците за отмъщение се отнасят с бърлогите на диви зверове... Продават човека за едно овчо руно, за овнешки бут, дори за по-малко... При нахлуването на монголите в северните провинции на Китай в монголския съвет било предложено да се изтребят жителите и земята им да се превърне в пасбища. Много лендлордове от планинска Шотландия са изпълнили този проект в своята собствена страна против своите собствени съотечественици.“George Ensor, „An Inquiry concerning the Population of Nations“, London, 1818, p. 215, 216).

218) Когато сегашната херцогиня Съдърланд уреди в Лондон извънредно пищен прием на мистрис Бичер-Стоу, авторката на „Чичо Томовата колиба“, за да изложи на показ своята симпатия към робите-негри в американската република (това нещо тя, както и другите аристократи, благоразумно пропусна да направи през време на гражданската война, когато всяко „благородно“ английско сърце туптеше от съчувствие към робовладелците), аз описах в „New York Tribune“ положението на Съдърландовите роби^[205] (част от статията ми е цитирана в книгата на Кери „The Slave Trade“ Philadelphia, 1853, p. 202, 203). Моята статия беше препечатана в един шотландски вестник и предизвика енергична полемика между този вестник и сикофантите на съдърландовци.

219) Интересни подробности за тази търговия с риба има у Давид Уркарт, в „Portfolio, New Series“. — Насау У. Сениор в цитираното по-горе негово посмъртно издадено съчинение квалифицира „процедурата в Съдърландшир като едно от най- благотворните „очиствания“ (clearings), откак свят светува“. („Journals Conversations and Essay relating to Ireland“, London, 1868.)

219а) В „deer forests“ (горите за дивеч) на Шотландия няма нито едно дърво. Просто изкарват овцете от голите планини и докарват там елени и това се нарича „deer forests“. Значи няма дори и лесовъдство!

220) Robert Somers, „Letters from the Highlands; or, the Famine of 1847“, London, 1848, p. 12-28 passim. Тези писма излязоха първоначално в „Times“, Естествено английските икономисти обясняваха глада на гелите в 1847 г. с тяхната... пренаселеност. Гелите изобщо „притискали“ своите средства за прехрана. — Това „Clearing of Estates“ [очистване на именията], или както го наричали в Германия —  Bauernlegen [отнемане имотите на селяните], е било там особено много практикувано след Тридесетгодишната война и дори чак в 1790 г. предизвикало в Саксонското курфюрство селски бунтове. То господствало предимно в Източна Германия. В повечето пруски провинции едва Фридрих II гарантирал на селяните правото на собственост. След завладяването на Силезия той принудил земевладелците да възстановят къщичките, хамбарите и т. н., да обзаведат селските стопанства с добитък и инвентар. Той имал нужда от войници за армията и от данъкоплатци за своето държавно съкровище. Впрочем колко приятен живот е водел селянинът при Фридриховия финансов хаос и при неговия режим, който е бил смесица от деспотизъм, бюрокрация и феодализъм — това може да се види от следните думи на неговия горещ поклонник Мирабо: „Ленът е едно от най-големите богатства на селянина в Северна Германия. Но за нещастие на човешкия род ленът е само помощно средство против мизерията, но не и източник на благосъстояние. Преките данъци, ангарията и всевъзможните други тегоби съсипват германския селянин, още повече че той трябва да плаща и косвени данъци за всичко, което купува... и за да пропадне напълно, той няма право да продава своите продукти където и както иска; той дори не смее да купува това, от което се нуждае, от онези търговци, които биха могли да му го доставят по-евтино. Всички тези причини незабелязано го съсипват и той не би могъл да плати на срока преките данъци, ако не се занимаваше с предачество; за него предачеството е спомагателен източник, тъй като създава полезно занимание на жена му, децата му, ратайкините и ратаите му и на него самия. Но колко тежко живее той, въпреки този спомагателен източник! През време на лятната оран и жътва той работи като каторжник; ляга в 9 часа и става в 2 часа, за да надвие на работата; през зимата би трябвало да възстанови силите си чрез по-дълга почивка; но той би останал без жито за хляб и семе, ако продаде своите продукти, а би трябвало да ги продаде, за да си плати данъците. Така че за да запълни тази дупка, той трябва да преде... и то с голямо напрежение. Така че селянинът зиме си ляга среднощ или в 1 часа и става в 5 или 6, или пък ляга в 9 и става в 2 часа, и тъй през всичките дни на своя живот освен неделните дни. Това извънредно продължително бодърстване и този прекомерен труд изтощават организма на човека и затова мъжете и жените в селата остаряват много по-рано, отколкото в града.“ (Mirabeau, цит. съч., т. III, стр. 212 и сл.)

