Съдържание на
„Положението на работническата класа в Англия“Положението на работническата класа в Англия
ФРИДРИХ ЕНГЕЛС
Земеделският пролетариат
Ние видяхме още в увода как едновременно с дребната буржоазия и с благосъстоянието на тогавашните работници било разорено и дребното селячество, как било унищожено тогавашното съчетание на индустриалния със земеделския труд, как изоставените от дребните селяни поля били събрани в ръцете на едри арендатори, а дребните селяни - изтласкани от преобладаващата конкуренция на едрите стопанства. Вместо дребните селяни да притежават земя или да бъдат арендатори, както досега, те били принудени да се отказват от стопанствата си и да се уславят като ратаи при едрите арендатори и земевладелци. За известно време тяхното ново положение, макар и влошено в сравнение с по-раншното, било все пак поносимо. Разширяването на индустрията вървяло в крак с прираста на населението. Но с течение на времето индустриалният напредък започнал да става малко по-бавен, а постоянното усъвършенстване на машините поставило индустрията в невъзможност да поглъща целия излишък от работни ръце, прииждащи от земеделските райони. От този момент и в земеделските райони се появила оная нищета, която досега съществувала само във фабричните области, и то в известни периоди. Тук се прибавило и обстоятелството, че приблизително около това време се прекратила двадесет и пет годишната война с Франция; намалилото се производство на местата на военните действия, спирането на вноса и необходимостта да се продоволства британската армия в Испания предизвикали изкуствен подем на английското земеделие и освен това изтръгнали от работа множество работни ръце. Това спиране на вноса, тази необходимост от износ и недостатъкът от работници престанали сега из един път, а неизбежната последица от всичко това било онова, което англичаните наричат agricultural distress, бедствено положение на селското стопанство. Арендаторите били принудени да продават житото си на ниски цени и поради това можели да плащат само ниски заплати. За да бъдат поддържани цепите на житото високи, в 1815 г. били приети житните закони, които забранявали вноса му дотогава, докато цената на житото бъде под 80 шилинга за квартер. По-късно тези естествено безрезултатни закони били изменяни още няколко пъти, но това не облекчило бедственото положение на земеделските области. Единственият резултат било това, че болестта, която при свободна конкуренция от чужбина би станала остра и би имала своите кризи, се превърнала в хроническа, упражняваща равномерен, но все пак тежък гнет върху положението на земеделските работници.
В първите времена от възникването на земеделския пролетариат тук се развили патриархалните отношения, които в същото време били разрушени в индустрията - това са същите отношения на селянина към неговите ратаи, каквито и сега все още съществуват почти навсякъде в Германия. Дотогава, докато това съществувало, нуждата сред работниците била по-малка и по-рядка, ратаите споделяли съдбата на арендаторите и бивали уволнявани само в случай на крайна нужда. Но сега това е променено. Почти всички работници са надничари, които получават работа при арендаторите, когато последните имат нужда от тях, и поради това често с цели седмици, особено през зимата, те остават съвсем без работа. При патриархалните отношения, когато ратаите и техните семейства живеели в двора на арендатора и децата им израствали там, когато значи арендаторът се стараел, разбира се, да намери в своето имение работа на подрастващото поколение и когато надничарите били изключение, а не правило - във всяко стопанство се срещал по-голям брой работници, отколкото строго взето било необходимо. Поради това в интереса на арендатора било да се прекратят тези отношения, да се изгони ратаят от двора и да бъде превърнат в надничар. Това станало почти навсякъде към края на двадесетте години на този век и последицата от това била, че сега, за да употребим израза на физиката, латентното досега „излишно“ население било освободено, работната заплата намалена, а данъците за бедните - извънмерно увеличени. Оттогава нататък земеделските области станали главни огнища на хроническия, а фабричните области - на периодическия пауперизъм, и реформирането на законите за бедните било първата мярка, която правителството трябвало да вземе против всекидневно нарастващото обедняване на селските общини. Но към това се прибавило още и обстоятелството, че и тук, при непрекъснатото разширение на системата на едрото стопанисване, въвеждането на вършачки и други машини в земеделието и честото прилагане в земеделието на женския и детския труд, който е толкова много разпространен, че последиците му неотдавна били проучвани от една специална официална комисия - и тук остават безработни значителен брой работници. И така ние виждаме, че системата на индустриалното производство и тук си пробила път чрез едрото стопанство, чрез