Към съдържанието на „Гражданската война във Франция“
ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА ВЪВ ФРАНЦИЯ
ТРЕТО ВЪЗВАНИЕ,
МАЙ 1871
[Падането на Париж]
IV.
Първият опит на робовладелческия заговор да бъде покорен Париж, като бъде завзет от прусаците, се провали поради отказа на Бисмарк. Вторият опит, направен на 18 март, завърши с поражението на армията и с бягството на правителството във Версай, където го последва по негова заповед и целият административен апарат. Под прикритието на мирни преговори с Париж Тиер печелеше сега време, за да подготви войната срещу него. Но откъде можеше да вземе армия? Остатъците от линейните полкове бяха малобройни и ненадеждни. Настойчивите призиви на Тиер към провинциите да се притекат на помощ на Версай с националната гвардия и с доброволци срещнаха отказ. Само Бретан изпрати шепа шуани[241], които се сражаваха под бялото знаме, всеки имаше на гърдите си ушито от бяло платно сърце на Исус, а бойният им възглас беше: „Vive le Roi!“ (Да живее кралят!) И така, Тиер можа само набързо да събере една пъстра банда от матроси, войници от морската пехота, папски зуави, жандармите на Валантен, полицаите и mouchards*26 на Пиетри. Тази армия щеше да бъде смешно нищожна, ако не беше постепенният приток на военнопленници от бонапартовската армия, които Бисмарк пускаше в достатъчен брой, за да може, от една страна, да се води гражданската война, а, от друга, да се държи Версай в робска зависимост от Прусия. По време на тази война версайската полиция трябваше да надзирава версайската армия, а жандармите, излагайки се навсякъде първи на най-опасните места, трябваше да я увличат със себе си.
Фортовете, които падаха, не бяха превземани, а купувани. Героизмът на комунарите убеди Тиер, че съпротивата на Париж не можеше да бъде сломена нито с неговите собствени стратегически способности, нито с щиковете, които имаше на свое разположение.
Същевременно отношенията му с провинциите ставаха все по-натегнати. Във Версай не се получи нито един съчувствен адрес, който поне малко от малко да ободри Тиер и неговата „камара от провинциални юнкери“. Тъкмо обратното, от всички страни пристигаха делегации и писмени обръщения и искаха със съвсем непочтителен тон помирение с Париж върху базата на недвусмисленото признаване на републиката, потвърждаването на комуналните свободи и разтурването на Националното събрание, чийто мандат беше вече изтекъл. Толкова много делегации и писмени обръщения пристигаха, че Дюфор, Тиеровият министър на правосъдието, с окръжно от 23 април заповяда на държавните прокурори да третират като престъпление „призивите за помирение“! Но виждайки безнадеждността на похода срещу Париж, Тиер реши да промени тактиката и насрочи за 30 април избори за общински съветници в цялата страна по новия закон, който той беше натрапил на Националното събрание. Действайки ту с интригите на своите префекти, ту със заплахите на своята полиция, той беше уверен, че изборите в провинциите ще дадат на Националното събрание онази морална сила, която то никога не бе имало, и че най-после той ще получи от самите провинции материалната сила, от която се нуждаеше, за да покори Париж.
Своята разбойническа война срещу Париж, прославяна в неговите собствени комюникета, и опитите на своите министри да установят в цяла Франция господството на терора Тиер още от самото начало се стараеше да допълни с една малка комедия на помирение, която трябваше да служи за няколко цели: тя трябваше да заблуди провинцията, да привлече на негова страна парижката средна класа и, главното, да даде възможност на мнимите републиканци в Националното събрание да прикрият с доверието си към Тиер своята измяна спрямо Париж. На 21 март, когато Тиер още нямаше армия, той беше заявил на Националното събрание:
„Да става, каквото ще, няма да изпратя войска в Париж“.
На 27 март той отново съобщи:
„Аз встъпих в длъжност, когато републиката беше вече свършен факт, и твърдо съм решил да я запазя.“
В действителност в името на републиката той смаза революцията в Лион и Марсилия[242], докато неговата „камара от провинциални юнкери“ във Версай посрещаше с див вой самата дума „република“. След този подвиг той сведе „свършения факт“ до предполагаем факт. Орлеанските принцове, които от предпазливост беше отпратил от Бордо, сега вече получиха възможност да интригуват в Дрьо, явно нарушавайки закона. Условията, за които Тиер говореше на своите безконечни съвещания с делегатите от Париж и провинциите - колкото и противоречиви да бяха тези изявления по тон и по нюанс, менейки се в зависимост от времето и обстоятелствата, - винаги се свеждаха до това, че трябва да се отмъсти на
„тази шепа престъпници, които са виновни за убийствата на Клеман Тома и Льоконт“.
