Към съдържанието на „Анти-Дюринг“
АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген ДюрингВТОРИ ОТДЕЛ: ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ
IV. Теория на насилието (край)
„Едно твърде важно обстоятелство е това, че фактически господството над природата се е извършило (господство се е извършило!) само чрез господството над човека изобщо(!). Стопанисването на поземлената собственост върху по-големи площи никога и никъде не се е осъществявало без предварително поробване на човека за един или друг вид робски или ангариен труд. Установяването на икономическо господство над нещата е имало като своя предпоставка политическото, социалното и икономическото господство на човек над човека. Та как можем да си представим едрия земевладелец, ако същевременно не включваме в мисълта си и неговото господство над робите, крепостните или косвено несвободните? Какво значение е могла и би могла да има за едно по-едро земеделие силата на отделния човек, който в най-добрия случай би разполагал с помощта на членовете на своето семейство? Експлоатирането на земята или разпростирането на икономическото господство над нея в размери, които надминават естествените сили на отделната личност, е било възможно в досегашната история само защото преди или едновременно с установяването на господство над земята е било въведено и съответното поробване на човека. В по-късните периоди на развитието това поробване било смекчено... Неговата сегашна форма в по-цивилизованите държави е наемният труд, повече или по-малко ръководен от полицейското господство. Следователно върху наемния труд се основава практическата възможност за оная разновидност на съвременното богатство, която се изразява в широко поземлено господство и“(!) „в едро земевладение. Разбира се, по такъв начин трябва да бъдат исторически обяснени и всички други видове разпределително богатство, а косвената зависимост на човек от човека, която сега съставя основната черта на икономически най-развитите строеве, не може да бъде разбрана и обяснена от само себе си, а само като малко видоизменено наследство на едно по-раншно пряко подчинение и експроприиране.“
Така твърди г. Дюринг.
Теза: господството (на човека) над природата предполага господство (на човека) над човека.
Доказателство: стопанисването на поземлената собственост върху по-големи площи никога и никъде не е ставало иначе освен с помощта на поробени хора.
Доказателство на доказателството: как може да има едри земевладелци без поробени хора, щом като едрият земевладелец със семейството си би могъл - без поробени хора - да обработва само незначителна част от своите владения?
И така: за да докаже, че човекът, за да подчини природата, е трябвало предварително да подчини друг човек, г. Дюринг, без много да му мисли, превръща „природата“ в „поземлена собственост върху по-големи площи“, а тази поземлена собственост - неизвестно чия - той веднага пак превръща в собственост на едрия земевладелец, който, разбира се, не може да обработва земята си без помощта на поробени хора.
Но, първо, „господството над природата“ и „стопанисването на поземлената собственост“ съвсем не са едно и също нещо. Господството над природата се осъществява в едрата промишленост в много по-колосален мащаб, отколкото в земеделието, което и досега е принудено да се подчинява на атмосферните условия, вместо то да подчини атмосферните условия.
Второ, ако се ограничим със стопанисване на по-големи площи поземлена собственост, въпросът е там - на кого принадлежи тази поземлена собственост. А тук, в началото на историята на всички културни народи, ние намираме не „едрия земевладелец“, който г. Дюринг ни подпъхва с обикновения си фокуснически маниер, наричан от него „естествена диалектика“[112] - а родовите и селските общини с общо земевладение. От Индия до Ирландия обработването на по-големи площи поземлена собственост първоначално е ставало именно от такива родови и селски общини, и то или със задружно обработване на орната земя за сметка на общината, или пък на отделни парцели работна земя, разпределяни от общината за известен срок между отделните семейства, при запазване на общото ползване от горите и пасбищата. И тук за „най-грижливите специални проучвания“ на г. Дюринг „в политическата и юридическата област“ е характерно, че за всички тези неща той нищо не знае, че от всичките му съчинения лъха пълно непознаване на епохалните трудове на Маурер върху организацията на първобитната германска марка[113], тази основа на цялото германско право, както и пълно непознаване на подтикнатата главно от Маурер и постоянно разрастваща се литература, която се занимава с доказване на първоначалната общинност на земевладението у всички европейски и азиатски културни народи и с излагане на различните форми на неговото съществуване и разложение. Както г. Дюринг „сам си спечели своето пълно невежество“[114] в областта на френското и на английското право, така той - колкото и голямо да е това невежество - „си спечели“ още по-голямо невежество в областта на германското право. Човекът, който така силно негодува против ограничения хоризонт на университетските професори, и досега в областта на германското право стои - в най-добрия случай - на онова място, където професорите стояха преди 20 години.
