Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингТРЕТИ ОТДЕЛ: СОЦИАЛИЗЪМ
V. Държава, семейство, възпитание
В двете последни глави ние почти изчерпахме икономическото съдържание на „новата социалитарна формация“ на г. Дюринг. В краен случай би могло още да се добави, че „универсалната широта на историческия кръгозор“ съвсем не му пречи да пази своите специални интереси дори независимо от известната умерена потребителна добавка. Тъй като старото разделение на труда продължава да съществува и в социалитарния строй, то стопанската комуна ще трябва да държи сметка не само за архитектите и количкарите, но и за професионалните литератори, и при това възниква въпросът каква ще бъде тогава съдбата на авторското право. Този въпрос занимава г. Дюринг повече от всеки друг въпрос. Навсякъде, например по повод на Луи Блан и Прудон, авторското право се набива в очите на читателя, сетне на цели девет страници в „Курса“ се разсъждава най-подробно за него. Накрая под тайнствената форма на „възнаграждение за труда“ - не е казано дали със или без умерената потребителна добавка - то благополучно се добира до пристанището на социалитарния строй. Една глава за положението на бълхите в естествената система на обществото би била също толкова уместна и във всеки случай по-малко отегчителна.
Относно държавния строй на бъдещето Дюринговият „Курс по философия“ дава подробни предписания. По този въпрос Русо, макар и „единствен значителен предшественик“ на г. Дюринг, все пак не е положил достатъчно дълбок фундамент; неговият по-дълбок наследник основно изправя този недостатък, като усърдно разводнява Русо и му добавя също така постна просяшка чорба[236] от отпадъци от Хегеловата философия на правото. „Суверенитетът на индивида“ образува основата на Дюринговата държава на бъдещето; при господството на мнозинството този суверенитет на индивида не бива да бъде потъпкван, а, напротив, едва тогава трябва да достигне своята връхна точка. Как ще стане това? Много просто.
„Ако приемем съществуването на споразумения между всички поотделно във всички посоки и ако тези договори имат за цел оказването на взаимна помощ срещу несправедливи обиди, то тогава само ще се укрепи онази сила, която е нужна за поддържане на правото и от простия превес на масата над отделната личност или на мнозинството над малцинството няма да бъде извеждано никакво право.“
Ето с каква леснина фокусничеството на философията на действителността прескача най-непроходимите пречки, а ако читателят каже, че той и сега не е разбрал нещо повече, отколкото по-рано, г. Дюринг ще му отговори да не се отнася тъй леко с тази работа, тъй като
„най-малката грешка в схващането на ролята на колективната воля би унищожила суверенитета на индивида, а само този суверенитет е единствената основа за извеждане на истински права“.
Когато г. Дюринг води за носа своята публика, той се отнася с нея точно така, както тя заслужава. Той би могъл дори да бъде още по-безцеремонен: студентчетата по философията на действителността навярно пак нищо не биха забелязали.
Суверенитетът на личността се заключавал главно в това, че
„отделната личност е абсолютно подчинена на държавната принуда“, но тази принуда може да бъде оправдана само дотолкова, доколкото „действително служи на естествената справедливост“. За тази цел ще има „законодателство и съдебна власт“, само че те „трябва да останат в ръцете на целия колектив“; след това - отбранителен съюз, който се изразява в „съвместната служба във войската или в някакъв изпълнителен орган, предназначен за вътрешната безопасност“ -
значи ще има и армия, и полиция, и жандарми. Наистина г. Дюринг вече неведнъж се е проявявал като примерен прусак; но тук той доказва своето пълно сходство с оня образцов прусак, който според покойния министър фон Рохов „носи в гърдите си своя жандарм“. Но тази жандармерия на бъдещето няма да бъде така опасна, както сегашните побойници. Каквото и да стори тя на суверенния индивид, той винаги ще има една утеха:
„Справедливостта или несправедливостта, която той според обстоятелствата ще понесе от страна на свободното общество, никога не може да бъде по-лоша от това, което би донесло със себе си природното състояние!“
И след като ни накарва още веднъж да се спънем о неговото неизбежно авторско право, г. Дюринг ни уверява, че в неговия бъдещ свят
ще има, „разбира се, напълно свободна и достъпна за всички адвокатура“.