Естествено при това от само себе си се разбираше, че Париж и Франция трябваше да признаят безрезервно самия г-н Тиер за най-добрата република, също както той през 1830 г. бе признал Луи-Филип за най-добрата република. Но дори и тези отстъпки той се стараеше да постави под съмнение чрез официалните коментарии на неговите министри в Националното събрание; но, като не се задоволи с това, той действаше и чрез Дюфор, Дюфор, този стар адвокат-орлеанист, при обсадно положение винаги е играл ролята на върховен съдия както сега, в 1871 г., при Тиер, така и през 1839 г. при Луи-Филип, и през 1849 г. при президентството на Луи Бонапарт[243]. Когато не заемаше министерски пост, той се обогатяваше, като защитаваше парижките капиталисти, и същевременно трупаше политически капитал, като нападаше законите, които сам беше издал. Недоволен от бързото прокарване в Националното събрание на редица репресивни закони, които след падането на Париж трябваше да унищожат последните остатъци от републиканската свобода във Франция[244] - той сякаш предварително определяше бъдещата участ на Париж, като съкрати[245] процедурата на военните съдилища, която му се струваше твърде дълга, и прокара един новоизкалъпен драконовски закон за заточаване. Революцията от 1848 г., като отмени смъртното наказание за политическите престъпници, го беше заменила със заточение. Луи Бонапарт не посмя, поне открито, да възстанови режима на гилотината. „Камарата от провинциални юнкери“, която още не беше достатъчно смела дори да загатне, че в нейните очи парижаните не са бунтовници, а убийци, трябваше да ограничи своето предварително решено отмъщение спрямо Париж с новия закон на Дюфор за заточение. При тези обстоятелства за Тиер щеше да бъде невъзможно да играе толкова дълго своята комедия на помирение, ако тя не бе предизвикала тъкмо онова, което той желаеше - бясната ярост на „депутатите провинциални юнкери“, които поради своето тъпоумие не можеха да разбират нито неговата игра, нито необходимостта от неговото лицемерие, фалш и протакане.
Предвид на предстоящите на 30 април избори за общински съветници Тиер разигра на 27 една от своите сцени на помирение. Сред потока от сантиментални словоизлияния той се провикна от трибуната на Националното събрание:
„Има само един заговор срещу републиката - парижкия заговор, който ни принуждава да проливаме френска кръв. Но аз пак и пак повтарям: нека сложат своето нечестиво оръжие ония, които го вдигнаха, и ние, като спрем веднага меча на възмездието, ще сключим мирен договор, от който ще бъде изключена само шепата престъпници.“
В отговор на яростните викове на „депутатите провинциални юнкери“, които прекъсваха речта му, той каза:
„Кажете ми, господа, най-настоятелно ви моля - нямам ли право? Нима вие наистина съжалявате, че можах да кажа истината - че престъпниците са само шепа хора? Не е ли щастие при цялата наша беда, че хората, които бяха способни да пролеят кръвта на генералите Клеман Тома и Льоконт, са само рядко изключение?“
Но Франция оставаше глуха за речите на Тиер, който се ласкаеше от надеждата, че ще плени всички с песента на парламентарна сирена. От 700 000-те общински съветници, избрани в 35 000-те останали още във Франция общини, обединените легитимисти, орлеанисти и бонапартисти не можаха да прокарат дори и 8000 свои привърженици. Допълнителните избори се оказаха още по-враждебни на правителството на Тиер. Националното събрание не само че не получи от провинциите толкова необходимата му материална сила, но дори изгуби и последното си право на морална сила - правото да се смята за изразител на общата воля на страната. И за да бъде пълно поражението, новоизбраните общински съветници от всички френски градове открито заплашваха узурпаторското събрание във Версай с контрасъбрание в Бордо.
