Съдържание на
„Положението на работническата класа в Англия“

Положението на работническата класа в Англия

ФРИДРИХ ЕНГЕЛС

---

Големите градове

Такъв град като Лондон, където човек може да ходи с часове, без да стигне дори до началото на края, без да срещне и най-малкия признак, от който да може да заключи, че градът свършва някъде наблизо - е нещо особено. Тази колосална централизация, това натрупване на два и половина милиона души на едно място стократно е увеличило силата на тези два и половина милиона; то е издигнало Лондон до търговска столица на света, създало е исполинските докове и е събрало хилядите кораби, които постоянно покриват Темза. Аз не познавам нищо по-внушително от изгледа, който представлява Темза, когато човек пътува от морето нагоре към Лондонския мост. Множеството къщи, корабостроителниците от двете страни, особено нагоре от Уулуич, безбройните кораби покрай двата бряга, които все повече и повече се сгъстяват и към края освобождават само един тесен път в средата на реката, път, по който непрекъснато се разминават стотици кораби - всичко това е толкова величествено, толкова грандиозно, че човек не може да се опомни и още преди да стъпи на английска земя, се смайва пред величието на Англия.^*10

Но какви жертви е струвало всичко това - човек открива едва по-късно. Когато поскита няколко дни по паважа на главните улици, когато с труд и мъка си пробие път през човешката тълпа, през безкрайните редици пътнически и товарни коли, когато посети „лошите квартали“ на световния град - чак тогава човек забелязва, че тези лондончани трябвало да пожертват най-добрия дял от своята човешка същност, за да създадат всички тези чудеса на цивилизацията, от които гъмжи техният град, че стотици сили, които са дремали в тях, са останали бездейни и били потиснати, за да могат само малко от тях да се развият по-пълно и като се съединят със силите на други - да се увеличат. В самата улична навалица вече има нещо противно, нещо, против което човешката природа се бунтува. Нима всички тези стотици хиляди хора от всички класи и от всички съсловия, които се тълпят там, не са хора със същите качества и способности и със същия стремеж да бъдат щастливи? И нима най-после те всички нямат едни и същи начини и средства за постигане на своето щастие? И при все това те бързо пробягват един край друг, сякаш нямат нищо общо помежду си, сякаш нямат никаква връзка едни с други и единствената мълчалива спогодба помежду им е всеки да върви по дясната страна на тротоара, за да не се задържат едно друго двете бързо разминаващи се течения на тълпата; и при това никому не идва на ум дори и с поглед да удостои другите. Това грубо и жестоко безразличие, това безчувствено съсредоточаване на всеки отделен човек в своите частни интереси се показват толкова по-противни и по-оскърбителни, колкото повече тези отделни хора са струпани в едно малко пространство; и макар да знаем, че тая обособеност на отделния човек, този ограничен егоизъм навсякъде е основен принцип на нашето съвременно общество, все пак той никъде не се проявява така безсрамно разголено, така надменно, както тъкмо тук сред навалицата на големия град. Разпадането на човечеството на монади, всяка от които има свой отделен жизнен принцип и отделна цел - този свят на атоми тук е достигнал своя апогей.

И ето защо тук открито е обявена социалната война, войната на всички против всички. Както нашият приятел Щирнер, така и хората гледат едни на други само като на субекти, които те могат да използуват; всеки експлоатира другия и от това се получава в резултат, че по-силният тъпче под краката си по-слабия и че малцината силни, т. е. капиталистите, заграбват всичко за себе си, докато на множеството слаби, на бедните, едва им остава само колкото да преживеят.

И онова, което важи за Лондон, важи също и за Манчестър, Бирмингам и Лийдс, то важи за всички големи градове. Навсякъде варварско безразличие, егоистична жестокост от едната страна и неописуема мизерия от другата страна, навсякъде социална война, домът на всеки отделен човек в обсадно положение, навсякъде взаимно ограбване под закрилата на закона и всичко това се върши с такава безсрамна откровеност, че човек се ужасява от последиците на нашия обществен строй - както те неприкрито се явяват тук - и се чуди само на това, че цялото това бясно препускане все още продължава.

Тъй като оръжието, с което се води борбата в тази социална война, е капиталът - прякото или косвеното притежаване на средствата за живот и на средствата за производство, - ясно е, че всички несгоди от едно такова положение падат върху бедния. За него не се грижи никой; тласнат в този хаотичен водовъртеж, той трябва да си пробива път, както може. Ако има щастието да намери работа, т. е. ако буржоазията му окаже милост със съгласието си да се обогатява за негова сметка, очаква го такава заплата, която едва му стига, за да си задържи душата в тялото; ако не намери работа, той може да краде, в случай че не се бои от полицията, или да умре от глад и полицията ще се погрижи това да стане по такъв безшумен начин, който да не оскърби буржоазията. През време на моето пребиваване в Англия умряха направо от глад при най-възмутителни условия не по-малко от 20-30 души и при огледа на мъртвите рядко се намираше някое жури, което да имаше смелостта направо да каже това. Колкото и да бяха ясни, колкото и да бяха недвусмислени свидетелските показания - буржоазията, из чиято среда беше избирано журито, винаги намираше задна вратичка, през която можеше да избегне страшната присъда; „умрял от глад“. В тези случаи буржоазията не може да каже истината, иначе тя сама би произнесла собствената си присъда. Но и косвено мнозина са умрели от глад - и такива са много повече, отколкото ония, които направо са умрели от глад, - като постоянната липса на достатъчно хранителни продукти предизвиквала смъртоносни болести и по този начин отнасяла своите жертви; тя така ги омаломощавала, че известни обстоятелства, които иначе биха протекли напълно щастливо, неизбежно са водили към тежки заболявания и смърт. Английските работници наричат това „социално убийство“ и обвиняват цялото общество, че то непрекъснато върши това престъпление. Нима те не са прави?

Наистина, от глад умират винаги само отделни хора. Но каква гаранция има работникът, че утре не ще дойде и неговият ред? Кой му осигурява неговата работа? Кой му гарантира, че ако поради някакво основание или неоснование утре бъде уволнен от своя работодател, той заедно с близките си ще може да преживее дотогава, докогато намери друг работодател, който да му „даде хляб“? Кой гарантира на работника, че доброто му желание за работа е достатъчно, за да намери работа, че честността, трудолюбието, пестеливостта и всички други добродетели, които му са препоръчани от мъдрата буржоазия, са за него наистина пътят към щастието?

Никой. Той знае, че днес той има нещо и че не зависи от самия него дали и утре още ще има нещо; той знае, че всеки каприз, всяко настроение на работодателя, всяка лоша търговска конюнктура може да го тласне назад в страшния водовъртеж, от който временно се е спасил и в който е трудно, често невъзможно да се остане на повърхността. Той знае, че ако може да живее днес, съвсем не е сигурно дали и утре ще може да живее.

Нека да преминем впрочем към по-подробно изследване на онова положение, в което социалната война поставя безимотната класа. Нека да видим собствено какво възнаграждение обществото дава на работника за неговия труд във вид на жилище, облекло в храна, какво съществувание осигурява то на ония, от които най-много зависи съществуването на обществото; нека се занимаем най-напред с жилищата.

Всеки голям град има по един или по няколко „лоши квартали“, в които се струпва работническата класа. Разбира се, често нищетата се приютява в скрити улички, съвсем близо до дворците на богатите, но въобще на нея е определен отделен участък, където тя, далеч от очите на по-щастливите класи, трябва да преживява тъй, както може, само за себе си. Тези лоши квартали в Англия са почти еднакво устроени във всички градове, това са най-лошите къщи и най-лошото място на града; дълги редици повече двуетажни или едноетажни тухлени сгради по възможност с обитавани сутеренни помещения и почти навсякъде построени в безпорядък. Тези къщички от три до четири стаи и една кухня се наричат „котеджи“ и те са в цяла Англия - с изключение на някои части от Лондон - обикновените жилища на работническата класа. Самите улици обикновено са непавирани, неравни, кални, пълни с растителни и животински отпадъци, без отводни канали или покрити канавки, но затова пък със застояли, вонящи локви. Освен това вентилацията им е затруднена от лошия, безреден начин на строеж на целия този градски квартал и тъй като тук живеят много хора върху малко пространство, човек лесно може да си представи какъв е въздухът в тези работнически райони. Свръх това, при хубаво време улиците служат за сушене на пране, от къща до къща напряко през улицата се опъват въжета и на тях се простира мокрото пране.

Нека се занимаем с някои от тези лоши квартали. Да започнем с Лондон^*11, а в Лондон е прочутото „Гарваново гнездо“ (rookery) Сент Джайлс, което сега, най-после, ще бъде прорязано от няколко широки улици и по този начин - унищожено. Сент Джайлс е разположен сред най-населената част на града, заобиколен от блестящи широки улици, по които безцелно скита елегантният свят [хайлайф] на Лондон - съвсем близо до Оксфорд стрийт и Риджент стрийт и от Трафалгер скуеър и Странд. Това е една безредна маса от високи, три до четириетажни къщи, с тесни, криви и мръсни улици, по които има поне толкова много оживление, колкото по главните улици на града, с тая разлика, че в Сент Джайлс се виждат само хора от работническата класа. По улиците става пазар; те стават още по-непроходими от кошове със зеленчуци и овощия - всичко това, разбира се, лошо и почти негодно за консумация - и от тях, както и от месарските дюкяни, се носи отвратителна миризма. Жилищата се обитават от сутерена до самия покрив, те са мръсни отвън и отвътре и изглеждат така, че никой не би желал да живее в тях. Но всичко това е още нищо в сравнение с жилищата в тесните дворове и напречните улички, в които се влиза през покрити входове между къщите и в които мръсотията и рухналостта на къщите надминават всяка представа; тук почти не може да се види цяло стъкло на прозорец, стените са ронливи, рамките на вратите и на прозорците са строшени и едва се държат, вратите са сковани от стари дъски или пък съвсем липсват - тук в този апашки квартал дори са ненужни всякакви врати, защото няма какво да се краде. Навсякъде наоколо купища от нечистотии и пепел и изливаните пред вратите помии се събират във вонящи локви. Тук живеят най-бедните от бедняците, най-зле платените работници, размесени с апаши, мошеници и жертви на проституцията. Повечето от тях са ирландци или потомци на ирландци и тези, които още сами не са пропаднали във водовъртежа на това морално безпътство, което ги заобикаля - всекидневно потъват все по-надълбоко, всекидневно загубват все повече и повече силата да противостоят на деморализиращите влияния на неволята, мръсотията и лошата среда.

Но Сент Джайлс не е единственият „лош квартал“ на Лондон. В грамадния лабиринт от улици има стотици и хиляди скрити улици и улички, чиито къщи са много лоши за всички ония, които имат възможност да живеят в по-човешко жилище - такива убежища на най-страшната нищета често се срещат съвсем близо до блестящите къщи на богатите. Така неотдавна, по случай някакъв оглед на мъртвец, една местност до самия Портман скуеър - много приличен обществен площад - била охарактеризирана като местопребиваване на „маса ирландци, деморализирани от мръсотия и беднотия“. Така, в улици като Лонг-Ейкр и др., които наистина не са разкошни, но все пак са прилични, се срещат множество жилища-сутерени, от които излизат на дневна светлина болнави детски фигури и полуизгладнели, облечени в дрипи жени. В непосредствена близост до театъра Дрюри-Лейн - втория театър на Лондон - се намират няколко от най-лошите улици на целия град - Чарлс стрийт, Кинг стрийт и Паркър стрийт, чиито къщи също така са обитавани от сутерените чак до покрива само от бедни семейства. В енориите Сент Докон и Сеят Маргарет в Уестминстър през 1840 г. живеели според дневника на статистическото дружество 5366 работнически семейства в 5294 „жилища“, ако последните заслужават това наименование; мъже, жени и деца, всички заедно струпани, без оглед на възраст или пол, всичко 26 830 души, а три четвърти от горния брой семейства имали само по една-единствена стая. В аристократическата енория Сент Джордж на Хановер скуеър според същия източник живеели 1465 работнически семейства, общо 6000 души, при същите условия; и тук над две трети от целия брой семейства били струпани в по една стая за всяко семейство. И как имотните класи на законно основание експлоатират нищетата на тези нещастници, у които дори апашите не се надяват да намерят нещо! За отвратителните жилища при Дрюри-Лейн, за които току-що споменах, се плащат следните наеми: за две сутеренни стаи 3 шилинга (1 талер), за една стая в партера - 4 шилинга, на първия етаж - 4 1/2 шилинга, на втория етаж - 4 шилинга, за таванска стая - 3 шилинга седмично. По тоя начин само гладните обитатели на Чарлс стрийт плащат на домопритежателите годишен данък от 2000 лири стерлинги (14 000 талера), а споменатите 5366 семейства в Уестминстър плащат годишен наем общо 40 000 лири стерлинги (270 000 талера).

Но най-големият работнически район се намира източно от Тауер в Уайтчапел и Битнал Грин, където е концентрирана главната маса от лондонските работници. Нека чуем това, което казва г. Г. Олстън, проповедникът на Сент Филипс, в Битнал Грин, за състоянието на своята енория:

„Тук има 1400 къщи, в които живеят 2795 семейства, или около 12 000 души. Пространството, върху което живее това многобройно население, е по-малко от 400 квадратни ярда (1200 квадратни фута) и при такова натрупване не е нещо необикновено да се срещне семейство от мъж, жена, четири до пет деца, а понякога още и дядо и баба в една-единствена стая от десет до дванадесет квадратни фута, в която те работят, ядат и спят. Аз съм уверен, че преди лондонският епископ да насочи общественото внимание върху тази крайно бедна енория, тук, на западния край на града, са знаели толкова малко за нея, колкото и за диваците в Австралия или в Южна Океания. И когато, най-после, от собствено наблюдение се запознаем със страданията на тези нещастници, когато ги наблюдаваме при тяхната оскъдна трапеза и ги видим сломени от болест или безработица, ние ще срещнем толкова много безпомощност и мизерия, че една нация като нашата трябва да се срамува от това, че те са възможни. Аз бях свещеник в Хъдерсфилд през трите години, когато фабриките бяха работили най-зле; но никога не съм виждал такава абсолютна безпомощност на бедните, както оттогава насам в Битнал Грин. Измежду десет бащи работници, тук нито един няма друго облекло, освен работната си дреха, а и тя е невъзможно лоша и окъсана; нещо повече - мнозина нямат друга завивка през нощта, освен тези парцали, и за легло им служи само един чувал със слама и дървени стърготини.“^[99]

От горното описание вече виждаме как обикновено изглеждат вътре самите тези жилища. За допълнение на картината нека последваме английските власти в още няколко пролетарски жилища, в които те понякога попадат.

По случай един оглед на мъртвец, извършен на 14 ноември 1843 г. от г. Картър, съдебен следовател на Сърей, над трупа на 45-годишната Ан. Галуей, вестниците пишат следното за жилището на умрялата: Тя живеела на №3, Уайт-Лайон корт, Бермондси стрийт, в Лондон, с мъжа си и деветнадесетгодишния си син в малка стая, в която не е имало нито креват, нито постелки, нито каква и да е друга мебел. Тя лежала мъртва до сина си в куп перушина, която покривала почти голото ѝ тяло, защото нямало нито завивка, нито чаршаф. Перушината била полепена толкова здраво по цялото ѝ тяло, че лекарят не могъл да изследва трупа, преди да бил почистен, и тогава видял, че трупът е съвсем измършавял и напълно изпояден от паразити. Една част от пода в стаята била разкъртена и дупката била използувана от семейството за нужник.