„Измисленото сега свободно общество“ става все по-пъстро. Архитекти, количкари, литератори, жандарми, а сега и адвокати! Това „солидно и критическо царство на мисълта“ прилича като две капки вода на различните небесни царства на разните религии, в които вярващият всякога намира в сияещ вид онова, което е подслаждало земния му живот. А нали г. Дюрйнг принадлежи към държавата, в която „всеки може да дири блаженство за душата си по свой фасон“.[237] А какво повече можем да искаме?
Впрочем тук е безразлично какво ни се иска на нас. Важното е какво иска г. Дюринг. А той се отличава от Фридрих II по това, че в Дюринговата държава на бъдещето съвсем няма да може всеки да дири блаженство за душата си по свой фасон. В конституцията на тая държава на бъдещето се казва:
„В свободното общество не може да съществува никаква религия, тъй като всеки от неговите членове е преодолял първобитната детинска представа, че зад или над природата имало същества, на които може да се въздейства с жертвоприношения или молитви.“ Затова „правилно разбраната социалитарна система трябва... да забрани всички средства за духовно магьосничество, а с това и всички съществени елементи на религиите“.
Религията се забранява.
Само че всяка религия не е нищо друго освен фантастично отражение в главите на хората на ония външни сили, които господстват в техния всекидневен живот - отражение, в което земните сили вземат формата на неземни. В началните стадии на историята на такова отражение най-напред се подлагат природните сили, които при по-нататъшното развитие преминават у различните народи през най-разнообразни и най-пъстри олицетворения. Сравнителната митология е проследила този първоначален процес - поне по отношение на индоевропейските народи - до самия му произход в индийските веди, а в по-нататъшното му развитие той подробно е проследен у индусите, персите, гърците, римляните, германците и доколкото има достатъчен материал, и у келтите, литовците и славяните. Но скоро наред с природните сили се проявяват и обществени сили - сили, които се изпречват пред хората също тъй чужди и първоначално също тъй необясними за тях игосподстват над тях със същата привидна природна необходимост, както и самите природни сили. Фантастичните образи, в които първоначално са се отразявали само тайнствените природни сили, придобиват по този начин и обществени атрибути, стават представители на исторически сили*68. На още по-високо стъпало на развитие всички природни и обществени атрибути на многобройните богове се пренасят върху един всемогъщ бог, който също така е пак само рефлекс на абстрактния човек. Така е възникнал монотеизмът, който исторически е последният продукт на гръцката вулгарна философия от по-късната епоха и намира своето въплъщение в еврейския изключително национален бог Йехова. В тази удобна, практична и приспособима към всичко форма религията може да продължава да съществува като непосредствена, т. е. емоционална форма на отношението на хората към господстващите над тях чужди - природни и обществени - сили дотогава, докогато хората се намират фактически под властта на тези сили. Но ние вече неведнъж виждахме, че в сегашното буржоазно общество над хората господстват като някаква чужда сила създадените от самите тях икономически отношения, произведените от самите тях средства за производство. Следователно фактическата основа на религиозната рефлексия продължава да съществува, а заедно с нея и самият религиозен рефлекс. И макар че буржоазната политическа икономия разбира донякъде причинната връзка на това господство на чужди сили, все пак от това работата никак не се изменя. Буржоазната политическа икономия не е в състояние нито да предотврати кризите изобщо, нито да опази отделния капиталист от загуби, от безнадеждни дългове и банкрути или пък отделния работник от безработица и мизерия. Все още казват: човек предполага, а господ (т. е. господството на чуждите на човека сили на капиталистическия начин на производство) разполага. Само познание, дори и да отива по-далеч и по-дълбоко от познанието на буржоазната политическа икономия, не е достатъчно, за да подчини обществените сили под властта на обществото. За това е необходимо преди всичко обществено действие. И когато това действие бъде извършено, когато обществото вземе в ръцете си и планомерно използва всички средства за производство и по такъв начин освободи само себе си и всички свои членове от робството, в което досега ги държат произведените от самите тях, но противостоящи им като всемогъща чужда сила средства за производство, когато следователно човек вече не само ще предполага, но и ще разполага - едва тогава ще изчезне последната чужда сила, която сега още се отразява в религията, а заедно с това ще изчезне и самото религиозно отражение по простата причина, че тогава вече няма да има какво повече да се отразява.