Чист „продукт на свободното творчество и въображение“ на г. Дюринг е твърдението му, че за стопанисването на по-големи площи поземлена собственост били необходими земевладелци и поробени селяни. В целия Ориент, където поземлен собственик е общината или държавата, в местните езици няма даже думата „земевладелец“, за което г. Дюринг може да се посъветва с английските юристи, които в Индия също така напразно са си блъскали главите над въпроса: кой е тук поземленият собственик? - също както блаженопочившият принц Хайнрих LXXII от Ройс-Грайц-Шлайц-Лобенщайн-Еберсвалде[115] си е блъскал главата над въпроса: кой е тук нощен пазач? Едва турците за пръв път въвели в Ориента, в завладените от тях страни, нещо като земевладелски феодализъм. Гърция още в героичната си епоха влиза в историята разделена на съсловия, а самото това разделение е само очевидният продукт на дълга, неизвестна за нас предистория. Но и там земята е била обработвана предимно от самостоятелни селяни; по-едрите имения на аристократите и на родовите князе били изключение, а и при това скоро изчезнали. Земята на Италия е разработена предимно от селяни; когато през последните времена на Римската република големите поземлени комплекси, латифундиите, изтласкали дребните селяни и ги заменили с роби - с това те заменили и земеделието със скотовъдство, и както това разбрал още Плиний, погубили Италия (latifundia Italiam perdidere)[116]. През средновековието в цяла Европа (особено при разораването на пустеещи земи) преобладавало дребното селско стопанство, като при това за разглеждания сега въпрос е безразлично дали тези селяни са били длъжни да плащат на някой феодален господар данъци и какви именно. Фризийските, долносаксонските, фламандските и долнорейнските колонисти, които започнали да обработват отнетите от славяните земи източно от Елба, са вършили това като свободни селяни, плащайки твърде леки данъци, но съвсем не в „някаква форма на ангария“. - В Северна Америка грамадната част от земята е била разработена чрез труда на свободни селяни, докато едрите земевладелци от Южните щати със своите роби и с хищническата си система на стопанисване изтощили почвата дотам, че на нея са могли вече да растат само ели, а памуковата култура трябвало да се измества все по на запад. Всички опити на английското правителство изкуствено да създаде поземлена аристокрация в Австралия и Нова Зеландия претърпели неуспех. Накъсо - като се изключат тропическите и субтропическите колонии, в които климатът не позволява на европееца да се занимава със земеделска работа, едрият земевладелец, който чрез труда на своите роби или крепостни селяни подчинявал природата под своето господство и превръщал земята в обработваема земя - се оказва чиста фантазия. Напротив. Там, където в древността, като напр. в Италия, се появява едрият земевладелец, той не превръща пустеещата земя в обработваема, а разработената от селяните орна земя превръща в пасбища, обезлюдява и разорява цели страни. Едва в по-ново време, откакто по-голямата гъстота на населението повдигна стойността на земята и особено откакто развитието на агрономията направи пригодна за обработване и по-лошата почва - едва оттогава насам едрото земевладение започва в широк размер да участва в обработването на пустеещите земи и на пасбищата, и то предимно чрез заграбване на общинските земи на селяните - както в Англия, така и в Германия. Но и тук не минава без противоположния процес: срещу всеки акър общинска земя, която едрите земевладелци са разработили в Англия, те в Шотландия са превърнали най-малко по 3 акра обработваема земя в пасбища за овце, а най-сетне - дори и просто в райони за лов на едър дивеч.
Тук имаме работа само с твърдението на г. Дюринг, че разработването на по-големи площи земя, т. е. всъщност на почти цялата културна земеделска площ, „никога и никъде“ не се било извършвало иначе освен от едри земевладелци с помощта на поробени хора - твърдение, което, както видяхме, „има за своя предпоставка“ едно наистина нечувано непознаване на историята. Така че тук вие няма какво да издирваме нито доколко в различни епохи вече напълно или в по-голямата си част разработените земни площи били обработвани от роби (както през време на разцвета на Гърция) или от крепостни (както при феодалните стопанства през средните векове), нито пък каква е била обществената функция на едрите земевладелци в разните епохи.