В понеделник на 15 януари 1844 г. били доведени две момчета пред полицейския съд на Уоршип стрийт, Лондон, поради това, че от глад откраднали един полусварен говежди джолан от един дюкян и веднага го изяли. Полицейският съдия се видял принуден да издири този случай по-нататък и получил скоро от полицейските служители следното сведение: Майката на тези момчета била вдовица на някогашен войник, впоследствие полицейски служител; след смъртта на мъжа си тя много зле преживявала с деветте си деца. Тя живеела на № 2, Пулс плейс, Квакер стрийт, Спиталфилдс, в най-голяма мизерия. Когато полицейският служител дошъл при нея, той я намерил с шест от децата ѝ буквално натъпкани в малка задна стаичка, без мебели, с изключение на два стари плетени стола без дъно, малка масичка с два счупени крака, една счупена чаша и една паничка. В огнището почти нито искрица огън, а в ъгъла - толкова стари дрипи, колкото една жена би могла да вземе в престилката си, а те служели за легло на цялото семейство. Те нямали нищо друго за завивка, освен мизерното си облекло. Нещастната жена му разправила, че миналата година е трябвало да продаде леглото си, за да достави храна; чаршафите си тя била оставила у търговеца на припаси като залог за някои хранителни продукти и трябвало изобщо да продава всичко, за да получава само хляб. - Полицейският съдия дал на жената значителна помощ от касата за милостиня за бедните.

През февруари 1844 г. една вдовица на шестдесет години - Тереза Бишоп, заедно с двадесет и шест годишната си болна дъщеря, била посочена на полицейския съдия на Марлбороу стрийт, за да ѝ се помогне. Тя живеела на №5, Браун стрийт, Гросвенор скуеър, в малка задна стая, не по-голяма от шкаф, в която нямало никаква мебел. В един ъгъл имало няколко парцали, върху които спели и двете; един сандък служел едновременно и като маса, и като стол. Майката припечелвала нещичко от чистене на стаи; както казал хазяинът, те живеели в това състояние от май 1843 г., постепенно продавали или залагали всичко онова, което още имали, и въпреки това никога не си плащали наема. - Полицейският съдия им дал една лира стерлинга от кутията за милостиня за бедните.

Аз и не мисля да твърдя, че всички лондонски работници живеят в такава мизерия, както горепосочените три семейства; аз прекрасно зная, че там, където един е така всецяло и докрай стъпкан от обществото - десетина живеят по-добре от него, но твърдя, че хиляди трудолюбиви и честни семейства - много по-честни, много по-достойни за уважение от всички богаташи на Лондон - се намират в това недостойно за човека положение и че всеки пролетарий - всеки без изключение - може да бъде постигнат от същата участ, без той да е виновен за това и въпреки всичките му усилия да избегне тая участ.

Но при все това щастливи са и ония, които все още имат какъв и да е подслон - щастливи в сравнение с тия, които съвсем са безприютни. В Лондон всяка сутрин стават от сън петдесет хиляди души, без да знаят къде ще подслонят главата си през следващата нощ. Най-щастливите от тях, на които се удава да спестят до вечерта един или няколко пенса, отиват в един от така наречените домове за подслоняване (lodging-house), каквито масово има във всички големи градове и където те намират подслон срещу парите си. Но какъв подслон! Този дом е изпълнен от горе до долу с легла; по четири, пет, шест легла в една стая - въобще колкото могат да се поберат. Във всяко легло биват натъпкани четири, пет, шест души, също колкото могат да се поберат - болни и здрави, стари и млади, мъже и жени, пияни и трезви - както се случи, - всичко в пъстър безпорядък. Тук стават спорове, побоища и наранявания - а когато тия другари по легло се разберат помежду си, става още по-лошо: уговарят се кражби или се вършат такива неща, чиято скотщина не може да се предаде с думи от нашите езици, добили по-човешки характер. А ония, които не могат да заплатят такова легло за нощта?

Те спят там, където намерят място - в пасажи, под сводове, в кой и да е ъгъл, където полицията или собствениците ги оставят да спят необезпокоявани; разбира се, някои се настаняват в приютите, които тук-таме са били основани от частната благотворителност, други спят в парковете по пейките, под самите прозорци на кралица Виктория. Нека да чуем какво пише вестник „Times“^[100] от октомври 1843 г.:

„От нашия вчерашен полицейски доклад се вижда, че всяка нощ в парковете спят средно по петдесет човешки същества без друга защита от лошо време, освен дърветата и някои дупки в насипите. Повечето от тези същества са млади момичета, които са прелъстени от войници, доведени в столицата и прокудени по широкия свят сред цялата безпомощност в неволята на чуждия град, сред цялото необуздано безгрижие на преждевременно назрелия порок.

Това наистина е страшно. Бедни трябва да има навсякъде. Немотията навсякъде ще намери път и с всичката си отвратителност ще се установи в сърцето на големия и богат град. Страхуваме се, че в хилядите тесни улици и улички на многолюдната столица винаги ще има много страдания, много неща, които оскърбяват окото, много - които никога няма да излязат наяве.

Как може в кръга, очертан от богатството; веселието и блясъка, близо до царственото величие на Сент Джеймс, как може до самия бляскав палат на Бейсуотър, където се срещат старият и новият аристократичен квартал, в едно място, където предпазливата изтънченост на модерното благоустройствено изкуство е бдяла да не се издигне дори и най-малката къщурка за беднотията - в едно място, което изглежда да е посветено за най-изключителните наслади на богатството, - как може там да навлязат неволята н гладът, болестта и порокът с всичките сродни на тях ужаси, разяждащи тяло след тяло, душа след душа!

Това състояние е действително чудовищно. Най-висшите наслади, които могат да доставят телесното здраве, духовният стремеж, невинните удоволствия - в непосредствен допир с най-суровата нищета! Богатство - смеещо се от своите блестящи салони, смеещо се с брутално безгрижие при непознатите рани на лишенията! Радост, гавреща се безсъзнателно, но жестоко над болката, която стене там долу! Тук всички противоречия са в борба, всички са в спор, освен порокът, който води към изкушение, и порокът, който се поддава на изкушение... Но нека всички хора помнят едно: че в най-блестящия квартал на най-богатия град на земята нощ след нощ, зима след зима може да се срещнат жени, жени - млади по години, стари по грехове и страдания, отхвърлени от обществото, разкапващи се сред глад, мръсотия и болести. Нека те помнят това и нека се научат да действуват, а не да теоретизират. Бога ми - там днес има широк простор за действие!“

Аз говорих по-горе за приютите за бездомници. Колко много те са препълнени ще ни покажат два примера. Един новооснован приют за бездомни (Refuge of the Houseless) на Ъпер Огл стрийт, който може да приюти всяка нощ по 300 души, е приел от откриването си на 27 януари до 17 март 1844 г. 2740 души за една или повече нощи; и макар времето да е станало по-благоприятно, броят на молителите да попаднат както в този приют, така и в приюта на Уайткрос стрийт и Уопинг се е силно увеличил и всяка нощ множество бездомници е трябвало да бъдат връщани поради липса на място. В един друг, в централния приют на Плейхаус Ярд през първите три месеца на 1844 г. били заети средно всяка нощ 460 легла, а приютени всичко 6681 души и разпределени 96 141 дажби хляб. При все това ръководният комитет заявява, че и този институт едва тогава е посрещал до известен размер наплива на нуждаещите се, когато за приемане на бездомници бил открит и приютът в източната част на града.

Нека оставим Лондон, за да разгледаме поред останалите големи градове на Съединеното кралство. Да вземем най-напред Дъблин, град, на който входът откъм морето е толкова красив, колкото е величествен входът откъм морето за Лондон. Дъблинският залив е най-красивият в британските острови и ирландците го сравняват дори с Неаполитанския залив. Самият град е също много красив и неговите аристократически части са построени по-добре и по-естетично, отколкото частите на кой и да е друг британски град. Но затова пък по-бедните квартали на Дъблин принадлежат към най-противното и най-грозното, което човек може да види в света. Наистина в това има дял и характерът на ирландския народ, който при известни условия се чувствува удобно само в мръсотия; но тъй като във всеки голям град на Англия и на Шотландия ние срещаме и хиляди ирландци и тъй като всяко бедно население неминуемо и постепенно затъва в същата нечистотия - мизерията в Дъблин не е нещо специфично, не е вече нещо присъщо само на ирландския град, а нещо, което е общо за всички големи градове на целия свят. Бедните квартали на Дъблин са разпръснати из целия град и мръсотията, необитаемостта на къщите, занемареността на улиците надминават всяка представа. За това, колко бедните са натъпкани тук, човек може да добие някаква представа само когато чуе, че през 1817 г., според доклада на инспекторите на трудовия дом^*12, са живели на Баррак стрийт в 52 къщи с 390 стаи 1318 души и на Чърч стрийт и околността в 71 къщи с 393 стаи - 1997 души.

„В този и съседния квартал има множество вонящи (foul) улички и дворове, в някои сутерени светлината идва само през вратите и в повечето от тях обитателите спят на голата земя, макар болшинството все пак да притежава поне кревати; но например Никълсън корт побира в 28 малки мизерни стаи 151 души в крайна нищета, така че в целия приют можаха да се намерят само два кревата и две завивки.“

Беднотията в Дъблин е толкова голяма, че един-единствен благотворителен институт, който принадлежи на „Дружеството за борба с мизерията“, всекидневно приема 2500 души - значи един процент от цялото население, - храни ги през деня и вечер пак ги разпуша.

Нещо подобно ни разказва д-р Алисън и за Единбург. Поради прекрасното си местоположение този град заслужил името съвременна Атина, но и тук блестящият аристократичен квартал в новия град е в рязък контраст с вонящата мизерия на бедните в стария град. Алисън твърди, че тази голяма част на града била тъй мръсна и отвратителна, както и най-лошите квартали на Дъблин, и че „Дружеството за борба с мизерията“ ще трябва да подпомага в Единбург толкова голяма част от нуждаещите се, колкото и в столицата на Ирландия - той даже казва, че в Шотландия, особено в Единбург и Глазгоу, бедните били по-зле, отколкото в коя и да е друга област на Съединеното кралство, и най-нуждаещите се били не ирландци, а шотландци. Пасторът на старата църква в Единбург, д-р Ли, заявил през 1836 г. пред комисията за религиозно възпитание:

„По-рано никъде не съм виждал такава мизерия, както в енорията си. Хората нямат мебели, нямат нищо; често в една стая живеят по две съпружески двойки. В един ден аз посетих седем къщи, в които нямаше нито едно легло, а в някои нямаше дори и слама; осемдесетгодишни старци спят на дъсчения под и почти всички прекарват нощта, без да се събличат. В едно сутеренно помещение аз намерих две шотландски семейства, дошли от село; скоро след тяхното пристигане в града им умрели две деца, а по време на моето посещение и третото беше на умиране; за всяко семейство имаше по мръсен куп слама в един ъгъл, а на това отгоре в същия сутерен, който беше толкова тъмен, че в него човек не може да се разпознава и през деня, имаше и едно магаре. - Дори и от най-коравото сърце би почнало да капе кръв при вида на такава нищета в страна като Шотландия.“

Нещо подобно съобщава д-р Хеннен в „Edinburgh Medical and Surgical Journal“. От един парламентарен доклад^*13 се вижда каква нечистотия - каквато би трябвало и да се очаква при такива обстоятелства, цари в къщите на единбургските бедняци. По рамките на креватите нощуват кокошки, кучета, дори и коне спят в една стая с хората и естествената последица от това е, че в тези жилища има ужасна мръсотия и воня, а също и рояци от всякакъв вид паразити.

Начинът, по който е построен Единбург, до най-голяма степен благоприятства за това отвратително състояние. Старият град е построен на двата склона на един хълм, през билото на който минава главната улица (high-street). От нея към двете страни надолу по хълма се спущат множество тесни криви улички, наречени поради многото им завои wynds^*14, тези улички образуват пролетарската част на града. Къщите на шотландските градове са изобщо високи, пет и шестетажни, както в Париж, и в противоположност на Англия, където, доколкото е възможно, всеки си има отделна къща, те се обитават от множество различни семейства; с това още повече се увеличава натрупването на много хора върху една малка площ.

„Тези улици“ - се казва в едно английско списание, в статия за здравните условия на работниците в градовете^*15 - „често са толкова тесни, че човек може да прекрачи от прозореца на една къща до прозореца на срещуположната; и при това къщите са строени етаж върху етаж толкова високо, че светлината едва може да проникне в двора или в улицата, която лежи между тях. В тази част на града няма нито канализация, нито други клоаки или отходни места към къщите, затова и всичката нечистотия, отпадъците и изпражненията на най-малко 50 000 души всяка нощ се изхвърлят в канавките; така че колкото и да се метат улиците, все пак остават маса изсъхнали изпражнения и вонящи изпарения, които не само са отвратителни за окото и обонянието, но и до най-висока степен застрашават здравето на обитателите. За учудване ли е, че в такива места напълно се пренебрегват всички съображения за здраве, нравственост и дори за обикновено приличие? Напротив, всички ония, които познават по-отблизо състоянието на жителите, ще засвидетелстват до какъв висок размер са стигнали тук болестите, нищетата и деморализацията. Обитателите на тези места са паднали на неописуемо ниско и мизерно стъпало. Жилищата на най-бедната класа изобщо са много мръсни и очевидно никога не са чистени по какъвто и да било начин; в повечето случаи те се състоят от една-единствена стая, която, въпреки най-лошата вентилация, все пак поради строшени, зле прилягащи прозорци всякога бива студена, понякога влажна, а някои от тях са под земята, винаги лошо мебелирани и съвършено неприветливи, така че за легло на цяло семейство често служи куп слама, на който във възмутително безредие лежат мъже и жени, млади и стари. Вода може да се достави само от обществените помпи; трудността на нейното доставяне допринася, разбира се, за всевъзможните нечистотии.“

Не е по-добре и в другите големи пристанищни градове. В Ливърпул въпреки цялата му търговия, блясък и богатство работниците живеят в същите варварски условия. Една пета част от цялото население - значи над 45 000 души, живее в тесни, тъмни, влажни и лошо проветрявани сутерени, каквито в града има 7862. Към тях трябва да прибавим още и 2270 вътрешни двора (courts), т. е. малки площи, затворени от четирите си страни с постройки, и само с един тесен вход, в повечето случаи покрит и затова без възможност за каквато и да било вентилация; те обикновено са много мръсни и обитавани почти изключително от пролетарии. За такива дворове ще има повече да говорим, когато дойдем до Манчестър. В Бристол по някакъв случай били посетени 2800 работнически семейства и се оказало, че 46% от тях имали само по една-единствена стая.