С това за Бисмарк настъпи дългоочакваният момент за решителна намеса. С тон на повелител той заповяда на Тиер незабавно да изпрати във Франкфурт пълномощници за окончателно сключване на мир. Смирено и покорно изпълнявайки заповедта на своя господар и учител, Тиер побърза да изпрати във Франкфурт своя верен Жул Фавър, придружен от Пуйе-Кертие. Пуйе-Кертие - „виден“ собственик на памукопредачна фабрика от Руан, разпален и дори сервилен привърженик на Втората империя, който не виждаше в нея никакви недостатъци освен търговския договор с Англия[246], увреждащ интересите му като фабрикант. Щом Тиер още в Бордо го назначи за финансов министър, той почна своите нападки срещу този „нещастен“ договор, загатваше, че той скоро ще бъде отменен, и дори имаше нахалството - макар и напразно (защото беше правил сметката си без Бисмарк) - да се опита веднага пак да въведе старите покровителствени мита срещу Елзас, на което, според думите му, не пречели тогава никакви предишни международни договори. Този човек, за когото контрареволюцията беше средство да намали работната заплата в Руан, а отстъпването на френски провинции - средство да покачи цената на своите стоки във Франция, нима този човек не беше предопределен да бъде достоен помощник на Жул Фавър в неговото последно предателство, увенчаващо цялото му дело?
Когато тази мила двойка от пълномощници пристигна във Франкфурт, Бисмарк веднага грубо и властно ѝ изкомандва: „Или възстановяване на империята, или безпрекословно приемане на моите условия за мир!“ Тези условия предвиждаха съкращаване на сроковете за плащане на контрибуциите и продължаване на окупацията на парижките фортове от пруските войски, докато Бисмарк остане доволен от положението на нещата във Франция. Така Прусия бе призната за върховен арбитър във вътрешните работи на Франция! Срещу това той беше готов да освободи пленената бонапартистка армия за унищожаването на Париж и да ѝ окаже пряка помощ с войските на кайзер Вилхелм. Като залог, че честно ще удържи думата си, той отсрочи изплащането на първата вноска от контрибуциите до „умиротворяването“ на Париж. Разбира се, Тиер и неговите пълномощници жадно се нахвърлиха на такава примамка. На 10 май те подписаха договора и се погрижиха да бъде ратифициран от Националното събрание още на 18 май.
През периода от сключването на мира до завръщането на бонапартистките войски Тиер повече от всякога считаше за необходимо да продължава своята комедия за помирение, тъй като неговите републикански наемници крайно много се нуждаеха от някакъв предлог, за да могат да гледат през пръсти на подготвянето на парижката кървава баня. Още на 8 май той отговори на една дошла за помирението депутация от средната класа:
„Щом бунтовниците решат да капитулират, вратите на Париж ще бъдат отворени цяла седмица за всички освен за убийците на генералите Клеман Тома и Льоконт.“
Няколко дни по-късно, енергично заставен от „камарата от провинциални юнкери“ да даде обяснение за това обещание, той отказа, но направи следната многозначителна забележка:
„Казвам ви, че между вас има нетърпеливци, които извънредно много бързат. Те трябва да почакат още една седмица; в края на седмицата вече няма да има никаква опасност и тогава задачата ще отговаря на тяхната смелост и на техните способности.“
Щом Мак-Махон беше в състояние да обещае, че скоро ще може да навлезе в Париж, Тиер заяви на Националното събрание, че
„ще влезе в Париж със закона в ръка и ще застави мерзавците, които бяха отнели живота на войници и разрушили обществени паметници, напълно да платят за своите престъпления“.
Когато настъпи решителният момент, той заяви на Националното събрание: „Ще бъда безпощаден“; на Париж - че присъдата му е вече произнесена, а на своите бонапартистки бандити - че правителството им разрешава да отмъщават на Париж, колкото им душа иска. Най-после, когато на 21 май предателството беше отворило на генерал Дуе вратите на Париж, Тиер разкри на 22 пред своята „камара от провинциални юнкери“ „целта“ на своята комедия за помирение, която те така упорито не искаха да разберат.
„Преди няколко дни ви казах, че се приближаваме към нашата цел; днес идвам да ви кажа, че целта е постигната. Редът, справедливостта и цивилизацията най-после победиха!“
Да, това беше победа. Цивилизацията и справедливостта на буржоазния строй изпъкват в своята истинска, зловеща светлина, когато робите на този строй въстават срещу своите господари. Тогава тази цивилизация и тази справедливост са с нищо неприкрито варварство и беззаконно отмъщение. Всяка нова криза в класовата борба между присвоителите и производителите на богатството все по-ярко изтъква този факт. Дори и зверствата на буржоата през юни 1848 г. бледнеят пред неописуемите гнусотии през 1871 г. Самоотверженият героизъм, с който парижани - мъже, жени и деца - продължават да се сражават осем дни след навлизането на версайците в града, отразява също тъй ярко величието на тяхното дело, както зверските безчинства на солдатщината отразяват вродения дух на онази цивилизация, чиито наемни защитници и отмъстители са те. Наистина славна цивилизация, чиято жизнена проблема е: как да се освободи от купищата трупове, повалени от нея, след като беше вече завършила борбата!