И след като г. Дюринт разгръща пред нас тази великолепна фантастична картина, в която не знаеш на какво повече да се учудваш - на фокусническата дедукция ли, или на фалшифицирането на историята, - той триумфално се провиква:
„Разбира се от само себе си, че по такъв начин трябва да бъдат исторически обяснени и всички други видове разпределително богатство!“
С това той, разбира се, си спестява труда да каже макар и една думица за обясняване например възникването на капитала.
Г-н Дюринг твърди, че господството на човек над човека е предварително условие за господството на човека над природата. Ако с това той иска изобщо да каже само, че целият наш сегашен икономически строй и достигнатата днес степен на развитие на земеделието и промишлеността са резултат на такава история на обществото, която ое е развивала в условията на класови противоположности, в отношения на господство и робство - то той казва нещо, което от времето на „Комунистическия манифест“ отдавна е станало общоизвестно. Въпросът е именно в това, да се обясни възникването на класите и на отношенията на господство, и ако г. Дюринг по този въпрос няма друго обяснение освен думата „насилие“, то с това ние не правим нито крачка напред. Простият факт, че във всички времена потиснатите и експлоатираните са били много по-многобройни от потисниците и експлоататорите и че следователно действителната сила се е намирала у първите - само този факт е достатъчен, за да се види абсурдността на цялата теория на насилието. Значи все още въпросът е да се намери обяснение на отношенията на господство и робство.
Те са възникнали по двояк път.
Хората са влезли в историята такива, каквито са били след първоначалното им отделяне от животинското царство (в тесния смисъл на думата): още полуживотни, сурови, още безпомощни пред силите на природата, още несъзнаващи собствените си сили - и затова бедни като животните и едва ли по-производителни от тях. Между тях господства известно равенство в жизненото равнище, а за главите на семействата - и своеобразно равенство в общественото положение, най-малко липса на обществени класи, която се наблюдава и в първобитните земеделски общини на по-късните културни народи. Във всяка такава община съществуват от самото ѝ начало известни общи интереси, пазенето на които е трябвало да се възложи на отделни членове, макар и под надзора на цялото общество: разрешаване на спорове; репресивни мерки против правонарушенията на отделни лица; надзор върху напояването, особено в горещите страни, и, най-после - на ранните стъпала на първобитното състояние, - някои религиозни функции. Подобни длъжности се срещат в първобитните общини през всички времена, като например в най-древните германски марки, а и сега още в Индия. Разбира се, те са облечени с известни пълномощия и представляват наченки на държавна власт. Производителните сили постепенно се разрастват; увеличаващата се гъстота на населението създава в едни случаи общи, а в други - противоречиви интереси между отделните общини; групирането на последните в по-големи единици предизвиква ново разделение на труда, създаване на органи за защита на общите интереси и за отпор срещу противодействащите интереси. Тези органи, които като представители на общите интереси на цялата група вече заемат по отношение на всяка отделна община особено, при известни обстоятелства дори антагонистично положение, в скоро време стават още по-самостоятелни - отчасти поради наследствеността на обществените длъжности, която се установява почти от само себе си в този свят, в който всичко става по естествен път, а отчасти поради растящата необходимост от такава власт при умножаващите се конфликти с другите групи. Тук не е нужно да обясняваме по какъв начин обособяването на тази самостоятелност на обществените функции спрямо обществото е могло с течение на времето да се развие до господство над обществото; по какъв начин първоначалният слуга на обществото при благоприятни условия постепенно се е превърнал в господар; как този господар според обстоятелствата се е проявил като източен деспот или сатрап, като гръцки родов вожд или като глава на келтски клан и т. н.; в каква степен при това си превръщане той се е ползвал и от насилието и как, най-сетне, отделните господстващи лица са се сплотили в господстваща класа. Тук за нас е важно само да установим, че в основата на политическото господство навсякъде е лежало изпълняването на обществена служба и че политическото господство е било трайно само когато е изпълнявало тази своя обществена служба. Колкото и много деспотии да са се издигали и пропадали в Персия и в Индия, всяка от тях е знаела много добре, че тя е преди всичко общ организатор на напояването на речните долини, без което там е невъзможно всякакво земеделие. Само просветените англичани са могли да изпуснат изпредвид това обстоятелство в Индия; те занемарили напоителните канали и шлюзи и едва сега, поради редовно повтарящия се глад, започват най-сетне да проумяват, че са пренебрегнали единствената дейност, която би могла да направи тяхното господство в Индия поне толкова правомерно, колкото е било правомерно господството на техните предшественици.
