Съдържание на „Капиталът. Първи том.“

КАРЛ МАРКС

Капиталът. Книга I.

Процесът на производството на капитала

1867

ОТДЕЛ СЕДМИ
Процесът на натрупване на капитала

Глава двадесет и втора
Превръщане на принадената стойност в капитал

1. КАПИТАЛИСТИЧЕСКИ ПРОИЗВОДСТВЕН ПРОЦЕС
В РАЗШИРЕН МАЩАБ.
ПРЕВРЪЩАНЕ НА ЗАКОНИТЕ НА СОБСТВЕНОСТТА,
СЪЩЕСТВУВАЩИ В СТОКОВОТО ПРОИЗВОДСТВО,
В ЗАКОНИ НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКОТО ПРИСВОЯВАНЕ

По-рано задачата ни беше да разгледаме как принадената стойност произлиза от капитала, а сега — как капиталът произлиза от принадената стойност. Прилагането на принадената стойност като капитал, или обратното превръщане на принадената стойност в капитал, се нарича натрупване на капитала21).

Най-напред да разгледаме този процес от гледището на отделния капиталист. Нека напр. един предачен фабрикант да е авансирал капитал от 10 000 ф. ст., четири пети от които в памук, машини и т. н. и 1/5 в работна заплата. Нека той произвежда годишно 240 000 фунта прежда на стойност 12 000 ф. ст. При норма на принадената стойност 100% принадената стойност е включена в принадения продукт, или в нето продукта от 40 000 фунта прежда, т. е. в една шеста част от бруто продукта, на стойност 2000 ф. ст., която ще бъде реализирана при продажбата. Една стойностна сума от 2000 ф. ст. е стойностна сума от 2000 ф. ст. и нищо повече. По самите пари човек не може нито да надуши, нито да види, че те са принадена стойност. Характерът на една стойност като принадена стойност показва само как тя е стигнала до своя притежател, но никак не изменя самата природа на стойността или на парите.

И така, за да обърне в капитал тази нова сума от 2000 ф. ст., предачният фабрикант при непроменени други условия ще авансира четири пети от тях за купуване на памук и т. н. и една пета за купуване на нови предачни работници, които ще намерят на пазара средствата за живот, чиято стойност им е авансирал капиталистът. Тогава в предачната фабрика ще функционира новият капитал от 2000 ф. ст. и от своя страна ще донася принадена стойност от 400 ф. ст.

Капиталовата стойност първоначално беше авансирана в парична форма; а принадената стойност още отначало съществува като стойност на определена част от брутния продукт. Когато той бъде продаден, когато бъде превърнат в пари, капиталовата стойност отново добива своята първоначална форма, а принадената стойност изменя своя първоначален начин на съществуване. Но от този момент и капиталовата стойност, и принадената стойност са парични суми и тяхното обратно превръщане в капитал се извършва все по същия начин. Капиталистът влага и едната, и другата в покупка на стоки, които му дават възможност отново да започне изработването на своя продукт, и при това този път в разширен мащаб. Но за да купи тези стоки, той трябва да ги завари на пазара.

Неговата собствена прежда извършва обръщение само защото той занася на пазара годишния си продукт, както правят и всички други капиталисти със своите стоки. Но още преди да дойдат на пазара, тези стоки вече са се намирали в годишния производствен фонд, т. е. в общата маса от предмети от всякакъв вид, в която през течение ни годината се превръща общата сума на отделните капитали, т. е. целият обществен капитал, от който всеки отделен капиталист държи в ръцете си само известна част. Това, което става на пазара, само осъществява оборота на отделните съставни части на годишното производство, праща ги от ръце в ръце, но не може нито да увеличи общото годишно производство, нито да измени природата на произведените предмети. Така че всяка употреба, която може да се направи от общия годишен продукт, зависи от неговия собствен състав, но съвсем не от неговото обръщение.

Преди всичко годишното производство трябва да достави всички ония предмети (потребителни стойности), с които да могат да бъдат заместени потребените през годината вещни съставни части на капитала. След като те бъдат приспаднати, остава чистият, или принаденият продукт, в който се съдържа принадената стойност. А от какво се състои тоя принаден продукт? Може би от неща, предназначени за задоволяване на потребите и прищевките на капиталистическата класа, т. е. от неща, които влизат в нейния потребителен фонд. Ако това беше всичко, принадената стойност щеше да бъде изгуляна до трохичка и щеше да се извършва само просто възпроизводство.

За да има натрупване, част от принадения продукт трябва да се превръща в капитал. Но — ако не правим чудеса — в капитал могат да се превръщат само такива неща, които са използваеми в трудовия процес, т. е. средства за производство, както и неща, с които работникът може да се поддържа, т. е. средства за живот. Следователно част от годишния принаден труд трябва да е била употребена за направа на допълнителни средства за производство и средства за живот в повече от онова количество, което е било потребно за заместване на авансирания капитал. С една дума: принадената стойност може да бъде превърната в капитал само защото принаденият продукт, чиято стойност е тя, вече съдържа вещните съставни части на нов капитал21а).

Но за да застави тези съставни части на капитала действително да функционират като капитал, капиталистическата класа има нужда от добавъчен труд. Ако експлоатацията на вече заетите работници не бива да нараства нито екстензивно, нито интензивно, трябва да бъдат взети на работа допълнителни работни сили. За това също така вече се е погрижил механизмът на капиталистическото производство, който възпроизвежда работническата класа като зависима от работната заплата класа, чиято обикновена заплата ѝ стига, за да осигури не само нейното съществуване, но и нейното размножаване. На капитала остава само това: към вече съдържащите се в годишното производство средства за производство да включи тези допълнителни работни сили от различна възраст, които всяка година му доставя работническата класа — и превръщането на принадената стойност в капитал е готово. Разгледано конкретно, натрупването се свежда към възпроизводство на капитала в прогресиращ мащаб. Кръгооборота на простото възпроизводство се изменя и се превръща, според израза на Сисмонди[162], в спирала21b).

Да се върнем сега на нашия пример. Това е старата история: Аврам роди Исак, Исак роди Яков[163] и т. н. Първоначалният капитал от 10 000 ф. ст. донася принадена стойност от 2000 ф. ст., която се капитализира. Новият капитал от 2000 ф. ст. донася принадена стойност от 400 ф. ст., която, като бъде също така капитализирана, т. е. превърната във втори добавъчен капитал, донася нова принадена стойност от 80 ф. ст. и т. н.

Тук ние оставяме настрана онази част от принадената стойност, която е потребена от капиталиста. В дадения момент също така не ни интересува и това, дали добавъчните капитали се прибавят към първоначалния капитал, или се отделят от него, за да увеличават самостоятелно своята стойност; дали ги използва същият капиталист, който ги е натрупал, или той ги е прехвърлил на други. Само не бива да забравяме, че наред с новообразуваните капитали първоначалният капитал продължава да се възпроизвежда и да произвежда принадена стойност и че същото важи и за всеки натрупан капитал спрямо произведения от него добавъчен капитал.

Първоначалният капитал се беше образувал с авансирането на 10 000 ф. ст. Откъде ги има техният притежател? От своя собствен труд и от труда на своите родители и деди! — ни отговарят в един глас представителите на политическата икономия21с), и това тяхно предположение изглежда наистина единственото, което отговаря на законите на стоковото производство.

Съвсем друга е работата с добавъчния капитал от 2000 ф. ст. Процесът на неговото възникване ни е напълно познат. Той е капитализирана принадена стойност. От самото си начало той не съдържа нито атом стойност, която да не произлиза от незаплатен чужд труд. Средствата за производство, към които се присъединява добавъчната работна сила, както и средствата за живот, с които тя се поддържа, са само съставни части на принадения продукт, на онзи налог, който всяка година класата на капиталистите изтръгва от работническата класа. Дори ако капиталистическата класа с известна част от този налог купува от споменатата добавъчна работна сила, макар и по пълната ѝ цена, така че еквивалент да се разменя срещу еквивалент — това е старият способ на завоевателя: да купува стоки от победените с техните собствени пари, които той им е заграбил.

Ако добавъчният капитал дава занятие на самия работник, който го е произвел, този производител трябва, първо, да продължава да увеличава стойността на първоначалния капитал и освен това да откупува обратно продукта на своя предишен труд за по-голямо количество труд, отколкото му е струвал. Когато този процес се разглежда като сделка между капиталистическата класа и работническата класа, работата с нищо не се изменя, ако с незаплатения труд на вече заангажираните работници бъдат заангажирани и допълнителни работници. Капиталистът може би превръща и добавъчния капитал в машина, която изхвърля на улицата производителя на добавъчния капитал и го замества с няколко деца. Във всички случаи работническата класа е произвела с тазгодишния си принаден труд онзи капитал, който през идната година ще наеме добавъчен труд22). Това е, което наричат „произвеждане на капитал чрез капитал“.

Предпоставката за натрупване на първия добавъчен капитал от 2000 ф. ст. беше една стойностна сума от 10 000 ф. ст., авансирана от капиталиста и принадлежаща му по силата на неговия „първоначален труд“. А предпоставката на втория добавъчен капитал от 400 ф. ст. е само предшестващото натрупване на първия добавъчен капитал, на 2000-те ф. ст., чиято капитализирана принадена стойност е той. Сега вече собствеността върху предишен незаплатен труд се явява като единствено условие за сегашното присвояване на жив незаплатен труд в постоянно нарастващ размер. Колкото повече е натрупал капиталистът, толкова повече той може да натрупва.

Доколкото принадената стойност, от която се състои добавъчният капитал № 1, беше резултат от купуването на работната сила с една част от първоначалния капитал, покупка, която отговаряше на законите на стоковата размяна и която от юридическа гледна точка предполага само това, че работникът свободно разполага със своите собствени способности, а притежателят на пари или стоки —  със своите собствени стойности; доколкото добавъчният капитал № 2 и т. н. е само резултат от добавъчния капитал № 1, т. е. следствие на онова първо отношение; доколкото всяка единична сделка постоянно отговаря на закона за стоковата размяна, т. е. доколкото капиталистът постоянно купува работната сила, а работникът постоянно я продава, и — нека приемем — дори по нейната действителна стойност — почиващият върху стоковото производство и стоковото обръщение закон на присвояването, или закон на частната собственост, по силата на своята собствена, вътрешна, неизбежна диалектика явно се превръща в своята пряка противоположност. Размяната на еквиваленти, която се явяваше като първоначална операция, така се е извъртяла, че размяната се извършва само привидно, тъй като, първо, самата разменена срещу работна сила част от капитала е само част от присвоения без еквивалент продукт на чужд труд, и, второ, нейният производител, работникът, трябва не само да я възстанови, но и да я възстанови с една нова прибавка към нея. Така че отношението на размяна между капиталиста и работника става само присъща на процеса на обръщението привидност, само форма, която е чужда на самото съдържание и само го замъглява. Постоянната покупка и продажба на работната сила е формата. Съдържанието се състои в това, че капиталистът постоянно разменя срещу по-голямо количество жив чужд труд част от чуждия, вече овеществен труд, който той непрекъснато си присвоява без еквивалент. Първоначално правото на собственост ни се струваше основано върху собствен труд. Тази предпоставка трябваше да има валидност поне когато си противостоят само равноправни стокопритежатели, тъй като средството за присвояване на чуждата стока е само отчуждаването на своята собствена стока, а последната може да бъде произведена само чрез труд. А сега собствеността се явява откъм страната на капиталиста като право за присвояване на чужд незаплатен труд или на неговия продукт, а откъм страната на работника — като невъзможност да си присвои своя собствен продукт. Отделянето на собствеността от труда става необходима последица на закона, който привидно изхождаше от тяхната идентичност23).