премахване на патриархалните отношения - което тъкмо тук е от най-голямо значение - и чрез въвеждането на машините, на парната сила, на женския и детския труд тя увлякла в революционното движение последната, най-инертната част на трудещото се човечество. Но колкото по-продължително земеделието доказвало своята устойчивост, толкова по-тежко сега паднало бремето върху работника и толкова по-силно тук се проявила дезорганизацията на старите социални връзки. „Свръхнаселението“ изведнъж излязло на показ и не могло - както в индустриалните райони - да бъде отстранено чрез увеличение на производството. Винаги можели да бъдат основани нови фабрики, щом имало купувачи за техните произведения, но не можело да бъде създадена нова земя. Обработването на незасяваните общински земи било твърде рискована спекулация, за да се хвърли след сключването на мира много капитал в нея. Неизбежната последица от това било засилване до максимална степен на конкуренцията между работниците и падане до минимум на работната заплата. Докато съществувал старият закон за бедните, работниците получавали някои добавки от касата за бедните. Естествено, че поради това работната заплата спаднала още повече, защото арендаторите сега се стараели да прехвърлят на касата за бедните колкото се може по-голяма част от нея. Увеличаването на данъка за бедните, станало вече необходимо поради излишното население, било още повече засилено с това и по този начин станало необходимо създаването на нов закон за бедните, за който ще говорим по-нататък. Това обаче не подобрявало положението. Работната заплата не се покачвала, „излишното“ население не можело да бъде отстранявано, а жестокостта на новия закон служела само за да озлоби народа до крайност. Дори данъкът за бедните, който отначало намалял, достигнал след няколко години същия размер, който имал по-рано. Единственият резултат от новия закон бил само този, че ако по-рано съществували 3-4 милиона полупаупери [полубедни], сега се появили един милион напълно паупери, а другите - полупаупери - останали пък без всякаква помощ. Нищетата в земеделските райони нараствала с всяка година. Хората живеят в най-голяма нищета, цели семейства трябва да преживяват с 6, 7 или 8 шилинга седмично, а през известни периоди те нямат дори и това. Нека чуем описанието, което още в 1830 г. е направил един либерален член на парламента за състоянието на това население:
„Английски селянин“ (т. е. един земеделски работник-надничар) „и английски паупер - това са думи синоними. Баща му бил паупер и млякото на майка му било без питателна сила; от дете той се хранел зле, никога не си дояждал до насита и сега почти винаги той, когато е буден, чувства мъката на незадоволения глад. Той е полуоблечен, горивото му стига само колкото да сготви оскъдното си ядене и по този начин студът и влагата постоянно го навестяват заедно с лошото време и го напускат пак заедно с него. Той е женен, но не познава радостите на съпруг и на баща. Неговата жена и децата му са гладни, рядко сгрети, често болни и безпомощни, постоянно отрупани с грижи и отчаяни като самия него, те са естествено алчни, егоистични и досадливи и за да се изразим с неговите собствени думи, той мрази техния вид (hates the sight of them) и се връща в бараката си само защото тя все още му дава малко повече защита срещу дъжд и вятър, отколкото някой храсталак. Той е длъжен да издържа семейството си, а не може; това тласка към просия, всякакъв род прикрити замисли и стига до завършено лукавство. Дори и да има желание, липсва му смелост, за да стане - както други по-енергични хора от неговата класа - бракониер или контрабандист на едро; но при случай той краде и учи децата си да лъжат и да крадат. Неговото покорно и раболепно държане спрямо богатите му съседи показва, че те се отнасят с него сурово и с подозрение; затова той се бои от тях и ги мрази, но никога няма да се реши да извърши насилие над тях. Той е съвършено покварен, твърде много потиснат, за да притежава още енергия за отчаяние. Неговият мизерен живот е кратък, ревматизмът и астмата го водят в трудовия дом, където той, без нито един-единствен приятен спомен за миналото, ще изпусне последното си дихание и ще направи място за някой друг нещастник, който да живее и умре точно като него.“
Нашият автор добавя, че освен тази категория на земеделските работници-надничари имало още една втора категория, която се състояла от хора, малко по-енергични и повече надарени физически, интелектуално и морално, а именно от ония, които живеели също така мизерно, но които не били родени в такива мизерни условия. Те били по-добри членове на семейството си, но контрабандисти и бракониери, които често имали кървави конфликти с горските пазачи и бреговата охрана. В затворите, които често ставали тяхно местопребивание, те се научавали още повече да мразят обществото и в омразата си към имотните те стояли на съвсем еднакво равнище с първата категория.