Добавка към второто издание. През април 1866 г., 18 години след публикуването на горецитираното съчинение на Роберт Сомърс, професор Леон Леви чел в Society of Arts^[206] лекция за превръщането на пасбищата за овце в паркове за дивеч, в която описва напредъка на опустошението в планинска Шотландия. Между другото той казал: „Обезлюдяването и превръщането на земята само в пасбища за овце било най-удобният начин за получаване на доходи без никакви разходи... Заместването на овчите пасбища в планинска Шотландия с ловни паркове е станало обикновено явление. Дивите зверове изгонват овцете също тъй, както преди са били изгонвани хората, за да направят място на овцете... Човек може да премине от именията на граф Долхъзи във Форфаршайр чак до тези на Джон о'Гроут, без да напуска горската местност. — В много (от тези гори) са се поселили лисици, диви котки, белки, порове, невестулки и алпийски зайци; а питомните зайчета, катериците и плъховете са се появили там едва напоследък. Грамадни пространства, които фигурирали в статистиката на Шотландия като изключително богати и обширни пасбища, сега са изключени от всяко култивиране и подобрение и са предназначени да служат само за ловджийско развлечение на малцина хора — развлечение, което при това трае само един кратък период през годината.“

Лондонският  „Economist“ от 2 юни 1866 г. казва: „Един шотландски вестник от последната седмица между другите новини съобщава: „Една от най-добрите овчи ферми в Съдърландшир, за която неотдавна, при изтичане на срока на контракта, са предлагали годишна рента от 1200 ф. ст., се превръща в „ловен парк“!“ Феодалните инстинкти действат... както в ония времена, когато нормандският завоевател... унищожил 36 села, за да създаде New Forest [Новия лес]... Два милиона акра, които включват няколко от най-плодородните участъци на Шотландия, са напълно превърнати в пустош. Естествената трева на Глен Тилт е била смятана за най-хранителната в графството Перт; ловният парк в Бен Оулдър е бил най-добрата ливада в обширния окръг Бедъноук; част от гората Блек Маунт е била най-превъзходното пасбище за черноглави овце в Шотландия. За размера на земите, които са опустошени заради любителите на лова, можем да си съставим представа от факта, че тези земи заемат много по-голяма площ, отколкото цялото графство Перт. За производствените източници, които страната губи вследствие на това насилствено опустошаване, може да се съди по това, че земята на гората Бен Оулдър е могла да изхранва 15 000 овце и че тя съставя само 1/30 от ловните райони на Шотландия... Цялата тази ловна земя е съвсем непроизводителна... тя би могла също така да бъде потопена във вълните на Северното море. Силната ръка на законодателството би трябвало да тури край на това капризно опустошаване и създаване на пустини.“

221) Авторът на „Essay on Trade etc.“ забелязва: „При царуването на Едуард VI англичаните като че ли сериозно са се заели да насърчават манифактурите и да създават работа на бедните. Това се вижда от един забележителен закон, в който се казва, че всички скитници трябва да бъдат дамгосвани с огън“ и т. н. („An Essay on Trade and Commerce“, London, 1770, p. 5).