Следователно, колкото и да изглежда, че капиталистическият начин на присвояване най-рязко противоречи на основните закони на стоковото производство, все пак той произтича не от накърняването, а, напротив, от прилагането на тия закони. Нека още веднъж изясним това с един кратък ретроспективен преглед на последователните фази на движението, чиято заключителна точка е капиталистическото натрупване.

Най-напред видяхме, че първоначалното превръщане на една стойностна сума в капитал се извърши напълно според законите на размяната. Единият от извършващите размяната продава своята работна сила, другият я купува. Първият получава стойността на своята стока, чиято потребителна стойност — трудът — по този начин е отчуждена в полза на другия. Тогава последният превръща вече принадлежащите му средства за производство с помощта на вече също така принадлежащия му труд в нов продукт, който също му принадлежи по право.

Стойността на тоя продукт включва: първо, стойността на потребените средства за производство. Полезният труд не може да потреби тези средства за производство, без да пренесе тяхната стойност върху новия продукт; но за да бъде предмет на продажба, работната сила трябва да е в състояние да влага полезен труд в оня отрасъл на промишлеността, където тя трябва да бъде използвана.

Стойността на новия продукт по-нататък включва: еквивалента на стойността на работната сила и принадена стойност. И то, защото работната сила, която е продадена за определено време — за ден, седмица и т. н., — има по-малка стойност от тази, която създава нейното потребление през това време. Но на работника са заплатили разменната стойност на неговата работна сила и с това той е отчуждил нейната потребителна стойност — както става при всяка покупка и продажба.

Обстоятелството, че тая особена стока работна сила има своеобразната потребителна стойност да влага труд и значи да създава стойност — не може да засегне общия закон на стоковото производство. Така че ако стойностната сума, която е авансирана в работна заплата, не само просто се намира отново в продукта, но и се намира в него умножена с известна принадена стойност — това не произтича от някакво изиграване на продавача, който, както знаем, е получил стойността на своята стока, а само от употребата на тази стока от страна на купувача.

Законът на размяната изисква равенство само за разменните стойности на дадени една за друга стоки. Той дори от самото начало има за предпоставка различие между техните потребителни стойности и няма абсолютно нищо общо със самия процес на тяхното потребление, което започва едва след сключване и изпълняване на сделката.

Така че първоначалното превръщане на парите в капитал се извършва в точна съгласуваност с икономическите закони на стоковото производство и с произтичащото от тях право на собственост. Но въпреки това то има за резултат:

1) че продуктът принадлежи на капиталиста, а не на работника ;

2) че стойността на този продукт съдържа освен стойността на авансирания капитал още и принадена стойност, която е струвала на работника труд, а на капиталиста — нищо, и въпреки това става законна собственост на капиталиста;

3) че работникът е запазил своята работна сила и може да я продаде отново, ако намери купувач.

Простото възпроизводство е само периодично повтаряне на тая първа операция; всеки път, и винаги наново, пари се превръщат в капитал. Така че законът не се нарушава, напротив — той само получава възможност да се проявява постоянно.

„Няколко последователни актове на размяна правят от последния само представител на първия.“ (Sismondi, „Nouveaux Principes d'Economie Politique“, t. I, p. 70).

И въпреки това ние видяхме, че простото възпроизводство е достатъчно, за да измени коренно характера на тая първа операция, доколкото тя бе разглеждана като изолиран процес.

„От тези, между които се разпределя националният доход, едните (работниците) всяка година чрез нов труд добиват ново право върху него, а другите (капиталистите) вече предварително чрез първоначален труд са добили постоянно право върху него.“ (пак там, стр. 111).

Областта на труда, както е известно, не е единствената, в която първородството върши чудеса.

Не се изменя нищо и ако простото възпроизводство бъде заменено с възпроизводството в разширен мащаб, с натрупването. При простото възпроизводство капиталистът прахосва цялата принадена стойност, а при натрупването проявява своята гражданска добродетел, като потребява само една част и превръща остатъка в пари.

Принадената стойност е негова собственост и никога не е принадлежала на другиго. Ако я авансира за производство, той авансира от своя собствен фонд, точно както и през оня ден, когато за пръв път е излязъл на пазара. Обстоятелството, че тоя път неговият фонд произхожда от незаплатения труд на неговите работници, няма абсолютно никакво значение. Ако работникът Б бъде заангажиран с принадената стойност, произведена от работника А, то, първо, А е произвел тая принадена стойност, без да са му намалили нито със стотинка справедливата цена на неговата стока, и, второ, тая сделка изобщо няма нищо общо с Б. Онова, което Б изисква и което има право да изисква, е само това — капиталистът да му заплати стойността на неговата работна сила.

„И двамата печелеха: работникът, защото му авансираха плодовете на неговия труд (да се чете: незаплатения труд на други работници), преди още той да е вложен (да се чете: преди още неговият собствен труд да е дал плод); господарят, защото трудът на тоя работник имаше по-голяма стойност, отколкото неговата работна заплата.“ (да се чете: произвеждаше по-голяма стойност от тази на неговата работна заплата) (Sismondi, „Nouveaux Principes d'Economie Politique“, t. I, p. 135)

Само че работата изглежда съвсем другояче, когато разглеждаме капиталистическото производство в непрекъснатия поток на неговото възобновяване и вместо отделния капиталист и отделния работник вземем предвид класите в тяхната цялост — капиталистическа класа и срещу нея работническа класа. Но с това бихме приложили един мащаб, който е съвсем чужд на стоковото производство.

В стоковото производство си противостоят само независими един от друг продавачи и купувачи. Техните взаимни отношения се свършват в деня на изтичането на сключения между тях договор. Ако сделката бъде повторена, това става вече по нов договор, който няма нищо общо с предишния и при който само случайността пак може да събере същия купувач със същия продавач.

Така че ако стоковото производство или някое негово явление трябва да се преценява по неговите собствени икономически закони, ние трябва да разглеждаме всеки разменен акт поотделно, вън от всяка връзка както с предхождащия го, тъй и със следващия разменен акт. И тъй като продажбите и покупките се сключват само между отделни индивиди, недопустимо е да търсим в тях отношения между цели обществени класи.

Колкото и да е дълъг редът от периодични възпроизводства и предхождащи натрупвания, през които е минал функциониращият днес капитал, той винаги запазва своята първоначална девственост. Докогато при всеки акт на размяна — взет поотделно — се спазват законите на размяната, начинът на присвояване може да претърпи пълен преврат, без да засегне по какъвто и да е начин свойственото на стоковото производство право на собственост. Същото това право е в сила — както в началото, когато продуктът принадлежи на производителя, и той, като разменя еквивалент срещу еквивалент, може да забогатее само чрез своя собствен труд, така и в капиталистическия период, когато общественото богатство във все по-нарастващ размер става собственост на ония, които са в състояние винаги наново да си присвояват назаплатения труд на други.

Този резултат става неизбежен, щом самият работник свободно продава като стока своята работна сила. Но пък и едва оттогава стоковото производство се обобщава и става типична форма на производството; едва оттогава всеки продукт от самото начало бива произвеждан за продан и цялото произведено богатство преминава през обръщението. Едва там, където наемният труд е основа на стоковото производство, то се налага на цялото общество; но пък и едва там то разгръща всичките си скрити сили. Да се казва, че намесата на наемния труд изопачава истинския характер на стоковото производство — това значи да се казва, че за да остане неизопачен истинският характер на стоковото производство, то не бива да се развива. В същия размер, в който то по своите собствени иманентни закони се преобразува в капиталистическо производство, законите за собствеността от епохата на стоковото производство се превръщат в закони на капиталистическото присвояване24).

Видяхме, че дори при просто възпроизводство всеки авансиран капитал, както и да е придобит първоначално, се превръща в натрупан капитал, т. е. в капитализирана принадена стойност. Но в общия поток на производството всеки първоначално авансиран капитал става изчезваща величина (magnitudo evanescens в математически смисъл) в сравнение с непосредствено натрупания капитал, т. е. с обратно превърнатата в капитал принадена стойност, или принаден продукт, все едно дали той функционира в ръцете, които са го натрупали, или в чужди ръце. Затова политическата икономия представя капитала изобщо като „натрупано богатство“ (превърната принадена стойност, или доход), „което отново се употребява за произвеждане на принадена стойност“25), а капиталиста — като „притежател на принадения продукт“26). Същият възглед има само друга форма в израза, че целият наличен капитал бил натрупана, или капитализирана, лихва — защото лихвата е само част от принадената стойност27).

 

2. ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ
НА ВЪЗПРОИЗВОДСТВОТО В РАЗШИРЕН МАЩАБ
ОТ СТРАНА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ИКОНОМИЯ

Преди да минем към някои по-точни определения на натрупването, т. е. на обратното превръщане на принадената стойност в капитал, трябва да се отстрани една двусмисленост, измъдрена от класическата политическа икономия.

Доколкото стоките, които капиталистът купува с част от принадената стойност за свое собствено потребление, не му служат като средства за производство и средства за създаване на принадена стойност — дотолкова и трудът, който той купува за задоволяване на своите природни и обществени потребности, не е производителен труд. Вместо с купуването на тия стоки и труд да превръща принадената стойност в капитал, той ги потребява, или ги изразходва като доход. В противовес на стародворянския манталитет, който, както правилно казва Хегел, „се състои в потребление на наличното“[164] и се шири особено и в разкоша на личните услуги —  за буржоазната политическа икономия е било от решаваща важност да провъзгласи натрупването на капитала за пръв граждански дълг и неуморно да проповядва, че човек не може да натрупва, ако изяжда целия си доход, а трябва да изразходва значителна част от него за наемане на допълнителни производителни работници, които докарват повече, отколкото струват. От друга страна, тя е трябвало да води полемика против народния предразсъдък, който смесва капиталистическото производство с образуването на съкровища28) и затова си въобразява, че натрупаното богатство било такова богатство, което в неговата налична натурална форма е избавено от разрушаване, т. е. от потребление и дори от обръщение. Препречване пътя на парите към обръщението би било точно обратното на тяхната употреба като капитал, а натрупването на стоки в смисъл на събиране на съкровища е чиста безсмислица28а). Натрупването на стоки в големи маси е резултат на застой в обръщението или на свръхпроизводство29). Наистина в народната представа се среща, от една страна, картината на блага, натрупани в потребителния фонд на богаташите и бавно потребявани, а, от друга страна, образуването на запаси — явление, което е свойствено на всички начини на производство и върху което за малко ще се поспрем при анализа на процеса на обръщението.