„И от учтивост (by courtesy)“ – заключава нашият автор - „цялата тази категория е наречена по Шекспир „смело селячество на Англия“ (bold peasantry of England)“*105
И до ден-днешен това описание важи за по-голямата част от работниците-надничари в земеделските райони на Англия. „Times“ изпратил през юни 1844 г. един кореспондент в тези области, за да докладва за положението на тази категория хора, и докладът, който той дава, се съгласува напълно с горното. В някои области заплатата била не по-висока от 6 шилинга седмично, значи не по-висока, отколкото в много области на Германия, докато пък цените на всички съестни продукти в Англия са най-малко двойно по-високи, отколкото в Германия. Какъв е животът, който водят тези хора - можем да си представим. Храната им е лоша и оскъдна, облеклото дрипаво, а жилището им тясно и жалко - малка мизерна къщурка, без всякакви удобства, а младите хора живеят в домове за подслоняване, в които мъжете и жените почти не са отделени едни от други - нещо, което съблазнява към незаконно съжителство. Ако останат само няколко дни безработни в месеца, те неизбежно изпадат в най-дълбока мизерия. При това те не могат да се сдружават, за да задържат работната си заплата висока, защото живеят разпръснато. Ако някой откаже да работи за ниска заплата, има дузини безработни и обитатели на трудовия дом, които се радват, когато им се предлага и най-малкото нещо, докато на отказващия се като на мързелив и безпътен негодяй службата за бедните отказва всякаква друга подкрепа, освен омразната помощ на трудовия дом; защото в службата за бедните се настаняват тъкмо арендаторите, от които или от чиито съседи и колеги по съсловие той може само да получава работа. И ние получаваме такива доклади не само от тоя или оня земеделски район на Англия; напротив, неволята е еднакво голяма на юг и на изток, на север и на запад; положението на работниците в Съфолк и Норфолк напълно е еднакво с положението в Девоншайр, Хампшайр и Съсекс; заплатата в Дорсетшайр и Оксфордшайр е толкова ниска, колкото в Кент и Съри, Бъкингамшайр и Кембриджшайр.
Едно варварство спрямо земеделския пролетариат, което заслужава да бъде по-специално отбелязано, са законите за лова, които в Англия са по-строги, отколкото всякъде другаде, докато едновременно с това тук многобройността на дивеча надминава всяка представа. Английският селянин, който по стар обичай и навик вижда в бракониерството само съвършено естествен и благороден израз на кураж и смелост, бива още повече подтикван към него от контраста между собствената си нищета и car tel est notre plaisir (защото така ни е угодно) на лорда, който за свое частно удоволствие развъжда хиляди зайци и птици за лов. Селянинът слага примки, а може би понякога убива и някакъв дивеч; всъщност това наистина с нищо не вреди на лорда, защото той има дивеч в изобилие, а на селянина това носи по някое печено за гладуващото му семейство. Ако го хванат, той отива в затвора, а в случай че повтори това, той бива изпратен на заточение най-малко за седем години. Строгостта на тези наказания често предизвиква кървави конфликти с горските пазачи, от което всяка година произлизат редица убийства. Поради това длъжността горски пазач става не само опасна, но се ползва с лошо име и е заклеймена. През миналата година имало два случая, при които горските пазачи предпочели да си теглят куршума в главата, отколкото да упражняват повече занаята си. Това е „евтината“ цена, на която земевладелската аристокрация си откупва благородното удоволствие на лова - но какво важи това за благородните „lords of the soils“*106? Нали е крайно безразлично дали няколко излишни хора живеят повече или по-малко и ако дори половината от „излишните“ бъдеха премахнати вследствие на законите за лова, то оставащата половина би живяла още по-добре - така разсъждават филантропите от английската имотна класа.