Но г. Дюринг не може да изчака, докато религията умре от тази своя естествена смърт. Той постъпва по-основно. Той е повече Бисмарк и от самия Бисмарк: той декретира още по-строги майски закони[238] не само против католицизма, но и изобщо против всяка религия; той насъсква своите жандарми на бъдещето против религията и по такъв начин ѝ осигурява ореол на мъченица и по-продължително съществуване. Накъдето и да погледнем - навсякъде специфичен пруски социализъм.
След като г. Дюринг по такъв начин благополучно е унищожил религията,
„човекът, който вече се опира само на себе си и на природата и е узрял до познанието на своите колективни сили, може смело да тръгне по всички пътища, които открива пред него ходът на нещата и неговата собствена същност“.
За разнообразие нека поразгледаме сега по какъв „ход на нещата“ смело може да тръгне човекът, който се опира само на себе си, когато го води за ръката г. Дюринг.
Първият момент в хода на нещата, благодарение на който човекът става опора на себе си, е неговото раждане. След това
през време на природното си малолетие той остава под грижите на „естествената възпитателка на децата“, т. е. на майката. „Този период може да стигне както в древното римско право до пубертета, т. е. приблизително до 14-ата година.“ Само когато невъзпитани по-възрастни момчета не тачат както трябва авторитета на майката - намесата на бащата и особено обществените възпитателни мерки ще обезвредят този недостатък. След пубертета детето минава под „естествената опека на бащата“, стига само да е налице баща с „безспорно действително бащинство“ - в противен случай общината назначава опекун.
Както г. Дюринг по-рано си въобразяваше, че капиталистическият начин на производство може да бъде заменен с обществен, без да се преобразува самото производство, също така и тук той си въобразява, че съвременното буржоазно семейство би могло да бъде откъснато от цялата му икономическа основа, без да се измени заедно с това цялата му форма. За г. Дюринг тази форма е така неизменна, че той обявява дори „древното римско право“, макар и в малко „по-облагороден“ вид, за меродавно на вечни времена за семейството и може да си представи семейството само като „оставящо наследство“, т. е. като притежаваща собственост единица. По този въпрос утопистите са много по-напред от г. Дюринг. Според тях заедно със свободното обобществяване на живота на хората и с превръщането на частната домашна работа в обществена индустрия непосредствено ще дойде и обобществяването на възпитанието на младежта, а заедно с това и наистина свободните взаимни отношения между членовете на семейството. По-нататък, още Маркс посочи („Капиталът“, стр. 515 и сл.), че „чрез решаващата роля, която едрата индустрия възлага на жените, младежите и децата от двата пола в обществено организирания производствен процес вън от сферата на домашното огнище, тя създава новата икономическа основа за една по-висша форма на семейството и на отношенията между двата пола“.[239]
„Всеки социалреформаторски фантазьор - казва г. Дюринг - има естествено готова педагогика, която отговаря на неговия нов социален живот.“
От тази гледна точка сам г. Дюринг се явява като „истинско чудовище“ сред социалреформаторските фантазьори. Училището на бъдещето го занимава поне толкова, колкото и авторското право, а това наистина говори много. Той има окончателно готов план за училищата и университетите не само за цялото „обозримо бъдеще“, но и за преходния период. Нека се ограничим обаче да разгледаме само това, което ще трябва да бъде внушено на младежта от двата пола в окончателния социалитарен строй от последна инстанция.
Всеобщото народно училище дава „всичко, което само по себе си и принципиално може да бъде привлекателно за човека“, а именно - „основите и главните резултати на всички науки, които засягат възгледите за света и живота“. Там ще се преподава преди всичко математика, и то така, че да бъде „напълно преминат“ кръгът на всички принципиални понятия и похвати, като се почне от простото броене и събиране и се свърши с интегралното смятане.
Но това не значи, че в това училище наистина ще интегрират и диференцират. Тъкмо наопаки. Там ще преподават съвършено нови елементи на цялостната математика - елементи, които ще съдържат в зародиш както обикновената, елементарната, така и висшата математика. Макар г. Дюринг да твърди, че
вече бил набелязал „схематично, в главни линии, пред очите си“ и „съдържанието на учебниците“ на това училище на бъдещето,
той и досега, за съжаление, не е сполучил да открие тези
„елементи на цялостната математика“,
а онова, което той не е в състояние да направи,
„трябва да се очаква само от свободните и нараснали сили на новия обществен строй“.