Следователно дотук класическата политическа икономия е права, когато подчертава като характерен момент на процеса на натрупването потреблението на принадения продукт от производителни работници, а не от непроизводителни. Но тук започва и нейната заблуда. Адам Смит е въвел модата да се представя натрупването само като потребление на принадения продукт от производителни работници, т. е. капитализирането на принадената стойност — само като нейно превръщане в работна сила. Да чуем напр. Рикардо:

„Трябва да се разбере, че всички продукти на дадена страна се потребяват; но човек не може да си представи по-голяма разлика от тази — дали ги потребяват хора, които възпроизвеждат някаква друга стойност, или пък хора, които не я възпроизвеждат. Когато казваме, че доходът е спестен и прибавен към капитала, ние разбираме, че оная част от дохода, за която се казва, че е прибавена към капитала, се потребява от производителни, а не от непроизводителни работници. Няма по-голямо заблуждение от предположението, че капиталът се увеличава чрез непотребление.30)

Няма по-голямо заблуждение от това на А. Смит, преповтаряно от Рикардо и всички след него, че „оная част от дохода, за която се казва, че е прибавена към капитала, се потребява от производителни работници“. Според тази представа всяка принадена стойност, която се превръща в капитал, би станала променлив капитал. Но тя се разделя, както и първоначално авансираната стойност, на постоянен капитал и променлив капитал, на средства за производство и работна сила. Работната сила е оная форма, в която съществува променливият капитал вътре в производствения процес. В тоя процес нея самата я потребява капиталистът. А тя със своята функция труда — потребява средства за производство. Същевременно парите, платени за купуване на работната сила, се превръщат в средства за живот, които биват потребени не от „производителния труд“, а от „производителния работник“. А. Смит чрез един погрешен в основата си анализ достига до безсмисления резултат, че макар че всеки индивидуален капитал се дели на постоянна и променлива съставна част, общественият капитал се свеждал само до променлив капитал, т. е. се изразходвал само за плащане на работна заплата. Нека напр. един фабрикант на платове превърне 2000 ф. ст. в капитал. Част от парите той изразходва за купуване на тъкачи, другата — на вълнена прежда, машини и т. н. Но хората, от които той купува преждата и машините, също така заплащат труд и т. н. с част от получените пари, докато всичките 2000 ф. ст. бъдат изразходвани за заплащане на работна заплата или докато целият продукт, представляван от тия 2000 ф. ст., бъде потребен от производителни работници. Както виждаме, цялата тежест на тоя аргумент се заключава в думите „и т. н.“, които ни пращат от Понтий при Пилат. И наистина, Адам Смит прекъсва изследването тъкмо там, където започва неговата трудност31).

Докато имаме предвид само фонда на общото годишно производство, годишният възпроизводствен процес е лесен за разбиране. Но всички съставни части на годишното производство трябва да бъдат занесени на стоковия пазар и тук започва мъчнотията. Движенията на отделните капитали и на личните доходи се кръстосват, разместват се и се загубват в едно всеобщо разместване — обръщението на общественото богатство, — което измамва погледа и поставя на изследването много заплетени задачи. В третия отдел на втората книга аз ще дам анализ на действителната взаимовръзка. —  Голямата заслуга на физиократите се състои в това, че в своята „Икономическа таблица“[166] за пръв път са направили опит да дадат картина на годишното производство в такава форма, в каквато то изхожда от обръщението32).

Впрочем от само себе си се разбира, че политическата икономия не е пропуснала да използва в интерес на капиталистическата класа тезиса на Адам Смит: че цялата част на чистия продукт, която е превърната в капитал, била потребявана от работническата класа.

 

3. РАЗДЕЛЯНЕ НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ
НА КАПИТАЛ И ДОХОД.
ТЕОРИЯ НА ВЪЗДЪРЖАНИЕТО

В миналата глава разгледахме принадената стойност, респективно принадения продукт, само като индивидуален потребителен фонд на капиталиста, а в тази глава досега — само като фонд на натрупването. Но тя не е нито едното, нито другото, а едновременно и двете. Капиталистът консумира като доход една част от принадената стойност33), а друга част той употребява като капитал, или я натрупва.

При дадена маса на принадената стойност едната от тези части ще бъде толкова по-голяма, колкото е по-малка другата. Ако приемем за неизменни всички други обстоятелства, величината на натрупването се определя от пропорцията, в която се извършва това разделяне. А този, който извършва това разделяне, е собственикът на принадената стойност, капиталистът. Така че то е негов волев акт. За оная част от събрания от него налог, която той натрупва, казват, че той я спестил — защото не я изяжда, т. е. защото изпълнява своята функция на капиталист, функцията да се обогатява.

Само доколкото капиталистът е олицетворен капитал, той има историческа стойност и онова историческо право на съществуване, което — както казва остроумният Лихновски, „няма никаква дата“[167]. Само дотолкова неговата собствена преходна необходимост е включена в преходната необходимост на капиталистическия начин на производство. Но дотолкова и негов движещ мотив не са потребителната стойност и потреблението, а разменната стойност и нейното увеличаване. Като фанатик на увеличаването на стойността той безогледно принуждава човечеството да произвежда заради самото производство, а значи и да развива обществените производителни сили и да създава онези материални производствени условия, които единствено могат да образуват реалната база на една по-висока обществена форма, чийто основен принцип е пълното и свободно развитие на всеки индивид. Капиталистът внушава респект само като олицетворение на капитала. Като такъв той споделя с оня, който трупа съкровища, абсолютния нагон към обогатяване. Но това, което у последния се явява индивидуална мания, у капиталиста е ефект на обществения механизъм, в който той е само едно двигателно колело. Освен това развитието на капиталистическото производство прави необходимо постоянното нарастване на вложения в индустриалното предприятие капитал, а конкуренцията налага на всеки индивидуален капиталист иманентните закони на капиталистическия начин на производство като външни принудителни закони. Тя го заставя постоянно да разширява своя капитал, за да го запази — а капитала си той може да разширява само чрез прогресивно натрупване.

Затова, доколкото всички негови действия и бездействия са само функция на капитала, който в негово лице е надарен с воля и съзнание, той сам схваща своето лично потребление като грабеж от натрупването на своя капитал, също както в италианското сметководство личните разходи фигурират в дебит на капиталиста спрямо капитала. Натрупването е завладяване на света на общественото богатство. Едновременно с масата на експлоатирания човешки материал то разширява и прякото, и непрякото господство на капиталиста34).

Но първородният грях действа навред. С развитието на капиталистическия начин на производство, на натрупването и на богатството капиталистът престава да бъде само въплъщение на капитала. Той чувства „човешка слабост“[168] към своя собствен Адам и става толкова образован, че осмива мечтанията по аскетизма като предразсъдък на старомодния събирач на съкровища. Докато класическият капиталист заклеймява индивидуалното потребление като грях против своята свещена функция и заклеймява „въздържанието“ от натрупване — модернизираният капиталист е в състояние да схване натрупването като „отричане“ от потребление. „Ах, две души изпълват тази гръд и винаги копнеят за раздяла!“[169]

В историческите наченки на капиталистическия начин на производство — а всеки капиталистически парвеню индивидуално минава през този исторически стадий — господстват като абсолютни страсти нагонът към забогатяване и скъперничеството. Но напредъкът на капиталистическото производство създава не само цял свят от наслади. Със спекулацията и с кредитното дело той разтваря хиляди източници за внезапно забогатяване. На известно стъпало от развитието известно условно равнище на разточителство, което същевременно е излагане на богатството на показ и затова е средство за поддържане на кредита — става дори необходимост за сделките на „нещастния“ капиталист. Луксът влиза в представителните разходи на капитала. И без това капиталистът не забогатява както събирачът на съкровища — според своя личен труд или окастряне на своето лично потребление, а в оня размер, в който той изсмуква чужда работна сила и налага на работника да се откаже от всички наслади в живота. При все че поради това разточителството на капиталиста никога няма откровения характер на разточителството на разгулния феодал, а зад него винаги се крие по-скоро най-мръсно скъперничество и най-боязлива пресметливост — все пак неговото разточителство расте заедно с натрупването, което той извършва, като при това те не се накърняват взаимно. По този начин в благородната гръд на капиталиста се развива фаустовски конфликт между нагона към натрупване и жаждата за наслади.

„Промишлеността на Манчестър — се казва в едно съчинение, обнародвано в 1795 г. от д-р Ейкън — може да бъде подразделена на четири периода. През първия период фабрикантите са били принудени към тежък труд, за да изкарват прехраната си.“

Те забогатявали главно чрез обиране на родителите, които им изпращали децата си като apprentices (чираци) и трябвало да плащат прескъпо за обучението, докато чираците умирали от глад. От друга страна, средните печалби били ниски и натрупването изисквало голяма спестовност. Те живеели като скъперници, като събирачи на съкровища и не потребявали дори и лихвите на капитала си.

„През втория период те започнали да придобиват малки богатства, но все още работели така усилно, както и преди“, защото непосредствената експлоатация на труда коства труд, както знае всеки надзирател на роби — „и живеели, както и преди, в същия прост стил... През третия период започнал луксът и работата се разширила чрез изпращане на конници за събиране на поръчки (конни търговски пътници) по всички търговски градове на кралството. Вероятно преди 1690 г. почти или съвсем не са съществували капитали от 3000-4000 ф. ст., придобити в промишлеността. Но по това време или малко по-късно фабрикантите вече били натрупали пари и почнали да издигат каменни къщи вместо дървени или глинени къщи... Дори през първите десетилетия на XVIII век един манчестърски фабрикант, който поднесъл на своите гости чаша чуждестранно вино, се изложил на насмешките и учудването на всички свои съседи.“

Преди появяването на машините вечерната консумация на фабрикантите в кръчмите, където те се събирали, никога не надминавала 6 пенса за чаша пунш и 1 пенс за пакет тютюн. Едва в 1758 г. — и това било епохално събитие — видели „едно лице, действително заето в промишлеността, да има собствена каляска!“ „Четвъртият период“, последната третина на XVIII век, „е периодът на големия лукс и разточителство, насърчавани от разширяването на работите“35). Какво би казал добрият д-р Ейкън, ако възкръснеше днес в Манчестър!

Натрупвайте, натрупвайте! Тъй казват Мойсей и пророците![170] „Трудолюбието доставя материала, който спестовността натрупва“36). Затова пестете, пестете, т. е. превръщайте колкото може по-голяма част от принадената стойност, или от принадения продукт, обратно в капитал! Натрупване за натрупването, производство за производството — в тази формула класическата икономия е изразила историческата мисия на буржоазния период. Тя нито за минута не си е правила илюзии относно родилните мъки на богатството37), но има ли полза да се плаче над историческата необходимост? Ако класическата икономия разглежда пролетария само като машина за произвеждане на принадена стойност, то и капиталистът важи за нея само като машина за превръщането на тази принадена стойност в принаден капитал. Тя най-сериозно гледа на неговата историческа функция. За да направи неговата гръд неуязвима за гибелния конфликт между нагона към наслада и нагона към забогатяване, Малтус в началото на двадесетте години на този век защищавал такова разделение на труда, което предоставя натрупването на онзи капиталист, който действително се занимава с производството, а разточителството — на другите съучастници в принадената стойност: на поземлената аристокрация, на лицата, които се ползват от държавни или църковни приходи, и т. н. Извънредно важно е, казва той, „да се разграничават страстта към изразходване и страстта към натрупване“ (the passion for expenditure and the passion for accumulation)38). Господа капиталистите, превърнали се отдавна в бонвивани и светски хора, се разкрещели. Как — провикнал се един техен представител, рикардианец — господин Малтус проповядва високи поземлени ренти, високи данъци и т. н., за да пришпорва постоянно промишлениците с помощта на непроизводителни потребители! Наистина този лозунг гласи — производство, производство във все по-разширен мащаб, но

„такъв един процес много повече спъва производството, отколкото го подтиква. При това не е съвсем справедливо (nor is it quite fair) по такъв начин да се поддържат известен брой лица в безделие само за да бъдат оскубвани други, по чийто характер може да се заключи (who are likely, from their characters), че те биха могли успешно да работят, ако бъдат принудени да работят“39).