Но макар условията на селския живот, изолираността на жилищата, ограничеността на околната среда, на работата, значи и на идеите да са решително неблагоприятни за всяко развитие, беднотата и неволята и тук дават своите плодове. Индустриалните и минните работници скоро надминали първия стадий на опозицията против обществените порядки - стадий на непосредствения протест на отделния човек, изразяващ се чрез престъплението; селяните и до ден-днешен са останали все още на тоя начален стадий. Техният любим начин за водене на социалната война е подпалвачеството. През зимата, която последвала юлската революция, зимата на 1830-1831 г., тези палежи за пръв път станали повсеместно явление. Още в началото на октомври в Съсекс и съседните графства станали някои безредици поради усилването на бреговата охрана (чрез което контрабандирането било затруднено, а брегът, както се изразил един арендатор, бил разорен), поради някои нововъведения в службата за бедните, поради ниски заплати и въвеждане на машини и хвърлили цялата област в тревога. И така през зимата били подпалени купи от снопи жито и сено по нивите на арендаторите, дори и плевниците и оборите под прозорците им. Почти всяка нощ пламвали по няколко такива пожари и всявали ужас сред арендаторите и собствениците на земи. Подпалвачите никога не бивали откривани или пък това ставало твърде рядко и народът приписал тези подпалвания на една митична личност, която той нарекъл „Суинг“ („Swing“). Всички напрягали мозъците си над въпроса, кой може да бъде този „Суинг“, откъде произлиза тази ярост сред бедняците от селските райони; за голямата движеща сила - нищетата, за потисничеството, помислили само малцина, а в самите земеделски области - навярно никой. От тази година насетне палежите се повтаряли всяка зима - безработният за работниците-надничари сезон. През зимата на 1843-1844 г. те станали пак извънредно чести. Аз разполагам с редица броеве на в. „Northern Star“ от онова време и всеки от тях съдържа по няколко съобщения за палежи с указване на източника. Липсващите броеве в следващия тук списък от този седмичен вестник не притежавам, но те във всеки случай съдържат съобщения за още множество палежи. И без това такъв един вестник не може да ни даде всички случаи. В „Northern Star“ от 25 ноември 1843 г. се говори за два случая и за няколко други, станали по-рано. - „Northern Star“ от 16 декември: в Бедфордшайр от 14 дни цари всеобщо вълнение поради чести палежи, каквито стават всяка нощ по няколко. В последните дни били опожарени две големи ферми на арендатори. В Кембриджшайр изгорели четири големи ферми, в Хертфордшайр - една; освен това имало още петнадесет палежа в различни области. - На 30 декември в Норфолк имало един палеж, в Съфолк - два, в Есекс - два, в Хертфордшайр - три, в Чешайр - един, в Ланкашайр - един, в Дерби, Линколн и на юг - дванадесет палежа. - На 6 януари 1844 г. - общо десет, на 13 януари - седем, на 20 януари - четири палежа. Оттогава вестникът всяка седмица съобщава средно по три-четири пожара и това продължава не само до пролетта, както преди, а и до късно през юли и август. Че с приближаването на зимата 1844-1845 г. този вид престъпления е получил ново разпространение - доказват достигналите до мен оттогава английски вестници и съобщенията в немските вестници.
Какво ще кажат моите читатели за такова положение в тихите, идилични селски области на Англия? Това социална война ли е, или не? Това положение естествено ли е, може ли то да трае дълго? И при все това тук арендаторите и земевладелците са също тъй тъпи и закоравели, също тъй слепи спрямо всичко онова, което не им пълни джобовете с пари - както в индустриалните райони фабрикантите и буржоата изобщо. Ако последните с премахването на житните закони обещават на своите работници пълно спасение, то земевладелците и голяма част от арендаторите обещават на своите работници целия рай на земята със запазването на тези закони, но и в двата случая на имотните не се удава да спечелят работниците на своя страна. Както фабричните работници, така и земеделските работници-надничари са съвършено равнодушни спрямо премахването или запазването на житните закони. При все това този въпрос е важен както за едните, така и за другите. Работата е там, че чрез премахването на житните закони свободната конкуренция и съвременният строй на общественото стопанство се довеждат до своето крайно развитие; тогава престава всяко по-нататъшно развитие в границите на съществуващите условия и единственият възможен напредък след това става радикалният преврат в целия социален строй. За земеделските работници-надничари въпросът има още и следното значение: освободеният внос на житото обуславя - по причини, върху които тук аз не мога да се спра - еманципацията на арендаторите от земевладелците, с други думи - превръщането на тористките арендатори в либерални. Лигата против житните закони достатъчно здраво работила вече предварително за това и това е нейната единствена заслуга. Но ако арендаторите станат либерали, т. е. съзнателни буржоа, работниците-надничари по необходимост ще станат чартисти и социалисти, т. е. съзнателни пролетарии. Едното влече след себе си другото. Но че и сега вече започва да се забелязва някакво ново движение сред земеделските пролетарии - показва събранието, което граф Раднър, един либерален земевладелец, наредил да се състои през октомври 1844 г. при Хайуорт, където се намират именията му, за да прокара резолюции против житните закони. Там работниците, съвсем апатични спрямо тези закони, искали съвършено други неща за себе си, а именно малки арендни парцели срещу евтина аренда, и казали в лицето на граф Раднър всякакви горчиви истини. - По този начин движението на работническата класа нахлува дори и в най-затънтените, най-изостанали и духовно мъртви земеделски райони; и тук, при тази господстваща мизерия, то много скоро също тъй ще укрепне и заживее, както във фабричните области.
