Към съдържанието на „Анти-Дюринг“

АНТИ-ДЮРИНГ
Превратът в науката,
извършен от господин Ойген Дюринг

ПЪРВИ ОТДЕЛ: ФИЛОСОФИЯ


IX. Морал и право. Вечни истини

Ние се въздържаме да привеждаме примерчета от оня миш-маш от баналности и оракулщини, с една дума, от оня чист брътвеж, който г. Дюринг на цели 50 страници сервира на своите читатели като коренна наука за елементите на съзнанието. Ще цитираме само това:

„Който е способен да мисли само с помощта на езика, той още не знае какво значи отвлечено и истинско мислене.“

Според този възглед животните са най-отвлечените и най-истинските мислители, тъй като тяхното мислене никога не се размътва от натрапчивата намеса на езика. Впрочем от самите Дюрингови мисли и от изразяващия ги език личи, че тези мисли твърде малко подхождат за който и да било език и че и немският език твърде малко подхожда за тях.

Най-после с чувство на облекчение можем да минем към четвъртия отдел, който освен оная разливаща се навсякъде словесна каша дава поне тук-там нещо осезателно по въпроса за морала и правото. Още в самото начало ние получаваме този път покана за една екскурзия до другите небесни тела:

Елементите на морала трябва „да се срещат... в сходен вид и у всички нечовешки същества, у които един деен разсъдък трябва да се занимава със съзнателното направляване на инстинктивните прояви на живота... Но нашият интерес към подобни заключения няма да бъде особено голям... Все пак нашият кръгозор благотворно се разширява от мисълта, че на другите небесни тела индивидуалният и общественият живот трябва да изхождат от такава схема, която... не може да отстрани или да заобиколи основната обща организация на едно разумно постъпващо същество.“

Ако тук по изключение привеждаме в самото начало, а не в края на съответната глава валидността на Дюринговите истини и за всички други възможни светове, ние имаме достатъчно основание за това. Щом веднъж се установи, че Дюринговите представи за морала и справедливостта са валидни за всички светове, толкова по-лесно ще може тяхната валидност да се разпростре благотворно и върху всички времена. И отново тук става дума - ни повече, ни по-малко - за окончателни истини от последна инстанция.

Светът на морала, „тъй както и светът на общото знание... има свои неизменни принципи и прости елементи“; моралните принципи стоят „над историята и над днешните различия на народностните характери... Отделните истини, от които в процеса на развитието се съставя по-пълното морално съзнание и, така да се каже, съвестта, могат - доколкото са познати до последните им основи - да претендират за същата валидност и значимост, както и изводите и приложенията на математиката. Действителните истини изобщо са неизменни... така че изобщо безсмислено е да се смята, че правилността на познанието зависи от времето и реалните промени“. Затова сигурността на строго научното знание и достатъчността на по-обикновеното познание не ни позволяват, когато сме в нормално душевно състояние, да се съмняваме в абсолютната валидност на принципите на знанието. „Самото продължително съмнение е вече болезнено състояние на слабост и не представлява нищо друго освен израз на безнадеждна бъркотия, която понякога се опитва поне привидно да си създаде някаква твърда позиция в систематизираното съзнание за своето нищожество. По въпросите на нравствеността отричането на общите принципи се залавя за географското и историческото разнообразие на нравите и нравствените начала и достатъчно е да се признае неизбежната необходимост от нравствено лошото и злото, за да се отхвърли напълно сериозната валидност и фактическата действеност на сходните морални стимули. Този опустошителен скептицизъм, който се обявява не против някакви отделни лъжеучения, а против самата човешка способност за съзнателна нравственост, довежда в края на краищата до истинско нищо, та дори до нещо по-лошо от обикновен нихилизъм... Този скептицизъм се ласкае от надеждата, че ще може лесно да властва в дивия хаос на съборените от него нравствени представи и да открие широко вратите за безпринципния произвол. Но той жестоко се лъже, тъй като достатъчно е само да се посочат неизбежните съдбини на разума в заблуждението и истината, за да проличи от самата тази аналогия, че обусловената от природата погрешимост не изключва непременно възможността да се постигне правилно въздействие.“