Но както намира за несправедливо да подбуждат промишления капиталист към натрупване, като му обират мазнината от супата, авторът също така си въобразява, че е необходимо работникът да бъде колкото се може повече ограничаван до минималната заплата, „за да остане трудолюбив“. При това той нито за миг не скрива, че присвояването на незаплатен труд е тайната на печеленето.

„Увеличено търсене от страна на работниците означава само тяхната склонност да вземат по-малка част от своя собствен продукт за себе си и да предоставят по-голяма част от него на своите господари; и ако казват, че това създава „glut“ (препълване на пазара, свръхпроизводство) поради намаление на потреблението (от страна на работниците), на това аз мога само да отговоря, че „glut“ е синоним на висока печалба“.40)

Многоучената кавга по това, как изсмуканата от работника плячка да се разпредели най-благоприятно за натрупване между индустриалния капиталист и безделния земевладелец, стихна пред юлската революция. Скоро след това градският пролетариат заби в Лион камбаните на бунта, а селският пролетариат раздуха пожарищата в Англия. Отсам Ламанш се ширеше оуенизмът, отвъд канала — сен-симонизмът и фуриеризмът. Настана времето на вулгарната икономия. Тъкмо една година преди Насау У. Сениор от Манчестър  да открие, че печалбата (включително лихвата) на капитала е продукт на незаплатения „последен, дванадесети работен час“, той възвестил на света друго едно откритие: „Аз — тържествено казал той — замествам думата капитал, разглеждан като инструмент за производство, с думата въздържание.“41) Ненадминат образец за „откритията“ на вулгарната икономия! Тя замества икономическа категория със сикофантска фраза. Voilà tout [това е всичко]. „Когато дивакът прави лък — поучава Сениор, — той упражнява едно производство, но не практикува въздържание.“ Това ни обяснява как и защо при предишните обществени условия средствата на труда са били произвеждани „без въздържание“ от страна на капиталиста. „Колкото повече напредва обществото, толкова повече въздържание изисква то“42), а именно от страна на ония, чийто труд се състои в това, да си присвояват чужд труд и неговия продукт. От този момент всички условия на трудовия процес се превръщат в също тъй много начини на въздържание на капиталиста. Фактът, че житото не само се яде, но се и сее, е — въздържание на капиталиста! Фактът, че на виното се дава време да ферментира, е — въздържание на капиталиста!43) Капиталистът ограбва сам себе си, когато „дава на работника в заем (!) оръдията на труда“, с други думи, когато ги употребява като капитал, като присъединява към тях работната сила, вместо да изяде парните машини, памука, железниците, торовете, работните коне и т. н. или пък, както детински си представя това вулгарният икономист, да пропилее „тяхната стойност“, като я превърне в луксозни предмети и други средства за потребление44). Как капиталистическата класа ще може да осъществи това — тази тайна вулгарната икономия досега упорито е пазила. И тъй, светът живее още само благодарение на самоизтезанието на този модерен покаял се поклонник на Вишну, капиталиста. Не само натрупването, но дори простото „запазване на даден капитал изисква постоянно напрягане на силите, за да противостои човек на изкушението да го изяде“45). Така че очевидно простата хуманност повелява да се избави капиталистът от това мъченичество и съблазън по същия начин, по който неотдавна робопритежателят от Джорджия с премахване на робството е бил избавен от мъчителната дилема, дали да изгуляе под формата на шампанско целия принаден продукт, изтръгнат с камшик от негрите-роби, или пък отчасти да го превърне обратно в повече негри и повече земя.

В най-различни икономически обществени формации се извършва не само просто възпроизводство, но и възпроизводство в разширен размер, макар и в различен мащаб. Производството и потреблението стават прогресивно все по-големи, следователно все повече продукт се превръща в средства за производство. Но този процес не се явява като натрупване на капитал и следователно — не като функция на капиталиста, докато на работника още не противостоят във формата на капитал неговите средства за производство, а оттук и неговият продукт, и неговите средства за живот46). Починалият преди няколко години Ричард Джонс, наследник на Малтус на катедрата по политическа икономия в източноиндийския колеж в Хейлибъри, добре илюстрира това с два големи факта. Тъй като най-многобройната част от индийския народ се състои от селяни, които имат самостоятелно стопанство, и техният продукт и техните средства за производство и за живот за тях никога не съществуват във „формата“ („the shape“) на фонд, спестен от чужд доход („saved from revenue“) и затова минал през един предварителен процес на натрупване („а previous process of accumulation“)47). От друга страна, в ония провинции, където английското господство най-малко е разложило старата система, неземеделските работници биват наемани направо от господарите, които получават част от земеделския принаден продукт като налог или поземлена рента. Част от този продукт господарите потребяват в натурална форма, друга част работниците превръщат за тях в луксозни и други средства за потребление, а остатъкът образува заплатата на работниците, които са собственици на оръдията на своя труд. Производството и възпроизводството в разширен мащаб вървят тук по своя път, без всякаква намеса на онзи чудноват светец, на онзи рицар на печалния образ — „въздържащия се“ капиталист.

 

4. ОБСТОЯТЕЛСТВА, КОИТО ОПРЕДЕЛЯТ РАЗМЕРА НА НАТРУПВАНЕТО
НЕЗАВИСИМО ОТ ПРОПОРЦИЯТА, В КОЯТО
ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ СЕ РАЗПАДА НА КАПИТАЛ И ДОХОД.
СТЕПЕН НА ЕКСПЛОАТАЦИЯТА НА РАБОТНАТА СИЛА.
ПРОИЗВОДИТЕЛНА СИЛА НА ТРУДА.
НАРАСТВАЩА РАЗЛИКА МЕЖДУ ВЛАГАНИЯ И ПОТРЕБЯВАНИЯ КАПИТАЛ.
ВЕЛИЧИНА НА АВАНСИРАНИЯ КАПИТАЛ

Ако приемем като дадено съотношението, по което принадената стойност се разпада на капитал и доход, величината на натрупания капитал очевидно зависи от абсолютната величина на принадената стойност. Ако приемем, че 80% се капитализират, а 20% се изяждат, тогава натрупаният капитал ще бъде 2400 ф. ст. или 1200 ф. ст., според това, дали целокупната принадена стойност е 3000 или 1500 ф. ст. Така че при определяне на величината на натрупването участват всички ония обстоятелства, които определят масата на принадената стойност. Тук ние още веднъж ще ги разгледаме сбито, но само доколкото те ни откриват нови гледни точки относно натрупването.

Читателят си спомня, че нормата на принадената стойност преди всичко зависи от степента на експлоатацията на работната сила. Политическата икономия така високо оценява тази роля, че понякога смесва ускоряването на натрупването чрез увеличаване на производителната сила на труда — с неговото ускоряване чрез засилване експлоатацията на работника48). В отделите за производството на принадената стойност постоянно приемахме, че работната заплата е най-малкото равна на стойността на работната сила. Но насилственото намаляване на работната заплата под тази стойност играе в практиката твърде важна роля, затова ще се спрем за миг върху него. То фактически превръща — в известни предели — необходимия потребителен фонд на работника във фонд на натрупване на капитала.

„Работната заплата — казва Дж. Ст. Мил — няма производителна сила; тя е цената на дадена производителна сила; работната заплата не допринася наред с труда за стоковото производство, също както не допринася и цената на самите машини. Ако можеше да се получава труд, без да бъде купуван, работните заплати щяха да бъдат излишни.“49)

Но ако работниците можеха да се хранят с въздух, те пък нямаше да могат да бъдат купени за никаква цена. Следователно безплатният труд е предел в математически смисъл: приближаването до него е винаги възможно, но стигането до него — никога. Постоянна тенденция на капитала е да смъква работниците до това нихилистично равнище. Един често цитиран от мен писател от XVIII век, авторът на „Essay on Trade and Commerce“, издава най-съкровената тайна в душата на английския капитал, когато заявява, че историческата жизнена задача на Англия била да понижи английската работна заплата до френското и холандското равнище50). Между другото той наивно казва:

„Но ако нашите бедни (технически термин за работници) искат да живеят в разкош... техният труд естествено трябва да бъде скъп... Да погледнем само ужасяващата маса от излишни неща („heap of superfluities“), които потребяват нашите манифактурни работници, като ракия, джин, чай, захар, чуждестранни плодове, силна бира, басми, емфие, тютюн и т. н.“51).

Авторът цитира съчинението на един фабрикант от Нортхемптъншайр, който с очи към небето се вайка:

„Трудът във Франция е с цяла трета по-евтин, отколкото в Англия: защото френските бедни работят усилено, а се хранят и обличат много оскъдно и главната им храна е хляб, плодове, бурени, корени и сушена риба; защото те много рядко ядат месо, а когато житото е скъпо — и много малко хляб“52). „При това — продължава този есеист, — при това трябва да се прибави, че тяхното питие е вода или подобни слаби напитки, така че те наистина харчат поразително малко пари... Такова състояние на нещата сигурно мъчно може да се постигне, но то не е непостижимо, както убедително доказва неговото съществуване както във Франция, тъй и в Холандия“53).

Две десетилетия по-късно един американски шарлатанин, баронизираният янки Бенджамин Томпсън (alias [или още] граф Ръмфорд), вървеше по същата филантропска линия, крайно доволен пред бога и хората. Неговите „Essay“ са готварска книга с всевъзможни рецепти за поставяне на сурогати на мястото на обикновените, по-скъпи яденета на работника Ето една особено сполучлива рецепта на този чудноват „философ“:

„Пет фунта ечемик, пет фунта царевица, за 3 пенса херинги, за 1 пени сол, за 1 пени оцет, за 2 пенса пипер и билки — всичко за 20 3/4 пенса ще се получи супа за 64 души, а при средни цени на житото храната може да бъде намалена до 1/4 пени на глава“54).

С развитието на капиталистическото производство фалшификацията на стоките има такива успехи, че идеалите на Томпсън станаха излишни.55)

В края на XVIII век и през първите десетилетия на XIX век английските арендатори и лендлордове наложили абсолютната минимална заплата, като плащали на земеделските надничари по-малко от минимума във формата на работна заплата, а останалото — във формата на помощ от енорията. Ето един пример за фокусничеството, с което са си служели английските Догбъри при „законно“ определяне на тарифата на работните заплати.