Но наред с това образуване на класи ставало и нещо друго. Развилото се стихийно разделение на труда вътре в земеделското семейство допускало при известна степен на благосъстояние да бъдат включени една или повече чужди работни сили. Така е било особено в ония страни, в които старото общинно владение на земята вече се било разпаднало или поне по-раншното общо обработване на земята отстъпило място на обработването на отделни поземлени участъци от отделни семейства. Производството вече било толкова развито, че човешката работна сила сега можела да произведе повече, отколкото било нужно за нейната проста издръжка; вече били налице средствата за издържане на по-многобройна работна сила, също така и средствата за използването на тази работна сила: работната сила добила стойност. Но собствената община и съюзът, към който тя принадлежала, не са можели да доставят свободна, излишна работна сила. Затова пък я доставяла войната, тъй че войната е също така стара, както и едновременното съществуване на няколко съседни общинни групи. Дотогава не са знаели какво да правят с военнопленниците и затова просто ги убивали, а още по-рано ги и изяждали. Но на вече достигнатия етап на „стопанско положение“ те добили известна стойност и затова започнали да ги оставят живи и да използват техния труд. По такъв начин насилието, вместо да господства над стопанското положение, напротив, било принудено да му служи. Изнамерено било робството. То скоро станало господстваща производствена форма у всички народи, които в своето развитие били задминали старата общинна формация, но в края на краищата то станало и една от главните причини за техния упадък. Едва робството създало възможност за разделение на труда между земеделието и промишлеността в по-голям мащаб, а с това и за разцвета на стария свят - на гръцката култура. Без робството не би имало гръцка държава, гръцко изкуство и наука; без робството не би имало Римска империя. А без основата, поставена от Гърция и Рим, не би имало и днешна Европа. Ние никога не бива да забравяме, че цялото наше икономическо, политическо и интелектуално развитие има за своя предпоставка такъв строй, в който робството е било колкото необходимо, толкава и общопризнато. В този смисъл имаме право да кажем: без античното робство не би могло да има и съвременен социализъм.
Много лесно е човек да се нахвърля с общи фрази върху робството и други подобни явления и да излива своя високонравствен гняв върху подобни позорни явления. За съжаление това негодуване изразява само онова, което е известно на всекиго, а именно, че тези антични институции вече не отговарят на нашите съвременни условия и на нашите чувства, определяни от тези условия. Но ние не узнаваме нито дума за начина, по който са възникнали тези институции, защо те са съществували и каква роля са изиграли в историята. А щом като се опираме на този въпрос, ние трябва да кажем - колкото противоречиво и еретически да звучи това, - че при тогавашните условия въвеждането на робството е било голям прогрес. Защото все пак факт е, че човечеството е започнало развитието си от животинско състояние и поради това му са били нужни варварски, почти зверски средства, за да се измъкне от варварското състояние. Старите общини - там, където са продължили да съществуват - са били в продължение на хилядолетия основа на най-суровата държавна форма, на източния деспотизъм от Индия до Русия. Само там, където те са се разпаднали, народите са тръгнали със собствени сили напред и техният пръв икономически прогрес се е състоял в увеличението и усъвършенстването на производството чрез робския труд. Ясно е, че докато човешкият труд е бил още така малко производителен, че давал само нищожен излишък над необходимите средства за живот, дотогава подемът на производителните сили, разширението на съобщенията, развитието на държавата и правото, възникването на науката и изкуството - всичко това е било възможно само с помощта на едно засилено разделение на труда, което е трябвало да има за база основното разделение на труда между масите, които извършвали проста ръчна работа, и малцината привилегировани, които ръководели трудовата дейност, занимавали се с търговия, с държавни дела, а по-късно и с изкуство и наука. Най-простата, най-самораслата форма на това разделение на труда е било именно робството. При историческите предпоставки на древния и особено на гръцкия свят прогресът към едно основано на класови противоположности общество е можел да се извърши само под формата на робството. Дори за самите роби това е било прогрес: военнопленниците, от които се набирала масата на робите, сега поне оставали живи, вместо да бъдат убивани, както по-рано, или дори изпичани и изяждани, както било още по-рано.