Досега ние спокойно приемахме всички тези надути фрази на г. Дюринг за разните окончателни истини от последна инстанция, суверенност на мисленето, абсолютна достоверност на познанието и т. н., тъй като този въпрос можеше да бъде разгледан едва в пункта, до който стигнахме сега. Досега беше достатъчно да се изследва доколко отделните твърдения на философията на действителността имат „суверенна валидност“ и могат „да претендират за безусловна истинност“. Тук се изправяме пред въпроса - могат ли изобщо продуктите на човешкото познание и кои именно да имат суверенна валидност и да претендират за безусловна истинност. Когато казвам човешко познание, аз казвам това не с някакво намерение да оскърбя обитателите на другите небесни тела, които нямам честта да познавам, а само защото и животните познават, макар и съвсем не суверенно. Кучето познава лицето на господаря си своя бог, макар че този господар може да бъде най-голям негодник.

Суверенно ли е човешкото мислене? Преди да отговорим „да“ или „не“, ние трябва най-първо да изследваме какво представлява човешкото мислене. Мислене на един отделен човек ли? Не. Но то съществува само като индивидуално мислене на много милиарди някогашни, сегашни и бъдещи хора. Така че ако аз кажа, че това сумирано в моята представа мислене на всички тези хора, включително и на бъдещите, е суверенно, т. е. че то е в състояние да познае съществуващия свят - доколкото човечеството ще съществува достатъчно дълго и доколкото в самите органи и обекти на познанието не са поставени граници на това познание, - аз казвам нещо твърде банално и при това твърде безплодно. Защото най-ценният резултат от тази мисъл би бил, че ще станем крайно недоверчиви спрямо сегашното наше познание, тъй като по всяка вероятност ние се намираме още горе-долу в самото начало на човешката история, и поколенията, които ще поправят нас, ще бъдат сигурно много по-многобройни от ония поколения, чието познание ние поправяме, и то често пъти с доста високомерно отношение към тях.

Сам г. Дюринг обявява за необходимост, че съзнанието, а следователно и мисленето, и познанието могат да се проявяват само в редица отделни същества. На мисленето на всеки от тези индивиди ние можем да припишем суверенност само дотолкова, доколкото не познаваме никаква власт, която, когато индивидът е здрав и буден, да бъде в състояние да му натрапи насила каквато и да било мисъл. Но що се отнася до суверенната валидност на познанията, постигнати от всяко индивидуално мислене, ние всички знаем, че за това и дума не може да става и че според целия досегашен опит те всякога без изключение съдържат много повече елементи, които допускат поправка, отколкото елементи, които да не се нуждаят от поправка, т. е. да са верни.

С други думи, суверенността на мисленето се осъществява вредица извънредно несуверенно мислещи хора; познанието, което има претенцията за безусловна истинност - в редица относителни заблуждения; нито едното, нито другото могат да бъдат напълно осъществени, освен ако животът на човечеството продължава безкрайно.

Тук ние имаме отново същото противоречие, както и по-горе*14 - противоречието между характера на човешкото мислене, което ни изглежда по необходимост като абсолютно, и неговото осъществяване в отделни хора, които мислят само ограничено. Това противоречие може да бъде разрешено само в безкрайния процес, само в поне на практика безкрайното за нас редуване на човешките поколения. В тоя смисъл човешкото мислене е толкова суверенно, колкото и несуверенно, и неговата познавателна способност е толкова неограничена, колкото и ограничена. То е суверенно и неограничено по своята природа, по своето призвание, по своите възможности, по своята крайна историческа цел, а несуверенно и ограничено по своето отделно осъществяване, по конкретната в дадено време действителност.

Точно така стои въпросът с вечните истини. Ако човечеството би стигнало някога дотам, да оперира само с вечни истини - резултати на мисленето, които имат суверенна валидност и право на абсолютна истинност, - то би стигнало до точката, където безкрайността на интелектуалния свят би се оказала изчерпана в своята реалност и възможности, и по такъв начин би било извършено прословутото чудо на преброената безбройност.