„Когато сквайрите определяли в 1795 г. работната заплата за Спийнхемленд, те вече са били обядвали, но очевидно са мислели, че работниците нямат нужда от подобно нещо... Те решили, че седмичната работна заплата трябва да бъде 3 шилинга на човек, ако 8 фунта и 11 унции хляб струва 1 шилинг, и че тя трябва равномерно да нараства, докато хлябът стигне до 1 шилинг и 5 пенса. Щом цената на хляба се покачи над тази цена, работната заплата трябвало пропорционално да спада, докато цената на хляба стигне до 2 шилинга; а тогава храната на един човек щяла да бъде с 1/5 по-малко, отколкото е била по-рано.“56)

Пред следствената комисия на камарата на лордовете е бил разпитан някой си А. Бенет, голям арендатор, съдия, управител на приют за бедни, едно от задълженията на когото било да регулира работната заплата: „Спазва ли се някаква пропорция между стойността на дневния труд и помощта на енорията за работниците?“ Отговор:

„Да. Седмичният доход на всяко семейство се допълва над неговата номинална работна заплата, докато стигне до един галон хляб (8 фунта и 11 унции) и 3 пенса на глава... Ние приемаме, че един галон хляб е достатъчен за прехраната на всеки член на семейството в продължение на една седмица, а трите пенса остават за облекло; а ако енорията предпочете сама да даде облеклото, тогава тези 3 пенса се удържат от помощта. Тази практика господства не само в целия западен Уилтшайр, но, както вярвам, и в цялата страна.“57) „По този начин — провиква се един буржоазен писател от онова време — фермерите години подред съдействаха за изграждането на една почтена класа от свои съотечественици, като ги принуждаваха да търсят прибежище в трудовия дом... Фермерът е увеличил своите собствени печалби, като възпрепятствал дори натрупването на най-необходимия потребителен фонд от страна на работника.“58)

Така например тъй наречената домашна индустрия (виж гл. XIII, 8, d) показва каква роля играе в днешно време при образуването на принадената стойност, а следователно и на фонда на натрупването на капитала, прякото ограбване на необходимия потребителен фонд на работника. Други факти — по-нататък в този отдел.

Макар че във всички отрасли на промишлеността оная част от постоянния капитал, която се състои от средствата на труда, трябва да бъде достатъчна за известен брой работници, определен от размерите на предприятието, все пак съвсем не е нужно тази част да расте винаги в същата пропорция, както количеството на заангажирания труд. Нека в дадена фабрика 100 работници да влагат при 8-часов труд 800 работни часа. Ако капиталистът поиска да увеличи тази сума с 50 на сто, той може да наеме нови 50 работници; но тогава той трябва да авансира и нов капитал не само за работни заплати, но и за средства на труда. Но той може и да застави старите 100 работници да работят по 12 часа вместо по 8 и тогава ще бъдат достатъчни и наличните средства на труда, които само ще се износват по-бързо. Така че допълнителен труд, получаван чрез по-голямо напрягане на работната сила, може да увеличи принадения продукт и принадената стойност, субстанцията на натрупването, без увеличаване на постоянната част на капитала в същата пропорция.

В добивната промишленост, напр. в мините, суровият материал не образува съставна част на авансирания капитал. Предметът на труда тук не е продукт на предишен труд, а е подарен безвъзмездно от природата. Такива са рудите, каменните въглища, камъните и т. н. Тук постоянният капитал се състои почти изключително от средства на труда, които лесно могат да понесат увеличено количество труд (напр. дневни и нощни смени на работниците). При равни други условия масата и стойността на продукта ще расте право пропорционално на вложения труд. И тук, както и в първия ден на производството, първичните творци на продукта, а заедно с това и творци на веществените елементи на капитала — човекът и природата, вървят заедно. Благодарение на еластичността на работната сила областта на натрупването се разширява без предварително увеличение на постоянния капитал.

В земеделието обработваемата земя не може да бъде разширена без допълнително авансиране на семена и торове. Но щом веднъж бъде извършено това авансиране, дори чисто механичната обработка на земята упражнява чудотворно въздействие върху масовостта на продукта. Така че едно по-голямо количество труд, вложено от досегашния брой работници, увеличава плодородието, без да изисква ново авансиране на средства на труда. Това е пак пряко въздействие на човека върху природата и то става непосредствен източник на повишено натрупване без всяка намеса на нов капитал.

Най-сетне, в същинската промишленост предпоставка на всеки добавъчен разход на труд е съответното добавъчно изразходване на сурови материали, но не непременно и на средства на труда. А тъй като добивната промишленост и земеделието доставят на обработващата промишленост нейните собствени суровини и суровините за нейните средства на труда — в нейна полза отива и добавъчният продукт, който първите два отрасъла са произвели без допълнително добавяне на капитала.

Общ резултат: като овладява двата първични фактора на богатството — работната сила и земята, капиталът придобива експанзивна сила, която му позволява да разшири елементите на своето натрупване отвъд пределите, определяни привидно от неговата собствена величина, т. е. от стойността и масата на вече произведените средства за производство, в които се реализира съществуването на капитала

Друг важен фактор за натрупването на капитала е степента на производителността на обществения труд.

Заедно с производителната сила на труда расте и масата на продуктите, в която се изразява определена стойност, а следователно и принадена стойност от дадена величина. При неизменна или дори при спадаща норма на принадената стойност — стига само тя да спада по-бавно, отколкото се увеличава производителната сила на труда — масата на принадения продукт расте. Затова при непроменено делене на принадения продукт на доход и добавъчен капитал потреблението на капиталиста може да расте, без да спада фондът на натрупването. Пропорционалната величина на фонда на натрупването може дори да расте за сметка на потребителния фонд, докато поевтиняването на стоките поставя на разположението на капиталиста също толкова, а дори и повече средства за потребление, отколкото преди. Но както видяхме, ръка за ръка с растящата производителност на труда върви поевтиняването на работника, а следователно и нарастването на нормата на принадената стойност — дори когато реалната работна заплата се повишава. Последната никога не се увеличава пропорционално с производителността на труда. Така че една и съща променлива капиталова стойност поставя в движение повече работна сила, а следователно и повече труд. Една и съща постоянна капиталова стойност се изразява в повече средства за производство, т. е. в повече средства на труда, работен материал и спомагателни материали, т. е. доставя повече елементи за образуване както на продукти, така и на стойност, или за поглъщане на труд. Затова при неизменна и даже при спадаща стойност на добавъчния капитал се извършва ускорено натрупване. Не само мащабът на възпроизводството веществено се разширява, но и производството на принадената стойност расте по-бързо, отколкото стойността на добавъчния капитал.

Развитието на производителната сила на труда действа и върху първоначалния капитал, т. е. върху капитал, който вече се намира в производствения процес. Част от функциониращия постоянен капитал се състои от средства на труда, като машини и т. н., които се потребяват и следователно се възпроизвеждат или заместват с нови екземпляри от същия вид само през по-дълги периоди.

Но всяка година част от тези средства на труда отмира, т. е. достига крайната цел на своята производителна функция. Затова тази част всяка година се намира в стадия на своето периодично възпроизводство или на своето заместване с нови екземпляри от същия вид. Ако производителната сила на труда се е разширила в отраслите, в които се произвеждат тези средства на труда — а тя постоянно се развива заедно с непрекъснатия ход на науката и техниката, — по-производителни и като се има предвид техният капацитет, по-евтини машини, инструменти, апарати и т. н. заемат мястото на старите. Старият капитал се възпроизвежда в по-производителна форма, независимо от постоянните частични изменения в наличните средства на труда. Другата част от постоянния капитал — суровият материал и спомагателните материали, постоянно се възпроизвежда през течение на годината, а частта, която произхожда от земеделието, се възпроизвежда обикновено всяка година. Така че тук всяко въвеждане на по-усъвършенствани методи и т. н. почти едновременно действа както върху добавъчния капитал, така и върху вече функциониращия капитал. Всеки напредък на химията не само умножава броя на полезните материали и полезното приложение на вече познатите, и по този начин заедно с нарастването на капитала разширява и неговата сфера на приложение. Същевременно всеки такъв напредък учи как да бъдат хвърляни обратно в кръгооборота на възпроизводствения процес отпадъците на производствения и на потребителния процес и така без предварително авансиране на капитал създава ново капиталово вещество. Както увеличената експлоатация на природните богатства се постига просто чрез по-голямо напрягане на работната сила, така науката и техниката придават на функциониращия капитал способност за разширяване, независима от неговата дадена величина. Тази сила същевременно въздейства и върху оная част от първоначалния капитал, която е влязла в стадия на своето възобновяване. Той даром включва в новата си форма обществения напредък, който се е извършил зад гърба на неговата стара форма. Наистина това развитие на производителната сила е същевременно придружавано от частично обезценяване на функциониращи капитали. Доколкото това обезценяване се проявява остро чрез конкуренцията, главната му тежест се стоварва върху работника, защото капиталистът търси да се обезщети чрез повишеното му експлоатиране.

Трудът пренася върху продукта стойността на потребените от него средства за производство. От друга страна, стойността и масата на средствата за производство, поставени в движение от дадено количество труд, растат пропорционално с увеличението на производителността на труда. Следователно, ако едно и също количество труд прибавя към своите продукти винаги само едно и също количество нова стойност, то с увеличаването на производителността на труда нараства оная стара капиталова стойност, която той едновременно пренася върху продуктите.

Например един английски и един китайски предач може да работят еднакъв брой часове с еднаква интензивност, така че за една седмица ще произведат еднакви стойности. Въпреки тази еднаквост има грамадна разлика между стойността на седмичния продукт на англичанина, който работи с мощен автомат, и на китаеца, който има само чекрък. За същото време, в което китаецът изприда един фунт памук, англичанинът изприда няколкостотин фунта. Една няколкостотин пъти по-голяма сума от стари стойности увеличава стойността на неговия продукт, в който те се запазват в нова използваема форма и по този начин наново могат да функционират като капитал. „През 1782 г. — както ни казва Ф. Енгелс — целият добив на вълна от трите предхождащи години (в Англия) все още оставал непреработен поради липса на работници и щял да си остане така, ако не били дошли на помощ новоизнамерените машини, които го изпрели.“59) Разбира се, овещественият във формата на машини труд не е създал непосредствено нито един нов работник, но той позволил на малък брой работници, чрез прибавяне на сравнително малко жив труд, не само производително да потребят вълната и да ѝ прибавят нова стойност, но и да запазят нейната стара стойност във формата на прежда и т. н. С това този труд едновременно е създал средства и подтик за разширено възпроизвеждане на вълна. Живият труд по самата си природа има способност, създавайки нова стойност, да запазва старата. С нарастването на ефикасността, размерите и стойността на средствата за производство, т. е. с нарастването на натрупването, което придружава развитието на неговата производителна сила, трудът запазва и увековечава във все нови форми постоянно нарастващата капиталова стойност60). Тази природна сила на труда се явява като сила за самозапазване на капитала, с който тя е срасната също както обществените производителни сили на труда се явяват като негови качества и както постоянното присвояване на принадения труд от капиталиста се явява като постоянно самонарастване на капитала. В своята проекция всички сили на труда са сили на капитала, също както всички стойностни форми на стоката са форми на парите.

Заедно с растежа на капитала расте и различието между прилагания и потребявания капитал. С други думи: расте стойностната и материалната маса на средствата на труда — като постройки, машини, дренажни тръби, работен добитък, апарати от всякакъв вид, — които функционират в целия си обем през време на по-дълъг или по-къс период, в постоянно повтарящи се производствени процеси, или служат за постигане на определени полезни ефекти, а се изхабяват само постепенно и затова губят стойността си сама на части и значи на части я прехвърлят върху продукта. В същото отношение, в което тези средства на труда служат като фактори за образуване на продукта, без да прибавят към него стойност, т. е. биват използвани изцяло, а потребявани само на части — те вършат, както споменахме по-рано, също такава безвъзмездна услуга, както природните сили, водата, парата, въздухът, електричеството и т. н. Тази безвъзмездна услуга на миналия труд, когато бъде подета и одушевена от живия труд, се натрупва заедно с нарастващия мащаб на натрупването.