Съвсем същото виждаме и във фабричните градове. В Нотингам има всичко 11 000 къщи, от които 7000-8000 са така построени, че със задните си стени се опират една о друга и по такъв начин там не е възможна пълна вентилация; при това често има само един нужник за няколко къщи. При едно неотдавна проведено разследване било установено, че цели редици къщи били построени над плитки отходни канали, покрити само с дъските на пода. В Лестър, Дерби и Шефилд не е по-добре. Гореспоменатата статия на „Artizan“ съобщава за Бирмингам следното:

„В по-старите части на града има много лоши, мръсни и занемарени места, пълни със застояли локви н купища отпадъци. Вътрешните дворове в Бирмингам са твърде многобройни, над 2000, и именно в тях живее най-голямата част от работническата класа. Те в повечето случаи са тесни, кални, зле проветрявани и с лоши отводни канали; те обхващат от осем до двадесет къщи, които обикновено могат да се проветряват само от едната страна, защото задната им стена е обща с друга сграда, и в дъното на двора почти навсякъде се намира по една яма за пепел или нещо от тоя род, чиято мръсотия не може да се опише. Но трябва да отбележим, че по-новите дворове са разположени по-разумно и се поддържат по-прилично; дори и в старите дворове котеджите са много по-малко струпани, отколкото в Манчестър и Ливърпул, поради което в Бирмингам през време на върлуването на епидемически болести е имало по-малко смъртни случаи, отколкото например в Уулверхамптън, Дъдли и Билстън, отстоящи от него само на няколко мили. Сутеренните жилища в Бирмингам са също така непознати, макар че някои сутеренни помещения се използуват не по предназначение и служат за работилници. Приютите за нощуване на пролетарии са донякъде многобройни (над 400) и се намират главно във вътрешни дворове в центъра на града; те почти всички са отвратително мръсни и душни, те са убежища на бедните, скитниците“ (trampees - за по-подробното значение на тази дума ще говорим по-късно), „крадците и проститутките, които тук - без какво и да е съблюдаване на приличие или комфорт - ядат, пият, пушат и спят в такава атмосфера, която е поносима само за тези паднали люде.“

Глазгоу в много отношения прилича на Единбург - същите извити улици [wynds], същите високи къщи. За този град в „Artizan“ се казва:

„Работническата класа съставлява тук около 78% от цялото население“ (което наброява към 300 000) „и живее в такива части на града, които по мизерия и отвратителност надминават най-долнопробните свърталища на Сент Джайлс, Уайтчапел и Дъблин и единбургските wynds. Такива места има в голям брой и в центъра на града - южно от Тронгейт, западно от солния пазар, в Калтън, отстрани на главната улица и т. н. Това са безкрайни лабиринти от тесни улици или wynds, в които почти на всяка крачка излизат дворове или задънени улици, образуващи се от стари, зле проветрявани, многоетажни, безводни и рухващи къщи. Тези къщи буквално са претъпкани с обитатели; в тях има по три или четири семейства - може би до двадесет души на всеки етаж, а понякога всеки етаж е даден под наем за нощуване, така че в една-единствена стая са натъпкани - не може да се каже подслонени - от 15 до 20 души. Тези квартали приютяват най-бедната, най-покварената и малоценна част от населението и те трябва да се считат като източници на ония страшни епидемии от треска, които оттук сеят опустошение над целия Глазгоу.“

Нека чуем как Дж. К. Саймънс - член на правителствена комисия по обследване положението на ръчните тъкачи^*16, описва тази част на града:

„Наблюдавал съм мизерията в няколко от най-страшните ѝ форми както тук, така и на континента, но преди да посетя кривите улички (wynds) на Глазгоу, не вярвах, че в една цивилизована страна може да съществуват толкова престъпления, нищета и болести. В по-долнопробните домове за нощуване спят безразборно на пода по десет, дванадесет, дори понякога двадесет души от двата пола и от всякаква възраст, повече или по-малко голи. Тези жилища са обикновено (generally) толкова мръсни, влажни и рухнали, че никой човек не би поискал да настани вътре дори и своя кон.“

А на друго едно място авторът пише:

„Тези криви улички (wynds) на Глазгоу побират едно постоянно сменящо се население от петнадесет до тридесет хиляди души. Този квартал се състои само от тесни улици и четириъгълни дворове, в средата на които винаги има бунище. Колкото и отвратителен да беше външният вид на тези места, мръсотията и мизерията в тях надминаха всичките ми очаквания. В някои от тези стаи за спане, които ние“ (полицейският началник, капитан Милер и Саймънс) „посетихме нощем, намерихме цял слой човешки същества, прострени на пода, често петнадесет до двадесет души, някои облечени, други голи, мъже и жени - разбъркано. Леглото им представляваше пласт плесенясала слама, смесена с дрипи. Мебели там имаше малко или въобще нямаше и единственото нещо, което придаваше на тези дупки малко обитаем вид, беше огънят в камината. Кражбата и проституцията съставляват главните източници за препитание на това население. Наглежда, че никой не си прави труд да измете този Авгиев обор, това сатанинско свърталище, това гнездо на престъпления, мръсотия и зараза в центъра на втория град на кралството. Обстойното разглеждане на най-бедните квартали на други градове никога не ми е показвало нещо, което да е било дори и наполовина тъй страшно - нито по степен на морално и физическо падение, нито по гъстота на населението. - Повечето от къщите в този квартал местните власти считат за рухнали и необитаеми - но тъкмо те най-много се обитават, защото според закона за тях не може да се иска наем.“

Огромният индустриален район в центъра на Англия, гъсто населената, ивица земя на Западен Йоркшайр и Южен Ланкашайр със своите многобройни фабрични градове не отстъпвало нищо на останалите големи градове. Районът на вълнената индустрия на Западен Йоркшайр е прекрасна, покрита със зеленина хълмиста местност, чиито възвишения на запад стават все по-стръмни, докато достигнат най-високата си точка в стръмния гребен на Блекстоун Едж - водораздела между Ирландско и Немско море. Долините на река Ейр, по бреговете на която е разположен Лийдс, и на река Колдър, която се пресича от железопътната линия Манчестър - Лийдс, принадлежат към най-прелестните долини на Англия и навсякъде са осеяни с фабрики, села и градове; сивите къщи от недялани камъни изглеждат толкова спретнати и чисти в сравнение с почернелите тухлени сгради на Ланкашайр, че ти е приятно да ги гледаш. Но когато влезеш в самите градове, срещаш малко радостни неща. Лийдс, както го описва на друго място „Artizan“ - и както аз сам се убедих в това описание, - е разположен

„на полегат склон, който се спуща в долината на Ейр. Тази река криволичи през града на една дължина от приблизително една и половина миля^*17 и през време на размразяването или на силни проливни дъждове градът е изложен на големи наводнения. По-високо разположените западни части са достатъчно чисти за един толкова голям град, но по-ниските части около реката и вадите (becks), които се вливат в нея, са мръсни, тесни и сами по себе си са вече достатъчни, за да съкратят живота на жителите, особено на малките деца; ако към това прибавим още и отвратителното състояние на работническите квартали около Къркгейт, Марш Лейн, Крос стрийт и Ричмонд род, което се дължи главно на улиците без паваж и без канали, на неправилния строеж, на множеството дворове и задънени улици и на пълната липса дори на най-обикновените средства за чистота - всичко това, взето заедно, е напълно достатъчно, за да си обясним извънредно голямата смъртност в тези окаяни огнища на мръсотия и нищета. Вследствие на наводненията на Ейр“ (която, необходимо е да се добави, подобно на всички реки, които са в услуга на индустрията, на единия край влиза в града бистра и прозрачна и на другия край излиза гъста, черна и воняща от всевъзможни нечистотии) „всички жилищни сгради и мази често се изпълват толкова много с вода, че последната трябва да се изпомпва на улицата; и в такива времена, дори там, където има и клоаки, водата се изкачва от тези клоаки в мазите^*18, създава заразни изпарения, силно примесени със сероводород и оставя една отвратителна утайка, крайно вредна за здравето. През пролетното наводнение от 1839 г. резултатите от подобно запушване на клоаките били толкова пакостни, че според доклада на регистратора на гражданското състояние в тази част на града за три месеца срещу две раждания имало три смъртни случая, докато през същото тримесечие във всички други части на града имало три раждания срещу два смъртни случая.“

Другите гъсто населени квартали са без всякакви канали или пък са толкова зле снабдени с канали, че те не им допринасят никаква полза. На някои улици сутерените на къщите рядко биват сухи; в други квартали много улици са покрити с мека, дълбока до колене кал. Жителите напразно са полагали усилия от време на време да поправят тези улици, засипвайки дупките с лопати пепел; но въпреки това във всички дупки има нечистотия и изхвърлена от къщите помия, които стоят, докогато вятърът и слънцето ги изсушат (сравни доклада на градския съвет в „Statistical Journal“, том 2, стр. 404). Един обикновен котедж в Лийдс заема площ не по-голяма от двадесет и пет квадратни ярда и обикновено се състои от сутерен, стая за живеене и спалня. Тези тесни жилища, денем и нощем пълни с хора, са друга голяма опасност за нравствеността и за здравното състояние на обитателите им. А колко много са претъпкани тези жилища - показва горецитираният доклад за здравните условия на работническата класа:

„В Лийдс срещнахме братя и сестри и квартиранти от двата пола, които спят в една и съща стая с родителите; а от това възникват последици, от наблюдението на които човешкото чувство изтръпва от ужас.“

Същото е и в Брадфорд, който е разположен само на седем мили от Лийдс, в центъра на няколко съединяващи се долини на малка, черна като смола, воняща река. В хубав неделен ден - защото в делнични дни градът е забулен от сив облак въглищен дим - градът представлява разкошна гледка от околните височини; но вътре в него царят същата мръсотия и същата неприветливост, както в Лийдс. По-старите части на града са нагъсто и неправилно застроени по стръмни склонове; в уличките, в глухите улици и дворовете има купища мръсотия и смет; къщите са рухнали, нечисти и негодни за живеене, а в непосредствена близост на реката и в дъното на долината аз съм срещал такива къщи, на които долният етаж, полузарит в планинския склон, е съвсем необитаем. Изобщо местата в основата на долината, където между високите фабрики са струпани работнически жилища, са най-лошо застроените и най-нечистите в целия град. В по-новите части на Брадфорд, както и на всеки друг фабричен град, котеджите са построени по-правилно, в редици, но и тук те имат всички недостатъци, които са свързани с традиционния начин за настаняване на работниците и за което ще говорим по-подробно, когато стане дума за Манчестър. Същото важи и за останалите градове на Западен Йоркшайр, а именно Барнели, Халифакс и Хъдерсфилд. Последният с прелестното си месторазположение и модерната си архитектура е най-хубавият от всички фабрични градове на Йоркшайр и Ланкашайр, но при все това и той има своите лоши квартали; комитетът, назначен от градското събрание за обследване на града, е докладвал на 5 август 1844 г. следното:

„Всеизвестно е, че в Хъдерсфилд цели улици и много улички и дворове не са павирани, не са снабдени с клоаки или други канали, че тук има всякакъв вид натрупани отпадъци, смет и нечистотии, които се разлагат и гният, и че почти навсякъде застоялата вода се събира в локви, че вследствие на това жилищата, които се строят тук, са по необходимост тъй лоши и мръсни, че такива места стават огнища на болести, които застрашават здравето на целия град“.^[101]

Ако преминем през Блекстоун Едж или ако пътуваме през него с влака, ще дойдем в оная класическа земя, на която английската индустрия е създала най-съвършеното си произведение и от която изхождат всички движения на английските работници, в Южен Ланкашайр с неговия централен град Манчестър. Пред нас пак се простира красива хълмиста местност, която много леко се снишава на запад от водораздела към Ирландско море, с прелестните, покрити със зелен килим долини на Рибл, Ъруел и Мърси и техните притоци - местност, която още преди сто години е била в по-голямата си част само блато и слабо населена, а сега е осеяна с градове и села и е най-населената част на Англия. В Ланкашайр, именно в Манчестър , е родното място на английската индустрия, там е и нейният център; борсата на Манчестър е термометър за всички колебания на индустриалния живот и в Манчестър съвременната техника е достигнала своето съвършенство. В памучната индустрия на Южен Ланкашайр  използуването на природните сили, изместването на ръчния труд от машините (особено от механическия тъкачен стан и мюл-машините) и разделението на труда достигат най-висшата си точка и ако в тези три елемента ние сме опознали характерното на съвременната индустрия, трябва да признаем, че и в това отношение обработката на памука от началото до днес е била начело на всички други клонове на индустрията. Но в същото време тук трябвало най-пълно и в най-чист вид да се развият и последиците от модерната индустрия за работническата класа и да се появи индустриалният пролетариат в най-класическия си вид; принизяването, до което бива доведен работникът чрез прилагането на парната сила, машините и разделението на труда, и опитите на пролетариата да се издигне от това унизително положение също тук е трябвало да бъдат доведени до най-висшата си степен и да бъдат най-ясно осъзнати. И така, поради това, че Манчестър е класически тип на модерен индустриален град, а и поради това, че аз го познавам така добре, както и собствения си роден град, и по-добре, отколкото го познават мнозинството от неговите жители - ние ще трябва тук да се спрем малко по-надълго.

Градовете около Манчестър малко се различават от централния град по отношение на работническите квартали; само че в тях работниците съставляват още по-голяма част от населението, отколкото в Манчестър. Тези селища именно имат чисто индустриален характер и уреждат всичките си търговски сделки в Манчестър или чрез него; във всяко отношение те зависят от Манчестър и затова са населени само от работници, фабриканти и дребни търговци, докато Манчестър  все пак още притежава твърде значително търговско население, именно комисионни кантори и ползуващи се с добро име фирми на дребно. Поради това всички тези градове като Болтън, Престън„ Уиган, Бъри, Рочдейл, Мидълтън, Хейууд, Олдем, Аштън, Стейлибридж, Стокпорт и т. н., макар да имат по тридесет, петдесет, седемдесет и даже до деветдесет хиляди жители, са почти само големи работнически квартали, пресечени само от фабрики и няколко главни улици, от двете страни на които са застроени магазини; там има и няколко водещи за града шосета, край които като вили са застроени заобиколените с градини къщи на фабрикантите. Самите градове са построени лошо и неправилно, с нечисти дворове, улички и задни улици, пълни с дим от въглища, и имат особено неприветлив изглед с първоначално ясно червените, но с времето почернели от дим тухли, от които тук се строи всичко. Жилищата-сутерени тук са обикновено нещо; тези подземни дупки се изграждат там, където е възможно, и в тях живее твърде значителна част от населението.

Към най-лошите от тези градове принадлежи, освен Престън и Олдем, също и Болтън, разположен на единадесет мили северозападно от Манчестър. Той има, доколкото можах да забележа при многократното си пребиваване там, само една и при това достатъчно мръсна главна улица, Динсгейт, която служи едновременно и като пазар; тя и при най-хубаво време е пак тъмна, невзрачна дупка, въпреки че освен фабриките по нея има само едноетажни и двуетажни ниски къщи. Както навсякъде, така и тук по-старата част на града е особено рухнала и неприветлива. През нея тече някаква черна вода, за която трудно може да се каже дали е вада или дълга редица вонящи локви и която допринася за пълното заразяване на въздуха, който и без това е нечист.