По този повод нека добавим, че всички досегашни исторически противоположности между експлоатиращи и експлоатирани, между господстващи и потиснати класи намират своето обяснение все в същата относително неразвита производителност на човешкия труд. Докато действително трудещото се население дотолкова е било погълнато от своята необходима работа, че не му оставало време да се занимава с общите работи на обществото - с ръководене на трудовата дейност, с държавни дела, с правосъдие, с изкуство, наука и т. н., - дотогава винаги е трябвало да има една особена класа, която, освободена от същинския труд, да се занимава с всички тези работи, при което тя никога не е забравяла за своя собствена изгода да трупа върху трудещите се маси все по-голямо и по-голямо трудово бреме. Само достигнатото от едрата промишленост грамадно развитие на производителните сили позволява да се разпредели трудът между всички без изключение членове на обществото и по такъв начин работното време на всеки отделен член така да се ограничи, че на всички да остава достатъчно свободно време, за да участват - както теоретически, така и практически - в общите работи на обществото. Следователно, едва сега всяка господстваща и експлоататорска класа става излишна, става дори пречка за общественото развитие; и едва сега тя ще бъде неумолимо отстранена, колкото и да разполага с „непосредственото насилие“.
Така че ако г. Дюринг се мръщи на гръцкия свят, защото той бил основан на робство - то със същото право той може да упрекне гърците, че те не са имали парни машини и електрически телеграф. И когато той твърди, че нашето съвременно наемно робство било само малко нещо видоизменено и смекчено наследство от робството и не можело да бъде обяснено от само себе си (т. е. от икономическите закони на съвременното общество) - това или само значи, че наемният труд, както и робството са форми на подчинението и на класовото господство - нещо, което е известно на всяко дете, - или пък това твърдение е невярно. Защото със същото право бихме могли да кажем, че наемният труд може да се обясни само като смекчена форма на людоедството, което, както сега навред е установено, е било първобитната форма на използване на победените врагове.
Оттук става ясно каква роля играе в историята насилието по отношение на икономическото развитие. Първо, всяка политическа власт първоначално се основава на някаква икономическа, обществена функция и се засилва съобразно с това, доколко членовете на обществото с разпадането на първоначалната община се превръщат в частни производители, т. е. доколко те още повече се отчуждават от изпълнителите на общите обществени функции. Второ, след като политическата власт стане самостоятелна по отношение на обществото и от негов слуга се превърне в негов господар, тя може да действа в две посоки. Или тя действа в духа и посоката на закономерното икономическо развитие и тогава тези два фактора не се намират в конфликт и икономическото развитие се ускорява. Или пък политическата власт действа против това икономическо развитие и тогава с редки изключения обикновено тя попада под негово влияние. Тези редки изключения са ония единични случаи на завладявания, при които по-малко културните завоеватели са избивали или прогонвали населението на една страна и са опустошавали, или занемарявали производителните сили, с които не са знаели как да постъпят. Така са постъпили например християните в мавританска Испания с по-голямата част от напоителните съоръжения, върху които почивало високоразвитото земеделие и градинарство на маврите. Разбира се, всяко завладяване от по-малко културен народ нарушава икономическото развитие и унищожава многобройни производителни сили. Но в огромното мнозинство от случаите на трайно завладяване по-малко културният завоевател е принуден да се приспособи към по-високото „стопанско положение“ в тоя вид, в какъвто то се оказва след завладяването; той бива асимилиран от завладяното местно население и най-често дори се вижда принуден да усвои и неговия език. Но там, където - като се изключат случаите на завладяване - вътрешната държавна власт на една страна влезе в конфликт с икономическото ѝ развитие, както е ставало досега с почти всяка политическа власт на известно стъпало на развитието, там борбата всеки път е завършвала със събаряне на политическата власт. Икономическото развитие всякога без изключение и безпощадно си е пробивало път; ние вече споменахме последния най-очебиен пример за това - Великата френска революция. Ако „стопанското положение“, а заедно с него и икономическият строй на дадена страна зависеха, съгласно учението на г. Дюринг, чисто и просто от политическото насилие, не би могло да се разбере защо след 1848 г. Фридрих Вилхелм IV не успя, въпреки неговата „прекрасна войска“[117], да присади средновековното цехово устройство и други романтични фантазии към железниците, парните машини и едрата промишленост, която по това време тъкмо бе започнала да се развива в неговата страна; или защо руският цар*39, който при това си служи с много по-насилствени средства, не само не може да си плати дълговете, но и дори не може да запази своето „насилие“ без постоянно сключване на нови заеми от „стопанското положение“ на Западна Европа.