За да намерим нещо сходно на поведението на Тиер и неговите кръволоци, трябва да се върнем към времената на Сула и на двата римски триумвирата.[247] Същото хладнокръвно масово клане; същото безразлично отношение на палачите към пол и възраст на жертвите; същата система за изтезаване на пленници; същите гонения, но този път срещу цяла класа; същата дива хайка срещу скрили се водачи, за да не се спаси нито един от тях; същите доносничества срещу политически и лични врагове; същото безразличие при избиване на хора, невзели никакво участие в борбата. Разликата е само в това, че римляните са нямали митральози, за да убиват на цели групи изпадналите в немилост, и че не са носели в „ръцете си закона“ и на устните си - възгласа „цивилизация“.
А след тези ужаси погледнете другата, още по-отвратителна страна на тази буржоазна цивилизация, описана от собствения ѝ печат!
„Възмутително е“ - пише парижкият кореспондент на едни лондонски консервативен вестник - „да гледаш кафенетата, препълнени с хора, които пият абсент, играят на билярд и домино; да гледаш как кокотките нагло се шляят по булевардите, да слушаш как шумните гуляйджийски крясъци от cabinets particuliers*27 на богатите локали нарушават нощната тишина - докато в далечината все още проехтяват отделни изстрели и изоставените на произвола ранени умират между паметниците на Пер Лашез, докато 6000 изплашени бунтовници в предсмъртна, отчаяна борба се лутат из лабиринтите на катакомбите, а из улиците все още карат нещастници, за да бъдат избити на групи с митральози.“
Г-н Едуард Ерве пише в „Journaî de Paris“[248] - забранен от Комуната версайски вестник:
„Начинът, по който парижкото население(!) вчера изрази своята радост, беше наистина повече от лекомислен и ние се опасяваме, че след време ще стане още по-зле. Париж сега има празничен вид, който наистина не е уместен, и ако не желаем да бъдем наречени Parisiens de la decadence*28, трябва да прекратим това.“
И след това той цитира пасаж от Тацит:
„И ето че на заранта след онази ужасна борба и дори преди тя да беше още напълно завършена, Рим, подъл и развратен, започна отново да затъва в онова блато на сладострастието, което разруши тялото и оскверни душата му - alibi proelia et vulnera, alibi balneae popinaeque (тук битки и рани, там бани и пирове).“[249].
Господин Ерве забравя само, че онова „парижко население“, за което той говори, е само населението на Тиеровия Париж, Париж на frans-fileurs, които на тълпи се завръщат от Версай, Сен-Дени, Рюей и Сен-Жермен; това е действително „Париж на упадъка“.
Тази престъпна цивилизация, основана върху поробването на труда, при всеки кървав триумф заглушава виковете на своите жертви - самоотвержени борци за новото, по-добро общество, с воя на преследването и на клеветата, който отеква в целия свят. Спокойният Париж на работниците, Париж на Комуната, се превръща изведнъж под ръцете на тези жадни кръволоци на „реда“ в някакъв ад. А какво говори на разсъдъка на буржоазията от всички страни това чудовищно превръщане? Само това, че Комуната била организирала заговор срещу цивилизацията! Парижкият народ с въодушевление се жертва за Комуната; в нито една от водените досега битки не са падали толкова убити. Какво показва това? Само това, че Комуната не била правителство на народа, а насилствено заграбване на властта от шепа престъпници! Парижките жени с радост жертват живота си както на барикадите, така и по площадите, където се извършват екзекуциите. Какво показва това? Само това, че злият дух на Комуната ги бил превърнал в мегери и хекати! Умереността на Комуната по време на нейното двумесечно пълно господство може да се сравни само с героичността на нейната защита. Какво показва това? Само това, че Комуната в продължение на два месеца под маската на умереност и хуманност грижливо прикривала кръвожадността на своите дяволски страсти, за да ги развихри в часа на предсмъртната си агония!