Тук е още и Стокпорт, който, макар че лежи на чешайрския бряг на Мърси, все пак принадлежи към индустриалния район на Манчестър. Той е разположен в тясна долина покрай Мърси така, че от едната страна пътят стръмно се спуща надолу, а от другата страна също тъй стръмно води нагоре и железопътната линия от Манчестър  за Бирмингам минава по висок виадукт над града и над цялата долина. Стокпорт е известен в целия район като един от най-мрачните и най-опушени градове и в действителност особено от виадукта надолу изглежда крайно неприветлив. Но още много по-неприветливо изглеждат котеджите и сутеренните жилища на пролетариите, които се точат в дълги редици през всички части на града - от основата на долината до гребена на хълмовете. Не си спомням да съм видял в някой друг град на този район сравнително толкова много обитавани сутерени, както тук.

На няколко мили североизточно от Стокпорт лежи Аштън-ъндер-Лайн - едно от най-новите фабрични селища на тази област. Той е разположен на склона на един хълм, в подножието на който протичат каналът и реката Тейм, и изобщо е построен според по-новата и по-правилна система. Пет или шест дълги паралелна улици се простират по продължението на хълма и се пресичат под прав ъгъл от други улици, които се спускат в долината. При такова разположение на улиците всички фабрики се изместват вън от същинския град, дори и ако близостта на водата и на водния път да не беше ги привличала надолу в долината, където те, нагъсто струпани, изхвърлят гъст дим от своите комини. Благодарение на това Аштън придобива много по-приветлив изглед от повечето други фабрични градове; улиците са широки и по-чисти, котеджите изглеждат нови, свежо червени и уютни. Но този нов начин на строеж на котеджи за работниците има и своите лоши страни; всяка улица има своя скрита задна уличка, към която води тесен страничен път и която поради това е още по-мръсна. И в Аштън също - макар да не съм видял нито една сграда, освен няколко на края на града, постара от петдесет години - има улици, на които котеджите стареят и се рушат, тухлите по ъгловите им зидове не могат вече да издържат и се разместват, стените им се попукват и вътрешната мазилка се рони - улици, нечистият и черно опушен вид, на които по нищо не отстъпва на останалите градове от района, само че в Аштън това е изключение, а не правило.

Една миля още по на изток е разположен Стейлибридж също така на Тейм. Когато човек идва от Аштън през планината, на нейния връх отляво и отдясно той вижда красиви, големи градини с подобни на вили, разкошни къщи в средата, повечето построени в стил „Елизабет“, който се отнася към готическия стил точно така, както протестантско-англиканската религия се отнася към апостолическо-римокатолическата. Стотина крачки по-нататък - и в долината се показва Стейлибридж. Но какъв рязък контраст спрямо тези разкошни вили, дори и спрямо скромните котеджи на Аштън! Стейлибридж е разположен в тясно, криволичещо дефиле, много по-тясно, отколкото долината при Стокпорт, двата склона на което са покрити с разхвърлени в безпорядък котеджи, къщи и фабрики. При влизането в града още първите котеджи са тесни, опушени, стари и рухнали, а каквито са първите къщи, такъв е и целият град. В тясното дъно на долината са разположени малко улици; повечето улици разбъркано минават надлъж и нашир, надолу и нагоре; поради това стръмно разположение почти във всички къщи приземният етаж е наполовина зарит в земята; а колко много дворове, задни улици и затънтени места се образуват от този хаотичен начин на строеж - може да се види от планините, откъдето градът се открива тук-там като от птичи полет. Ако към това прибавим и ужасната мръсотия - ще разберем защо Стейлибридж, въпреки красивата си околност, прави такова отвратително впечатление.

Но стига за тези по-малки градове. Те всички имат своите особености, но изобщо работниците живеят в тях, както в Манчестър; ето защо и аз по-специално съм описал само техния своеобразен начин на строеж и само ще прибавя, че всички по-общи бележки за състоянието на работническите жилища в Манчестър напълно могат да се отнесат и за околните градове. Сега нека преминем към самия централен град.

Манчестър е разположен в подножието на южния склон на една хълмиста верига, която от Олдем се проточва между долините на Ъруел и Медлок; последният връх на тази верига - Керсол-Мур, образува хиподрума и същевременно „Свещената планина“ на Манчестър^[102]. Самият Манчестър лежи на левия бряг на Ъруел, между тази река и двете по-малки реки Ърк и Медлок, които се вливат тук в Ъруел. На десния бряг на Ъруел и обхванат от един голям завой на тази река, е разположен Солфорд, а по на запад лежи Пендлтън; северно от Ъруел се намират Горен и Долен Броутън, северно от Ърк - Читем Хил; южно от Медлок лежи Хълм, по на изток - Чорлтън-он-Медлок, още по-нататък, доста на изток от Манчестър  - Ардуик. Всичко това заедно на обикновен език се казва Манчестър и побира не по-малко, а по-скоро повече от 400 000 души. Самият град е построен така своеобразно, че човек с години може да живее в него и всеки ден да ходи из улиците, без някога да мине през някой работнически квартал или само да влезе в досег с работници, ако той наистина ходи само по своите работи или по разходки. Това се обяснява главно с обстоятелството, че вследствие на несъзнателно, мълчаливо съглашение, както и вследствие на съзнателно, изрично намерение работническите квартали са най-рязко разделени от градските части, които са предоставени на буржоазията, или пък там, където това не може да става явно, то се забулва по твърде изкусен начин. В центъра на Манчестър се намира един доста обширен търговски квартал, който е дълъг приблизително половин миля и е също толкова широк и който се състои почти само от кантори и складове за стоки (warehouses). Почти целият квартал е ненаселен и през нощта - безлюден и пуст, само дежурните полицейски служители със своите секретни фенери обикалят тесните и тъмни улички. Това място се пресича от няколко главни улици, по които се концентрира огромното движение и в които приземните етажи са заети от блестящи магазини; в тези улици тук-там се срещат обитавани помещения на горни етажи и тук до късна вечер улиците са доста оживени. С изключение на този търговски квартал целият същински Манчестър, целият Солфорд и Хълм, значителна част от Пендлтън и Чорлтън, две трети от Ардуик и отделни участъци от Читем Хил и Броутън - всичко това съставлява един чисто работнически район, който се простира около търговския квартал като пояс, широк средно една и половина миля. Извън, оттатък този пояс, живее висшата и средната буржоазия, средната - в правилни улици близо до работническите квартали, именно в Чорлтън и в по-ниско разположените райони на Читем Хил, а висшата - в по-отдалечените райони с градински къщи като вили в Чорлтън и Ардуик или по просторните височини на Читем Хил, Броутън и Пендлтън - на чист, здрав въздух, в разкошни, удобни жилища, покрай които всеки половин или четвърт час преминават автобусите, които отиват в града. А най-интересното във всичко това е, че тази богата парична аристокрация може да идва до работните си помещения в центъра на града, минавайки през всички тези работнически квартали по най-късия път, без дори и да забелязва, че се приближава до най-отвратителната мизерия, която се гнезди вляво и вдясно. Работата се състои в това, че на главните улици, които извеждат от борсата по всички посоки извън града, се намира и от двете страни почти непрекъсната редица от магазини и които са в ръцете на средната и по-дребна буржоазия, която вече за своя собствена изгода се грижи и може да се грижи за техния по-приличен и чист вид. Наистина тези магазини все пак имат някакво сродство с кварталите, които са разположени зад тях, затова в търговския квартал близо до буржоазните участъци те са по-елегантни, отколкото там, където зад тях се прикриват нечисти работнически котеджи; но те все пак са достатъчно чисти, за да скрият от очите на богатите дами и господа със здрав стомах и слаби нерви мизерията и мръсотията, които съставляват допълнителният елемент на богатството и разкоша им. Така например ул. Динсгейт, която води от старата черква в права посока на юг, е застроена в началото със складове за стоки и с фабрики, след това с магазини от втори разред и няколко бирарии, и по на юг, там, където завършва търговският квартал - с по-неугледни магазини, които, колкото се отива по-нататък, стават все по-мръсни и все повече и повече се сменят от кръчми и механи, докато на южния край видът на магазините не оставя никакво съмнение върху това, че техните клиенти са работници, и само работници. Такава е и Маркет стрийт, която води от борсата към югоизток; отначало блестящи магазини от първи разред, а в по-високите етажи - кантори и складове за стоки; по-нататък (Пикадили) - колосални хотели и складове за стоки; още по-нататък (Лондонрод), в околността на река Медлок - фабрики, кръчми, магазини за низшата буржоазия и работниците; след това в Ардуик Грин - жилища за висшата и средната буржоазия и оттам нататък големи градини и вили за най-богатите фабриканти и търговци. По този начин, познавайки Манчестър от главните улици, човек може да направи заключение за съседните квартали, но много рядко е в състояние оттук да види действителните работнически квартали. - Аз много добре зная, че този лицемерен начин на строеж е повече или по-малко общ за всички големи градове; зная също така, че вече поради естеството на своята търговия търговците на дребно трябва да се настанят в големите улици, които пресичат града; аз зная, че навсякъде по такива улици има повече хубави, отколкото лоши къщи и че близо около тях стойността на земята е по-висока, отколкото в по-отдалечени места; но същевременно никъде, освен в Манчестър,  не съм виждал такова систематично изолиране на работническата класа от главните улици, такова „нежно“ прикриване на всичко онова, което би могло да оскърби окото и нервите на буржоазията, както тук. И при все това тъкмо Манчестър, по-малко отколкото кой да е друг град, е построен по план или съобразно с полицейските предписания - по-скоро тук е играла роля случайността. Ако при това взема под внимание ревностните уверения на буржоазията, че работниците се чувствували напълно отлично, все пак ми се струва, че либералните фабриканти, „big wigs“^*19 на Манчестър не ще да са били съвсем невинни за този срамен начин на строеж.

Ще спомена още, че почти всички фабрични постройки са разположени по течението на трите реки или на разните канали, които се разклоняват през града, и след това ще премина към описание на самите работнически квартали. Ето най-напред стария град Манчестър , който е разположен между северната граница на търговския квартал и река Ърк. Тук улиците, дори и по-добрите от тях като Тод стрийт, Лонг Милгейт, Уити Гров и Шъд Хил са тесни и криви, къщите - мръсни, стари и рухнали, а постройките в страничните улици са съвсем отвратителни. Когато се влиза откъм старата църква в Лонг Милгейт, веднага вдясно се виждат редица старомодни къщи, на които не е останала нито една-единствена фасада; която да не се е изкривила; това са остатъците от стария, прединдустриалния Манчестър, по-раншните жители на който заедно със своите потомци са се преместили в по-добре застроени квартали, а къщите, които били много лоши за тях, те предоставили на една работническа каса, която има значителен примес от ирландска кръв. Тук човек наистина се намира в почти неприкрит работнически квартал, защото никой не си дава труд дори магазините и кръчмите на улицата да изглеждат поне малко чисти. Но всичко това е още нищо в сравнение с уличките и дворовете, които се намират зад тях и до които се стига само през тесни, покрити входове, в които дори двама души не могат да се разминат. Човек не може да си представи това безредно струпване на къщите, противоречащо на всяко разумно строително изкуство, тази теснота, при която те буквално са наблъскани една до друга. А не са само сградите, оставени в наследство от времето на стария Манчестър, които носят вина за това; този безпорядък бил доведен до най-голяма крайност едва в по-ново време, когато навсякъде, където цялата строителна система от миналата епоха е оставила още частица пространство - то било по-късно пристроено и дозастроено, докато в края на краищата не е останало между къщите нито педя място, което би могло да бъде още застроено. За потвърждение на това тук копирам една малка частица от плана на Манчестър  - то не е най-лошото място и съставлява по-малко от една десета част от целия стар град.

Фенел стрийт

Тази рисунка ще бъде достатъчна, за да характеризира безумния начин на строеж на целия район, особено на района близо до р. Ърк. Тук, на южната страна, брегът на р. Ърк е много стръмен и от 15 до 30 фута висок; на този стръмен склон са прилепнали обикновено още три редици къщи, при което най-ниската редица се издига непосредствено от реката, а лицевата стена на най-високата стои наравно с гребена на хълма и гледа към улица Лонг Милгейт. Освен това на реката има още и фабрики - накратко, и тук строежът е също тъй нагъсто и безреден, както в долната част на Лонг Милгейт. Вдясно и вляво много покрити коридори отвеждат от главната улица в множеството вътрешни дворове и когато човек влиза в тях, той попада в такава отвратителна нечистотия и мръсотия, каквато няма равна на себе си, особено в дворовете, които водят надолу към Ърк и в които безусловно се намират най-отвратителните жилища, които съм срещал досега. На самия вход на един от тези дворове - там, където свършва покритият коридор - се намира нужник без врата, който е толкова мръсен, че обитателите могат да влизат в двора или да излизат от него само през воняща от разложена урина и изпражнения локва, която го заобикаля; това е първият двор на Ърк над моста Дюси Бридж - ако някой би имал желание да надзърне там; долу, до самата река, има няколко кожарници, които изпълват цялата околност с миризма на разлагащи се животински отпадъци. В дворовете под Дюси Бридж обикновено се слиза по тесни, мръсни стълби, а до къщите, се стига само през купища от смет и нечистотии. Първият двор надолу от Дюси Бридж се нарича Аленс корт; по време на холерата той бил в такова състояние, че санитарната полиция наредила да се изпразни, измете и опуши с хлор; д-р Кей дава в една брошура^*20 ужасяващо описание на тогавашното състояние на този двор. След това той изглежда да е бил отчасти съборен и отново изграден; надолу от Дюси Бридж се виждат поне още няколко развалини от зидове и високи купища смет наред с няколко къщи с по-нов строеж. Изгледът от този мост - от деликатно чувство на приличие скрит за по-ниските смъртни със стена, която е висока колкото човешки ръст - е изобщо характерен за целия район. Долу в дълбочината тече или по-скоро е застояла Ърк - тясна, черна като смола, воняща река, пълна с нечистотии и отпадъци, които изхвърля на десния си, по-нисък бряг; при сухо време на този бряг остава да стои дълга редица от най-отвратителни, черно-зелени тинести локви, от дълбочината на които постоянно се издигат мехури от миазмени газове, разнасящи такава миризма, която дори горе на моста - 40 или 50 фута над водната повърхност - все още е непоносима. Освен това самата река на всяка педя е възпирана от високи бентове, зад които тинята и отпадъците се утайват в дебел слой и изгниват. Над моста има високи кожарници, още по-нагоре - бояджийници, мелници за кости и газови заводи, мръсотиите и отпадъците от които се събират всички заедно в реката Ърк, която освен това приема още и съдържанието на съседните клоаки и нужници. И така, човек може да си представи от какво естество са утайките, които реката оставя след себе си. От моста надолу се виждат купищата смет, нечистотиите, мръсотията и отпадъците от дворовете на левия стръмен бряг; къщите са разположени нагъсто една зад друга и понеже брегът е стръмен, от всяка къща се вижда по една част; те всички са черни от дим, ронливи, стари, със строшени стъкла и рамки на прозорците. На заден план се виждат стари фабрични сгради, приличащи на казарми. На десния, по-нисък бряг е разположена дълга редица от къщи и фабрики. Втората къща вече е развалина без покрив, изпълнена със смет, а третата е построена толкова ниско, че най-долният етаж е необитаем и поради това е без прозорци и врати. Тук фонът е образуван от гробищата за бедните, от гарите на железопътните линии за Ливърпул и Лийдс и зад тях от трудовия дом, „Бастилията по закона за бедните“ на Манчестър, която, от един хълм, зад високи зидове, зъбчати стени и колони, като крепост заплашително гледа надолу към работническия квартал на срещуположния бряг.