221а) Томас Мор казва в своята „Утопия“: „Така става, че някой лаком и ненаситен гладник, истинска чума на своята родина, може да заграби хиляда акра земя, да ги загради със стобор или с плет, или с насилие и притеснения да докара собствениците им дотам, че те да бъдат принудени да предадат всичкото си имущество. С едно или друго средство, както и да въртят и да сучат, те биват принудени да се изселят — тези бедни, простодушни, нещастни същества! Мъже, жени, съпрузи, съпруги, деца без бащи, вдовици, плачещи майки със своите кърмачета, цялото домочадие, оскъдно по средства, но многобройно по глави, тъй като за земеделието са били необходими много ръце. Те се влачат, казвам аз, далеч от познатите и привични родни места, без да намират подслон; продажбата на цялата им покъщнина, макар и да не струва много нещо, при други обстоятелства би дала нещичко; но изпъдени внезапно, те трябва да я продават на безценица. И след като се скитали, докато изразходват последната пара — какво друго им остава да вършат, освен да крадат, та после, ей богу, да бъдат обесени по всичките правила на закона или да тръгнат по просия. Но и тогава ги хвърлят в затвора като скитници, защото скитосват и не работят — а при това никой не иска да им даде работа, колкото и усърдно да я дирят.“ От тези бедни бежанци, за които Томас Мор казва, че са били принудени да крадат, 72 000 големи и малки крадци са били екзекутирани през царуването на Хенрих VIII.“ (Holinshed, „Description of England“, v. I, p. 186). През времето на Елизабета „скитниците са били избесвани на цели редици; при това обикновено не минавала година, без да бъдат обесени в едно или друго селище 300 или 400 скитници.“ (Strype, „Annals of the Reformation and Establishment of Religion, and other Various Occurrences in the Church of England during Queen Elisabeth’s Happy Reign“, 2nd ed., 1725 r., v. II). Според същия Страйп в Съмърсетшайр само за една година били екзекутирани 40 души, дамгосани — 35, наказани с камшик —  37 и 183 „отчаяни злодеи“ били освободени. Въпреки това, казва той, „този голям брой на обвиняемите не съдържа и 1/5 от подсъдните престъпления, което се дължи на небрежността на мировите съдии и на глупавото състрадание на народа“. Той прибавя: „Другите графства на Англия не са били в по-добро положение от това на Съмърсетшайр, а много са били дори в още по-лошо.“

222) „Винаги, когато законодателството се опитва да регулира споровете между господарите и техните работници, негови съветници са господарите“ — казва А. Смит^[208]. „Духът на законите е собствеността“ — казва Ленге^[209].

223) J. В. Byles. „Sophisms of Free Trade. By a Barrister“, London, 1830, p. 206. Toй ехидно добавя: „Ние винаги сме били под ръка, за да се намесим в полза на господарите. Не може ли да се направи нещо и за работниците?“

224) От една от точките на статута от 2-ата година от царуването на Джейкъб I, чл. 6, се вижда, че някои производители на платове не се стеснявали в качеството си на мирови съдии сами официално да диктуват тарифата на заплатата в своите собствени работилници. В Германия издаването на статути за задържане на работната заплата на ниско равнище зачестява особено след Тридесетгодишната война. „В обезлюдените местности владетелите на имения чувствали много тежко липсата на слуги и работници. На всички селски жители било забранено да дават под наем стаи на неженени мъже и жени. Всички такива обитатели трябвало да бъдат посочвани на властите и хвърляни в затвора, ако не искат да станат слуги, дори и когато се издържат с друга работа, напр. сеят на селяните срещу надница или дори търгуват с пари и жито („Keiserliche Privilegien und Sanctionen für Schlesien“ I, 125). В продължение на цял век в наредбите на владетелите постоянно се срещат горчиви оплаквания от злонамерената и разхайтена сбирщина, която не иска да се подчини на тежките условия и не се задоволява с установената от закона заплата; на отделния владетел на имение се забранява да плаща повече от таксата, която е установена от ландшафта [съсловен съвет на господарите]. И въпреки това условията на труда след тази война са в редица случаи по-добри, отколкото са били 100 години по- късно; така в 1652 г. в Силезия ратаите все още получавали два пъти в седмицата месо, а в нашия век там има окръзи, където ратаите получават месо само 3 пъти в годината. И надницата след войната е била по-висока, отколкото през следващите векове.“ (G. Freitag „Neue Bilder aus dem Leben des deutschen Volkes“, Leipzig 1862, S. 34, 35)

225) Член I на този закон гласи: „Тъй като една от основите на френската конституция се състои в премахването на всички видове сдружения на граждани от едно и също съсловие или професия, забранява се тяхното възстановяване под какъвто и да е предлог или в каквато и да било форма“. Член IV заявява, че ако „граждани, които принадлежат към една и съща професия, занятие или занаят, се сговарят помежду си и образуват съглашение с цел да отказват съвместно услугите на своето занятие или труд или пък да ги оказват само срещу определена цена, то такива сговаряния и съглашения... трябва да бъдат обявени за противоконституционни и за атентати против свободата и човешките права и т. н.“, т. е. за престъпление против държавата, също както е и в старите работнически статути. („Révolutions de Paris“, Paris 1791, III, p. 523).

226) Bouçhez et Roux, „Histoire Parlementaire“, t. X, p. 193-195, passim.