Но нали все пак има истини, които са така твърдо установени, че всяко съмнение в тях ни се струва равнозначно на побърканост? Например, че две по две е равно на четири, че сборът от ъглите на триъгълника е равен на два прави ъгъла, че Париж се намира във Франция, че без храна човек ще умре от глад и т. н.? Значи все пак има вечни истини, окончателни истини от последна инстанция?

Разбира се. Ние можем, както е прието отдавна, да разделим цялата област на познанието на три големи отдела. Първият обхваща всички науки, които се занимават с неживата природа и повече или по-малко се поддават на математическо обработване: математиката, астрономията, механиката, физиката, химията. Ако на някого му прави удоволствие да употребява големи думи за твърде прости неща, може да се каже, че някои резултати на тези науки са вечни истини, окончателни истини от последна инстанция, затова тези науки са наречени още точни. Но съвсем не всички техни резултати са такива. С въвеждането нa променливите величини в математиката и с разпростирането на тяхната променливост чак до безкрайно малкото и безкрайно голямото иначе така целомъдрената математика извърши грехопадение: тя вкуси от ябълката на познанието, която ѝ откри път към гигантски успехи, но и към заблуждения. Девственото състояние на абсолютната валидност и на неопровержимата доказаност на всичко математическо изчезна завинаги; настъпи царството на разногласията и ние стигнахме дотам, че повечето хора диференцират и интегрират не защото разбират какво правят, а просто на доверие, тъй като досега всякога се е получавал верен резултат. Още по-зле стои работата с астрономията и механиката, а във физиката и химията се намираме сред хипотези също като сред рояк пчели. Иначе не може и да бъде. Във физиката имаме работа с движението на молекулите, в химията - с образуването на молекули от атомите, и ако интерференцията на светлинните вълни не е измислица, ние нямаме абсолютно никаква надежда да видим някога с очите си тези интересни неща. Окончателните истини от последна инстанция стават тук с течение на времето удивително редки.

Още по-зле стои работата с геологията, която по самата си природа се занимава главно с такива процеси, при които не сме присъствали не само ние, но и изобщо никакъв човек. Затова тук добиването на окончателни истини от последна инстанция е свързано с много голям труд и при това е извънредно оскъдно.

Втората категория науки са ония, които обхващат изследването на живите организми. В тази област цари такова многообразие на взаимоотношения и причинни връзки, че не само всеки решен въпрос повдига множество нови въпроси, но и всеки отделен въпрос може да бъде разрешен в повечето случаи само част по част, чрез редица изследвания, за които често пъти са нужни цели векове; при това нуждата от систематизиране на взаимните връзки постоянно ни принуждава да окръжаваме окончателните истини от последна инстанция с гъста гора от хипотези. Каква дълга редица от междинни стъпала от Гален до Малпиги е била необходима, за да се установи правилно едно такова просто нещо като кръвообръщението у бозайниците! Колко малко знаем за произхода на кръвните телца и колко много междинни брънки не ни достигат и досега например, за да приведем в рационална връзка проявите на една болест с нейните причини! При това доста често стават открития - като откриването на клетката, - които ни заставят да ревизираме напълно всички установени досега в биологията окончателни истини от последна инстанция и да изхвърлим веднъж завинаги цели купища от тях. Така че, който иска да изтъкне тук същински, действително неизменни истини, ще трябва да се задоволи с баналности като тия, че всички хора трябва да умрат, че всички женски млекопитаещи имат млечни жлези и т. н. Той даже не ще може да каже, че храносмилането у висшите животни се извършва от стомаха и канала на червата, а не от главата, тъй като за храносмилането е неизбежна централизираната в главата нервна дейност.