Над Дюси Бридж левият бряг става по-нисък, а десният, напротив - по-стръмен, но състоянието на жилищата от двете страни на Ърк по-скоро се влошава, отколкото да се подобрява. Ако тук човек се отбие вляво от главната улица - все още Лонг Милгейт, - той се загубва; той попада от двор в двор, минава само през затънтени криви улички, все през тесни и мръсни кьошета и входове, докато след няколко минути загуби всяка посока и вече не знае накъде трябва да се отправи. Навсякъде наполовина или напълно рухнали сгради, някои са действително необитавани, а тук това означава много; в къщите рядко се среща дъсчен или каменен под, но затова пък почти винаги счупени, лошо прилягащи прозорци и врати и каква мръсотия! - Навсякъде купища от смет, отпадъци и нечистотия, застояли локви вместо отводни улеи и такава миризма, която сама е достатъчна, за да не може всеки що-годе цивилизован човек да живее в такъв район. Новопостроеното продължение на железопътната линия за Лийдс, което пресича тук р. Ърк, е помело част от тези дворове и улички, а други пък е открило за погледа на наблюдателя. Така, непосредствено до железопътния мост има един двор, който по мръсотия и отвратителност далеч надминава всички други, и то тъкмо защото досега е бил толкова закрит отвсякъде, толкова изолиран, че човек с мъка можел да попадне в него; самият аз никога не бих го намерил, ако не беше пролуката, създадена от железопътния виадукт, макар и да мислех, че познавам много добре цялата тази местност. През разровен бряг между колове и въжета за простиране на пране се стига в този хаос от малки, едноетажни и едностайни къщурки, повечето от които са без всякакъв направен под: една-единствена стая е кухня, спалня и стая за живеене. В една такава дупка, която беше едва шест фута дълга и пет широка, видях две легла, но какви кревати и легла! Наред с една стълба и едно огнище те тъкмо бяха достатъчни, за да запълнят цялата стая. В много други къщурки аз не видях абсолютно нищо, макар вратата да беше широко разтворена и обитателите да бяха облегнати на нея. Навсякъде пред вратите - смет и нечистота; че отдолу имаше някакъв вид паваж - не можеше да се види, а само се усещаше тук-там с крака. Цялата тази купчина обори, обитавани от хора, беше обкръжена от двете страни с къщи и с една фабрика, а от третата - с реката. Освен тясната крайбрежна пътека само още един тесен път извеждаше навън - в друг почти също тъй зле построен и зле поддържан лабиринт от жилища.

Но стига по това! По същия начин е застроен целият бряг на Ърк; това е хаос от безразборно и безпланово нахвърлени къщи, които повече или по-малко са близо до необитаемост и чиято нечиста вътрешност напълно отговаря на такава мръсна околност. Но как да бъдат тук хората чисти! Няма подходящи условия дори и за задоволяване на най-естествените и най-всекидневните нужди. Нужниците тук са толкова нарядко, че те или се напълват всеки ден, или пък са много надалеч за повечето обитатели. Как да се мият тия хора, когато наблизо имат само мръсната вода на Ърк, а водопроводи и помпи се срещат само в „блафприличните“ части на града! Наистина не може да бъде вписано във вина на тези илоти на съвременното общество, че жилищата им не са по-чисти от свинските кочини, които се намират тук-там между техните жилища. Домопритежателите не се срамуват да дават под наем жилища като шестте или седемте изби на кея надолу от Скотланд Бридж, подът на които, при ниско ниво на водата, се намира най-малко два фута под водното ниво на реката Ърк, която протича на не повече от шест фута оттам, или като горния етаж в ъгловата къща на срещуположния бряг точно над моста, приземният етаж на която е необитаем и вместо врати и прозорци има само дупки. А такива случаи не се срещат рядко в цялата тая област. При това този отворен долен етаж се използува от всички съседи обикновено за нужник, поради липса на други подобни места!

Нека оставим Ърк, за да проникнем на срещуположната страна на Лонг Милгейт пак в средата на работническите жилища. Ще дойдем в един малко по-нов квартал, който се простира от черквата Сент Майкле до Уити Гров и Шъд Хил. Тук поне има малко повече ред; вместо хаотичния начин на строеж, тук срещаме поне дълги, прави улици и задънени улички или нарочно построени, обикновено четириъгълни дворове; но ако по-рано всяка отделна къща била строена произволно, то тук най-малко всяка уличка и всеки двор са застроени произволно, без да се взема под внимание положението на останалите улички и дворове. Уличките вървят ту в една, ту в друга посока, на всяка стъпка човек попада в задънена улица или в завой, който пак води тъкмо натам, откъдето човек е излязъл, и онзи, който не е живял в този лабиринт достатъчно дълго време, сигурно не ще си намери пътя. Поради това вентилацията на улиците - ако смея да употребя тази дума за този район — и из дворовете е също тъй лоша, както и вентилацията в района на река Ърк; и ако при все това тази местност има малко предимство пред долината на Ърк - и къщите са несъмнено по-нови, и улиците понякога поне имат каменни улеи, - в замяна на това пък почти под всяка къща има по едно сутеренно жилище - нещо, което се среща рядко в долината на Ърк поради това, че там къщите са много стари и небрежно построени. Впрочем мръсотията, купищата от смет и пепел, локвите по улиците се срещат и в двата квартала, а в района, за който говорим сега, освен това срещаме и още едно друго обстоятелство, което е много вредно за чистотата на жителите, а именно маса свини, които тук навсякъде се разхождат из уличките, ровят нечистотията или пък стоят затворени в малки кочини в дворовете. Угоителите на свини тук, както в повечето работнически квартали на Манчестър, вземат дворовете под наем и поставят кочини в тях; почти във всеки двор има по един или дори по няколко такива обградени ъгли, в които обитателите на двора хвърлят всички отпадъци и нечистотии; там свините се угояват и въздухът, който и без това е застоял в тези дворове, преградени и от четирите си страни, става съвсем нечист от разлагащите се растителни и животински вещества. През този квартал е прокарана широка, доста благоприличие улица - Милер стрийт, и фонът е прикрит доста успешно; но ако човек от любопитство се подмами да влезе в един от многобройните покрити входове, които водят в дворовете, той може да види тази буквална свинщина на всеки двадесет крачки.

Такава е старата част на Манчестър. И когато препрочитам описанието си, трябва да призная, че то не само не е преувеличено, но далеч не е още достатъчно ярко, за да стане нагледна мръсотията, занемареността, необитаемостта и устройството на този район, в който не са зачетени никакви съображения за чистота, вентилация и здраве и който обхваща най-малко двадесет до тридесет хиляди жители. И такъв един квартал съществува в центъра на втория град на Англия и на първия фабричен град на света! Ако някой поиска да види колко малко пространство е достатъчно на човека за движение, колко малко въздух - и то какъв въздух! - му трябва за дишане в случай на крайна нужда, с колко малко цивилизация човек може да съществува - тогава той трябва да дойде само тук. Това е, разбира се, старият град - и на това се позовават хората тук, когато им се говори за отвратителното състояние на този земен ад, - но какво от това? Всичко онова, което най-силно възбужда нашето отвращение и нашето възмущение, е от нов произход, то принадлежи на индустриалната епоха. Тези няколкостотин къщи, които принадлежат на стария Манчестър, са отдавна напуснати от първоначалните им обитатели; само индустрията ги е натъпкала с тълпи от работници, които сега се подслоняват в тях; само индустрията е застроила всяко местенце между тези стари къщи, за да даде подслон на масите, които тя е привлякла от земеделските области и от Ирландия; само индустрията позволява на притежателите на тези обори за добитък да ги дават за живеене на хора срещу високи наеми, да експлоатират нищетата на работниците, да подкопават здравето на хиляди, само и само да обогатяват себе си; само индустрията е направила възможно, щото работникът, едва освободен от крепостничеството, да може наново да се употребява само като неодушевен предмет, като вещ, да бъде вкарван в такова жилище, което е много лошо за всеки друг и в което той срещу тъй скъпо спечелените си пари има право да живее, докато то окончателно се разруши. Това е направила само индустрията, която не би могла да съществува без тези работници, без бедността и робството на тези работници. Истина е, че първоначалното устройство на този квартал е било лошо, че от него не е могло да се направи нещо прилично. Но направили ли са собствениците на местата, направило ли е правителството нещо, за да се подобри това при по-късното застрояване? Напротив, където е имало още някое свободно ъгълче, там е била построена къща, където е имало излишен изход, той допълнително е бил застроен; с процъфтяването на индустрията се покачвала и стойността на местата и колкото повече тя се покачвала, толкова по-бясно и по-безредно се е застроявало всяко парче земя - без оглед на здравето и удобството на жителите - няма достатъчно лоша барака, за която да не се намери винаги по някой бедняк, който не може да плати за по-добра, — а само с оглед на възможно най-голямата печалба. Но... това е старият град и с това се успокоява буржоазията. Нека видим прочее как изглежда новият град (the new town).

Новият град, наричан също Ирландският град (the Irish town), се простира отвъд стария град нагоре по един глинест хълм между река Ърк и улица Сент Джордж. Тук нищо вече не прилича на град; тук-там като малки села върху голата, необрасла дори с трева глинена почва са разположени отделни редици къщи или лабиринти от улици; къщите, или по-скоро котеджите, са в лошо състояние, никога непоправяни, мръсни, снабдени с влажни и нечисти сутеренни жилища; улиците не са нито павирани, нито имат канали, но затова лък там има многобройни колонии от свине, които са затворени в малки дворове и обори или пък свободно се разхождат по склона. Калта по улиците тук е толкова голяма, че само при крайно сухо време човек има надежда да я премине, без да потъва в нея над глезените при всяка стъпка. Близо до улица Сент Джордж отделните застроени места се сгъстяват повече, човек попада в непрекъсната редица от улички, глухи улички, задни улички и дворове, които, колкото стават по-струпани и по-безредни, толкова повече се приближават към центъра на града. Затова и те са по-често павирани или поне с павирани тротоари и каменни улеи; но мръсотията, лошото състояние на къщите и особено на сутерените остават същите.

Ще бъде уместно тук да направим няколко общи забележки върху общоприетото устройство на работническите квартали в Манчестър. Ние видяхме как в стария град групирането на къщите в повечето случаи е зависело от чистата случайност. Всяка къща е построена без оглед на останалите и неправилните ъглови пространства между отделните жилища, по липса на друго име, се наричат дворове (courts). В малко по-новите части на същия квартал и в някои други работнически квартали, които са възникнали в първите времена на процъфтяващата индустрия, срещаме малко по-планомерно устройство. Пространството между две улици се разделя на по-правилни, обикновено четириъгълни дворове, приблизително така, както е изобразено на приложената рисунка. Тези дворове били така устроени още от самото начало; от улицата към тях водят покрити входове. Ако този съвсем безпланов строеж е - поради затрудняване на вентилацията - много вреден за здравето на обитателите, то още по-вреден е тоя начин да се затварят работниците в дворове, които от всички страни са обградени със сгради. Тук въздухът чисто и просто не може да излиза; комините на самите къщи - доколкото се поддържа огън - са единствените отдушници за застоялия въздух на дворовете.^*21 Към това се прибавя още, че къщите около такива дворове са построени обикновено двойни, всеки две къщи са съединени чрез задната си стена, а това е достатъчно вече, за да се попречи на всяка добра, пълна вентилация. И тъй като полицията, която упражнява надзор над улиците, не се грижи за състоянието на тези дворове, тъй като всичко, което се хвърля вътре, спокойно остава там - не бива да се чудим на мръсотията и на купищата пепел и смет, които се срещат тук. Бил съм в дворове - те се намират на Милер стрийт, - които лежаха най-малко половин фут по-ниско от главната улица и които нямаха и следа от канал за оттичане на водата, която се събира в тях при дъждовно време?

По-късно е започнат друг начин на строеж, който сега е всеобщ. Сега именно работническите котеджи почти никога не се строят единични, а винаги на десетки, дори по стотици заедно; един-единствен предприемач наведнъж строи една или две-три улици. Те се разпределят по следния начин: едната редица образуват котеджи от първи разред, които имат това предимство, че притежават задна врата и малък двор и се дават срещу най-висок наем. Зад дворните стени на тези котеджи има тясна уличка, задна уличка (back street), която от двата си края е затворена с постройки и в която се влиза отстрани или през тесен път, или през покрит вход. За котеджите, от които се излиза на тази уличка, се плаща най-малкият наем и те въобще са най-много занемарени. Задната им стена е обща с третата редица котеджи, от които се излиза на улицата откъм противоположната страна и за които се плаща по-малък наем, отколкото за първата, но по-голям, отколкото за втората редица. И така разположението на улиците е приблизително такова:

Наистина при този начин на строеж в първата редица котеджи се получава доста добра вентилация, а вентилацията в третата редица не е по-лоша, поне спрямо вентилацията в съответната редица котеджи при по-раншното устройство; средната редица, напротив, се проветрява най-малко толкова зле, колкото и къщите в старите дворове, а самата задна улица е в същото мръсно и грозно състояние, както улиците със старо устройство. Предприемачите предпочитат този начин на строеж, защото той им спестява място и им дава възможност още по-успешно да експлоатират по-добре платените работници, вземайки по-високи наеми от котеджите на първата и третата редица. Тези три системи на строеж на котеджи се срещат не само в целия Манчестър, но дори в целия Ланкашайр и Йоркшайр, често смесени, но обикновено достатъчно разграничени, за да може вече само от това да се разпознае относителната възраст на отделните части на града. Третата система - системата на задните улици - е решително преобладаваща в големия работнически квартал източно от улица Сент Джордж, от двете страни на Олдем род и Грейт Анкотс стрийт и тя най-често се среща също и в останалите работнически квартали на Манчестър и предградията му.