227) „Арендатори — казва Харисън в своята „Description of England“, на които по-рано е било тежко да плащат по 4 ф. ст. рента, сега плащат по 40, 50, 100 ф. ст. и намират, че са сключили лоша сделка, ако след изтичане на арендния договор не са спестили рентата за 6-7 години.

228) За влиянието на обезценяването на парите в XVI век върху различните обществени класи виж „А Compendious or Briefe Examination of Certain Ordinary Complaints of Divers of our Countrymen in these our Days. By W. S. Genteleman“, London, 1581. Ha диалогичната форма на това съчинение се дължи, че дълго време е било приписвано на Шекспир и дори в 1751 г. е било преиздадено под негово име. Негов автор е Уилям Стафорд. На едно място рицарят (knight) разсъждава по следния начин:

Рицарят: „Вие, съседе земеделец, вие, господин бакалин, и вие, майсторе бакърджия, вие, както и другите занаятчии, много лесно можете да защитите своя интерес. Колкото повече поскъпват в сравнение с по-преди всички предмети, толкова повече вие дигате цените на вашите стоки и на продуктите на вашия труд, които продавате. А ние няма какво да продаваме, та да можем да му дигнем цената, за да уравновесим загубата от онова, което трябва да купуваме.“ На друго място рицарят пита доктора: „Кажете, моля ви се, за какви групи от хора говорите? И преди всичко кои според вас не търпят загуба от това?“ — Докторът: „Аз имам предвид всички ония, които живеят от купуване и продаване, защото колкото и скъпо да купуват, толкова скъпо и продават.“ — Рицарят: „Коя е категорията, за която казвате, че печели от това?“ — Докторът: „Ами че всички ония, които плащат за обработваните от самите тях арендни земи или ферми по старата норма (rent), тъй като плашат по старата цена, а продават по новата, т. е. плашат за своята земя много евтино, а продават скъпо онова, което расте на нея...“ — Рицарят: „А кои според вас ще имат по-голяма загуба, отколкото е печалбата на тази група?“ — Докторът: „Всички аристократи, всички благородници и всички други, които живеят с твърдо установена рента или с доход, или не обработват сами земята си, или не се занимават с купуване и продаване.“

229) Във Франция тъй нареченият régisseur, управител и събирач на тегобите в полза на феодалния господар през ранното средновековие, скоро става homme d’affaires [човек на сделките], който чрез изнудвания, измамничество и т. н. се издига до капиталист. Тези régisseurs понякога сами са били благородни господа. Например: „Тази сметка представя г. Жак де Торес, рицар-кастелан в Безансон на своя шеф, който в Дижон води сметките за господин херцога и графа Бургундски относно рентите, които принадлежат на казаното рицарско владение от 25 декември 1359 г. до 28 декември 1360 г.“ (Alexis Monteil, „Traité des Matériaux Manuscrits etc.“, p. 234-235). Още тук проличава, че във всички сфери на обществения живот лъвският дял се пада на посредника. Така например в областта на икономиката финансистите, борсаджиите, търговците, дребните търговци обират каймака от всички сделки; в областта на гражданското право адвокатът оскубва страните; в политиката депутатът има по-голямо значение, отколкото избирателите, министърът — по-голямо, отколкото суверенът; в религията „застъпникът“ изтиква бога на заден план, а пък поповете избутват „застъпника“, защото те са неизбежните посредници между „добрия пастир“ и неговите овце. И във Франция както в Англия големите феодални територии са били поделени на безкрайно много дребни стопанства, но при условия много по-неблагоприятни за селското население. През XIV век възникнали арендите, фермите или така наречените terriers. Техният брой постоянно растял и надминал 100 000. Те плащали в пари или в натура поземлена рента, която се движела от 1/12 до 1/5 от продукта. Тези terriers се наричали ленове, подленове и т. н. (fiefs, arrière-fiefs) според стойността и големината на площта, като някои имали само по няколко арпана. Всички притежатели на тези terriers са имали в една или друга степен съдебна власт над жителите; имало четири степени. Човек може да си представи и как всички тези дребни тирани са потискали селското население. Монтей казва, че по онова време във Франция имало 160 000 съдилища, докато сега са достатъчни само 4000 съдебни учреждения (включително и мировите съдилища).

230) Виж неговите „Notions de Philosophie Naturelle“, Paris, 1838.

231) Обстоятелството, което подчертава сър Джеймс Стюарт.^[214]

232) „Аз ще ви позволя — казва капиталистът — честта да ми служите, при условие че ще ми давате и онова малко, което ви е останало, срещу труда, който аз полагам, като ви командвам.“ (J. J.Rousseau, „Discours sur L’Economie Politique“).