Работническият Париж в своята героична саможертва предаде на огъня и сгради, и паметници. Когато поробителите на пролетариата разкъсват неговото живо тяло, нека вече не се надяват, че те ще се завърнат триумфално в своите неповредени жилища. Версайското правителство крещи: „Палеж!“, и нашепва на всичките си слуги навсякъде, чак до най-отдалеченото село, следния лозунг: „Преследвайте навсякъде моите врагове като професионални подпалвачи.“ Буржоазията от цял свят се наслаждава на масовото клане на хора след битката, а се ужасява, когато „оскверняват“ нейните сгради.
Когато правителства дават на своите военни флоти официално разрешение „да убиват, да палят и разрушават“ — това разрешение за палежи ли е? Когато английските войски умишлено изгориха Капитола във Вашингтон и летния дворец на китайския император[250] - палеж ли беше това? Когато прусаците не от военни съображения, а просто от злоба и жажда за мъст заляха с газ и изгориха градове като Шатоден и безброй села - палеж ли беше това? Когато Тиер в продължение на шест седмици бомбардираше Париж, като уверяваше, че искал да запали само такива къщи, в които имало хора - палеж ли беше това? - На война огънят е също толкова законно оръжие, както и всяко друго. Сгради, заети от неприятеля, се бомбардират, за да бъдат подпалени. Ако защитниците трябва да ги изоставят, те сами ги подпалват, за да не могат нападателите да се укрепят в тях. Неизбежна съдба на всички сгради, оказали се по време на сражението пред фронта на която и да било редовна армия в света, е да бъдат изгаряни. Но във войната на поробените срещу техните потисници, в тази единствена справедлива война в историята, такава постъпка се смята за абсолютно недопустима. Комуната използва огъня като отбранително средство в най-строгия смисъл на думата. Тя си послужи с него, за да прегради пътя на версайските войски към онези дълги, прави улици, които Осман специално бе приспособил за артилерийски огън; тя си послужи с него, за да прикрие отстъплението си, така както и версайците си служеха при настъплението си с гранати, които разрушиха не по-малко къщи, отколкото огънят на Комуната. И до днес още се спори кои сгради са били подпалени от отбраняващите се и кои от нападателите. Пък и отбраняващите се прибягнаха до огъня едва когато версайските войски вече бяха започнали масово да избиват пленниците. При това Комуната предварително беше заявила публично, че ако бъде доведена до крайност, тя ще се погребе под развалините на Париж и ще направи от Париж втора Москва; същото беше обещало по-рано и правителството на националната отбрана, но, разбира се, само за да прикрие своята измяна. Тъкмо за тази цел Трошю беше набавил необходимата газ. Комуната знаеше, че нейните противници никак не жалеха живота на парижаните, но държаха твърде много на своите собствени къщи в Париж. А Тиер от своя страна беше заявил, че ще отмъщава безпощадно. Когато, от една страна, неговата армия беше готова за бой, а, от друга, прусаците заприщиха всички изходи - той се провикна: „Ще бъда безпощаден! Изкуплението ще бъде пълно, правосъдието - строго!“ Ако парижките работници постъпваха като вандали, това беше вандалщината на отчаяната отбрана, а не вандалщината на тържествуващи победители, каквато е била вандалщината, в която са се провинили християните, унищожили действително безценни паметници на изкуството на езическата древност; но дори и тази вандалщина е оправдана от историка като неизбежен и сравнително незначителен момент в титанската борба на новото, зараждащото се общество и старото, сгромолясващо се. Още по-малко това беше вандалщината на Осман, който унищожи историческия Париж, за да направи място на Париж на мошениците!
А екзекутирането от Комуната на шестдесет и четиримата заложници начело с парижкия архиепископ! През юни 1848 г. буржоазията и нейната армия отново въведоха отдавна изчезналия военен обичай да се разстрелват беззащитни пленници. Оттогава насам този зверски обичай беше повече или по-малко спазван при всяко потушаване на народно въстание в Европа и Индия, с което бе доказано, че той е действителен „прогрес на цивилизацията“! От друга страна, прусаците отново съживиха във Франция обичая да се вземат заложници - съвсем невинни хора, които с живота си трябваше да отговарят за делата на други. Когато Тиер, както видяхме, още в началото на войната въведе човечния обичай да се разстрелват пленените комунари, на Комуната не оставаше нищо друго в защита, освен да прибегне към пруския обичай да се вземат заложници, за да спаси живота на тези пленници. Но продължавайки да разстрелват пленените комунари, версайците сами непрекъснато обричаха на смърт своите заложници. Как можеше още да се щади животът им след кървавата баня, с която преторианците[251] на Мак-Махон отпразнуваха влизането си в Париж? Трябваше ли и последната защита срещу безогледната свирепост на буржоазното правителство - вземането на заложници - да стане само за присмех? Истинският убиец на архиепископ Дарбоа е Тиер. Комуната няколко пъти предложи да бъдат разменени архиепископът и много други попове само с Бланки, когото Тиер здраво държеше в ръцете си. Последният упорито отказваше тази размяна. Той знаеше, че ако освободи Бланки, ще даде на Комуната глава, а архиепископът ще му бъде най-полезен, когато бъде труп. В случая Тиер подражаваше на Кавеняк. Какъв вик на възмущение нададоха през юни 1848 г. Кавеняк и неговите „хора на реда“, когато обвиняваха бунтовниците в убийството на архиепископ Афр! Всъщност те прекрасно знаеха, че архиепископът бе разстрелян от войниците на партията на реда. Г-н Жакме, главният викарий на архиепископа, веднага след престъплението му беше връчил своето показание за това.