Но ако плодовете на математиката на бъдещето са засега още много зелени, то пък астрономията, механиката и физиката на бъдещето не представляват никаква трудност и
ще „съставят ядката на цялото училищно обучение“, докато „ботаниката и зоологията с техния, въпреки всички теории, все още предимно описателен характер... ще служат повече за леко развлечение“.
Така е напечатано в „Курс по философия“ на стр. 417. Г-н Дюринг и до ден-днешен не познава друга ботаника и зоология освен предимно описателната. Той не познава дори по име цялата органическа морфология, която обхваща сравнителната анатомия, ембриология и палеонтология на органическия свят. Докато зад гърба му възникват в областта на биологията почти десетки съвсем нови науки, неговата детинска душа все още черпи своите „изключително съвременни образователни елементи на природонаучния начин на мислене“ от „Естествената история за деца“ от Раф и октроира тази конституция на органическия свят също така и на цялото „обозримо бъдеще“. Химията, както обикновено става у него, и тук е съвсем забравена.
Що се отнася до естетическата страна на възпитанието, тук г. Дюринг ще трябва да създава всичко отново. Досегашната поезия е негодна за тази цел. От само себе си се разбира, че там, където е забранена всяка религия, не може да се търпи в училището обичайното за по-раншните поети „митологическо и друго религиозно съчинителство“. Също така трябва да се отхвърли и „поетическият мистицизъм, с който особено си е служил например Гьоте“. Така че г. Дюринг ще трябва да се реши сам да ни снабди с ония поетически шедьоври, които ще отговарят на „по-високите изисквания на една уравновесена от разума фантазия“ и ще представляват истинският идеал, „който означава съвършенството на света“. Дано само не се забави много. Стопанската комуна ще може да завладее света само тогава, когато тя шества с бурната стъпка на уравновесения от разума александрийски стих.
Подрастващият гражданин на бъдещето няма да бъде много измъчван с филология.
„Мъртвите езици ще отпаднат напълно... а изучаването на живите чужди езици ще остане... като нещо второстепенно.“ Само там, където сношенията между народите се изразяват в придвижване на самите народни маси, ще бъде дадена на всекиго възможност да усвои чуждите езици по най-лек начин, според нуждата. За постигане на „действително образователно езиково обучение“ ще служи един особен вид обща граматика, и главно - „материята и формата на родния език“
Националната ограниченост на сегашния човек е все още прекомерно космополитична за г. Дюринг. Той иска да унищожи и ония два лоста, които в сегашния свят дават поне известна възможност за издигане над ограниченото национално становище: познаването на старите езици, което открива поне за класически образованите хора от различни националности един общ, по-широк хоризонт, и знанието на новите езици, с помощта на което хората от различни нации могат да се разбират помежду си и да се запознават с това, което става вън от техните собствени граници. Затова пък граматиката на родния език трябвало основно да се зазубря. Но „материята и формата на родния език“ могат да бъдат разбрани само когато човек проследи тяхното възникване и постепенно развитие, а това е невъзможно, ако не се вземат предвид, първо, техните собствени вече мъртви форми и второ - сродните живи и мъртви езици. Ала тук ние пак се озовахме в забранената област. Но когато г. Дюринг по този начин задрасква от своя учебен план цялата съвременна историческа граматика, за езиковото обучение му остава само старомодната техническа граматика, скърпена изцяло в стила на старата класическа философия, с всичката казуистика и произволност на тази граматика, произтичаща от липсата на историческа основа. Омразата срещу старата филология го докарва дотам, че той издига като „център на действително образователното езиково обучение“ нейния най-лош продукт. Ясно е, че имаме работа с езиковед, който никога не е чувал нито дума за така могъщо и успешно развилото се през последните 60 години историческо езикознание и затова търси „изключително съвременните образователни елементи“ на езикознанието не у Боп, Грим и Диц, а у блаженопочившите Хайзе и Бекер.