Що се отнася до религиозното равнище на земеделските работници-надничари, те са несъмнено по-религиозни от индустриалните работници, но при все това са доста скарани с църквата - в тези райони почти изключително господстват само последователи на англиканската църква. Един кореспондент на „Morning Chronicle“, който с подписа: „Някой, който сам е ходил след плуга.“*107, дава дописки за пропътуваните от него земеделски райони, разказва между другото и за следния разговор с няколко работници-надничари след църковна служба:
„Аз запитах едного от тях дали днешният проповедник е техният постоянен свещеник. - Да, дявол да го вземе (Yes, blast him), - да, той е нашият собствен поп; той непрекъснато проси и винаги е просил, откакто го познавам. - (Беше държана проповед за мисията всред езичниците). - Откогато и аз го познавам също - добави друг - никога не съм познавал поп, който да не е просил постоянно това или онова. - Да - каза една жена, която току-що излизаше от църква, - вижте как спада работната заплата, а гледайте богатите безделници, с които поповете ядат и пият и ходят на лов. Ей богу, ние сме по-скоро готови да идем в трудовия дом и да гладуваме, отколкото да плащаме за попове, които отиват при езичници. - А защо - каза друга, - защо не изпращат там ония попове, които реват всеки ден в катедралата в Солсбърн, където не ги слуша никой, освен голите камъни? Защо не отиват те сред езичниците? - Те не отиват там - каза старецът, с когото заговорих отначало, - защото са богати, защото имат повече земя, отколкото им е нужна, а те искат да съберат пари, за да се отърват от бедните попове; аз зная какво искат те; аз ги и познавам от твърде отдавна. - Но, приятели мои - запитах аз, - нали все пак вие не излизате винаги от църква с такива горчиви чувства спрямо проповедника? Иначе защо ходите въобще там? - Защо ходим? - каза жената. - Ние сме принудени да ходим там, за да не загубим всичко - работа и всичко; да, ние сме принудени. - По-късно се убедих, че те, ако ходели на църква, получавали малки привилегии за гориво и малко земя за картофи, за които трябвало да плащат!“
След като описва тяхната бедност и невежество, нашият кореспондент заключава:
„И сега аз смело твърдя, че положението на тези хора, тяхната бедност, тяхната омраза към църквата, външната им покорност и вътрешната им злоба към църковните сановници са станали правило в селските общини на Англия,а обратното е само изключение.“
Селячеството на същинска Англия ни показва какви биват последиците за състоянието на селските общини от многобройния земеделски пролетариат при едрите имения. В Уелс ние виждаме как западат дребните арендатори. Ако в английските селски общини се възпроизвежда антагонизмът между пролетарии и едри капиталисти, то състоянието на уелските селяни съответства на прогресиращото разорение на дребната буржоазия в градовете. В Уелс предимно съществуват само дребни арендатори, които не са в състояние да продават земеделските си продукти с еднаква печалба и толкова евтино, както едрите, намиращи се при по-добри условия английски арендатори, с които те си конкурират на съшия пазар. При това свойствата на почвата на много места позволяват само скотовъдство, което е малко доходно. Освен .това тези уелски селяни - вече поради своята обособена националност, на която те държат - са много по-консервативни от английските арендатори. Но преди всичко конкуренцията между тях и с техните английски съседи, а и предизвиканото от нея увеличение на поземлената аренда са ги разорили дотолкова, че те едва могат да живеят. И тъй като не разбират истинската причина на своето тежко положение, те я търсят във всевъзможни дреболии, във високи пътни мита и пр., които наистина пречат на развитието на земеделието и на търговията, но които всеки, който взема арендна земя, туря в сметката като постоянни разходи и които значи все пак се изплащат от собственика на земята. Освен това тук новият закон за бедните е станал страшно омразен на арендаторите, защото самите арендатори се намират винаги в опасност да попаднат под него. През февруари 1843 г. недоволството на уелските селяни се разразило в известния „бунт на Ребека“; мъжете обличали женски дрехи, мажели си лицата със сажди и на многобройни, въоръжени тълпи нападали вратите, заместващи