Тъй като миналият труд винаги се предрешава като капитал, т. е. пасивът от труда на лицата А, В, С и т. н. се превръща в актив на неработника X — буржоата и икономистите сипят похвали за заслугите на миналия труд, който според шотландския гений Мак-Кълък трябва дори да получава особено възнаграждение (лихва, печалба и т. н.).61) По този начин постоянно нарастващото значение на миналия труд, който участва в живия трудов процес под формата на средства за производство, се приписва не на самия работник, чийто минал и незаплатен труд функционира тук, а на отчужденото от работника въплъщение на този труд, на неговото въплъщение в капитал. Практическите дейци на капиталистическото производство и неговите идеологически бърборковци са така неспособни да отделят в мисълта си средството за производство от антагонистичната обществена характерна маска, която в днешно време го покрива, както робовладелецът — да отдели в мисълта си самия работник от неговия характер на роб.

При дадена степен на експлоатация на работната сила масата на принадената стойност се определя от броя на едновременно експлоатираните работници, а той отговаря — макар и в променящо се съотношение — на величината на капитала. Така че колкото повече капиталът нараства чрез последователно натрупване, толкова повече нараства и сумата на стойностите, която се разпада на фонд на натрупването и фонд на потреблението. Затова капиталистът може да живее все по-охолно и едновременно все повече да се „въздържа“. В края на краищата всички пружини на производството действат толкова по-енергично, колкото повече се разширява неговият мащаб заедно с масата на авансирания капитал.

 

5. ТАКА НАРЕЧЕНИЯТ ФОНД НА РАБОТНАТА ЗАПЛАТА

В хода на това изследване се оказа, че капиталът не е постоянна величина, а еластична част от общественото богатство, изменяща се постоянно заедно с деленето на принадената стойност на доход и добавъчен капитал. Видяхме по-нататък, че дори при дадена величина на функциониращия капитал срасналите с него работна сила, наука и земя (под земя икономически трябва да се разбират всички предмети на труда, дадени от природата без съдействие на човека) образуват негови еластични потенции, които в известни граници му дават една свобода на действие, независима от неговата собствена величина. При това ние се абстрахирахме от всички условия на процеса на обръщението, поради които една и съща маса капитал може да има твърде различни степени на действие. Тъй като ние вземаме като предпоставка рамките на капиталистическото производство, т. е. един чисто стихийно израснал обществен производствен процес — ние се абстрахирахме от всяка по-рационална комбинация, която непосредствено и планомерно би могла да се постигне с наличните средства за производство и с наличните работни сили. Класическата икономия открай време е предпочитала да схваща обществения капитал като постоянна величина с постоянна степен на действие. Но тоя предразсъдък се е затвърдил като догма едва благодарение на родоначалника на филистерите Джереми Бентам, този бездушно-педантичен, скучно-бъбрив оракул на обикновения буржоазен разсъдък от XIX век62). Бентам е между философите същото, каквото е Мартин Тъпър между поетите. И двамата са могли да бъдат изфабрикувани само в Англия63). От гледна точка на неговата догма са напълно неразбираеми и най-обикновените явления на производствения процес като напр. неговите внезапни разширения и свивания, а дори и натрупването64). Тая догма е била използвана с апологетични цели както от самия Бентам, така и от Малтус, Джеймс Мил, Мак-Кълък и др., особено за да се представи една част от капитала — променливият, т. е. превръщаемият в работна сила капитал — като постоянна величина. Вещественото съществуване на променливия капитал, т. е. оная маса от средства за живот, която той представлява за работника, или тъй нареченият фонд на работната заплата — е било превърнато в басня за една обособена част на общественото богатство, която била обградена от природни вериги и не можела да бъде прекрачена. За да се постави в движение оная част от общественото богатство, която трябва да функционира като постоянен капитал, или изразено веществено — като средства за производство, необходима е определена маса жив труд. Тя се определя от техниката на производството. Но не е даден нито броят на работниците, необходими, за да се тури в ход тази маса труд — защото това се променя заедно със степента на експлоатацията на индивидуалната работна сила, — нито цената на работната сила, а само нейната минимална и при това твърде еластична граница. Фактите, които лежат в основата на догмата, са следните: от една страна, работникът няма глас при разделянето на общественото богатство на средства за потребление на неработниците и средства за производство. От друга страна, той само в изключително благоприятни случаи може да разшири тъй наречения „фонд на работната заплата“ за сметка на „дохода“ на богатите.65)

Към каква нелепа тавтология довежда възпяването на капиталистическата граница на фонда на работната заплата като негова обществена природна граница — това можем да видим и у професор Фоусет:

„Оборотният капитал66) на дадена страна — казва той — е неин фонд на работната заплата. Ето защо, за да изчислим средната парична заплата, която получава всеки работник, трябва просто да разделим този капитал на броя на работническото население.“67)

И така, най-напред изчисляваме сбора на всички действително платени индивидуални работни заплати, след това твърдим, че този сбор представлява стойностната сума на установения от бога и природата „фонд на работната заплата“. Най-сетне разделяме така получената сума на броя на работниците, за да открием пак колко може да се падне средно на всеки отделен работник. Виж ти каква хитра процедура. Тя не пречи на г. Фоусет тутакси, без дори да си поеме дъх, да каже:

„Целокупното богатство, което всяка година се натрупва в Англия, се дели на две части. Едната част се употребява в самата Англия за поддържането на нашата собствена промишленост. Другата част се изнася в други страни... Онази част, която се употребява в нашата промишленост, не съставя значителна част от богатството, което всяка година се натрупва в страната.“68)

И така, по-голямата част от ежегодно нарастващия принаден продукт, отнемана без всякакъв еквивалент от английския работник, се капитализира не в Англия, а в чужди страни. Но нали заедно с изнасяния по такъв начин добавъчен капитал се изнася и част от изнамерения от бога и от Бентам „фонд на работната заплата“.69)

 

БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА

21) „Натрупване на капитала: употребяването на част от дохода като капитал“ (Malthus, „Definitions etc.“ , ed. Cazenove, p. 11). „Превръщане на дохода в капитал“ (Malthus, „Principles of Political Economy“, 2nd ed, London, 1836, p. 320).

21а) Тук се абстрахираме от външната търговия, чрез която дадена нация може да превръща луксозни предмети в средства за производство или за живот и обратно. За да схванем предмета на изследването в чистия му вид, без пречещи странични обстоятелства, ние тук трябва да разглеждаме целия търговски свят като една нация и да приемем, че капиталистическото производство се е утвърдило навсякъде и е завладяло всички отрасли на промишлеността.

21b) Анализът на натрупването у Сисмонди има големия недостатък, че той много набързо се задоволява с фразата: „Превръщането на дохода в капитал“, без да изследва материалните условия на тази операция.

21с) „Първоначалният труд, на който неговият капитал дължи своя произход“ (Sismondi, „Nouveaux Principes d'Economie Politique“, éd. Paris, t. I, p. 109).

22) „Трудът създава капитал още преди капиталът да е вложил в работа труда.“ (Е. G. Wakefield, „England and America“, London, 1833, v. II, p. 110).

23) „Собствеността на капиталиста върху продукта на чуждия труд е необходима следствие от закона за присвояването, чийто основен принцип, напротив, беше изключителното право на собственост на всеки работник върху продукта на неговия собствен труд.“ (Cherbuliez, „Richesse ou Pauvreté“, Paris, 1841, p. 58, където обаче това диалектическо превръщане е неправилно изложено).

24) Затова трябва да се учудваме на хитроумието на Прудон, който иска да премахне капиталистическата собственост, като в противовес на нея надига... вечните закони на собствеността от епохата на стоковото производство!

25) „Капиталът е натрупано богатство, използвано с цел за печалба.“ (Malthus, „Principles of Political Economy“ [p. 262]). „Капиталът... се състои от богатство, спестено от дохода и употребено за добиване на печалба.“ (R. Jones, „Text-book of Lectures on the Political Economy of Nations“, Hertford, 1852, p. 16).

26) „Притежателите на принаден продукт или капитал“ („The Source and Remedy of the National Difficulties. A Letter to Lord John Russel“. London, 1821).

27) „Капиталът заедно със сложната лихва на всяка част от спестения капитал така заграбва всичко, че цялото богатство на света, от което се получава доход, отдавна вече е станало лихва на капитала.“ (лондонският „Economist“ от 19 юли 1851 г.) .

28) „Никой от днешните икономисти не може под спестяване да разбира само натрупване на съкровища; а пък независимо от този съкратен и неефикасен способ не можем да си представим друга употреба на този израз, с оглед на националното богатство, освен тази, която трябва да изхожда от различното приложение на спестеното, основано [приложението] на едно действително разграничение между различните видове труд, който се издържа от него.“ (Malthus, „Principles of Political Economy“, p. 38, 39).

28а) Така у Балзак, който толкова основно е изучил всички нюанси на скъперничеството, старият лихвар Гобсек е вече вдетинен, когато започва да си образува съкровище от натрупани стоки.

29) „Натрупване на стоки... прекратяване на размяната... свръхпроизводство.“ (Th. Corbet, цит. съч., стр. 14).

30) Ricardo, „Principles of Political Economy“. 3 ed. London, 1821, p. 163, бележката.

31) Въпреки своята „Логика“[165] г. Дж. Ст. Мил никъде не открива пукнатините дори на този така погрешен анализ на своите предшественици, който дори в рамките на буржоазния хоризонт крещи за поправка от становището на специалиста. С школски догматизъм той навред регистрира обърканите мисли на своите учители. Така и тук: „Самият капитал в края на краищата напълно отива за работни заплати), а ако бъде възстановен чрез продажбата на продуктите, той все пак става работни заплати.“

32) При описанието на възпроизводствения процес, а оттук и на натрупването А. Смит в редица отношения не само не е направил никакъв напредък, но и безспорно е направил крачка назад в сравнение със своите предшественици, особено с физиократите. Със споменатата в текста негова илюзия е свързана наистина баснословната догма, която той оставя в наследство на политическата икономия — че цената на стоките е съставена от работна заплата, печалба (лихва) и поземлена рента, т. е. само от работна заплата и принадена стойност. Изхождайки от тая основа, Щорх поне наивно признава: „Невъзможно е да се разложи необходимата цена на нейните най-прости елементи.“ (Storch, „Cours d'Economie Politique“, edit. Pèters- bourg, 1815, t. Il, p. 141, бележката). Хубава икономическа наука, която обявява за невъзможно да се разложи цената на стоките на нейните най-прости елементи! Подробности по това читателят ще намери в третия отдел на втората книга и в седмия отдел на третата книга.

33) Читателят ще забележи, че думата „доход“ [„revenue“) се употребява в двояк смисъл: първо, за означаване на принадената стойност като периодичен плод на капитала, второ, за означаване оная част на този плод, която периодично се потребява от капиталиста или се прибавя към неговия потребителен фонд. Аз запазвам този двоен смисъл, защото той хармонира с начина на изразяване на английските и на френските икономисти.