Фактът, че партията на реда при всичките си кървави оргии разпространяваше толкова много клевети за своите жертви, доказва само, че съвременните буржоа се смятат за законни наследници на някогашните феодали, които са признавали за себе си правото да използват срещу плебея всякакво оръжие, докато каквото и да било оръжие в ръцете на плебея по начало се смятало за престъпление.
Заговорът на господстващата класа за смазване на революцията през гражданската война, водена под закрилата на чуждия завоевател, заговорът, който ние проследихме от 4 септември до минаването на Мак-Махоновите преторианци през вратите Сен-Клу - достигна връхната си точка в парижката кървава баня. Бисмарк със задоволство гледа развалините на Париж, в които може би вижда „първата стъпка“ към онова всеобщо разрушение на големите градове, за което мечтаеше още когато беше обикновен едър земевладелец - депутат в пруската chambre introuvable от 1849 г.[252] Той самодоволно се любува на труповете на парижките пролетарии. За него това е не само изкореняване на революцията, но и унищожаване на Франция, която сега е действително обезглавена, и то от самото френско правителство. Повърхностен като всички преуспяващи държавници, той вижда само външната страна на това огромно историческо събитие. Нима е виждан досега в историята победител, който би се решил да увенчае победата си с ролята не само на жандарм, но и на наемен убиец в ръцете на победеното правителство? Между Прусия и Комуната нямаше война. Напротив, Комуната беше приела предварителните условия за мир и Прусия беше обявила неутралитет. Така че Прусия не беше воюваща страна. Тя действаше следователно като подъл наемен убиец, защото не се излагаше на никаква опасност; като наемен убиец, защото предварително беше обусловила заплащането на нейните кървави 500 милиона с падането на Париж. И тъкмо в това се прояви истинският характер на тази война, която провидението беше отредило, за да накаже безбожната и безпътна Франция чрез ръката на набожната и морална Германия! И това нечувано нарушение на международното право дори и от гледището на юристите на стария свят, вместо да застави „цивилизованите“ европейски правителства да обявят вън от закона престъпното пруско правителство, което беше обикновено оръдие на петербургския кабинет, им даде само повод да обсъдят въпроса, дали не трябва да бъдат предадени на версайския палач и малкото жертви, които бяха успели да се измъкнат през двойната верига от постове около Париж!
След най-ужасната война на новото време победилата и победената армии се съюзяват, за да избиват заедно пролетариата. Това нечувано събитие не доказва, както мисли Бисмарк, че новото, пробиващо си път общество е претърпяло окончателно поражение, а, напротив, то доказва пълното разложение на старото буржоазно общество. Върховният героичен подем, на който все още беше способно старото общество, е националната война и тя сега се оказва чисто мошеничество от страна на правителството; единствената цел на това мошеничество е само да отсрочи класовата борба и когато класовата борба се разгори в гражданска война, мошеничеството ще се разбие на пух и прах. Класовото господство не може вече да се прикрива зад национална униформа; националните правителства са единни против пролетариата!
След Света троица през 1871 г. не може вече да има нито мир, нито примирие между френските работници и присвоителите на продуктите от техния труд. Желязната ръка на една наемна солдатщина може за известно време да потисне и двете класи, но тяхната борба отново неизбежно ще се разгори и ще се разгаря все по-силно и не може да има никакво съмнение кой ще бъде крайният победител: малцината ли присвоители или огромното мнозинство на трудещите се. Френските работници са само авангардът на целия съвременен пролетариат.