В поменатия голям район, който е известен под името Анкотс, на каналите са построени болшинството най-големи фабрики на Манчестър - колосални шест-седем етажни сгради, които със своите дълги комини се издигат високо над ниските работнически котеджи. Затова и населението на района се състои главно от фабрични работници и в най-лошите улици - от ръчни тъкачи. Улиците, които, се намират най-близо до центъра на града, са най-старите и поради това най-лошите, но те са павирани и снабдени с канали; аз причислявам тук най-близките паралелни улици на Олдем род и Грейт Анкотс стрийт. По-нататък на североизток се срещат и някои новозастроени улици; тук котеджите изглеждат приветливи и чисти, вратите и прозорците са нови и прясно боядисани, вътрешните помещения са чисто белосани; самите улици са изложени на повече въздух и незастроените места между тях са по-големи и по-начесто. Но. това може да се каже само за по-малък брой жилища. Към това трябва да се прибави още и обстоятелството, че сутеренни жилища има почти във всеки котедж, че много улици не са павирани и нямат канали и - преди всичко - че този хубав изглед е само привидност, която изчезва още след първите десет години. Там е работата, че устройството на самите отделни котеджи е не по-малко несъстоятелно, отколкото разположението на улиците. Всички такива котеджи на пръв поглед изглеждат приветливи и солидни, масивните тухлени зидове подкупват окото и когато човек минава през някоя новозастроена работническа улица, без да се интересува по-отблизо за задните улички или за устройството на самите къщи, той се съгласява с твърдението на либералните фабриканти, че никъде работниците не живеят така добре, както в Англия. Но когато се взрем по-отблизо, виждаме, че стените на тези котеджи са тънки до невъзможност. Външните стени, на които се държи сутеренът, приземният етаж и покривът, имат дебелина най-много една тухла - така че във всеки хоризонтален пласт тухлите се съединяват една с друга откъм дългата си страна; но аз видях и някои котеджи със същата височина - някои дори още през строежа им, - при които външните стени бяха дебели само половин тухла, значи - тухлите бяха поставени не по ширината, а по дължината си така, че те се съединяваха една с друга откъм тясната страна. Това става отчасти, за да се пести материал, но отчасти и защото строителите-предприемачи никога не са собственици на мястото, а съгласно английския обичай само са го наели за двадесет, тридесет, четиридесет, петдесет или деветдесет и девет години, след който срок то - заедно с всичко онова, което е върху него - пак преминава на първоначалния му притежател, без последният да трябва да заплаща нещо за извършените постройки. И така, наемателите строят с такава сметка, че след изтичане на договорния срок те да имат колкото е възможно по-малка стойност, а тъй като такива котеджи се строят често пъти само двадесет или тридесет години преди този срок, лесно е да се разбере, че предприемачите няма да изразходват твърде много за тях. Към това се прибавя и обстоятелството, че тези предприемачи, обикновено притежатели на строителни кантори или фабриканти - отчасти, за да не намалят дохода от наема, отчасти поради наближаващия срок за връщане на мястото, - изразходват малко или съвсем нищо за поправки и че поради търговските кризи и следващата ги сиромашия често запустяват цели улици и вследствие на това котеджите се рушат много бързо и стават негодни за обитаване. Наистина е прието да се смята, че работническите жилища остават обитаеми средно само за четиридесет години; това звучи доста чудно, когато човек гледа хубавите масивни стени на новопостроените котеджи, които изглежда, че обещават да просъществуват няколко века - но въпреки всичко това е така: скъперничеството при първоначалния строеж на котеджите, изоставянето на всякакви поправки, честата незаетост на жилището, непрекъснатото бързо сменяване на обитателите и освен това ония опустошения, които вършат обитателите - в по-голямата си част ирландци - през време на последните десет години до изтичане на срока за обитаване, доста често чупейки дървената конструкция, която употребяват за отопление - всичко това превръща тези котеджи след четиридесет години в развалини. На това се дължи, че и оня район на Анкотс, който бил изграден едва след разцвета на индустрията, а най-вече чак в течение на XIX век, все пак брои множество стари и рухнали къщи, повечето от които дори още сега се намират в своя последен стадий на обитаемост. Аз не ще говоря за това, колко много капитал се прахосва по този начин, колко много години целият този квартал би могъл да се поддържа чист, приличен и годен за живеене при малко повече първоначален влог за строеж и по-късен ремонт. Тук ме интересуват само състоянието на къщите и условията, при които живеят техните обитатели и в този случай наистина трябва да се каже, че няма по-вредна и по-деморализираща система за настаняване на работниците, отколкото именно тази. Работникът е принуден да живее в такива занемарени котеджи, защото не може да плаща за по-добри, или защото няма по-добри наблизо до фабриката, където работи, а може би дори и защото те принадлежат на фабриканта и последният му дава работа само тогава, когато той влезе в такова жилище. Естествено, че четиридесетгодишният срок не се спазва толкова точно, защото ако жилищата се намират в гъсто застроена част на града, дори и при по-скъпа аренда има големи изгледи винаги да се намерят наематели за тях, а и предприемачите, разбира се, правят нещо, за да запазят що-годе обитаемостта на жилищата и след четиридесет години; но те сигурно правят само най-необходимото и тогава тези ремонтирани жилища стават тъкмо най-лошите. Понякога, при застрашаващи епидемии, твърде заспалата иначе съвест на здравната полиция малко се пробужда и тогава предприема обиколка в работническите квартали, затваря цели редици сутерени и котеджи, както е станало например с много улички близо до Олдем род; но това не трае дълго време; жилищата, обявени за негодни, скоро пак намират обитатели и собствениците имат повече сметка отново да си търсят наематели - та нали се знае, че здравната полиция няма да дойде чак толкова скоро!

Тази източна и североизточна страна на Манчестър е единствената, в която не се заселила буржоазията, и то поради причината, че преобладаващият тук десет или единадесет месеца в годината западен и югозападен вятър отнася винаги на тази страна дима на всички фабрики (а тоя дим не е малко!). Него могат да дишат само работниците!

Южно от Грейт Анкотс стрийт е разположен голям полузастроен работнически квартал - хълмиста и гола ивица земя, за строена с отделни разхвърлени редици или правоъгълници от къщи. Между тях има празни места за строеж - неравни, глинести, без трева и поради това едва проходими при дъждовно време. Всички котеджи тук са мръсни, стари, често те се намират в дълбоки дупки и изобщо напомнят новия град. Участъкът, пресечен от бирмингамската железопътна линия, е най-гъсто застроеният, значи - и най-лошият. Тук с безбройните си завои тече Медлок през една долина, която на някои места не отстъпва на долината на Ърк. От двете страни на реката, също черна като смола, застояла и воняща — от влизането ѝ в града до съединяването ѝ с река Ъруел, - се простира широк пояс от фабрики и работнически жилища; последните са в най-лошо състояние. Тук брегът обикновено е стръмен и застроен с къщи чак до самата река, точно както видяхме това при река Ърк; разположението на къщите и улиците е еднакво лошо, все едно дали те са построени в участъци на страната на Манчестър или на страната на Ардуик, Чорлтън или Хълм. Но най-отвратителното място - ако описвах подробно всеки отделен участък, не бих свършил никога - се намира на страната на Манчестър, точно югозападно от Оксфорд род и се казва Малка Ирландия (Little Ireland). В доста дълбока котловина, която се намира при завоя на Медлок и която е заобиколена от четирите си страни с високи фабрики, високи застроени брегове или насипи, са разположени в две групи около 200 котеджи, повечето с общи задни стени за всеки две жилища, в които живеят общо около 4000 гуши, почти само ирландци. Котеджите са стари, мръсни и много малки, улиците - неравни, отчасти непавирани и без канали; грамадна маса нечистотии, отпадъци и отвратителна кал лежи навсякъде сред застояли локви; атмосферата е заразена от техните изпарения, тя е мрачна и тежка от дима на дузина фабрични комини. Тук бродят много одрипавели деца и жени, също тъй мръсни, както и свините, които се чувствуват добре сред купищата пепел и в локвите. Накратко, цялото това гнездо представлява такава неприятна, такава отблъскваща гледка, каквато едва ли имат и най-лошите дворове край река Ърк. Поколението, което живее в тези рухващи котеджи, зад счупени прозорци, облепени с платно, намазано с масло, зад напукани врати и гниещи рамки или дори в тъмни и мокри зимници, сред тази безгранична нечистотия и смрад, в тази сякаш преднамерено затворена атмосфера - това поколение действително трябва да стои на най-ниското стъпало на човечеството; такова е впечатлението и такъв е изводът, които се налагат на човека само от външния вид на този квартал. Но какво да каже човек, когато чуе, че във всяка от тези къщурки, състоящи се най-много от две стаи и таван, а може би и от сутерен, живеят средно по двадесет души, че в целия квартал на около 120 души се пада само по един - разбира се, най-често съвсем недостъпен нужник и че въпреки всичките проповеди на лекарите, въпреки тревогата, в която изпадна здравната полиция по време на холерата заради състоянието на Малка Ирландия, все пак днес, в 1844 г. почти всичко е в същото състояние както в 1831 г.? Д-р Кей разказва^*22, чене само сутерените, но дори и приземните етажи на всички къщи в този квартал били влажни, че по-рано известен брой сутерени били запълнени с пръст, но постепенно пак били изпразнени и сега наново обитавани от ирландци, че в един сутерен - тъй като подът на сутерена бил по-ниско от равнището на реката - водата непрекъснато извирала от едно запушено с глина отвърстие, така че обитателят, едни ръчен тъкач, всяка сутрин трябвало да пресушава своя сутерен, като черпел и изливал водата на улицата!

По-надолу на лявата страна на река Медлок е разположен град Хълм, който е всъщност само един голям работнически квартал и чието състояние почти напълно е еднакво със състоянието на квартала Анкотс. По-гъсто застроените квартали са в по-голямата си част лоши и готови да рухнат, по-малко населените са новопостроени и изложени на повече въздух, но те обикновено тънат в кал. Влажността на котеджите е общо явление, също така е общ и начинът на застрояване със задни улички и сутеренни жилища. На срещуположния бряг на Медлок, в същинския Манчестър, се намира втори голям работнически квартал, който се простира от двете страни на Динсгент чак до търговския квартал и на много места в нищо не отстъпва на стария град. Особено в непосредствена близост с търговския квартал между Бридж стрийт и Кей стрийт и между Принсес стрийт и Петер стрийт струпаността на постройките на места надминава най-тесните дворове на стария град. Тук срещаме дълги, тесни улички и тесни, затънтени дворове и пасажи, входовете и изходите на които са така безредно устроени, че ако човек не познава точно всеки пасаж и всеки двор сред този лабиринт, той всеки момент попада в задънена улица или излиза не на това място, където е желал. В тези тесни, рухнали и мръсни места, според д-р Кей, живее най-деморализираната в целия Манчестър част от населението, чийто занаят е кражбата или проституцията, и по всичко изглежда, че това твърдение и досега още е правилно. Когато и тук в 1831 г. здравната полиция предприела своята обиколка, тя установила, че в този квартал нечистотията е толкова голяма, колкото и край река Ърк или в Малка Ирландия (мога да засвидетелствам, че в това отношение тук и сега още не е много по-добре) и че между другото на Парламент стрийт има само един-единствен нужник за 380 души, а на Парламент пасейдж - за 30 гъсто населени къщи.

Ако минем през река Ъруел за Солфорд, ще намерим на един образуван от тази река полуостров град, който брои 80 000 жители, а всъщност е само голям работнически квартал, пресечен от една-единствена широка улица. Някога Солфорд е имал по-голямо значение от Манчестър, бил е тогава център на околния район (Salford Hundred), който и досега носи същото име. Поради това и тук се намира един доста стар и следователно сега много нездравословен, мръсен и рухнал квартал, който е разположен срещу старата църква на Манчестър и също е в такова лошо състояние, както и старият град на другия бряг на Ъруел. По-далеч от реката се намира един по-нов квартал, който обаче също така съществува вече над 40 години и поради това е доста рухнал. Целият Солфорд се състои от задни дворове и толкова тесни улички, че ми напомнят най-тесните, които съм виждал, а именно тесните улички на Генуа. В това отношение, общо взето, устройството на Солфорд е значително по-лошо от устройството на Манчестър, а същото е и с чистотата. Ако в Манчестър  полицията поне от време на време - веднъж на всеки шест до десет години - отива в работническите квартали, затваря най-лошите жилища, заставя да се изчистят най-мръсните места на този Авгиев обор, то изглежда, че в Солфорд тя никога не е правила това. Тесните странични улички и дворове на Чапел стрийт, Грингейт и Грейвел-Лейн сигурно не са били чистени от момента на построяването им. Сега Ливърпулската железопътна линия минава по висок виадукт направо през тях и е заличила някои от най-мръсните места, но каква полза от това? Когато човек пътува по този виадукт, вижда долу още доста мръсотия и мизерия, а ако си направи труд да пообиколи тези улички и през отворените врати и прозорци да надникне вътре в сутерените и къщите, той може всеки момент да се убеди, че работниците на Солфорд живеят в такива жилища, в които чистотата и удобствата са невъзможни. Съвсем същото срещаме и в по-далеч разположените участъци на Солфорд, в Ислингтън, на Риджент род и зад Болтънската железопътна линия. Работническите жилища между Олдфилд род и Крос Лейн, където от двете страни на Хоуп стрийт се намират множество дворове и улички в най-лошо състояние, съперничат на стария град Манчестър по мръсотия и претъпканост на обитателите; на това място аз срещнах един човек, който изглеждаше шестдесетгодишен и живееше в обор - тази четириъгълна кутия без прозорци, без дъски и настилка, той беше снабдил с нещо като комин, беше внесъл в нея креват и живееше вътре, макар че дъждът проникваше през лошия, рухнал покрив. Този човек беше твърде стар и твърде слаб за редовна работа и се прехранваше, като караше оборски тор и др. п. с ръчната си количка, бунището се допираше до самия негов обор.