34) В лицето на лихваря — тази старомодна, макар и винаги подновявана форма на капиталиста — Лутер много нагледно обрисува властолюбието като елемент на нагона към забогатяване. „Езичниците са могли по разум да отсъдят, че лихварят е четворно крадец и убиец. А ние, християните, така го почитаме, че току речи го обожаваме заради парите му... Който изсмуква, заграбва и краде храната на другия, извършва също тъй голямо убийство (доколкото зависи от него), както ако беше уморил някого с глад или го беше погубил съвсем. А тъкмо това прави лихварят, но все още преспокойно си седи на креслото, макар че по справедливост трябваше да увисне на бесилката и да го ръфат толкова гарвани, колкото гулдена е откраднал, стига само да имаше по него толкова месо, че тъй много гарвани да могат да го разкъсват и да си го разделят. А в днешно време бесят дребните крадци... Дребните крадци лежат по затворите, а големите крадци блестят в злато и коприна... И тъй, няма по земята по-голям враг на човечеството (след дявола) от скъперника-лихвар, защото той иска да бъде бог над всички хора. И турците, нашествениците, тираните са зли хора и душмани, и все пак и те оставят хората да живеят и сами си признават, че са зли и душмани; и те дори понякога могат, пък и са принудени да се смилят над някои. А лихварят-скъперник, доколкото зависи от него, се сили да порази целия свят с глад, жажда, нужда и скръб, та всичко да стане негово и всеки всичко да получава от неговите ръце като от бога и вечно да му бъде роб. Той иска да носи мантия, златна верижка, пръстени, да си мие мутрата, да го тачат и славят като почтен, набожен човек... Лихварството е голямо, грамадно чудовище, върколак, който изтребва всичко, по-зъл от Какус, Герион или Антей. И въпреки това той се труфи и иска да мине за набожен, та никой да не види къде отиват воловете, които той заднешком замъква в своята бърлога. Но Херкулес ще чуе рева на воловете и на затворените и ще потърси Какус и сред скалите и теснините и пак ще отърве воловете от злодея. Защото Какус се нарича онзи злодей, който е набожен лихвар, краде, граби и изпояжда всичко. И все пак той като че ли не е вършил нищо лошо; и мисли, че никой не може да го изобличи, защото той теглил воловете заднешком в своята бърлога, та да оставят следи и дири като че са изкарани навън. Така и лихварят иска да излъже света, че бил полезен и давал на света волове, когато той само ги заграбва и изпояжда. И както разкъсват на колело и обезглавяват разбойниците, убийците и злодейците — колко повече би трябвало да разкъсват на колело, да прерязват вените... да прогонват, проклинат и обезглавяват всички лихвари.“ (Martin Luther, цит. съч.).

35) Dr. Aikin, „Description of the Country from 30 to 40 miles round Manchester“, London, 1795, p. 182 sqq.

36) A. Smith, „Wealth of Nations“, b. III, ch. III.

37) Дори Ж. Б. Сей казва: „Спестяванията на богатите стават за сметка на бедните.“[171] „Римският пролетарий е живял почти изцяло за сметка на обществото... Човек почти би могъл да каже, че съвременното общество живее за сметка на пролетариите, от оная част, която то им отнема при заплащане на труда им.“ (Sismondi, „Etudes etc.“, t. I, p. 24).

38) Malthus, „Principles of Political Economy“, p. 319, 320.

39) „An Inquiry into those Principles respecting the Nature of Demand etc.“, p. 67.

40) Пак там, стр. 59.

41) Senior, „Principes fondamentaux de l'Economie Politique“, trad. Arrivabene, Paris, 1836, p. 309. Но това било вече твърде много за привържениците на старата класическа школа. „Господин Сениор подменя израза труд и капитал с израза труд и въздържание... Въздържанието е просто отрицание. Не въздържанието, а употребата на производително използвания капитал е източникът на печалбата.“ (Джон Кейзнов, бележките към Малтус, „Definitions in Political Economy“, London, 1853, p. 130, бележката). Господин Джон Ст. Мил, напротив, на една страница конспектира теорията на Рикардо за печалбата, а на другата страница анексира „възнаграждението за въздържанието“ на Сениор. Колкото му е чуждо хегеловското „противоречие“, източникът на всяка диалектика, толкова са му свойствени плоските противоречия.

Добавка към 2 издание. На вулгарния икономист никога не му идва на ума простото разсъждение, че всяко човешко действие може да се схване като „въздържание“ от противоположното действие. Да ядеш, значи да се въздържаш от постене; да ходиш, значи да се въздържаш от стоене; да работиш, значи да се въздържаш от мързелуване; да мързелуваш значи да се въздържаш от работа, и т. н. Господата биха направили добре да помислят върху думите на Спиноза: Determinatio est negatio[172].

42) Senior, пак там, стр. 342.

43) „Например... никой не би посял пшеницата си и не би я оставил да пролежи в земята една година и никой не би оставил виното си цели години в избата, вместо да потреби веднага тези неща или техните еквиваленти, ако не разчиташе да получи допълнителна стойност.“ (Scrope, „Political Economy“, edit. A. Potter, New-York, 1841, p. 133)[173].

44) „Лишението, което си налага капиталистът, като дава на работника в заем своите средства за производство“ (този смекчаващ израз е употребен, за да се идентифицира по изпитания маниер на вулгарната икономия експлоатираният от индустриалния капиталист наемен работник със самия индустриален капиталист, който взима на заем от отпускащия пари на заем капиталист!), „вместо да предназначи тяхната стойност за свои лични нужди, като я превърне в полезни или приятни предмети.“ (G. de Molinari, „Etudes Economiques“, Paris, 1848, p. 36).

45) Cuorcelle-Seneuil, цит. съч., стр. 20.

46) Отделните видове доход, които най-богато подхранват напредъка на националния капитал, се променят в различни стадии на своето развитие и поради това... са напълно различни у нации, които заемат различни места в това развитие... Печалбата... в ранните стадии на обществото е незначителен източник за натрупване в сравнение с работната заплата и рентата... Когато силите на националния труд значително са нараснали, печалбите добиват сравнително по-голямо значение като източник на натрупването.“ (Richard Jones. „Text-book etc.“, p. 16, 21).

47) Пак там, стр. 37 и сл.

48) „Рикардо казва: „В различни стадии на обществото натрупването на капитала, или на средствата за прилагането на труда (т. е. за неговата експлоатация), е повече или по-малко бързо и във всички случаи трябва да зависи от производителните сили на труда. А производителните сили на труда обикновено са най-големи там, където има изобилие на плодородна почва“. Ако в това изречение производителни сили на труда означава нищожността на оная кратна част от всеки продукт, която се пада на тия, чийто ръчен труд го е произвел, то твърдението на Рикардо е проста тавтология, защото останалата част е фондът, от който — ако собственикът му пожелае („if the owner pleases“) — може да бъде натрупан капитал. Но в повечето случаи не е така тъкмо там, където почвата е най-плодородна.“ („Observations on certain Verbal Disputes etc.“, p. 74).

49) J. St. Mill, „Essays on some unsettled Questions of Political Economy“. London, 1844, p. 90.

50) „An Essay on Trade and Commerce“, London, 1770, p. 44. В съшия дух през декември 1866 г. и януари 1867 г. в „Times“ бяха поместени сърдечни излияния на английски минни собственици, в които бе описано щастливото положение на белгийските минни работници, които нито искали, нито получавали повече, отколкото е безусловно необходимо, за да живеят за своите „masters“. Белгийските работници понасят много, но да фигурират в „Times“ като примерни работници — това е вече твърде много! Отговор на това беше стачката на белгийските миньори (до Маршиен) през февруари 1867 г., смазана с олово и барут.

51) Пак там, стр. 44, 46.

52) Фабрикантът от Нортхемптъншайр извършва тук една благочестива измама, която може да се извини със сърдечния му порив. Той уж сравнява живота на френските и английските манифактурни работници, но в току-що цитираните думи описва живота на френските земеделски работници, както после сам признава в объркването си.

53) „An Essay on Trade and Commerce“, London, 1770, p. 70, 71.

Бележка към 3. издание. Днес ние сме доста понапреднали благодарение на установената оттогава насам конкуренция на световния пазар. „Ако Китай — обяснява членът на парламента Степълтън на своите избиратели, — ако Китай стане голяма индустриална страна, аз не мога да си представя как европейското работническо население ще издържи борбата, ако не слезе до нивото на своите конкуренти.“ („Times“ от 3 септември 1873 г.)  — Не континентална, не, а вече китайска работна заплата е желаната цел на английския капитал.

54) Benjamin Thompson, „Essais political, economical and philosophical etc.“, 3 vol. London, 1796-1802, v. I, p. 294. В своята книга „The State of the Poor, or an History of the Labouring Classes in England etc.“ сър Ф. M. Идън горещо препоръчва просяшката чорба на Ръмфорд на управителите на трудовите домове и с укор предупреждава английските работници, че „между шотландците има много семейства, които месеци наред живеят не с пшеница, ръж и месо, а с овесена каша и ечемичено брашно, смесено само с вода и сол и при все това живеят твърде комфортно.“ („and that very comfortably too“) (пак там, т. I, кн. II, гл. II, стр. 503). Подобни „напътствия“ има и в XIX век. „Английските земеделски работници — казва напр. един — не искат да ядат смеси от по-долни житни сортове. В Шотландия, където възпитанието е по-добро, този предразсъдък е вероятно неизвестен.“ (Charles Н. Parry, М. D. „The Question of the Necessity of the existing Cornlaws considered“, London, 1816, p. 69). Ho същият Пари се оплаква, че тогава (в 1815 г.) английският работник бил много западнал в сравнение с времето на Идън (1797 г.).

55) От отчетите на последната парламентарна следствена комисия по фалшификациите на средствата за живот се вижда, че в Англия дори и фалшифицирането на медикаменти не е изключение, а правило. Напр. при изследване на 34 проби опиум, купени от също толкова различни лондонски аптеки, 31 се оказали фалшифицирани с макови главички, с житно брашно, глина, клей, пясък и т. н. Много от тях не съдържали нито атом морфин.

56) G. В. Newnham (barrister at law): „А. Review of the Evidence before the Committees of the two Houses of Parliament on the Cornlaws“, London, 1815, p. 20 бележката.

57) Пак там, стр. 19, 20.

58) Ch. Н. Parry. „The Question of the Necessity of the Existing Cornlaws considered“, London, 1816, p. 77, 69. Господа лендлордовете от своя страна не само са се „обезщетили“ за антиякобинската война, която са водили от името на Англия, но и безмерно са се обогатили. „Техните ренти са се удвоили, утроили, учетворили и дори в изключителни случаи са се ушесторили за 18 години.“ (пак там, стр. 100, 101).

59) Ф. Енгелс. Положението на работническата класа в Англия, стр. 20 [виж настоящото издание, том 2, стр. 244].