бариерите в Англия, разбивали ги с радостни викове и стрелба, разрушавали също къщурките на бирниците, събиращи пътните мита, пишели заплашителни писма от името на въображаемата „Ребека“ и веднъж дори нападнали трудовия дом в Кармартен. Когато по-късно била повикана войска, а полицията — подсилена, те с извънредна ловкост подвели последната на погрешен път и на едно място разрушавали врати, а войската, за приближаването на която сигнални тръби предварително известявали от всички планини, марширувала в обратната посока. На края, когато войската била твърде много подсилена, те преминали към отделни палежи и дори към опити за убийства. Както винаги, тези по-големи нарушения на закона били и краят на движението. Мнозина се отказали от него поради несъгласие с методите на борба, други поради страх, и спокойствието настъпило от само себе си. Правителството изпратило комисия за разследване на тази история и на нейните причини и с това всичко се свършило. Бедността на селяните обаче продължава и тъй като при съществуващите обществени отношения тя може да стане само по-голяма, но не по-малка, то кога и да е при удобен случай тя ще предизвика по-сериозни събития, отколкото тези хумористични „Ребека-маскаради“.
Ако в Англия видяхме системата на едрото стопанство и нейните резултати, а в Уелс - резултатите от системата на наемането на по-дребните арендни парчета, в Ирландия имаме пред нас последиците от раздробяването на земята. Голямата маса от населението на Ирландия се състои от дребни арендатори, които са взели срещу аренда по някоя жалка глинена къщурка без вътрешно разпределение и по едно парче земя за картофи, големината на което е толкова, колкото е необходимо да им достави за зимата най-оскъдната храна. При голямата конкуренция, която господства между тези дребни арендатори, арендата е достигнала до нечувани размери; тя е двойно, тройно и четворно по-голяма, отколкото в Англия, защото всеки земеделски работник-надничар се стреми да стане арендатор, и макар разделението на земите вече да е станало толкова значително, все пак е останало голямо количество работници-надничари, които искат да получат арендни земи. Макар във Великобритания да са обработени 32 милиона акра земя, а в Ирландия - само 14 милиона, и макар Великобритания всяка година да произвежда земеделски продукти за 150 милиона лири стерлинги, а Ирландия - само за 36 милиона, все пак в Ирландия има 75 000 земеделски работници-надничари повече, отколкото в съседния остров.*108 Значи до каква степен трябва да е голяма конкуренцията за земя в Ирландия - се вижда от тази извънредна несъразмерност, особено когато човек има предвид, че вече и в Англия земеделските работници-надничари живеят в крайна нужда. Последицата от тази конкуренция естествено е такава висока аренда, че арендаторите не могат да живеят много по-добре от работниците-надничари. По този начин ирландският народ е принуден да живее сред гнетяща бедност, от която той не може да се измъкне при съвременните социални отношения. Ирландците живеят в най-мизерните къщурки от глина, които дори не са годни за обори, и едва ли имат какво да ядат през цялата зима. Или пък, както е вече изразено в цитирания по-горе отчет, ирландците имат картофи само колкото да се нахранват до полу-ситост през тридесет седмици в годината, а за останалите 22 седмици те нямат абсолютно нищо. След това, с настъпването на пролетта, когато запасът от картофи се свърши или когато поради поникващите зародиши той става негоден за консумация, жената отива да проси заедно с децата си и с чайник в ръка пребродва цялата област, докато мъжът след извършване на сеитбата търси работа било в самата страна или в Англия, а за прибиране реколтата на картофи той пак се връща в семейството си. В това състояние живеят девет десети от ирландското селско население. Те са бедни като църковни мишки, носят най-жалките дрипи и стоят на най-ниското културно стъпало, което е възможно в някоя полуцивилизована страна. Според цитирания отчет сред едно население от 8½ милиона 585 000 глави на семейства живеят в абсолютна бедност (destitution), а според други източници, посочени от шерифа Алисън*109, в Ирландия има 2 300 000 души, които не могат да живеят без обществена или частна помощ; значи 27% от населението са паупери!