Но още по-зле стои работата с вечните истини в третата група науки, в историческите науки, които изследват условията на живот на хората, обществените отношения, правните и държавните форми с тяхната идеологическа надстройка - философията, религията, изкуството и т. н. - в тяхната историческа последователност и в тяхното сегашно състояние. В органическата природа поне имаме работа с редица явления, които, доколкото може да се съди по нашето непосредствено наблюдение, се повтарят доста редовно в твърде широки предели. Видовете организми от времето на Аристотел са си останали общо взето същите. В историята на обществата, напротив, щом излезем от първобитното състояние на човечеството, от така наречения каменен век, повторенията на явленията са изключение, а не правило; а където се наблюдават такива повторения, те никога не стават при съвършено еднакви условия. Така е например със съществуването на първобитната общинна собственост върху земята у всички културни народи и с формата на нейното разлагане. Затова нашата наука в областта на човешката история е изостанала много повече, отколкото в областта на биологията. Нещо повече: ако понякога ни се удава по изключение да познаем вътрешната връзка между обществените и политическите форми на даден исторически период, това обикновено става тогава, когато тези форми са вече наполовина изживени и клонят към упадък. Така че тук познанието по своята същност е относително, тъй като се ограничава с изясняване на връзките и последиците на известни обществени и държавни форми, които съществуват само за дадена епоха и дадени народи и по своята природа са преходни. Следователно, който ходи на лов за окончателни истини от последна инстанция в тази област, за същински, изобщо неизменни истини, той няма да занесе много нещо в къщи, ако не се смятат баналностите и изтърканите истини като тези, че хората изобщо не могат да живеят без труд, че досега в повечето случаи те са се делели на господари и подчинени, че Наполеон е умрял на 5 май 1821 г., и т. н.

За забелязване е обаче, че именно в тази област най-често срещаме мнимите вечни истини, окончателните истини от последна инстанция, и т. н. Това, че две по две е равно на четири или че птиците имат човка и други такива, ще обяви за вечни истини само оня, който има намерение въз основа на това, че изобщо съществуват вечни истини, да направи извода, че и в областта на човешката история има вечни истини, вечен морал, вечна справедливост и т. н., които претендират за също такава валидност и значимост, каквато имат изводите и приложенията на математиката. И тогава можем да бъдем напълно уверени, че същият този приятел на човечеството при пръв удобен случай ще ни заяви, че всички предишни фабриканти на вечни истини са малко или много магарета и шарлатани, че всички те са се заблуждавали и са грешили, но че техните заблуждения и техните грешки са напълно естествени и доказват, че истината и правдивостта са само у него; че той, появилият се сега пророк, носи в напълно завършен вид окончателната истина от последна инстанция, вечния морал, вечната справедливост. Всичко това вече е ставало стотици и хиляди пъти, така че трябва само да се учудваме как все още се намират толкова лековерни хора, които вярват на това не само когато става дума за другите, но и за самите тях. И при все това ние доживяхме поне до още един такъв пророк, който, точно както става в подобни случаи, изпада във високонравствено негодувание, когато някои отричат, че отделен човек е в състояние да ни поднесе окончателната истина от последна инстанция. Подобно отричане, дори самото съмнение, било състояние на слабост, безнадеждна бъркотия, нищожество, опустошителен скептицизъм; то е нещо по-лошо от обикновен нихилизъм - то е див хаос и други подобни любезности. Както всички пророци, така и г. Дюринг не изследва и преценява научно- критически, а направо сипе гръм и мълнии от нравствено възмущение.

По-горе бихме могли да споменем и науките, които изследват законите на човешкото мислене, т. е. логиката и диалектиката. Но и тук работата с вечните истини не стои по-добре. Г-н Дюринг обявява същинската диалектика за чиста безсмислица, а многото книги, които са написани и още се пишат по логика, достатъчно доказват, че и тук окончателните истини от последна инстанции са посеяни много по-рядко, отколкото си мислят някои.