233) Mirabeau, цит. съч., т. III, стр. 20-109, на разни места. Ако Мирабо смята разпръснатите работилници за по-икономични и по-продуктивни от „съединените“ и вижда в последните само изкуствено отгледани под грижата на правителството оранжерийни растения, то това се обяснява с тогавашното състояние на голяма част от манифактурите на континента.

234) „Когато двадесет фунта вълна незабелязано се превръщат в течение на годината в дрехи, нужни за едно работническо семейство, и то с неговия собствен труд между другите работи, това не прави голямо впечатление. Но ако вълната отиде на пазара, после във фабриката, после при посредника, после при търговеца, то ще се получат големи търговски операции с вложен номинален капитал; който двадесет пъти надминава нейната стойност... Така се експлоатира работническата класа, за да се поддържа едно хвърлено в мизерия фабрично население, една паразитна класа на дюкянджии и една фиктивна търговска, парична и финансова система.“ (David Urquhart, цит. съч., стр. 120)

235) Тук прави изключение времето на Кромуел. Докато е траела републиката, всички слоеве на английската народна маса се издигнали от оная деградация, в която били изпаднали при Тюдорите.

236) Тъкет знае, че от същинските манифактури и от разрушаването на селската или домашната манифактура е възникнала с въвеждането на машините едрата вълнена промишленост. (Tuckett, цит. съч., т. I, стр. 144) „Плугът, хомотът са били изобретения на богове и занятия на герои: нима тъкачният стан, вретеното и чекръкът са от по-малко благороден произход? Вие отделяте чекръка от плуга, вретеното от хомота и получавате фабрики и домове за бедни, кредит и кризи, две враждебни нации —  земеделска и търговска.“ (David Urquhart, цит. съч., стр. 122). Но ето че идва Кари и сигурно не без право обвинява Англия, че се стреми да превърне всички други страни в изключително земеделски, на които Англия да бъде фабрикант. Той твърди, че по този начин е била разорена Турция, защото (Англия) „никога не е позволявала на собствениците на земята и на земеделците да укрепят своето положение чрез естествения съюз на плуга с тъкачния стан, на браната с чука.“ („The Slavе Trade“, р. 125). Според него сам Уркварт е един от главните виновници за разоряването на Турция, където той в интереса на Англия водел пропаганда за свободната търговия. Но най-хубавото е, че Кери — между другото голям поклонник на Русия — иска чрез протекционната система да попречи на процеса на посоченото разделяне, който тази система ускорява.

237) Филантропичните английски икономисти като Мил, Роджерс, Голдуин, Смит, Фоусет и т. н. и либералните фабриканти като Джон Брайт и компания питат английския поземлен аристократ, както бог питал Каин за брата му Авел: къде отидоха нашите хиляди селяни? Но откъде сте дошли вие самите? От унищожаването на тези селяни. Защо не питате по-нататък: къде са отишли независимите тъкачи, предачи и занаятчии?

238) „Промишлен“ е употребено тук в противоположност на „земеделски“. В смисъл на икономическата „категория“ фермерът е също такъв промишлен капиталист, какъвто е и фабрикантът.

239) „The Natural and Artificial Rights of Property Contrasted“, London, 1832, р. 98, 99. Авторът на това анонимно съчинение е Т. Ходскин.

240) Дори в 1794 г. дребните производители на платове в Лидс пратили депутация до парламента, за да молят да се издаде закон, който да забранява на търговиите да стават фабриканти (Dr.Aikin, цит. съч.).

241) William Howitt, „Colonisation and Christianity. A Popular History of the. Treatment of the Natives by the Europeans in all their Colonies“, London, 1838, p. 9 За отношението към робите съществува една добра компилация отCharl Comte„Traité de la Législation“, 3-ème éd., Bruxelles, 1837. Човек трябва подробно да проучи тази работа, за да се види какво прави буржоата от себе си и от работника там, където той може без стеснение да преобразува света по свой образ и подобие.

242)Thomas Stamford Raffles, late Lieut Cov. of that island: „The History of Java“, London, 1817 [v. 11, p. CXC-CXCI, приложение].

243) В 1866 г. само в провинцията Ориса умрели от глад повече от един милион индуси. Въпреки това всички усилия били насочени към обогатяване на държавната хазна на Индия чрез високите цени, по които отпускали средства за прехрана на умиращите от глад.