60) Поради недостатъци в анализа на трудовия процес и на процеса на производството на принадена стойност класическата икономия никога не е разбрала правилно тоя важен момент на възпроизводството, както напр. може да се види у Рикардо. Той напр. казва, че както и да се изменя производителната сила, „един милион души произвеждат във фабриките винаги една и съща стойност“. Това е вярно при дадена продължителност и интензивност на техния труд. Но то не пречи — и Рикардо недовижда това при известни изводи — на тези един милион души при различна производителна сила на своя труд да превръщат в продукт съвсем различни маси средства за производство, да запазват в своя продукт твърде различни маси стойност, и следователно да доставят продукти с твърде различна стойност. Да споменем между другото, че с гореприведения пример Рикардо напразно се опитва да обясни на Ж. Б. Сей разликата между потребителна стойност (която той тук нарича wealth, веществено богатство) и разменна стойност. Сей отговаря: „Колкото се отнася до мъчнотията, която Рикардо изтъква, като казва, че при по-усъвършенствани способи един милион души могат да произведат двойно и тройно повече богатство, без да произведат повече стойност — тази мъчнотия изчезва, ако разгледаме — както и трябва — производството като размяна, при която човек дава производителните услуги на своя труд, на своята земя и на своите капитали, за да получи продукти. Така че ние чрез тези производителни услуги получаваме всички продукти на света. С други думи: ние сме толкова по-богати, нашите производителни услуги имат толкова по-голяма стойност, колкото по-голямо е количеството полезни неща, които те докарват при размяната, наречена производство.“ (J. В. Say, „Lettres а М. Malthus“, Paris, 1820, p. 168, 169). „Мъчнотията“, която Сей трябва да обясни — тя съществува за него, не за Рикардо, — е следната: Защо не се увеличава стойността на потребителните стойности, когато тяхното количество нараства поради увеличената производителна сила на труда? Отговор: Мъчнотията се разрешава, ако благоволим да наречем потребителната стойност разменна стойност. Разменната стойност е такова нещо, което така или иначе е свързано с размяна. Така че наречете производството „размяна“ на труда и на средствата за производство срещу продукта — и става ясно като ден, че човек получава толкова повече разменна стойност, колкото повече потребителна стойност му доставя производството. С други думи: колкото повече потребителни стойности, напр. чорапи, дава един работен ден на чорапния фабрикант, толкова по-богат на чорапи е той. Но Сей изведнъж се сеща, че при „по-голямо количество“ чорапи тяхната „цена“ (която естествено няма нищо общо с разменната стойност) пада, „защото конкуренцията принуждава производителите да дават продуктите за толкова, колкото те струват“. Но откъде иде тогава печалбата, щом капиталистът продава стоките по цената, която те му струват? Обаче струва ли си да се смущаваме от такива дреболии! Сей заявява, че вследствие на повишената производителност всеки сега получава за един и същ еквивалент два чифта чорапи вместо по-раншния един чифт и т. н. Резултатът, до който той достига, е тъкмо онова положение на Рикардо, което той е искал да обори. След това огромно напрежение на мисълта той триумфално апострофира Малтус с думите: „Това, господине, е добре обоснованото учение, без което, аз го заявявам, е невъзможно да се разрешат най-мъчните въпроси на политическата икономия и особено въпросът, как става така, че една нация може да стане по-богата, когато се намалява стойността на нейните продукти, макар богатството да представлява стойност.“ (пак там, стр. 170). Във връзка с подобни фокуси в „Lettres“ на Сей един английски икономист бележи: „Тоя афектиран маниер на бръщолевене („those affected ways of talking“) е, общо взето, това, което господин Сей благоволява да нарича своя доктрина и съветва Малтус да я преподава в Хертфорд, както това вече ставало в доста части на Европа“. Той казва: „Ако във всички тия твърдения намерите някакъв парадоксален облик, разгледайте нещата, които те изразяват, и смея да вярвам, че те ще ви се сторят много прости и много разумни.“ Без съмнение, така е — но по силата на същия този процес те ще изглеждат всичко друго, но не и оригинални или важни.“ („An Inquiry into those Principles respecting the Nature of Demand etc.“, p. 110).

61) Мак-Кълък е взел патент за „wages of past labour“ [„възнаграждение за минал труд“] много преди Сениор да вземе патент за „wages of abstinence“ („възнаграждение за въздържание“].

62) Сравни между другото J. Bentham, „Théorie des Peines et des Récompences“, trad. Et. Dumont, 3ème éd., Paris, 1826, t. II, I, IV, ch. 2.

63) Джереми Бентам е чисто английско явление. В никоя страна и никога, дори като не изключваме нашия философ Кристиан Волф, най-домораслата баналност не се е ширила така самодоволно. Принципът на полезността не е изобретение на Бентам. Той само тъпо е възпроизвел това, което остроумно са казали Хелвеций и други французи от 18 век. Ако човек напр. иска да знае какво е полезно за кучето, трябва да изучи кучешката природа. Но самата тази природа не може да се конструира из „принципа на полезността“. Приложено върху човека — ако искаме да преценяваме всяко човешко действие, движение, отношение и т. н. според принципа на полезността, най-напред става въпрос за човешката природа изобщо, а после за исторически видоизменената във всяка епоха човешка природа. Но Бентам не му мисли много. С най-наивна тъпота той приема съвременния филистер и специално английския филистер за нормалния човек. Всичко, което е полезно за тоя особен екземпляр нормален човек и за неговия свят, било само по себе си полезно. След това с този мащаб той съди за миналото, сегашното и бъдещето. Напр. християнската религия е „полезна“, защото тя от религиозна гледна точка заклеймява ония злодеяния, които наказателният кодекс осъжда от юридическа гледна точка. Художествената критика е „вредна“, защото пречи на почтените хора да се наслаждават на Мартин Тъпър, и т. н. С такъв боклук тоя примерен човек, чийто девиз е: „nula dies sine linea“,[174] е изпълнил планини от книги. Ако имах куража на моя приятел X. Хайне, бих нарекъл господин Джереми гений на буржоазната глупост.

64) „Икономистите са твърде склонни да разглеждат определено количество капитал и определен брой работници като производствени инструменти с еднообразна сила, която действа с известна еднообразна интензивност... Ония, които твърдят, че единствените фактори на производството са стоките, твърдят, че производството изобщо не може да бъде разширявано, защото за такова разширяване би трябвало предварително да се умножат средствата за живот, суровите материали и сечивата, което всъщност се свежда към това, че никакво нарастване на производството не е възможно без неговото предварително нарастване, или, с други думи, че всяко нарастване е невъзможно.“ (S. Bailey, „Money and its Vicissitudes“, p. 58, 70). Бейли критикува тази догма главно от гледна точка на процеса на обръщението.

65) Дж. Ст. Мил казва в своите „Principles of Political Economy“ [в. II, ch. 1. § 3]: „Продуктът на труда в днешно време се разпределя обратно пропорционално на труда — най-голямата част на тия, които никога не работят, следващата по големина част на тия, чийто труд е почти само номинален, и така, по низходяща линия, заплатата се свива в същата степен, в която трудът става по-тежък и по-неприятен, докато най-изморителният и най-изтощителен физически труд дори не може да разчита, че ще припечели макар само необходимото за живот“. За избягване на недоразумения отбелязвам, че ако трябва да се упрекват хора като Дж. Ст. Мил и т. н. заради противоречието между техните стари икономически догми и техните модерни тенденции, би било съвсем неправилно да ги хвърляме в един кюп заедно с целия багаж от апологети на вулгарната икономия.

66) Напомням тук на читателя, че категориите променлив и постоянен капитал са употребени за пръв път от мен. Политическата икономия от А. Смит насам смесва определенията, които се съдържат в тях, с произтичащите от процеса на обръщението различия във формите на основния и оборотния капитал. По-подробно върху това във втория отдел на втора книга.

67) Н. Fawcett, Prof. of Polit. Econ. at Cambridge, „The Economie Position of the British Labourer“. London, 1865, p. 120.

68) Пак там, стр. 123, 122.

69) Може да се каже, че всяка година от Англия се изнася не само капитал, но и работници — във формата на емиграция. Но в текста съвсем не става дума за имуществото на преселниците, които в по-голямата си част не са работници. Голяма част от тях са синове на арендатори. Добавъчният капитал, който Англия всяка година изпраща в странство за олихвяване, съставя пропорционално много по-голяма част от ежегодното натрупване, отколкото частта, която ежегодната емиграция заема от годишния прираст на населението.

 

БЕЛЕЖКИ НА РЕДАКЦИЯТА

[162] Simonde de Sismondi. „Nouveaux principes d'économie politique, ou De la richesse dans ses rapports avec la population“. Tome I, Paris, 1819, p. 119 (Симонд дьо Сисмонди. „Нови принципи на политическата икономия, или за богатството в неговото отношение към населението“. Том I, Париж, 1819, стр. 119).

[163] В библията (Евангелие от Матея, гл. 1) се разказва как постепенно се увеличавало потомството на родоначалника на евреите Аврам и как от него в края на краищата произлязъл целият еврейски народ.

[164] Hegel. „Grundlinien der Philosophie des Rechts“, Werke. Zweite Auflage, Bd ' VIII, Berlin, 1840, S. 259.

[165] Има се пред вид трудът J. St. Mill „A System of Logic, ratiocinative and inductie, being a connected View of the Principles of Evidence, and the Methods of Scvneitific Investigation“. In two volumes (Дж. Ст. Мил. „Система на силогистическата и индуктивната логика, изложение на принципите на доказателството във връзка с методите на научното изследване“. В два тома). Първото издание излязло в Лондон през 1843 г. Маркс отбелязва, че Дж. Ст. Мил, който претендирал, че излага „система на логиката“, като икономист бил повърхностен и не спазвал елементарните изисквания на логическия анализ.

[166] Икономическа таблица — разработената за пръв път в икономическата наука от физиократа Кене схема на възпроизводството и обръщението на съвкупния обществен капитал. По-подробно за нея се говори в „Теории на принадената стойност“ от Маркс (част I, глава 6), в написаната от Маркс десета глава от втория раздел на книгата на Енгелс „Анти-Дюринг“, както и във втория том на „Капиталът“ (гласа деветнадесета).

[167] Цитираните тук думи „няма никаква дата“ Лихновски повторил няколко пъти, когато се изказал във франкфуртското Национално събрание против историческото право на Полша на самостоятелно съществуване. Вместо „keinen Datum hat“ той казвал „keinen Datum nicht hat“, т. е. в разрез с граматическите правила на немския език поставял едно до друго две отрицания. Затова речта му се съпровождала от смеха на присъстващите. По-подробно за тази реч на Лихновски виж в настоящото издание, т. 5, стр. 366.

[168] Шилер. Баладата „Поръчителство“.

[169] Перифразирани думи на Фауст от едноименната трагедия на Гьоте, част I, сцена втора („Пред градската врата“).

[170] Според древнохристиянската легенда Мойсей и други пророци написали книгите на библията, които образуват основата на Стария завет. Израза „тъй казват Мойсей и пророците“ Маркс употребява тук в смисъл „това е главното, такава е първата повеля“ и т. н.

[171] J. В. Say. „Traité d'économie politique“. Cinquième édition, Tome premier, Paris, 1826, p. 130-131 (Ж. Б. Сей. „Трактат по политическа икономия“. Издание пето. Том 1, Париж, 1826, стр. 130-131).

[172] Determinatio est negation — определението е отрицание. Тук Маркс цитира тази теза на Спиноза в тълкуванието на Хегел, получило широка известност. Спиноза употребява този израз в смисъл „ограничението е отрицание“ (виж Б. Спиноза. „Преписка“, писмо № 50).

[173] Тук се цитира книгата на А. Потър „Political Economy: its Objects, Uses, and Principles: considered with Reference to the Condition of the American People“. New-York, 1841 („Политическа икономия: нейният предмет, предназначение и принципи, разгледани с оглед на жизнените условия на американския народ“. Ню Йорк, 1841). Както личи от предговора, по-голямата част от книгата представлява предимно препечатване (с направените от А. Потър изменения) на първите десет глави от книгата на Дж. Скроп „The Principles of Political Economy“ („Принципи на политическата икономия“), публикувана в Англия през 1833 г.

[174] Думите „nulla dies sine limea“, („нито ден без щрих“) се приписват на бележития древногръцки художник Апелес, който имал за правило всеки ден да работи макар и малко над картините си.

 

Към съдържанието
<< | >>
Към Маркс и Енгелс
Към българския раздел на МИА
Други езици | Контакти