Но и след всичко това младият гражданин на бъдещето още съвсем няма „да се опира на себе си“. За това е нужно да се положи още по-дълбок фундамент с помощта
„на усвояването на последните философски основи“. „Обаче едно такова задълбочаване... не представлява гигантска задача“, след като г. Дюринг е разчистил пътя в тази област. И наистина, „ако оскъдните строги знания, с които може да се похвали общата схематика на битието, бъдат очистени от фалшивите схоластически украшения и ако хората решат да признаят навсякъде само удостоверената“ от г. Дюринг „действителност“, то елементарната философия ще стане напълно достъпна и за младежта на бъдещето. „Ако си спомним във висша степен простите изрази, с помощта на които ние придадохме на понятията за безкрайността и на тяхната критика небивало досега значение“ - то „не виждаме никаква причина защо елементите на универсалния възглед за пространството и времето, които получиха толкова прост вид благодарение на сегашното им задълбочаване и уточняване, да не могат да преминат най-после в категорията на подготвителните знания... Най-коренните идеи“ на г. Дюринг „не бива да играят второстепенна роля в универсалната образователна систематика на новото общество“. Напротив - равното на себе си състояние на материята и преброената безбройност са призвани „не само да изправят човека на собствените му крака, но и да го накарат да разбере със собствени сили, че така нареченият абсолют се намира под краката му“.
Както виждаме, народното училище на бъдещето не е нищо друго освен малко нещо „облагородена“ пруска гимназия, където гръцкият и латинският език са заменени с малко повечко чиста и приложна математика и особено с елементите на философията на действителността, а преподаването на немски език наново е сведено до блаженопочившия Бекер, с други думи - приблизително до равнището на основно училище. И наистина „не виждаме никаква причина“, защо, след като изтъкнахме, че във всички засегнати от г. Дюринг области неговите „познания“ се оказаха във висша степен ученически - защо тези „познания“ или по-точно казано - онова, което изобщо остава от тях след предварителното им основно „очистване“, да не може напълно „да премине, най-после, в категорията на подготвителните знания“, толкова повече, че знанията на г. Дюринг никога не са се издигали над тази категория. Наистина г. Дюринг все пак е подочул нещичко за това, че в социалистическото общество трудът и възпитанието ще бъдат свързани помежду си и поради това на подрастващото поколение ще трябва да бъде осигурено всестранно техническо образование, както и практическа основа за научно възпитание; затова той по своя привичен маниер използва и този пункт за социалитарния строй. Но тъй като според Дюринг в областта на производството, както видяхме, преспокойно продължава да съществува в главните си черти предишното разделение на труда, на това техническо училищно обучение се отнема всяка възможност за по-сетнешното му практическо приложение, отнема му се всяко значение за самото производство - то има само учебна цел: да замени гимнастиката, за която нашият радикален новатор не иска и да чуе. Ето защо г. Дюринг може да ни поднесе по този въпрос само няколко банални фрази като напр.:
„Младежите, както и старците, трябва да работят в сериозния смисъл на тази дума“.
Наистина жалко впечатление прави този лекомислен и безсъдържателен брътвеж, когато го сравним с онова място в „Капиталът“ (стр. 508-515), където Маркс развива положението, че „от фабричната система, както това подробно може да се проследи у Роберт Оуен, е изникнал зародишът на възпитанието на бъдещето, което за всички деца над известна възраст ще свърже производителния труд с обучението и гимнастиката - не само като метод за повишаване на общественото производство, но и като единствен метод за създаване на всестранно развити хора“[240].
Нека не се спираме на въпроса за университета на бъдещето, в който философията на действителността ще съставя ядката на всяко знание и в който наред с медицинския факултет ще процъфтява и юридическият; нека не се спираме и на „специалните учебни заведения“, за които узнаваме единствено, че били предназначени само „за няколко дисциплини“. Да предположим, че младият гражданин на бъдещето, след като свърши всички училищни класове, най-сетне дотолкова „се опира само на себе си“, че вече може да си потърси жена. Какъв ход на нещата му открива тук г. Дюринг?