Впрочем ние съвсем няма защо да изпадаме в ужас от това, че стъпалото на познанието, на което се намираме днес, е също така малко окончателно, както и всички предшестващи. То вече обхваща грамаден материал от наблюдения и изисква твърде голяма научна специализация от всекиго, който иска да се посвети истински на някой клон от науката. Но който прилага мерилото за същинска, неизменна, окончателна истина от последна инстанция върху такива знания, които по своята природа или трябва да си останат относителни за още много поколения и само постепенно да бъдат попълвани, или пък (както например космогонията, геологията и човешката история) поради самата непълнота на историческия материал завинаги ще си останат непълни и незавършени, той доказва с това само собственото си невежество и неразбиране, дори когато истинската му подбуда не е - както в дадения случай - претенцията за лична непогрешимост. Истината и заблуждението, както всички логически категории, които се движат в полярни противоположности, имат абсолютна валидност само в извънредно ограничена област; това ние току-що видяхме и то би било известно и на г. Дюринг, ако той беше що-годе запознат с основните елементи на диалектиката, които разглеждат именно недостатъчността на всички полярни противоположности. Щом почнем да прилагаме противоположността между истина и заблуждение вън от рамките на посочената по-горе тясна област, тази противоположност става относителна и следователно негодна за точен научен начин на изразяване. А ако се опитаме да я приложим като абсолютно валидна вън от пределите на тази област, ние вече ще претърпим фиаско: двата полюса на противоположността ще се превърнат в своята противоположност, т. е. истината ще стане заблуждение, заблуждението истина. Да вземем за пример известния закон на Бойл, според който при неизменна температура обемът на газовете е обратно пропорционален на извършващото се върху тях налягане. Рено намери, че този закон не е верен за някои случаи. Ако Рено беше „философ на действителността“, той бе длъжен да заяви: законът на Бойл е променлив, значи не е същинска истина, значи изобщо не е истина, значи е заблуждение. Но в такъв случай Рено би изпаднал в много по-голяма грешка от онази, която се съдържа в закона на Бойл; неговото зрънце истина би се изгубило в купчината от заблуждения; по такъв начин той би превърнал своя първоначално верен резултат в заблуждение, в сравнение с което законът на Бойл, заедно с малкото свързано с него заблуждение, би се оказал истина. Но Рено като човек на науката не си е позволил подобна детинщина, а продължил изследването и намерил, че законът на Бойл изобщо е само приблизително верен и че той особено губи своята валидност при газове, които чрез налягане могат да бъдат превърнати в течно състояние, и то когато налягането се приближи до точката, при която настъпва втечняването. Оказва се по такъв начин, че законът на Бойл е верен само в известни граници. Но абсолютно, окончателно верен ли е той в тези граници? Нито един физик не ще седне да твърди това. Той ще каже, че законът е валиден само в границите на известно налягане и температура и за известни газове; а вътре в тези още по-стеснени граници той не ще изключи възможността за още по-тясно ограничаване или друго формулиране на закона в резултат на бъдещи изследвания*15. Така стои значи въпросът с окончателните истини от последна инстанция напр. във физиката. Затова действително научните трудове обикновено избягват такива догматично-морални изрази като заблуждение и истина; напротив, тях ние ги срещаме на всяка крачка в съчинения като философията на действителността, където празното бръщолевене иска да ни се натрапи като най-суверенен резултат на суверенното мислене.

Някой наивен читател може би ще запита - но къде г. Дюринг е заявил изрично, че съдържанието на неговата философия на действителността представлява окончателна истина, и то от последна инстанция? Къде ли? Ето например в дитирамбата в чест на своята система (стр. 13), която ние отчасти приведохме във 2-а глава*16. Или когато той в горецитираното*17 място казва, че моралните истини, доколкото са познати до последните им основи, претендират за същата валидност, както и истините на математиката. А нима г. Дюринг не твърди, че изхождайки от своето истински критическо гледище и с помощта на своето проникващо до корените изследване, той бил стигнал до тези последните основи, до „основните схеми“, а значи - че придал на моралните истини окончателност от последна инстанция? Или пък, ако г. Дюринг не предявява тази претенция нито за себе си, нито за своето време, а само иска да каже, че някога в мъглявото бъдеще ще могат да бъдат установени окончателни истини от последна инстанция, ако, значи, той иска да каже приблизително, само че по-забъркано, същото, което ни казват „опустошителният скептицизъм“ и „безнадеждната бъркотия“ - в такъв случай, защо беше целият този шум и какво всъщност желае господинът?[58]