Европейските правителства демонстрираха пред Париж международния характер на класовото господство, а същевременно крещят до бога, че Международната работническа асоциация, т. е. международната организация на труда против световния заговор на капитала - била главната причина за всички тези бедствия. Тиер обвинява асоциацията, че била деспот на труда, а себе си представя за негов освободител. Пикар заповяда да се прекъснат всякакви връзки между френските членове на Интернационала и членовете му в чужбина; граф Жобер, старият, превърнал се в мумия съучастник на Тиер от 1835 г., заяви, че унищожаването на Интернационала е главна задача на всяко правителство на една цивилизована страна. „Камарата от провинциални юнкери“ надава вой срещу него, а целият европейски печат ѝ приглася в хор. Един почтен френски писател*29, който няма нищо общо с нашата асоциация, се изказа така:
„Членовете на Централния комитет на Националната гвардия и по-голямата част от членовете на Комуната са най-дейните, най-благоразумните и най-енергичните глави на Международната работническа асоциация... Това са хора абсолютно честни, искрени, благоразумни, всеотдайни, чисти и фанатични в добрия смисъл на думата.“
Разбира се, пропитият с полицейщина буржоазен разсъдък си представя Международната работническа асоциация като някакво тайно съзаклятническо общество, чието централно ръководство от време на време заповядва бунтове в различни страни. Но нашата асоциация в действителност е само международният съюз, който обединява най-напредничавите работници от различните страни на цивилизования свят. Където и при каквито и условия да се проявява класовата борба, каквито и форми да приема тя - навсякъде на първо място стоят, разбира се, членовете на нашата асоциация. Почвата, на която израства тази асоциация, е самото съвременно общество. Тази асоциация не може да бъде изкоренена, колкото и много кръв да се пролее. За да бъде изкоренена, правителствата би трябвало най-напред да изкоренят деспотическото господство на капитала над труда, т. е. да изкоренят основата на своето собствено паразитно съществуване.
Работническият Париж с неговата Комуна ще бъде вечно честван като славен предвестник на новото общество. Неговите мъченици навеки са влезли във великото сърце на работническата класа. Неговите палачи историята още сега е приковала на онзи позорен стълб, от който ще бъдат безсилни да ги освободят всичките молитви на техните попове.
- КРАЙ -
БЕЛЕЖКИ
*26 - шпионите. Ред.
*27 - сепаретата. Ред.
*28 - парижани на упадъка. Ред.
*29 - изглежда Робинс. Ред.
[241] «Шуани» - така по време на Парижката комуна комунарите наричали монархически настроения отряд на версайската армия, съставен от войници от Бретан, по аналогия с участниците в контрареволюционния бунт в Северозападна Франция по време на френската буржоазна революция от края на XVIII в.
[242] Под влияние на пролетарската революция в Париж, която довела до създаването на Парижката комуна, в Лион, Марсилия и редица други градове на Франция избухнали революционни въстания на народните маси. В Лион на 22 март националните гвардейци и трудещите се от града завладели кметството. След пристигането на една делегация от Париж в Лион на 26 март била провъзгласена Комуна, обаче временната комисия, която била образувана, за да подготви изборите за Комуната, разполагала с малки военни сили и била слабо свързана с народните маси и националната гвардия, се отказала от своите пълномощия. Новото въстание на лионските трудещи се на 30 април било жестоко смазано от войската и полицията.
В Марсилия въстаналото население на града завладяло кметството и арестувало префекта; в града била създадена департаментска комисия и били насрочени за 5 април избори за Комуна. Революционното въстание в Марсилия било задушено на 4 април от правителствените войски, които подложили града на артилерийски обстрел.
[243] Става дума за дейността на Дюфор, насочена към укрепването на режима на Юлската монархия, през периода на въоръженото въстание на Дружеството на годишните времена през май 1839 г. и за ролята на Дюфор в борбата против опозиционната дребнобуржоазна партия на Планината по време на Втората република през юли 1849 г.
Революционното въстание на тайното републиканско-социалистическо Дружество на годишните времена на 12 май 1839 г., възглавявано от Бланки и Барбес, не се опирало на масите и имало заговорнически характер; въстанието било смазано от правителствените войски и националната гвардия. За борба с революционната опасност било създадено ново правителство, в което влязъл Дюфор.
През юни 1849 г. в обстановката на нарастваща политическа криза, предизвикана от опозиционните акции на партията на Планината против президента на републиката Луи Бонапарт (виж бележка 140), Дюфор, който станал министър на вътрешните работи, бил инициатор за прокарването на редица репресивни закони против революционната част на националната гвардия, демократите и социалистите.