243а) Уилям Кобет отбелязва, че в Англия всички обществени учреждения се наричат „кралски“, но затова пък дългът е „национален“ (national debt).

243b) „Ако днес татарите биха нахлули в Европа, би било мъчно да им сеобясни какво нещо е нашият финансист.“ (Montesquieu, „Esprit des loix“, ed. Londres, 1769, t. IV, p. 33).

244) Mirabeau, цит. съч., стр. 101.

245) Eden, цит. съч., кн. II, гл. I, стр. 421.

246) John Fielden, цит. съч., стр. 5, 6. За първоначалните безобразия на фабричната система виж: Dr. Aikin, цит. съч.,стр. 219, и Gisborne, „Inquiry inte the Duties of Men“, 1795, v. II. — Когато парната машина пренесла фабриките от селските водопади в центровете на градовете, „готовите да се въздържат“ капиталисти вече намирали под ръка детския материал и насилственото докарване на роби от трудовите домове станало излишно. Когато сър Р. Пил (баща на „министъра на Plausibilität“ [„благовидност“] внесъл в 1815 г. своя законопроект за защита на децата, Френсис Хорнър (светилото на „Комитета за търговията със злато на кюлчета“ и интимен приятел на Рикардо) заявил в долната камара: „Установено е, че заедно с имота на един фалирал е била обявена и продадена на публичен търг една партида фабрични деца — ако може да се употреби този израз — като част от неговия имот. Преди две години (в 1813 г.) един отвратителен процес е бил разгледан от висш съд. Работата се касаела за група момчета. Една лондонска енория ги дала на един фабрикант, той от своя страна ги прехвърлил на друг. Най-сетне човечни хора ги открили в едно състояние на абсолютно изтощение от глад (absolute famine). Друг случай, още по-възмутителен, той узнал като член на парламентарната следствена комисия. Преди не много години една лондонска енория и един ланкшайрски фабрикант сключили договор, в който уговорили, че той се задължава да вземе на всеки 20 здрави деца по един идиот.“

247) През 1790 г. в английска Вест-Индия се падали по 10 роби на един свободен човек, във френска — по 14, в холандска — по 23 (Henry Brougham, „An Inquiry into the Colonial Policy of the European Powers“, Edinburgh, 1803, v. II, p. 74).

248) Изразът „labouring poor“ [„работещ бедняк“] се среща в английските закони от момента, когато класата на наемните работници става значителна. Тези „labouring poors“ са противоположност, от една страна, на „idle poors“ [неработещи бедняци], просяци и т. н., от друга страна, на онези работници, които още не са освободени от собственост, а още притежават своите средства на труда. От законите изразът „labouring poor“ е минал в политическата икономия, като почнем от Кълпепър, Дж. Чайлд и т. н. до А. Смит и Идън. От това може да се съди за bonne foi [добросъвестността] на „execrable political cantmonger“ [„отвратителния политически лицемер“] Едмунд Бърк, когато той обявява израза „labouring poor“ за „execrable political cant“ [„отвратително политическо лицемерие“]. Този сикофант, който, плащан от английската олигархия, е играл ролята на романтик спрямо френската революция — също както в началото на американските смутове, когато бил плащан от северноамериканските колонии, е играл ролята на либерал спрямо английската олигархия, — е бил ординерен буржоа до мозъка на костите: „Законите на търговията са закони на природата и следователно — божи закони.“ (Е. Burke. „Thoughts and Details on Scarcity“, ed. London, 1803, p. 31, 32). He е чудно, че той, верен на божите и природните закони, винаги се е продавал на най-изгодния пазар! В съчиненията на свещеник Тъкер — Тъкер е бил поп и тори, но иначе порядъчен човек и добър икономист — намираме твърде добра характеристика на този Едмунд Бърк през времето на неговия либерализъм. При позорната безхарактерност, която господства в днешно време и най-раболепно вярва в „законите на търговията“, дълг е все отново и отново да се заклеймяват бърковците, които се различават от своите приемници само по едно — по своя талант!

249) Marie Augier, „Du Crédit Public“.

250) „Капиталът — казва „Quarterly Reviewer“ — избягва смутове и кавги и по своята природа е боязлив. Това е вярно, но все пак то не е цялата истина. Капиталът се ужасява от отсъствието на печалба или от твърде малка печалба, както природата — от празното пространство. При достатъчна печалба капиталът става смел. При сигурни 10% той вече може да бъде употребен навсякъде; при 20% той се оживява; при 50% той става безумно смел; за 100% той погазва с краката си всички човешки закони; при 300% няма престъпление, на което той да не се реши —  дори с риск да увисне на бесилката. Ако смутовете и кавгите носят печалба, той ще ги подбужда. Доказателство: контрабандата и търговията с роби.“ (T. J. Dunning, цит. съч., стр. 35, 36).