Такива са различните работнически квартали на Манчестър, които самият аз имах възможност да наблюдавам в продължение на 20 месеца. Ако резюмираме резултата от нашето странстване из тези места, трябва да кажем, че почти 350 000 работници на Манчестър  и предградията му живеят в лоши, влажни и мръсни котеджи, че улиците, които те заемат, се намират обикновено в най-лошо и най-мръсно състояние и са построени, без да се мисли за вентилацията, а само с оглед на печалбата, която получава строителят - с една дума, че в работническите жилища на Манчестър не е възможна никаква чистота, никакво удобство, значи и никаква домашна обстановка, че в тези жилища може да се чувствува добре и у дома си само една физически нездрава раса, обезчовечена, деградирана, интелектуално и морално сведена до животинско състояние. И аз не съм единственият, който твърди това; ние видяхме, че съвсем същото описание дава д-р Кей, и аз искам още да цитирам думите на един либерал - признат и много почитан авторитет на фабрикантите и фанатичен противник на всяко самостоятелно работническо движение - думите на г. Синиър^*23:

„Когато минавах през жилищата на фабричните работници в ирландския град Анкотс и Малка Ирландия, останах изненадан само от това, че в такива жилища е възможно да се запази сносно здраве. Тези градове - а по заетото пространство и по броя на населението те наистина са градове - са изградени с крайна безогледност спрямо всичко, освен спрямо непосредствената изгода за спекулантите-строители. Притежател на дърводелска кантора и притежател на строителна кантора се сдружават, за да купят“ (т. е. да наемат за известен брой години) „редица места за строеж и да покрият последните с така наречени къщи; на едно място намерихме цяла улица, която се простираше по протежението на един ров, за да може без всякакви разноски за изкопаване да се получат по-дълбоки изби - изби не като помещения за вехтории и като складове, а като жилища за хора. Нито една-единствена къща на тази улица не бе пощадена от холерата. Въобще улиците в тези предградия са ненастлани, по средата им има купчини тор или локви, къщите са построени с общи задни стени и без вентилация или без дренаж и пели семейства са стеснени в ъгъла на някое мазе или на някоя таванска стая.“

Споменах вече по-горе за необикновената дейност, която е развила здравната полиция в Манчестър по време на холерата. Работата е там, че когато епидемията наближила, общ страх обхванал буржоазията на този град; някои изведнъж си спомнили за нездравите жилища на беднотията и потреперили при мисълта, че всеки от тези лоши квартали може да стане център на епидемията, от където тя ще разпространи опустошенията си по всички посоки в жилищата на имотната класа. Веднага била назначена здравна комисия, за да проучи тези квартали и подробно да докладва на градския съвет за състоянието им. Д-р Кей, самият той член на комисията, която специално прегледала всеки отделен полицейски район, с изключение на единадесетия, дава отделни извлечения от нейния доклад. Инспектирани били всичко 6951 къщи - естествено само в същинския Манчестър, без Солфорд и останалите предградия; 2565 от тях имали належаща нужда от вътрешно измазване с вар, и 960 своевременно не били направени необходими ремонти (were out of repair), 939 нямали достатъчно канали, 1435 били влажни, 452 - с лоша вентилация, 2221 - без нужници. От инспектираните 687 улици 248 били незастлани, 53 - само отчасти настлани, 112 - лошо проветрявани, на 352 имало застояли локви, купища от нечистотия, отпадъци и т. н. Естествено, че да се измете такъв Авгиев обор преди появяването на холерата било чисто и просто невъзможно; затова се задоволили с изчистването на някои от най-лошите затънтени места, като оставили всичко друго постарому - разбира се, че на изчистените места, както ни показва Малка Ирландия, след няколко месеца отново се появила пак старата мръсотия. А що се отнася до вътрешното състояние на тези жилища, същата комисия докладва пак нещо подобно, каквото чухме за Лондон, Единбург и други градове:

„Често цяло ирландско семейство спи, натъпкано в едно и също легло; често купчина мръсна слама и завивки от старо зебло служат за покривки на една неразличима купчина от хора, еднакво пропаднали поради нищета, тъпоумие и безпътство. Често инспекторите намирали две семейства в къща от две стан; в едната стая са спели всички, а другата била обща трапезария и кухня; често по няколко семейства живеели в едностаен влажен сутерен, в чиято заразна атмосфера били натъпкани от дванадесет до шестнадесет души; към тези и други източници на болести се присъединявало още и това, че там държали свине и се срещали и други гадости от най-ужасяващ вид.“^*24

Трябва да добавим, че много семейства, които имат само по една стая, приемат в нея пансионери и разни хора за спане срещу известно заплащане, че такива пансионери от двата пола нерядко дори и спят заедно със съпружеската двойка в едно и също легло и че такива случаи например, когато мъж, неговата жена и възрастната му балдъза спели в едно легло - според „Отчета за здравното състояние на работническата класа“ - в Манчестър били срещнати шест или повече пъти. Общите домове за нощуване тук са твърде многобройни; д-р Кей определя техния брой в 1831 г. на 267 в самия Манчестър, а след това те доста трябва да са се умножили. Всеки един от тях приема между двадесет и тридесет гости и значи всяка нощ всички приютяват общо между пет и седем хиляди души; характерът на тези домове и на техните клиенти е същият, както и в другите градове. Във всяка стая направо на земята има от пет до седем постели и на тях се наместват толкова хора, колкото се намират, и то всички в безпорядък. Каква физическа и морална атмосфера цари в тези леговища на порока - не е нужно да казвам, разбира се. Всеки от тези домове е огнище на престъпления и арена на такива деяния, които възмущават всяко човешко чувство и които без тази насилствена централизация на безнравствеността може би никога не щяха да бъдат извършени. Гаскел^*25 посочва, че само в същинския Манчестър броят на лицата, живущи в сутеренни жилища, е 20 000. Списанието „Weekly Dispatch“ „според официални сведения“ посочва техния брой към 12 процента от работническата класа, което би означавало, че като се приеме броят на работниците към 175 000, 12% са равни на 21 000. Сутеренните жилища в предградията са най-малко също толкова многобройни и по тоя начин броят ма лицата, живущи в сутерени в Манчестър с неговите предградия, не възлиза на по-малко от 40-50 хиляди. Толкова за жилищата на работниците в големите градове. Задоволяването на потребността от подслон ще послужи като мярка за начина, по който се задоволяват всички други потребности на работниците. Че в тези мръсни дупки могат да живеят само окъсани и зле хранещи се обитатели - се разбира вече от само себе си. И така е в действителност. Облеклото на грамадното мнозинство работници е в много лошо състояние. Самите платове, които се вземат за него, не са най-подходящите; ленът и вълната са почти изчезнали от гардероба и на двата пола и тяхното място е заел памукът. Ризите са от избелена или пъстра басма, също и дрехите на жените в по-голямата си част са от щампосани басми, вълнени долни поли също така рядко се виждат по въжетата за пране. Мъжете обикновено носят панталони от памучно кадифе или от други тежки памучни платове и саката или другите им дрехи са от същата материя. Памучното кадифе (fustian) е станало дори буквална носия на работниците - fustian-jackets^*26, така биват наричани работниците, а и самите те се наричат така, за разлика от господата във вълнено сукно (broad-cloth), което на свой ред се употребява за означаване на буржоата. Когато Фергюс О'Конър, водачът на чартистите, през време на въстанието от 1842 г. дошъл в Манчестър, той при най-бурно одобрение на работниците се явил в костюм от памучно кадифе. Шапките в Англия се носят също и от работниците - шапки с най-различни форми: кръгли, конусообразни или цилиндрични, с широки или с тесни периферии или без периферии; само по-млади хора във фабричните градове носят каскети. Който няма шапка, си сгъва от хартия ниска четириъгълна капа. Цялото облекло на работниците - дори и при предпоставката, че то е в добро състояние - малко съответства на климата. Влажният климат на Англия, който повече от всеки друг със своите бързи промени на времето предизвиква простуди, принуждава почти цялата имотна класа на голо тяло да носи фланели до кръста си; фланелени шалчета, жакети и пояси са неща почти от обща употреба. Работническата класа е не само лишена от такива предпазващи от простуда вещи, но почти никога изобщо не е в състояние да употребява за облекло дори и една нишка вълна. Но тежките памучни материи, макар по-дебели, по-твърди и по-тежки от вълненото сукно, все пак много по-малко запазват от студ и влага, отколкото сукното, остават влажни по-дълго време поради дебелината си и поради естеството на материала и въобще нямат плътността на тепания вълнен плат. И ако работникът някога може да си набави вълнено сако за празник, той трябва да иде в някой от „евтините дюкяни“, където ще получи лошо, така наречено „devil's dust“^*27 сукно, което е приготвено „само за продажба, а не за носене“ и което след две седмици се окъсва или оръфва; или пък той трябва да си купи от вехтошаря полуизносено старо сако, доброто време на което е вече преминало и което може да му служи само за няколко седмици. Но за повечето работници към това се прибавя още и лошото състояние на техните дрехи и необходимостта от време на време да занасят в заложната къща по-добрите си дрехи. Дрехите на твърде, твърде голям брой работници, особено на тия с ирландска кръв, са истински дрипи, които често пъти съвсем не могат да се изкърпват или пък поради това, че са само от кръпки, съвсем не може вече да се познае първоначалният им цвят. Англичаните или англо-ирландците все пак още кърпят и забележително много са напреднали в това изкуство: вълна или зебло върху памучно кадифе или обратното - това абсолютно нищо не значи за тях; но истинските, придошлите ирландци почти никога не се кърпят, освен в краен случай, когато иначе дрехата би се разкъсала на две; парцалите на ризата обикновено висят навън през скъсаните места на сакото или панталона. Ирландците носят, както казва Томас Карлайл^*28,

„костюм от парцали; една от най-трудните операции е да се събличат и обличат тези парцали. Тази операция се предприема само в празнични дни и при особено тържествени случаи.“

Ирландците са пренесли със себе си и ходенето боси, непознато по-рано в Англия. Във всички фабрични градове днес виждаме маса хора, особено деца и жени, които обикалят боси; това нещо постепенно си пробива път и сред по-бедните англичани.

Както е с облеклото, така е и с храната. Работниците получават онова, което е твърде лошо за имотната класа. В големите градове на Англия човек може да има всичко най-хубаво, но то струва много пари, а работникът, който със своите няколко гроша трябва да свързва двата края, не може да харчи толкова. При това той обикновено получава на ръка своята работна заплата едва в събота вечер; наистина тук-там вече започнаха да плащат в петък, но това твърде добро начинание далеч още не е повсеместно; по този начин той едва в събота вечер в четири, пет или седем часа отива на пазара, откъдето буржоазията още преди обед си е избрала най-хубавото. Сутрин пазарът пращи от най-хубави неща, но когато работниците отидат там, най-хубавото е вече изкупено, но дори и да имаше още нещо, те сигурно не биха могли и да го купят. Картофите, които купува работникът, обикновено са лоши, зеленчукът - увехнал, сиренето - старо и от по-долно качество, сланината - гранясала, месото мършаво, старо, жилаво, от стари, нерядко от болни или умрели животни, често пъти вече полуразложено. Продавачите са повечето дребни сергиджии, които изкупуват долнокачествени стоки и тъкмо поради долното им качество могат да ги препродават така евтино. Най-бедните работници са принудени да прибягват до още един друг похват, за да преживяват с малкото си пари дори при най-лошото качество на артикулите, които трябва да купуват: тъй като в събота в дванадесет часа вечерта всички магазини трябва да бъдат затворени, а в неделя не бива да се продава нищо, то между десет и дванадесет часа на смешно ниски цени се разпродават всички ония стоки, които биха се развалили до понеделник сутринта. Но от онова, което още е останало до десет часа, девет десети вече не е годно за консумация в неделя сутринта и тъкмо тези стоки образуват неделната трапеза на най-бедната класа. Месото, което получават работниците, много често е негодно за консумация, но тъй като те вече са си го купили, трябва да го ядат. На 6 януари (ако много не греша) 1844 г. в Манчестър имало пазарен съд (court leet), който осъдил да платят глоба единадесет месопродавачи, защото продавали негодно за консумация месо. У всеки от тях намерили по цяло говедо или свиня, или няколко овце, или 50-60 фунта месо и всичко било конфискувано поради негодното за консумация състояние. У едного от тях били конфискувани 64 пълнени за Коледа гъски, които не били продадени навреме в Ливърпул и вследствие на това били пренесени в Манчестър, където, развалени и вонящи, се появили на пазара. Цялата тази история беше тогава разказана с имената и размера на глобите в „Manchester Guardian“^[103]. В шестте седмици от 1 юли до 14 август същият вестник съобщава три случая от същия род; според броя от 3 юли в Хейууд била конфискувана една свиня от 200 фунта, която един касапин намерил умряла и разложена и я разсякъл и изложил за продажба; според броя от 31 юли двама касапи от Уиган, единият от които по-рано още се бил провинил в същото нарушение, били глобени с две лири стерлинги и 4 лири стерлинги заради излагане на негодно за консумация месо; а според броя от 10 август у един бакалин в Болтън били конфискувани и публично изгорени 26 негодни свински бута, а бакалинът бил глобен в размер от 20 шилинга. Но това далеч още не са всички случаи, нито е дори техният среден брой за периода от шест седмици, по който може да се изчисли средният годишен брой; често идват времена, когато всеки брой на „Guardian“, излизащ два пъти седмично, предава по един такъв случай, станал в Манчестър или в околния фабричен район. А не трябва да се забравя, че много случаи се изплъзват от пазарните инспектори при, слабия надзор и при обширните пазари, които се простират по протежение на двете страни на всички главни улици - как може иначе да се обясни дързостта, с която се изнасят за продан големи количества развалено месо? Ако вземем под внимание колко голямо трябва да е изкушението на месопродавача при горепосочените непонятно ниски глоби, ако вземем под внимание в какво състояние вече трябва да бъде един къс месо, за да може да бъде конфискувано от инспекторите като напълно негодно за консумация, никога не ще можем да повярваме, че работниците, средно взето, получават добро и хранително месо. Но те и по друг начин биват мамени от алчността на буржоазията за пари. Бакалите и фабрикантите по безотговорен начин фалшифицират всички хранителни продукти и никак не се съобразяват със здравето на ония, които трябва да ги консумират. По-горе оставихме да говори „Manchester Guardian“, сега нека чуем друг един буржоазен вестник - аз обичам да вземам за свидетели моите противници - нека чуем „Liverpool Mercury“:

„Солено масло се продава за прясно, било като се покриват буците с обвивка от прясно масло, или като отгоре се поставя един фунт прясно масло за пробване н по тази проба се продават фунтовете солено масло, или като се измие солта и маслото се продава след това за прясно. В захарта се смесват стрит ориз и други евтини неща и тя се продава по редовна цена. Отпадъците от фабриките за сапун също така се смесват с други вещества и се продават като захар. В смляно кафе се смесва цикория или други евтини продукти, а дори и в несмляно кафе, при което на сместа се придава форма на кафени зърна. Какаото много често се смесва с фина кафява пръст, която е стрита с овнешка лоб и тогава по-лесно се смесва с истинското какао. Чаят се смесва с листа от трънки и други боклуци или употребените чаени листа се изсушават, пекат се на медни горещи плочи, за да добият отново цвят и по тоя начин се продават за пресни. Черният пипер се фалшифицира с прах от разни шушулки н т. н. Портвайн се фабрикува направо (от багрилни вещества, спирт и др.), тъй като е всеизвестно, че само в Англия се пие повече портвайн, отколкото се произвежда в цяла Португалия. А тютюнът се смесва с отвратителни вещества от всякакъв вид във всевъзможни форми, които се дават на този артикул.“

(„Мога да добавя, че поради общото фалшифициране на тютюна, няколко от най-видните тютюнотърговци на Манчестър миналото лято са декларирали публично, че не може да съществува подобна търговия без фалшифициране и че нито една-единствена пура, която струва по-малко от три пенса, не се състои изцяло от тютюн.) Естествено, че не се касае само за фалшифициране на хранителни продукти, за което бих могъл да приведа още цяла дузина примери, между които и подлостта да се смесва брашното с гипс и тебешир. Измамата се шири при всички артикули: фланелите, чорапите и др. се разтягат, за да изглеждат по-дълги, а след първото пране пак се свиват; тясно сукно се продава за един и половина до три цола по-широко; фаянсови изделия се глазират толкова тънко, че те почти нямат глазура, а и тая, що имат, веднага се олющва; вършат се и стотици други подлости. Tout comme chez nous^*29 - но тези, които най-много трябва да понасят лошите последици от тая измама, са работниците. Богатият не бива измамван, защото може да плаща скъпите цени на големите магазини, които трябва да държат за доброто си име и които биха увредили най-много на себе си, ако държаха лоши, фалшифицирани стоки; богаташът се разглезва от хубаво ядене и с финия си вкус по-лесно забелязва измамата. Но беднякът, работникът, за когото няколко гроша значат много нещо, който за малко пари трябва да получи много стоки, който не бива и не може да гледа толкова точно на качеството, защото никога не е имал случай да изтънчи вкуса си - получава цялата тази фалшифицирана, често дори и отровена стока; той трябва да ходи при дребни бакали, трябва да купува може би дори и на кредит, а тези бакали, които поради малкия си капитал и по-големите си търговски разноски, при еднакво качество, в никой случай не могат да продават толкова евтино, колкото едрите търговци на дребно - трябва вече заради исканите от купувачите по-ниски цени и поради конкуренцията на другите, съзнателно или несъзнателно да набавят фалшифицирана стока. Освен това, ако някой крупен търговец на дребно, който е вложил значителен капитал в търговията си, в случай че бъде разкрита някоя измама, пропада заедно с пропадналия си кредит - какво може да загуби някакъв си незначителен бакалин, който снабдява със стоки една-единствена улица, ако и да бъде уличен в измами? Ако му нямат доверие в Анкотс, той ще се премести в Чорлтън или Хълм, където никой не го познава и където пак наново ще почне да мами; а със закон се наказват твърде малко фалшификации, освен ако те едновременно не включват и укриване на акциза. Но английският работник е мамен не само в качеството, а и в количеството на стоките; повечето дребни бакали имат фалшиви мерки и теглилки и в полицейските хроники може всеки ден да се чете за неимоверно количество наказания заради подобни нарушения. Колко е обикновен този вид измамничество във фабричните райони могат да покажат няколко извадки от „Manchester Guardian“, те обхващат само къс период от време, а аз дори и не разполагам тук с всички броеве:

„Guardian“, 16 юни 1844 г. Рочдейлска сесия на съда - 4-ма бакали глобени с 5 до 10 шилинга заради значително непълновесни теглилки. Стокпортска сесия - 2-ма бакали глобени с по един шилинг: единият от тях имал седем непълновесни теглилки и една фалшива везна, и двамата били по-рано предупредени.