Ако ние не сме мръднали от мястото си с понятията истина и заблуждение, още по-лошо е положението с понятията добро и зло. Противоположността между тези понятия се движи изключително в областта на морала, значи в област, която спада към историята на човечеството, а именно тук окончателните истини от последна инстанция са най-рядко посеяни. Представите за добро и зло така силно са се променяли у разните народи и в разните епохи, че често направо са си противоречили една на друга. - Но, ще възрази някой, все пак доброто не е зло и злото не е добро; ако доброто и злото се смесят - това е край на всяка нравственост и всеки може да върши каквото си иска. - Именно такава е мисълта на г. Дюринг, ако ѝ се смъкне цялото оракулско труфило. Но все пак въпросът не се решава така просто. Ако това наистина беше така просто, нямаше да има никакви спорове за доброто и злото и всеки щеше да знае що е добро и що е зло. А какво е положението сега? Какъв морал ни се проповядва сега? Тук е, на първо място, християнско-феодалният морал, наследен от старите религиозни времена; той от своя страна се дели главно на католически и протестантски, при което също не липсват подразделения, от йезуитско-католическия и ортодоксално-протестантския до колебливо-просветителския морал. Наред е този морал фигурира съвременният буржоазен морал, а наред с него - пролетарският морал на бъдещето; по такъв начин само в напредналите европейски страни миналото, сегашното и бъдещето представят три големи групи теории за морала, които съществуват едновременно и паралелно. Но кой морал е верният? В смисъл на абсолютна окончателност - нито един; но, разбира се, най-много елементи, обещаващи му дълготрайно съществуване, има оня морал, който в сегашната епоха се обявява за нейното коренно преобразуване, който в настоящето представлява интересите на бъдещето - а това е пролетарският морал.

Но щом като виждаме, че всяка от трите класи на съвременното общество - феодалната аристокрация, буржоазията и пролетариатът - има свой особен морал, оттук можем да направим само извода, че хората съзнателно или несъзнателно черпят своите нравствени възгледи при последна сметка от практическите отношения, върху които се основава тяхното класово положение, т. е. от икономическите условия, в които те произвеждат и разменят блага.

Но в трите горепосочени теории за морала все пак има нещо, което е общо за всички тях; може би именно то представлява поне частица от един установен веднъж завинаги морал? - Посочените теории за морала изразяват три различни степени на един и същ исторически процес, значи имат обща историческа основа и вече поради това по необходимост имат много общи черти.

Нещо повече. За еднакви или приблизително еднакви стъпала на икономическо развитие теориите за морала по необходимост трябва повече или по-малко да се схождат. От момента, когато се е развила частната собственост върху движимите вещи, моралната заповед „не кради“[59] е трябвало да стане обща за всички общества, в които е съществувала тази частна собственост. Става ли поради това тази заповед вечна морална заповед? Съвсем не! В общество, в което са премахнати всякакви подбуди за кражба, където значи с течение на времето ще крадат само душевно болните, на какъв присмех би бил подхвърлен оня проповедник на морала, който би поискал тържествено да прогласи вечната истина: не кради!