251) „Ние се намираме в положение, което е съвсем ново за обществото... ние се стремим да отделим всеки вид собственост от всеки вид труд. (Sismonli „Nouveaux Principes de l’Economie Politique“, t. II [Paris, 1827], p. 434).

252) „Прогресът на промишлеността, на който буржоазията е неволен и неспособен да му се съпротивява носител, заменя посредством конкуренцията изолираността на работниците — с тяхното революционно обединяване чрез асоциацията. Така че с развитието на едрата промишленост под краката на буржоазията се изплъзва самата основа, върху която тя произвежда и си присвоява продуктите. Тя произвежда преди всичко своите собствени гробокопачи. Нейната гибел и победата на пролетариата са еднакво неизбежни... От всички класи, които в днешно време противостоят на буржоазията, само пролетариатът е действително революционна класа. Останалите класи се разпадат и загиват с възхода на едрата промишленост, а пролетариатът е нейният кръвен продукт. Средните съсловия — дребният индустриалец, дребният търговец, занаятчията, селянинът, — всички те се борят против буржоазията, за да спасят от гибел своето съществуване като средни съсловия... те са реакционни, защото се мъчат да върнат назад колелото на историята.“ (К. Маркс и Ф. Енгелс. „Манифест на Комунистическата партия“. Лондон, 1848, стр. 11, 9 [виж настоящото издание, том 4, стр. 435-436, 434]).

---

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКЦИЯТА

[*1] — буквално: крайна Тула; тук този израз се употребява в смисъл: краен предел. (Тула — островна страна, която според представата на древните се намирала на крайната северна точка на Европа). Ред.

[*2] — буквално: за пруския крал, в преносен смисъл: за този, дето духа. Ред.

[195] Под революция на световния пазар тук се разбира силното намаляване от края на XV век на ролята на Генуа, Венеция и другите градове на Северна Италия в транзитната търговия, причина за което били великите географски открития от онова време: откриването на Куба, Хаити и Бахамските острови, на северноамериканския континент, на морския път за Индия покрай най-южната точка на Африка и най-после на Южноамериканския континент.

[196] J. Steuart. „Ап Inquiry into the Principles of Political Oeconomy“. Vol. 1, Dublin, 1770, p. 52.

[197] „Pauper ubique facet“ („Бедните навсякъде са онеправдани“) — думи от съчинението на Овидий „Фасти“, книга първа, стих 218.

[198] Има се предвид очевидно указът за търсене на избягалите селяни, издаден през 1597 г. при царуването на Фьодор Иванович, когато Русия се управлявала фактически от Борис Годунов. Съгласно този указ избягалите от непосилното потисничество и робията на помешчиците селяни трябвало да бъдат търсени пет години и принудително връщани на предишните им господари.

[199] В английската буржоазна историография „славна революция“ бил наречен държавният преврат от 1688 г., в резултат на който в Англия била установена конституционна монархия, основана на компромиса между едроземевладелската аристокрация и едрата буржоазия.

[200] Има се предвид излезлият през 1796 г. в Лондон памфлет: „А Letter from the Right Honourable Edmund Burke to a Noble Lord, on the Attacks made upon him and his Pension, in the House of Lords, by the Duke of Bedford, and the Earl of Lauderdale, Early in the present Sessions of Parliament“ („Писмо на уважаемия Едмънд Бърк до благородния лорд във връзка с нападките, отправени към него и неговата пенсия от херцог Бедфорд и граф Лодердел в камарата на лордовете в началото на сегашната сесия на парламента“).

[201] Закон на Лициний — закон, приет в древния Рим през 367 г. преди н. е. Той предвиждал известно ограничаване на правото да се дават обществени земи за лично ползване и частично отменяне на дълговете. Насочен против увеличаването на едрото земевладение и привилегиите на патрицианската аристокрация, той отразявал известно засилване на икономическите и политическите позиции на плебса. Римската традиция приписва авторството на закона на народните трибуни Лициний и Секстий.