Причината за тази бедност са съществуващите социални отношения, а особено конкуренцията, която тук приема друга форма - формата на парцелиране на земята. Някои са се помъчили да открият други причини; те твърдят, че положението на арендатора към собственика на земята, който дава земите си на големи парцели под наем на едри арендатори, които пък имат свои подарендатори и под-подарендатори, така че често има по десет междинни лица между собственика на земята и оня, който действително я обработва - те твърдят, че причина за бедността е действително позорният закон, който дава право на собственика на земята - в случай че най-непосредствено наемащият от него арендатор не плаща - да изгони действително обработващия земята, дори и когато последният е платил наема си на арендатора, от който той непосредствено е наел земята. Но всичко това обуславя вече само формата, в която се проявява нищетата. Какъв ще бъде резултатът, ако самите дребни арендатори се превърнат в собственици на земя? Болшинството, дори тогава, когато то не ще е принудено повече да плаща аренда, няма да може да живее от своя парцел и онова, което малко ще се подобри, пак ще изчезне в няколко години вследствие на непрекъснатото бързо нарастване на населението. И тогава на ония, чиито условия ще се подобрят от това, ще подрастват децата, които сега, вследствие на неволята и лишенията, умират в първите години на живота си. От друга страна, твърдяло се е, че причината за това било позорното потисничество на народа от страна на англичаните. Разбира се - причина за по-бързото настъпване на бедността, но не въобще за нейното настъпване. Или пък за причина се е схващало още и това, че протестантската официална църква била натрапена на католическата нация - но разпределете между ирландците онова, което тя взема от тях, и на глава ще се паднат едва ли по два талера. И без това десятъкът е данък върху поземлената собственост, а не върху арендатора, макар че последният го плащал; сега, след закона за комутацията от 1838 г., собственикът на земята сам плаща десятъка, а заради него той увеличава в същия размер и арендата; поради това положението на арендатора не се е подобрило. И по този начин се привеждат още стотици други причини, които не доказват нищо повече от това. Бедността е неизбежна последица от съвременния социален строй и извън него може да се търси причина само за една или друга форма, в която се проявява бедността, но не за самата бедност. Но че бедността в Ирландия се проявява в тази, а не в някоя друга форма, за това е причина националният характер на този народ и неговото историческо развитие. Ирландците по целия свой характер са народ, който е сроден с романските нации - с французите, а особено с италианците. Лошите страни на тяхната националност ние видяхме по-горе, описани още от Карлайл; нека чуем сега един ирландец, който има поне малко повече право, отколкото пристрастният към германския характер Карлайл:
„Те са неспокойни и при все това лениви (indolent); будни и несдържани, буйни, нетърпеливи и непредвидливи; храбри по природа, необмислено великодушни; бързи в действията си, когато отмъщават и прощават за оскърбления, когато завързват приятелство и му слагат край; разточително надарени с гениалност, а пестеливо - с разсъдливост.“*110
У ирландците напълно преобладава чувството, страстта, а разумът е длъжен да им се подчинява. Техният чувствен, лесно възбудим характер не позволява да се развие разсъдливостта и пречи на спокойната издръжлива дейност. Такъв народ не е годен никак за индустрията, каквато изисква днешното време. Затова той е останал земеделски народ, и то на най-ниско стъпало. При дребните парцели земя, съществуващи тук открай време, а не както във Франция и на Рейн, където те са изкуствено произлезли от раздробяването на едри имения*111, не можело и да се помисли за подобрение на почвата чрез вложен капитал. И така, според данните на Алисън биха били нужни 120 милиона лири стерлинги, за да се подобри почвата на Ирландия дотам, че тя да достигне равнището на тази още не чак толкова висока производителност, което е достигнала почвата в Англия. Английските преселници, които биха могли да повдигнат културното равнище на ирландския народ, се задоволили с най-бруталната експлоатация на същия и докато ирландските преселници внесли сред английската нация оня елемент на брожение, който в бъдеще ще донесе своите плодове, Ирландия, напротив, има малко да благодари на английските преселници.