Въз основа на всичко това ние отхвърляме всеки опит да ни се натрапи каквато и да било морална догматика като вечен, окончателен, неизменен занапред нравствен закон - да ни се натрапи под предлог, че и светът на морала имал свои непреходни принципи, които стоят над историята и националните различия. Ние, напротив, твърдим, че досега всяка теория на морала при последна сметка е била резултат на съответното икономическо положение на обществото. И тъй като досега обществото се е движило в класови противоположности, то и моралът всякога е бил класов морал: той или е оправдавал господството и интересите на господстващата класа, или пък - когато потиснатата класа е ставала достатъчно силна - е изразявал възмущението ѝ против това господство и интересите на бъдещето на потиснатите. Че при това се извършва, общо взето, напредък в морала, както и във всички други клонове на човешкото познание - в това не може да има съмнение. Но с това ние още не излизаме извън рамките на класовия морал. Морал, който да стои над класовите противоречия и над всякакъв спомен за тях, истински човешки морал ще стане възможен едва на такова стъпало на общественото развитие, когато противоположността между класите не само ще бъде преодоляна, но дори ще бъде забравена в практическия живот. След всичко това преценете самомнението на г. Дюринг, който отсред старото класово общество претендира, в навечерието на една социална революция, да натрапи на бъдещото безкласово общество един вечен морал, независим от времето и от реалните промени! Така стои работата дори ако предположим, че г. Дюринг разбира поне в общи черти структурата на това бъдещо общество - нещо, което ние още не виждаме у него.

Накрая, още едно „основно своеобразно“ и не по-малко „проникващо до корените“ откритие. По въпроса за произхода на злото

„фактът, че котешкият тип с присъщото му лицемерие е застъпен в даден животински вид, според нас е равнозначен на обстоятелството, че подобно оформяне на характера се среща и у човек... Затова в злото няма нищо тайнствено, стига човек да не иска да подозира нещо мистично и в съществуването на котката или изобщо на грабливите животни.“

И така, злото е - котката. Дяволът значи няма рога и конски копита, а нокти и зелени очи. Така че Гьоте е извършил непростима грешка, когато показва Мефистофел като черно куче[60], а не като черна котка. Злото е котката! Това действително е морал не само за всички светове, но и - „за котката“*18!


БЕЛЕЖКИ

*14 Виж настоящия том, стр. 37. Ред.

*15 Откак написах това, то като че ли вече се потвърди. Според най-новите изследвания, извършени от Менделеев и Богуски[57] с по-точни апарати, всички постоянни газове показват променливо отношение между налягане и обем; коефициентът на разширението на водорода при всички прилагани досега налягания се е оказал положителен (обемът се намалявал по-бавно, отколкото се увеличавало налягането), а при атмосферния въздух и при другите изследвани газове за всеки газ е била намерена известна нулева точка на налягането, така че при по-малко налягане посоченият коефициент е положителен, а при по-голямо налягане - отрицателен. Така че досега все още практически приложимият закон на Бойл ще трябва да бъде допълнен с редица специални закони. (Сега, в 1885 г., ние вече знаем, че изобщо не съществуват „постоянни“ газове; те всички са превърнати в течно състояние.)

*16 Виж настоящия том, стр. 29. Ред.

*17 Виж настоящия том, стр. 86. Ред.

*18 В оригинала непреводима игра на думи: изразът „für die Katze“ означава нещо съвършено безполезно, напразен труд. Ред.

[57] Енгелс излага тук съдържанието на една бележка, публикувана в списание «Nature» от 16 ноември 1876 г. В бележката се съобщава за изказването на Д. И. Менделеев на 3 септември 1876 г. пред V конгрес на руските природоизследователи и лекари във Варшава, където Менделеев излага резултатите от своите опити по проверката на закона на Бойл - Мариот, извършени съвместно с Ю. Е. Богуски през 1875-1876 г.

Тази бележка Енгелс написал очевидно при работата си върху коректурата на тази глава от «Анти-Дюринг», която била напечатана във вестник «Vorwärts» от 28 февруари 1877 г. Края на бележката, затворен в малки скоби, Енгелс добавил в 1885 г. при подготовката на второто издание на «Анти-Дюринг».

[58] Гьоте. «Фауст», част I, сцена трета («Кабинетът на Фауст»).

[59] Библията, Втората книга на Мойсей, глава 20, стих 15, и Петата книга на Мойсей, глава 5, стих 19.

[60] Гьоте. «Фауст», част I, втора и трета сцена («Пред градската врата» и «Кабинетът на Фауст»).