[244] Имат се предвид приетият от Националното събрание закон «За преследването за престъпления на печата», който отново въвеждал в сила положенията на предишните реакционни закони за печата (1819 и 1849 г.) и предвиждал строги наказания, включително и спиране на печатни органи, за писане в тях против властите, както и връщането на уволнените по-рано чиновници на Втората империя, специалният закон относно реда за връщане на конфискуваната от Комуната собственост и определяне на наказания за нейното конфискуване като углавно престъпление.
[245] Законът за процедурата на военните съдилища, внесен от Дюфор в Националното събрание, още повече съкращавал тази процедура в сравнение с процедурата по военния кодекс от 1857 г. Законът потвърждавал правото на командващия армията и на военния министър по своя преценка да предприемат съдебно преследване без предварително следствие; в тези случаи съдебното дело, включително и разглеждането на апелативната жалба, трябвало да се реши и присъдата да се изпълни в течение на 48 часа.
[246] Става дума за търговския договор между Англия и Франция, подписан на 23 януари 1860 г. В този договор Франция се отказвала от политиката на митническа забрана и я заменяла с въвеждането на мита, които не можели да надхвърлят 30% от стойността на стоките. В договора на Франция се давало право на безмитен внос в Англия на повечето френски стоки. Последица от сключването на този договор било рязкото засилване на конкуренцията на вътрешния пазар в резултат на притока на стоки от Англия, което предизвикало недоволство сред френските индустриалци.
[247] Има се предвид обстановката на терор и кървави репресии по време на изостряне на социалната и политическата борба в древния Рим на различните стадии от кризата на робовладелската Римска република през I век пр.н.е.
Диктатурата на Сула (82-79 г. пр.н.е.), оръдие на робовладелската аристокрация - нотабилитета, се придружавала от масово унищожение на представителите на враждебната на него групировка от робовладелци.
При Сула за първи път били въведени проскрипциите - списъци на лица, които всеки римлянин имал право да убие без съд.
Първи и втори римски триумвират (60-53 и 43-36 г. пр. н.е.) - диктатура на най-влиятелните римски пълководци, които се споразумели да си поделят властта, в първия случай - Помпей, Цезар и Крас, във втория - Октавиан, Антоний и Лепид. Управлението на триумвирите било етап в борбата за ликвидирането на Римската република и установяването на еднолична монархическа власт в Рим. Триумвирите широко практикували физическото унищожаване на своите противници. След разпадането на първия и на втория триумвират избухнали кръвопролитни междуособни граждански войни.
[248] «Journal de Paris» («Парижки вестник») - седмичник, излизал в Париж от 1867 г., имал монархическо-орлеанистка насока.
[249] Маркс цитира извадки от статията на френския публицист Ерве, отпечатана в «Journal de Paris», бр. 133 от 31 май 1871 г., в която се дава цитат от съчинението на Тацит «История» (книга III, глава 83).
[250] През август 1814 г. по време на войната между Англия и САЩ английските войски, след като завладели Вашингтон, изгорили Капитолий (зданието на Конгреса), Белия дом и други обществени здания в столицата.
През октомври 1860 г. по време на грабителската колониална война на Англия и Франция против Китай англо-френските войски разграбили и след това подпалили лятното дворцово градче край Пекин - изключително богата сбирка от съкровища на китайската архитектура и изкуство.
[251] Преторианци в древния Рим наричали привилегированата лична гвардия на пълководеца или императора; през периода на Римската империя преторианците постоянно участвали във вътрешните смутове и често качвали свои протежета на престола. Думата «преторианци» по-късно станала символ на наемничеството, безчинствата и произвола на военните.
[252] Маркс нарича пруска «chambre introuvable» - по аналогия с крайно реакционната «chambre introuvable» («безподобна камара») от 1815-1816 г. във Франция - събранието, избрано през януари-февруари 1849 г. въз основа на конституцията, октроирана от пруския крал в деня на контрареволюционния държавен преврат в Прусия от 5 декември 1848 г. Съгласно конституцията събранието се състояло от привилегированата аристократическа «камара на господарите» и от втора камара, до двустепенните избори на която били допускани само така изречените «самостоятелни прусаци», което осигурявало преобладание в нея на юнкерско-бюрократичните и десно-буржоазните елементи. Бисмарк, избран за депутат във втората камара, бил в нея един от водачите на крайната дясна юнкерска групировка.