„Поради важността на размножението за укрепването, изкореняването и смесването на качествата, а дори и за творческото им развитие, последните корени на човешкото или нечовешкото трябва до голяма степен да се търсят в половото общуване и в подбора, а освен това и в грижата за осигуряването или предотвратяването на определен резултат на ражданията. Съда над безпътството или тъпоумието, които господстват в тази област, ще трябва практически да предоставим на една по-късна епоха. Но дори и при съществуващия гнет на предразсъдъците може да се разясни на хората, че отдалото се или неотдалото се на природата или на човешката предвидливост качество на новородените е много по-важно, отколкото техният брой. Наистина изродите са били унищожавани и през всички времена и при всеки правен строй; но стълбата, която води от нормалното до изроденото, загубило човешки образ, има много стъпала... Ако се вземат мерки против раждането на един човек, който би станал само лошо създание, това очевидно би било само от полза.“
Също така на друго място се казва:
„Едно философско разглеждане на въпроса лесно ще разбере правото на още неродения свят... върху една колкото се може по-добра композиция... Зачеването и във всеки случай и самото раждане дават възможност да се приложат в това отношение предпазни мерки, а в краен случай и мерки за отстраняване на негодното.“
И по-нататък:
„Гръцкото изкуство да се идеализира човекът в мрамора не ще може да запази предишното си историческо значение, когато хората се заловят за по-малко художествената, но затова пък много по-важна за жизнената съдба на милиони хора задача - да се усъвършенства създаването на хора от плът и кръв. Този вид изкуство не е просто работа върху камък и неговата естетика не ще се състои в съзерцаването на мъртви форми“ и т. н.
Нашият млад гражданин на бъдещето пада от облаците. Че при женитбата работата никак не се касае просто за работа върху камък, нито пък за съзерцаване на мъртви форми - това той е знаел, разбира се, и без г. Дюринг; но нали г. Дюринг му бе обещал, че той ще може да тръгне свободно по всички пътища, които откриват пред него хода на нещата и неговата собствена същност - за да намери съчувстващо женско сърце заедно с принадлежащото му тяло. „Съвсем не“ - гърми му сега в отговор гласът на „по-дълбоката и по-строга моралност“. Става дума преди всичко да свали от себе си безпътството и тъпоумието, които господстват в областта на половото общуване и избор, и да се съобразява с правото на новораждащия се свят върху една колкото се може по-добра композиция. В този тържествен момент неговата задача е да усъвършенства създаването на хора от плът и кръв, да стане, така да се каже, един Фидий по тази част. Но как да започне? Горните мистериозни изказвания на г. Дюринг не му дават ни най-малкото упътване в тая насока, макар че г. Дюринг сам казва, че това било цяло „изкуство“. Може би г. Дюринг вече има „схематично пред очите си“ и наръчник за това изкуство, като ония, които сега тъй изобилно циркулират в немската книжна търговия в запечатани пликове? Всъщност ние тук се намираме вече не в социалитарния строй, а по-скоро в царството на „Вълшебната флейта“[241], само с тази разлика, че веселият франкмасонски поп Зарастро едва ли може да мине и за „жрец от втора класа“ в сравнение с нашия по-дълбок и по-строг моралист. Опитите, които Зарастро прави с любовната двойка от свои правоверни, са същинска детска игра в сравнение с онова ужасно изпитание, на което г. Дюринг подлага своите два суверенни индивида, преди да им позволи да встъпят в състояние на „нравствен и свободен брак“. Например може да се случи, макар че нашият „опиращ се на себе си“ бъдещ Тамино има под краката си така наречения абсолют, единият му крак да се отклони на няколко стъпала от нормата, така че злите езици да го наричат кривокрак. Също така не е изключена възможността неговата възлюбена бъдеща Памина да не стои съвсем право върху споменатия абсолют вследствие едно малко изкривяване на дясното рамо, нещо, което завистта дори може да нарече малка гърбица. Тогава? Ще им забрани ли нашият по-дълбок и по-строг Зарастро да практикуват изкуството за усъвършенстване на човека от плът и кръв, ще приложи ли той към тях своите „предпазни мерки“ при „зачеването“ или ще осъществи своите „мерки за отстраняване на негодното“ при „раждането“? Обзалагам се с десет против едно, че работата ще протече иначе: влюбената двойка зарязва нашия Зарастро-Дюринг и отива в бюрото за регистриране на бракове.
- Стой! - вика г. Дюринг. - Не съм искал това да кажа. Чакайте да ви обясня.
При „по-високите, истински човешки подбуди на благотворните полови връзки... човешки облагороденият облик на половата възбуда, чиято висша степен се проявява като страстна любов, представлява със своята двустранност най-добрата гаранция за едно благополучно, задоволително и по своя плод съпружество... Само вторичен ефект е това, че от хармонични сами по себе си отношения произлиза и плод с хармонични черти. От това следва, че всяка принуда ще действа вредно“ и т. н.