Опитите на ирландската нация да се спаси от съществуващия упадък са, от една страна, престъпления, които тук в селските области са обичайно явление и особено често се срещат в Южна и Западна Ирландия. Почти всички те се състоят от убийства на най-преките неприятели - агентите на собствениците на земята или техните послушни слуги, протестантските натрапници, едрите арендатори, чиито владения се състоят от нивите за картофи на стотици изгонени семейства, и т. н. От друга страна, те се състоят в агитацията за отменение на унията с Великобритания[121]. Според казаното по-горе, е ясно, че необразованите ирландци трябва да виждат в лицето на англичаните най-непосредствените си врагове и че най-непосредственият напредък за тях се състои в извоюването на национална независимост. Но и също така е ясно, че бедността не може да бъде премахната чрез никакво отменение на унията; но че то може само да докаже, че причината на ирландската мизерия, която изглежда да се намира вън от Ирландия, трябва да се търси вътре в нея. Аз обаче не ще разгледам дали действително е нужно провеждането на отделянето на Ирландия, за да се помогне на ирландците да дойдат до това разбиране. Досега нито чартизмът, нито социализмът е имал особен успех в Ирландия.
С това приключвам моите бележки за Ирландия, толкова повече че в резултат на агитацията през 1843 г. за отменението на унията и от процеса на О'Конел бедственото положение на Ирландия става все повече и повече известно в Германия.
Впрочем по този начин ние проследихме положението на пролетариата на Британските острови във всички отрасли на неговата дейност и навсякъде срещнахме нищета и мизерия, навсякъде - съвършено нечовешки условия на живот. Ние видяхме как заедно с пролетариата възниква, расте, как се оформява и взема организирани форми недоволството; ние видяхме открити, кървави и безкръвни борби на пролетариата против буржоазията. Ние изследвахме принципите, определящи съдбата, надеждите и опасенията на пролетариите, и установихме, че няма изгледи за подобрение на тяхното положение. Ние имахме случаи тук и там да наблюдаваме буржоазията и нейното държане към пролетариата и установихме, че тя е имала предвид само себе си и е следвала само своите собствени изгоди. Прочее, за да не бъдем несправедливи, нека изследваме малко по-подробно нейния начин на действие.
БЕЛЕЖКИ
*105 E. G. Wakefield, M. P. „Swing unmasked, or the Cause of Rural Incediarism.“ London 1831 [Е. Г. Уейкфилд, член на парламента. „Изобличеният Суинг или причините за палежите в село“. Лондон, 1831]. - Памфлет. Горните цитати се намират на стр. 9-13; в превода са изпуснати местата, които в оригинала се отнасят до съществуващия още тогава стар закон за бедните.
*106 „господари на земята“. Ред.
*107 - Псевдоним на Александър Сомървил. Ред.
*108 Отчет върху Ирландия, представен от комисията по закона за бедните. Парламентарна сесия от 1837 г.
*109 „Основите на народонаселението“, том II.
*110 The State of Ireland. London 1807, 2nd edition, 1821 („Положението на Ирландия“, Лондон 1807; 2-о изд. 1821]. Памфлет.
*111 (1892 г.) Грешка. Дребното земеделие е останало още от средните векове господстваща форма на стопанство. Дребните селски стопанства съществували значи още преди революцията. Онова, което последната изменила, било само собствеността върху тях; тя отнела собствеността на феодалните господари и я дала пряко или косвено в ръцете на селяните. (Бележка на Енгелс към немското издание от 1892 г.)
[121] Англо-ирландската уния е натрапена на Ирландия от английското правителство след смазването на ирландското въстание през 1798 г. Унията, влязла в сила от 1 януари 1801 г., унищожава и последните следи от автономията на Ирландия и премахна ирландския парламент. Искането за отменянето на унията (Repeal of Union) става от 20-те години на XIX в. най-популярният лозунг в Ирландия; през 1840 г. е основана асоциацията на рипилерите.