[202] Има се предвид въстанието през 1745-1746 г. на привържениците на кралската династия на Стюартите, които настоявали на английския престол да бъде качен така нареченият „млад претендент“ Чарлз Едуард. Същевременно въстанието отразявало протеста на народните маси в Шотландия и Англия срещу експлоатирането им от лендлордовете и масовото им лишаване от земя. След потушаването на въстанието от редовните войски на Англия клановата система в планинска Шотландия започнала бързо да се разлага и изгонването на селяните от земята още повече се засилило.

[203] Таксмени, както обяснява самият Маркс в статията си „Избори. — Финансови усложнения. — Херцогиня Съдърланд и робството“ (виж настоящото издание, т. 8, стр. 517-523), се наричали в Шотландия при господството на клановата система старейшините, пряко подчинени на вожда на клана — лерда („големия човек“). Последният им разпределял земята, „так“, която била собственост на целия клан, а като признание на властта на лерда таксмените му плащали малък данък. Последните от своя страна разпределяли участъците земя между своите васали. С разлагането на клановата система лердът се превръща в лендлорд, а таксмените — по същество в капиталистически фермери. Същевременно и предишният данък се заменя с поземлена рента.

[204] Гели — коренното население на планинските райони в Северна и Западна Шотландия, потомци на древните келти.

[205] Маркс има пред вид статията си: „Избори. — Финансови усложнения. — Херцогиня Съдърланд и робството“, публикувана във вестник „New-York Daily Tribune“ от 9 февруари 1853 г. (виж настоящото издание, т. 8, стр. 517-523).

[206] Виж бележка 121.

[207] Petty Sassions (малки сесии) — сесии на мировите съдилища в Англия; разглеждат дребни дела по опростено съдопроизводство.

[208] A. Smith. „An Inquiry into the Nature and Causes of the Wealth of Nations“. Vol. 1, Edinburgh, 1814, p. 237.

[209] Виж бележка 175.

[210] Виж бележка 145.

[211] Законът против „конспирациите“ съществувал в Англия още в средните векове. Той забранявал „всякакви конспиративни действия, дори и поводът за тях да е законен“. Въз основа на този закон се потискали организациите и класовата борба на работниците както преди приемането на законите против работническите сдружения (виж бележка 145), така и след отменянето им.

[212] Става дума за правителството на якобинската диктатура във Франция от юни 1793 до юни 1794 г.

[213] A. Anderson. „An Historical and Chronological Deduction of the Origin of Commerse, from the Earlies Accounts to the present Time“ (А. Андерсън, „Исторически и хронологически очерк за търговията от най-ранните сведения за нея до днес“). Първото издание излязло в Лондон през 1764 г.

[214] J. Steuart. „An Inquiry into the Principles of Political Oeconomy“. Vol. 1, Dublin, 1770, First book, Ch. XVI.

[215] Виж бележка 56.

[216] O. Gülich. „Geschichtliche Darstellung dés Handles, der Gewerbe und des Ackerbaus der bedeutendsten-handeltreibenden Staaten unsrer Zeit“. Bd. I, Jena, 1830, ,S. 371 Г. Гюлих. „Историческо описание на търговията, промишлеността и земеделието в най-важните търговски държави на нашето време“. T. 1, Йена, 1830, стр. 371).

[217] Тук Маркс цитира изглежда английското издание на приписваната на Ян де Вит книга „Aanwysing der heilsame politike Gronden en Maximen van de Republike van Holland en West-Friesland“ („Посочване на най-важните политически принципи и максими на република Холандия и Западна Фрисландия“), публикувана за пръв път в Лейден през 1662 г. Както е установено днес, неин автор с изключение на две глави, написани от Ян де Вит, бил холандският икономист и капиталист Питер фон дер Хоре (наричан също Питер де ло Кур).

[218] Виж бележка 213.

[219] Асиенто — название на договорите, по силата на които през XVI-XVII в. Испания давала на чужди държави и частни лица специалното право да продават негри роби в нейните американски владения.

[220] Tantae molis erat (струваше толкова труд) — израз от поемата на Вергилий „Енеида“, книга първа, стих 33.

[221] С. Pecqueur. „Théorie nouvelle d’économie sociale et politique, ou Etudes sur l’organisation des sociétés“. Paris, 1842, p. 435 (K. Пекьор. „Нова теория на социалната и политическата икономия, или Изследване върху организацията на обществата“. Париж, 1842, стр. 435).

 

---

Към съдържанието
<< | >>
Към Маркс и Енгелс
Към българския раздел на МИА
Други езици | Контакти