По такъв начин всичко се разрешава най-прекрасно в най-прекрасната от „социалитарните формации“. Кривокракият и гърбавичката страстно се обичат и затова със своята двустранност дават най-добрата гаранция за постигане на хармоничен „вторичен ефект“; всичко става като в роман: те се обичат и се вземат, а цялата „по-дълбока и по-строга моралност“ се оказва, както обикновено, едно хармонично бръщолевене.
Какви благородни представи има г. Дюринг изобщо за женския пол, личи от следното негово обвинение против сегашното общество:
„В основаното на потискане и продаване на човек от човека общество проституцията се смята като естествено допълнение към принудителния брак, създадено в полза на мъжете, и един от най-понятните, ала и най-многозначителни факти е този, че нищо подобно не може да има и за жените“.
За нищо на света не бих желал да получа благодарността, която жените биха отправили към г. Дюринг за този негов комплимент. Впрочем нима на г. Дюринг е съвършено неизвестен вече не особено необикновеният вид доход от така наречените женски стипендии? [Schurzenstipendien]. И при това сам г. Дюринг е бил референдар[242] и живее в Берлин, където още в мое време, т. е. преди 36 години - без дори да говоря за подпоручиците, - Referendarius доста често се римуваше с Schirzenstipendiarius!
***
Нека ни бъде позволено да се разделим в примирително весел дух с нашата тема, която навярно често пъти е била твърде суха и отегчителна. Доколкото трябваше да разглеждаме отделни въпроси, произнасянето на нашата присъда се определяше от обективните, неоспорими факти; по силата на тия факти тя твърде често трябваше да бъде доста рязка и даже сурова. Сега, когато философията, политическата икономия и социалитарният строй вече останаха зад нас и когато пред нас се разкри цялата физиономия на автора, когото трябваше да преценяваме по отделните негови възгледи - сега могат да се изтъкнат на пръв план човешките мотиви; сега можем да си позволим да си обясним с личните качества на автора множество иначе непонятни научни заблуждения и самохвалства на г. Дюринг и да резюмираме нашата обща присъда за него с думите: невменяемост поради мания за величие.
БЕЛЕЖКИ
*68 Този по-късен двойствен характер на образите на боговете е бил една от причините на възникналата впоследствие обърканост на митологиите - причина, останала незабелязана от сравнителната митология, която едностранчиво вижда в боговете само отражение на природните сили. Така у някои германски племена богът на войната се казва по староскандинавски Тир, по старогорнонемски Цио, следователно съответства на гръцкия Зевс, на латинския Юпитер (вместо „Диу-питер“); у други племена богът на войната се казва Ер, Еор, което отговаря на гръцкия Арес, на латинския Марс.
[236] Виж бележка 92.
[237] Израз от резолюцията на пруския крал Фридрих II от 22 юли 1740 г. на запитването на министър Бранд и председателя на консисторията Райхенбах относно допустимостта в протестантската пруска държава да съществуват католически школи.
[238] Майски закони - под такова наименование влезли в историята четирите закона, които по инициатива на Бисмарк пруският министър на вероизповеданията Фолк прокарал чрез Райхстага на 11-14 май 1873 г. Тези закони, които установявали строг контрол на държавата над дейността на католическата църква, представлявали кулминационна точка на така наречената «Борба за култура» («културкампф») - те били най-значителното звено в цялата серия законодателни мероприятия, които в 1872-1875 г. Бисмарк прокарал против католическото духовенство като главна опора на партията на «центъра», представляваща интересите иа сепаратистите в Южна и Югозападна Германия. Полицейските преследвания предизвиквали ожесточена съпротива от страна на католиците и им създали ореол на мъченичество. През 1880-1887 г. с цел за обединяване на всички сили на реакцията за борба против работническото движение правителството на Бисмарк било принудено отначало да смекчи, а след това и да отмени почти всички антикатолически закони.
[239] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 500.
[240] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 494-499. Цитираното място се намира на стр. 494-495.
[241] «Вълшебната флейта» - последната опера на Моцарт, която написал по либретото на Е. Шиканедер; тя била съчинена и поставена в 1791 г.; в нея намерили отражение идеите на масоните, към които принадлежали и авторът на либретото, и самият Моцарт. Споменатите по-нататък в текста Зарастро, Тамино и Памина са главни действащи лица на тази опера.
[242] Референдар (докладчик) - в Германия низш чиновник, предимно юрист, който минавал подготвителна служба като практикант при съда или държавно учреждение; длъжността референдар често не се заплащала.