За г. Дюринг насилието е нещо като абсолютно зло. Първият насилствен акт според него е бил същинско грехопадение. Цялата му доктрина е хленчене по повод на това, че този насилствен акт заразил с първородния грях цялата досегашна, история, че всички природни и обществени закони били позорно изопачени от тази сатанинска сила - насилието. Но че насилието играе в историята и друга роля, революционна роля, че то по думите на Маркс е акушерка на всяко старо общество, което е бременно с ново общество[118], че насилието е онова оръдие, чрез което общественото движение си пробива път и разчупва закостенелите, мъртвите политически форми - за всичко това г. Дюринг не споменава нито дума. Само с въздишки и стенания той допуска възможността, че за събарянето на експлоататорското стопанство може би ще бъде необходимо насилие - уви, за съжаление! - тъй като всяко прилагане на насилието деморализирало този, който го прилага. И това се говори въпреки оня очевиден и висок нравствен и духовен подем, който следва подир всяка победоносна революция! И това се говори в Германия, където едно насилствено сблъскване, което наистина може да се наложи на народа, би могло да има поне това предимство, че би изкоренило робския дух, проникнал в националното съзнание от унижението на Тридесетгодишната война. И този бледен, хилав и безсилен попски начин на мислене има претенция да се натрапва на най-революционната партия, каквато историята познава?
БЕЛЕЖКИ
*39 Александър II. Ред.
[112] «Естествена диалектика» Дюринг наричал своята «Диалектика» за разлика от «неестествената» диалектика на Хегел. Виж Е. Dührung. «Natürliche Dialektik. Neue logische Grundlegungen der Wissenschaft und Philosophie». Berlin, 1865 (O. Дюринг. «Естествена диалектика. Нови логични основни положения в науката и философията». Берлин, 1865).
[113] Обединените от обща тема трудове на X. Л. Маурер (12 тома) представляват изследване на аграрния, градския и държавния строй в средновековна Германия. Тези трудове: «Einleitung zur Geschichte der Mark-, Hof-, Dorf- und Stadt-Verfassung und der öffentlichen Gewalt». München, 1854 («Увод към историята на устройството на марката, на отделното домакинство, селото и града и на публичната власт». Мюнхен, 1854), «Geschichte der Markenverfassung in Deutschland». Erlangen, 1856 («История на устройството на марката в Германия». Ерланген, 1856), «Geschichte der Fronhöfe, der Bauernhöfe und der Hofverfassung in Deutschland». Bd. I-IV, Erlangen, 1862-1863 («История на господарските дворове, селските дворове и устройството на отделните селски домакинства в Германия». Томове I-IV, Ерланген, 1862-1863), «Geschichte der Dorfverfassung in Deutschland». Bd. I-II, Erlangen, 1865-1866 («История на селското устройство в Германия», Томове I-II, Ерланген, 1865-1866, Geschichte der Städteverfassung in Deutschland». Bd. I-IV, Erlangen, 1869-1871 «История на градското устройство в Германия». Томове I-IV, Ерланген, 1869-1871). В първия, втория и четвъртия от тези трудове устройството на германската марка е предмет на специално изследване.
[114] Из стихотворението на Хайне «Кобес I».
[115] Енгелс променя иронично титлата на Хайнрих LXXII - един от двамата владетели князе Ройс от младшата линия (Ройс-Лобенщайн-Еберсдорф). Грайц - столица на княжеството на Ройс от старшата линия (Ройс-Грайц). Шлайц - едно от владенията на князете Ройс от младшата линия (Ройс-Шлайц), не е принадлежало на Хайнрих LXXII.
[116] Гай Плиний Секунд. «Naturalis historia» («Естествена история«), кн. XVIII, § 35.
[117] Израз от новогодишното послание (1 януари 1846 г.) на Фридрих-Вилхелм IV до пруската армия. Критиката на това послание виж в статията на К. Маркс «Новогодишно поздравление» (настоящото издание, т. С, стр. 171-175)
[118] Виж настоящото издание, т. 23, стр. 761.