„Guardian“, 19 юни. Рочдейлска сесия - 1 бакалин глобен с 5 и двама селяни с 10 шилинга.

„Guardian“, 22 юни. Манчестърски мирови съд - 19 бакали глобени от 2½ шил. до 2 лири стерлинги.

„Guardian“, 26 юни. Аштънска сесия - 14 бакали и селяни глобени от 2½ шил. до 1 л. ст. Хайдърска малка сесия - 9-ма селяни и бакали били осъдени да платят съдебните разноски и глоби от 5 шил.

„Guardian“, 9 юли. Манчестър, 16 бакали осъдени да платят съдебните разноски и глоби до 10 шил.

„Guardian“, 13 юли. Манчестър, 9-ма бакали глобени от 2½ до 20 шил.

„Guardian“, 24 юли. Рочдейл, 4-ма бакали глобени от 10 до 20 шил.

„Guardian“, 27 юли. Болтън, 12 бакали и кръчмари осъдени да заплатят съдебните разноски.

„Guardian“, 3 август. Болтън, 3-ма бакали глобени от 2½ до 5 шил.

„Guardian“, 10 август. Болтън, 1 бакалин глобен с 5 шил.

Причините, поради които измамата в качеството на стоките засяга главно работниците, са същите, поради които ги засяга и измамата в количеството.

Естествено, че обикновената храна на отделните работници е различна - според работната им заплата. По-добре платените работници, а особено ония фабрични работници, у които всеки член на семейството е в състояние да печели нещо, имат, докато трае това, добра храна - денем месо, а вечер сланина и сирене. Там, където се печели по-малко, месо се употребява само в неделя или два до три пъти седмично, но затова пък картофи и хляб се ядат повече; ако постепенно слизаме по-надолу, виждаме, че животинската храна е сведена до малко нарязана между картофите сланина, още по-надолу липсва и това и остава само сирене, хляб, каша от овесено брашно (porridge) и картофи, докато на най-ниското стъпало, у ирландците, храната се състои само от картофи. Освен това обикновено се пие слаб чай, смесен може би с малко захар, мляко или ракия; в Англия и дори в Ирландия чаят се смята за също толкова необходимо и неизбежно питие, както е у нас кафето, а там, където вече не се пие чай, винаги цари най-крайна нищета. Но всичко това е така само при предпоставката, че работникът има работа; когато няма работа, той е предоставен съвсем на случайността и яде онова, което получава като подарено, събира с просия или краде; а когато не получава нищо, той, както видяхме по-рано, умира от глад. Изобщо от само себе си се разбира, че количеството, както и качеството на храната, се определя от работната заплата и че при по-зле платените работници, ако още имат и голямо семейство, гладът цари дори и когато имат работа; а броят на тези по-зле платени работници е твърде голям. Особено в Лондон, където конкуренцията на работниците расте в същия размер, както и населението, тази категория работници е твърде многобройна, но ние я срещаме и във всички други градове. Тогава по липса на друга храна се търсят всякакви спомагателни средства, ядат се картофени люспи, зеленчукови отпадъци и гнили плодове и зеленчук^*30 и с жадност се нахвърлят на всичко онова, което би могло да съдържа може би още един атом хранителни вещества. А когато седмичната заплата бъде изядена преди края на седмицата, доста често се случва цялото семейство през последните дни на седмицата да няма никаква храна или да има само толкова, колкото е необходимо, за да се предпази да не умре от глад. Естествено такъв начин на живот може само да предизвиква масови болести и когато те настъпят, когато мъжът, от чийто труд главно живее семейството и чиято напрегната дейност изисква най-много храна - когато значи мъжът бива най-напред сломен, когато той напълно се разболее, тогава нищетата става особено голяма, тогава съвсем ярко изпъква бруталността, с която обществото изоставя членовете си тъкмо тогава, когато те най-много се нуждаят от подкрепата му.

Нека сега в заключение още веднъж да резюмираме накратко посочените факти: големите градове са населени главно от работници, защото и в най-благоприятния случай един буржоа се пада на двама, често и на трима, а тук-там и на четирима работника; самите тези работници нямат абсолютно никаква собственост и живеят от работната си заплата, която почти винаги стига само от днес до утре; обществото, разединено на множество атоми, не се грижи за тях; то предоставя на тях сами да се грижат за себе си и за своите семейства, но не им дава на ръка средствата, за да могат добре и постоянно да вършат това; ето защо всеки работник, дори и най-добрият, винаги е изложен на безработица, т. е. на гладна смърт, и мнозина умират от нея; жилищата на работниците навсякъде са зле групирани, зле построени, държат се в лошо състояние, зле се проветряват, те са влажни и нездрави; обитателите са стеснени в най-малкото пространство и в повечето случаи в една стая спи най-малко едно семейство; вътрешната обстановка на жилищата е оскъдна в най-различни степени, често пъти напълно липсват и най-необходимите мебели; облеклото на работниците, средно взето, е също така оскъдно, а у една значителна маса - дрипаво; храната е изобщо лоша, често почти негодна за консумиране и в много случаи, поне от време на време, в недостатъчно количество, а в най-лошите случаи настъпва и гладна смърт. По този начин работническата класа на големите градове ни представя една стълба на различни жизнени положения: в най-благоприятния случай - едно временно поносимо съществувание, за напрегнат труд - добра заплата, добро жилище и сносна храна - всичко това е добро и поносимо, разбира се, от гледна точка на работника; в най-лошия случай - крайна мизерия, която може да доведе до липса на подслон и до гладна смърт; но средната норма е много по-близо до най-лошия случай, отколкото до най-благоприятния. И тази стълба не се разделя на точно определени категории работници, така че човек да може да каже: тази категория работници е добре, онази - зле, и това си остава така, а така е било още открай време. Не, макар да се случва тук-таме отделни клонове на труда, взети като цяло, да се ползват от известно преимущество пред другите, все пак положението на работниците във всеки бранш се колебае толкова много, че всеки отделен работник може да дойде до положение да трябва да премине всички стъпала между относителен комфорт и крайна немотия, дори гладна смърт - както прочее почти всеки английски, пролетарий може да разкаже за значителни промени в щастието си. Нека сега малко по-отблизо да разгледаме причините за това.

---

БЕЛЕЖКИ

*10 (1892 г.) Това беше приблизително преди 50 години, по времето на живописните платноходи. Сега - доколкото някои от тях още идват в Лондон - те остават в доковете, а Темза е покрита с опушени грозни параходи. (Бележка на Енгелс към немското издание от 1892 г.).

*11 След като бях написал следващото изложение, попадна ми една статия за работническите квартали в Лондон „Illuminated Magazine“ (октомври 1844 г.), която на много места почти дословно, а освен това и по същество, навсякъде напълно съвпада с моето описание. Тя е озаглавена: „Жилищата на бедните. Из бележника на един лекар.“

*12 Цитиран в книгата; Dr. W. Р. Alison, F.R.S.E., fellow and late President of the Royal College of Physicians etc. etc., „Observations on the Management of the Poor in Scotland and its Effects on the Health of Great Towns“. Edinburgh, 1840 [Д-р У. П. Алисън, член и бивш председател на кралското дружество на хирурзите и пр. и пр.: „Бележки по грижите за бедните в Шотландия и тяхното влияние върху санитарното състояние на големите градове“. Единбург, 1840 г.]. Авторът е религиозен тори и брат на историка Арчибалд Алисън.

*13 „Report to the Home Secretary from the Poor-Law Commissioners, or an Inquiry into the Sanitary Condition of the Labouring Casses of Great Britain“. With Appendices. Presented to both Houses of Parliament in July 1842. - 3 vols. in folio. [„Доклад, представен на министъра на вътрешните работи от комисията по закона за бедните за резултатите от обследването на здравните условия на трудещите се класи във Великобритания.“ С приложения. Представено на двете камари на парламента през юли 1842 г. - 3 тома ин-фолио]. Материали из лекарски доклади, събрани и подредени от Едвин Чадуик, секретар на комисията по закона за бедните.

*14 - криволици. Ред.

*15 „The Artisan“ - месечно списание - 1843 г. октомврийска книжка.

*16 „Arts and Artizans at Home and Abroad“. By J. C. Symons. Edinburgh,1839 (Дж. K. Саймънс, „Занаятите и занаятчиите у нас и в чужбина“. Единбург, 1839 г. - Авторът, както изглежда, сам той шотландец, е либерал, и следователно отнася се с фанатично предубеждение към всяко самостоятелно работническо движение. Горецитираните места се намират на стр. 116 и следв.

*17 Навсякъде, където в текста се говори за мили без подробно означение, се разбират английски мили; 6972 англ. мили се съдържат в едни екваториален градус, значи - приблизително пет в една германска миля. (Една миля е равна на 1609 м. - Бълг. ред.).

*18 Нека не се забравя, че тези „мази“ не са помещения за непотребни вещи, а жилища за хора.

*19 Игра на думи: „big wigs“ означава „важни персони“, както и „големи виги“. Ред.

*20 „The Moral and Physical Condition of the Working Classes, employed in the Cotton Manufacture dm Manchester.“ By James Ph. Kay, Dr. Med. 2nd edit. 1832 [Дж. Ф. Кей, д-р по медицина. „Моралното и физическото положение на работниците, заети в памучната индустрия в Манчестър“, 2 изд., 1832]. - Авторът смесва работническата класа изобщо с фабричните работници, но иначе книгата е превъзходна.

*21 И при все това един мъдър английски либерал твърди - в „Доклад на комисията за обследване на детския труд“, - че тези дворове били шедьовър на градоустройственото изкуство, защото те подобно на известен брой малки обществени площадки подобрявали вентилацията и движението на въздуха! Разбира се, ако всеки двор имаше два или четири широки, горе отворени, срещуположни входни коридора, през които въздухът можеше да преминава - но те никога нямат два входа и много рядко имат един, а почти всички имат само тесни, надстроени входове.

*22 Д-р Кей, цитир. съчинение.

*23 Nassau W. Senior, „Letters on the Factori Act to the Rt. Hon. the President of the Board of Trade (Chas Poullett Thomson Esq.)“ London, 1837, p. 24. [Hacay У. Синиър, „Писма за фабричния закон, адресирани до министъра на търговията (Чарлз Полет Томсън, ескуайър“. Лондон, 1837, стр. 24).

*24 Д-р Кей, цитираното съчинение, стр. 32.

*25 Р. Gaskell „The Manufacturing Population of England, its Moral, Social and Physical Condition, and the Changes, which have arisen from the Use of Steam-Machinery. With an Examination of infant Labour“. „Fiat Justitia“. - 1833 [П. Гаскел, „Индустриалното население на Англия, неговото морално, социално и физическо положение и обусловените от прилагането на парните машини изменения; с обследване на детския труд“. „Fiat Justitia“. - 1833]. - Тук се описва главно положението на работниците в Ланкашайр. Авторът е либерал, но писал на онова време, когато либерализмът още не включвал възхвалата на „щастието“ на работниците. Затова той е още безпристрастен и още може да вижда злините на сегашното положение, а особено на фабричната система. Но затова пък той писал преди комисията за обследване на фабриките и заимствал от ненадеждни източници някои твърдения, оборени по-късно от отчета на комисията. Ето защо това съчинение, макар общо взето да е добро, и тъй като то, както и трудът на Кей, смесва работническата класа изобщо с фабричната работническа класа по-специално, трябва да се използва в подробности само с предпазливост. Дадената в увода история на развитието на пролетариата е основана на данни, взети главно от това съчинение.

*26 - памучнокадифени куртки. - Ред.

*27 - буквално: „дяволски прах“, плат, изготвен от стари вълнени тъкани, преработени на дарак (по английски - devil). Ред.

*28 Thomas Carlyle, „Chartism“, London, 1840, p. 28 [Томас Карлайл. „Чартизмът“. Лондон, 1840, стр. 28] - За Томас Карлайл виж по-долу.

*29 - Съвсем както у нас. - Ред.

*30 „Weekly Dispatch“, април или май 1844 г., според един доклад на д-р Саутууд Смит върху положението на бедните в Лондон.

[99] Енгелс цитира съобщението на пастора Олстон, първоначално публикувано в буржоазно-радикалния орган „The Weekly Dispatch“ („Ежеседмично съобщение“) и след това препечатано в чартисткия вестник „The Northern Star“ („Северна звезда“) бр. 338, 4 май 1844 г.

[100] „The Times“ („Времена“) - най-голям английски вестник с консервативна насока; основан е в Лондон през 1785 г.

[101] Цитираният от Енгелс отчет на комитета, избран от жителите на Хадерсфилд на 19 юли 1844 г. за обследване на санитарните условия в града, бе отпечатан във вестник „The Northern Star“ бр. 352, 10 август 1844 година.

[102] Керсол-Мур - хълм близо до Манчестър, където ставаха събранията на работниците. Енгелс го нарича „Свещената планина“ по аналогия със Свещената планина в древния Рим, където според преданието през 494 г. пр. н. е. се били оттеглили плебеите, въстанали против патрициите.

[103] „The Manchester Guardian“ („Манчестърски страж“) - английски буржоазен вестник, орган на привържениците на свободната търговия (на фритрейдърите), по-късно орган на либералната партия; излиза в Манчестър от 1821 г.

---

Към съдържанието
<< | >>
Към Маркс и Енгелс
Към българския раздел на МИА
Други езици | Контакти